Кукленски манастир

Пътят от Асеновград през Куклен до манастира е, както се шегувахме, "еднолентов двупосочен с падащи камъни". Тесен, стръмен и с остри завои. Беше твърде рано сутринта и се молехме манастирът да е отворен за посетители.

Пред светата обител работеше кафене. Оказа се, че всъщност е ресторант, който след 11 ч. предлагал и обичайната скара. Пихме по кафе и някакви вафли за закуска. Човекът, който ни обслужи, седна на съседна маса. Загледах внимателно лицето му в опит на отгатна дали ще е склонен да отговаря на въпроси.

         - Извинете, чувал съм, че тук имало вода, която лекува психически болести…

         - Вярно е, - в отговора на човека нямаше досада, което ме обнадежди – Ето, там е аязмото! – и мъжът посочи с ръка висок зид – ограда на двайсетина метра от нас.

         - И как лекува? Пие се от нея?

         - Не, хората се поливат. До чешмите има помещения за жени и мъже. Събличат се и се поливат. Идват много хора.

         - Ами, при тази здравна система, какво ни остава освен да се поливаме! – опитах шегичка, но човекът остана безразличен към чувството ми за хумор - Вие знаете ли за случаи, в които водата е помогнала?

- Преди време бяха довели две момчета, близнаци – подхвана мъжът – Ей тука, бягаха наоколо като пощурели, не можеха да се спрат. Идваха всеки ден. Бяха отседнали някъде в Куклен. След десетина дни се успокоиха. Седяха  си, както ние си седим с вас и си приказвахме. Не знам какво е станало с  тях, повече не съм ги виждал.

… За манастира "Св. Св. Козма и Дамян" се говори още през 11 век в документи на Бачковския манастир. Според някои изследователи той е построен от самите грузински братя Григорий и Абасий Бакуриани, основавали Бачковския манастир през 1083 г. А аязмото, с което днес е известен манастирът, е било познато още древните траки. През 14 век манастирът става прочут с книжовната си школа. В края на 17 в. тук се оформя знаменитата Кукленска художествено-калиграфска школа.

Твърди се, че  това е един от малкото манастири, които не са разрушавани. Духовната обител оцелява дори през 17 век, когато по време на помохамеданчването на Чепинския край, озверелите турци сриват със земята 33 манастира и 218 черкви от Станимака (Асеновград) до Ихтиман. Легендата твърди, че високопоставени турци са пазели манастира от посегателства, защото водата на неговото аязмо е излекувала членове на техните семейства…

         - Това е първата психиатрична клиника на Балканите - продължи новият ни познат.

         - Тук може ли да се пренощува? – смених темата.

         - Може, до три нощи. Повече не дават. Освен това след 10 часа вечерта не настаняват. Имаше един… мъжът спря, погледна ме, сякаш се колебаеше дали да каже това, което беше на езика му, - един грозен случай. Жена с дете беше дошла много късно. Върнаха я. Как ли не се молеше, била дошла пеша от долу. Върнаха я… Не знам как се е прибрала. Ето, аз съм турчин, не съм християнин, но не разбрах това отношение на манастира.

         - Странно... Вчера бяхме в едно тюрбе. Преди истинския двор имаше стая с две легла. Да не би това да се легла за случайни и закъсали пътници?

         - Със сигурност. А може и да не са случайни. В една света обител трябва да може да се пренощува, независимо в колко идваш.

         - Колко монахини живеят тук?

         - Две.

Станахме, благодарихме за любезното отношение и отидохме да видим аязмото. Над чешмите – в цял ръст светците – патрони на манастира. На лявата стена на каменното каре – голям стенопис на св. Дева Мария с младенеца, седнали в огромна ваза, от която изтича вода. Пихме от студената вода, а моят приятел, който  шофираше, отиде да си полее главата.

…Манастирът носи името "Св. Св. Козма и Дамян" – братя лечители и безсребърници, т.е. лечители, които не са взимали никакво възнаграждение.

Интересното е, че православната църква чества две двойки братя с тези имена. Едните свети Козма и Дамян са живели в Рим и техният празник е на 1 юли. Другите свети Козма и Дамян са живели в провинцията Асия на Мала Азия и са чествани на 1 ноември. Тук за храмов празник се считат и двата дни. Това просто е уникално. Към тази уникалност се прибавя и фактът, че манастирът чества като свой празник и Петровден на 29 юни. Дори в този ден се провежда голям събор, който продължава и през следващите два дни. За него се стичат хора от цяла България. На празника пък на 1 юли се изнася чудотворната лечебна икона на св. Козма и Дамян и с нея се прави литийно шествие.

Има още два любопитни факта от житията на тези безсребърници. Братята – римляни са били измъчвани, но по време на мъченията царят  се разболява, те го излекуват и той ги освобождава. По-късно са убити с камъни от свой бивш учител – лекар, който много им завидял на лечебните успехи.  Това са единствените християнски светци - мъченици, които са убити не защото са отстоявали вярата си, а от завист. Вторият факт е свързан с другите двама братя – малоазиатците. Свети Дамян веднъж взел от пациентка като награда три яйца. Тя толкова настоявала и се молела, че той  не могъл да откаже. Брат му обаче, Козма, като разбрал, че Дамян нарушил обета на безсребърник, поръчал на християните, когато умрат да не ги погребват в един гроб. Пръв умрял св. Козма. Когато умрял и св. Дамян, приближените решили, че заръката е много строга и не я изпълнили – погребали св. Дамян при брат му…

Още с прекрачването на прага на голямата дървена порта на манастира попаднахме в един респектиращ свят на внушителни постройки, разположени на три нивà. Обичайните чисти, добре поддържани, каменни пътеки. Манастирското пространство беше оградено с високи и дебели крепостни стени. Оставяха впечатление, че са строени с мисълта за сериозна и продължителна въоръжена защита. В една дървена беседка – гигантски камбани. Насреща, на долното ниво – огромно помещение, приличащо на склад, върху което беше построена черква. В ляво – на по-горното ниво – по цялото протежение на двора – жилищни помещения. Всичко - варосано, белосано, чисто – с обичайната за повечето манастири педантичност.

…Манастирите, за които имах наблюдения, бяха три вида.

Първият – малки, запуснати, потънали в трева и плевели. Личеше им, че пребивават в някакъв втори, задгробен живот, без жива вътрешна религиозност и без външно любопитство. Свидетелство за бивши молитви и бивш исторически смисъл. Те твърде условно можеха да се нарекат манастири – по-скоро бяха черкви, загубили съпридружни сгради, глъч и устрем. В тях нямаше монашески живот. Тук идвал от време на време някой поп, да попее, прекръсти и прикади, като с това сякаш предотвратявал манастирът магически да изчезне. В тях обаче имаше особена атмосфера – сходна с тази на  мрачните и потънали в паяжини замъци. Имаше скрити, притихнали духове. Имаше втъкана, просмукала всеки сантиметър история. Нещо хайдушко се усещаше. На такова място сам нощем не се стои. Чувстваш някакво  богатство и сила, които не искат да се покажат, защото ти си чуждо тяло, недостоен дух и лековата съвременност, която не заслужава разказите за вълшебното минало.

Вторият – скромни, но добре поддържани. С цветенца, окосена трева,преметени пътеки и варосани камъчета. Тук чувстваш, че блика живот, който не се стреми към показност. Затворен и вглъбен живот, за който материалното е само начин да се обозначи. Между теб и духа на манастира стои някаква фина преграда – той те кани, приласкава, но ти казва, че ти си нещо съвършено случайно за него. В тези манастири има по един двама монаси или монахини, но повече и не са необходими. Тук можеш да бъдеш и денем и нощем, защото чувстваш как патронът на светата обител е прострял ръце над теб и те пази. Пази те и от мрачната мощ на миналото и от суетата на настоящето, с която си влязъл и уж си оставил с  прекръстването си на прага.

Третият вид манастири. Още с влизането те грабва нещо тържествено. Големи пространства и солидни сгради. Обикновено има строг ред, за който те предупреждават с табела преди самото влизане. Първият рефлекс е да снимаш, но обикновено е забранено. Като постоиш малко чувството за тържественост се смесва с усещането за помпозност, показност и свръхсамочувствие. Знаеш, че хилядолетната религия заслужава такива мащаби, но се чудиш от къде може да дойде това достолепие в страна, в която манастирите са повече от монасите. Тук могъщ "ктитор"  присъства във всеки камък, стена и купол. Тук някой е наливал пари и е изкупвал грехове. Хващаш се в подозрения, които гониш от главата си, защото връзката богатство – църковност не е от вчера, в нея по принцип няма нищо порочно или неестествено. Въпреки това те притиска нещо, което те кара да си нащрек, защото светското се е втъкало в духовно – религиозното - прикрито, без да си признава…

На двора бяха само двама работника, както разбрах, водопроводчици. Влязох в помещението, чийто таван беше подова основа за черквата. Огромно, пусто, с разхвърляни строителни материали и с шевна машина, някъде по средата. Изкачих стълбите, които свързваха първото и второто ниво, за да вляза в черквата. Отворих вратата и в първия момент се поколебах, защото имаше служба - за мен обаче странна служба.  Монахиня четеше от голяма книга, а свещеник нямаше. Според моите консервативни и повърхностни представи служба можеше да се води само от мъж. Втора монахиня, която беше седнала на стол до една от стените се обърна  и с ръка ме покани да вляза. И аз седнах. В черквата имаше още една жена. "Целият монашески състав явно е тук", помислих си и първата мисъл която ми дойде след тази беше: "Излизам да снимам, защото навън няма кой да ми направи забележка!"  Огледах се. Пресни, ярки, пищни стенописи. Педя нямаше неизрисувана. Богатството на този манастир просто биеше на очи. По-късно разбрах   от работниците, че манастирът отдава под аренда 700 декара земя. Пресметнах евентуалните приходи, като за мярка взех моите 7 наследствени декара. Получаваше се една нелоша сума от 40 – 50 хиляди на година. В този момент ме хвана срам, че пресмятам пари в свещеното място. Добре, че го нямаше Христос, за да изгони "търговеца" от божия храм.  Сам си тръгнах.

Имаше още една черква – на първо ниво. Заключена. Обясниха ми, че като свърши службата горе, може би долу ще отключат. На недоумяващия ми поглед отговориха, че не оставяли храм без надзор.

Хвана ме яд, защото в притвора на тази черква от 15 век има железни окови, с които душевно болните били приковавани на пода  и са ги оставяли там така през цялата нощ. На другия ден над тях са пеели молитви и после са ги карали до аязмения извор, за да ги поливат. Лечението продължавало обикновено много дни, но казват, че завършвало успешно… И сега – заключено! И няма да мога да видя оковите, за да си развинтя фантазията как стоя тук цяла нощ прикован на пода?

Трябваше да се задоволя с интересното отвън – високи и дебели крепостни стени, готови за люта отбрана; невероятно красива гледка към планината и уникалността на трите нива, всяко от които със своя архитектурна завършеност.

Затворих очи и се запитах дали мога да открия четвърти вид манастир. Нещо като магическото четвърто измерение.

На излизане минахме през магазинчето до изхода. Потърсихме сериозна книга за манастира, но ни казаха нещо, което бях чувал и на други места – че сега нямат, но че се готви такава. Взехме скромна дипляна.      

Манастирът и Тюрбето

                                   

Мистериите на село Хухла. Поезия, музика и настроение до параклиса "Свети Илия" - местните твърдят, че е страхотно енергийно място. Взехме си Свидетелство, че сме посетили "центъра на света".

На другия ден тръгнахме да търсим  Лъджанския  манастир.

Двата километра от квартала Лъджа на Ивайловград до манастира ми се видяха сто! Класически селски път – с безброй хълмчета и ями, камъни и камъчета. Ниската градска кола потъва, издига се, задира някакви храсти, а аз си гледам телефона, виждам как сигналът се губи и изтръпвам при мисълта за авария.

В един момент крепостта се показа, спряхме на двайсетина метра от нея. Отидох до дървената порта. Беше заключена с голям катинар. Погледнах през процепа между двете крила, но нищо не се виждаше освен стената на черквата и зеленина, която беше навсякъде. Нямаше как да влезем. Сякаш някаква история се беше залостила, гледаше ни мълчаливо и с безразличие. Специално бяхме дошли, но нямахме късмет.

…Манастирът е основан през 13 век. Превръща се дори в митрополитски център. По време на османското робство – разрушаван два пъти. Последното му възстановяване е от 1846 година. През средата на 20 век всички постройки с изключение на храма рухнали. А е имало сериозни сгради – монашески килии, хранителен блок с мàгерница, фурна, голяма двуетажна гостоприемница, обори, сеновали… Запазена била чешма от 1846 г. Голямата стена, която обгражда черквата е от 1970 г…

Хвана ме яд, че не мога да вляза в двора и да разгледам черквата. Казват, че архитектурата й коренно се различавала от тази на другите родопски свети обители. Попът живеел в Пловдив и тук идвал от време на време.

Огледах стената – буйните храсти около нея  създаваха  щит, който ме отказа да я обиколя, за да потърся друг вход. Казват, че тук  всяка година на 8 септември имало нещо като събор – денонощно бдение и курбан. А  защо на 8 септември? Св. Константин и Елена, патроните на манастира, се честват на 21 май…

Нищо друго не ми оставаше, освен да потърся хилядолетния чинар, съхранил се до манастира. Ето го, така ми се искаше, така ми се стори – на двайсетина  метра от крепостния зид - едно  огромно дърво с огромен клон, хоризонтален на земята, поне десет метра. Толкова внушително, че нямаше как да не е хилядолетният чинар. Погалих го, снимах се до него и тръгнахме – нямаше какво повече да правим при тази заключена история.

Пътувахме за Кърджали. Сетих се за едно свещено  мюсюлманско място, което горе долу ни беше по път. Било е ислямска монашеска обител – теке. Не е православна обител, но какво пък…Преди него  е имало манастир – "Свети Никола". Текето вече не съществувало, останало било само Тюрбето на Осман бабà. "Тюрбе" е мюсюлмански мавзолей, в повечето случаи – символичен.

Обектът се намираше в село Текето. Намерихме го лесно – съвсем до пътя с указателна табела.

…На времето тук е имало голям алевитски манастир с места за гости, кланица и фурна. Смята се, че тук е погребан светецът и чудотворецът за алевитите – Осман Баба (1389 - 1479). Годината на смъртта му е 883 по мюсюлманското летоброене. Тюрбето е построено през 1507 г. при управлението на султан Баязид Втори. На празника на светеца тук се организира мае (вид събор). Твърдят, че на него идвали мюсюлмани от цял свят за курбан и за молитви. На курбана се канели и случайно минаващи, независимо от тяхната религия….

Каменен зид с вградена дървена порта – обичайното начало на света обител. Отварям вратата и с  изненада виждам не двор, а тъмна стая с две легла. Затварям бързо, притеснен, че нещо не е както трябва. Отдръпвам се леко, за да направя път на две жени. Те влизат в стаята, продължават и на отсрещния край отварят друга врата – нахлува светлина и през отвора се разстила двор. Следвам жените и заставам пред молитвена сграда.

Табела ме предупреждава, че не може да се влиза с обувки. Събувам се и влизам в Тюрбето – седмоъгълна постройка. Това е мавзолеят на Осман бабà.

… Алевийските светци – дервишите в България са известни и с християнски имена  – Демир бабà край Исперих - св. Георги, тукашният Осман бабà  - св. Димитър, Кадемли бабà край Нова Загора - св. Илия, Акязълъ бабà край Балчик - св. Атанасий, Саръ Салтук на нос Калиакра - св. Николай. "Това е така, защото част от алевитите отъждествяват 12-те апостоли на Христос с 12-те имами, както и апостол Павел с имам Али" , пише в "Неделни уроци по история: текето на Осман бабà в Хасковско"…

В центъра на помещението –  гроб. Голям правоъгълник, в средата на който е поставена конструкция като хълм, обвита с плат и с нахвърляни кърпи върху нея. От отсрещната страна на правоъгълника, там където християните слагат кръст – поставен стълб с нашишени на него цилиндри, облечени с плат. Стълбът е увенчан с нещо като фес. Мраморните постаменти, които очертават гроба са отрупани с много изкуствени цветя. Всякакви цветя по размери и цвят, сякаш специално търсеното разнообразие има собствен смисъл. Цялото помещение е покрито с килими, а до стените са сложени възглавници. На стената, противоположна на входа - картини, на които е изобразена мъжка глава с къса, добре очертана черна брада и изразителни очи. На някои картини – единичен образ, на други – по няколко.  Пред някои картини – провесен двуостър меч. На други – мечът е нарисуван в ръцете на светеца. Това е "Зюлфикяр" – митичният вълшебен меч на Али  ибн Абу Талиб  - основната фигура, която алевитите почитат.

… За сунитите алевитите са еретици. Затворена общност, която крие ритуалите си. Знае се, че алевитите са мистици и че вярват в личното общуване с Бог чрез състояние на транс. Жените са  равностойни на мъжете и по принцип не носят фередже. Алевитите не посещават джамии, защото през 661 г. пред входа на  джамията в Куфа е бил убит самият Али.  Използват свещи.  Не спазват поста Рамазан и пият алкохол. Начело на джема е бабàта. Джема (cem)  е религиозната общината. Нарича се още "тарикат" (tarikat). В съвременния турски език тази дума означава "религиозна секта", а в преносен смисъл – "прикрит". Без разрешението на бабàта не се строи къща и не се напуска селото…

 По стената висят различни картини. Разпознавам  библейски сюжети – например Авраам, който посяга с нож на сина си, но е възпрян от ангел.  

 Всякакви табелки с изписани арабски йероглифи – в различни размери, на различен материал, в различни цветове. Малки ниши пред прозорци, също отрупани с изкуствени цветя и картини. На една картина – "Дванадесетте имама". Същото число образи на медальони, украсяващи метален обков, в центъра на който има часовник. Няколко часовника, със стрелки, спрели на различен час. И разбира се, картини с джамии. Претрупано, разностилно,цветово хаотично, артикули с всякакви размери, сложени до или закачени по стените.

И се питам – тези картини с нарисуван Осман бабà – каква функция изпълняват? Това мюсюлмански икони ли са? На някои от тях приписва ли се чудодейство? Докато си задавах този въпрос възрастна  жена, застана пред един от портретите и започна да се моли. С повдигнати ръце, с длани, обърнати нагоре. Молитвата – тиха, но звучна. След края й, жената целуна портрета. Явно за нея той има свещен характер. Следователно е икона. След като приключи, жената закачи на гвоздей на стената малка броеница. Стана ми мъчно за нея. Лицето и цялото й тяло излъчваха напрежение, болка. Явно тя беше дошла тук, за да получи божествена помощ. В този момент си помислих, че един от двама ни, тя или аз, трябваше да отиде в ада. Според нея би трябвало да съм аз, защото така пише за "неверниците"  в Корана. Според мен би трябвало да е тя, защото за "некръстените" така пише в Библията.

Забелязах колко много броеници висяха на пирони по стените. Със сигурност това беше ритуалът, чрез който измолваш нещо от Божественото. На двора по клоните на дървета бяха закачени всякакви неща – от блузи и шалове, до книжни кърпички и найлонови торбички.

До централното Тюрбе – друго, по-малко, но организирано по същия начин – символичен гроб, килими, възглавници по земята, картини и броеници по стените и много, много, изкуствени цветя.

Върнах се отново пред  централното Тюрбе и се загледах в табела над входа, изписана на арабски. Какво ли пишеше на нея?

…Археологът Димчо Аладжов разказва как ходжата му обяснявал, че в надписа се говори за Осман бабà – велик пълководец, избил много неверници. Аладжов се усъмнил и занасъл надписа в Народната библиотека с молба арабисти да разчетат текста. Текстът се оказал съвсем различен. Първо, Осман бабà не е бил пълководец, а водач на религиозна общност на алевитите  и не е изтребвал рая, а напротив – "подавал е ръка на раята в Румелия…"…

Зад гърба си чух детски глас – питаше нещо на турски. Обърнах се – момче на около десет години - стоеше и очакваше от мен отговор.

         - Не знам турски.

         - Мюсюлманин ли си, християнин ли си?

         - Християнин съм.

         - Нищо, бàба казва, че Бог е един…

         - Evet,haklısın!,  - отговорих.

Поне знаех как е на турски "Да, прав си!" Нали съм кърджалийски зет.

Драгалевски манастир

                                     

Мястото около Драгалевския манастир съчетава дивото и столичното така, както го правят планини, посещавани масово и поели в склоновете си покрайнините на големи градове. В гъсти масиви от огромни дъбове се врязва асфалтово отклонение от пътя до хижа Алеко. На стотина метра от светата обител – голям пълен паркинг. Слънчев и горещ юли.

…Царският манастир! Построен по заповед на цар Иван Александър през 1345 г. Ставропигиален – т.е. подчинен пряко на патриарха. Още с раждането си освободен от данъци и намесата на средечките първенци. Дарен с "Витошката златопечатна грамота" на цар Иван Шишман, в която е записано: "…нито една власт да не смее да безпокои людете на пречистата богомайка Витошка, но всички да бъдат прогонвани при показването на този хрисовул на Царството ми. Само игуменът на пречистата богомайка Роман, единствен той и никой друг да не смее да се опитва, нито да безпокои тези люде дори на косъм. Който ли се опита и им нареди колкото и на косъм, да бъде проклет…"  Манастирът "Света Богородица Витошка" е опожарен след завладяването на София от османските турци през 1382 г. През 1476 г. софийският болярин Радослав Мавър подновява и изографисва църквата…

Около манастира – пълно с хора. Някои от тях, постлали на тревата връхни дрехи, са легнали и се препичат на слънце. Други – седнали на дървени пейки и маси, пият бира. Трети са застанали пред сергия, отрупана с мед и оживено обсъждат нещо. На десетина метра от пътя, близо до дървени маси, е изграден спортен кът – висилки, пързалка, успоредки. Висилките са с различна височина – има и за малки деца – примерно за осем-десет годишни.

Манастирският двор, ограден със солиден зид, се състои от терасовидно разположени алеи, свързани с каменни стълби. Няколко нива, които дават на посетителя съвсем различни изгледи към комплекса. В средата – две черкви с общ покрив. Ако не ти кажат, няма да разбереш, че са съединени две сгради, строени в съвършено различни епохи. Едната, старата черква, е от 1476 година, другата – новата – от 1932. Отвъд зидовете – огромни жилищни сгради на по няколко етажа с кокетни балкони и закачени на перилата малки кашпи с червени цветя. Имот, поддържан с любов и изискан вкус. Колко ли души се грижат за него?

В момента старата черква е затворена за ремонт и реставрация. Ниската, дървена, врата е заключена с катинар. Толкова ниска, че човек с нормален ръст, за да влезе в наоса, трябва да старателно да се наведе. Дали има символика в тази височина на портата? Дали турците не са наредили на ктитора не само постройката да е скромна, но и вратата да е ниска? Жалко, че в момента нямаме достъп до вътрешността на старата черква. Казват, че голяма част от стенописите в нея са добре съхранени. Съжалявам, че не мога да сведа глава пред стенописите на Радослав Мавър, жена му Вида и двамата му синове Никола и Страхил.

През 18 век църквата "Света Богородица" е украсена с нови стенописи.

Новата черква има обща стена със старата. За старата зидът  е  северна стена, а за новата - южна. Пред двете съединени сгради е построено открито преддверие - притвор. Той създава илюзията, че стенописите на западните външни стени и на двете черкви са защитени от капризите на времето.

Влизаме в новата черква.(Ако кажа на американец , че наричам "нова" -  сградата , строена преди 85 години, сигурно ще си разхлаби вратовръзката и ще си  забърше очилата.)  Дежурно се интересувам от това дали продават сериозна книга, разказваща за всичко, известно за манастира. Жената на свещите клати отрицателно глава и ми сочи две купчини с диплянки. Като видя разочарования ми поглед, каза "Момент!", излезе в притвора, набра телефонен номер и попита: "Сестра, имаме ли още от голямата книга за манастира?"  Върна се, за да затвърди разочарованието ми: "Съжалявам, свършили сме я!" Пак дежурно попитах дали мога да снимам стенописите, знаейки, че ще получа отказ, но най-изненадващо, след известно колебание, чух: "Може, но, моля ви, без светкавица!" Аз, щастлив, че няма да дебна и да се крия, защраках с телефона си.

                                                            

         - Извинете, кои стенописи от кога са? – попитах.

Жената се изправи с лице към олтара и сочейки с ръка в ляво от себе си, обясни:

         - Това е северната стена. Стенописите са от 17 век. Тези, в ляво са от 14 век – от създаването на черквата…

         - Може би от 15, когато се е заел с черквата Мавър…

Не получих повече обяснение.

Застанах пред по-старите стенописи  и започнах да ги съзерцавам. Светии в цял ръст, света Дева Мария, също в цял ръст. Добре запазени за възрастта си, вероятно сериозно реставрирани.

"Добре де, започнах да разсъждавам, стенописи от 14 - 15 век, пък се намират в черква от 20 век! Ах, да, тази стена е обща за старата и за новата черква! Ако принадлежат на старата сграда, стенописите са от външна стена… И толкова добре запазени!...

         - Има ли действащи монахини тук? – отново дежурен въпрос, основан единствено на информацията, че манастирът е девически.

         - Има, две…

         - Тук може ли да се пренощува – има огромни сгради явно с много стаи?

         - Не предлагаме, няма кой да обслужва туристи…

        

         - Жалко, тук е толкова хубаво и комплексът изглежда толкова поддържан…

Излязохме от сградата, но умът ми продължаваше да подрежда фактите около стенописите и възрастите на черквите. На двора една жена,коленичила в тревата,  явно плевеше. Загледах я, но застанах няколко метра в страни, за да не забележи любопитството ми и за да не я притеснявам. Жената се изправи. Очаквано – ведро, изпънато лице, едва забележима усмивка на вътрешна удовлетвореност, плавни движения и искрящи, спокойни очи.

         - Извинете, мога ли да Ви попитам нещо?

         - Разбира се…

         - Казаха ни, че стенописите на южната стена на новата черква, били от 14 век. Така ли е?

         - Да, те са от старите стенописи!

         - Те са направени на външна стена, толкова отдавна? А колко са запазени!

         - Да… - не съм се замисляла, - жената леко присви очи и заби за секунди поглед в земята. – Как ли са издържали на сняг и дъжд, не знам! Знам, обаче, че това са от старите стенописи! Не съм сигурна дали са от14 век. Тук има три слоя. Вторият е мисля от 17 век. Но и от тогава да са, пак е странно…

         - Не е ли възможно да са пренесени от вътре – навън?

         - Чувала съм за такава техника, но не знам! Наистина, не съм се замисляла!

         - Извинете, Вие помагате ли тук? – намеси се жена ми.

         - Да, аз съм послушница! – жената отново се усмихна любезно и леко извъртя тялото си, с което деликатно ни подсказа, че разговорът е приключил.

Благодарихме на послушницата, която плевеше тревата и направихме няколко крачки към гробовете, разположени от двете страни на алеята от южната страна на сградите. За манастирите такива гробове са обичайни – те обикновено са на монаси или монахини, служила в светата обител. На един от кръстовете пишеше: "генераль Антонь Ковачевь 1878 - 1931".

…Под ръководството на генерала, който е и инженер, завършил Николаевската инженерна академия в Санкт Петербург, Русия,  е построен пътят към Драгалевския манастир. Това обяснява защо гробът му е тук. А този генерал не е кой да е. Баща му - Михаил Ковачев е виден революционер, ръководител на Щипския революционен комитет и участвал в Илинденско-Преображенското въстание. Генералът е баща на писателя Михаил Ковачев (1905 - 1972),  по псевдоним Мишо Драгалевски -  преводач на Пушкин и църковен историк,  и дядо на пианиста Антон Диков (1938 - 2004). Антон Ковачев излиза в пенсия през 1928 г. като генерал – майор и умира през 1931 г. Генерал и пенсионер на 50 години! "Че аз вече 50 годишните ги смятам за млади хора, пред които стои професионално бъдеще!" – си помислих. Този факт ме натъжи и излязох от миниатюрното гробище на манастира. ..

На една от терасите възрастен мъж, с прибрана отзад на опашка бяла коса, продаваше малки и големи икони, рисунки и всякакви дрънкулки. Един посетител, държейки съвсем малка дървена иконка, го попита: "Тези неща осветени ли са?" Последва лаконичен отговор: "Не са, но могат да бъдат осветени!"

…В 14 – 16 век манастирът е център на Софийската книжовна школа. Тук е създаден открития от Виктор Григорович в 1854 г. в Боянската черква препис на Поменик на българските царе (Боянски поменик на българските царе). Помениците са средновековни ръкописни текстове, които се четат по време на църковните служби и с тях се припомнят имената на допринеслите за църквата и държавата владетели. Най-известни са три български поменика: Боянски, Погановски и Зографски. Прелюбопитен факт е присъствието в тези поменици на името Борис. В първия поменик то е споменато веднъж, във – втория – нито веднъж, а в третия – пет пъти. Колко царе с името Борис са имали първите две български  държави?...

Каменна правоъгълна плоча, забита направо в напуканите плочи на една от алеите, ни казва, че Васил Левски тук е провеждал заседания на революционни комитети от София и съседните села. В ляво от името му – очертани книга с пистолет и кинжал на нея, символът на революционната клетва пред род и Родина.

…Левски многократно е отсядал в манастира. Игумен тогава е бил йеромонах Генадий Скитник – четник на Ильо Войвода  и участник в Първата легия на Раковски. След ареста на Левски  Иван Ихтимански (игуменът Генадий) оставя расото и заминава в Сърбия при Панайот Хитов, за да планират изпращането на чети в България. По-късно се оттегля в манастир в Света гора…

Гледам непретенциозната плоча, забита в земята, потъвам с поглед в нея и в съзнанието ми изскачат образите на четирите лъва на Лъвов мост. И сякаш от далеч, от много далеч, като че ли извираща от плочите, тихо, много тихо, зазвучава  възрожденска мелодия.

…В центъра на София, до пл. "Света Неделя", в сутерена на Булбанк, се намират останките на средновековния храм "Свети Спас". Тук са обесени четирима книжари, съратници на Левски и членове на Софийския революционен комитет. През 1877 г. по подозрение в революционна дейност и съдействие на руските войски, турците правят обиск в няколко книжарници. Собствениците са арестувани за разпространение на сборника – песнопойка "Народни песни" с патриотични текстове, сред които е и забранената песен на  Добри Чинтулов "Вятър ечи, Балкан стене". За тази песнопойка книжарите са осъдени на смърт. Френският кореспондент Дик дьо Лонле пише за единия от книжарите - Киро Гьошев, обесен сред руините на старата църква, че "едно момче от осъдените пеело славянска патриотична песен пред бесилката." Английският репортер на вестник "Стандарт", силно впечатлен от поведението на друг  книжар  по време на екзекуцията - Стоян Табаков, откупува дрехите му и ги подарява на музея на мадам Тюсо в Лондон. След Освобождението  при днешния Лъвов мост е планиран грандиозен мемориален комплекс. От него е осъществен самият Лъвов мост, където четирите лъва символизират четиримата обесени от турците софийски книжари. Четирите лъва от Софийската революционна организация – Никола Вардев - Чолака, Стоян Табаков - Книжаря, Георги Стоичков и Киро Гьошев – Кафеджи…

Потърсих чешмата. Манастирската чешма. Винаги има такава или трябва да има. Намерих я – каменна, елегантна, с кръст над двата чучура и с метално менче между тях, вързано със синджир. До мен се беше спряла двойка възрастни посетители и също разглеждаха чешмата. Не знам защо се обърнах към тях:

         - Това аязмо ли е?

         - Май е аязмо, - отговори ми жената, - след като е поставен кръст, значи водата е лековита. Обикновено манастирите се изграждат около лечебни извори.

Пояснението беше банално за човек, който се интересува от манастири, но вметката на мъжа, беше оригинална:

         - И да е нямало лечебен извор,  след като чешмата стои дълго време в манастира, водата става лечебна.

На излизане от манастира се спряхме пред нашироко разстлани книги. Повечето бяха свързани с йога и други източни практики.

         - Случайно да имате книга за манастира?

         - Нямам. Има едно много, много, старо издание, което стои в къщи, но за продажба – нямам.

                                                               

Тръгнахме по асфалтовата пътека, която свързва манастира с основния път. Може би това е пътят на генерал Ковачев. На едно огромно дърво беше закована табела: "Планински ясен. Приблизителна възраст – 150 години. Живеят до 250 години". "Добра възраст и добри перспективи", помислих си и махнах на едно такси, което току що остави клиенти. Качихме се и шофьорът доволно отбеляза:

         - Това да качиш  на връщане  от Витоша хора, си е голям късмет! Не сте ли на туризъм?

         - На туризъм сме, но нашият е по-особен – задължително включва возене на такси!

         - Правилно! И ние деца храним! – обобщи шофьорът и потегли.