сряда, 14 февруари 2018 г.

Чепински манастир


Колата гонеше по Околовръстното разрешените 90 км.

- Минахме разклона за Богров! Трябва да е някъде наблизо!

- Този път ще питаме! Отбий на бензиностанцията!

Колата намали и влезнахме на площадката на "Еко". Решил бях подробно да питаме и внимателно да слушаме. Второ мотане като за Обрадовския мананастир не исках.

- Няма какво да питаме! Току що минахме покрай вратата на манастира!

- Хайде бе! Как така сме минали покрай манастира ?!

Паркирахме така, че да не пречим на никого. Площадката на бензиностанцията свършваше в измазан  двуметров зид с керемиди. След Дървенишкия манастир си мислех, че не е възможно друга света обител толкова директно да е потопена в цивилизацията. Да, това беше Чепинския манастир! Да, извън града, но на три крачки от входната му порта - Околовръстният път с фучащите по него коли. И наистина фучащи, а не както в Младост – 2, където се съобразяваха все пак с правилата за градска скорост. И зид – от едната му страна манастирски двор, от другата – бензиностанция "Еко"!

Дворът – сравнително малък, пътеки от оранжеви каменни плочи, трева, затрупана от сняг. Искрящ въздух и студ… Истински студ, от който лицето замръзва за секунди. В двора – разхвърляни няколко варосани в бяло постройки – вероятно два параклиса, черква, магазин, мàгерница и жилищна сграда. Всички постройки са нови, личи им. Жалко…Къде ли е Шатовското църкве, построено в началото на миналия век?

Параклисът на света Петка… По-малък параклис не бях виждал. Като застанеш в средата можеш да докоснеш стенописите в ляво, в дясно и отпред. Или почти…Другият параклис – "Свети Илия" малко по-голям. Вратата на черквата – отворена – студът вътре май по-силен от външния. Прихлупено, полутъмно и иконописи от този век. Табела, която съобщават, че свещи могат да се купят в магазина. Магерницата – затворена с желязна решетка.

Монахинята в магазина се изправи и попита:

- Минавахте от тук и се отбихте?

- Не, специално идваме.

Стана й приятно и може би това отключи охота в общуването.

Някъде шейсетгодишна. Расо, килимавка, було (епанокилимавка), вързано под брадичката и спуснато по гърба. Зимно яке. Естествено, всичко в черно.Спокойно лице, сдържана усмивка, поглед, пълен с благост. Такава ведрина, такива флуиди, съм срещал само при свещенослужители и продавачки в книжарница. Чудя се, защо ли не намирам време да общувам по-често с такива хора. Те дават, зареждат и нищо не взимат. Като че ли дори и да искаш, не можеш да им дадеш нищо. Имат всичко – целия живот, целия свят.

- Няма ли запазена стара сграда?

- Имаше една – Шатовското църкве – между двата параклиса беше, събориха го когато строяха. А друго запазено не е имало.

- Изгарян и разрушаван по време на турското робство, нали?

- Да, както много от манастирите. Последният път е унищожен до основи през 1872 година след залавянето на Димитър Общи и Левски.

- И Левски ли се е крил тук?

- За него не знам, но че хайдути са били приютявани, знам. То и затова турците са го изравнили със земята.

- Хайдути тук, в равното поле? И кога е възстановен?

- След унищожаването му местните хора побиват голям дървен кръст, да се помни. Монасите – разпилени по Диарбекир и в манастири в Стара планина. След освобождението няколко идват тук и построяват чешма.  После, в началото на 20 век възстановяват манастира.

- Странно име – "Свети Три Светители"…

- Не е странно. Те не са обикновени светци – Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст.

- То и един стига за име…

Монахинята се засмя.

- Да стига… Легендата разказва, че жена от Чепинци нощ след нощ упорито е сънувала трима ангели, които са й казвали да построят на това място манастир. Та затова името е на трима.

- Извинете, дано не съм нахален… Как се казвате?

- Гликерия. От "гликос", "сладко"  на гръцки.

- Разкажете нещо за себе си. Има ли тук други монахини?
- Сама съм. И монахиня и игуменка. Отскоро съм, получих благословия през октомври.

- А преди?

- От четирийсет годишна съм калугерка. След като овдовях. Бях в Самоковския манастир. Сега там все още можете да говорите със сестра Херувима. На 98 години е. Когато е постъпила в манастира е била шестгодишна. Трудно се движи, но е с напълно запазен ум.

- 93 години прекарани в един манастир???

- Да. С духа си човек може да е навсякъде…

- Досетих се, че сте сама.

- Как се досетихте?

- Ами, манастирите в България са два пъти повече от монасите.

- Така е, ако не броим монасите от Атон и Светия синод, малко повече от стотина сме.

- Това е страшно несъответствие.

- Да, църквата изживява днес голямо изпитание. Така както и обществото го изживява.

- Изпитание?

- Да, изпитание. Църквата обаче ще се справи. Ще оцелее. Винаги е оцелявала. И винаги е спасявало обществото.

Помислих си, какво ли е да си сам – година, две, десет… И да се молиш. По лицето й – изписано чувство на устременост и отдаденост. Потопена в своя пълноценност и осмисленост.

Купих малка иконка на трите Светители и се  сбогувахме.

След няколко минути бяхме извън манастира. Кола изсвистя и ме изпръска с кал и киша. В "Еко"-то си поръчахме сандвичи и чай. Жалко, че магерницата беше заключена. Сетих се за уюта и чудесния боб на Кремиковския манастир.


сряда, 7 февруари 2018 г.

Владайски манастир


GPS-ът достави таксито до "Владайското ханче" на пътя "София – Перник". Манастир не се виждаше. Нямаше да е далеч обаче, си помислихме, и освободихме колата. Момче от ресторанта  обясни на съпругата ми, че манастирът действително е близко, но трябва да се върви по ж.п. линията, което било опасно. Препоръча да вземем на половин километър от тук автобус до центъра на село Владая и от там да хванем асфалтов път, който води до светата обител.

След час и половина ходене, чакане, возене и катерене по много стръмен път , застанахме пред дворната врата на манастира. Беше мрачно и пусто. Голям двор, разхвърляни малки постройки, навеси с маси и пейки, беседки и в дъното, на върха на хълмистия двор – малко по-голяма постройка, вероятно черквата. Приличаше на консервиран за зимата и напълно изоставен комплекс. Пълно разминаване с предварителното ми очакване за оживен манастир.

Явно престоят ни щеше да бъде кратък. Много по-кратък от времето, което ни беше необходимо, за да се изкачим от селото до тук.

Параклисът св. Неделя – заключен.

…Неделя - име, преведено от гръцкото Кириакия - млада жена, живяла през 3-ти век при управлението на големия враг на християнството  – император Диоклетиан. По негово време гоненията срещу последователите на Исус  са били безкомпромисни и жестоки. Зверски измъчвана. Починала в молитвата си, преди да бъде посечена. Погребана в Мала Азия. Българските царе Асеновци организирали пренасянето на мощите на светата великомъченица  в старопрестолния град Търново. Защо пък точно нейните мощи?  - запитах се. Каква ли е връзката между Асеновци и св. Неделя?...

Мàгерницата – заключена. Навеси и пейки подсказват, че през лятото има добра посещаемост. Малко по-навътре в двора - едноетажна сграда с пердета на прозорците. Вероятно жилищни стаи, когато има монахини. И тя, заключена. Като натиснах бравата се почувствах много неловко – неканен, нежелан, газещ правилата за добро възпитание… Срещу сградата – беседка с окачена табела "Архондарик. Място за посрещане на поклонници и водене на душеспасителни беседи". Поклонници имаше, беседа – нямаше, помислих си. Обикновено по манастирите Архондарикът е стая за посрещане на поклонници. Чувал съм, че на Атон имало дори Царски Архондарик. А тук – беседка. Явно всичко при Владайския манастир е пригодено за летен живот. Което пък влиза в противоречие с обясненията, написани на друга табела, че службите в параклиса на св. Неделя са от 14 октомври до Великден…

На върха на двора - черквата "Света Петка".

…Петка, българка, родена в селище близо да Цариград. Прекарала години в пустинята на пост и молитви. В края на живота си се върнала в родния си град, но когато умряла, я погребали извън града, защото всички я мислили за чужденка. Има някаква история, която довела до разравянето на гроба й – тялото било непокътнато. Препогребвана в Търново, Видин, Белград, Цариград... Днес мощите й били в гр. Яш, Румъния. Защо там? Българската православна църква защо не си ги измоли? Или замени с други мощи? Не са толкова българските светци, които са почитани и извън България! И какво ли представляват мощите на св. Петка? Ако са кости, нищо особено. А ако има плът? Науката отказва да се занимава с обяснението на мощи със запазена плът, пък била тя и само кожа…

Застанах пред вратата на черквата и ми стана разкошно, че манастирът носи името на българска светица. Колко ли са такива случаите в България?...

Натиснах бравата. Почувствах се като тих и добронамерен кърджалия. Заключено. Опитах се да погледна през прозорчетата. Те бяха толкова тесни, а вътре толкова тъмно, че любопитството ми увисна като свалено бойно знаме.  Добре…Седнах на пейка до стената на черквата. Какво знаех за манастира? Много малко…

…Легендата разказва, че през 1328 година кръстоносци са разрушили тук съществуващ манастир и са избили монасите. Няколко оцелели поставили на мястото голям каменен кръст, а под него заровили Евангелие и две икони – на Св. Петка и Св. вмч. Неделя  - още тогава манастирът бил двупрестолен, тоест посветен и на двете светици. За такъв кръстоносен поход не бях чувал. Последният номериран, деветият, е бил в края на 13 век. След това има походи, наречени "балкански", но те са чак в края на 14 век и по средата на 15-ти.Най-известният от тях е през 1444, предвождан от полският и унгарски крал Владислав III, в училище сме учили за него. Помним го като Варненчик. Походът освобождава цяла северна България. Решаващата битка обаче е край Варна. Венецианците, за да потвърдят славата си на добри търговци,  превозват срещу солидна сума огромна турска войска от Мала Азия. Двайсетгодишният Варненчик влиза лично в бой с тях, убиват го, отрязват му главата и я понасят на кол. Това деморализира християнските войски и те губят битката. А са я били почти спечели…

Вярно, през тази 1328 година, записана в легендата за манастира, много кръв се е леело по сегашните български земи.  Гражданската война във Византия е била в разгара си. Дядото Андроник II е бранил трона си от внука Андроник III. Тогова и сърби са влизали по земите ни, за да помагат на когото решат. Българският цар Михаил Шишман яко воювал – ту се съюзявал с внука, ту с дядото и и си мечтаел как влязъл веднъж като съюзник в Цариград го превзема и става цар на българи и ромеи…

Сепнах се. А какво ми оставаше при тези залостени врати освен да опреснявам знанията си по история?

Второто нещо, което знаех за манастира, беше присъствието тук, така казват, на десет многовековни дъба. Многовековни? Нямаше как да проверя. Станах от пейката и се озърнах. Едно от дърветата прикова погледа ми.

Строен дъб и толкова висок, сякаш с най-горните си голи клони отиваше отвъд свъсеното, сиво февруарско небе. Толкова широко в най-разперената част на клонака си, колкото и високо, хармонично дърво, сякаш създадено от ръката на скулптор. На какви ли епохи е било свидетел? Величествено, недостъпно,  явно здраво вкопано в земята. Пред него се почувствах така, както би се чувствала буболечка в ръката ми,  ако имаше съзнание. Еднодневка, довята тук от любопитството на своя еднодневен разум. И посрещнат от заключени врати и мокри, прашясали пейки. Изпращан обаче от мълчаливо величие с многовековна памет под формата на дъб.

Преди да си тръгнем, погледнах в дълбоката падина, събрала в един букет къщите на квартал Владая. На село Владая. И за секунда изпитах сладкото превъзходство да гледаш на света от високо. Сигурно наблюдавах миниатюрните къщи, играчки за джуджета така, както дъбът наблюдаваше  мен. Ако някой ми беше казал, че в  манастир ще бъда най-силно впечатлен от едно дърво, щях да се засмея.

На излизане, до дворната врата, се разминахме с мъж и жена, които влизаха, вероятно водени от същото поклонническо любопитство, като нашето.



петък, 2 февруари 2018 г.

Дървенишки манастир


Когато реших да го посетя, трудно си представях как насред София, на границата между два огромни бетонни комплекса – Младост‒2 и Дървеница, можеше да има манастир. Мястото изключваше съществуването на света обител. Манастирът е уединение, самота, тишина... Няма как да има общение с Бога в центъра на грохота, лудата житейска скорост и суетата. Не можеше да има манастир в квартал "Младост‒2".

Спряхме  до висок зид, който не подсказваше какво пространство затваря в себе си. Страничната стена беше изградена от тухли, а „лицето“, успоредно на  ул. „Андрей Сахаров“ – от бетон. През улицата, срещу дървената врата на манастира, се издигаха три строежа, на различна степен от своето завършване. Пред единия беше спрял огромен бетоновоз, прострял гигантската  тръба над внушително тяло от желязо, цимент и тухли. Колите и рейсовете си фучаха така, както се полага на един оживен столичен квартал.
Цялата тази картина на банална, грандоманска и невротична цивилизация усили усещането ми, че зад оградата ме чака някаква недомислена бутафория, с претенции за святост.

Отворих вратата, влязох и затворих след себе си. Не!

Шумът на столичната лудница се сви, сякаш фокусник беше превърнал разярен лъв в притихнало коте. Пред мен се ширеше огромно пространство, равно, тихо, светло, пресечено от дълга циментова пътека. Снегът явно скриваше грижливо поддържана къса тревата. Обърнах се, погледнах вратата, след това отново погледнах полето, което се разстилаше пред мен. Този свят и онзи свят. Шум, препускащи коли, циментови чудовища и почти бягащи тела на хора, отделени чрез прост зид от бяло зелен простор, спокоен, приглушен, замрял и замръзнал в тиха зимна поза. Не бях прекрачил просто някакъв праг след някаква дървена врата. Бях минал през Хари Потъровия перон 9 ¾, от който се тръгваше към училището за магьосници. Бях пренесен през границата на два свята, които взаимно се отричаха. Не ‒ взаимно се изключваха.

По пътеката срещнах свещеник, не монах, със спокойно, одухотворено лице, прошарена брада и грижливо прибрана назад на опашка коса. В едната си ръка носеше броеница, а в другата – дебела книга в твърда черна подвързия.

‒ Добър ден!

‒ Дал Бог добро!

Влязох в черквата и застанах пред стъклото, зад което стоеше прав обичайният ми източник на информация – жената, която продава свещи, малки икони и църковни сувенири. Купих свещи и попитах за книжка за манастира. Нямаше.

‒ Извинете, къде е гобленът – икона, подарен на манастира от папа Йоан Павел Втори?

Знаех за тази свръх любопитна случка. Страхотно интригуваща. Защо папата е избрал точно този малък, бих казал неестествен градски манастир, за да му подари икона? И то не просто икона, а гоблен? Сигурно има тайна историческа причина. Ако беше Владайският манастир, за който се твърди, че е бил разрушен от католици – кръстоносци, щях да разбера. Подарък - извинение и благословия. А тук? Светият отец не прави случайни неща…

‒ Това са глупости, господине! Не е вярно!

‒ Как така, глупости? Четох го в сайта „Манастирите в България“! Не е възможно Светият Синод да пише измислици! Още повече по такъв въпрос!

‒ Светият Синод няма нищо общо с този сайт! И от други съм чувала тези небивалици. Сайтът е туристически.

‒ Ясно…

Реклама някаква. Човек да няма вяра вече в нищо! Спомних си за разходка с  мой приятел историк по брега на морето. Говорехме за туризъм. В един момент приятелят ми се спря, изпъчи се леко, посочи с показалец някъде към пясъка и тържествено произнесе следната реч: „Скъпи мой философе, много сме глупави! Такива пари можем да правим от туризъм! Например, ако забием камък ей тук, на брега, и кажем: „На този камък е седял първият нудист!“, цели легиони от туристи ще се довлекат в България! И да знаеш, звучи страшно правдоподобно! Адамитите… само ние имаме такава секта… Ходели са голи, чисто голи…  Е, и в Индия, някои са ходели голи, ама то е било защото им е било горещо. По идейни причини само в България е имало хора, които са ходили чисто голи!  Автентични нудисти… България, майката на нудизма! Страхотно!“

Мисълта ми се върна в черквата.

‒ Добре, щи питам за още нещо. За произхода на манастира. През 1595 г. е имало софийско въстание срещу турците. На това място са били избити всичко въстаници. Местните жители са поставили тук голям кръст, после са построили параклис, после са изградили манастир. И това ли е туристическа измислица?

‒ За въстание, не знам. Знам друго. През 50‒те години, една местна жена, Бона Велинова се казва, споделила за свое видение и посъветвала хората да копаят на това място. Копали и изровили много човешки кости. Кости изровили и войничетата, които в тези години са прекарвали на това място канал – имало идея за плавателен канал, тръгващ от Панчаревското езеро…

‒ Значи е възможно тук да са заровени избити въстаници… За такова въстание обаче от друг източник не знам.  Жалко и тъпо е, ако някой е жертвал живота си за свободата, а популярната история  да не го запише поне с един ред!..Възможно е и друго – тук да са били обикновени гробища.

‒ Възможно е…

Купих си картичка с чудотворната икона на манастира, както ми обясни жената.

‒ Мога ли да видя иконата? 

‒ Света Богородица „Достойно есть“. Не може, съжалявам. Тя е в параклиса, а той е заключен. За посетители е отворен на 11 юни, на храмовия празник.

Странно, помислих си, манастирът се казва „Свети Илия“, а храмовият празник е на 11 юни… Пророкът честваме на 20 юли…

От преддверието влязох в самата черква. Запалих двете свещи – едната за здраве на живите, другата – за упокой на мъртвите. Прекрасни стенописи, явно твърде съвременни. Само една икона ме впечатли. Света Богородица с изрисуван светъл кръг на корема и в кръга – дете. За пръв път виждах икона на бременната Света Майка. Още повече с изображение на плода – бъдещия Христос.

На излизане попитах:

‒ Има ли монахини тук?

‒ Да, две.

‒ И живеят и служат тук?

‒ Естествено.

До самата черква, няколко гроба на монахини. Единият – на сестра Анисия, игуменка, починала през 2009 г. Жената със свещите ми спомена за нея.

Тръгнах по пътеката, за да изляза от манастира. Предупредиха ме за това, за което прочетох и на външната дървена порта. От 12 ч. до 14 ч. манастирът е затворен за посетители. Както и в понеделник.

Януарското слънце ме заслепяваше. Тишината, тази кротост, посети в сърцето градските гиганти, продължаваше да ме изумява.
Излязох от манастира. Някаква кола профуча под носа ми. Отсреща, на строежа, се разнасяше мощно тракане. Погледнах лицата на хората, които минаваха край мен – намусени и напрегнати. Бях се върнал в моя свят.


вторник, 23 януари 2018 г.

Кремиковски манастир


Белотата и кристалният въздух на манастира бяха като наркотик. На юг, в подножието на обителта, трябваше да е София. При ясно време се виждала “като на длан”, сега обаче гъста снежна пелена я скриваше. В обратна посока, на север, Стара планина, огромна и бяла, беше прегърнала манастира в подножието си.

По пътеката – чисто, спретнато и тихо. Бързам да видя старата черква. Преданието разказва, че е построена по времето на Иван Александър (1331 - 1371). Първите документирани сведения обаче са от век по-късно – от 1493 г.. Българският велможа Радивой построява на мястото на разрушената от турците черква нова - в памет на двете си деца, починали по време на чумната епидемия от 1492. Каква ирония, си мисля, 1492-а е една от най-известните години в човешката история – цяла дебела книга има за нея. Така се казва книгата – „1492“. Колумб открива Америка... Евреите са изгонени от Испания... А в България – чумна епидемия!

Ето я, строена с камъни, тумбеста и доста висока – поне четири човешки боя. Нали турците не са разрешавали да се издигат храмове, по-високи от турчин на кон? Сигурно е достроявана. Питам, отговарят ми, че не е, това е черквата, строена от Радивой. Значи е имало изключения. Защото съм виждал храмове, вкопани в земята точно по тази причина. Интересно, как ли се е получило изключението? Може би боляринът е броил някакъв подкуп? Минава ми през ума, че такъв подкуп е за уважение. Значи има достойна за поклон корупция. Наскоро някакъв бизнесмен ми разказваше, как дал подкуп на депутат, за да се бори за спазването на някакъв закон. Даже измърмори ядовито: „Хората плащат да нарушават закони, аз плащам, за да се спазват! Това го няма никъде!“ Май доста се отплеснах...

Освен това, какъв е този богат българин – велможа в края на 15 век? За чорбаджии през 18 и 19-ти век съм чел, ама за много богати българи в ранните робски години – не! А, да, не били робски! Глупости! Когато един народ няма собствена държава, а е подчинен на друга, която е завоювала земите му с огън меч, разбира се, че е робство...

Влизам в предверието на старата черква. Най-напред виждам, макар, че е полутъмно, изографисаната сцена как Радивой, жена му и двете му деца (бог да бди над ангелчетата!) подаряват черква на митрополита софийски Калевит..... А, как така православен митрополит  в края на 15 век? Май тази история трябва да я чета отново. Много схематична ми е останала в главата...

До тази сцена – изографисана «Тайната вечеря». Чакай, чакай... От коя година е «Тайната вечеря» на Леонардо? Най-известната "Тайна вечеря". Излизам за малко и проверявам в Нета. 1495 – 1497 г. Хайде бе, по едно и също време с нашата фреска! Дори българската е с две години по-стара, ако е вярно, че тези сцени са връстници на самия храм. Пишеше още в Гугъла, че всички други изобразявали учениците на Христос на Вечерята с ореоли, само Да Винчи ги изрисувал без ореоли, защото искал с това да каже еди какво си...  Поглеждам тази българска «Тайна вечеря». И на нея учениците са без нимби! Значи, Леонардо не е единствен, дори не е пръв! Ами то, Гугълът американски, откъде ще знае за българските постижения зографски?! Още една задачка за след посещението...

Излязох от старата черква и хлътнах в параклис. Свещеник обясни, че го използват само през зимата. Няколко млади хора попитаха за мощи. Служителят на култа хлътна в олтарчето и извади правоъгълна кутийка, на която, на капака от вътрешна страна, бяха прикрепени три иконки, съвсем малки. Младежите целунаха стъклото на отворената кутийка и се прекръстиха.

– Чии са мощите? – питам.

– На св. Антоний..., другите двама не ги чух.

Отидох в малка едноетажна постройка, на чиято врата пишеше, че там се продават свещи. В старат черква не се разрешавало паленето, но за новата щях да си купя. Попитах жената, която продава, има ли действащи монаси или монахини. Дежурният ми въпрос.

Вече няма, имаше една рускиня, тя си тръгна, после сестра Теодора... Сега е само свещеникът – протоирей Серафим. Той е игумен...

– А мощите, които ни изнесе в параклиса, чии са?

– На Теодор Стратилат и на този... пчеларя... защитникът на пчелите...Харалампий. Третият не го помня.

– Свети Антоний?

– Не е свети Антоний...

– Нямате ли книжка за манастира?

– Нямаме. Свършихме ги. Търсим някой, който да ни помогне да я издадем пак.

Жената ме погледна с молба в очите, сякаш съзря в мен издател – дарител.

В дъното, в ляво, няколко рафта с книги. Доближих се. Една друга жена, седнал навътре, в полутъмното, побърза да обясни:

– Това е библиотека. Ако искате, ще ви запиша и ще ви дам книга...

Страшно мило,невероятно топло  – в ерата на Интернет, в столица с книжарници, пращящи от книги – книжарница от три – четири рафта.... Благодарих с най-нежния глас, който имах.

Голямата черква си беше съвременна. Строена в началото на 20 век. Просторна, с разпалени свещници. Вътре, само двама души, спрели се пред икони. И двамата млади – около трийсетте. Днес какво става, само младежи срещам тук... Момчето рязко се обърна и погледна към свещните. От проблясване видях в очите му сълзи. Пак рязко се обърна към олтара,  седна на един от столовете, разположени в центъра на храма и остана неподвижен.

Сетих се за пътеписа на Иван Вазов – щом влязъл в Кремиковския манастир, една тумба от монахини се изсипала на двора. Даже патриархът на литературата ни се притеснил – та той бил „бекярин“, а пред него толкова много млади жени!

Влезнах в Магерницата. Разбрах, че тук мога да похапна.

– Мога ли да обядвам тук?

– Може, има бобена чорба и зеленчукова супа!

– Моля Ви, една бобена чорба.

Отдавна не бях ял толкова вкусен боб. Изгладнял човек – жив ценител!

– Колко струва?

– Кой колкото остави..., жената ми посочи един буркан.

Пуснах три железни левчета и излязох.


Кристалният студен зимен въздух ми разпъна белите дробове. Беше прекрасно! Е, нямаше манастирски кон, който да си поръчам и да потегля с него към „Мургашът“. Както е направил дядо Вазов! Глупости, дядо, та той тогава е бил на 47 години...

петък, 19 януари 2018 г.

Обрадовски манастир


Трудно го открихме. Бяхме по работа в Казичене и от там тръгнахме да го търсим. GPS-ът се забавляваше – въртеше ни в кръг, вкарваше ни в невъзможни черни пътища. „Голямо шматкане из Софийското поле“, както обобщи жена ми. Благодарение на няколко местни хора го намерихме. После се оказа, че е на минути път с кола от гробищата на Орландовци – много  по-близо от центъра на София, отколкото е моят дом

На стотина метра от манастира ме блъсна остра миризма. Бях предупреден от справката, която прочетох предния ден. Мястото било мочурливо, а водата не замръзвала през зимата. Пред манастира – река и железен мост. До стъпалата, които те качват на моста, беше седнал старец.

-      Дай му нещо!

-      На връщане.

След минута острата миризма изчезна така внезапно, както и беше връхлетяла.

Обрадовски манастир „Свети Мина“.

Египтянин, живял в края на трети век и началото на четвърти. Бил е войник, после захвърлил доспехите и станал отшелник. На някакъв езически празник излязъл  насред мястото за зрелища и високо взел да говори като християнин. В годините на римските  съимператори Диоклетиан и Максимиан гоненията срещу християните били страхотни. Хванали Мина и няколко дни го измъчвали. Когато разбрали, че не могат да го пречупят, отрязали му главата и хвърлили тялото му в голям, специално разпален огън. След изгасването на огъня, казват, дошли християни, събрали останалите мощи и по-късно ги погребали в гр. Александрия. Какви точно мощи могат да останат, след като те изгорят, не знам.  И друго не разбирам. Изобразяват св. Мина винаги като войн. А той се бил отказал от военната служба и последните няколко години от живота си кръстосвал планини и пустини в пост и молитва. Иконописците изобразяват светеца с  това, което той е  отхвърлил.

На входа на манастира, в дясно – голяма икона на св. Мина, на кон. Със силно прошарени брада и коса. А той е бил убит на 24 годишна възраст... Може би за иконописците възрастта на светците няма значение. Както за нас – възрастта на националните герои. Ботев, например. Няма значение, че е загинал на 28 години. Той е голям и велик. Той е без възраст.

Още с влизането манастирът внушава мащабност, заможност и усърдни грижи. Дълга, може би 100 метра, пътека,постлана с плочи. В ляво – няколко кокетни двуетажни къщи. Може би тук живеят монахините, мисля си аз - знаех, че манастирът е девически. До една от къщите – детски кът с пързалка и люлка. Това пък, защо?

Пътеката ни отвежда направо в черквата. В дясно от нея параклис на св. св. безсребърници Козма и Дамян. В стената на параклиса – вградена чешма, на която пише „светена вода“. Това е аязмото. Научавам, че „аязмото“ е свещен извор  при манастир или църква, чиято вода се смята за лековита. А за мен, старозагорецът, „аязмото“ винаги е било огромният парк, който загражда Стара Загора от север, любимо място за отдих на жителите на града. След кратка справка за думата, чак сега разбирам, че княз Борис е приел християнството именно на старозагорското Аязмо.

 Легендата на кратко. По време на езичника Борис гр. Берое се управлявал от българския болярин Цолю. Неговата дъщеря се разболяла тежко и той се обърнал за помощ към лекари – християни, които били в затвор близо до неговата резиденция. Те завели дъщеря му при лековития извор, намиращ се във вековна гора, близо до града, кръстили я там и тя оздравяла. Цолю също приел християнството и наредил да се построи храм до извора. Една година по-късно княз Борис се кръстил в този храм, до този лечебен извор.

Влизаме в черквата и попадаме в предверие. Купуваме по две свещи – една за здраве на живите, другата – за упокой на умрелите. Питам жената, която продава свещи, коя точно е чудотворната икона на св. Мина. Тя ме поглежда леко учудено и с очи ми сочи стената в ляво от себе си. Стряскам се – това не било стена, а огромна икона – светецът в цял ръст, може би в естествени размери, на черен фон. Руса коса и руса брада. Щит, копие, ризница и кръст в лявата ръка, облечена в бяла ръкавица. Ръкавица? За пръв път виждам икона на светец в ръкавици... Строг поглед. По-късно научавам, че иконата е изписана през петдесетте години от художника Михаил Миронович Малецки и донесена на гръб до манастира. Художникът разказвал, че в съня му се явил мъж в доспехи и заповядал да бъде нарисуван. После той предал образа така, както го е видял на сън.  Още с донасянето на иконата, започнали да се случват чудеса – намерени след молитва откраднати вещи; жена излекувана от безплодие; оздравяло момче с умствени проблеми...

Докато разглеждам чудотворната икона, млада жена иска от жената със свещите ключа за параклиса, получава го, излиза от черквата, отключва, оглежда се, влиза и затваря вратата след себе си. Инстинктивно, тласкан от любопитсво, понечвам да я последвам.  Вътре, в тъмното, с нея? Отказвам се.

Прекрасни манастирски постройки. Монументални. Явно дарителите са били много богати. Явно и има доста хора, които се грижат за манастира, защото всичко блести в чистота.

Влизам в малкото магазинче, купувам две миниатюрни икони на светеца. Питам жената, която продава:

-      Манастирът е девически, нали?

-      Бил е девически. Сега има само един монах.

-      Монах? Само един?

-      Да, йеромонах Серафим.

В този огромен комплекс, мисля си, само един монах? И той е твърде млад, ако е монахът, който отслужваше панахида в черквата. А в справката пише, че Обрадовският манастир е девически...

Разглеждам книгите.  Забивам поглед в една голяма, с черна корица и с ярки жълти букви – „ЙОГА път към мрака“. Изумявам, винаги съм мислил, че йога е път към светлината. Път към физическо, интелектуално и морално пречистване. Как може да бъде атакувана? Може ли нещо да бъде отхвърляно убедително, само защото е мироглед, различен от твоя? Трябва да я прочета. Купувам я. Любопитен съм как православието ще анатемоса един кротък, съзерцателен, мистичен възглед за света. Спомних си как  дядо ми поп се мръщеше, когато му разказвах веднъж за своите ученически занимания с йога. „Това е от дявола“, каза той, но повече нищо не добави. Така и не разбрах защо е от дявола, не го питах, а и той изглежда нямаше особено желание да коментира. Явно половин век след чуването на тази реплика, щях да науча богословските основания.

Тръгваме по дългата пътека от каменни плочи обратно, към изхода на манастира. Пресичаме железният мост на реката. Старецът, седнал до стъпалата, е там. Този път го заглеждам. Дрипав,  с дълга бяла брада и без зъби, както се вижда. Кой знае каква съдба го е довяла тук.  Бил е млад, силен, а може би и с добри пари в джоба, кой знае. Нещо се е случило. Може би е загубил близки или дом.  Сигурно е с някаква жалка пенсия. Свикнал е да проси. Затварям очи и си представям как след десет години стоя срещу него, до стъпалата, които те качват на моста и прося. И гледам на кого хвърлят повече – на него или на мен. Пускам в протегнатата  му ръка шепа стотинки. А защо не стане монах в манастира? 

Питам го:

-      И тук служи само един монах?

-      Не, трима са - отговаря ми старецът.

Ха, сега де!

понеделник, 8 януари 2018 г.

Челопеченски манастир


Кал, кал, кал... След като няколко пъти обърквахме пътя и влизахме в задънени улици, на стотина метра пред нас се показа гробище и в него черква. До черквата – схлупена бяла  сграда. „Сигурно това е манастирът – храм и две три стаи за монаси“. „Не е това!“ –  по-нататък още няколко бели сгради, оформяха друг комплекс.

Четири пет човека в продълговат, стръмен двор.

„Вероятно тук няма да има хора!“ Мрачно, неприветливо време. Забелязвам входа на малка черква. Изведнъж с  изненада виждам около него – стълпотворение! Влизам трудно. Пълно с хора, няма място. Не съм си и помислял, че в този краен квартал Челопечене, Ивановден, 7-и декември, е толкова почитан!

В противоположния на олтара край на черквата – импровизирана маса за продажба на свещи. Зад масата – престаряла монахиня. Килимявка, опасана и вързана под брадата с черен воал, восъчна кожа, набраздено от бръчки лице – такова, каквото съм виждал само във фотографски списания. Бавни, плавни движения на ръцете. А погледът! Полъх на древност. Просто наблюдаващ, безучастен, строг и  тъжен.Машинално приготвих телефона за снимки. Огледах се – гъмжило, кошер. Можех ли да снимам без разрешение? Представих си възмутени погледи, които осъждат любопитството ми  -  нежелано, дори отблъскващо. Защо не поискам разрешение? Не можах обаче да прекъсна тази самота. Скверно ми се стори. Хлапашко. Неприлично и неуместно светско в затворен свят, унесен в тиха молитва. Огледах се. Все пак да снимам!

Прибрах телефона. До мен някой прошепна „Рождество Христово!“  Стреснах се! Чак сега забелязах колко много жени бяха със забрадки. По-скоро всички, с изключение на моята жена и няколко невръстни момичета. Оказа се, че черквата е старостилна.

„Първите писмени следи за манастира са от 1192 година, когато цар Асен в специален хрисовул казва: "Христолюбивият Йоан Калиман, цар на българи и гърци, надарява манастира с тази повеля царска златопечатная". Оригиналът на документа е открит и се намира в Амстердам, а копие се пази в Зографския манастир в Атон.“

Опожаряван няколко пъти по време на турското робство и възстановяван. Разлята като облак, светкавична мисъл, мина през ума ми: „Дали има нещо в България толкова разрушавано и толкова съграждано отново колкото домовете на православието?“


Без да искам срещнах погледа на престарялата монахиня. Наблюдаваше ме, лека ирония просветваше. Усмихна ми се. Не издържах погледа и обърнах очи  към олтара.  

неделя, 7 януари 2018 г.

Германски манастир


Търся си манастир за оставащите години. Господ живот и здраве да ми дава. Започвам огледа на 229-те манастира в България от Германския.

Разкошен. Построен при любимия ми български цар Петър I, малко след смъртта на  св. Иван Рилски. От северната страна на черквата, през 90-те години на 19 век, са посадени две секвои, сега огромни, величествени, от княз Фердинанд и от първата му съпруга Мария – Луиза Бурбон - Пармска. През 1936 г. в обителта засажда секвоя и синът им Борис III. В България едва ли има друг манастир , приютил засадени дървета от три царски особи. Това ме впечатлява, но не ме умилява.  Не храня особено уважение към династията Сакскобурготски, особено към Фердинанд. Въпрос на възпитание и на малко исторически познания. Виж,за  Мария – Луиза Пармска ми е мъчно. Починала на 29 години, малко след като ражда четвъртото си дете – княгина Надежда. От простуда. Тъпо. Последните й думи към съпруга й ме жегват: „Умирам, но от небето ще бдя над Вас, над децата ни и над България.“  Много човешко и много достолепно. И все пак тези думи ме стягат за гърлото – имам чувство, че за нас, българите, все някой чужденец  бди...

От 1928 г. Германският манастир е собственост на Атонския „Св. Георги Зограф“. Научавам това и особено чувство бликва -  все едно съм на Атон...

Меко, слънчево време в Лозенската планина. Дворът – чист, спретнат, уютен. От каменната чешма хора пият  вода от шепи. Двама – мъж и жена са се облегнали плътно до една от огромните княжески секвои. Сигурно следват някакво поверие. Сигурно измолват здраве. Спирам един монах – млад, слаб, с дълга прошарена брада и очилца с почти незабележими рамки.

‒ Извинете, колко монаси сте тук?

‒ Двама. Бяхме трима, единият си тръгна...

След като отговори се обърна рязко и влезе в една от вратите на едноетажна продълговата сграда, вероятно жилищната част. Преброих вратите. Само тук – пет. Значи има свободни места, може би.

Излязохме от манастира и тръгнахме по асфалтиран път. Ул. „Манастирска воденица“. Тук на времето е имало воденица, според сведения от 1874 г. Давала е 600 оки жито на година. И 150 дка ниви и ливади е имало, собственост на манастира. И 200 глави добитък  еимало... Селяните са дарявали, задругите са дарявали – земя, добитък, пари за сгради, за изографисване. А първият известен дарител е бил  император Алексий I Комнин. Мисля си - сега едва ли някой дарява. Грях ми на душата ако бъркам. Сигурно бъркам.

Отстрани, в най-дясната страна на пътя, в галоп препуска овца. Препуска в посока, обратна на манастира. Към полето, към нищото. А в овчата й главата посоката сигурно е вярна...