Грях

-    Статията ти е прекрасна. Малко е дълга, но се чете на един  дъх. С много финес, с  много лекота си направила диагноза на страшно сложни неща.

Стажантката поруменя. Секунда преди да свали поглед, долових радостта и благодарността.

    

Отидох да си взема кафе.

-      Знаете ли защо винаги от тук си купувам кафе? Страхотно го правите! А и твърде рядко човек получава нещо с усмивка. При вас тя е в изобилие!

Продавачката се усмихна.

-      Е, при тези думи на човек му идва по цял ден да прави кафета и да се усмихва.

В стаята влезе шефът. Веднага му изстрелях думите:

-      Шефе, при това отношение няма как да не ти работя като древен египтянин на пирамида!

-      Какво отношение?

-      Казал си на един колега, че съм незаменим. И че ще направиш всичко, за да ме запазиш.

-      Какво съм казал?!

-      Хайде, хайде, строгостта като фундаментално качество на добрия ръководител. Дядо ми, навремето, казваше, че дете трябва да се целува само докато спи!

     

Шефът страшно се развесели.

-      А бе, знаеш ли, може и да съм го казал. Вчера на рождения ден след втората водка всички ми изглеждахте прекрасни. Ама, да не се обидиш! Аз наистина държа на теб! Много си готин!

На връщане от работа по стълбите срещнах домоуправителката.

-      Здрасти! Ако не си ти, тоя блок ще се скапе! Виждала ли си по-приятна градинка до някоя друга кооперация?

-      Какво?!

-      Добре де, ако някой не ти е благодарен, е пълен идиот.

Лицето на жената светна.

Влязох в кабинета. Отворих Библията. На любимото място. Моисей току що бе получил от Бог Десетте заповеди. Заковах си погледа на деветата -  „Не лъжи!“. Не е казано точно така, ама аз така го схващам. Очите ми се насълзиха. Леко се разхлипах. Размекнах се, но бързо се стегнах. Мъжете не трябва да плачат. Дори когато вършат грехове.

Затворих Библията. Допрях дланите си, повдигнах леко глава и затворих очи. „Господи, прости ми! Много лъгах днес! Прости ми! Никога повече няма да лъжа!“

Погледнах пак Библията. Нещо ме сепна. Погледнах в себе си.  „А бе, ти на Бога ли говориш така, нещастник!“

И се разревах неудържимо.

Отказ – приемане

На живота можеш да направиш всякакви разрези. Животът е поле, на което се състезават любовта и омразата, приятелствата и предателствата, трупането и загубите, младостта и остаряването, грижата за себе си и злоупотребите със себе си, радостта и тъгата, спокойствието и тревогата, благодарността и използвачеството… Хиляди разрези.

Между противоположностите, в които се движим, люшкаме и блъскаме, има две точки, на които рядко обръщаме внимание. Миниатюрни точки. Мигновени избухвания. За тях е необходима психична лупа. Всяка от тези две точки стои непосредствено пред всяка от двете противоположности. Точката, в която ти посрещаш живота в точно определения и случващ се в момента разрез.

Да вземем двойката: „аз искам – искат от мен“. Да вземем втората точка – тази, в която се намираме, когато искат от нас. Постоянно някой иска от нас нещо, така както ние постоянно искаме от другите нещо друго. Родители, деца, приятели, колеги, шефове, подчинени, съседи, продавачи, купувачи, катаджии…

Иска нещо от теб близък, познат или приятел. Или съпруг или дете. „Би ли ми събрал информация за еди-какво си?“ „Можеш ли да ми ходатайстваш пред еди-кого си?“ „Ще ми отделиш ли няколко часа за…?“ „Ще загубиш ли малко време за…?“ „Ще изхвърлиш ли боклука?“

Да приемем, че секунди преди да си отвориш устата, в теб избухва отказ. Сега сложи лупата и виж какво се случва. В общи линии има два типа отказ: отказ с приемане и отказ с отхвърляне. Отказ със симпатия и отказ с антипатия. Нека погледнем „отказа със симпатия“. Спокоен поглед. Усмивка. „Добре, разбира се, но сега не е най-подходящият момент“. „Ще го направя, но ми е необходимо доста време, тук нещата са сложни“. „Няма да успея, дори моята намеса може да има обратен ефект. Да потърсим заедно кой може да помогне“. „Боклукът ли? Веднага, след като се върна, след работа! Пък ако ти го изхвърлиш, ще се реванширам. Даже ще те изненадам!“

Сменяме ситуацията. Да приемем, че секунди преди да си отвориш устата, в теб избухва усещането, че не можеш да откажеш, съчетано с чувството, че те цакат; че злоупотребяват с теб; че те притискат; че те насилват; че стоварват върху теб камък от несправедлива, прекомерна, злорада или егоистична претенция. 

„Добре, ще отида при еди-кой си, но да знаеш, че твоят мързел взе да ми писва!“ Раздразнението е избухнало. Погледът е враждебен. Обвинението набира сили и се готви да се стовари върху Другия. „Добре, ще си зарежа работата, ще си вдигна задника, за да си губя времето с твоите глупости. Или с твоите простотии. Или с твоите халюцинации.“ „Добре, ама започваш да ми писваш с претенциите си. Ти освен да ми поставяш задачи, друго можеш ли?“ „Ще го изхвърля тъпия ви боклук! Отдавна ме третирате като слуга! А вие няма ли да си размърдате дебелите задници? Или ги ползвате само като подложка, докато гледате ВИП Брадър?“

В тази точка, при двата типа реакции, физическото и духовното тотално са си разменили местата.

В първия случай си превърнал отказа в приемане. Отказал си на практика конкретното действие, но си приел Другия. В неговата ценност, в неговото достойнство. Отказал си, но си му дал приятелство или просто уважение. Погледни в очите му. Ще видиш, че той не реагира на отказа. Той реагира на приемането. Сложил е двете на духовните си везни и е натежало приемането.

Във втория случай си превърнал приемането в отказ. Приел си конкретното действие, удовлетворил си конкретната молба, но си отхвърлил Другия. В неговата ценност, в неговото достойнство. Приел си, но си го облял с враждебност. Погледни в очите му. Ще видиш, че той не реагира на приемането, на факта, че си поел ангажимент. Той реагира на отхвърлянето. Сложил е двете на духовните си везни и е натежало отхвърлянето.

В същност, кога отказваме и кога приемаме?

Лупата, лупата!...

  

Здравето

Не го виждаме. То се слива с нас. Както не усещаме чистия въздух. Както нямаме сетива за обичта, с която сме свикнали.

Този велик еволюционен навик обаче ни прави лоши шеги. Когато здравето тръгне да излиза от нас, ние не забелязваме това. Казваме, че болестта е влязла в нас. „Разболяваме се“. Отсъствието на божественото възприемаме като наличие на дяволското. И започваме да се борим с болестта. Вместо да търсим здравето. Не е ли едно и също? Не е.

Ако сме в тъмна стая и се чувстваме некомфортно, какво правим? Започваме да изнасяме с кофи тъмното? Да го гоним? Или светваме лампата, за да влезе светлината? Тъмното не съществува. Съществува отсъствието на светлина.

Нека визуализираме. Здравето е ефирен двойник на тялото и душата. То излиза от нас и стои в страни. Колкото е по-близко, толкова по-малко сме лишени от него. Вместо да видим това излизане, това отдалечаване, ние, хипнотизирани от думите, от речитатива на цивилизацията, виждаме съвсем друго нещо. Виждаме болест. Болката, неразположението, също ни помагат да се зомбираме. Болката е нещо конкретно, осезаемо, ние я чувстваме. За нас тя е това, което съществува. Не я възприемаме просто като сигнал, че нещо липсва, че нещо си е тръгнало.

И ето го образът – малък демон, със зъл поглед, пожълтелите му и проядени зъби щракат, за да захапят плътта ни… И ние започваме да се борим с този демон. Обръщаме главата си не към ефирното, лъчисто и богоподобно същество, което се отдалечава, а точно в обратна посока. В посока на нищото. И започваме да пълним кофата с тъмнина, за да я изхвърлим.

Борбата с Болестта е нещо съвършено различно от придърпването на слънчевите нишки, които ни свързват с отдалечаващото се Здраве. Вместо да се попитаме какво му трябва на Здравето, за да спре отдалечаването си и да тръгне обратно към нас, ние се питаме какви оръжия има на разположение, за да водим битка с Болестта.

В първия случай питаме какво обича Здравето. Във втория случай питаме какво мрази Болестта. Двата въпроса и съответно двата отговора, често водят до поведения, които нямат нищо общо помежду си.

Какво правим, когато се борим, когато отблъскваме Болестта? На първо място започваме да пием всевъзможни лекарства, които цивилизацията е създала за специалните случаи. Сваляме температурата, притъпяваме болката, вкарваме вещества, които организмът ни сам би трябвало да произведе.

Какво обича здравето? Отсъствието на храни, които го гонят. Наличието на храни, които го привличат и задържат. Движение, движение и пак движение. Защото това е заложила природата у нас. Въздух, много въздух. Светлина, много светлина. Вода, много вода. Леко примирение, за да стане тихо, тихо. За да чуем в тази тишина какво иска от нас Здравето. Осъзната, понякога напрегната тишина, а не боен вик, с който се хвърляме въоръжени до зъби с някакви топузи и мечове, за да убием Болестта.

Разбира се, има отдалечаване и отдалечаване. Ако стъпките, с които ни напуска Здравето, са много бързи, може и да не сме способни да хванем светлите нишки така, че да го придърпваме. Тогава ще трябва да приемем „оръжията“. Но не с мисълта, че се борим с враг, а с мисълта, че трябва спешно да направим място на това, което ни обича, но което сме изгонили. И да бъдем нащрек, за да уловим момента, в който отново ще можем сами, със собствените си ръце, любов и разум, викайки на помощ природата, да хванем светлите нишки. Без „патериците“, без „оръжията“.

Ако разберем фундаменталната разлика между двата подхода, в много конкретни ситуации ще се държим по различен начин.

Ще оставим повишената температура (ако не застрашава живота) да си върши работата. Вместо веднага да й обявяваме война. В същност на кого обявяваме война? Повишената температура е вътрешна мобилизация, военен сбор на естествените сили, а не част от това, което наричаме Болест. Температурата е телесната тревога по загубата на Здраве. Тя обръща погледа към отдалечаващото се ефирно същество, а не му обръща гръб. Тя е наш съюзник.

Ще оставим болката, ако тя е поносима. Няма да слагаме преграда между нея и съзнанието. Тази преграда е бягство от проблема, а не част от неговото решаване. Тя е отказ да чуем това, което ни казва тялото. Лекарствената борба с поносимата болка е отказ да търсиш и да следиш с поглед отдалечаващото се Здраве. А ако не търсиш, в какъв смисъл искаш да намериш? Обезболяващите при поносима болка са като стискане на очите, когато в къщата влезе крадец.

„Няма го!“