Таралеж и Космос

Не можех да го понасям. Не, мразех го.

На всяко заседание се заяждаше с мен. Под лупа търсеше моята некомпетентност. Хващаше се за нещо и преминаваше в настъпление. Ирония, самочувствие, язвителност – правеше ги на кълбо и ги изстрелваше в лицето ми. Подсещаше началника, че еди – коя си задача е точно за мен. Напомняше на всички, че еди – какво си се очаква от мен. Ама аз май се мотая. Скачаше по нервите ми като на батут. Не бос, а с кубинки.

Разбира се, че му отвръщах. Влизах на заседание и единственото нещо в главата ми беше коя броня да сложа, кой щит да приготвя и кой нож да извадя.

След заседание превъртах всичко поне по още десет пъти. Връщах лентата и като актьор преживявах отново целия бяс, който ме обхващаше. Само че не бях актьор, който след ролята оставя в гардероба костюма, характера и театралните емоции, за да изпие чаша вино с удовлетворение от свършената работа. Това не беше пиеса. Това беше самият живот. Моят живот.

Той ме наказваше. Аз му отвръщах. На него обаче не му личаха синини. Ударите по мен от заседанията се превръщаха след това в самонаказание.

А преди години издадох книга за психология на подсъзнанието. Станах доктор с нея. Ега ти, доктора! Точно в такива ситуации бях жалък в собствените си очи. Знанията май служеха само за унищожаване на хартия...

Често сънувах един и същ сън. Той е змия, а аз – таралеж. Съска до мен и търси няколко квадратни сантиметра плът, за да забие в тях отровните си зъби. Аз се свивам на кълбо и наежвам бодлите. А бях чел, че змиите се страхуват от таралежите. Че таралежите побеждават змиите. Когато се срещнат, змията опитва мълниеносен удар, но среща бодлите. Таралежът я издебва, хвърля се и я захапва за главата. Освен това отровата на змията не е достатъчно силна, за да убие таралежа, дори да успее да го ухапе. В съня ми обаче таралежът изпитваше неистов страх от ухапване, а змията съскаше победоностно. Аз си стоях свит на кълбо, тя ме смразяваше и в същност никаква битка нямаше. Бях таралеж от много особен вид. Срам за истинските таралежи.

Веднъж не знам какво ми стана. Смених поведението си по време на заседание на 180 градуса. Изслушах дежурната тирада по повод моята особа и спокойно заявих:

-      Прав е Колев. Този пропуск не го бях видял. Просто го подцених. Май предварително трябваше да се обърна към него, защото знам опита му. Не се заричам, но мисля, че няма да се повтори.

Колев зяпна. Другите се опулиха. Някои изхихикаха.

Няколко пъти повторих подхода. Пълно себеотваряне. Любезност и самокритичност, граничещи с подмазване. Никакви бодли. Никакви брони, щитове и ножове.

След едно от заседанията Колев ме дръпна на страна:

-      А бе, Борисов, ти подиграваш ли ми се?

-      Защо, аз съм искрен. Пропуските са си пропуски. Твоят опит си е опит…

-      Ти на психолог ли ми се правиш?

-      Що, неприятно ли ти е?

-      А бе, просто съм изненадан.

Преди едно от следващите заседания го дръпнах.

-      Имаш ли забележки за седмицата?

-      Ще ги кажа на заседанието.

-      Кажи ми ги сега, за да се подготвя.

Всичко в тялото и в душата ми обаче взе да клокочи. Унижение! Нали виждах как другите ме гледат! С ирония и с неразбиране. Насмешливият поглед на Колев също ме подпалваше. Една драма се беше сменила с друга. “Аз на тоя да му правя толкова евалла?” “Аз на тоя да му се правя на мишка?” Какво с какво бях сменил? По – добре ли ми беше? Май, не!

Сънят със змията и таралежа изчезна. Появи се обаче друг. Той – лъв, аз – котка. Той реве страховито, а аз мяуча. Опитвам се да му кажа, че сме роднини. Лъвът се дразни, разпъва муцуна като пропаст, изтръгва страшен рев, зъбите стават огромни и размахва пред лицето ми мощна лапа с убийствени нокти. А аз мяуча. Опитвам се да му измяуча как признавам неговото величие и предлагам мир. Защото сме братовчеди. Когато една котка предлага мир на един лъв – много е смешно и безкрайно унизително. И абсолютно неадекватно.

Като че ли преди беше по-добре. Той – змия, аз – таралеж. Той съска, а аз се бронирам с  бодли. И си мисля, че го дебна да го докопам и да му сгризкам  главата. Без на практика да правя нищо подобно.

Котка или таралеж? Безизходица.

Реших да изхвърля и двата подхода. И да приложа трети – взет от една от сутрешните ми медитации. Шри Шри Рави Шанкар. Медитация “Аура”.

Разширяваш се. Ставаш обемен колкото стаята. След това колкото сградата. След това още, още, още... Облаците са нивото на очите ти. Мястото, което ти е необходимо, за да седиш, е голямо колкото страната ти. Колкото континента. Всичко може да влезе във всичко и да премине през всичко. Ставаш голям колкото планетата Земя. Разширяваш се още, още... Земята влиза в теб. Става част от теб. Движи се в теб. Атомите, от които е изградено тялото стават големи колкото планети. Слънчевата система се движи в теб. Млечният път се движи в теб. Обемаш всичко, за което си чел. Още, още... Вече не може да се каже, че виждаш нещата. Очите, мозъкът и всичко останало са станали толкова големи, че представляват струпвания на движещи се галактики. Можеш обаче да усещаш нещата. По техните движения. Ако ги усещаш, значи ги знаеш. Усещане и знание е едно и също. Както е при “свободата”. Да знаеш какво е свобода, значи да я почувстваш. И всяко конкретно нещо престава да има значение за теб, просто защото си безкраен...

Преместих медитацията си от домашния хол в заседателната зала. Без да късам връзката с това, което се случва. Слушам и приемам нещата за сведение. Има ги. Тук са. В мен са. Преминават през мен, но не могат нищо да променят, защото аз съм безкраен, а те са крайни. Разбирам, защото чувствам. Формулирам отговори. Вземам отношение към всяко крайно нещо, което преминава някъде през мен. В определен момент давам своето разбиране, своето усещане, своята прогноза. Ако разберат, разберат. Ако не, няма проблем. Безкрайността не може да има проблеми. На няколко пъти светкавично се връщах в реалните си размери, ей така, за контрол. След това светкавично се връщах в безкрайността.

След третото заседание реших на прекратя медитацията. Не помнех лица и конкретни реакции. Помнех факти, смисли, тенденции, изводи. Помнех някаква подвселена, която беше структурирана по своему. И аз голямото, безкрайното, бях участвал в създаването на нейната структура...

На четвъртото заседание “слязох на земята”. Бях малък, един от всички. За секунди изтръпнах. Какъв ли гаф бях направил? Погледнах лицата. Нищо особено. Разискването течеше гладко. Погледнах Колев. Нищо особено. Впрочем, не, особеното беше, че ме гледаше спокойно, без никаква емоция. Не ме спомена, когато говореше. На два пъти шефът ме попита нещо. След въпросите му, имах усещането, че тишината в залата се увеличава. Очакваха с внимание какво ще отговоря.

След заседанието дръпнах на страна един от моите хора.

-      Как оценяваш предишните заседания? Аз как бях?

-      Много различен. Както обикновено, Колев се опитваше нещо да се заяжда с теб. Ти го пропускаше като експрес малка гара. Някаква снизходителна усмивка.... И отговор по същество. Без контранападение, без защита. Просто отговор, умерен и спокоен, по същество. Изръси му факти и изводи, след които той не каза нищо. А преди ти се свиваше като таралеж...

-      Моля??? Таралеж ли каза? Откъде знаеш? А два – три пъти не бях ли котка?

-      Котка ли? Не знам... Не си спомням... По едно време тръгна да му се подмазваш. Да го печелиш твърде несръчно... Беше забавно... Не знам... На последните три заседания като че ли не се интересуваше какво мисли той за теб... какво мислят другите... Спокойствие... пълно пренебрежение към дребнавости... А бе, много различен! Лекарства ли беше пил? Сигурно с лекарства може да се бори човек за увереност и респект на другите, но да знаеш, увреждат черния дроб. Повече отколкото водката... Лексотан? Лексилиум?

-      Не, Шанкар.

-      Шанкар ли? Ега ти връзкаря! Това хапче не съм го чувал...

Борчето

От десет години му закачам мартеницата си. Обикновено на първа пролет.

Избрах си го преди десет години. Един свит, анемичен. Бяха го обградили силни борове. Борбата с тях за светлина явно беше загубена.

Всяка година, когато му връзвам мартеницата, го погалвам. Сух и грапав. Представям си как му вливам сила.

И тази година първо го погалих. Отрониха се люспи от кора. Забиха се в дланта ми. Заболя ме. Явно болестта му напредваше. Иначе си беше същият. Примирен, меланхоличен. Вдигнах глава нагоре. До миналата година последният метър на тялото му беше обсипан с иглички. Изправен, със самочувствие. Силните борове почти не допускаха светлината до останалата част, но върхът се бореше. От името и в името на цялото тяло. Там, най-горе, си беше извоювал някакъв периметър, изпънат, сякаш искаше да се завърже за небето. Силните борове нямаха оръжие срещу върха му. Той се взираше в небето и черпеше светлина.

Нещо се беше случило. Всъщност нямаше връх. Килнати настрани клони, без игли, сплескани, усукани един в друг. Сякаш нещо огромно се беше стоварило върху него. Кога се беше отказал от борбата, не знам. Почти година не бях го виждал. Сигурно соковете не са му стигали. Върхът без корените трудно може да издържи битката. Явно силните борове, след като не можеха да скрият слънцето за този негов последен метър, го бяха ударили в корените. Страшна тактика. Обграждаш, притискаш, удряш корените и кога върхът ще загуби сили е въпрос на време. Въпреки небето, въпреки слънцето. Може би е станало така. А може би, не. Не разбирам много от дървета.

Фактът обаче беше факт. Съсухрено тяло почти без игли,  кора, която се лющи дори при нежно докосване и смачкан връх. Всъщност смачкан връх няма. Когато е смачкан, върхът вече не е връх. Без устрем към небето и светлината върхът се превръща в купчина клони.

…Момент…Момент… Червено петно на кората. „Някои връзват мартеници, други цапат с боя!“ Нещо ме жегна. „Не, въобразявам си!“ Тръгнах да видя дали и на друго дърво има червена точка. Имаше. На една част от някакво широколистно дърво, което беше отрупано с малки бели цветчета. Избухнало бяло кълбо. Странно дърво. От земята излизаха няколко тела. На сантиметри едно от друго. Явно най-много на педя под земята бяха едно. Като че ли още преди да се роди, дървото е бързало да се разклони. Един от дънерите в основата беше пречупен, държеше се на една съвсем малка част от тялото, което излизаше от земята. По това разклонение нямаше цветове. Беше изсъхнало. И на него – червена точка!

Вцепених се. Някой е раздавал смъртни присъди. Ще ги секат.

Върнах се при моя бор. Същата точка. „Тази мартеница последната ли е?“ „Не може ли нещо да се направи?“ „Да се натори? Нещо да се отреже, за да се подсили друго?“ „А защо миналата година нямаше червена точка? Пак беше изсъхнал, почти без игли, с почти мъртва кора… А, да, върхът. Върхът беше жив…Едва ли е заради това…“

„Тази година започна страшно. Двама приятели изпратих под земята. Сега бора…“ Стомахът ме присви. „Как мога да сравнявам…“ Пулсът се качи в слепоочията. „И той ме оставя…“ Позната буца заприщи гърлото. Не ми се стоеше повече тук. Силните борове стояха мълчаливи и надменни. Не ги интересуваше. Бяха победили. „И какво ще я правят тази победа? Малко допълнително пространство?“

Качих се на колелото и бясно подкарах към вкъщи. Децата знаеха за бора. Галили сме го заедно. Гледали сме върха заедно. Обсъждали сме го. Говорили сме си с него.

Отворих леко вратата на стаята им.

-      Сложили са му червена точка!

-      Каква червена точка? На кого?

-      На борчето ни! Няма връх…само сплескани клони…Кожата се разпада…Ще го отсекат. Това е санитарна сеч…За да има повече пространство за здравите…

Замълчаха.

Затворих вратата и влязох в кабинета. Седнах.

„Това е санитарна сеч…В името на живота…това е санитарна сеч…в името на живота…Така се прави…в името на живота…“

Силно стиснах очи. Сълзите заблъскаха в клепачите. Беше глупаво да ги спирам. Бях сам. Никой не гледаше. Отворих очи…

Алкохол

Мисли и чувства се блъскат. Полудели слепци. Кошер. Едни пропадат, други се изстрелват нагоре. Чужди и собствени претенции връхлитат…лешояди…

Глътка… Втора глътка…

„…Вчера го обидих. А толкова неща в живота ми днес зависят от него! Той стисна устни. Изпепели ме с поглед. Опитах да се измъкна. Уж се пошегувах, но капката ирония зарази всичко. Той се усети. Какво ще последва утре? А в други ден? С един замах може да ме унищожи…“

Глътка…

Неприятният образ се заклещи. Заплашителен. Страхът се разгоря. Прицелвам се и го запокитвам. Той обаче се блъска в мощна пружина и се връща. Още по страховит…

Отпивам…

„…. Направих някаква забележка на дъщеря си. Тя ме погледна гневно, скочи и тресна вратата. Тя ще ми тряска вратата! О-о-о! Ще види пари за онова парти, друг път! По цял ден се блъскам. Неблагодарница!...“

Буци от емоции се втвърдяват в гърдите, нарастват, после се топят. Заместват ги други…

Още една глътка…

„…Светът задрънка оръжия. Става страшно. Нищо не мога да направя…Аз съм червей. Червей със самочувствие. Чакай, щом казвам „червей“, значи съм без самочувствие. Няма червей със самочувствие… Казват, че в развитите страни всеки четвърти има психични проблеми. Ако десет души могат да натиснат ядрено копче, значи поне двама от тях са с психични проблеми… Ужас! Май бяхме до тук…“

Глътка.

„… Сол – ла – си – сол – до-о – сол… Сол – ла – сол – фа-а – ми – ми… Боже, защо ми изплува това? Бях в трети клас, на десет години. Майка се прибра посред нощ. Събуди ме и ме попита по какво не съм си научил. „По пеене“, казах. „Ставай!“ „Взимай нотната тетрадка!“ „Отвори я на домашното!“ „Почвай!“ Почвам. Заедно с тактуването. Ръкавът на пижамата ми пречи, леко го навивам. Сол – ла – си – сол… Отвратително. Помня я и до днес тази мелодия. Помня насилието. Помня сълзите в очите си. В този момент ги мразех! И мелодията и майка“

Отпивам…

Мислите и чувствата взеха да се измарят. Не, да ги мързи. Някои  дори си влачат краката. Ха, не се блъскат! Правят си път! Ега ти, възпитаните мисли! Ега ти, любезните чувства! Топлина… Разлива се и попива навсякъде… Тялото и душата са жадни… Топлината е като дъжд след суша…

Още една глътка. Много малка…

„… Оня с изпепеляващия поглед… Глупости… Няма нищо фатално. Толкова работа му върша. Пошегувал съм се. Освен това, той има чувство за хумор. Като му изкарам перфектно преговорите другата седмица, ще се разтопи. А дали наистина го обидих? Въобразявам си…“

Ставам и леко усилвам музиката. Върхът! Сливам се с нея. Аз съм музиката…

Отпивам…

„…Била ме погледнала с гняв… Глупости… Детето беше уморено… Ама, тези от гимназията, нормални ли са? Ще ми побъркат момичето! Наистина, малко силно затвори вратата… От течението беше… Когато в детската и в хола вратите са отворени, винаги става течение… И аз, вместо да стана и да затворя врата, се дразня на детето. Докога бе, нервеняк?“

Погледът ми се плъзга към бонзайчето. На дядо сладура! Стои си кротко до прозореца хайванчето и чака някой да му обърне внимание! Ето, сега съм с теб. Гледам те. Обичам те. И аз съм бонзай. Духовен. Въпрос на критерии. Въпрос на преценка… Топлината вече не е просто топлина, която влиза и тече по тялото. Аз съм във вана и от топлина и от светлина… Разкош!

Отпивам бавно…

„… Всичко в света ще си дойде на мястото… Разумът винаги е надделявал… Злото побеждава тактически… Доброто побеждава стратегически…Няма страшно….Има разум. Има Бог… Светът върви напред…“

Мисълта за злото и доброто направо застина. Като картина. Нищо не я бута, нищо не я притеснява… И излъчва някак… Има нещо божествено и в света и в мисълта за света…Истеричните чувства… Скриха се някъде… Потънаха…

Глътка…

„Сол – ла – си – сол – до-о – сол… Майка е велика! Упорита… И аз съм упорит… Отговорна… И аз съм отговорен…Дължа й много… Светът е лош… Тя ме подготви…“

Музика… Бонзай… Топлина… Светлина… Всичко е бавно… Всичко е вечно… Слепи сме за божественото…

Отпивам бавно…

„… Той е приятел… Добър… Много добър…Закачки…Нищо не може да ми направи… Имам енергия…И ум…Оправям му бакии…. Да си гледа работата…Животът е кратък… Като се вторачим в нещо… Големи сме глупаци…Ега ти, късмета!.. Родил съм се!... Милиарди сперматозоиди… Моят победил... Ега ти, късмета... Поклон пред Природата... Или пред Бог… Няма значение… Кеф!...“

Някакви мисли се разхождат тържествено… Като на парад… Хванали под ръка съответните чувства… Има ред… Танцуват… Бавно танго… Някои стават тънки, тънки… Прозрачни…

Глътка…

„… На тате, момичето! Без нея?.. Не мога… Умна… Като мен… Дръпната… Като мен… Какво искам…Ще я прилаская… Не кисела физиономия…Обичам я... Обичам ги и двете... И трите... Цялото семейство… Прекрасно семейство... И другите две, големите… И тях обичам…Ега ти, късмета!...“

Концертната зала нещо взе да се поизпразва… Музиката влачи… Мисли дремят… Милите… В залата нахлува някакъв ефир… Лек, прозрачен, приятен… Екзалтиращ…

Отпивам бавно…Приключвам… Часът? Майната му...

„…Сол – ла – си – сол – до-о – сол…Моцарт! Божественият Моцарт…Милата ми майчица… Запомних нотите… Тази мелодия… Фантастично… От тази нощ обичам музиката… Разбрах какво е музиката… Вълшебството…“

Последно! Отпивам…

Хо-о-оп… Леко… Подът… Като мека глина… Неустойчив… Хайде…

Реката

Реката има цел.

Целта на реката е морето. Или океанът, което е все същото.

Има един въпрос, който тревожи реката: „Като постигна своята цел, като се влея в морето, ще изчезна ли или ще се превърна в море?“

Понякога изплува друг, май по-сложен въпрос: „Морето е моя цел, но след като аз се разтварям в него, а то остава, не съм ли аз всъщност средство за него? Средство за своята собствена цел?“

Природата на реките е такава, че искат или не искат, тези два въпроса ги преследват винаги. Хиляди реки са се опитвали да отговорят и от десетките различни отговори са се появили десетки речни религии.

Слънцето и небето много пъти им казвали: „Нещата са прости. Има реки, има морета. Реките се вливат в моретата. И толкова“. На реките обаче такъв отговор се струвал съмнително прост.

    *   *   *

Когато реката мисли за себе си и за морето, за своето цяло, тя предполага, дори знае, че освен „Аз“ и „То“, съществуват и много други неща. Те обаче не я изкушават, не я интересуват, защото и да ги има, тяхната природа е съвършено различна. С тях тя може да граничи, дори да общува, но не може нито да бъде като тях, нито да се влива в тях.

Реката беше чувала за други реки, пожелали да бъдат поляни, гори или скали. Тези реки са отхвърляли своята природа, отказвали са се от своята естествена цел, от своето естествено Цяло. Когато много настоявали за тази трансформация, тези реки полудявали. Тогава Богът на реките ги наказвал. Дъното се разтваряло и те пропадали в земята. Или слънцето ставало толкова жарко, че ги изпарявало.

Реката среща по пътя си пречки и прегради. Тя знае, че тези срещи са неизбежни. Не може нито да спре, оправдавайки се с тях; нито да ги премахне; нито да тръгне по друг път. Единственото, което може да направи, е да ги облее, да ги преодолее, за да продължи пътя си. Реката се готви за тези срещи, без да променя нито ритъма, нито целта си.

Гонейки своята цел, тя не е припряна. Реката търси най-краткия път, но знае, че трябва да извърви всеки метър, сантиметър и милиметър от него.

Реката е чувала, че една цел може да се постигне изведнъж. Тя обаче не вярва на тези приказки. Пътят е истински, когато  извървяваш всяка безкрайна част от него. Няма друг начин. Внезапност има, но тя не е по пътя. Внезапността е в самия край на пътя. Идва тогава, когато си обтекъл всяко срещнато камъче. Може да звучи парадоксално, но внезапността е възможна само като награда за постепенността, търпението и смирението да следваш пътя. Своя път.