Усмихваш ми се. Погледът ти – спокоен и искрящ. Покана за
доброта. Блъска се в начумереното ми лице. Думите ти – порции от енергия, която
се опитва да ме събуди, изправи и наелектризира.
Аз съм се свил, ти се опитваш да ме разтвориш. Изсипваш
върху мен настроение, оптимизъм, благодарност, живот. Ведростта ти чука на
душата ми и настоява да разруша стените. Търсиш ключ.
Глупости, нищо не търсиш. Попаднал съм пред погледа ти. Част
съм от твоята случайна среда, в която ти излъчваш себе си. Май се опитваш да ме
заблудиш, че съм ценен. Че проявяваш отношение точно към мен. А може би
изпитваш радост, че си силен и жизнен на фона на моята разкиснатост? Усещаш ли
превъзходството си?
Почакай! Стягам се! Събарям стените. Не, защото ти го искаш.
Не, защото ти ми помагаш. Знам, че човек издига стени, за да се предпази от
нещо, но резултатът винаги е друг. Стените скриват светлината на слънцето и
умъртвяват озона на въздуха.
Отпускам лицето си. Игрива усмивка в очите. Поглеждам те.
Събирам енергия, за да ти дам. Отговарям на някакъв твой въпрос. Инжектирам в
думите си топлина, която бях натъпкал в някой ъгъл на съществото си. Просто я
отключвам.
Чувстваш ли как ти ставам равностоен? Състезанието сега
започва. Ще ти дам повече, отколкото ти ми даваш. Доброта и увереност. Сила и
жизненост.
Благодаря ти, че ме вкара на ринга.
Няма коментари:
Публикуване на коментар