събота, 23 септември 2017 г.

Приказка за Буда



(По "Книга за тайните" 1 - 5 т.
от Бхагван Шри Раджниш - ОШО)

         "Буда не е някаква индивидуалност: Буда е явление. Никакви индивидуални фактори не са от значение; единствено твоето същество е достатъчно, за да бъдеш един Буда."
         "Погледни Буда, няма нужда да го имитираш. Когато погледнеш Буда, възможността да постигнеш нещо отвъд това, което си, се явява пред тебе. Буда е само символ, че нещо може да се случи на този човек. И ако то може да стане с този човек, може да се случи и с ВСЕКИ човек. Така се открива възможността пред цялото човечество."

                                                                                     ОШО


         Буда е дете. Буда е обикновен възрастен. Буда е бог.
Като всяко дете Буда живее с момента. Не тъгува по своето минало и не се притеснява за своето бъдеще. Общува със света без стереотипи, без философии, без предварителни конструкции. Докосва нещата цялостно, погълнат от тяхното богатство, новост, странност и красота. Живее в един напълно небанален свят. Когато в сетивата на Буда се появи много малкото дете, още непроговорило, Буда общува със света без мисли, непосредствено, чувствено.
Като всеки обикновен възрастен, като всеки до-Буда той се сблъсква с прозата на живота, с неговата безпощадна конкретност, формулира проблеми, решава проблеми, приспособява се към претенциите на средата, в която Съдбата го е запратила.
Като бог Буда преживява своята тъждественост със Съществуването, преживява своята безкрайност. И тази безкрайност в своята дълбока същност, вън от конкретните форми, е вечна.
         Да бъдеш Буда означава да бъдеш едновременно дете, до-Буда и бог. Детето връща на до-Буда непосредствеността, невинността, жизнеността. Детето в Буда тласка до-Буда към бога. До-Буда приспособява детето към живота и приземява бога в конкретността. Защото всяка безкрайност е низ от конкретни форми и обстоятелства. Богът в Буда слива детето и до-Буда. Без него те няма как да се срещнат. Без него те живеят в различни светове, те са йерархично разположени. Благодарение на бога детето и до-Буда стават равнопоставени. В слятото, в едното, няма малко и голямо, слабо и силно, незряло и зряло.

         ***
         Буда живее с настоящето, с момента, със "сега". Той е потопен в него. Всичко е събрано, концентрирано в този момент. За Буда моментът не е граница между миналото и бъдещето. Когато моментът се схваща като граница, той не е реален. Няма го. Превръща се в просто описание на миналото и бъдещето. Границата е някъде, но без собствено битие. Това, което няма собствено битие, всъщност е никъде. През нея описваме начина, по който са разположени две неща. Тези две неща са истински. Те съществуват. Съществуват и се допират. Преливат едно в друго. Буда не се интересува от миналото и бъдещето. За него те са нереални. Едното е умряло "сега", другото е неродено "сега". Миналото и бъдещето в съзнанието на Буда се превръщат в способ за описание на "сега", на реалното. Чрез миналото описваме едно "сега", което е било. Чрез бъдещето описваме едно "сега", което ще бъде. И когато "сега" престане да служи като помощно средство за описване на други реалности, когато всичко стане средство за описване на единствено съществуващото - "сега", моментът престава да бъде момент. Той се превръща във вечност. Защото действително настоящето е вечно. Това, което го има, е винаги настояще. Буда е разтворен във вечността. И неговият проблем е не как да се придвижва от момент в момент, а как и доколко той дълбоко навлиза в момента. Движението не е хоризонтално, а вертикално. Да отваряш сетивата си все повече и повече за съществуващото, да се потапяш все повече и повече в него, да попиваш все по-голяма част от него, означава да разширяваш съзнанието си. Да ставаш все по-буден. Затова наричат Буда "пробудения". Всъщност пробуждането означава да усетиш вечността. Означава съзнанието ти да приеме момента не като момент, а като единствено реалното и затова вечното. И тогава другите изглеждат заспали. Те разказват какво е било вчера. Те говорят какво ще се случи или какво искат да се случи утре. Тяхното съзнание върти кинолентата на едно умряло "сега" и на едно неродено "сега". Те си спомнят за вечността или си представят вечността. Това, което не правят, е да усещат, че вечността е тук. Че те са в нея. И става дума не за философска конструкция за обяснение на времето. Става дума за усещане, за чувство, за непосредствено възприемане, за изживяване. Така както го прави детето.
         Отношението на Буда към момента не означава, че той никога не си спомня миналото и не мисли за бъдещето. Начинът, по който се отнася към тях; начинът, по който го прави, е различен от този на до-Буда. Потапянето в миналото и бъдещето за Буда е загубило качеството на сънуване.
         Сънят е не просто да не си тук и сега. Сънят е течение, сънят е въвличане. Ти не го контролираш, той те държи. Ти не го измисляш, той те завладява. Съзнанието се фиксира от образ на образ, прескача от представа на представа. Спомените или фантазиите текат като вода, играят, показват се, крият се, стават по-релефни или избледняват. Човек решава да мисли за нещо и без да усети, някакъв поток го отнася. Носи го свободно, по неконтролируемите закони на асоциацията. Потокът спира, връхлита го друг и човек се изгубва, престава да съществува за себе си. Той е някакъв друг и някъде другаде. След секунди може да бъде друг и другаде.
         Тази потопеност в "не-сега" притежава качествата на съня. С тази разлика, че "сънят" прекъсва на моменти, за да бъде отговорено на някакво изискване на момента. Влизаш в "сега" и "тук", защото те имат някакви претенции към теб. От тези прекъсвания се образува будността. Буда може да спре този поток, тази кинолента. Той се отнася към тях като към поток и като към кинолента. Той се съотнася с тях. Буда може да спре отъждествяването си със спомен или образ в бъдещето, да живее в два пласта, да преживява това "не-тук" и "не-сега" и в същото време да усеща, да знае "тук" и "сега". Тази будност отнема на Буда тъгата по миналото и притесненията или копнежа по бъдещето. Миналото може да бъде извикано, ако Буда прецени, че то е нужно. Бъдещето под формата на предположения, искания или опасения може да бъде извикано, ако Буда сметне, че е необходимо. Изострените сетива на Буда за "тук" и "сега", вкореняването в тях му дават възможност да ги преживява спокойно и да извлича от тях всичко, на което е способна неговата психика. Буда е отворен за всяка подробност, за всяка промяна на преживявания момент. За него този момент престава да бъде средство, освен ако не пожелае да го превърне в средство. Моментът е сцената, която истински му говори за живота. "Тук" и "сега" са смисълът. Чрез тях той се самоосъществява. Животът му по принцип се превръща в един безкраен низ от "сега". Всичко е "сега". Само "сега" е действително. В този аспект пълната противоположност на Буда е този, за който животът по принцип е постоянно спомняне и постоянно планиране или фантазиране на бъдещето. Не-Буда използва момента като дневник за спомени или бележник за утрешни задачи.

         ***
         От това дълбоко присъствие в "тук" и "сега" се раждат много неща. Почти всичко присъщо на Буда. От тях като стълбове в битието на Буда се открояват две: небаналността на света и самодостатъчността на Буда или нежелаенето като преобладаващо, принципно състояние.
         Ако си слят с момента, ако не политаш назад или напред, няма начин светът да бъде банален за теб, няма начин да не проявяваш безкраен интерес към него. Ако Буда пие вода, той пие вода. Не прави нищо друго. Ако Буда се разхожда, той се разхожда. Не прави нищо друго. Малкото, незабележимото, става безкрайно, защото друго не съществува. Безкрайността е това, което обхваща всичко. Към безкрайността, ако тя истински, цялостно е такава за теб, не можеш да се отнасяш по друг начин освен с безкраен интерес. Ако интересът е частичен, повърхностен, това означава, че си превърнал безкрайността в нещо друго, съществуващо наред с другите неща. Тя става едно от многото, защото ако не е едно от многото, вниманието ти няма къде да отиде. Ако вниманието има убежище вън от една безкрайност, то ти си я превърнал в нейната противоположност. Когато на вниманието са отрязани пътищата за бягство, то няма избор - започва да навлиза и да навлиза в безкрайността, започва да открива все повече неща. Буда прави точно това. Когато пред теб е открит простор за навлизане, нещата могат да бъдат непознати или полупознати. Не могат да бъдат познати, защото познатото е пребродено, изчерпано. Полупознатото, когато е открило за теб тунела на безкрайността, всъщност представлява непознато. Такова е свойството на безкрайността. Тя не признава „полу", защото за нея понятието „половина" е безсмислено. Затова за Буда, способен да броди, да потъва безкрайно, няма истински познати неща. Затова Буда се отнася към всяко нещо като към ново. Дори когато се е сблъсквал с него или го е правил много пъти. Новото никога не може да бъде банално. Банално е това, към което се отнасяш машинално, без интерес. Когато всъщност не присъстваш, когато си го поставил в периферията на вниманието си. Ако го поставиш в центъра, ако заживееш с него, ако то изпълва цялото ти сегашно битие, нещото не може да бъде банално. Нещото е всичко, а всичкото е единствено съществуващо, великото, божественото. Тук Буда е дете. Детето постоянно открива, навлиза, изучава, преживява и преоткрива. Тук Буда е бог. Богът живее във и чрез безкрайността, чрез безкрайното пътуване, чрез величието на Съществуването, чрез божественото. Когато Буда слее в себе си детето и бога, това не означава, че се занимава с всичко, което е възможно в момента. Защото в един и същ момент ти можеш да седиш, да дишаш, да слушаш музика и да гледаш синевата. Обект обаче на твоето внимание може да бъде едно от всичките тях. Другите, изключените, не са нито банални, нито велики. За Буда те просто не съществуват. До момента, в който Буда реши или бива тласнат да живее с тях. За да ги направи безкрайни, велики, святи.
         Когато Буда броди из своята безкрайност, без препятствия, без заключени врати, неуморен и свободен, той е цялостен, самодостатъчен. Така както е цялостно и самодостатъчно детето, погълнато от своята игра. То може да обръща безкрайно един предмет от всички страни, да повтаря неуморно свои „думи", да е изключило от всичко останало, което светът му предлага, да се е отъждествило с играта, да е заличило границата между „Аз" и „То". При самодостатъчността няма желания, защото всеки импулс се реализира светкавично. Когато си самодостатъчен, ти си в състояние на не-желаене. Желанието винаги предполага не-цялостност, раздвояване. Половината от съзнанието е тук, другата половина - другаде. Едната половина е в „сега", другата - в „после". При допира между двете се появява напрежение. Трябва усилие, действие, придобиване, за да се притежава обектът на желанието. Когато детето захвърли своята моментна безкрайност, когато загуби своята цялостност, когато се раздвои, то протяга ръце към нещо, което в момента не му принадлежи. Детето е стъпило на пътя на до-Буда. Придобие ли желаното, вглъби ли се отново в него, възвърне ли отново своята цялостност, бродеща в нова безкрайност, то се е върнало при себе си. С времето детето все по-малко пребивава в своята самодостатъчност, в своето нежелаене и се превръща в до-Буда. При до-Буда постоянно съществува някакъв стремеж към себедопълване. Искам това, защото го нямам. Искам онова, защото ми липсва. След като нещо бъде постигнато, се появява усещането за друга недостатъчност. До-Буда постоянно се допълва и след всяко допълване отново става непълен, себенедостатъчен. Постигнатото се забравя. То се разтваря в до-Буда и вече няма значение или няма особено значение. То се разтваря в натрупаното, става навик. Става невидимо така, както реката изчезва, след като се влее в морето. После все нови и нови желания, все нови и нови допълвания.
         В качеството си на до-Буда Буда също желае. Когато е гладен и жаден, той търси храна и вода. Когато друго място го привлече, той се стяга за път. Сливането обаче на детето и на до-Буда е родило ново качество. То не принадлежи нито на детето, нито на до-Буда. Буда е убеден, че усещането, че някакво конкретно допълване ще доведе до трайно удовлетворение, е измамно. За него желанието или обектът на желанието са непълноценни. Тяхната непълноценност се състои в това, че в крайна сметка те не реализират глобалния смисъл, първоначално вложен в тях. А глобалният смисъл е намерението на до-Буда да реши проблема със своята недостатъчност. В случая новото качество не е липсата на желание въобще. И при до-Буда, и при Буда се появяват желания. Във втория случай обаче една самодостатъчност действа и реализира някакъв акт. Тя може да се откаже от него без особени притеснения. Тя може лесно да го замени. Тя знае, че този акт е моментен орнамент, чието наличие или отсъствие не променя същността. Този акт е момент на реализация, начин на проявление. Самодостатъчното съществуване се реализира в един или друг момент чрез него, но не става по-богато, не се допълва чрез него. До-Буда, обратно, той винаги е „три-четвърти". Той винаги смята, че конкретният акт ще го превърне в единица.
         Да желаеш, да постигаш нещата от живота, мислейки че с една или друга конкретност ще решиш своя екзистенциален проблем; да желаеш без да осъзнаваш своята самодостатъчност, означава да си до-Буда в чист вид, откъснат и от детето, и от бога. Да забравиш света, да се потопиш в една избрана безкрайност, да бродиш из нея, да бъдеш цялостен, самодостатъчен, без да го осъзнаваш, означава да бъдеш дете, не тръгнало по пътя на до-Буда и не познало бога. Тогава когато желанията идват и си отиват, спокойно, без да създават проблеми, когато те се движат на фона на една осъзната самодостатъчност, се е родил Буда. Тогава детето е завело до-Буда до бога. И е останало там.
         Когато детето докосне бога, отново се появява ново качество. Появява се Паузата. В нея съзнанието се изчиства от конкретните си товари - представи, мисли, мечти, спомени, желания и намерения. Прониква се от себесъзерцанието, от факта, че съществува, факт банален, факт забравен от до-Буда. Усещането на това общо, абстрактно и в същото време повече от конкретно съществуване е основна характеристика на Буда. Моментът, в който се реализира това усещане, е моментът на Паузата. Откъсване от конкретното битие и „вкопчване" в битието изобщо. Тук конкретно и абстрактно, така както обичайно се разбират, си сменят местата. Абстрактното битие става абсолютно конкретно, защото е Твое, защото е Тук и защото е Сега. Конкретното битие, конкретната роля стават абстрактни, защото могат да бъдат, могат и да не бъдат. Те стават случайни, несъществени. Те могат да бъдат сменени от други. Те стават без особено значение. Това, което е без особено значение, в екзистенциален смисъл е винаги абстрактно. Така например както е абстрактна смъртта на непознати хора, за която си научил от вестника.

         ***
         Тоталната потопеност в „тук" и „сега" са корените на Буда.          Небаналността на света и самодостатъчността на Буда са стъблото на неговото дърво. От тях израства всичко останало.
         Най-напред те раждат не-усилието. За да бъде без остатък концентриран в „тук" и „сега", Буда не се нуждае от усилие. Усилието означава постоянно движение, откъсване и връщане, откъсване и връщане. Той не се връща постоянно и постоянно към „тук" и „сега", просто защото не бяга от тях. Друг е въпросът, че за постигането на тази спонтанност, на това не-усилие Буда е положил много усилия по пътя към своята трансформация. Тоталното присъствие е и тотална концентрация на енергия. Затова докосването на Буда не е обикновено докосване. То се нарича „докосване на Учителя" и представлява цялостно присъствие, пълно проникване в този, който е докоснат. Погледът на Буда трудно може да бъде издържан. Това е така, защото ако Буда те погледне, то той тотално присъства в погледа си. Всъщност Буда и погледът на Буда стават едно и също нещо. Едното не е част от другото, не е по-малко от другото. Затова погледът на Буда е жив, толкова жив, че стига до дъното на този, който е гледан.
         Един Буда може да бъде разпознат главно по докосването и по погледа. Те са нещо несравнимо. Те са цялата мощ на съществуването. Неагресивна, дълбоко вкоренена в себе си мощ, която прелива и затова може само да отдава.

         ***
         Буда никога не е „против". Той е винаги „над". Буда не се бори със себе си, не се насилва, не се побеждава. Борбата със себе си е възможна, когато си раздвоен. Още едно условие е необходимо - и двете части да са носители на конкретни оценки, които взаимно се изключват или поне си противоречат. Човек иска да прави секс, но определени норми, към които е привързан, не му разрешават да го прави. Човек пие, но не иска да пие. Той се бори с пиенето. В такива случаи, а те са безброй, човек иска и не иска нещо конкретно едновременно. Двете части се борят. Волята означава да наложиш в поведението си това, което с ума си смяташ за правилно, а с целия остатък на своето същество преживяваш като желано, необходимо. Буда няма воля. Буда е един. Той може да се раздвои, но едната част е в различно измерение от другата. Едната е конкретна, пълна с конкретности, а другата е празна, безкрайна, приемаща. Между тях не може да има конфликт, така както не може да има конфликт между една планета и пространството, в което плува.
         Буда приема всичко и всички, включително и себе си като нещо естествено, нормално. Нормалното е такова, каквото може да бъде. Ако някой по този начин се отнася към нещата, то той не може да бъде „против". Тогава той е Буда. Това не означава, че Буда само ще съзерцава и ще клати глава в знак на одобрение. Той може да реши да промени нещо, но не защото е „против", а защото това нормално може да стане нещо друго. Също по един естествен начин. Буда е „над", но има свое понятие за развитие, промяна, еволюция. Буда твърди, че всъщност ако някой е променил много трайно света, или част от него, то той е Буда.


         ***
         Този, който възприема всяка конкретна ситуация като несъществена, незначителна пред лицето на великото Битие, не може да изпита безпокойство. Този, който е самодостатъчен, който има всичко, не може да изпита безпокойство. Този, който приема искрено и тотално света такъв, какъвто е, не може да изпита безпокойство. Безпокойствието е изгубено равновесие. То е придобита непълнота. Безпокойствието е мисъл или оценка, превърнала се в чувство, за да ангажира цялостно съществото в действие, търсещо изгубеното равновесие, отстраняващо придобитата непълнота. Буда няма нужда от това чувство. Спокойствието става неговия вечен фон, вечен екран, в който се прожектира едно или друго. Спокойствието става сърцевина на Буда. Това е неговият център, в който той пребивава във всяко „сега". Вечно.

        

         ***
         Буда е щастлив. Неговото щастие има три извора. Източникът на първия извор е положителният ум на Буда. Източникът на втория - неговият играещ ум. Източникът на третия извор е специфичният поглед на Буда към смъртта. Изворите се сливат и стават реката на щастието на Буда.
         Един и същ свят, един и същ живот може да бъде и ад, и рай. Отрицателният ум конструира ада. Хубавото и доброто за него са фон, банално присъствие, навик. Те са тук, защото са длъжни да бъдат тук. Когато раят е нещо обикновено, естествено, нещо, което се полага; когато раят е навик, той изчезва. Нищо банално не може да бъде източник на щастие. И тъй като за отрицателния ум притежаваното е банално, източниците за неговото щастие са пресъхнали. И тъй като той винаги е недоволен, претенциозен и алчен, не-раят се превръща в ад.
         Положителният ум е благодарен ум. Липсата на болка за него не е просто липса. Това е благодат. Утоляването на жаждата за него не е просто преодоляване на жаждата, захвърляне на жаждата. Това е благодат. Буда е с положителен ум. Той цени всичко, което има. Той открива в света, който го заобикаля, това, което е негово. И е благодарен, защото знае че може и да не го притежава. Буда не смята, че светът му е длъжен. Буда не мисли, че нещо му се полага. Получавайки, взимайки, Буда благодари. Притежавайки, Буда е благодарен. И от тази благодарност, от факта на своето съществуване до водата, до лъчите, до музиката, до своите приятели, Буда конструира своя рай. Своето щастие.
         Буда не мисли за щастието. Той не строи планове как да го постигне. За него удоволствието, насладата не са цели, за които трябва да се полагат усилия. Щастието е отношение към живота, а не съвкупност от определени условия. Щастието е другото име на играта. Освен да се потопиш изцяло, да забравиш миналото и бъдещето, да живееш с това, което е, да играеш означава още нещо. Това, което правиш, да не е средство за постигане на нещо друго. Ако е средство, ти не можеш да живееш истински с него. Ти ще живееш с другото. С това, което трябва да постигнеш. Когато Буда прави нещо, той не се пита и не си отговаря „какъв е смисълът", „каква е целта". Всяко действие притежава своя собствен смисъл, собствена красота и достойнство. Дадено действие е спонтанно красиво, непосредствено ценно и поради това безсмислено. То няма смисъл. Няма, защото не е средство, при него отсъства „със", отсъства това, което добавяме към думата „мисъл". То е смислено само по себе си. Поради факта на своето съществуване. И ако човек може да играе истински, без остатък, той може да бъде истински щастлив. В пълноценната игра щастието не само не е цел. То не е и следствие. Ако си забравил за времето с неговите „преди", „сега" и „после", ти не можеш да преживееш нещо дори като следствие. Защото следствието е след причината, а „след" винаги предполага времева ос. Тогава щастието просто „Е". Битието става щастие и щастието става сегашният модус на битието.
         Ето и третият извор за щастието на Буда. Неговият корен е в знанието на Буда за смъртта. Буда обаче не просто знае това, което знае до-Буда - че смъртта рано или късно ще се случи, че смъртта е неизбежна. Той съвършено ясно осъзнава смъртта. Той преживява факта на смъртта така тотално, както цялостно преживява и величието на своето съществуване.
         Всяко „сега", посланикът на вечността, е стъпка към смъртта. При този психологичен допир между вечност и смърт се извършва експлозия, така както във физичния мир при допира между частица и античастица се извършва анихилация. Повърхността, конкретното, ограниченото, случайното, стават незначителни, за да изживее Буда фундамента на Съществуването. До-Буда с неговото съзнание за смъртта е доближил детето, видял е играта му и е разбрал нейната божественост. При докосване на божественото ясното осъзнаване на смъртта не е мисъл за смъртта. То е несравнимо открояване на живота, насищане на живота със смисъл, насищане на живота с живот. Това насищане, което за Буда е спонтанно и естествено, му дава основание да твърди, че човек може да живее като мъртвец. И в това е парадоксът. Когато човек не осъзнава живота на фона на неизбежната смърт, когато той преживява някаква своя смътна, абстрактна вечност, той не живее живота, защото той за него е станал банален. Величието на живота е в неговия сблъсък със смъртта. Тогава Буда се връща към повърхността, към незначителното, към случайното и ги поглежда с други очи. С живи очи. Защото зад всичко случайно и дребно той преживява величието на Съществуването.

         * * *
         По пътя от детето до бога се ражда Свидетелят, Наблюдателят. Би могло да се каже и по друг начин. Когато до-Буда с неговата способност да се раздвоява, да се бори вътрешно, да бъде в два „Аз-а" едновременно, доведе бога до детето, Наблюдателят е роден.
         Ако Буда си спомня нещо от миналото, то той го разглежда спокойно, неутрално, така както може да се разглежда един чужд живот. Буда не се отъждествява с миналите си образи. Така както не се отъждествява и с мислимите си бъдещи образи. Те са случайни, защото зависят от обстоятелствата. Ако обстоятелствата бяха или ще бъдат други, и образите биха били или ще бъдат други. По същия начин Буда се отнася и към настоящето. Всеки негов конкретен елемент е случаен. Буда усеща своята истинска, дълбока, трайна същност, недокосната и недостижима за което и да било външно явление. Затова Буда не може нито да бъде обиден, оскърбен, наранен, нито може да бъде поласкан или да се възгордее. Той е тихият, празен Наблюдател.
         Наблюдателят е господарят на Средния път. Следването на Средния път не се изразява в някакво външно, конкретно и измеримо действие. Например да ядеш еди-колко си, да спиш еди-колко си, да говориш еди-колко си. При конкретните действия всеки може да има свое разбиране за среда. Това разбиране произтича от разбирането за крайностите. В този смисъл за Буда Средния път не е просто умереност. За него Средния път е необвързване. Ако си щастлив, не се вкопчвай в щастието си, не се отъждествявай с него. Всяко конкретно щастие е временно и самото вкопчване подготвя почвата на страданието. Защото страданието по принцип е силна тъга по загубата. Ако се чувстваш нещастен, не се отъждествявай с нещастието, не се вкопчвай в него. То ще отмине така, както е дошло. Няма конкретно изживяване, включително и страдание, което да е достойно да представлява в даден момент цялата личност, да окупира без остатък цялата духовност.
         Буда наблюдава своето щастие, така както наблюдава своето страдание. Той е нещо различно от тях. Той е между тях. Той е над тях. Това е средата. И всяко силно желание при Буда има същата съдба. То е обект. То може да бъде последвано, може да бъде и оставено да се рее в неговата духовност, така както облакът се рее в небето, докато отмине или се разтвори в бездънното. Дълбокият пласт, последната инстанция е празен откъм конкретни желания и импулси. Той наблюдава. Опирайки се на него, Буда може да тръгне в определена посока, може и да остави цялата конкретност на конкретния свят без последствия. Наблюдателят на Буда е унищожил навиците на до-Буда. Няма действия, извикани на живот от периодично избухване на непреодолимо желание. За Буда просто няма непреодолимости. Той е по средата. Това състояние на необвързаност, на екзистенциална неконкретност, на способност във всеки момент да бъдеш напълно свободен, за Буда е блаженство. Не щастие, а блаженство.

         ***
         За Буда всяка емоция е конкретна форма на неговата енергия. Във всяка своя емоция той търси корена й, основата, субстанцията. Буда нито потиска своите емоции, нито ги „стоварва" върху нещото или този, който ги е отключил. Буда е по средата. Буда знае, че източникът на конкретната емоция е самият той. Всичко останало може да бъде само пусков механизъм. След като е така, след като той е източникът и след като енергията е негова, той може да прави с емоцията това, което поиска. Той я наблюдава. Той я използва за път към себе си, към своя център. Чрез нея той се връща при себе си, вкоренява се в своята същност. Буда освобождава емоцията от нейната конкретна форма, за да я преживее като енергия. При тази трансформация е еднакво вярно да се каже, че Буда изпитва и не изпитва емоции. Той изпитва емоция дотолкова, доколкото като всеки човек чрез нея той реагира на света. Той не изпитва емоция дотолкова, доколкото като неин наблюдател я превръща в обект. Във владеенето на тази двойственост, в способността да бъде господар на всяка своя конкретна реакция, се крие тайната на неговата магнетичност. Този, който го наблюдава, усеща една надчовешка устойчивост, вкорененост, господарстване. Буда е тук, в конкретните неща, и в същото време над тях. А когато Буда снеме своята двойственост, когато се отъждестви с определена емоция, то тя винаги е положителна - любов или състрадание. Когато се раздвои, за да наблюдава и трансформира, „Аз"-ът му, Наблюдателят е потопен в положителна енергия. За това се казва, че Буда винаги, каквото и да се случва, е потопен в любов, в състрадание. Тази любов обаче не е онова, което е противоположно на омразата. Тази любов не може да се превърне в омраза и не може да почерпи сили от трансформацията на съществуваща омраза. Тази любов не е лъч в тъмнината, който осветява нещо отделно или някого. Тя е светлина, разпръсквана навсякъде. Тя е състояние. Тя е ликуване на едно съзнание, което е безразлично към обратите на живота и необратимостта на смъртта. Тя е рожба на осъзнаването на безкрайността на света, на неговото единство, на своята собствена безкрайност и на своето тъждество със Съществуването. Това осъзнаване е тържество на съзнанието.
         Величието на Наблюдателя може да бъде релефно почувствано, когато той работи със силните чувства, с непреодолимостите на до-Буда, с душевните урагани. Например с гнева. Когато се появи гняв, Буда го наблюдава. Не се бори с него. Оставя гнева да съществува толкова, колкото му е необходимо. Не осъжда гнева, приема го като факт, като нещо естествено, просто като нещо, което е. Буда изтегля „Аз"-а от гнева. Превръща гнева в обект. По този начин гневът вече не му принадлежи. Той е нещо различно от „Аз"-а. „Аз"-ът не е гневен. „Аз"-ът наблюдава, възприема, осъзнава. Осъзнава напълно. Всяко движение, всяка фибра, всяка подробност.
         За гнева отделянето от „Аз"-а е смърт. Няма кой да го подхранва, да го подклажда, да му вдъхва сили. Това е така, защото по принцип гневът може да бъде състояние на „Аз"-а. Камъкът не може да бъде гневен. Да се отдръпнеш от гнева, да го превърнеш в обект, т.е. в нещо противоположно на „Аз"-а, да започнеш да го изследваш, да го осъзнаваш така, както се изследва и осъзнава всеки обект, означава да му отрежеш корените. Той може да съществува още, да кипи и ври, но не може да не изсъхне, така както едно дърво без корени не може да не изсъхне. Тогава гневът изчезва, но не просто от полезрението на съзнанието, а изобщо. Той не е натикан някъде в психиката, не е прибран като навита пружина, той е оставен да умре.
         Когато се появява нов гняв, зароден в „Аз"-а, „Аз"-ът отново се отдръпва и се случва същата смърт. И този процес на отдръпване, на отрязване на корените става постепенно толкова бърз, че гневът умира, при своето раждане. Нещо като новородено, което не успява да си поеме първия дъх и умира преди да е живяло. В един момент мъртвороденият гняв вече не се ражда - той няма качествата на гняв. Нищо мъртвородено всъщност не е родено. Да си роден, да „СИ", означава да бъдеш жив.
         И това се случва с много други неща - с омразата, със страха, със завистта, с чувството за вина, с разкаянието. Това се случва дори с желанието да се постигне едно или друго в бъдещето. Това се случва дори с желаенето като духовно състояние. И когато до-Буда с помощта на детето и бога става Буда, в негова власт е да отстрани желание или да се потопи в него. Да извика Наблюдателя или да му затвори очите. Да отстрани желанието не чрез потискане, не чрез скриване, а чрез отрязване на корените. Да се потопи в него, така както човек може да се потопи във водата, да се слее с хладината на водата, да забрави себе си, но и да излезе от нея, когато реши. Това, което Буда, създал Наблюдателя, вече не може, е да се потопи в гнева, завистта, страха или нещо друго, наречено отрицателна емоция. И това е едно от малкото неща, които Буда не може. Това не означава, че Буда не може да изглежда гневен. Ако изглежда, то той го играе, прави представление, за да постигне нещо, което е преценил, че си струва да бъде постигнато. Ако се е потопил, то то е по свое суверенно господарско решение.
         По целия този път към своята същност Буда постепенно е изпепелявал своето подсъзнание, разглеждано като склад за недовършени преживявания. Буда просто е престанал да има недовършени преживявания. Нуждата от убежище за отхвърлени енергии ставала все по-малка по пътя на до-Буда. Докато при Буда от нея вече няма нужда. С нея изчезнало и сънуването. И от него нямало нужда. Нямало какво да се трансформира, обработва, пренагласява, защото всичко това ставало при ясно съзнание. Нещо повече. Този наблюдател, този вечен наблюдател постепенно прониквал в спането. Прониквал толкова дълбоко, толкова трайно, че тогава, когато Буда станал Буда, Наблюдателят бил постоянно там. Всъщност той унищожил спането в обичайния за обичайния човек смисъл. В будно състояние Наблюдателят отрязал корените на това, което трябвало да живее в сънищата. В състояние на спане Наблюдателят не позволявал на съзнанието да угасне. В този смисъл се твърди, че Буда е в съзнание дори когато спи.

         * * *
         Самоотъждествяване, наблюдаване. Самоотъждествяване, наблюдаване. Това е постоянната игра на Буда.
         Буда може, когато поиска, да потъне в себе си, в своята безкрайност и да забрави за съществуването на конкретния свят. Тогава самият той е безкрайност, едно със съществуването. Конкретните форми се загубват, изчезва „преди", изчезва „после", изчезва и „сега". Изчезването на „сега" е възможно, защото то се превръща във вечност. Вечността и безкрайността нямат форма.
         Буда може, когато поиска, да се отъждестви с всяка конкретност, която се е появила. Тогава няма наблюдател и наблюдаван. Няма субект и обект. Има само едно. Двете са се превърнали в едно. Конкретната мисъл, представа или усещане се превръща във всичко, което съществува, просто защото няма други. Това е пак безкрайност, защото едно нещо, колкото и да е конкретно, ако няма граници, ако не е заобиколено от други, различни неща, е безкрайно. Буда може да се превърне в пиене на вода, в опитване на храна, в мирисане на цвете, в слушане на друг.
         Буда може, когато поиска, да се раздвои, да наблюдава всяка своя конкретна мисъл, представа или усещане. Тогава той е наблюдател, тих и празен, който просто присъства. Всичко останало остава обект, нещо различно, нещо противоположно на „Аз"-а. Едното се е превърнало в две. Противоположното на „Аз"-а идва и си отива. То не е нито викано, нито гонено. Всяка конкретна мисъл, представа или усещане са част от битието, дошла при наблюдателя, за да бъде наблюдавана.
         Буда може да превърне двете в три. Това се случва, когато той е в съприкосновение с нещо и оттегля своята субективност като наблюдател на това съприкосновение. Тогава има обект, субект, превърнал се в обект, и наблюдател, който стои между двете. Това е едновременно обхващане на себе си и на нещата, с които това „себе си" се занимава. Това е наблюдаване на моста, хвърлен от субективността към обективния свят. Наблюдаване на двата бряга.
         Петото състояние на Буда може да бъде назовано „неограничено възприемане". Ти му говориш и той те слуша. Появява се шум и той го регистрира. Вятърът го докосва и той го възприема. И това не е прескачане на вниманието от един субект на друг. Когато вниманието прескача, то винаги напуска един от обектите. После може да се върне, после може отново да отиде някъде другаде. Това се нарича разпределение на вниманието. Ако процесът е много бърз, човек възприема няколко неща едновременно дотолкова, доколкото съзнанието конструира обектите от многобройните парчета. Тогава кратките отсъствия са компенсирани от наличието на реконструиращо цяло. При това свое състояние Буда не преразпределя вниманието си. Не го мести от една точка в друга. Не реконструира, за да компенсира отсъствие. Буда просто не отсъства от нито едно от въздействията. Той ги възприема едновременно, той ги отразява паралелно. В този смисъл може да се каже, че Буда е способен да не притежава внимание. Той е способен да възприема заобикалящия го свят без да внимава, без да се фокусира, без да изпуска едно нещо заради друго нещо.
         При до-Буда на такова поведение е способно подсъзнанието. То регистрира всяко докосване на света до психиката. Регистрира ги неизбирателно, едновременно и с еднаква интензивност, с еднаква пълноценност. При Буда тази работа на подсъзнанието, на психичното не-преживяване може да бъде режим на работа на съзнанието, на преживяването. Това е още една територия на психиката, която Буда е способен да сложи „над черта", „на светло". Така както при до-Буда подсъзнанието може да възприема света във всички негови едновременни въздействия, така при Буда съзнанието може да прави същото. В това свое състояние Буда е абсолютно пасивен. И едновременно с това нащрек, възприемчив, осъзнат. При „неограниченото възприемане" Буда не коментира вътрешното, не противопоставя своето „Аз", не се съпротивлява, не се намесва. Затова е пасивен. Пасивен като повърхността на езеро, която отразява всичко: и небето, и падащите листа, и противоположните, борещи се повеи на въздуха, и своите дълбини. Той е нащрек, той е буден, защото нищо не му убягва. От нищо не бяга, нищо не напуска, нищо не пренебрегва, нищо не степенува. Будност без концентрация, без център и периферия, будност без внимание. В това състояние Буда се превръща в поле, през което може да премине всеки вятър, звук или светлина.
         И нито едно от тези пет състояние не е Буда. Буда е способността, когато поискаш, да бъдеш в едно от петте. Буда е способността да бъдеш тотален, неразчленен, монолитен, във всяко едно от петте.
         Буда е тотален, когато се откъсва от света и пребивава в своята вътрешна безкрайност. Буда е цялостен, когато превръща всяка конкретност в обект и става наблюдател. Буда е монолитен, когато забрави себе си, напусне безкрайността на безформеното си съществуване, затвори очите на Наблюдателя и се отъждестви с някоя конкретност. Буда е цялостен, когато превръща в обект на своя „Аз" своето собствено взаимодействие със света. Накрая Буда е неразчленен, когато попива света със своето неограничено възприемане. Това, което Буда не може, и това е едно от малкото неща, които Буда не може, е да бъде влачен след нещо въпреки себе си. Това е така, защото той не е способен на вътрешно противоречие, не е способен да притежава в един и същ момент два „Аз"-а.
         Буда е Буда, защото става това, което иска. Той е господар. Винаги и във всяка ситуация. Да бъдеш господар означава да бъдеш Буда. Способността да бъдеш господар, без никога и при никакви обстоятелства да бъдеш роб, на нещо или на някого, дори на себе си, се нарича божественост. Затова се казва, че Буда е божествен.

         ***
         За Буда тъй нареченото обичайно мислене не е обичайно. За него естествени са размишлението, концентрацията и медитацията. При обичайното мислене умът скача от мисъл на мисъл, от образ на образ. Той живее свой живот, основан на законите на асоциацията. Човек е въвлечен, носен. Той не контролира процеса. Буда може да бъде въвлечен само ако го допусне. Ако Буда не желае да мисли за нещо, то той не мисли за него. Не може да бъде принуден. Не може да бъде победен от хаотичния поток. Не може да стане жертва на всичко това, което се събира в подсъзнанието и иска да изскочи на светло. Буда употребява ума си като инструмент. Умът е предназначен да решава проблеми. Ако прецени, че има проблем за решаване, Буда включва размишлението. Той е движение в една посока, събиращо отстрани, това което му е нужно. Концентрацията е спиране на „кинолентата" на един кадър. Той може да бъде дума, образ или усещане. Когато Буда не е нито в размишление, нито в концентрация, той медитира. Едно безкрайно потъване в „сега", едно безкрайно сливане с битието, един безкраен празник, за който разсъдъкът е безсилен да даде точно описание.

         * * *
         Буда приема обществото, в което живее. Той е убеден, че всяко общество ражда и добро и зло, и красиво и грозно, и щастие и нещастие. Те не могат едно без друго. Така както няма върхове без долини. Едното съществува чрез другото.
         Буда приема обществото. Той обаче прави разлика между приемане и примиряване. Примиряването е психология на слабия. Приемането е психология на силния. Да се примиряваш това означава да смяташ, че светът не може да бъде променен. Примиряването означава неприемане на света и в същото време себеподчинение на света. Ти го отхвърляш, за да му станеш роб.
         Да приемеш света означава със спокойствие, с хладен разум да посрещнеш неговия поток, неговото съществуване. Това е отправната точка да бъдеш в света, да въздействаш на света по най-точния, най-ефективния начин.
         Приемайки обществото, Буда изхвърля обществото от себе си. Това означава, че той нито се вдъхновява от неговите похвали, нито се страхува от неговите упреци. Буда не си поставя за цел да стане господар в обществото, но и не позволява на обществото да го превърне в свой роб. Буда се чувства свободен да действа така, както прецени, независимо от това, как обществото ще реагира. Обществото с неговите норми, постулати и аксиоми не задава на Буда критерия за поведение. Той няма да приеме нещо за аксиома просто защото всички около него твърдят, че това, което тя съдържа, е очевидно. Буда изследва света. Той се стреми да погледне на света с чисти, с детски очи. Всяко нещо е ново, необикновено, уникално. Всяко нещо е спорно просто защото то би могло да бъде и друго. В този смисъл за Буда няма отъпкани пътища. Пътят е този, по който той върви, който той създава.
         В съприкосновението си с хората Буда може да ги шокира. Той може да им каже, че очевидното е абсурдно и абсурдното - естествено. Той може да им каже, че отъпканият път е дълбоко погрешен и че трябва да се върви натам, накъдето няма път. И ако човек е силно пристрастен към своите аксиоми, той лесно може да види в Буда богохулник, светохулник. Буда лесно посяга към свещеното, защото за него всичко обявено за свещено е в реда на нещата и много неща, сочени за обикновени, могат да бъдат свещени.
         Всичко това Буда прави спокойно, с една вътрешна сила. Буда не е агресивен, защото не изпитва страх. Придобитата агресивност и страхът у човека са страните на една и съща монета. Страхът се трансформира в агресивност, за да скрие себе си, за да преодолее себе си. Буда е толкова вкоренен в себе си, че нито може да изпитва страх, нито има нужда от агресивност. От тази монолитност се ражда външна сила, към която само слепци могат да останат безразлични. И тук има две реакции - ти или му ставаш ученик, или му ставаш враг. Или му се предаваш, или си готов да го разпънеш на кръст.
         Изхвърляйки обществото от себе си, Буда може да изглежда много приспособен към него. Участието си в конкретното битие на конкретното общество Буда превръща в психодрама. И така както актьорът на сцената страда, без да страда, ликува, без да ликува, така Буда прави много неща в живота, без да е докосната неговата сърцевина.
         В тази психодрама основният партньор на Буда не е обществото изобщо, а отделната личност. Ако той говори с твоя език, с твоите мисли, с твоите постулати и аксиоми, той го прави заради Теб. Той иска да Те спечели. Не защото Ти си му необходим, а защото, ако общува с Теб, той ще иска да Те промени. По-точно казано, да ти даде средствата, оръжията, които могат да Те променят. За да стане това, за да успее, Ти трябва да му повярваш. Буда се нуждае от Твоето доверие, за да го допуснеш до себе си, за да Те докосне. Ако изведнъж ти се покаже такъв, какъвто е, с цялата си вътрешна невъзмутимост, с приемането на конкретния свят на несериозно, с цялото си отхвърляне на авторитетите и безспорните мисли, той може да Те отблъсне. Тогава каквото и да прави, каквото и да каже, Ти няма да му повярваш. Ако не му вярваш, ако не го приемаш за близък, ако не го допуснеш като Учител, той няма смисъл изобщо да разговаря с Теб.
         Да бъдеш необходим на Буда не означава, че без Теб той е непълноценен; че, ако го напуснеш, той ще страда. Буда обаче иска да има и други на неговия път. Той прави така, че да Те вземе със себе си. Тогава той изписва Тебе с голяма буква, а себе си с малка.
         Кодираният му призив е рожба на неговата убеденост, че той истински е потопен в Съществуването, че той е познал единството, че неговото щастие е истинско. Убеденост, че негов дълг е, когато се докосва до някого, да му даде възможност да тръгне с него.
         Буда е убеден, че всеки дълбоко в себе си е Буда. Нужно е, възможно е той да бъде открит. Не постигнат, а открит. Защото постигането означава натрупване, а откриването означава разтоварване, изхвърляне на ненужното, стигане до сърцевината на човека. Впрочем Буда търси в теб себе си. И търсейки, той може да играе, да се преструва. Когато го прави, Буда е почти като другите. Ти си готов да му повярваш. Повярваш ли му, наполовина си стъпил на неговия път.
         Ако тръгнеш с него, Буда започва да те тласка към своето познание. Не да ти дава, да ти сервира, а да те тласка. И първото нещо, което Буда ще прави, е това да ти внуши, че познанието може да бъде плод само на личен опит. Другото е съвкупност от мнения.
         Да знаеш какво представлява свободата, означава да си я преживял. Да си преживял, означава да си познал. Теориите за свободата са само мнения, интерпретации. Не е нужно да ги отхвърляш, да ги осъждаш, да ги омаловажаваш, но не трябва да ги приемаш за познание. Да знаеш какво представлява безкрайността, означава да си преживял безкрайността. Тя не е логически извод, не е силогизъм, не е разсъдъчна обработка на физични факти. Ако си имал усещане за безкрайност, ти знаеш какво представлява. Ако не си я усетил, всички теории на света, цялата логика на човечеството, могат да ти предложат само някаква неустойчива, временна конструкция. Вън от личния опит няма познание. Мисловната констатация е несигурна, преживяването е сигурно. Това не означава, че човек трябва да се лиши от рационалното възприемане и постигане на света. Това означава, че познание трябва да се нарича само онова, което има значение за развитието на човешката психика, за осъществяване на нейния потенциал, за разцъфтяване на нейното богатство.
         Затова се твърди, че за Буда е истина това, което работи. Което е способно да тласне психиката по нейните възможни пътища.
         Тези понятия на Буда за познание и истина са фундаментът, на който той стъпва, когато общува с другите. Той ще ти каже това, което според него е способно да те дръпне по неговия път. А това не може да бъде едно и също за различните хора. Всеки има своя стартова позиция, всеки има своя специфичен ум, своя специфична чувствителност. За всеки има специфичен ключ. Ето защо на един и същ въпрос Буда може да даде различни, дори взаимно изключващи се отговори. Попитай го: „Има ли бог?", той ще ти отговори или че има, или че няма, или че не знае, или че това няма значение. Зависи от това, какво по негова преценка ти е нужно. Отговорът не е споделяне на знания, не е съобщаване на факт. Отговорът е отсечката от пътя, който Буда е преценил, че е за теб или към теб. И истина ще бъде това, което може да проработи, докосвайки твоята душевност. Това, което може след докосването да влезе в теб и да те тласне към Посланието на Буда, неизменно в същността си и безкрайно във формите си на изразяване:
         „Почувствай света като сън, за да разбереш преходността, случайността, незначителността на всеки негов елемент. За да преживееш „Аз"-а като истински, като трайно съществуващото. После разтвори „Аз"-а, забрави го, за да почувстваш света, неговата енергия, неговата сегашност, неговата вечност. Сменяй двата опита, двете истини. Играй! Тяхното единство дава красотата на света.
         Подчертай „Аз"-а, за да преодолееш лъжата, че Ти си това, което моментът иска от теб, или това, с което Те е натоварил със значение. Ти си много повече. Потенциалът е огромен, а моментното определение - незначително. Да се отъждествиш с конкретните измерения на момента означава да забравиш по-голямата част от Себе си. Да се осакатиш. Да се обезобразиш. Напъхването в конкретен образ е обезобразяване. Защото Ти си битие. Ти си животът. Ти си техен представител, техен посланик. Животът и Ти сте едно и също. Знай, че „Аз"-ът е потопен в река от събития, че водите текат и се сменят, но Ти си едно и също в тези води. Да го разбереш означава да познаеш устойчивостта на битието, неговата същност. Само тогава може да научиш, че „СИ". И че тази възможност да „СИ" е щастието.
         Познал факта на своето съществуване, обърни посоката. И двата пътя водят към едно и също нещо. Към живота. И двата пътя имат една и съща цел - пълноценно да почувстваш, да разбереш, да познаеш Съществуването. Разтвори се в своето правене. Ако обичаш, стани любов. Ако слушаш музика, стани слушане. Те са истински. „Аз"-ът е илюзия, лъжа. Днес го има, утре го няма. Той произлиза от битието и се връща в него. Той е негов представител, негов посланик. Няма нищо по-естествено от това, да се върнеш съзнателно в източника на това, на което си знак. При това движение няма мъката на конкретния свят, който винаги те кара да се чувстваш непълноценен, „три четвърти", винаги те кара да желаеш и да измисляш нови желания, когато постигнеш нещо.
         При това движение има радостно себеотдаване, саморазтваряне. Това е съзнателно преживяване на своето единство със света, на своята тъждественост с него. И любовта, и песента на птиците, и ромонът на потока, и утоляването на жаждата са безкрайни. Те предлагат безкрайно пътуване. Те съдържат вселената в себе си. Да се слееш с някое от тях означава Ти и Вселената да станете едно и също.
         Ти си до-Буда. Хвани детето у себе си за ръка, това потиснато, забравено, приспано дете и го заведи при бога. Бога в тебе - неоткрития, непробудилия се. Заведи чистата непосредственост при самосъзнаващата се безкрайност. Те отдавна си подават ръка. Помогни им да бъдат заедно. Да бъдат едно. Ако успееш, тогава ще се случи чудото.
         Единственото събитие в човешкия живот, което заслужава да се нарече чудо."


неделя, 17 септември 2017 г.

Школата на Сферата


Стоях срещу него на прост дървен стол до празна маса и внимателно слушах.

- Не се хвали с прочетеното! – гласът му беше мек и повелителен едновременно. -  Това, че си изгълтал много книги, посветени на хармонията и силата, е добре. С книги обаче не става. Книгите са теория...

Погледна ме втренчено. Май се готвеше да каже нещо съдбовно:

- Спокойствието се практикува. Щастието се практикува. То е до нас, а ние слагаме ръка над очите си, мижим и го търсим някъде отвъд хоризонта.

Замълча. Сложи ръка над очите си, сякаш за да се предпази от слънцето, замижа и тихо се изкикоти. За секунда стана абсолютно сериозен. Гледаше ме, но май не ме виждаше.

Как се озовах в тази стая?

                                                       *   *   *

Преди месец бях на среща с дон Мигел Анхел Руис. Авторът на “Четирите споразумения”. Световно известен гуру, проповядващ личната трансформация. Едно от нещата, което ни накара да направим, беше следното: “Обърнете се към човека, който стои до Вас, хванете ръцете му, погледнете го в очите и си представете, че е много стар познат, когото срещате след години. Изпитвате радост. Изпитвате необходимост да му разкажете нещо много значимо и вълнуващо. Поровèте в паметта си и извадете от там случка от своето детство, за която сте сигурни, че е променила живота ви. Всеки има такива ключови случки. Разкажете му я. След това чуйте неговата.”

Вдясно столът беше празен. Обърнах се наляво. До мен стоеше мъж, чиято възраст не можех да определя. Можеше да е на четирийсет, можеше да е на шейсет. Силно прошарена коса, но гладка и опъната кожа на лицето. Състарен четирийсет годишен или младолик шейсет годишен. Той също се обърна към мен. Хванахме се за ръце. В този момент нещо избухна в мен. Съпротива, негодувание, почти бяс. “А бе, тоя Руис луд ли е?” взе да клокочи в главата ми. “Как така ще хващам непознат мъж за ръцете, педерастка му работа, та и да му разказвам някакви съкровени спомени? Това ли е пътят на личната трансформация?” Почервенях. Изместих погледа си, защото не исках да гледам в очите непознат, за когото трябваше да си мисля, че е стар и добър познат. Направо нелепо. “Ей сега ще стана и ще си тръгна! Театралните постановки – без мен!”

- Реакцията ти е абсолютно нормална - спокойният глас на мъжа ме върна в ситуацията. -  Аз нямам никакво значение за теб, така както и ти нямаш никакво значение за мен. Виждаме се за пръв път и може би за последен. Дон Мигел ни предлага да поиграем. Играта е големият и правилен път. Сигурно и ти като дете си се заигравал с друго непознато дете, защото няма друг наоколо, а ти се играе. Защото това е възраст, за която играта е най-важното нещо. Можеш да играеш сам, можеш да играеш с абсолютно непознат. С времето излизаме от пътя на Играта и стъпваме на пътя на Сериозното. Дон Мигел ни предлага отново да поиграем. Кой ще започне пръв?

Изведнъж ми стана смешно. Ще си правим театър? И за това дадох 50 лева за билет? Плащам си, за да играя? Те, на такова нещо не съм бил!

Въпреки това поех инициативата.

- Добре, ще започна аз! А трябва ли непременно да си държим ръцете? Все пак сме мъже?

- Ами, това е част от играта. Дон Мигел го иска. Ще започнеш ли?

- Добре, започвам...

За секунди потънах в себе си. Не знам как изкочи точно това, което разказах. Просто изкочи.

- Бях шест или седемгодишен. Бях в болница за сериозни ревматични проблеми. Вечеряхме. След малко щяха да започнат  “Междузвездни войни”. Сервираха ни яхния от сини сливи. Сладникава, блудкава. Казах, че не съм гладен и попитах дали мога да отида в салона с телевизора. Медицинската сестра троснато ми отговори, че ще отида, когато си изям яхнията. “Не ми харесва!” “И на мен много неща не ми харесват, но ги правя!” - типичен, тъп отговор на възрастен. И от майка си го бях чувал. Като че ли на определена възраст хората полагат изпит по наизустени тъпи клишета,  които после цял живот предлагат като мъдрости!  Стоях и гледах мрачно омразната яхния. Другите деца сърбаха ускорено, след малко филмът започваше. Сестрата ме погледна с ирония и подхвърли: “Който не си изяде яхнията, ще стои тук. Никаква телевизия!” Светът на възрастните ми предлагаше да платя отвратителна цена за някакво удоволствие. Аз не приемах. Това беше първият случай на тотална съпротива, за който си спомням.

Спрях за момент. Мъжът, чийто ръце бях хванал като на по-стар любовник, ме гледаше с интерес. Явно първите думи го заинтригуваха. Това ми даде кураж и продължих:

- Децата се изнизаха от столовата. Чиниите им бяха празни. Останах сам. Сестрата ме гледаше нервно и враждебно. Май и на нея нещо й бърках плановете. В главата ми вместо мисли имаше само бръмчене и стържене. Повдигаше ми се. А ми се гледаха “Междузвездни войни”. Причерня ми. Оттук нататък всичко стана машинално. Наведох се, взех единия си пантоф и го пльоснах в чинията. Сестрата се ококори. Надигна се бавно от стола и изсъска: “Какво правиш, бе момче?” Отговорът ми беше толкова спокоен, че направо ме изненада: “Не мога да ям яхния, в която има пантоф! Вие можете ли? Сега мога ли да гледам филма?” “Филм ли? Тия номера, ще ги правиш на майка си! Марш в леглото!”

Замълчах.

- И тази случка повлия на живота ти?

- От този момент нататък, в мен се загнезди чувството, че щом силно поискам нещо, животът ми предлага да изям гадна яхния от сини сливи. Взимам пантофа и започвам да избирам. Или изяждам яхнията и получавам това, което искам, или “Прас!” пантофа в яхнията! След което – «Бум в леглото!»... Как да ти кажа... Това беше някакъв старт. От тогава често плащам за характера си.

Мъжът се усмихна.

- Сега чуй една моя история. Бях около 15 годишен. Лято. С приятели се къпехме в Янтра. Гмуркахме се и се състезавахме кой ще издържи най-дълго под водата. Изведнъж, сигурно е било на около два  метра дълбочина, когато ми се зави свят. Ръцете и краката ми като че ли се парализираха. Белите ми дробове пращяха, липсата на кислород изсмукваше последните остатъци от съзнание. Нищо не можех да направя. Бавно изпусках въздуха. Май бях мъртъв. Изведнъж пред очите ми блесна кръст. Държеше го св. Николай Чудотворец. Въпреки, че ушите ми бучаха, сякаш реактивен самолет минаваше край мен, чух ясно заповеден, но спокоен глас: “Хвани Кръста и ще се спасиш!“ Повтори го. Потрети го. Някаква енергия бликна в мен, протегнах ръце и сграбчих кръста. Повече нищо не помня.

Замълча за малко.

- Събудих се на брега. Приятелите ми се бяха надвесили над мен. Когато отворих очи, изкрещяха. “Какво стана? - попитах. “Изчезна под вода повече от нормалното. Гмурнахме се да те търсим. Изведнъж някой ми сграбчи крака. Беше ти. Извадихме те. Изкуствено дишане. Да знаеш колко вода изплю! Умряхме от страх. Размина ти се!” От този момент животът ми се преобърна. Стъпих на пътя на Кръста.

- Станал си религиозен? Когато срещнеш трудност, бягаш в религията?

- Не знам. Май не е точно това. Религиозните митологии не ме вдъхновяват. Църква не ми е нужна. Въпреки че от време на време ходя на църква. Там вибрациите са благи. Рядко се моля и то винаги на св. Николай. Не на този, обаче, който е по иконите. На тях той е с бляскави дрехи. Моят светец е в черно расо, такъв какъвто ми се появи под водата.

Изведнъж ми стана приятно. Бях безкрайно изненадан, че се получи такъв разговор... С непознат... Май човекът беше прав – всеки от нас намери непознато дете, за да играе.

Дон Мигел прекъсна заниманията. Плавно, спокойно и усмихнато взе да обяснява нещо, което водеше до следваща задача.

В края на сеанса попитах мъжа дали можем да се срещнем отново и да ми поговори още малко за същността и смисъла на Играта.  “Ти май си търсиш Учител?” “Нещо такова!”, измрънках. “Добре, само че аз ще ти поставя задачи, далеч по-шантави от тези на дон Мигел.” “А без задачи не може ли?” “Може, но няма смисъл. Без задачи можеш да си четеш книги. Книжарниците са пълни с литература за Пътища, Трансформации и всякакви други помпозни неща. Ако искаш, обади се, ето ми телефона.”

На другия ден бях у тях.

                                                      *   *    *

След като свали ръка от очите си, Братан попита от упор:

- Ще играем ли?

- Може ли без да се хващаме за ръце? – отговорих невинно с въпрос.

Отново се изкикоти. Той вече май играеше.

-  Виж сега... Ще ти поставя една задача, която в сравнение с това  да се хванем за ръце и да си бърборим за разни спомени, ще ти се стори нелепа. Ако се откажеш, ОК! Все едно не съм я поставял!

- Давай!

- Сега е един часа, следобед. Искам след малко да излезеш и да подкрепиш четирима човека. Имаш четири часа. В пет ми се обаждаш, ако си решил задачата. Ако се откажеш или не успееш да я решиш, не ми звъни. Обаче внимавай! Тези четирима души трябва да ти благодарят! Не просто ти да си мислиш, че си ги подкрепил в нещо. В живота има много случаи, в които си мислиш, че си направил добро, а другият не го е забелязал. Или го е възприел по различен начин. Уж правиш добро на някого, а той те е намразил.

- Добре де, аз в пет мога да те излъжа. Излизам, отивам да си пия биричката някъде и в пет ти казвам “О, кей!” После измислям четири истории и ти ги разказвам!

- Можеш, разбира се! Ама за какво ти е това? Да предположим, че ме излъжеш успешно. Ще си поговорим, ще ти поставя нова задача. Пак ще ме излъжеш. На третия път ще осъзнаеш, че си губиш времето!  Ако човек знае, че един Път не е за него, или усеща, че след километър ще спре и ще го напусне, няма смисъл и крачка да прави по него. Губи си времето. Ние сме сериозни възрастни хора. Имаме ли нужда от това? Особеното в случая е, че ти не знаеш точно какво ти предлагам. Опитвам се да те вкарам в ситуации, които са малка брънка от една верига. Веригата я знам аз, на теб ще ти бъде разкрита след време. Ако имаш търпение, разбира се, да дочакаш това време. Ако лъжеш, няма да си на пътя на тази верига.

Казаното ми се стори твърде помпозно и без причина сложно. «Прави се на гуру... Ама аз поисках среща...»

- Добре, излизам. В пет и десет ти се обаждам, за да ти кажа какво съм свършил. Ама тази задача не е ли глупава? Не е ли безсмислена?

- А  задачите на дон Мигел смислени ли бяха? Ако не бяхме ги играли, сега щяхме ли да си говорим?

- Игрите на дон Мигел наистина бяха глупави. По някаква случайност станаха повод да се срещнем. И да почувствам, че мога да науча нещо от теб.

- В твоята глава е случайност. Спри за малко да лепиш етикети. Добре, сигурен ли си, че играта, която ти предлагам, няма “случайно” да те доведе до нещо, което наистина търсиш? Или до нещо, което търси теб?

Излязох. “Добре, да поиграем! Брънка било... Верига имало...“

Отидох на светофара, за да пресека. Оказах се до човек с алуминиева тояжка. Слепец, май. Светна “зелено” и тръгнах. Обърнах се, за да видя слепеца. Той стоеше на място, явно чакаше звуков сигнал. Такъв обаче нямаше. Върнах се и го попитах: “Искате ли да Ви помогна? Няма звуков сигнал. Сутринта имаше, сега няма.” “И аз знам, че тук би трябвало да има. Пресичам често това кръстовище. Ще Ви бъда благодарен.” Беше светнало “червено”. Изчаках “зеленото”, хванах го под ръка и пресякохме. “Много Ви благодаря!”

“Оп-па-а! Той ми благодари! Аз го подкрепих! ЕДНО! Та то било лесно! Тази брънка май ще се окаже фасулска работа!”

- Извинете, искате ли да пресечем още три пъти? - попитах слепеца, който се беше отдалечил едва няколко метра.

- Моля??

- Няма да отнеме много време! Добре де, поне още веднъж!

- Вие подигравате ли ми се?

- Извинете, тъпа шега! Днес не знам какво ми става! Не се сърдете, моля Ви!

Голям съм глупак. Братан поиска да подкрепя четири човека и да получа благодарност от четирима, а не да чуя четири пъти “Благодаря!” И така да е. Пак е просто. Тук е оживено, ще изчакам някой нов сляп, стига да не пуснат звуковия сигнал. Зачаках. Никакви слепци повече. Някаква баба само, която едва креташе, ама как да й помогна? Освен да я пренеса. Най-много да ми изтрещи бастуна по главата, ако се опитам да я вдигна.

Все пак продължих да чакам. Майка с количка. Няма как да й помогна. Появи се старец с чувал. “Ето го вторият!”

- Искате ли да Ви пренеса чувала? – попитах, разпъвайки устата си в най-широката възможна усмивка.

Старецът ме изгледа от глава до пети и ускори крачката. “И с тоя няма да стане!” На ъгъла забелязах просяк. Свил се на три, подпрял брадичка на коленете си и се вторачил в шапката пред себе си. “А, ей го обектът!” Приближих, извадих един железен лев и го хвърлих в шапката. Никаква реакция. Хвърлих още един. Пак нищо! Клекнах до него и почти му изръмжах: “А бе, ти едно благодаря няма ли да кажеш?” Мълчи. Погледнах го внимателно. Беше заспал. Не, май беше мъртво пиян. Или и двете. “Като няма благодарност, ще си прибера левчетата.” Тъкмо бръкнах в шапката и някой над мен ми изтрещя един гръм:

- А бе, нещастник, ще крадеш на човека милостинята ли? А изглеждаш нормално облечен!

Скочих като пружина, измърморих нещо безсмислено от рода: „А Вие знаете ли,че всъщност тези пари са мои?“ и побързах да се отдалеча. Погледнах часовника. Беше минал половин час. „Добре де, за половин час едно „благодаря!“ не е лошо! Сигурно наоколо има и други просяци. Нормални. Трезвени. С чувство за благодарност.“

Започнах да обикалям уличките. Няма просяци. „Какво става? Друг път се прескачат, сега няма!“ Върнах се на светофара. Всички са зрящи и си пресичат самостоятелно. Утрепах още половин час.

Видях отсреща опашка за дюнери. Странно, не бях виждал досега опашка за дюнер. Да, ама сега имаше. Хрумна ми гениална идея. Ще се наредя на опашката и като дойде моят ред, ще отстъпя мястото си на човека след мен и той ще ми благодари. Наредих се. След десетина минути бях пред продавача.

- За Вас?

Обърнах се. Зад мен – някаква стара жена.

- Извинете, искате ли да Ви отстъпя?

Жената нито ме погледна, нито ми обърна каквото и да е било внимание. Направо си поръча, като че ли най-естественото нещо на света беше някой да й отстъпи място. „По дяволите!“ Наредих се пак на опашката. Като ми дойде редът отново, тъкмо се канех да се обърна и да предложа любезно услугите си, дюнерджията ме погледна свирепо и почти се развика:

- Ей ти, кво се редиш на опашката , бе? Без да купуваш! Джебчия ли си? Искаш ли да извикам полиция?

Хората ме гледаха страшно и взеха да си опипват джобовете и чантите.

- Ще поръчваш ли, или да викам ченгетата? - изрева дюнерджията.

- Извинете, а ако аз извикам полиция, ще ми благодарите ли? - Не знам как я изтърсих тази глупост.

Глупост не, ами направо съвършена простотия. Отзад някакъв двуметров орангутан избоботи:

- Няма какво да викаш, сега ще го обърна с хастара навън, да видим какво е преджобил!

Никога не бях подозирал колко съм пъргав. За секунда се озовах поне на двайсет метра от дюнерджийницата. Скрих се зад ъгъла и погледнах часовника. Още половин час беше отлетял. Ужас! А дотук – само едно „Благодаря!“ „Откъде да ги взема останалите три? Луди старци, кьор кютюк пияни просяци, истерични продавачи!“ Реших да се махна от този квартал.

Тъкмо се бях засилил да пресека зебрата на малка уличка и станах свидетел на следното. Млада двойка пресичаше и една кола завивайки едва не ги блъсна.  Мъжът извика нещо и ритна задната гума на колата. Колата спря, от нея изскочи шопар по костюм и се развика:

 - Ти какво риташ бе, селянин!

- А ти, не виждаш ли, че е зебра бе, свиня такава!

- Ела, бе, нещастник, ще ти кажа кой е свиня!

Младият мъж направи две бързи крачки към шопара и светкавично замахна. „Айде, стана тя, каквато стана!“, помислих си. Шофьорът се наведе по-енергично, отколкото допуска туловището му и юмрукът прелетя над главата му.

         - Ей сега, почакай! - изсъска шопарът, вкара си главата и ръката в колата и извади някакво желязо. Младежът с шут го изби от ръката му. Аз се хвърлих, взех желязото и го подадох на шопара.

- Готин, мерси!

„Оп-па-а!“ Едва успях да се зарадвам, и младият мъж ми изкрещя:

-  Ти кво се бъркаш, бе, смотаняк!

Явно случих на луд. Лудият направи две крачки и ме ритна. Опитах се да му хвана крака и обувката остана в ръцете ми. „Нов шанс!“, светкавично мина през главата ми. Междувременно шопарът се качи в колата си и изчезна.

- Извинете, искате ли да Ви дам обувката? Ама при условие, че ми благодарите!

Лудият явно беше побеснял и както се беше отдръпнал, отново се засили към мен. Хвърлих обувката и с два скока се оказах в близкия магазин. „Уф! Да броим! За час и половина две благодарности и трима простаци!“

Замотах се. Мина още половин час. Телефонът ми звънна. „О, не! Шефът! Май опитът на Братан приключи!“ Вдигнах. „Ало, Попов, къде си? Трябва да говорим. Омръзна ми да се занимавам с теб. Трябва да се разберем веднъж завинаги. Идвай веднага!“ И на мен тази професионална игра ми  беше омръзнала. Той - главен редактор на всекидневник, аз – колумнист. За някакви триста лева на месец.

Взех трамвая. „Да, бе, веднага! Поне четирийсет минути ще се лангъркам. А тук на кого да помагам? Неделя е - празни места колкото искаш. Не мога да отстъпя. На ватмана няма как да помогна. Май експериментът наистина свърши.“

Влязох в кабинета на шефа.

- Седни бе, Попов, седни, че като стърчиш, още повече ме дразниш! Знаеш, разбрали сме се, на колумнист текстовете не се пипат. Ама май са ти били пълни с восък ушите, когато ти казах, че вестникът не се занимава с „Мънди“ ЕООД. Ако ги беше споменал между другото, щях да наруша договорката и да махна едно – две изречения. Ама ти целия си коментар си построил на нея! Дивашка глобализация, износ на капитали, ограбване на нещастния народ, безсилие на държавата, продажни чиновници, неизгодни концесии! Трябва да ти махам целия коментар. А после, твоите двайсет – трийсет смахнати фенове да ме подлудят с телефонни обаждания! Че и писма пишат, че и коментари в други вестници дават как ти задушавам патриотичното, човеколюбиво, капиталоненавистно, виртуозно слово! Как съм върнал вестника двайсет години назад! Как лижа задника на олигархията! Кажи, не се ли разбрахме! Какво да те правя! Тиражът в твоя ден – по-голям! Чудесно! Ама не можеш ли да запомниш имената на три фирми, които, образно казано ти плащат хонорара? Толкова ли не можеш да си намериш други? Не, ще го махна този коментар! И трябва на негово място да сложа някаква глупост, защото е вече почти пет, а в резерв имам само две – три простотии.

За секунди замълча. Мислих, че е свършил, но той продължи тирадата:

- И държа да подчертая – за година само два пъти съм ти свалял колонката! А като те питат, ти  - „Цензура!“ Не можа ли веднъж да кажеш, че не си успял да я дадеш, че те е болял зъб? Благородна лъжа в името на професионализма! А? Никога ли не те боли зъб?

- Добре, бе, шефе! Извинявай! Просто забравих! Ще сменя „Мънди“ с „Меджик прешъс“. Те са еднакво смрадливи глобализационни задници! За „Меджик“ нещо да кажеш?

Главният се замисли. После вдигна ръка с вирнат показалец и изломоти:

-  „Меджик“... Да бе, това е верният пример! От тях поискахме реклама, но се направиха на велики! Бий ги до посиняване! Ще го направиш ли? Моля те, сядай зад компютъра, графикът ми диша във врата. И ти благодаря!

„Оп-па-а! Три! Три! Три! Да, ама за четири няма време. Провалих се.“

Станах от стола, взех гарафата с вода, шефът ритуално държеше на масата тази четирийсет годишна гарафа, отидох до едно от цветята и го полях.

- Ти сега, на чистачка ли се правиш?

- Не бе, шефе, забелязал съм, че чистачката не обича точно това цвете и не го полива редовно. Всеки е луд за връзване. Не си ли забелязал, че всеки път, като ме извикаш в кабинета си, накрая взимам гарафата и поливам точно това цвете?

Шефът се отпусна на стола и ме погледна кротко и закачливо, нещо, което му се случваше рядко.

- Благодаря ти и за това!

- Благодариш ми, ама това няма значение. Остават си три пъти. Не може от един човек две благодарности.

Това го изтърсих, без дори да осъзнавам какво и на кого говоря.

- Моля, няма значение? Нещо си превъртял! Добре, оттеглям тази благодарност. Остава само първата.

- Тя върши работа!

- Върши, я, без нея може и да те изхвърля. А твоите смахнати фенове да квичат! Ще им мине.

Свърших каквото трябва. Погледнах часовника. Пет без пет. Провалих се в играта. „Може ли за четири часа да не мога да получа четири „Благодаря!“? Не може ли за четири часа да направя четири жеста? Направих три! На всичкото отгоре, единият беше на шопар с щанга, когото с удоволствие бих сварил в собствения му сос!“

- Чао, шефе!

Слязох с асансьора. До портиера, на фотьойлчето за гости стоеше  старец. На осемдесет и повече. От онова желязно поколение, което си отиваше вече.

- Извинете, Атанас Попов?

- Да! - отговорих малко раздразнено. Не ми беше до разговори за вестника, за статиите, за България, за света.

- Наско, благодаря ти! Последната ти статия направо беше кислород за мен! Бъди винаги прям, не променяй нищо, когато те натискат, защото ако си истински, ако има сто души като теб, има надежда за България!

- Я, пак! Благодари ли ми?

Прегърнах го и го притиснах здраво. „Четвъртата благодарност!“

- Аз ти благодаря! Да знаеш колко важна за мен е оценката на читателите!

Очите на стареца се насълзиха.

- Чувал съм, че си емоционален. И че те боли за всичко, което става в нашата нещастна страна! Още веднъж ти благодаря!

- Една благодарност ми е достатъчна! - потупах го по рамото.

Беше пет. Набрах номера на Братан.

                                                     2

- Готово. Благодариха ми четири пъти…

- Поигра ли си?

- Така си поиграх, че на три пъти щяха да ме бият!

- Ами, така е. Ти се опитваш да направиш добро на някого, а той налита на бой… Ела да разкажеш. Утре в 18. Можеш ли?

- Мога.

- Ул. „Четири уши“ № 12, вход Б, ет. 5, ап. 30.

- Какво ми обясняваш? Нали днес бях у вас?

- За да не се объркаш.

Засмях се.

     -  Да не съм малоумен!
                                     
                                                           *    *    *

В 18 без пет влязох във входа. Асансьорът не работеше. Изкачих се по стълбите. Застанах пред вратата и тъкмо да звънна, видях, че на металната табела пише „Петрови“. „Какви Петрови? Вчера пишеше „Братан Христов“!“ Погледнах за номера на етажа. Беше си петият етаж, а апартаментът – 30. „Да, ама тук живеят Петрови, а не Братан. Вероятно съм объркал входа.“ Слязох по стълбите. Входът си беше „Б“. Значи не съм запомнил добре. Сигурно Братан живее във „В“.

Влязох във вход „В“. Тук асансьорът работеше. Качих се на петия етаж. Номерът на апартамента обаче  беше 45 и на табелката пишеше „Пеневи“. Със сигурност не е тук... Не е този апартамент. Освен това, не мога всичко да запомня грешно. Човекът каза „Б“, апартамент 30. Хайде, да объркам „В“ с „Б“, както и да е. Ама да объркам 30 с 45, това няма как да стане. Чувствах, че ще ме заболи главата. Беше станало 18 и 15. Да взема да му звънна по мобилния? И какво, да се окаже, че съм малоумен?

Слязох с асансьора и отново хлътнах във вход „Б“.  По дяволите, този Братан за алпинист ли ме тренира? Заизкачвах се  и отново застанах пред врата № 30. Табелата - „Петрови“. А бе, какви Петрови? Откъде накъде Петрови? Погледнах си часовника - 18 и 25. А той, като закъснявам, защо не ми звъни? Главата вече наистина ме заболя. Сигурно съм объркал улицата. Тези улици и блокове са толкова еднакви, че няма как да не объркаш улицата… Да, да, ясно видях табелата на самия блок – „ул. Четири уши“. Ама, наистина ли я видях?

Стоях тъпо пред „Петрови“ и тъкмо да направя кръгом, GSM-ът ми изпиука. Погледнах… и щях да падна: „Хайде, звънни, де! Братан“. Това пък сега какво беше? Значи съм на правилната врата! Отказах да си блъскам главата повече, и без това ме болеше. Звъннах. Няма реакция. Пак звъннах. Пак нищо. Този път вече взех да побеснявам. Нищо не разбирах! Абсолютно нищо! Мозъкът ми даже отказваше вече да навързва нещата, да съпоставя, да констатира. Телефонът пак изпиука. „Моля те, влез!“ Кипвах. Вече не мислех. Не можех. „Този човек ми се подиграва! Пълен идиот! Два дни се занимавам с някакъв идиот. Дали да не си тръгна?

Натиснах бравата. Отключено. Влязох. Разбира се, това беше стаята. По - семпла не бях виждал. Гол паркет, старо легло с метални странични табли, маса, три стола и етажерка с книги.

Това беше стаята. Да, ама къде е Братан? Първо, откъде знае, че съм пред вратата? Второ, защо не ми отвори? Трето, кани ме да вляза с sms! Четвърто, по дяволите, къде е?“ Стана ми срамно, че изобщо мисля. Придърпах един стол и седнах. В този момент на вратата се звънна. «Това пък какво е? Кой ще отвори?“ Телефонът ми изпиука за трети път: „Отвори ми, де! Братан.“ Толкова бърза смяна на чувства не бях изживявал. Гняв, обида, учудване, безпомощност, срам, дори страх. Целият този миш – маш – за една секунда. На втората секунда към това кълбо най-изненадващо се добави и спокойствие. Олимпийско. Някой ми се подиграваше. Нищо не разбирах. Станах машинално и отворих вратата. Насреща Братан ми се хилеше.

- Няма ли да ме поканиш?

- Разбира се, заповядай, чувствай се като у дома си! – изумях от непукизма и лекотата, с която казах тези думи. Дори изпитах удоволствие.

Братан влезе, придърпа един стол и седна срещу мен. Изведнъж стана абсолютно сериозен. В следващия миг очите му се присвиха, изду бузи като човек, когото отвътре го избива на страхотен смях, но се опитва да се въздържи. Пак стана сериозен.

- Можеш ли да ми обясниш какво става? – попитах.

-  Колко е часът?

- 18 и 40.

- Бяхме се разбрали за 18!

Отново взе да ме връхлита бяс. Опитах се обаче да го кажа съвсем спокойно:

- На вратата пише „Петрови“!

- И какво от това? Нали вчера идва? Нали ти повторих ясно и отчетливо адреса? Нали ми каза, че няма нужда, защото не си малоумен?

- Ама, помня много добре табелата ти – „Братан Христов“. Какви са тия „Петрови“?

-  Просто отвъртях моята табела и сложих табелата на предишните собственици. Това е.

- Ти си луд!

- А ти, като си толкова сигурен къде живея и след като вчера беше тук, какво слизаш и се качваш като побъркан? Една табела, голяма работа!

- И как ме видя, че съм пред вратата, че да ми пуснеш sms?

-  В 6 без 5 застанах на шпионката. Видях те. Четеше табелата както Шамполион е гледал египетските йероглифи преди да ги разчете. Беше много забавно. Тръгна си, но бях сигурен, че ще се върнеш. Качих се на горната площадка. Когато се върна, ти пуснах съобщението. След това ти звъннах. После ти пуснах втори sms. Това е, много е просто.

-  Добре бе, какви са тези простотии? За какво ти е всичко това? Защо ме правиш на маймуна?

- Просто смених една табела. На маймуна ти сам се направи.

- А ако бях звъннал, въпреки табелата?

- Просто щях да ти отворя.

- И цялото това разиграване нямаше да го има?

- Точно това нямаше да го има. - Братан се почеса театрално. -  Щях да измисля друго...

- Не знам. От два дни те познавам, доверих ти се, а ти ме вкарваш в някакъв абсолютно нелогичен свят. Не разбрах защо търся благодарности. Не разбирам номера с табелата. Не разбирам защо те нямаше у вас, та да ми звъниш и аз да ти отварям… Ще дадеш ли някакво обяснение?  Ха, сега, кажи нещо за брънките…

Братан се направи, че не ме е чул.

-  Разкажи подробно какво се случи вчера.

Разказах.

Когато приключих, Братан замълча по-дълго, отколкото очаквах. После започна да говори много бавно, сякаш изричаше вълшебни формули.

- Всички тези ситуации са те деавтоматизирали... Деавтоматизацията е алфата... Тя е началото на пътя. Независимо дали става дума за Дон Мигел, за Ошо, за Гурджиев или за пътя на някой друг учител.

- Моля?! Не разбирам... Защо ми беше тази задачка? Защо ми беше това търсене на благодарности?

- Исках да ти вкарам малко кислород в главата.

- Ти щеше да ми вкараш един бастун в главата, един шут в ребрата и едно обръщане с хастара навън пред опашката за дюнери. Ако това е кислород, имаш оригинално литературно ръководство!

-  Ще запомниш ли тези ситуации?

- Има си хас!

- Ще ги запомниш, защото си ги създал. Всеки от обектите е бил в центъра на твоето внимание. В центъра, не в периферията. Сетивата ти са били изострени. Без задачката, както иронично я наричаш, щеше да минеш като автомат и покрай слепеца, и покрай скандала на пешеходната пътека, и покрай дюнерите. Дори и покрай човека, който ти е благодарил за някаква статия. Обикновено се носим на вълните на връхлитащите ни мисли и чувства, а всичко около нас е фон. Ние пък сме автомати, които пресичат този фон. Задача те извади от навиците, изостри сетивата ти, превърна фона в реален свят. С една дума, ти направи нещо за своето деавтоматизиране. Това имах предвид, като казах „кислород“.

- И защо ми е?

- Това е първото условие, ако искаш да промениш нещо в себе си.

- А ако не искам?

-  Тогава не ти трябва. Ама се предполага, че на теб ти трябва.

- Откъде се предполага?

- Дори само от присъствието ти на срещата с дон Мигел. Всичко, което пише той, те тласка да се променяш. Да правиш живота си по-осъзнат. А от там – да рушиш стереотипи, които те правят нещастен и да градиш стереотипи, които могат да те направят щастлив. Или, да не използваме толкова силна дума – по-спокоен, по-уравновесен, по-хармоничен.

Братан замълча за малко и продължи с въпрос:

- Други автори, подобни на Дон Мигел, четеш ли?

- Чета.

 - И как ги четеш? Не можеш да възприемаш книгите на такива автори просто като литература. Все едно много да обичаш да четеш ръководства по плуване, но изобщо да не ти идва на ум да влезеш във водата.  

- Разбира се, че не. Много ми се иска да ми се случат състоянията, описвани от тези автори. Дори в конкретни ситуации се сещам за някои съвети и се опитвам да ги следвам. Ето, вчера например, когато държах обувката на онзи младеж от разправията и когато той се засили към мен, си казах: „Не се притеснявай, Наско! Нищо лично!“ Ама добре, че не се замислих много, защото ако се бях отнесъл в размисли, щеше да ме фрасне. Освен това, всеки ден правя по десет минути медитация. Чинмой казва: „Правете медитация поне по десет минути на ден“…

Този път Братан избухна в смях. Изръкопляска, после вдигна ръце и започна да си върти раменете и торса, все едно се канеше да затанцува бавен народен танц.

- Ще ме скъсаш! По десет минути!? Знаеш ли, че този гуру е бил 20 години в манастир и общо взето по цял ден се е занимавал с медитация и други техники? Тъй като ти обаче със сигурност си двеста пъти по-възприемчив и по-талантлив от него, на теб ти казва – десет минути на ден. Добре, че не е продължил и не е казал – десет дни са достатъчни! Тези хора много ме забавляват, когато започнат да се правят на педагози. Общо взето пишат за американската публика и пресмятат как да се изразят, за да не запокити американецът книгата в кошчето за боклук. Нали се сещаш западнякът как ще реагира, ако някой му обясни, че трябва да отделя по три-четири часа на ден за нещо и след 20 – 30 години ще постигне еди какво си? Може да подаде иск срещу автора за психически и морален тормоз. Педагози, братко, педагози! Искат да те поставят на пътя. Не да те накарат да вървиш по техния път, а просто да ти го посочат. Все едно африканец, ако иска да обясни на ескимос колко е хубаво да се пече на слънце, да извади джобно фенерче и да му светне в лицето.  

- Моля те, Братане, давай по-направо!

- Добре. А, бе, защо ми прекъсваш педагогическия устрем?..За постигането на каквото и да е било нещо е необходимо някакво количество усилие. Най ме развеселяват рекламите за фитнес съоръжения. „Седнете, хванете се за дръжките и срещу пет минути коремни преси на ден – хоп – коремни плочки!“ Все едно е да кажеш на едно дете, което иска да стане цигулар: „Ето ти момче, цигулката, упражнявай се по десет минути два пъти седмично и чакай славата!“ Пълни простотии!

- Добре, де! За спорта и изкуството е ясно!

- А защо мислиш, че за психиката е по-различно? Защо мислиш, че за да станеш добър тенисист, трябва да се спукаш от тренировки, едва ли не да спиш на корта, а за да овладееш някаква духовна нагласа е достатъчно да четеш книги? За да станеш добър баскетболист, достатъчно ли е да гледаш качествени мачове и да четеш ръководства по баскетбол?

- Почваш да се гъбаркаш с мен…

- За да направиш добри бицепси, трябва да вдигаш гири. А за да спреш например да се ядосваш на ситуации, които не можеш да промениш, какъв уред ще използваш?

- Водка.

- Става. – Братан се разсмя. - Нали повече няма да оспорваме твърдението, че за да постигнеш нещо, което не владееш, са необходими тренировки?

- Няма.

- Знаеш ли кой е един от сериозните проблеми на тази нива? Цялата плеяда от гурута, които ни заливат с книги, а и с лекции, говорят за някакви финални състояния, но зъб не обелват за Пътя. Как се постигат тези състояния, какви препятствия трябва да се преодоляват, на какви жертви трябва да е готов човек.

Разговорът взе да ме уморява. Опитах се да го съкратя:  

- Разбрах! Освен да се чете и да се слуша, трябва и друго. Ей сега ще отида да потърся един двама с манивели, за да изтренирам върховното спокойствие и слятост с Вселената!

- Майтапиш се, но мисля, че се изразявам ясно.

- Дай нова задача, пардон, тренировка! Вчера малко се деавтоматизирах, погледнах на света със свежи очи. Утре какво?

- Утре изпроси 32 благодарности!

- Моля!?

- Шегувам се, бе човек.

По изражението на Братан разбрах, че наистина се готви да ми дава нова задача. Погледна ме доста строго:

- Опитай се в някаква ситуация да реагираш по начин, противоположен на този, който ти идва спонтанно. Знаеш, всеки от нас е с изграден характер, с отработени рефлекси общо взето за всичко. Особено за нещата, които се повтарят стотици и хиляди пъти. Секунда преди естествената си реакция, обърни нещата. Тук фокусът не е върху другия, от когото искаш нещо да изкопчиш. Тук фокусът е върху самия теб.

- Колко пъти? И утре да дойда да докладвам ли?

-  Няколко пъти, но не за време. Обади се, когато почувстваш, че ти се отдава. Може би за няколко дни ще успееш... Ще ме питаш ли за смисъла?.. Обади се. Може да се поразходим и да си поговорим.

- Не искаш ли да дойда пак тук?

- А бе, нещо не се оправяш с табелите! Обади ми се, ще преценим!

- А, добре, че ме подсети, че да питам. Това с табелата за досъбуждане ли беше?

- Общо взето, да. Малко вероятно беше да се хванеш, но стана...  Звънни, когато си готов. Не бързай. Но и не се мотай.

- ОК! Предполагам, че като изляза оттук, ще се намеря на ул. „Четири уши“, нали?

Изкиска се само както той си може.

- Освен ако от тренировки не е изпаднало едното!

                                                                        3

 След като слязох, тръгнах по същия маршрут, който ме изприщи с благодарностите. На светофара нямаше слепци, а просякът си беше на мястото. „Трябва да постъпя по-начин, който не ми е естествен“. Как постъпвах естествено? Когато ми е кеф, хвърлям на човека един лев. Ако не съм в настроение, просто го подминавам. И двете действия са естествени. Как трябва да постъпя? Да му ритна шапката? Да седна до него и да протегна ръка? Да му взема това, което има в шапката?

Спрях се и му хвърлих един лев.

- Благодаря, господине! Господ здраве да ти дава!

- А, значи чак сега ми благодариш!

- Че кога, преди да пуснеш левчето ли?

- Вчера минах, пуснах ти левче, обаче ти дори не мръдна.

- Не съм бил аз. Вчера на смяна беше брат ми. Много си приличаме. Сигурно е бил пиян. Понякога го доставят пиян от сутринта.

- Доставят ли го? Кой го доставя?

- Благодаря ти, господине за левчето! Нямам какво да казвам повече!

- А още две изречения срещу още едно левче?

- Може, давай!

Хвърлих още един лев.

- Та, кой го доставя?

- Хората на шефа.

Сетих се за едно вестникарско разследване, което обясняваше, че всички просяци из центъра всъщност са наемни работници. По-точно крепостни. „Купиш“ си място, намираш си просяк и бизнесът почва.

- Ще ми дадеш интервю? - Никаква реакция.

- Няма да те снимам, няма да ти казвам името. Дори работното ти място няма да уточнявам.

- Това е опасно. Мога да си загубя хляба. Дай си телефона обаче за всеки случай.

Просякът извади лъскав смартфон и се приготви да записва.

- А бе, твоят телефон е по-нов от моя! Пък просиш…

- Да не мислиш, че съм го купил. Аз едва изкарвам, за да се нахраня. Шефът ми годаде преди месец, защото съм бил ударник. „По-рано, казва, даваха на ударниците часовници. Днес работодателите сме по-извисени – даваме смартфони!“

Продиктувах му телефонния си номер. Отказа да каже своя.

Продължих. Край будката за дюнери момче на десетина години стоеше и гледаше хората в ръцете. По-скоро погледът му шареше – от ръцете към очите и обратно. Не беше мургав.

 Как трябваше да постъпя? Да го подмина е естествено. Да му дам левче е естествено. Що не взема да го перна по врата? Така никога не бих постъпил. Видя ми се просташко. И тук се отказах да тренирам.

Днес явно ми е тръгнало да раздавам пари, си казах, извадих левче и както бях леко встрани от него, го потупах по рамото. Подадох му монетата. Без да кажа нищо. Момчето за няколко секунди ме изгледа и с отработена интонация каза:

- God bless you!

- Що „Год“, бе! Не може ли „Бог“?

- Извинете, помислих Ви за чужденец!

- И защо ме помисли за чужденец?

- Ами защото нищо не каза! – момчето веднага смени обръщението от «Ви» на «ти». -  Чужденците обикновено нищо не казват. Нашите или започват да ругаят, или ръсят дежурни неща от рода на: „Парите не са за ракия на баща ти!“  Мога да го кажа още на два езика. През лятото на морето върши работа – Dieu te benni! И Gott segne Dich!

- И кой те научи?

- Татко, той знае три езика.

- Този, на когото изпросеното не е за ракия ли?

- Същият.

- А той какво работи?

- Нищо. От две години си стои в къщи и чете книги.

- И ти трябва да изкараш пари за в къщи?

- Не, татко ми казва, че ако си изкарам пари да се нахраня два пъти, е супер! Той чисти три входа и нещо изкарва.

Толкова отворен и словоохотлив просяк не бях срещал.

- Да му кажеш на баща ти, че на френски е Dieu te benisse! Изпускаш едно „с“ накрая.

- Благодаря!

„Гледай, колко лесно било с благодарностите!“ Тръгнах към спирката на трамвая. На няколко крачки от нея ме пресрещна стара циганка. В ръка държеше зелен стрък.

- Чакай, сине, чакай да ти кажа кви убави работи те чакат!

В такива моменти побеснявам. Не обичам да ме спират, не обичам да ми гледат, не обичам да съм обект на отработен цигански рекет. Тъкмо да й кажа да се разкара, или по-културно „да си гледа работата“, или още по-културно, „всичко знам за себе си“, отново се сетих за задачата. „Трябва да реагирам по противоположен начин. Тук е лесно. Ще се спра. Ще се усмихна. Ще се зарадвам. Ще умирам от любопитство какви хубави работи ме чакат!“ Спрях се и се захилих.

- Господ да те благослови, сине!

„А бе, при този господ голяма девалвация пада!“ и отново почувствах как в стомаха ми се надига лошотията. Задържах обаче усмивката. В книгите пише, че ако се хилиш известно време изкуствено, външната усмивка се превръща във вътрешна. Било някакво свързване на рефлексите.

- Казвай!

- Имаш ли деца?

- Нямам, излъгах.

- А да знаеш какъв син ще ти се роди! Като порасне ще стане…. Ти кво работиш?

- Локомотивен машинист съм. – Лъженето ми дойде някак отвътре.

В съзнанието ми обаче се появи проблем. „Като лъжа толкова спокойно, това може ли да се брои за неестествено поведение? Май не може, защото лъжа спокойно. Да, ама по принцип, в такива ситуации аз не лъжа. Следователно в момента моето поведение е обратното на естественото…“ Обърках се…

- Как сте, господине?

Какво става днес? Всички просяци едни възпитани, все едно от Сорбоната излизат! Окопитих се. Приближих си ухилената физиономия.

- А, нищо, нещо се отнесох!  Та, какво казваш за сина?

- Твойта професия ще вземе! Машинист ще стане!

- Боже мой, машинист, какъв сладур!  “Неестествено». -  Боже мой, каква радост! «Неестествено». - Ти, бабо, направо си чудесна! Какви предсказания! Какво щастие ми поднасяш! „Неестествено“...

- Дай, синко, едно левче, че баба не е яла от вчера наобяд!

Гневът ми, който се беше свил на орехче, обграден от светлината на радостта, взе да расте. Стана като карпуз. А светлината взе да се разсейва като мъгла. „Абсолютно естествено.“ „Днес Бог и левчетата за нищо ги нямат!“ „Естествено.“ Понечих да махна с ръка и да й обърна гръб. «Естествено». Вместо това обаче продължих да се хиля, извадих левче и й го дадох. «Неестествено». Циганката натика в ръката ми зеленото стръкче.

- Само не ме благославяй, моля те!, - почти изсъсках най-естествено. Стръкчето обаче запазих. И се придвижих няколко метра до спирката.

Ха, сега де! Изпълних ли задачата? Такава смесица от естествени и неестествени реакции, направо не е истина!

Качих се на трамвая. Бръкнах за билетче, но бях ги свършил. „Нищо, всеки ден дупча. Точно днес ли ще проверят? На късмет!“ Късмет, късмет, ама след третата спира се зададе контрольорка. И друг път са ме хващали, рядко разбира се. „Ега ти късметът днес!“ Започнах да мисля трескаво. От противоположната страна също се зададе контрольор. Те така правят. Няма мърдане. И сега какво? Явно ще се ръся още, отиде ми надницата, ама поне да измисля нещо по задачата!

Контрольорката спря пред мен и след дежурното „Билети и карти моля!“ ме загледа втренчено. Кое е обратното на това, което бих направил? Да побегна? Да почна да й се хиля като на циганката? Що не взема гордо и невъзмутимо да й обясня, че аз за тоя скапан транспорт пари нямам да давам? А как постъпвах нормално? Смотолевях виновно, че „билет нямам“, оглеждах се да не се разбере, тоест да не стане скандал, и си вадих парите за глобата. После се усмихвах виновно и казвах нещо от рода на това „Толкова рядко се случва… Нямаше билети на будката…“ и други умни приказки.

- Билет или карта, моля! - Този път прозвуча като „Горе ръцете!“

- Нямам. „Ето, това беше естествено! Хем ще дам пари, хем ще се проваля!“

- Като нямате, 20 лева!

Осени ме невероятна идея. Погледнах я втренчено, поех дълбоко въздух и изръсих следната глупост:

- Вие ще ми дадете 20 лева!

Да поискаш със строг глас 20 лева е абсолютно обратното на това да извадиш виновно 20 лева! Гениален съм!

- Моля??! От къде на къде?

- Защото съм оскърбен, защото съм един намачкан гражданин на тази република!, - продължих с още по-големи глупости.

Обля ме студена пот. Как е възможно да кажа такава простотия? Само и само, за да се представя пред Братан?  Абсолютно загубих контрол. Дойде ми на ум да продължа: „Много ми се иска да правя секс с Вас!“ Като я гледах тази маймуна в шлифер, по-обратно на това, което чувствах, не можеше да се измисли. Репликата обаче вече беше опасна. Затова  изръсих най-голямата глупост, която човек може да се сети на мое място:

- Извинете, много съм объркан. Ще имам син, който ще става локомотивен машинист! Представяте ли си, машинист! Тъжно ми е!

- Васко, моля те, ела помогни! Някакъв луд не иска да си плати глобата!

- Как да не искам бе, госпожо! За мен глобата е чест!

Бръкнах, извадих 20 лева и ги подадох. Контрольорката ме гледаше така, както аз гледах Джокондата, когато бях за пръв път в Лувъра. Скъса ми някакъв билет за нередовен пътник и подмина. Отдъхнах.

Вече бях недосегаем. Обаче, какво? Какво се случи? Това, че дадох 20 лева, ясно. А как постъпих – естествено или неестествено? От една страна – платих си като поп. Освен това гледах през повечето време виновно. Говорих тихо. До тук – всичко естествено! Обаче! Да съм искал друг път от контрольор 20 лева? Не съм! Какво по-шантаво нещо от това нередовен пътник да набере смелост и да каже: „Вие ще ми дадете 20 лева!“ Тя обаче даде ли ми 20 лева? Не! Аз й дадох! Някакъв тик на неестественост и край! Ако бях настоявал, можеше да имам страшни неприятности. Ако бях настоявал, те това щеше да е обратното на онова! Аз обаче най-страхливо взех да се оправдавам, че внукът ми щял да става машинист. А това естествено ли е? Не! Добре де, всяка казана глупост ли води до изпълнението на такава задача? Абсурд!

Отново бях объркан. Изобщо не можех да преценя това, което се случи от „Четири уши“ до тук, какво качество има. При просяка – естествено поведение. При малкия до дюнерите – горе долу, въпреки, че такива почти философски разговори с малък просяк не съм имал. С циганката, изобщо не мога да преценя – гняв на орех, на карпуз, на буца, ухилен, спокоен разговор и така нататък. Хем така, хем не е така. С контрольорката – също. Естествено, неестествено, пълен буламач... Реших да звънна на Братан. Без допълнителни инструкции се оказа, че нито разбирам задачата, нито имам ясни критерии да преценя дали съм се справил!

Прибрах се, разположих се на фотьойла и звъннах.

Разказах му за трамвая и контрольорката.

- Добре бе, Братане, кое е обратното на това да извадя виновно 20 лева и да си платя глобата? Нали обратното е аз да й поискам 20 лева?

- А можеш ли да й ги поискаш така, че да се усмихне? Да разбере шегата? Ти сигурно си се опулил, някакви страховити нотки в гласа си пуснал, изобщо си я стреснал жената. Веднага те е помислила за луд.

Братан замълча. Бях забелязал, че прекъсва говоренето си когато смята да каже нещо много важно. Наострих уши.

- За две неща не се разбрахме. – Братан продължи бавно -  Първо, на другия трябва да му изглежда, че поведението ти е естествено. Не може да ти вика, че си луд. Второ, не трябва да го нараняваш, да го обиждаш. Ако го обидиш и монолитен да си в своята неестественост, провалил си се! Иначе, без тези две условия, е много лесно. Излизаш през зимата по бермуди на улицата и започваш да викаш „Долу Обама!“ Какво като е неестествено? Или както си вървиш, зашлевяваш на някой рахитичен един шамар.

- Това не си го обяснил.

- Сигурно съм мислил, че е очевидно.

- Давай с конкретния случай с контрольорката! – бях твърдо решил до край да изясня казуса.

- Де да знам. За да преценя, трябва да съм в самата ситуация и внимателно да наблюдавам другия. Добре, ще опитам на сляпо. Защо не й каза, че нарочно не си си купил билет? Че за теб е голяма гражданска чест да бъдеш глобен, защото вместо с 1 лев, ти обогатяваш Столична община с 19 лева повече. Това те изпълва не с вина и срам, а с гордост! Кажи й, че за теб ще бъде гордост и огромна гражданска удовлетвореност и утре да се срещнете, и утре да дариш за благото на София 20 лева!

- А тя как ще ме гледа?

- Трябва да наблюдаваш и да внимаваш. Може ли да се отнесе враждебно към твоята патриотична реч? Сигурно не може! Дори е възможно тя да се засрами, защото е понечила да се отнесе грубо към един Дарител, един благодетел на обществото! Ей, ако това постигнеш, да я засрамиш, да предизвикаш у нея ридание, че се отнася грубо с един светъл столичанин, ей това ще е истинско „обръщане“!

- Никога не мога да разбера кога си сериозен и кога се гъбаркаш!

- Накарай я да ти каже, че ти се възхищава. Не е толкова сложно.  Ако успееш, ще си постигнал повече от „обръщане“. Та ти можеш да й станеш кумир, бе Наско! Представяш ли си, на другия ден пак те проверява и ти пак нямаш билет. И вместо да свъси вежди, тя те поглежда с боготворене и промълвява: „Господине, Вие пак сте готов да обогатите Столична община с 19 лева! Прекланям се пред Вашия спонсорски дух! Смятам обаче, че са достатъчни 9! Намалявам глобата наполовина – 10 лева. Не може всеки ден само Вие да поемате спонсорството в трамвай № 5!“ Ти обаче ще се запънеш и ще искаш да й дадеш 30 лева. Това ще я разстрои, това ще я обърка! Ти ще бъдеш на път да създадеш една драма в една контрольорска душа. И тук трябва да спреш. Защото, запомни, всички тези упражнения не трябва да водят до болка в други души. Дай й двайсетте лева и не тормози повече патриотичното съзнание на служителката!

- Братане, откъде да намеря толкова чувствителна и благородна контрольорка?

- Пълно е. И аз веднъж пробвах номера с билетчето. Само, че бях си го продупчил. Когато жената застана пред мен, започнах да търся трескаво. Бъркам в джобовете на панталона, опипвам джобовете на сакото, вадя портмоне и ровя вътре. Плескам се по челото и търся в задния джоб на панталона, отварям си чантичката и се блещя в секциите! Изобщо симулирам такава паника и такова отговорно гражданско съзнание, че сам си се издигнах в очите!.. Тя ме гледа спокойно и още по-спокойно каза:

- Господине, може ли да прекратите този цирк?!

- Откъде разбирате, че е цирк?

- През цялото време ме наблюдавате много внимателно с крайчеца на очите си.

- А Вие, госпожо, да не сте психолог?

Веднага извадих билетчето и й го подадох. Тя се усмихна, скъса го, наведе се леко към мен и тихичко каза:

- Нещо повече. Доктор съм по психология.

- И късате билетчета?!

- А какво да правя. Института го закриха преди година.

- Знаете ли, и аз съм завършил психология?...

Това не го знаех. Прекъснах го.

- Наистина ли?

- Че не ти ли казах? Само че отдавна не работя като такъв. От двадесет години съм букинист. Това обаче е друга тема.. Слушай продължението. Много любезно и много предпазливо й предложих да се срещнем и да си побъбрим. Сега сме приятели. Не се виждаме често, може би два – три пъти в годината, но когато си говорим е празник. За мен. Мисля, че и за нея.

- Това е някакво изключение. Доктор по психология – контрольор в градския транспорт.

- Изобщо не е изключение. В такситата всеки трети е с висше образование. При продавачите горе долу е същото. Трябва да имаш очи, за да ги видиш. Да вземем за пример пазачите. Минаваш покрай някой портал, гледаш байчото вътре и очакваш някаква нечленоразделна реч. Аз веднъж минавам, забавям крачка и чувам:

«Планини от печал
Аз към теб извървял,
В твоя сън, в твоя скут ще се срина.
Колко малко живот
Господ Бог ни е дал!-
По-нетраен от дим през комина.» (Валери Станков)

- Оказа се поет, братко! А веднъж, при подобен случай чух следното:

«Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...»

- Това е Смирненски!

- Че те, поетите, скъпи мой, напоследък много рецитират Смирненски. Ще напиша някой ден книга за тези пазачи. Ще се казва „Нощните пазачи на България“.

- Добре, нека се върнем на темата за „обръщането“!

- ОК… Тези дни са много подходящи за „обръщане“. Виж каква киша е навън. Заставаш на тротоар, до който има локва и чакаш. Минава някой боклук със старо BMW, на макс, разбира се, прелита през локвата и целия те омърля. На теб естествено ти идва да извикаш „Боклук!“. Разбира се, още по-духовно и изразително е, да се наклониш леко напред, да източиш шия и да сложиш ръцете си като фуния на устата. Това е естествено. Вместо това обаче правиш друго. Направи същите движения, но вместо „Боклук!“, извикай със същата интонация и зверски поглед „Обичам те!“ Разбираш ли?

- Много е перверзно. А след като крещя с издути жили на шията, има ли значение какъв е текстът?

- Няма, но това е истинска подготовка. Аз не знам как ти се подготвяш или си мислиш, че „обръщането“ не изисква подготовка? Изчакваш следващия простак. И когато той те изпръска, обръщаш поглед след него, ама нежно, допираш длани една към друга като при молитва и прошепваш: „Обичам те!“ Вътре в душата ти трябва да има светлина и спокойствие. Тогава вече си го направил!

- И ако случайно до мен има психиатър и ми види реакцията, няма ли да извика линейка?

- Няма, бе! Един интелигентен човек ще си помисли, че всъщност пак казваш „боклук“, но по един оригинален начин.

- А може ли после, след като го погледна влюбено и кажа „Обичам те!“, в следващия миг да побеснея, както ми идва от вътре, и да извикам „Боклук!“

- После може! Важно е три – четири секунди да удържиш! Удържиш ли, изпълнил си задачата. Ще видиш обаче, че след тези секунди ще те напуши по-скоро смях, отколкото гняв. Опитай!

- И каква е ползата от извратеността на реакцията?

- Голяма! Просто преставаш да бъдеш автомат! Погледни внимателно хората, с които се разминаваш. Това май ти го обяснявах… Ама, като казвам внимателно, имам предвид да зарежеш всякакви други мисли и да се потопиш в техните образи. Ще видиш само автомати! И ако мислиш и чувстваш по-бързо от обичайното, ще усетиш, че можеш да накараш много от тях да направят нещо, което искаш. Все едно пускаш  монета в автомат, който трябва да направи нещо за теб…

- Аз с пускането на монети днес съм отличник…

 - Това, което ти казвам, е „друга бира“, нещо по-сложно. Изобщо, друга задача. Да не смесваме жанровете.

- И какво мога да накарам някой да направи? Да ми каже колко е часът ли?

- Глупости. Да ти се усмихне, да ти благодари, да поиска да се запознаете и прочие. И внимателно! Не бързай! Аз при една тренировка заложих такива процеси - нарича се да паднеш в «Заешката дупка». - че след това се ожених за обекта. Затова, внимавай, задачата не е безобидна. Ако не запазиш контрол, можеш да се влюбиш, но може и да те арестуват. Изобщо можеш да извъртиш живота си в съвсем друга посока.

- Какво е тази «Заешка дупка»?

- Терминът е от «Алиса в страната на чудесата». Чел си я нали? Помниш ли заека? И дупката, в която пада Алиса?

- Чел съм я разбира се.

- Е, това е... Губиш контрол над нещата и логиката на твоите действия те води в съвсем друг свят. Животът ти се променя тотално.

- Разкажи, моля те!

- Друг път...

Братан замълча. Нещо се натъжи. Много се натъжи. Аз също мълчах. Не смеех да прекъсна тъгата му.

- Хайде да се видим след няколко дни. Да вечеряме. Ние дори не се познаваме. Ще почерпя. Изкарах много добри пари от една книга. Ще ти звънна, за да се разберем.

                                                                   4
        
 След три дни Братан ми звънна.

- Наско, заминавам за седмица на село. След това отивам на Атон, в манастир. За месец. Вчера ми потвърдиха, че препоръката е приета. Като се върна от село искам да вечеряме. Да си поговорим. Дай отсега да се уговорим. Другата събота към 19 часа. В „Борисовата градина“, на „Ариана“, в „Едно време“.                                                      
                                                         
                                                                 *   *   *

През седмицата се случи нещо важно. Шефът ме извика и с тържествен тон обяви:

- Предлагам ти да оглавиш отдел „Анализи“. Петков заминава в друг вестник, за доста повече пари. Майната му! Ще се справиш. Имаш поглед върху това, което се случва в шибаната ни страна. Ще правиш селекция на статиите, които ни предлагат и ще ги планираш. Ще контролираш редактирането. Ще търсиш автори по темите, за които се разберем. Проста работа! Само ще внимаваш да не ми се правиш на много оригинален. Намерил съм кой да те замести като колонкаджия. Приемаш ли? Ще получаваш три пъти повече от сега.

Съгласих се. Въпреки, че това означаваше по цял ден на работа. Робия. А и трябваше да забравя за халтурата по други издания.

Още на втория ден се сдърпахме. Първо, трябваше да планирам някаква посредствена статия на някакъв си. Важно било. Бил ни връзка с не знам какви си рекламодатели. Второ, едва прокарах анализ, който бил обругавал цялата политическа класа. „Не можело така, на кило!“, както каза шефът. След доста гореща разправия все пак го убедих, че има наблюдения и прогнози, които не се срещат всеки ден в пресата. С други думи, преборих се. Помислих си обаче, че ако тази длъжност ме вкара в някакво постоянно сумо, сигурно няма да издържа дълго.
                                       
                                                                      *    *    *

В събота точно в 19 ч. влязох в „Едно време“. Братан вече беше там. На някаква маса – двойка до стена. Беше като наблюдателница. От нея се виждаше цялото огромно помещение на ресторанта.

- Сядай, братко мой! Да обсъдим положението. Че като ме няма цял месец, не знам какви ще ги забъркате в любимото отечество!

Разменихме малко баналности. Разказах му за новата работа. След това се опитах да подхвана за „обръщането“. Братан обаче махна с ръка и каза, че не му се правят психологически анализи.

- И какво ще правиш на Атон?

- Ходя през година по месец. От доста време. Дават ми една килия, присъствам на всички служби, които са около 12 часа в денонощие и помагам в кухнята. Много съм добър в беленето на картофи. Направо ме чакат с нетърпение да им беля картофите. Предизвиквам възхищение, а при най-ситните картофи – направо еуфория!

- Чакай, пак започна с глупостите. Защо ти е тази килия? Аз и тук мога да те уредя да белиш картофи…

- Когато ми изтънее свободата в душата, отивам в манастир. Когато натрупам ново количество свобода, се връщам.

- Разбира се, че сега чакам обяснение. Не ми се връзва свобода с килия.

- Може да не ти се връзва, но тази вечер нямам настроение за лекции. Освен това, ти си философ, а не аз. Вие за свободата сте чели сериозни тухли. Ще отбележа обаче, че свободата изобщо не е философска категория, а психологическа. Нали си чувал, че в Америка, по време на гражданската война през втората половина на 19 век, е имало роби, които са се борили за запазване на робството. Те всъщност са се борили за запазване на своята свобода. Други роби са се борили за премахване на робството. Те са се борили за придобиване на свобода. Както и да е… Накратко за килията и свободата. Пълна свобода имаш там, където тотално отсъства „трябва“. И всичко е страшно индивидуално. Когато съм в Атон, всички мои „трябва“ изчезват. Никой не ме притиска за нищо. Аз с кеф участвам на службите от четири. От четири до осем и половина. Това е по желание. После беля картофи, ама мога и да не беля. Искаш ли някой път да те взема със себе си?

- И да стоя на служба от четири до осем и половина? Аз в казармата наряд от два часа на всеки шест едва издържах…

- А, не е само тази служба! От 12 на обяд - пак. От 4 след обед - пак.

- Направо ще ме разревеш от умиление с такава свобода!

- И на мен ми се реве, като те слушам да ми разказваш как трябва да пуснеш тази статия, а как не трябва да пуснеш онази. Как трябва да отидеш на работа в еди колко си часа и да стоиш там до еди колко си… Килията ми дава страшна свобода. Сам съм със себе си. Имам покрив, имам храна и нямам нищо, което да ме притиска. Мога да чета, мога да размишлявам, мога да правя лицеви опори. Мога да стоя на глава. Ти можеш ли в редакцията да стоиш на глава?... Ето ти критерий, сега го измислих: „Човек е свободен тогава, когато може без притеснение да стои на глава!“ Нали съм гениален? Ти в трамвая можеш ли да стоиш на глава? А на кръстовището, докато чакаш да светне „зелено“?

- А ти докато си на служба от 4 до не знам кога си, можеш ли да стоиш на глава?

- Вярно бе, не мога! Не съм толкова гениален. Трябва да си ревизирам определението. Сега – сериозно. Аз съм свободен тогава, когато само аз имам претенции към себе си. Когато го няма притеснението за бъдещето или притеснението от Другия. Когато го няма страхът. Някой ден искам специално да си поговорим за страха. Това е фундаментална категория в човешкия живот. Има само две фундаментални категории – страх и любов. Те винаги са в някакво съотношение. И степента на свобода зависи от това съотношение. Когато има само любов, свободата е пълна. Когато има само страх, свободата я няма никаква. Аз на Атон изпитвам любов. И никакъв страх. От нищо и от никого. Затова отивам там, за да се заредя със свобода...

Братан изведнъж млъкна. По погледа му разбирах, че не е тук. Като че ли се беше пренесъл в своята Атонска килия. Аз също се замислих за своята свобода и за своята робия. Така мълчахме повече от минута.

- Ще ми разкажеш ли за «Заешката дупка»? – опитах се да върна разговора в полето на психологията, която всъщност ни запозна.

- Искаш да ти разкажа как се ожених ли? Май в тази връзка ти казах за «дупката».

- Май, да.

Братан обаче не продължи. Забелязах как започна да шари с очи из цялото заведение. Спря погледа си върху възрастния мъж, облечен в народна носия, който хвърляше омесен хляб в една пещ. Присви очи, нещо го изучаваше. Сякаш беше останал сам.

През две маси от нас една компания от четирима взе да става шумна. Пееха някаква кръчмарска песен, като постепенно усилваха и децибелите и вдъхновението и ръкомахането.

- Наско, виж онзи, който се пада в дясно от нас.

Погледнах. Някакъв червендалест хипопотам, изсулил се по стола си като на шезлонг, разгърден, с корем, който преливаше обилно над колана. В едната ръка стискаше чашата си, с другата се опитваше да дирижира. Явно, разплул се в своето доволство, беше доста напреднал с материала.

- Тоя съм го спасявал от уволнение. Работи в митниците. Бяха му вдигнали мерника, нещо не се вписваше в политическата конюнктура. Приятел ме помоли... Имам някакви връзки там... Да му личи, че някога е бил притеснен, застрашен? Най-обичам да помагам на такива, здраво стъпили на земята... И пак се изкиска в познатия стил.

Аз вдигнах леко ръце, обърнах длани нагоре, така както се прави, когато искаш да кажеш: “Е? Какво става? Продължаваме ли?”

- Добре, де, добре! Започвам. Тази “Заешка дупка” не може да излезе от главата. Тя ме ожени...

Отпи бавно от чашата си. Погледът му се заби в масата без фокус.

- Когато бях студент, живеех срещу Музикалната академия. И често обядвах в нейния стол. Един петък се бях наредил на доста дълга опашка. Пред мен – две девойки си говореха. Чувал ли си за влюбване от пръв поглед? Чувал си, разбира се. Обаче да си чувал за влюбване от пръв поглед в гръб? Те, това ми се случи. Обикновено, когато разказват за влюбване от пръв поглед описват очите, устните, изобщо лицето, изражението. Аз какво да ти опиша? Един гръб... Съвършени пропорции на тялото. Толкова тънък кръст... Имах чувството, че можех да го обгърна с палците и показалците на двете си ръце. И невероятно очарователен глас. Тих, копринен. Така, че Амурчето ми заби стрелата дори без да знам лицето на госпожицата. Заслушах се в разговора. Другото момиче: “Майче, отскачаш ли до Видин да видиш вашите?” Направо щях да падна! Аз също съм от Видин! “Рядко, когато много се затъжа. Там вече няма с кого да се виждам. Разпиляхме се.” “Е, сега във вторник вероятно ще ни събереш. Все пак рожден ден ти е!” “Ами, да. Няколко съученици и малко колеги” “И, Драго, нали?” “Него няма да каня. След онзи номер, който ми скрои...” “Стига де, на една Мая Петрова не й отива да е злопаметна. Винаги е бил на рождените ти дни!» «Сега няма да го каня. Трябва ми време, за да ми мине!” След това подхванаха други теми. За малко й видях лицето. Абсолютна хармония между гласа, който ме очарова, и излъчването. Постарах се обаче тя да не види моето.

Братан прекъсна разказа, отпи от чашата и от погледа му разбрах, че главното сега започва.

- Пъкленият план вече беше в главата ми. Седнах доста далеч от тях. С цялото си тяло усещах вкуса на жертвата. Знаех достатъчно за нея, за да й хвърля мрежата. Обеда приключихме едновременно. Като излязохме от Академията, дамите тръгнаха към театър “София”. Следвах ги отдалеч, без да рискувам да ме забележат. На “Заимов” свиха наляво. Спряха се пред една сладкарница. Нещо спореха. Явно Мая я канеше да влязат заедно. Ваня обаче на два три пъти си погледна часовника и се разделиха. Мая влезе в сладкарницата. Казах си: “Хайде, Братане, ти си на ход!” Съсредоточих се за представлението. Вдишах и издишах дълбоко няколко пъти. Раздвижих лицето си. Направих няколко различни мимики, все едно бях актьор, на който след няколко минути му предстои да излезе пред публика. И хлътнах в “трансферния прозорец.” Влязох в сладкарницата. Мая беше седнала близо до вратата. С крайчеца на окото си видях, че ме погледна. Аз плъзнах погледа си към витринките, после към касиерката, направих няколко крачки, спрях се уж случайно до нейната маса, погледнах я и се заковах.

Братан се спря, изправи се, направи голям полукръг с дясната си ръка, все едно открива представление, после седна и с различни интонации взе да играе две роли. С трета интонация докарваше гласа на разказвача.

- Мая!

Тя вдигна очи, погледна ме леко объркано, сключи вежди и попита:

- Познаваме ли се?

- Е, ние от Видин, не сме чак толкова много!

 Погледна ме втренчено и изпитателно.

- Извинете, но не се сещам!

- Мога ли да седна при теб?

През очите й като на конвейер преминаха досада, объркване и любопитство.

- Разбира се!

 Взех си кафе, седнах срещу нея и се ухилих, все едно виждам много стара приятелка.

- Мая, не се притеснявай! Виждали сме се само веднъж. На твой рожден ден. Преди четири или пет години. Рожденият ти ден не беше ли някъде по това време на годината?

 Мая взе да се смее.

- Ей, човече, не ме карай да се чувствам като след катастрофа и пълна амнезия!

- Казвам се Братан. На твоя рожден ден ме доведе Драго...

 Мозъкът ми взе да съчинява по-бързо отколкото можех да говоря. На езика ми беше да обясня как с Драго сме израсли в една махала, как сме били неразделни в основното училище, но се спрях, защото прекалено подробното съчиняване лесно можеше да избута несъответствия, които да провалят представлението.

Видях как Мая потропваше с пръсти по масата. Трябваше по някакъв начин да внуша елементарно доверие.

Продължих в друга посока.

- Няма как да ме познаеш. Тогава бях без брада естествено, без очила и с къса коса.

- Сигурно затова не мога да вдяна. В гимназията правех шумни рождени дни с много хора. И вярно, някои от моите съученици водеха със себе си свои приятели. Бях им разрешила...

След това пояснение благодарих на бога и мислено въздъхнах, защото явно той на лудите помага. Получи се добро напасване на лъжа с действителност. Мая попита:

- Ти с Драго виждаш ли се?

- Не, преди две години се скарахме жестоко, заради наш общ приятел, когото той обвини в не знам какво си, а аз го защитих... Сигурно ще се видим на някой твой рожден ден?

 Бях навлязъл в критична точка на представлението. Една прибързана дума, един неуместен поглед или сбъркана интонация, можеха да срутят построеното до тук. Побързах да дам заден.

- Мая, шегувам се. Не съм навлек. Имам прекрасен спомен за твоя рожден ден. Дано някой път пак се случи да сме заедно няколко часа.

Беше много важно да стопя всякакви усещания за агресивност и ако мога, да превърна самопоканването в покана.

- И с Драго за какво се скарахте по-конкретно?

- Не ми се разказва. Още ме боли. Не бях виновен, ама той ме заподозря в съучастничество... Общият ни приятел, Огнян се казва, не беше прав.

Това, с името “Огнян” си беше направо излишен риск. Продължих:

- Знаеш, на тази възраст понякога те възкачат караконджулите и правиш глупости. Понякога за сметка на най-близките ти хора... Но и Драго не беше съвсем чист в тази ситуация.

Светкавично се възхитих от себе си. Има банални думи и клиширани изрази, твърде общи сами по себе си, които във всяка конкретна глава придобиват съвсем конкретни въплъщения. Просто всеки си ги облича в свои конкретни преживявания. Все едно един манекен от пластмаса, когото всеки облича по своему. Последните ми думи бяха такъв манекен, тя да си го облича както иска. Продължих:

- Но и Драго не беше съвсем чист в тази ситуация.

- В смисъл? Разкажи ми!

Мая беше на път да клъвне. Важното беше да успея да говоря с недомлъвки, без да бъда заподозрян в клишета. Пред мен имаше само една задача – да разпаля любопитството й. Май вече го постигах.

- Братане, моля те, разкажи ми! Нали не бързаш?

Хванах се театрално за главата. В момент точно като този театралността може да не се крие. Тя играе други функции. Не на лъжа и лицемерие, а на закачка, суета и леко флиртуване.

- Някой друг път. Нали не се виждаме за последен път?

- Защо пак не дойдеш на рождения ми ден? Във вторник?

Щрак! Капанът щракна! Сега вече можех да си поиграя с жертвата. Както котката се забавлява с хванатата мишка – пуска я, пак я хваща, пак я пуска... Острите завои бяха взети, големите дупки избегнати и случайните камъни на пътя – заобиколени. Сега вече си беше направо психологична магистрала.

- Извинявай, но ако Драго ще е там, аз ще се въздържа!

Направо се възхитих на себе си! Знаех, че няма да е там и можех да не го споменавам. Да, ама след тази реплика не само, че не бях навлек. Бях един много чувствителен младеж...

- Не, няма да бъде! Сърдита съм му!

Направих някаква поза на леко колебание. “Леко”, за да не я подразня.

- Добре, Мая, ще дойда. Тогава ще ти разкажа!

Бях хлътнал жестоко. На моменти се обърквах в оценките си – кой беше котката и кой мишката? Веднъж ми се струваше абсолютно законно, че аз съм котката, а тя мишката. Друг път ми се струваше, че съм някаква мишка – грандоман, която дърпа котката за опашката. Единственото геройство, което мишката е успяла да направи, е да се доближи незабелязано до котката и да й хване опашката. Наистина бях хлътнал. Не до уши, а до върха на главата си!

За минута Братан млъкна. Отпи от водката и от содата, бодна си от туршията, отново изгледа продължително хипопотама – диригент, който за наша радост, ръководеше един все още сравнително тих хор, и изведнъж заби изцъклен поглед в гърдите ми. Дръпна се леко назад, отвори уста, както се прави при изненада и посочи гърдите ми с показалец.

- Какво, бе Братане! Да не съм се подпалил!, - и аз започнах тревожно да се оглеждам.

- Не, бе, нищо ти няма. Взимам мерки да не заспиш!

 И пак се изкиска. 

- Слушай сега продължението. Прекрасен рожден ден! Прекрасна музика! Основно от “Сан Ремо”. Малко алкохол, тихо говорене, блус, лека целувка по челото и ръката, разговори за психология и история. Тя следваше история. Аз се забавлявах, като й поставях психологически задачи с известни личности.

- Какви например?

- Ами например, с Наполеон. Наистина ли ти е интересно да чуеш?

Кимнах.

- Когато Наполеон превзема Италия през... Някъде около 1800 година беше, идва при него един от пълководците и му казва: “Генерале, има няколко села, които твърдят, че са република. Сан Марино. Твърдят, че са република от пети век. Разказват, че никой досега не е успявал да ги покори. Щели и с теб да се бият. Направо да паднеш от смях. Та те не са повече от 5-6 хиляди човека! За два часа ще ги насметем! Какво да ги правим?” Наполеон отговорил: “Пратете им посланик!” Та, поставих на Мая следната задача – да ми посочи поне още една историческа личност, пълководец, който би постъпил по същия начин. И разбира се, да се аргументира!

- Успя ли?

- Направи няколко опита, ама според мен неуспешни.

- Да се върнем на рождения ден. Съчини ли историята с Драго?

- Увъртах до край. Към края на вечерта, когато бяхме направили главите, малко преди да си тръгна, й признах за театъра. Тук беше вторият критичен момент. В началото Мая се ядоса. В този момент изиграх един допълнителен театър. Насълзих си очите, този актьорски трик ми се удава, когато си пийна, и й признах, че съм влюбен в нея. Любов от пръв поглед в гръб. Тогава тя се разсмя. Малко нахално взех да й разказвам, че освен страхотното желание да бъда до нея, съм изпълнил и една задача, поставена ми от мой асистент по психология. Задачата е да създаваш реални психологически казуси с непознат човек. Единственото условие е да не обиждаш никого, да не създаваш проблеми. “Кажи ми, Мая, нали не съм те обидил? Нали не съм ти създал проблем? Ще ми простиш ли?” След рождения ден започнахме да излизаме заедно. След половин година се оженихме. Ако не беше този театър, замислен на една опашка в стола на Музикалната, животът ми щеше да бъде друг. А може би съвършено различен. Мая ме промени много, даде ми много. Хармонията, която ни обвърза, не се среща на всяка крачка. Имах страхотен късмет. Затова те предупредих да внимаваш с практическите постановки. Затова казвам, че могат да се превърнат в “Заешки дупки”. Уж игра, уж, невинно, уж за малко, но можеш да отидеш в друг свят. Този друг свят може да бъде прекрасен, може да бъде и кошмарен. Аз съм имал и кошмарни. За щастие, не толкова фундаментални като женитба и свързване за цял живот.

Братан прекъсна, поръча нещо на сервитьора и продължи:

- Май обаче ти надух главата. Разкажи ми и ти нещо. Например... бил ли си потопен в ситуация, която се оказва съвършено различна от това, което ти си мислиш за нея?

Замислих се. Прехвърлих за секунди две – три истории. Ситуацията да е еди каква си, а аз да я мисля за съвсем друга... Изведнъж ми изкочи най-шантавата «пиеса», в която съм изпадал!

- Ще ти разкажа за ситуация с двама участници, която и двамата  възприемат по съвършено различен начин, като и двете интерпретации нямат нищо общо с реалността. Това е, което искаш, само че на квадрат! Слушай! Интересното е, че и тази случка се развива в студентски стол. Наредих се на опашка, взех си първо, второ и трето, седнах на една маса, но се оказа, че съм забравил да си взема прибори. Станах, отидох, взех си прибори и се върнах. И какво да видя? Едно негърче седнало на моята маса и най-невъзмутимо си сърба от супата ми. Представяш ли си какво нахалство? Първоначално побеснях. Реших обаче да постъпя спокойно, за да видя реакциите на този нахал. Седнах срещу него, взех от таблата второто и започнах да ям. Негърчето ме изгледа и се разбърза със супата. Викам си: “Гледай го, не стига, че ще ми изяде супата, ами и бърза, за да ми докопа и пастата!” Взех и аз да бързам. Той ускорява, аз ускорявам. В един момент аз прекратявам с второто и взимам пастата. Той тъкмо приключваше със супата. Хвърли ми някакъв поглед, който изобщо не можах да разчета. Стана и си тръгна. На мен взе да ми клокочи. Случайно погледнах към съседната маса, а там видях друга табла със същите първо, второ и трето. Мо-я-та таб-ла! Представяш ли си? Просто бях объркал масата! А на теб идва ли ти на акъла какво си е мислил негърът? Сяда на масата му някакъв бял, взима му второто и  бърза... да го изяде, за да му докопа и десерта. Ето ти ситуация, в която няма замисъл, няма театър, но и двамата участници я възприемат по начин, който няма нищо общо с действителността.

                                                         *    *    *

Погледнах си часовника. Девет и десет. Бяхме омахали по пържола и някакви дреболии. Без да броим водките и туршиите. Певческата група беше приключила с концерта и тихо си бъбреше. В огромното помещение имаше само още три – четири заети маси. С Братан си бяхме разказали по още куп неща.

Братан плати и излязохме. Тръгнахме бавно покрай някакво кафене с маси на открито.

- Запомни ли онзи жабок в ресторанта? – Братан нещо се присети.

- Защо?

- Като видя такъв като него, винаги си мисля за различните психологични типове хора...Всеки води битки със света. И всеки се приспособява по някакъв начин. Различните групи го правят по различен начин. Онзи жабок, с големия корем, когото ти показах в кръчмата и когото бях спасявал от уволнение е от групата  на “силните, които са силни”. Те са много устойчиви и някак по природа приспособими. Много добре си знаят територията, охраняват я, рядко импровизират и малко по малко, без рискове, я разширяват. Много са прозорливи за опасностите и навреме взимат мерки. Не водят загубени битки. А бе, изобщо тези са много наясно със себе си. Да не си помислиш обаче, че всички са отвратителни като този жабок. Те могат да имат съвършено различно излъчване и съвършено различни съдби. За мен в тази група са както Юго и Гьоте, така и един чиновник в общината ми, който си доставя удоволствие да мачка хората на гишето. Друга група -  “Слабите, които са слаби”, са тяхната противоположност. Те си живеят в свой собствен свят и на никаква цена не искат да го напуснат. Или не могат. Не се приспособяват. Нито се опитват да приспособят света към себе си. Те и светът са две паралелни реалности. Обикновено животът ги брули яко и който издържи, издържи. Издържа доколкото може. Има нещо много симпатично в тях. И техните съдби могат външно да бъдат абсолютно различни. В тази група попадат всички, за които обобщаваме, че са силно раними. Тук са повечето поети. Не всички, разбира се, казах ти за Гьоте... Повечето комплексари и неудачници са тук. Тук са обаче и много велики хора – Моделиани, например.  Български пример... Чувал ли си за Васко Бояджиев? Гениален цигулар... Та, Васко на девет години завършва консерваторията! Какво ще кажеш? На 12 години – първа международна награда. Обикаля Европа с най-известните симфонични оркестри. Накрая? Гениалният цигулар Васко Абаджиев умира от изтощение и глад в изоставен вагон  на Ес-бана в Хамбург... Сега - за други две групи. “Слабите, които са силни”. Аз съм от тях. Ние не сме природно силни. Ние обаче през целия си живот майсторим някакви оръжия и брони. Борим със света не с рефлекси, а с оттренирани хватки. Ние сме тези, които често се давим, но общо взето винаги намираме кръст, за който да се хванем. Последният вид – “Силните, които са слаби”. Устойчиви типове, надарени с издръжливост, но трудно се приспособяват. Много често  приемат абсолютно съзнателно загубени битки. Ей така, на пук, на тяхната да стане, пък каквото се случи...

- Защо ми разказваш всичко това?

- А защо не? Защото съм пийнал... Ти като пийнеш не филосовстваш ли? Аз като пийна започвам да психологствам!

Вървяхме съвсем бавно. Братан каза, че ще ходи в Младостите, въпреки, че не живееше там. Бяхме близо до спирката на Цариградско, но той не бързаше да се качва. Ходехме напред – назад. На трийсетина метра от спирката по посока на Полиграфическия се изравнихме с трима, които се бутаха и си сипеха ругатни. Явно пияни – и тримата се олюляваха. Братан се спря и ги загледа. Аз го задърпах, но той не помръдна.

- Кво гледаш, бе тарикат! – единият от пияните се обърна към Братан – Подслушваш ли, кво? Ей, пичове, тоя много ме дразни!

Тримата направиха две - три крачки към нас.

- Много ти е интелигентна физиономията, бе костур! – обади се втори – Ти да не си политик! Явно си политик! Момчета, що не му покажем народът колко обича политиците?

- Не ги закачайте, бе, пияници! – обади се третият. -  Кво са ви направили?

Първият обаче направи още една крачка. В ръката му блесна острие. В другата ръка държеше стъклена бутилка.

Направо ми прилоша. Сега щяхме да видим една психология и една философия. Сега щяхме да видим силният слаб ли е, или слабият е силен. Ала – бала...

Лицата на Братан и на оня с ножа бяха на лакът разстояние. Братан леко отстъпи и много рязко, бих казал дори властно, изръси:

- О, не! 

- Какво “не” бе, тарикат!

Последваха светкавични реплики и от двете страни. Братан:

- Аз съм лекар!

- Много важно... лъжеш!

- Какъв е този цирей на челото ти?

Взрях се. Осветлението беше достатъчно, за да забележа огромна пъпка на челото на бабаита. Братан:

- Майтап си правиш! Ха, стой още няколко дни без да взимаш мерки!

Пияният се опипа с ръката, която държеше бутилката.

- Кво ми е бе, костур?

- Явно си го чоплил! Можеш да получиш натравяне на кръвта! Преди месец изпратихме в Рая един такъв!

Човекът насреща млъкна. Другите двама се взираха, ама май фокусът им беше труден. От паузата ме побиха тръпки. Представих си как този с ножа побеснява... Братан бръкна в сакото си, извади портмоне и спокойно извади някаква визитна картичка.

Днес е събота. В понеделник в 10 часа те чакам на този адрес. Не си прави майтап. Сериозно е.

Пияницата с ножа изведнъж омекна. Взе картичката.

- Нямам пари за доктори.

- В понеделник преди обяд преглеждам безплатно. Една католическа фондация е поела разходите.

- Добре, ще дойда... Ама, наистина ли е сериозно?

- Повече няма да говорим. И си прибери чекията. Момчета, чао! И ако е възможно и допустимо, тази вечер не се бийте! В събота не се работи! Грехота е!

Братан ме дръпна и тръгнахме към спирката. С крайчеца на окото си видях как тримата стояха като препарирани. Нито говориха, нито се движеха.

Като минахме десетина метра и се убедих, че опасността е зад гърба ни, попитах:

- Ха, сега, Братане, кажи! Какво беше това? Каква е тази визитка?

Братан отговори на въпроса ми с въпрос:

- Сега разбра ли какво е «слабият, който е силен»?

- Това демонстрация ли беше?

- Неволна...

- Все пак, каква беше тази визитка?

- Имам няколко различни фалшиви визитки. Тази действително е лекарска. Пише “д-р Братан Петров, Център...” по не знам какво си...

- Ти си Христов.

- Да бе, на фалшива визитка да си изпиша истинското име. От Христов мога да се откажа, от Братан не...

- И на какъв адрес го прати?

- Адресът е на едно бинго. Нека в понеделник, ако не забрави, да отиде пред бингото и да разсъждава на тема “Печалба - загуба”. Животът е бинго...

- И тоя номер как ти хрумна?

- Няма нищо ново под слънцето. Взех го от една книга на Владимир Леви.

Бяхме вече на спирката.

- Утре тръгвам. Ще се върна след месец. Може и да ти пиша, ако нещо ми направи силно впечатление.

- Дай ми задачка, докато те няма!

- Що да не ти дам! Слушай... Отдавна ме мъчи един въпрос. Свързан е с безжичните връзки. Пращаме си смс-си. Информацията пътува от предавател на предавател, върви по въздуха... А когато духа вятър? Можеш ли да ми кажеш, как запетайките не изпадат от изреченията? Нали си представяш как едно изречение плува във въздуха и всичко си стои подредено...

- Че какво общо има това с психологията?

Братан се усмихна.

- Що бе, според теб буквите нямат ли психика?.. Чао!

Качи се на някакъв автобус. Аз тръгнах да търся тролей по “Левски”.

                                                                6

Рано на другия ден получих от Братан sms: “Моля те, докато ме няма бъди “невидим”! Това обаче е много трудно… Първите дни започни с “незабележим”!”

 “Какво означава това? И каква е разликата?”

“За “невидим” чети суфиите! За “незабележим” карай на интуиция!”

“Къде да ги търся тези суфии?”

“Как къде? В моята книжарница!”

Преди работа минах през антикварната му. Дадоха ми “Мъдростта на суфиите”, издание 1932 година. 50 лева. Нямах толкова, отидох да изтегля и я купих. После се завъртях на пл. “Славейков”. Взех да разглеждам книгите на една сергия  и “Хоп!” – “Най-известните СУФИ притчи и приказки”.

- Тази книга нова ли е?

- Излезе преди месец.

- Колко струва?

- 15 лева.

Взех книгата и видях в съдържанието “Да бъдеш невидим”. А в моята дали го има? Отворих я  – имаше го. Бях се прекарал с 35 лева. „

«Ще му звънна!»

И какво ще питам? «Ти не знаеш ли, че има съвсем ново издание, та ме набутваш с толкова пари?» Само при мисълта как започва да се кикоти и ми отговаря, примерно “Та какъв търговец съм, ако не те набутам!”, се отказах.

Най-естественото нещо беше да проверя за книгата първо в нормална книжарница или на масите на “Славейков”. Защо не го направих? Защото Братан така ми каза. Пак ли ме проверява колко съм “заспал”? Пак ли ми гледа сеира? А дали изобщо има едно нормално изречение в устата му? Изречение, с което да не проверява, да не поставя капани? Деавтоматизация...

“Хората са автомати, които пресичат някакъв фон... Всеки своя фон.” – мъдрост на Братан.

Махнах с ръка и отворих книгата.

Текстът беше много кратък – страничка. Войници срещат суфия с негов ученик и им казват, че имат заповед да арестуват всеки суфия, защото ученията им смущават спокойствието на останалите граждани. Суфията им отговаря, че заповедите трябва да се изпълняват. “А нима вие не сте суфии?” – питат войниците. “Изпитайте ни” – отвърнал суфията. Офицерът извадил една суфийска книга и го попитал какво е това. Суфията погледнал заглавието и отговорил, че веднага би изгорил тази книга. Взел разрешение и веднага я запалил. Войниците останали доволни и продължили пътя си. Ученикът попитал суфията защо е постъпил така. “За да ни направя невидими”. После обяснил, че за хората да бъдеш “видим”, означава “да изглеждаш според очакванията им. Ако изглеждаш по друг начин, твоята истинска природа става невидима за тях”.
Това беше. За последните две изречения бях дал 50 лева.

И какво му беше трудното? Скриваш естествената си реакция, правиш на някого цирк и го вкарваш в заблуждение. Нещо подобно беше с “обръщането”. Да, при “невидим” става дума за “истинска природа”, за същност, а при “обръщане” само за конкретна естествена реакция. Общо взето все същото. Разиграваш на някого театро и скриваш всичко – конкретна реакция, същност и прочее. Това го правех няколко пъти. Защо Братан ми го пробутва като нещо ново? На всичкото отгоре – много трудно! Да съм тренирал предварително с “незабележим”! Това пък е елементарно – не даваш с поведението си никаква информация за себе си и готово!

До този момент Братан ми подхвърляше като кълбо на коте упражнения, които наричаше “кислород”.  Деавтоматизиране. Превръщаш фона в нещо ново, богато на знаци и смисли. Изостряш сетивата си, ускоряваш мисленето и преценките си. При “обръщане”  като алхимик преработваш една своя реакция в друга. При “невидим” явно трябва да постигнеш нещо не със себе си, а с другия. Да го заблудиш относно своята същност. При “незабележим” -  вероятно да общуваш с другия така, че да го успиваш. Да поощряваш неговото автоматизиране. Да го тласкаш да те възприема като фон. И отиваш по-далеч – ако във фона има степени,  стремиш се към следващата и следващата. Да изчезваш, да ставаш “незабележим”.

 Първото, което интуицията изстреля в съзнанието ми, беше образа на хамелеон. Умението да се сливаш със средата. Променя се средата, променяш си оцветяването.

“Проста работа!”

Стоиш и нищо не правиш. Ако те питат нещо, отговаряш едносрично и то така, както искат, както очакват.

Реших да опитам “незабележим” още същия ден. Отидох в редакцията. Колежките от отдела още не бяха дошли. Този ден щях да им доставя удоволствие – да съм абсолютен фон. Поставям задачите тихо, леко, незабележимо. Не усложнявам нещата. После всеки си поема работата.

Определих статиите за следващия ден и когато колежките дойдоха, ги разпределих. От там нататък можех да бъда “незабележим”. Те си ги редактират, илюстрират и проследяват производствения процес. Седнах си зад компютъра и зачетох статии, които чакаха за преценка. Трябваше да звънна на двама автори, да обсъдим няколко идеи, да определя темите за два коментара и толкова! В останалото време – “незабележим”! Като  приключа задачите за деня, щях да потъна в мистиката или на Блаватска или на Елена Рьорих. И двете са толкова неразбираеми, че притихваш като преял комар, пулиш се на текстовете и ставаш абсолютен “фон”.

На втория час една от колежките попита:

- А бе, шефе, какво си се одървил такъв? Добре ли си?

- Нищо ми няма, чета си – казах колкото се може по-тихо и незабележимо.

След петнайсетина минути, друга колежка:

- Шефе, да не се сърдиш нещо? Вчера ми хвана две грешки с някакви цифри, ама случва се!

- А, нищо! Няма как без грешки! – казах още по-тихо.

След още половин час се включи и третата колежка:

- Шефе, защо така си се умълчал? Какво се е случило? Защо говориш толкова тихо? Впрочем, защо изобщо не говориш, ами реагираш само с по едно изречение?

- Хайде, стига сме го тормозили! - намеси се първата колежка –  Всеки има такива дни! Нещо му е криво. Направо го чувствам как внимава да не си го изкара на нас!

- И аз имам такива дни. – включи се  втората – Когато ми е най-криво, гледам да мълча. Да съм сама. Така, че стоп на разпитването. Утре сам ще си каже.

И като се почна едно обсъждане на специалните дни в живота на човека, за моментите на психическа проверка, за възходите и паденията, направо ми се зави свят. Специално внимание отделиха на въпроса кога човек се държи неестествено. Помолиха да не се обиждам, ама направо съм бил неестествен. По едно време ми идеше да се развикам да не се занимават с мен. Просто да не ме забелязват! Да ме разглеждат като фон! Да си гледат собствената неестественост и да не чакат утре да им разказвам каквото и да  било!

“Да, ама като се развикам, какво се случва с упражнението “незабележим”?“

Ега ти фона, цял ден се занимават само с мен!»

“А може би ако се развикам, ще стана “фон”? Глупости! Фонът не може да повишава тон!“

„Май да си “невидим” в смисъла на суфиите е по-лесно!”

В един момент се чух как казвам на глас:

- Опитах се да стана “незабележим”, а тя каква стана!

- Какъв незабележим бе, шефе! Та аз се изприщих! Цял ден прехвърлям в главата си какво ти има! И дали нещо не сме оплескали!

Реших повече да не се занимавам с тази задача. Братан като се върне, ще говорим.

Затворих очи. Представих си как хвърлят на едно коте кълбо от прежда. Котето извива гръб, наостря мустак и се готви за скок. Кълбото се търкаля и започва да става по-голямо. Става огромно. Става гигантско. Търкаля се към котето. Котето се стрелва, за да се скрие. Разбира, че всъщност едно кълбо е решило да си играе с коте.
                                                                          
                                                                7

Вечерта влязох във Фейсбук и видях, че Братан е на линия.

“Хлътна ли в манастирите?”

“Още не съм. Утре. Сега съм у един гръцки приятел.”

“Нищо не се получи с “незабележим”. Правя се, че ме няма. Маскирам се на фон, а колегите само с мен се занимаваха!”

“Май не ти е за пръв път... Да не се обидиш... Господ ти е дал мозък не само, за да си вадиш хляба, но и да играеш! Отнасяй се към задачите като към игра!”

“Какво означава “игра”?”

“Добре. Ти май си изработваш някаква мисловна конструкция и след това се опитваш нещата да стават машинално, от само себе си. Това обаче е бачкане, това не е игра... Скоро редил ли си много висок комин от кубчета? Или строил ли си пясъчен замък съвсем близо до водата?”

“Ами... от дете  не съм!”

“Опитай! И ако не успееш, седни и си отговори “защо”.”

“Добре, добре... Докато си на Атон, ще бъдеш ли на линия?”

“Разбира се, че не! Ще направя така, че светът да изчезне! И да остане само моята свобода! Бъди здрав! И не прави неща, които не можеш! Това само ще те травмира. Целта не е такава. Чао!”

Изключих компютъра, легнах на дивана в хола и забих поглед в тавана. “Игра... машинално... бачкане...” Спомних си как като  малък редях високи комини от кубчета. Много внимателно слагах всяко следващо, спирах и изцяло погълнат наблюдавах поведението на кулата. Ако ми се стори, че е неустойчива, веднага коригирах позицията на кубчето и пак внимателно наблюдавах... Нямаше заложена някаква предварителна концепция. Всяко кубче си беше самостоятелна и интригуваща задача. Интересно... Още при първите думи на колежката май трябваше да “коригирам позицията на кубчето”...

“Не прави неща, които не можеш! Това само ще те травмира! Целта не е такава!” – последните думи на Братан се бяха закотвили в съзнанието ми и се въртяха като развалена грамофонна плоча.

Какво мога? Какво не мога? Изобщо, защо трябваше да правя някакви необичайни неща? Защо трябваше да излизам от коловоза си? Всеки си има коловоз, всеки си има утъпкан път. Щял съм да се травмирам! Не било това целта! А каква е целта? Има ли изобщо някаква цел? И ако има, аз защо не я знам? Защо Братан не ми я казва? А той знае ли я? И дали тази някаква цел се отнася за мен или за него? Май се отнасяше за мен... Въпросите се изсипваха като порой, завъртаха се като вихрушка. Сами изникваха и сами се стопяваха.

Много ми се искаше да подредя нещата. Братан се втурна в живота ми и нещо се обърка. Глупости! Втурнал се бил! Някой да ме е карал насила да го търся? Да му слушам странностите, да му изпълнявам прищевките?

Да започна отначало. Как се запознахме? На срещата с Дон Мигел Руис. Книгата му “Четирите споразумения” бе чудесна! Простичко, увлекателно и вълнуващо ти разказва как можеш да промениш живота си, да го направиш ясен, прост, предвидим и независим. Независим и от претенциите на другите, и от собствените ни болни претенции. Независим от бомбардировката на ситуациите, които сякаш с ластици те дърпат в различни посоки и те карат да се чувстваш като кукла на конци. Четири прости и разбираеми правила!

Оп – па! Прости!

Май първото нещо, което Братан се опита да ми внуши, е, че такива правила само изглеждат прости, че всъщност те са невероятно трудни. Направо невъзможни, ако се опиташ да ги пренесеш бързо от книгите в реалния си живот. Та самият Руис е бил обучаван от шаман в пустинята! И е расъл в среда, която ежедневно го е формирала в посоката на тези правила, майка му - лечителка, дядо му – нагуал.

Братан ме подготви за това внушение чрез онзи цирк с “благодарностите”. Когато ми каза: “Изтръгни четири благодарности от четири човека!”, това ми се стори банална задача. Колко му е да направиш четири жеста и да получиш четири “Благодаря!”?  Случва се толкова често – в магазина, в трамвая, в квартала, в службата... Или ако го превърнеш в задача, нещата стават неестествени и съответно – много трудни? Както е да е. На три пъти май в този ден щях да изям бой! Едно беше безспорно. Този кикотещ се 60 годишен човек, на който не можеш да му определиш възрастта, ми каза... не, показа ми, че в отношенията между човека и тези мистични или психотерапевтични книги има една огромна пропаст. Една огромна илюзия. Илюзията, че авторите ти предлагат някакви лесни за изпълнение рецепти. Взимаш продуктите, хайде – в тигана, и готово! Ставаш последовател на майстора готвач. Ставаш ученик на любимия автор.

И защо ми трябваше този урок? Каква работа ми върши?

Дон Мигел Руис и сина му... От очите им струеше топлина, светлина, обич. Когато се ръкуваха, а понякога и се прегръщаха, с някои хора, си мислех, че се познават отдавна. Среща на близки хора, които се обичат. Нямаше как да е така. Поне за повечето от тях. Двамата Руис бяха за пръв път в България, а едва ли много хора бяха посещавали курсовете им в Калифорния. А и да бяха, оттам минаваха хиляди...

Не, в начина на ръкуване, в начина на прегръщане на двамата Руис имаше не конкретно отношение, а отношение към света, към живота, към човека изобщо. Изглеждаха абсолютно защитени, невероятно балансирани, благодарни към всичко... Изглеждаха щастливи...

“Щастието се тренира” – беше ми казал Братан. Отвратителен израз. Как може да се тренира най-съкровеното, най-святото, върховната мечта на всеки човек? Все едно да кажеш на един религиозен, че за да получи Рая, трябва много да тренира молитви и причастия! Щастието трябва да се стовари в един момент от небето или да избликне от сърцето. Щастието не е бицепс, който правиш в залата с щанги!

Имаше нещо много неестествено, дори отблъскващо, в израза “Щастието се тренира”. Стоиш си например на брега на морето, гледаш синевата, слушаш музиката на вълните и ако някой те попита какво правиш, ти отговаряш “Тренирам щастие!” Да паднеш от смях! И все пак, зад този израз не се ли крие някакво усилие да се потопиш “тук и сега”, да избягаш от фантасмагориите си и от страховете си, от въображаемите беди и клопки, от прекомерните желания, плод на лакомия? Именно усилие! Да оцениш това, което имаш в момента – здраве, покрив, сърдечно отношение на други към теб... Усилие! Периодичното прилагане на усилие не е ли трениране? Мога ли да заменя тази противна, служебна, състезателна дума “тренирам” с някоя друга, така че да приема израза за адекватен? Може би “търся”, “улавям”, “укрепвам”? И ако може, Братан защо използва “тренирам”? За да ме шокира? За да се прави на интересен?

... Руис – баща преживял някаква страхотна катастрофа и след нея се върнал към корените на своите деди – шамани. Трябва ли всеки да преживее такава катастрофа, за да оцени по достойнство живота? Добре, при него – катастрофа. Но синът му не е катастрофирал. И не е живял в пустиня. Но и той гледаше по същия начин и от него струеше невероятно спокойствие и светлина...

Да се върна на Братан!

И какво общо има деавтоматизирането, напускането на фона, с щастието? А може би веригата, за която говореше, не е “верига на щастието”, а някаква друга?  

Братан сравнява психологичните тренировки с практикуването на спортове. При спорта е ясно – трябва да постигнеш някакви резултати и да победиш... Килограми, метри, сетове, точки... Победата носи слава и пари... Какво носят психологичните тренировки? Какво общо има между тях и тренирането на спортни умения? Защо толкова упорито Братан поставя знак на равенство?  Или психотренингите водят по друг път до тези състояния, до които водят парите и славата?

“Всичко е толкова объркано!”

А може би всичко, което прави човек – в спорта, бизнеса, с парите и прочее има една и съща цел? Щастието? А може би към него има и по – директни пътища? Ясно е, че щастието, или по-скромно казано, доброто настроение зависи от това, което постигаш, което притежаваш, и от отношението ти към тях. От желанията, които те владеят. Колкото е по-голяма лакомията, толкова по-трудно става да постигаш чудесни състояния. Значи щастието е функция и на отношението ти към себе си и света.

Ама това е толкова банално! Има го във всеки учебник по психология, във всяко произведение на изкуството, което се докосва до тази тема! Баналното обаче означава ли лесно? Като е лесно, защо щастието изглежда като мираж? Изглежда като хоризонт! Колкото повече го гониш, толкова повече се отдалечава!

“Стоп!”

Тази Братанова верига не е ли съвкупност от способности да променяш отношението към себе си и света? Ако е така, тя има ли пряка връзка с чудесните състояния, към които човек инстинктивно се стреми? И усвояването на тези брънки на веригата не е ли “тренирането на щастието”?

“Да бе, трениране на щастие!”

Следващия път, когато го видя, ще искам разговор от упор по тези въпроси.  И като е такъв майстор, какво всъщност е постигнал? Да се кикоти през десет минути!

Братан е прав поне в едно. Никой автор на тези книги не описва Пътя. Всички говорят за някакви крайни състояния, постижими със следването на два – три съвета!

Постижими, друг път!

И все пак, не може всички да са шарлатани, търговци, печалбари и зевзеци. Или открехват някаква врата, а който иска да премине през нея, трябва да бъде с тях, до тях. Буквално да ги следва в начина на живот. Нещо като реклама, която дава два – три щриха на това, което рекламира!

Но, дявол да го вземе! Какво общо има между деавтоматизирането и “обръщането” например, и това блаженство, което описват Руис и Ошо? Били брънки от верига... Колко дълга? Каква е връзката между брънките? Някакво надграждане ли има?

“Пълна боза!”

Или Братан се забавлява? Търси някой ахмак да му се връзва на измишльотините...

Започнах да се унасям. Мислите станаха бавни и хаотични. Придърпах някакво одеало и заспах в хола така, както бях облечен.

                                                                         8

Две седмици след заминаването на Братан почина главният ми редактор. Инфаркт. На 65 години.

Не изпитах голяма скръб. За мен Главния беше олицетворение на обществото – безпардонно, често агресивно, пълно с лоши компромиси. Избягвах да общувам с него, но ми се налагаше. По-точно казано, ако беше възможно да не разговарям с Главния, не разговарях. Споровете ни бяха за политиката на вестника и съответно за допустимостта на една или друга статия. Беше издълбал един коловоз и рядко допускаше да се излиза от него. А когато се случваше, лицето и очите му се променяха. Появяваха се някакви пламъчета на бунтарство, които, уви, угасваха бързо и трябваше дълго да чакаш, за да се появят пак.

Друго, което трудно понасях, беше неговата постоянна ирония. В такива моменти трябваше да избирам между подчинението и достойнството. Второто създаваше рискове. Веднъж стомна за вода, втори път...От време на време Главния пускаше хапливи реплики и в очите му се появяваше насмешка . Имало е случаи, в които ми е идвало да му тегля  една...:  "Това няма как да го напиша!", "Няма как да защитя подобна теза!", Тази статия ще мине през трупа ми!" Случаите не бяха толкова много. Когато усещаше, че съм твърдо решен да не изпълня нареждането, Главния обикновено отстъпваше. В повечето случаи обаче отстъпвах аз. И тогава с омекнал и тържествуващ глас започваше дълги тиради за живота, за обществото, за реализма, за необходимостта от компромиси и прочее баналности. Това, в което не отстъпих и което той прие, беше да не защитавам тези, които не споделям. В такива случаи търсеше подходящия журналист или външен автор. Това беше моята червена линия, и той не я пристъпваше. В такива ситуации често споровете бяха ожесточени. Ако той искаше непременно аз да напиша съответния коментар, влизаше в лют спор, вадеше аргументи от девет дерета и държеше да ме убеди, че е прав. Понякога успяваше, бях отворен за аргументи. Друг път не успяваше и тогава оставахме при червената линия. Такива моменти ми носеха чувство за равенство и ме караха да омекотя усещането за дискомфорт, което изпитвах към него.

Вечерта, в деня на неговата смърт, ми се обади един от замовете. Поклонението щяло да бъде на другия ден в дома му.  Самото погребение - в тесен семеен кръг. Странно. Главният беше публична фигура, шеф на национален всекидневник, редно беше да го изпратят със съответните речи и масово присъствие. Такова обаче  е било желанието на семейството.

На другата сутрин, когато станах, изпитах необходимост да споделя с някого. Включих компютъра и написах на Братан: "Днес се разделям с..." Не можах да продължа. Идеше ми да наругая човека, който си беше отишъл, но не беше редно. Просто не беше редно, каквито и нерви да ми беше образувал.

Отидох към 11 ч. Ковчегът беше разположен в огромен хол, пълен с колеги. Звучеше тиха траурна музика.  На двадесетина стола бяха насядали хора. Други стояха прави, на импровизирана опашка, за да положат цветя.

Наредих се на опашката. Встрани до мен стоеше старинно пиано.  Чувал бях, че дъщеря му е музикант. Погледът ми шареше насам-натам и попадна на някаква картонена папка върху пианото. Прочетох заглавието, изписано с дебели ръкописни букви. Прочетох го втори път. "О, Боже мой!" Нещо заседна в гърлото ми. Подпрях се на пианото и затворих очи. Няколко секунди не знаех дали няма да се свлека на пода.

Минах покрай ковчега, оставих цветята, изказах съболезнования на няколко души, които не познавах и побързах да си тръгна. От къщи звъннах на ресорния зам.- главен и поисках десет дни неплатен отпуск. Човекът се изненада, но измърмори "Няма проблем". После легнах на дивана в хола, затворих очи и пуснах мислите си да се реят.

Редуваха се картини от работните дни. Главния, колеги, автори... После пак Главния. В един момент тези картини изчезнаха и се появиха текстове, с които вечер се забавлявах и си почивах пред компютъра.

От половин година членувах в интернет - клуб "Ошо" и си пишех с разни непознати. Споделяхме главно мисли, свързани с беседи на Ошо, и разсъждавахме върху житейската приложимост на негови постулати. Често се прехвърлях от мистичните текстове върху всекидневието. Естествено доминираха впечатления от работния ден. Пазех се да не конкретизирам много-много ситуациите, за да съхраня анонимността си. Влизах в групата с псевдонима "Sizif". Конкретност – не, но на воля изливах разсъждения за човешките взаимоотношения; за смисъла, клопките и противните страни на обществената и професионалната йерарахия; за изкушенията пред човешкото достойнство. Много бях изписал за хилядолетното противоречие между стремежа на обществото да постави всеки индивид в железни коловози, от една страна, и естествения стремеж на човека към свобода, от друга. Повод винаги се намираше в конкретни ситуации, но те оставаха маскирани, дълбоко кодирани, за да дадат воля на едно принципно философско и етично разсъждение. Понякога търсех подкрепа или «влизах в спор» с видни мъже на философската цивилизация от всички епохи. От Платон през Монтен до Камю.

Общо взето, само двама ми обръщаха сериозно внимание – "Seneka" и "Spartak". Другите се включваха от време на време с някоя реплика, но общо взето предпочитаха да дълбаят в други неща.

Тези вечери пред компютъра, потънал във форума, обикновено продължаваха с часове. В тях си почивах, уравновесявах се, намирах отдушник, откривах подкрепа. Със "Seneka" ми беше интересно, но бързо се уморявах. Изключителна ерудиция, която скоро след началото на разговора се изливаше в огромно самочувствие. А то постепенно се материализираше в нескончаеми съвети и поучения. Често това не само ме уморяваше, но и дразнеше. Все едно, че пред мен изникваше Главния, с неговите нетърпящи възражения квалификации и мъдрости от последна инстанция.

Разговорите със "Spartak" бяха други. Моята чувствителност се свързваше с неговата. Имаше равенство и липсваше всякакъв опит за духовна йерархия. На разказите за моята болка отговаряше  разказ за отсрещна болка. Болките не бяха просто лични. Те бяха родени от сблъсъците между посредственост и талант, тесногръдие и мирогледна широта, егоизъм и човеколюбие, тирания и стремеж към свобода. "Seneka" се правеше на гуру, "Spartak" беше сродна душа. "Seneka" говореше, сякаш се бе качил на някакъв житейски Олимп, след като е опитал всичко и намерил лекарство срещу всяка несправедливост, низост или лична слабост. "Spartak" беше раним като мен, борещ се като мен, преодоляващ трудностите с мъка и много поражения, като мен.

Вечер, когато сядах пред компютъра, за да разтоваря душата си,  очаквах и двамата. Със "Seneka" общувах като син с баща. В лицето на "Spartak" срещах връстник, съмишленик и брат, с когото се съюзявах срещу лавата от посредственост, нечистоплътност и  просташка горделивост. Естествено, в един момент благодарях на "Seneka" и  напусках неговата  компания, а със "Spartak" можех да остана до полунощ. Уж бяхме равни, а накрая винаги чувствах до себе си здравото рамо на по-силния; усещах духовната закрила на същество, което е готово да бди над мен. Това рамо и тази закрила ме правеха по-издръжлив през следващия ден.

Тази вечер не влязох в интернет. Нямах нито настроение, нито сили за това. Заспах така, както се измъквах от тягостните впечатления от онзи хол, с онзи мъртвец  и така, както се опитвах да възстановя равновесието си , след прочетеното с дебели ръкописни букви на  папката върху пианото.

На следващия ден, след сериозно колебание, набрах домашния телефон на Главния. Отговори вял женски глас. Леко запъвайки, се опитах да кажа със спокоен глас:

- Извинете, Попов съм, шефът на отдел "Анализи"...

- Слушам Ви...

- Мога ли по някое време да мина и да взема онази папка, която вчера лежеше на пианото? Важно е за мен.

- Каква папка?

- На нея пише "Разговори на "Spartak" със "Sizif". Важно е за мен. А на вас едва ли ще ви трябва.

Няколко безкрайно дълги секунди на мълчание.

- Не знам... Не мога да преценя... Минете след няколко дни... Ще говорим...

Седнах пред компютъра, влязох в пощата си и видях в "Чернови" започнато изречение "Днес се разделям с..." "С кого?", си помислих. Като менгеме ме стегна мисълта, че в същност не знаех с кого.

                                                                 9

Такъв психичен удар не бях получавал. С години бях изграждал отношението си към главния редактор. Мислех, че го познавам добре. В много ситуации без грешка предвиждах реакциите му. Изведнъж се оказа, че той може да е бил (или е бил?) съвсем друг човек. Явно в Главния са живели две съвършено различни личности. Едната ме респектираше и ме държеше на солидно разстояние. Другата ме привличаше и безгласно ми обещаваше страхотно преживяване на единение един с друг. Едната беше твърда, остра и надменна. Другата – със зрели меки черти на човек, който разбира другите и желае да им помогне. Главния трудно понасяше възражения. Постоянно, с жест или с интонация, подчертаваше йерархията. «Spartak» беше изпълнен с търпение към Другия и внушаваше доверие. Вярно, доверие като към баща или като към по-голям брат, но доверие. В доверието няма йерархия. Има вяра в другия и надежда в него. При йерархията има власт и подчинение. Един началник може да има доверие на свой подчинен и обратно, така е. Усещането за доверие обаче не може да съществува едновременно с усещането за йерархия. Както и обратно. Тези две усещания могат да се редуват толкова бързо, че да оставят впечатление за едновременно съществуване. То обаче е илюзия.

Дразнех се от Главния, а бях започнал да обичам «Spartak». Това бяха две различни, дори противоположни институции. А в същност - един и същ човек. Затова не можах да завърша писмото. Затова не можах да кажа с кого се разделям.

И до ден - днешен продължавам да се чудя как е възможно такова съжителство. Опитвам се да обединя тези две личности, да ги слея или поне да ги съюзя. Трудна работа. От този момент обаче избягвам да давам квалификации на другите хора. Не е обобщавам. Не казвам «Той е темерут», или «Той е нахален», или «Той е прекрасен», а «Той се държи като темерут», или «Днес нахалството му идва в повече», или «В момента е прекрасен». Сложно, дори изкуствено, изразяване, но другото ми се струва подвеждащо и по принцип невярно. Явно в човешката душа е заложено всичко. И какво ще изкочи на повърхността, зависи от спецификата на средата, от спецификата на сложилите се обществени отношения, от поведението на Другия, от собствените психични пропорции.

И до днес дълбоко в себе си отказвам да приема, че Главния и «Spartak» са били една и съща личност. Отказвам, но ТЕ БЯХА. Папката в хола на починалия ми началник донесе най-голямото объркване в живота, което изобщо си спомням.

Това объркване не беше единствената причина да поискам отпуск. През последните седмици ми се струпаха прекалено много нови впечатления. Още след първата среща с Братан трябваше да полагам някакви усилия, чийто смисъл не разбирах. А защо му се подчиних? Защо приех да играя игрите му? Братан ми предложи да поплувам в море, което познавах от картинки на писателски разкази, но всъщност никога не бях докосвал.

Игри, игри, но те уморяват. И както уморяват, така те тласкат към все по-гъсти психични храсталаци. Та имах нужда да постоя малко сам, безмълвен , вън от обичайните коловози, за да си събера мислите и да ги подредя, доколкото мога.

Опитах се да чета. Попрелистих две книги на Херман Хесе, оставих ги. Взех разказити на Чехов и тях захвърлих.  Странно, не ми се четеше. Посегнах друг любим автор – Ошо –  “Книга на тайните”. Чел съм преди години и четирите тома. Дори съм си отбелязал пасажите, които са ми направили силно впечатление.

Хрумна ми да прегледам отбелязаното и да опиша какъв психологичен тип е така наречения от Ошо “просветлен”. За “просветлението” бях чел маса текстове, но не бях задържал никакво трайно разбиране за него. Сякаш бях погълнал вагони със захарен памук, сочен и сладък, но от него в крайна сметка не беше останало нищо.

Бележките  бяха нахвърляни. Като ги прегледах, с удоволствие констатирах, че от тях изплува прилично систематизиран образ, който нарекох “Буда”. От над 1500 страници текст на Ошо бях направил концентрат от двайсетина страници. Това не бяха преписани цитати, а мой текст. Той описваше “просветления” така, както аз го схващах от текстовете на Ошо.

Когато приключих работата, изведнъж осъзнах, че много от нещата, които Братан ме караше да правя, имаха пряко отношение към образа на Буда, който бях извлякъл от книгите на Ошо. Това «забиване» и потъване в момента; това неизбежно деавтоматизиране, което се налагаше от естеството на самите задачи; това превръщане на баналното в небанално... Ако Буда беше постигнал тези състояния, за които аз говорех, той непременно щеше да е минал през подобни тренровъчни препятствия. Или си въобразявах? Беше ли възможно човек да има отношението на Буда, към момента, миналото, бъдещето, живота и обществото, без да е положил усилия, без да е «тренирал»? Какво беше Буда? Художествена картина или резултат от сериозни и продължителни усилия? И отделните задачки на Братан не бяха ли тези брънки, след изковаването и свързването на които,  би се получила «веригата», описана от мен? Или по-точно – реконструирана от мен? Имаше някаква необикновена, много странна и дори тайнствена връзка между моите двайсетина страници за Буда и всичко, които ми се случваше след като се запознах с Братан.

Реших да му изпратя написаното. То щеше да бъде нова, съвършено различна основа за бъдещите ни разговори. И за всички изчанчени «тренировки», които вероятно ме очакваха.

                                                                10

След няколко дни получих отговор: “Скъпи Атанасе, надявам се, че се чувстваш добре. Оставих те в прилично здраве и като се върна ще се радвам да те намеря в такова. Леко обаче съм разтревожен. Есето за Буда, което си ми пратил, е меко казано странно. Описаният изобщо не е Буда. Нещата, за които говориш, имат отношение към източния мистицизъм, но са много далеч от будизма. Към този въпрос след малко ще се върна, а сега питам: за какво си писал всичко това? Да не си преписвал от някой невежа? И защо тези най-общи характеристики на източния мироглед си ги залепил на Буда? Това, което си казал, не се ли отнася и за хиндуисткия философ, и за даосиста, дори и за последователя на Конфуций? Буда е твърде специфичен, за да го набуташ в баналната философия “живей тук и сега!” или за да направиш величествения извод, че Буда не позволява да стане роб на обществото. Две неща са важни при Буда и аз не виждам нито едно от тях в полученото есе. Първо, Буда общо взето е първият кантианец. Позволявам ти да не се пулиш след това твърдение - всички знаем, че Буда е живял 24 века преди Кант. Обаче! Революцията във философията, която приписват на Кант, е направена от Буда. Но тъй като западната цивилизация е безкрайно влюбена в себе си, тя твърди, че е дело на Кант. И тъй като не върви да казвам, че Кант е будист, аз казвам, че Буда е кантианец. И според двамата това, което човек може да изследва горе долу с някаква надежда за сполука, е познавателният апарат на самия човек. Светът, за който разказваме и за който твърдим, че познаваме, е такъв, какъвто е конструиран от нашия ум. Какъв е сам по себе си, независимо от човешкото познавателно действие, ние не знаем. И не можем да узнаем. Не можем, защото имаме непосредствен допир само до познавателния си апарат, а не до света. И физици на XX век общо взето говорят за това с голям патос. Така, че можем с известно приближение и лека шега да кажем, че Буда е духовният баща на Айнщайн и  Хайзенберг. Това – първо.   Второ, човекът (Буда, де) е повторил великата истина, че “животът е страдание”, и е дал своето собствено виждане за това как  страданието да бъде преодоляно. С тази цел Буда създава цяла етична система като съвкупност от отношения и към другите, и към себе си. С това искам да кажа, че будизмът е или гносеология, или етика. Едни негови последователи развиват първото, а други – второто. Има едни трети, които забиват в съвсем своя посока, та човек да се чуди защо изобщо се наричат будисти – това са последователите на дзен-будизма, наложил се в Китай и Япония. В твоето есе аз не виждам гносеология, а що се отнася до етиката – от нея има, но тя не е специфично будистка.

Извинявай за лекцията, ако те е отегчила. Като се върна, ще коментираме.

Бъди здрав! Братан.”

Прочетох писмото с усмивка. Братан беше прав. Не бях правил описание на будизма. Дори не ми беше идвала на ум такава идея. “Буда” беше събирателно на “просветлените”. И то не на кои да е, а на тези, които описва Ошо.

Не можех да се сърдя на Братан за реакцията. Познавахме се отскоро, аз повече слушах и по-малко говорех. Не бързах за никъде. Нито се стремях да показвам какво знам или не знам. Повече “купувах” от Братан.

Първоначално реших да не му отговарям. Претенцията му, обаче, на суперзапознат с будизма, ме дразнеше и затова все пак седнах зад компютъра.

Написах за смъртта на Главния. Обясних контекста, в който бях седнал да пиша писмото за “Буда”. После извадих цитат от “Книга на тайните”,  който обяснява защо в същност не се занимавам с будизма, въпреки че постоянно говоря за Буда. Ето цитатът и моите пояснения:

“ "Буда не е някаква индивидуалност: Буда е явление. Никакви индивидуални фактори не са от значение; единствено твоето същество е достатъчно, за да бъдеш един Буда...
         ...Погледни Буда, няма нужда да го имитираш. Когато погледнеш Буда, възможността да постигнеш нещо отвъд това, което си, се явява пред тебе. Буда е само символ, че нещо може да се случи на този човек. И ако то може да стане с този човек, може да се случи и с ВСЕКИ човек. Така се открива възможността пред цялото човечество."  (Ошо, “Книга на тайните”)

Та, това е, скъпи ми Братане! Вероятно разбираш от този скромен цитат, че аз изобщо не съм ти писал всъщност за историческата личност Сидхарта Гаутама, нито за неговата специфична философия или етика. “Буда” е символ. Буда спи във всеки човек. А всеки човек е до – Буда, който може да си остане такъв, но може и да отиде по-нататък.

Какво е по-нататък?

Това е въпросът, който си задавам, и въпросът, който мисля и ти ми задаваше, макар и много отдалече, много косвено, с разните ти задачки. Или що се отнася за теб бъркам? Може би влагам в твоите “упражнения” смисъл, който те не притежават? Аз мисля, обаче, че притежават, защото иначе нямаше да ми говориш за “брънки на верига”. Както и да е. Та питам аз! Кое е това крайно състояние, тази психика, която вдъхновява Изтока? И тук не ме интересува как го наричат – “мокша”, “нирвана”, “сатори” или по друг начин. Интересува ме по същество това, което постигат след толкова много време, вложено в размишления и медитации. И се чудя това реално състояние ли е, или прилича повече на християнския Рай, в който всъщност никой не е бил и следователно никой не познава.

Мога още много да ти пиша, но тук ще те оставя, защото отвътре ме напъва за една медитация, преди да си налея каничка ароматно вино, което по мое мнение  е способно да продължи медитацията по един достоен начин.

Чао! И те чакам с нетърпение!

Бъди здрав! Поздрави монасите от мен!”

Уж се пошегувах за медитацията, но идеята не беше лоша. Защо ли не започна да тренирам едно по едно нещата, които бях извадил от текстовете на Ошо и които бях дописал със своята логика и фантазия? Защо пък не! За деня нямам никакви задачи. Детето е на градина, жена ми - на работа, хладилникът е в прилично състояние, а на мен нито ми се излиза, нито ми се чете. Изтичаха последните дни от отпуската.

Седнах по турски, направих десетина дълбоки вдишвания и издишвания и включих въображението си. С всяко ново вдишване тялото ми се изпълваше все повече и повече с мека синя светлина. Тя се трупаше някъде  в областта на слънчевия сплит и при издишване бавно се разпръскваше из цялото тяло. Тялото ми все по-ясно се превръщаше в черупка, в обвивка, затворила в себе си трептяща синя енергия. Представих си мое астрално тяло, което дублира физическото. В един момент астралното можеше да се отдели. Да! То се отлепи от физическото, излетя леко нагоре и се спря малко над главата ми. После започна да се разширява. Скоро загуби очертанията на тяло и се превърна в диск, добре очертан син диск. Дискът започна да се разширява. Дискът мислеше и наблюдаваше. Аз бях дискът. На пода, по турски, седеше моето физическо тяло. Дискът продължаваше да се разширява. Предметите, стените за него не бяха преграда. Етер някакъв, енергия някаква – усещаща и мислеща. Дискът стана по-голям от земното кълбо, по-голям от Слънчевата система. Дискът се стремеше към безкрайността със скоростта на светлината. Дискът стана безкраен. Без да виждам образи, аз, дискът, усещах присъствието на близки познати хора, на писатели и поети, чиито  книги бях чел. Усещах всички едновременно, но без усилие можех да се съсредоточа върху усещането на единични субекти. Те не бяха встрани от мен. Бяхме на едно място, просто защото всички бяхме безкрайни. Всички бяхме на едно място, но не се смесвахме. Аз бях отделен от всичко останало – не пространствено, а информационно, ментално. Предполагам, че те, другите, изпитваха същото чувство.

Отнякъде се появи тих звън. Мек и внимателен, той постепенно започна да се усилва. Пронизваше цялата Вселена. Опитвах се да си събера мислите, но звъненето ги разпиляваше.

Сепнах се. Някой звънеше на входната врата. Станах. Внимателно, за да не си повредя някоя става, толкова се бях отпуснал. Пред вратата стоеше домоуправителят.

- Попов, утре в 18 ч. – общо събрание. Протекъл е покривът на две места и ще трябва да решаваме кой и за колко ще го ремонтира.

- Добре...

-Извинявай, да не те събудих? От доста време звъня...

- Не, не, няма нищо. Бях се малко унесъл...

- Разбираемо е, философи... – домоуправителят се опита да се шегува.

- Разбрах –  утре в 18. Приятна вечер!

Затворих вратата и си сипах обещаното вино.

                                                                       11

Три дни преди края отпуската ми звънна Митев, ресорният зам. главен.

- Здрасти! Имам една молба. Ако си се належал, наспал и начел, моля те, прекъсни си отпуската и ела на работа.

- Че то останаха три дни! В сряда трябва да съм на работа.

- Знам. Имаме нов главен редактор и той се среща с всички завеждащи отдели. Само ти остана...

Не ми се спореше, а и нямах нужда от повече отпуск.

- Добре, утре идвам! И как е новият?

- Сам си преценявай. Благодаря ти.

- Може ли да дойда след първа планьорка?

- Защо?

- Искам най-напред да се запозная с новия и след това да му докладвам страниците. А и да се поориентирам. Две седмици не съм бил. Нали не мислиш, че през цялото време съм следил тъпия ни обществен живот?

- ОК. Може!

На другата сутрин изчетох по агенциите какво става из страната и се появих във вестника към 13 ч. Поздравих любезно колегите, отговорих на дежурните въпроси, обадих се за по едно кафе на ресорния и влязох при секретарката на Главния.

- Миличка, кажи на новия шеф, че съм тук за среща!

- Изчакай! Пише коментар!

- Какво прави?!

- Пише коментар, казах.

- Че толкова ли сме я закъсали, че допряхме до Главния да пише коментар?

- Толкова... Той е по-различен... Изчакай!

След десетина минути вратата на кабинета се отвори и се показа някаква глава с прошарена брада:

- Колега, заповядайте!

Влязох. Обходих стаята със светкавичен поглед. Имаше промени. В двете секции от ляво книгите бяха значително по-малко от преди. Масичката и фотьойлите за гости бяха преместени до самото бюро на Главния. Гарафата я нямаше. Портретът на Левски обаче на стената си стоеше.

Новият се изправи до бюрото си и ме заразглежда. Аз направих същото. Както казах – брада, също толкова прошарена коса, обърната назад, стройна фигура, плавни движения, дънки и обикновена сива тениска.

- Заповядайте, колега! Седнете! Казвам се Демирев, Стоян и съм новият ви главен редактор. А Вие сте... шефът на отдел “Анализи”. Благодаря, че си прекъснахте отпуската. Искам малко да поговорим. Опознаващо... Кафе?

- Да, ако разрешите да си запаля...

- Може, по изключение!

Това говорене на “Вие” малко ме подразни. В гилдията се среща рядко. Защо говореше на “Вие”? Ще държи дистанция? Ще показва превъзходство? Щеше да се разбере.

Демирев поръча две кафета на секретарката и седна на единия фотьойл до масичката за гости, до която бях и аз.

- Попов, нали? Отдел Анализи“.

“Че нали вече го констатира?”

- Да.

- Аз до “вчера” бях главен редактор на варненски всекидневник. Сега съм тук. За добро или за лошо... Знам, че сте опитен журналист. Чел съм Ваши публикации.

Новият главен направи пауза и изчака секретарката да сложи кафетата на масата.

- Отделът, който ръководите, е важен. Те всички са важни... Анализите и коментарите се четат от политиците... При всяка политематична медия анализите и коментарите създават характера на медията. Вестниците по това се различават – по коментарите си. Разбира се, имам предвид сериозните вестници. Информацията е една и съща. Е, да... подборът...заглавията... Там обаче мястото за маневра не е голямо.

Отпих от кафето и си запалих цигара. Явно трябваше да се въоръжа с търпение, защото май ме очакваше някаква лекция. Същата можех да му я изнеса и аз. Приготвих се да чуя спокойно увертюрата – вероятно задължителна, но не беше важна. Важното беше по-нататък – каква политика иска Главния. Молех се за две неща - да не смята за най-важно финансовите резултати на вестника, защото в този случай трябваше да викаме “Равнис!” по жълтите вестници, и да не излезе някой слагач на властта, защото тогава работата ми беше спукана. Досега бях запазил горе-долу честта си и нямах никакво намерение да се превъзпитавам или унижавам в името на своята заплата и чужди  нездрави амбиции. Всичко това мина през главата ми за секунда.

Главния сякаш усети, че съм приключил някакъв мисловен кръг в главата си, и продължи:

- Няма да променям характера на вестника. Поне не грубо. Знаете, всеки вестник прилича на главния си редактор. Ако господ ми е дал да работя тук достатъчно време, вестникът ще заприлича на мен... Преди да Ви чуя, искам да попитам: може ли аналитичното и коментарното пространство да бъде по-балансирано?..

Демирев спря на въпросителната и се вторачи в мен. В подобни случаи обикновено се нервирам, но очите на новия шеф бяха спокойни и в тях нямаше агресия, каквато въпросът предполагаше.

- Какво означава “по-балансирано”? – попитах с интонация, която показваше, че зная какво означава, но държа да го чуя от неговата уста.

- Знаете какво означава. Чувствам на страниците Ви една симпатия към опозицията, която преценявам като леко преувеличена. Ще потърсите и техните слабости. Всички виждаме и умните, и глупавите ходове на опозицията. Не спестявайте едното за сметка на другото.  Същото важи и за управляващите, но с обратен знак. Струва ми се, че Вашият отдел не се впечатлява от сполучливите неща в поведението на властта и хиперболизирате... ах, колко сложна дума... преувеличавате недостатъците.

“А бе,  тоя ми говори като академик – литератор!” – помислих си.

- Малко в черно – бяло я карате. Повече цветност, повече сложност, колега! Та това имам предвид, като говоря за по-голяма балансираност.

- Мога ли да поспоря с Вас?

- Може, разбира се!

- Г-н Демирев, това, което наричате липса на балансираност, не е нито заяждане с властта, нито някакво безкритична симпатия към опозицията. Често изчиствам нюансите, защото те замъгляват нещата. И други мислят, че не ги замъгляват и че правят политическата картина по-достоверна. Аз обаче не мисля така... Нещата вървят на зле. И то не от вчера. Вървят зле и при Тези, вървяха и по същия начин и при Онези, които сега са опозиция, но преди няколко години бяха управляващи. Когато те бяха на власт, тонът и към тях беше доста критичен. Според мен трябва да се търси главното, дори с риск понякога да бъде уголемено с лупа. Доброто, което ние понякога подминаваме, не влияе на посоката. А посоката на страната е сбъркана от всякъде. Това е моят извод, който се споделя от повечето колеги в отдела. Няма как при такъв извод да се очаква някакъв баланс в името на разнообразието или в името на по-голяма обективност.

Спрях за малко. В главата ми се изстреляха доста въпроси. “Има ли смисъл да обяснявам всичко това? Не трябва ли да изчакам, да опозная новия главен редактор малко повече, преди да се впускам в политически откровения? Доколко това, което ми говори е негово и доколко е може би на собственика на вестника, който го е довел?”

- Това със «сбърканата посока», както Ви разбирам, - Главния влезе в спора, - е казано малко на едро. По принцип посоката е правилна -  членство в ЕС например. Друг е въпросът, че изпълнението може да бъде по-добро...

Главния замълча. Гледаше втренчено някаква книга на масата пред себе си, но от време на време ми хвърляше поглед, който изпълняваше функцията на  кантар. Мереше ме човекът. В последните изречения гласът му се втвърди и като че ли тонът се вдигна. Дразни ли се, че оспорвам изводите му? Дали не ми играе в момента някаква игра на демокрация, преди да започне да хвърля оценки и нареждания? Или пък допуска по-голяма свобода на отношение “шеф - подчинен”? За миг съжалих, че не поразпитах предварително колегите за впечатления от него. Беше от седмица, но това време не е малко за преценка. Реших обаче да продължа. Опитах се гласът да бъде спокоен, нисък, равен и любезен. Потиснах някакво клокочене, което взе да се надига от вътре.

- Г-н Демирев, членството в Европейския съюз и изпълнението на директиви от Брюксел сами по себе си не са никаква посока. Влязохме – можем ли да кажем дали спечелихме или загубихме? Приспособихме ли се успешно или позволихме на чуждите мега фирми да ни дерат както им падне? Дърпа ли ни напред членството в ЕС или сме балами донори на ресурси и интелект? Като казвам, че ЕС не е посока, имам предвид следното. Посоките са две – към по-добър стандарт за хората или към по-лош. Много е просто. Ние се движим по лошия път и това, че сме в уж елитна организация не променя тази факт.

- Е, чак пък толкова...

- Да, толкова... Извинете ме... Днес печелим всякакви черни рекорди – по ниски заплати, по смъртност, по ниска раждаемост на българския етнос, по сърдечно-съдови заболявания, по психиатричен статус, по неграмотност на учениците, по скъсана връзка между образование и бизнес... Да продължавам ли?

- Може, освен ако не искате да чуете и няколко изречения от мен...

- Извинявайте...

- Европейският съюз не бил посока?!! Посока е и още как! Си в една общност от силни държави, ползваш всички механизми на общностната солидарност, ползваш един друг суверинитет, излизаш на един огромен пазар без мита... Не било посока! От нас зависи как използваме новите шансове. Когато говорим за правилна посока, не казваме, че някой те пренася някъде с вълшебно килимче. Има по-добри условия, по-добри перспективи, но подаръци няма или са малко. Ако ние не се приспособяваме и не ставаме по-конкурентоспособни, това е друга бира и не е въпрос на посока...

Почувствах, че Главния се вдъхновява. Май беше време да се ориентирам към приключване на спора. Все пак обаче нещо ме жегна отвътре и вдигнах ръка като ученик, който иска думата.

- Давайте, Попов!

- Посоката на един народ не е географско място или някаква международна организация. Посоката е начин на мислене, на отношение към проблемите, на вътрешни отношения в собственото ни общество. С годините всичко се скапва и става по-лошо. Затова казвам, че посоката е сбъркана.

- Може ли малко по-конкретно?

Може, разбира се! Затвориха ни атомните блокове, забраниха ни стратегически енергийни проекти, налагат ни догматична, а в години на криза и вредна макроикономическа политика, цакат ни със субсидиите и със стандартите в селското стопанство, чужди монополисти не грабят.. А ние като общество май нищо не следим. Никакъв контрол върху властта. Гледаме като лапришарани и не знаем какво ни се случва. Сигурен съм, че и депутатите не разбират накъде вървим и какво всъщност можем да направим за себе си. А може би и не се интересуват...

- Не съм съгласен с Вас. Хайде да сравняваме сегашна България и тази от преди 20 и няколко години! Хайде да поспорим сериозно дали енергийни проекти, за които говорите, са нужни и изгодни за страната ни! А догматичната макро политика... Вие какво искате, да теглиме заеми и трупаме дефицити като братята гърци ли?

Май беше безсмислено да споря. Нищо нямаше да се получи. Битките явно щяха да бъдат конкретни. Битки за конкретни тези, позиции и материали. Затова реших да не продължавам. Погледнах Главния, разперих ръце и ги отпуснах. Главния като че ли усети моето нежелание да продължаваме спора и каза това, което и аз си помислих:

- Така трудно ще се разберем. Може би влагаме и различно съдържание  в думите, които използваме. Има време. Ще се разбираме за конкретни теми, подходи и материали... Добре, ако нямате въпроси, желая Ви успешна работа.

Демирев стана и ми подаде ръка. Прибрах се в стаята на отдела.

- Шефе, как беше при Новия? –  колежка ме подхвана още от вратата.

- Супер!

- Между другото, вътрешният ти не спря да звъни.

- Ще звънне пак!

И той звънна. Вдигнах.

- Г-н Попов, Вие ли сте? Интересува ме какво става с моята статия за Китай? Георги Пенев съм.

- Г-н Пенев, така не се сещам. Кога сте я оставили и на кого?

- Как така кога... Преди повече от месец. Ваш колега каза, че я е оставил на бюрото Ви, Вие сте я взели, разгледали и сте я прибрали. Статията е изключително важна...

Едно познато чувство на досада взе да набъбва в гърлото ми.

- Г-н Пенев, ще проверя.   Доста време бях в отпуск.

- А не може ли сега да проверите? Да звънна след десет минути?

Започна да ми клокочи. Досадата взе да се превръща в гняв. За сега тих, кротък.

- А може ли да не е точно днес? Може ли да се обадите например след два дни?

- Ами аз цял месец се обаждам! Не мисля, че е редно. Да бяхте я дали друг да прецени!

Гневът от кротък взе да се превръща в голям, истински гняв.

- Вижте, господине! Нали няма да ми обяснявате как точно трябва да си гледам работата? Аз статии за Китай, САЩ и Русия не разпределям. Сам си ги гледам. И да Ви обясня ли защо?

Май бях започнал да викам.

- Ама, не ми викайте, г-н Попов! Държа, ако е възможно, да получа ясен отговор дали статията ми ще излезе. Никой не ми каза, че такива статии не разпределяте. Все ми казваха: “Обадете се пак!” Направо... Какво да Ви кажа!

- Сега ще Ви кажа направо! Ще Ви затворя телефона! И се обадете в сряда!

Тряснах слушалката. Седнах зад бюрото си и се хванах за главата. Пак позволих автор да ме изкара извън релси. Все едно и също. Не се научих да ги отпращам с лекота и любезност. И да ги приемам по същия начин. Като че ли в един магазин на продавачките, които се усмихват, всичко им е наред. Сигурно не им е, ама се усмихват! А аз не се научих да се усмихвам! Иначе – тренировки, деавтоматизации, Ошо, мистики, велики неща... Ала – бала...

Когато се прибрах в къщи, сипах си чаша вино и пуснах кинолентата на деня. Кое беше главното, най-важното? Къде сбърках? Къде успях? А изводи?

Разбира се, най-важното беше начинът, отвратителният начин, по който реагирах на онзи автор за Китай!  Разговорът с Главния беше важен, но в друг смисъл – професионален и социален. В житейски, в човешки, в морален, в мистичен, по-важно беше неовладяването, което допуснах. И какво трябваше да направя?

Искаше ми се нещо да направя. Трябваше нещо да направя. Трябваше да изчистя този лош вкус в ума си от един дърварски разговор, в който аз действително се бях държал като... добре де, няма да обиждам нито каруцарите, нито фелдфебелите.

Порових малко в паметта си. Изкочи ми една техника, която Братан наричаше “заместване”. Караше ме да работя с нея, но аз я пуснах покрай ушите си. Тя не се практикува по време на някакво събитие, а СЛЕД него. Целта й беше да се отървеш от подтискащ спомен. След събитието, чийто развой и дух не ти харесват и не искаш такова да остава в паметта ти, мисловно го повтаряш. Повтаряш темата, актьорите, но даваш въображаемо друг развой на действията. После повтаряш, после потретваш. Мозъкът вече има два варианта на едно и също събитие – един реален и един измислен. И двата са набор от образи, мисли и чувства. Вторият, желаният, може да замести случилият се. Важното е да успееш да породиш интензивност на второто преживяване.

Отпуснах се на фотьойла. Затворих очи.

“Телефонът звънна. “Г-н Попов, Вие ли сте? Не мога да Ви открия... Бях оставил една статия за Китай... Какво става с нея? Ще я публикувате ли?“  Забавих отговора няколко секунди. Да, наистина, бях я отделил за редакция. Трябваше да помоля автора за някои промени. “Да, разбира се! Извинете, наложи ми се да изляза в отпуск, а има теми, които не ги оставям на заместници... Статията е интересна. Прецених обаче, че може да изчака -  тя не е еднодневка, така да се каже, стратегически въпроси поставя. Моля Ви, елате в някой от следващите дни! Искам да поговорим. Струва ми се, че някои неща могат да бъдат казани по-ясно. Някои можем, с Ваше съгласие, да съкратим, други – ще Ви помоля да разширите...” “Мина доста време, г-н Попов, очаквах досега да излезе...” “Отново Ви се извинявам за закъснението... Така се случи... Друг път ще компенсирам...” “А, моля Ви се, няма нищо! Случва се! Мога ли да дойда в сряда?” “Може, чакам Ви! В 11 часа! Лек ден!” “Лек ден и на Вас, г-н Попов!””

Това е. Малко пресилено любезен разговор от моя страна, но не изключен. Дори - препоръчителен. Повторих и потретих въображаемия развой на разговора. Прекръстих се три пъти. “Нека се запази в паметта ми този вариант! Другият да избледнее и изчезне!”
                                                               12

Професионалният живот тръгна в обичайното си русло. В обществото общо взето нищо съществено не се случваше. От време на време избухваха малки скандали, без отношение към важните, според мен, въпроси на българското ежедневие и бъдеще. Някой обидил някого, някой спечелил по съмнителен начин обществена поръчка, някой назначил шурея или балдъзата си на топло административно местенце и прочее интригуващи събития, които политици и медии вдигат с крясък нависоко в публичното пространство и представят за съдбовна еманация на недъзите на обществения морал. В същото време неизгодните концесии, укритите данъци на фирми монополисти, последните места в европейските класации – от условията за бизнес до грамотността минават като експресни влакове в новините на специализирани издания и предавания, общо взето без никакво обществено внимание. Бях свикнал с тази ненормалност, но въпреки това се дразнех и се опитвах да бъда адекватен на истинските, както ги разбирах, потребности на моето общество. Новият главен от време на време ме караше да омекотявам определени текстове, един – два ги върна, но общо взето намесата му беше търпима и аз си я карах, както бях свикнал.

В свободното време...  Какво всъщност е “свободно време”? Кратката отпуска и първите дни  след нея, промениха сериозно усещането ми за свободно време.

Отдалеч и отвисоко погледнато, дефиницията на свободното време е проста. Когато не си ангажиран професионално, времето ти е свободно. Когато си ангажиран – ти си на работа. В редакцията все по-често виждах ситуациите през призмата на “психичните упражнения”, които се настаняваха в главата ми доста безапелационно, откакто се бях запознал с Братан. Веднъж се опитвам да стана “невидим”. Друг път реагирам на външни дразнения по абсолютно неестествен за мен начин, но така, че на другите да им изглежда  нормално и логично. Трети път се стремя да откопча от колегите реакция, която съм си намислил предварително. Четвърти път – просто «Наблюдателя». Пети път – упражнявам “заместването”, обикновено след среща с автор, от която не съм доволен.

Бих добавил и кратките медитации, които правех незабелязано от другите в моменти, когато никой не се съмняваше, че работя.

Та при всичко това, в какво време се намирах? В “свободно” или в “несвободно”? Външен наблюдател би казал, че несъмнено съм на “работа”. На работното си място обаче се занимавах с това, с което бих могъл да се занимавам в къщи, в трамвая, на улицата, на плажа. В духовен смисъл то нямаше нищо общо с професионалните ми ангажименти. Беше игра, а играта е нещо твърде различно от работата. При играта винаги става дума за свободно време. И тъй като често “играех”, докато си вършех служебната работа, времето ми беше като зебра, на ивици – едните бяха “работно” време, другите – “свободно време”. Вкъщи беше същото и то може много по-лесно да се обясни. Когато в главата си подреждаш текст, който ще се излее в един момент в статия – това си е работа.

И така, в свободното си време... в рамките или в извън професионален контекст, обръщах все повече внимание на неща, които Братан би нарекъл “брънки на веригата”. Мигове, в които съзнателно потъвах тотално и които илюстрираха идеята за “тук и сега”; деавтоматизиране на поведението спрямо обичайните предмети, лица и ситуации; медитации, кратки и не толкова кратки, чрез които се опитвах да докосна безкрайността; Наблюдателят, който лишаваше отрицателните емоции от интензивност и драматичност...

Система обаче нямаше. Нямаше някакъв глобален смисъл. Това бяха игри – “веднъж на шах, веднъж на табла”, които ме откъсваха от обичайното русло на ежедневието, потапяха ме в някаква нова реалност и просто ме разнообразяваха , без да дават ново качество на живота ми. А кой беше казал, че могат или че трябва да дават такова качество? Май сам си го бях внушил, пишейки за Буда.

Имаше за какво да си говоря с Братан, когато се върне. Елементите, които се натрупаха, вече очертаваха цяла кръстословица. Много особена кръстословица. Отделните “брънки” са като думи, които застават една до друга или на разстояние една от друга, и като че ли полагат основите на някакво изречение, на някаква мисъл. Дали всичко това не сочи към определена Система, за която Братан знае достатъчно, но на мен подава отделни несвързани елементи?

А може би си въобразявам всичко това? Може би Братан просто е шегобиец, хванал ме за “канарче”, хвърлящ ме напосоки с някакви хрумвания, които аз, жертва на философското си образование, се опитвам да свържа в смислена система? Може би е просто  повърхностен лигльо,  който използва всичко и всеки, за свое забавление. А може би е дълбок. Не знам. Какъвто и да е Братан, не ме оставяше чувството, че зад всички тези сценки, негови и мои, лежи разбиране за живота, различно от обичайното; различна психология,  особена философия.

Определено ми трябваше учител. Имаше ли такъв? Не в манастирите, не в някое село зад масивна непроницаема ограда, а тук, в столицата, потопен и влачен от бясното темпо на живота? Братан беше ли такъв учител? Сетих се за израза: “Учители много, ученици няма!” Способен ли бях аз да бъда ученик? Какво означаваше да бъдеш ученик? Какво означаваше да бъдеш учител?

Докато премятах темата за учителя и ученика, машинално отворих пощата си. “О-о!” Изненадата беше приятна. Писмо от Братан. “Наско, прибрах се. Заповядай утре у нас към 18 ч., ако ти е кеф!”

«Чудесно, помислих си, тъкмо на време! Че нещо образът му взе да избледнява! Утре ще имам прекрасната възможност да бъда с този, който може би беше мой учител.» Това «може би» ме развесели.

                                                               13

За какво щяхме да говорим тази вечер? Щях да му разкажа за своето усилие да нарисувам с думи образа на Просветления. Изграждах цяла вселена на Буда в себе си и имах нужда да споделя този вървеж с някого. Това  не могат да бъдат нито колегите , нито жена ми. Всички те може би ще да погледнат с интерес, с уважение и разбиране, това, което им говоря, но ще го поставят в графата “странности”, “губи - време”, “хоби”. Ще се усмихнат и ще ме бутнат в обичайните разговори на баналното ежедневие, което заедно живеем, да не кажа заедно сънуваме. Само Братан може да разбере, че тези усилия са интелектуално постигане на Буда, нещо същностно, за което си заслужава да се живее.

През деня се опитвах да избягвам всякакви “упражнения”, всяко залитане в “пространството на Буда” и се стараех да потъна в професионалните си задължения така, както потъва всеки рутиниран и неизкушен от новаторство журналист. Четях новини, коментари и анализи, подбирах теми за коментари, прегледах няколко статии на външни автори, попланирах следващия ден с колегите от отдела и денят общо взето се изниза.

В 18.30 бях пред апартамент № 30 на 5-ия етаж на вх. Б на “Четири уши” № 12. На табелката си пишеше “Братан Христов”. Спомних си какво разиграване падна предишния път. Изобщо този човек умееше да те вади от автоматизираното поведение.  И когато те извади, разбираш колко ситуацията е по-различна от тази, в която живееш като автомат. Елементарното “събуждане” беше първият урок, който ми преподаде Братан. След това започнах да разбирам, в началото доста мъгляво, че пред човек постоянно съществуват много възможности за реакция. Въз основа на своя натрупан опит ние правим светкавичен избор и тази светкавичност ни заблуждава, че светът е едновариантен. В същност животът във всеки свой момент е поливариантен. Буквално във всеки момент. И когато човек прави избор, той носи отговорност. Май това беше смисълът на първите “уроци” – веригата “деавтоматизиране – поливариантност – отговорност”. Верига, която по-късно с Братан си я наричахме просто “ДПО”.

Звъннах.

- Влез! – гласът беше на Братан, но ми се стори някак глух, без ентусиазма на домакин, който чака гости.

В средата на стаята на два от трите стола седяха Братан и някакъв непознат. Братан ме изгледа от глава до пети, все едно ме вижда за пръв път или все едно не ме очакваше, посочи с ръка празния стол и каза:

-              Заповядай, седни!

Аз се приближих и подадох ръка на Братан. Той стана, поклони се бавно и театрално, взе ръката ми в двете си ръце и с равен глас повтори:

-              Заповядай, седни! Това, тук, е Петър. Новодошлият е Атанас. Запознайте се!

Ръкувах се с непознатия и седнах. “Това тук”, както се изрази Братан, ме изгледа  сякаш бях инкасатор, дошъл да спре тока заради неплатени сметки. На възраст беше горе долу колкото Братан. Бледо, продълговато и брадясало лице, с малки миши очички, които се забиваха като карфици в това, до което се докосваха.

На масата имаше две чаши, наполовина пълни, и две чинии с микс от ядки. Бутилката с водка стоеше кротко на пода, загубила поне две трети от съдържанието си. Погледнах Братан. Погледът му се рееше безпросветно, а едната му ръка си подпираше брадичката, сякаш току що беше позирал на Роден за великото му произведение “Мислителят”. Другата ръка беше отпусната на масата. За секунда прецених, че този интериор не е от пет минути. Вероятно влизах в края на някакъв приятелски запой, започнал още от обяд и се почувствах като човек дошъл в точния час, но объркал месеца и годината.

-              Братане, дойдох да ти кажа само “Добре дошъл!” и смятам да се спасявам, защото в къщи съм оставил цял куп гости да ме чакат. 

Трябваше да измисля нещо, за да си тръгна по-скоро, защото едно от най-неприятните ми неща е да догонвам някого с алкохола. Или още по-неприятно – да държа голяма алкохолна дистанция, което почти винаги превръща опитите за диалог в два несвързани едни с друг монолога.

Братан гледаше надолу, после повдигна очи и леко премреженият му поглед, отправен към мен, не фиксираше нищо определено. После стана бавно, отиде до мивката, взе чаша, сложи я на масата пред мен и наля два пръста от водката.

-              Никъде няма да ходиш. И никой не те чака. Ако имаше гости, щеше да ми звъннеш и да ми кажеш. Значи нямаш. Значи преценяваш, че нашата компания не е подходяща за теб, ама бъркаш. Тъкмо ще се включиш в нашия спор. Обяснявам на Петьо, че вазикуларната осмоза при фракция на изтласкване на сърцето от 40% е реална причина за поява на остра ортопнея, а той твърди, че тази осмоза няма отношение към ортопнеята, независимо от стойностите на фракцията на изтласкване. Вече почти изпиваме бутилката водка и изяждаме кило ядки, но никакъв консенсус не се появява на хоризонта. Дори никакви компромиси не се раждат. Та, ти ще помагаш. Даже можем да те обявим за арбитър.

Така представеният Петьо го погледна присмехулно, потупа го по рамото и посочи с другата ръка празната си чаша.

-              Уважаеми Атанасе, обърна се той към мен – аз съм лекар и с предполагаема компетентност твърдя, че току що казаното няма никакъв смисъл. Братан е попрочел нещо за сърдечната недостатъчност, запомнил е няколко понятия и ги комбинира по най-отвратителния начин. Изобщо не сме говорили за това. Говорехме,  че неговото ходене в Атон е абсолютна загуба на време. Той не е религиозен, още по-малко е добър християнин и направо се чудя като какъв и заради какво се бута в Атонските манастири. Той ми обяснява, че намира голям смисъл, а според мен такъв смисъл няма. Ето, това е спорът. Ако искаш, включи, но аз предпочитам да сменим темата, защото не издържам продължително време да споря за нещо, което преценявам като очевидно, тоест като безспорно...

-              Остави го, - прекъсна го Братан. -  Не става за арбитър. Той е будист. Будистите не могат да се произнасят за християнството и за Атон...

Буца застана в гърлото ми. Тази високопарност  ми идваше в повече. А може би не беше високопарност... Може би нямах настроение за такива разговори. Какво всъщност очаквах? Разговорите с Братан общо взето бяха такива. По-особени. Не делнични. Дали не можеше в тази компания да се говори за простите неща на живота?

-              Тия ядки сурови ли са? – взех две ядки и станах. Къде можех да отида без да си тръгна? Застанах пред етажерката с книги

-              Наско, сядай при нас. Не се дразни!

-              Не се дразня.

-              Подразни се... Малко съм пийнал, но това нищо не променя...

Върнах се на стола. Погледнах Братан – очите му зачервени, тялото отпуснато. Другият гост явно беше с по-бистър ум, но изглежда, че в момента присъстваше тук само физически.

Братан отпи от чашата си и измърмори:

-              Наско, не си тръгвай... Дай да ти налея... До къде я докара с медитациите? До къде я докара с просветлението по Ошо?

-              Няма ли да е скучно на Петър, ако започна да разказвам?

-              Няма да му е скучно, защото той не слуша. Не виждаш ли, че се е запилял някъде? Той обича да прави така. Идва у нас, беседваме половин – един час и някъде се запилява. Това не му пречи да му е приятно. Нали, Петьо? Не ми пречи и на мен. Истинското приятелство се познава не по говоренето, а по мълчанията. Ако ти е гот да си стоиш с някого и да си мълчите, значи сте големи приятели. Ако ви стане досадно от тишината, значи връзката ви е формална... Така че не му обръщай внимание. Кажи нещо за будизма и ще видиш как ще се включи. Голям почитател на будизма е!

-              Братане, не заблуждавай човека. И не се гъбаркай с мен. Знаеш ми отношението към будизма. Същото е като към бахайството...

Погледнах госта на Братан. Той се беше върнал от там, където беше заминал и явно беше готов и да слуша и да спори. Само, че на мен нито ми се разказваше, нито ми се спореше.

-              Ти кажи за медитациите! – Братан продължаваше да настоява.

-              Ти кажи за Атон! – опитах да се измъкна.

-              За Атон друг път. Първо, не съм в настроение за дълги разкази, а ако много съкращавам, Бог ще ме накаже... Тоест Атон е дълъг разказ... Почти всяка година ходя там и би трябвало разказите ми да стават все по-къси, защото все по-малко неща ме изненадват или учудват. А става точно обратното. И знаеш ли защо? Защото все повече детайли забелязвам. Това беше първо... Второ, пред Петьо за Атон няма да говоря, защото ще го подразня. Той е мек и сговорчив човек, но нещо не ми признава религиозността и оттам – правото да преживявам Атон пълноценно...Леле, колко се разприказвах! А допреди малко си мълчах съдържателно с Петьо и си люсках водката...

-              Ти нещо да не си наваксваш въздържанието от Атон? – попитах.

-              Ами, въздържание! Само, че там на почит е виното. И то не винаги е възможно. Когато се пости и вино няма...
-              Като те гледам, - прекъснах го – цял ден пиеш, извинявай!

-              Че защо се извиняваш? Да не би да си ме обидил? Да ти кажа: доброто пиене може да бъде добра медитация. За няколко часа с половин бутилка водка постигаш това, което се отдава на един източен мистик за двайсет – трийсет години ежедневни усилия.

-              Айде, стига бе! – май ми беше време да си тръгвам.

-              Виж само... Мисълта се забавя, на моменти дори спира. Можеш да заложиш на едно от сетивата си, а другите да ги потиснеш. Можеш само да гледаш или само да слушаш, или само да усещаш въздуха с кожата си, или топлината вътре в теб. Ако извикаш някой образ или чувство, можеш да го “заковеш”. Всичко се забавя. Мисълта не подскача като подивяла. Можеш да вземеш една мисъл и да й се любуваш. Да я въртиш из главата си, да я гледаш отпред, отгоре да я гледаш... а бе, откъдето си искаш. Всичко може да е спокойно. Можеш да се потопиш в твоето любимо “тук и сега”. Няма минало, което да те тормози, няма предполагаемо бъдеще, което да те ръга в ребрата. Пет водки – и всичко е настояще! Ти можеш ли да предизвикаш състояние, в което всичко да ти е настояще? Можеш, ама друг път! А аз мога! Мога даже с четири, не с пет водки! Пълен контрол! Разбра ли?

-              За времето ясно, сега дай за пространството! – “пиенето като медитация, от това ще стане интересна тема за разработка!”, помислих си.

-              А, при теб как се получава? Към какво всъщност се стремиш при медитация?

Погледнах Братан, май наистина питаше. Погледнах  Петър, той май наистина се беше “върнал” и следеше думите му. Нямаше как просто ей така да избягам от темата и от конкретния въпрос. Реших да отговоря с някакво клише, което ще ми позволи да не навлизам в дълбочина.

-              Ами, медитацията... Стремя се да почувствам безкрайността... Уголемявам се, ставам колкото Вселената. Медитацията е начин да усетиш безкрайността.

Братан сбърчи чело и присви очи като професор, който се чуди дали да приеме отговора на студента за три или да му завърти двойката.

-              Наско, - Братан започна бавно, членоразделно, сякаш щеше да разкрие най-философската тайна на най-тъпия си ученик, защото просто нямаше време повече да чака неговото узряване. – Сигурно има такава медитация, особено в книгите. И друг път съм ти казвал – книгите по тези въпроси, като много други, се пишат, за да се продават. А Вселената и Безкрайността се продават добре. Истинската медитация, тази, заради която са създадени стотици школи и която може да промени човека, е друга. Трябва да почувстваш света като съдина, пълна само с доброта. И ти да си потопен  в тази доброта. Светът е съд, пълен любов. И ти да си потопен  в тази любов. Когато почувстваш, че ти си доброта, че ти си любов; когато престанеш да правиш разлика между любовта и самия себе си, тогава си успял в медитацията...

-              Чакай, като говореше за пиене и медитация, друго разказваше...

-              Не е друго. Тогава говорех за инструментите на медитацията, за формата. Сега говоря за съдържанието. Концентрирай се! Медитацията е потъване в любовта, отъждествяване с любовта. Ако ти е по-лесно да си го представиш – с добротата... Всякакви други медитации са купешки залъгалки за западни умове. Западният ум обича да завоюва, да се уголемява, да запълва всичко. Западният ум е алчен и затова книгите му предлагат такава храна, която може да го нахрани.

-              Не си прав... -  казах, но нямах никакво намерение да споря с човек, който пиеше явно поне от обяд.

-              Няма да споря с теб. – Братан ме погледна и после се обърна към приятеля си. – Петьо, я кажи сега ти нещо за медитацията от гледна точка на християнството. Наско, за теб едно пояснение – Петьо е истински вярващ християнин. Не от онези, които палят свещи по Коледа и Великден, за да изглеждат нормални православни, а човек, пропит от вярата. Петьо, нали си пропит? Да не бъркам с епитетите...

Петър се усмихна снизходително, все едно имаше пред себе си немирен хлапак, на когото позволяваше волности, просто защото нито можеше да ги спре, нито да ги осъди.

-              Знаеш моето мнение за източната медитация. Точно сега ли ще ме вкарваш в този разговор? Водили сме го десетки пъти...

-              Да, но сега имаме нов субект на разсъждения и то сериозен. Нека чуе и той. И да ти отговори. Ако остана доволен, ще отворя нова бутилка, за да приключа тази вечер в една съвършена медитация – източна или западна, няма значение.

-              Вашите медитации са някакви хапчета за спокойствие, равновесие и добро настроение. Нищо повече. Психологични “лицеви опори”. Това е моето мнение и нямам какво повече да кажа.

-              Петьо, медитацията е средство за познание на Абсолюта. Може би единственото средство – явно Братан беше решил да повторят спор, който са водили безброй пъти.

-              Казах, че няма да споря. Единствената връзка с Абсолюта, както го наричаш, е молитвата. С нея засвидетелстваш любовта си към Бога, готовността да му служиш, да искаш прошка за грешките си и да търсиш сили за утрето. Бог не може да бъде познат. Нито с медитация, нито с молитва. Несъвършеното не може да познае съвършеното. Низшето няма как да познае висшето. Знаем за Бог толкова, колкото той е решил да ни даде.

-              Братане, - включих се и аз – защо държиш на този разговор? Няма за какво да спорим. Никой нищо не може да докаже. Никой нищо не може да опровергае. Аз вярвам, подчертавам – вярвам – в божественото, което е навсякъде и във всичко. Неперсонифициран, глобален разум. Петьо вярва в Саваот, Христос и Светия дух. Теб не те знам в какво вярваш. Може би по-скоро си като мен. А може и да не си, след като твърдиш, че Кръстът и свети Николай са те спасили.

-              И за това му казвам – Петър ме подкрепи – няма смисъл да си разменяме за пореден път аргументи. За разлика от Братан обаче и може би за разлика и от теб, аз не твърдя, че всички сме прави. Че всяка вяра е основателна. Не мисля, че различните религии са еднакво достоверни пътища към Бога. Християнството е истинската религия, другите са заблуди. Що се отнася до будизма, аз не го включвам в сметките. Той просто не е религия. В него няма Бог.

-              И кое ти дава основания да твърдиш, че ти си прав, а друговерците - заблудени?

-              Интуицията, братко мой, интуицията! Нали източната философия признава интуицията за източник на познание? Аз вярата си няма да доказвам. Тя е вяра. Вярвам на Библията, вярвам на Църковните отци.

-              Християните сте по-малката част от човечеството. – Май думите ми звучаха вече като заяждане – Не може просто само вие да сте прави.

-              Количеството никога не е било критерий за истината. В древността тези, които са твърдели, че Земята е кръгла, са били впечатляващо малцинство.

- Прав си... Май забележката ми беше глупава. И все пак, другите, тези, които не вярват в Христос, тях Ад ли ги чака? Независимо как са живели и колко добрини са правили?

-              Не съм свети Петър и не държа ключове нито за Ада, нито за Рая. На такъв въпрос не отговарям, а честно казано и не разсъждавам. Знам кога има Ад и кога има Рай за християнина. Това ми е достатъчно.

Помислих си, че действително няма да се получи разговор. Нито за християнството, нито за будизма, нито за религиозността изобщо.

-              А ти наистина ли вярваш в прераждането? -  Петър продължи тъкмо когато си помислих, че сме приключили.

-              Да, вярвам. Има документирани спомени за минали животи,  проверени чрез разпознаване на предмети и места от съответната личност. Която доказано е нямало как да ги познава от настоящия си живот.

-              Литература. Все едно аз да аргументирам задгробния живот с книги от рода на “Живот след смъртта”, написани от християни. Не е сериозно. Литературата страхотно експлоатира вярванията, страховете и надеждите на хората. Измислят си, оформят измисленото като документалистика и хайде на сергията!

-              Защо, ти не вярваш  ли в тези книги, които говорят за живот след смъртта?

-              Няма значение дали им вярвам или не. Във всеки случай не ги използвам като доказателство.

-              Аз вярвам не просто на книги, а на определени авторитети. Изтокът се занимава повече от пет хиляди години с връзката “тяло – душа”. И сигурно знае повече от нашата цивилизация, която изучава този проблем от 100 – 200 години.

-              Времето също не е аргумент. Има митове на десетки хиляди години и примитивни народи, които вярват в тях. Това не означава, че са верни.

Започнах леко да се дразня, но реших да не отстъпвам от учтивост или защото ме е домързяло да споря:

-              Източните мъдреци от хилядолетия твърдят, че всичко е светлина. Западът трябваше да роди квантовата механика, за да стигне до този извод преди век. Изтокът значи се оказва прав, въпреки че векове сме гледали снизходително на твърденията му. Ще минат хилядолетия може би, за да стигне Западът до идеята на Изтока, че всичко е дух.

-              Камъкът не е дух. Дух е Бог и хората, създадени по негово подобие. И ти вярваш, че ще се преродиш просто защото някой през хилядолетията в Индия и Китай го твърди? Не е убедително.

-              Никого не убеждавам. В крайна сметка всеки мироглед се опира на вяра. На вяра в авторитети. Аз съм си избрал моите. Ти  - твоите.

-              Момчета, момчета, - Братан като че ли изведнъж се събуди – знаете ли, идеята за безсмъртието на душата е най-грандоманската идея, която някога човек е раждал. Просто грандомания! Човек  просто трудно си представя, че окончателно, безвъзвратно, завинаги, топтан, ще умре...

Братан сви дланта си в шепа, поднесе я към устата си и духна в нея, сякаш издухваше ненужна прах.

Аз почти се опулих:

-              Ти пък да не се окажеш атеист? А? Атеист?! След всичко, което сме си говорили за човека , за неговото развитие и прочие?

- Че какво ми пречи да говоря за развитие на човека и да вярвам, че животът е единствен, окончателен и краен?

-              Преди малко спомена за “Абсолют”...

-              Че какво пречи да има вечен Абсолют, а  всички творения да са крайни?

-              Не, не, пак ме пробваш  нещо... – не ми се връзваше атеизмът с всичко, което сме обсъждали.

Настъпи мълчание. Погледнах Братан  - усмихваше се. Погледнах и Петър – и той се усмихваше. Не, нямах основание да подозирам, че ми се подиграват. Просто наистина беше станало комично. Ние двамата с Петър спорим в какъв вид съществува безсмъртието на душата, а изведнъж Братан тряска на масата някакъв материализъм – ни в клин, ни в ръкав.

Погледнах си часовника. 20 часа.

-              Наистина ще тръгвам...

-              Еми, няма да те връзвам.

-              Какво правим от тук нататък?

Братан отпи от чашата си, сложи лакти на масата, положи главата си в дланите си и се втренчи в мен.

-              Наско... Ще вървим към обобщаване. Към по-сложна задача. Направо те хвърлям в дълбокото...

-              Дълбокото ли?..

-              В Школата на Сферата...

-              Каква е тази школа?

-              Нали си тръгваше, бе? Какво разпитваш толкова? Или искаш, ей така, на изпроводяк, за няколко секунди да ти разкажа за неща, които са ми отнели години?

-              Айде бе, години!

И Братан и Петър мълчаха. Направо мълчаха синхронно. Като  синхронно плуване.

-              Добре, скъпи братя, аз наистина тръгвам. Чао!

-              Чао! – двамата го произнесоха едновременно.

Станах, поклоних се, не знам защо, театрално, и излязох.

                                                                   14
                                                                                 
В следващите няколко дни не търсих Братан. Изпитвах нужда от известна самостоятелност. Беше ме включил в една игра, в която можех да въвлека всички – семейството, колегите, шефовете, приятелите, продавачите в квартала и всеки случайно срещнат. Можех да въвлека и всичко – битовите взаимоотношения, ситуациите в службата, в магазина, по улиците. Излизаш от “реката”, която те влачи; наблюдаваш от страни; създаваш сценарий за ситуацията; режисираш и накрая изиграваш измислената роля. Външно нищо не личи. Поне аз така си мислех или много се стараех да бъде така. Разбира се, играта не беше постоянна. Аз я включвах и изключвах.

Понякога разказвах за играта на приятел от детството или на жена си. И двамата ми зададоха един и същ въпрос: “За какво ти е това?” Разбира се, че нямах убедителен отговор. Все едно някой убедително да ти отговори защо решава кръстословици или защо играе бридж с приятели. Или някое дете да ти обясни смислено защо подскача по нарисуваните квадрати на асфалта. Игрите се играят заради самите себе си. Няма друго обяснение освен, че ти се играе, че ти е приятно да играеш. И все пак и все пак... В тази игра имаше някакво собствено развитие, някакво самоосъществяване. Забелязваш, че се променяш – бързина и качество на реакциите, по-добре разбираш същността на ситуациите и мотивацията на участниците, увеличаваш способността си да търпиш удари от всякакъв характер. Честно казано обаче, тези ползи са мисловна конструкция, която няма отношение към желанието за игра. Не играех, за да постигна еди-какво си. Играех, защото ми харесваше, защото се забавлявах. От време на време ме мъчеше старият въпрос дали всичко, което включвах в тези игри може да бъде елемент от някаква система, но въпросът увисваше.

След няколко дни Братан ми звънна.

-  Организирал съм ти едно шоу. А за последния път, извинявай! Малко бях пийнал...

-      Няма нищо. Беше ми интересно... На раздяла каза, че ще ме “хвърлиш в дълбокото”. Какво означава това?

-  Школата на Сферата. Сега слушай. Искам да опишеш една истинска ситуация, много трудна, много нервна и много важна за теб. Опиши участниците, кой как се е държал, за какво сте спорили, за какво сте се карали, ако сте се карали. Ти как си се чувствал. Не спестявай нищо!

-      Защо е това?

-      Ще те заведа при мой добър приятел. Ще те подложи на хипноза. Под хипноза ще преживееш същата ситуация, но по по-различен начин. Ще бъдеш ръководен в един много ярък сън! Имаш три дни за текста.

-      Имаш го след два дни. Даже вече знам какво ще бъде. Нещо много прясно. Направо вчерашно. Собственикът на вестника ни събра и беше много лют разговор. Още ми кипи отвътре...

-      Точно такова нещо ни трябва!

Още същата вечер седнах да пиша.

Вчера в редакцията дойде собственикът на вестника, Петър Манев, търговец на въглища. Видях го как с отсечени движения върви по коридора и как се втурва в кабинета на Главния. Стоя там сигурно повече от половин час. Секретарката мина по стаите и каза да се събираме в стаята за планьорки.

-      Какво става? – питам.

-      Мани, мани... Кряска, думка по масата... Не знам...

В стаята за планьорки се събрахме шефовете на отдели и зам. главните редактори – около десетина човека. Не чакахме дълго. Манев влетя в залата, увличайки зад себе си като прахосмукачка Главния. Изгледа ни като Зевс смъртни, отказа предложения му стол и се подпря с гръб на стената с кръстосани на гърдите ръце и свити юмруци. Главния седна, но в тон с Манев обхождаше аудиторията с мътен поглед и барабанеше  с пръсти по масата. Колегите бяха адски притеснени. Собственикът идваше рядко, обикновено за да вдига скандали. Случваше се някой да изхвърчи след такова посещение. Поводът за височайшата визита, се оказа,  статия за концесиите за минерална вода, излязла с мой параф. Авторът, пенсионер, бивш главен експерт в Министерството на икономиката и енергетиката, доказваше, че те са страшно неизгодни за държавата. Един от тези концесионери, герой на статията, обаче се бил разсърдил. Обадил се на Манев, за да съобщи, че  прекратява договора за реклама. Доста солиден, както по-късно разбрах. Манев предложил “опровержение”, но човекът бил категоричен.


Собственикът разказа набързо историята, като гласът му се втвърдяваше след всяко изречение и се катереше към горните октави. След разказа на историята започна четенето на морал. Всеки правел каквото си иска, без да се интересува от съдбата на вестника и от лудите пари, които Той хвърлял за издръжката му. Безотговорно било да се пускат статии, които настройват хората срещу инвеститорите, светлия лъч надежда за нашата иначе скапана икономика! Ама, какво сме разбирали ние, субсидираните! Социализмът още дрънчал в главите ни и затова висша справедливост пред еволюцията било от време на време някоя глава да отхвърчи, в символичен смисъл, разбира се. Докато говореше за главите, Манев поглеждаше свирепо към мен, а от това погледът ми се размазваше и сърцето ми блъскаше като камбана на катедрала.  Когато лекцията приключи, дадох съответното обяснение. Направих го кратко, сухо и равно, макар че вътрешно изгарях. Вулканични лави течаха в тялото ми, притеснение, гняв и безсилие ме душаха. “Все тия рекламодатели!” “Все тия или ония политици!” Обясних, че авторът на статията е прав и че тази дейност, дадена на концесия, спокойно може да се върши от държавата или от съответната община. Не бих я пуснал, разбира се, ако съм знаел какъв ще бъде финансовият ефект. Но никой не ме е предупредил. “И благодаря, че не бях предупреден, защото това за пореден път щеше да ми създаде страхотен душевен дискомфорт” – изръсих накрая.

-      Ти си бил много чувствителен, бе! – Манев светкавично ме “закова на стената” -  А да останеш без работа няма ли да ти създаде дискомфорт?

Главния също измърмори, че не е знаел, и така гюлето падна в градината на изпълнителния директор, който беше в командировка и пропускаше шанса да се поти като ученик пред разбеснял се класен ръководител. Така беше според мен.Според собственика гюлето си оставаше в градината на този, който не е питал. Тоест, в моята.

Още на два пъти опитах да се включа в разговора, който приличаше на разпит и “конско” едновременно. Трудно се получаваше. Манев, след като изправи на нокти мен и Главния, започна всичко и всички наред. Вътрешните новини били безизразни, служебно написани. “Икономиката” се плъзгала по най-малкото съпротивление, без да търси дълбочина. Външните новини били банални. В “Културата” защо нямало повече за нови книги, ами само за концерти и театри? Май само “Спорта” пожали. Но и на него му бе припомнен сгрешен тираж на тотото. Имаше такъв случай, по повод на който читателите ни спукаха от майтап...

Едни колеги се гънеха, давайки вели обяснения, други просто сумтяха почервенели и белеха очи, трети, забили поглед в земята, чакаха представлението да свърши. И то свърши. След час упреци, обиди и закани. Манев  изхвърча така, както беше влетял.

Общо взето това беше историята. За някои неща бях написал по-подробно, особено за реакциите на колегите. Изпратих го на Братан.


                                                                 15

В неделя сутринта Братан ме взе с кола. Спряхме пред висока дървена порта в Бояна. Братан натисна бравата без да звъни. Озовахме се в просторен двор с много цветя, грижливо подстригани храсти, няколко плодови дървета и уреди за фитнес в единия ъгъл на двора.

На верандата ни посрещна едър мъж на около 80, с бяла коса и бяла брада, облечен в работен гащеризон и обикновена бежава тениска.

- Вие сте Атанас Попов, журналист... Братан доста ми е разказвал за Вас. Все хубави неща... Има кафе и чай...

После се обърна към Братан:

- Обясни ли му какво всъщност ще правим?

-      Почти нищо. Само главното. Казах му, че ще бъде хипнотизиран и вкаран в ситуация, която той описа. Ще я преживее отново и по по-различен начин.

-      А, да, - Братан се обърна към мен – Иван Тенев  е психиатър, бивш, ако изобщо има бивш психиатър.

Забелязах, че старецът ме разглежда внимателно. ”О, ще се изучаваме, значи!” – помислих си и заковах поглед в края на масата така, че с периферното зрение ясно виждах реакциите му. Наблюдавах го толкова внимателно, колкото и той мен.

-              Добре, приятели, - психиатърът явно се готвеше за по-дълго изказване. – Първо, искам да предупредя, че сеансът може да стане, но може и да не стане. Сега ще обясня какъв е неговият смисъл. Зная, че сте пробвали различни техники. Наричам ги “техники”, защото съм професионално увреден, но всъщност това са си психологични игри. Деавтоматизиране, обръщане, изместване... Ситуацията, която ще преживеете е обобщаваща. Нещо като старт на една комплексна матрица, която ще Ви направи по-различен  като реактивност в обществото, като участие и преживяване в ситуации. Дали това ще се случи зависи повече от Вас, отколкото от мен. Трябва да стъпим на Вашия опит. Тук най-важна е първо деавтоматизацията и след това Наблюдателят. Преживявате модела и после го прилагате. Докато Ви стане автоматичен. Да, автоматизиране на деавтоматизирането!  Възможно ли е, г-н Попов? Вие сте философ. Ако автоматизираш деавтоматизирането, после можеш ли да деавтоматизираш това автоматизиране?

Премигах няколко пъти и понечих да отговоря нещо.

-      Не, не ми отговаряйте. Пошегувах се. Игра на думи...

Поприказвахме си още около половин час за най-различни неща. Оставихме психологията и психиатрията, за да обсъдим новата реколта мед, поддържането на такава градина, каквато имаше тук, малко политика и други случайни и дребни теми.

В един момент психиатърът прекъсна разговора и ме покани да вляза в къщата. След малко коридорче са озовахме в стая с бюро, два огромни фотьола и кушетка. Явно това беше кабинет. Спуснати щори пропускаха малко светлина. Домакинът ми посочи с ръка единия фотьол и сам седна в другия. Каза ми да се облегна удобно, да затворя очи, да се отпусна и да слушам внимателно. Започна да разказва за хипнозата по принцип, нещо за нейната история, после за своята практика. От време на време ме подканяше да търся максимално отпускане. Не ми беше трудно – в този момент включих «савазана» - йогистко упражнение за релаксация, което обичах много и което практикувах често още от юношеска възраст. Знаех как да накарам тялото да натежи, а умът да влезе в състоянието на «гладко езеро» - особен вид будност, която рязко намалява потока на мисли и представи. Започнах да медитирам върху спокойния и плътен глас, който се опитваше да  ме подчини. Гласът ме изпълваше и аз се сливах с него. Гласът растеше, всичко друго се смаляваше. С това съдействах напълно на психиатъра.  

В един момент нещо ме понесе като вълшебен килим.

Озовах се в стая с форма на сфера. В нея бяха моите колеги, главният редактор, собственикът на вестника. Сферата се въртеше, а с нея и всички ние. Странно, но въртенето не ни пречеше – нито да разговаряме, нито да се наблюдаваме един друг. Не ми се завиваше свят, на другите, както изглежда – също. И никой нямаше постоянно място. Седяхме на столове, които се движеха от периферията към Центъра на Сферата и обратно. Това също не  пречеше да общуваме. Сякаш негласно се бяхме разбрали, че постоянното местене е нормално. Забелязах определена закономерност в движението. Когато емоционалността на някого се усилваше, столът му го отнасяше към периферията. Някои се придвижваха без да говорят и без видима промяна в  изражението. Ако емоцията беше двигателят на преместването, при тези, последните, тя вероятно беше скрита, неизразена. Никой не си отваряше устата, говорът  излизаше някак от тялото на съответния човек. Главния седеше някъде по средата между периферията и Центъра на Сферата и почти не се движеше. Манев, обратно, той беше прав и тялото му постоянно се местеше. През по-голямата част от времето обаче беше близо до периферията. Сферата като цяло също се въртеше с различна скорост. Като че ли под влиянието на общия емоционален градус.

Дискусията беше такава, каквато я бях описал в моето съчинение. Нервна и мъчителна.

Емоциите ме задушаваха, страхове и притеснения изплуваха и потъваха с бясно темпо. Чувах всичко, виждах всичко, но образите сякаш се сливаха и това ме блокираше. Вътре в мен – кипеж и пяна, а външно бях тромав. Бях близо до стената на Сферата.

Мек, далечен и властен глас ми нареди да се придвижа към Центъра.  Направих го с усилие. После още малко. Личното ми темпо се забави. Емоциите останаха, но сякаш взеха да се подреждат, не се преплитаха хаотично.

Гласът отново ми нареди придвижване. Направих още една стъпка към Центъра. От тази позиция по-лесно обхващах с поглед прилепналите към стената. Наблюдението ставаше по-лесно. Вероятно поради  по-малката ми собствена скорост. Центробежната сила също отслабна и това ми позволи с по-голяма лекота да се придвижа още към Центъра на Сферата.

Вече регистрирах неща, които преди ми убягваха – нюанси в израженията, в интонациите. Още малко навътре – изчезнаха доста от вътрешните ми емоционални тикове. Чувствата и преценките взеха да се редуват плавно. Повечето участници в разговора бяха останали между мен и стената. Най-отдалечените персонажи  изглеждаха като сънуващи с отворени очи. Реагираха, но като че ли повече на своята емоция, отколкото на това, което наистина се случва около тях. Сякаш бяха деца на въртележка, които стискат здраво синджирите и следят по-скоро шеметната скорост, отколкото въртящия се свят.

Още крачка към Центъра.

Почувствах как психически се отделям от ситуацията. Бях в нея, участвах в обсъждането, реагирах на нападките, внушенията и въпросите, но отговорях бързо и по моя преценка – прецизно. Колкото бяха другите участници по-далеч от мен, т.е. по-близо до стената, толкова по-бавни ставаха техните реакции. Осъзнах, че по-скоро скоростта на моите регистрации и изводи се е увеличила. Дори от един жест, мимика или начало на изречение, можех успешно да предвидя продължението. Бях стигнал вече в Центъра. Дълбоко в себе си, в душата си, чувствах някаква неподвижност. Уж беше състояние, качество, а всъщност имаше формата на блестящ и жив стълб.

Оттук виждах всичко. И разбрах, че от различни позиции в Сферата това „всичко“ е различно. Усещането, че другите  сънуват с отворени очи, се засили. Завихрени от скоростта на своето въртене, те сякаш нямаха възможност и сили да видят това, което виждах аз.

В Центъра на Сферата се почувствах господар на ситуацията. Мълниеносни преценки. Ако трябваше, мълчах. Или се включвах, но с думи и интонация, които отчитаха мисловните и емоционални състояния, главно на Манев, и дори се опитваха да ги моделират. Регистрация – преценка – прогноза – намеса. Сякаш бях раздвоен  – един безмълвен център, който наблюдава и един моделиран облак от емоции и съждения, който участва в разправията по точно определен, предварително зададен начин.

Възприемах всичко като игра. Въртенето на Сферата щеше да приключи, я с лоши, я с никавки последствия за мен, но животът щеше да продължи.И качеството му не зависеше по никакъв начин точно от тази игра.

                                            *    *    *

Мекият глас ми съобщи, че срещата приключва и че трябва да се подготвя за излизане от Сферата.

Отворих очи.

Старецът ме гледаше благо и се усмихваше.

-      Дано си разбрал, дълбоко и с цялото си същество, че всяка ситуация, в която участваш, е Сфера, а как я възприемаш, преживяваш и оценяваш зависи от това, къде се намираш в Нея.
За кратко замълча, зарея поглед над главата ми и продължи:
-      Това е модел. Опитай се да влизаш в него при различни ситуации. Наблюдавай хората, намирай им място в зависимост от проявената или предполагаема емоционалност, ситуирай себе си и започни постепенно да се придвижваш към Центъра. При всяка стъпка укротявай емоциите и усилвай Наблюдателя в себе си.

-      Защо нарекохте Сферата обобщение? Тя си е някаква отделна игра!

-      Защото за да бъде тази игра успешна, трябва да включиш в нея много други, които си “играл” поотделно... И още нещо. Разказват, че след дълго пребиваване в Центъра на Сферата, човек започва да вижда мислите на другите, проектирани на нейната стена. Това предполага възможност за пълен контрол над ситуациите.

-      Защо “разказват”?

-      Защото аз не съм го преживявал. Чел съм обаче, че на някои четенето на мисли им се е случвало. Нали не смяташ, че аз съм измислил тази Сфера? Тя е на повече от 2 хиляди години... Май в практическата психология нищо ново не може да се сътвори...

Изведнъж психиатърът  стана много сериозен. Наведе се към мен и почти прошепна:

-      Аз лично те съветвам по-малко да мечтаеш за  контрол над другите! Казват, че някои много напреднали полудявали. Да четеш мисли е божествено постижение, но  едновременно с това и адско проклятие…


Побъбрихме още известно време. За каквото се сетим, без цел и посока. Погледнах  часовника. Бяха минали три часа. Братан разпери ръце сякаш се извиняваше, стана и ми направи знак, че е време да тръгваме.

                                                                16                                              

Играта на психиатъра Иван ми хареса, но тя не беше подходяща за всякакви случаи. Изискваше сериозно емоционално ангажиране и сравнително голяма продължителност. Обикновено я включвах, когато предусещах препирня. Идва например автор, напрегнат, готов да се кара и го “вкарвам” в Сферата. Включвам фантазията за центъра и  периферията. Когато един от двама ни ставаше по-емоционален, виждах как се пързулва към периферията. Ако това се случваше с автора, деавтоматизирах погледа си, стремях се да уловя колкото се може повече подробности, повече нюанси. Като че ли имаше две реалности, които се наслагваха една върху друга без да си пречат, без да се смесват. Разговорът беше едно, наблюдението – друго. Когато аз ставах емоционален, изпитвах много странно раздвоение. Едновременно бях аз, който се ядосва, дразни, възмущава и аз, който спокойно наблюдава. Едното Аз, участникът в разговора, се превръщаше в актьор, който прави всичко възможно да бъде естествен, автентичен, защото трябва да се хареса на зрителя, на другото Аз. В момента, в който усещах тази двойственост,  Центърът ме притегляше, а двамата, аз и авторът, се раздалечавахме.

Какво всъщност се случваше с мен? Аз си играех, забавлявах се. Подчинявах се на някакви правила, прожектирах си заучени образи, учудвах се, когато нещо неочаквано се появи,  следвах логиката на нещата и... И се радвах. Радвах се на играта дори в моменти, в които се дразнех на събеседника си или ми идваше любезно да му покажа вратата. С времето нещата ставаха по-лесно и по-бързо. С по-малко мое активно участие. Те просто си се случваха. И тук забелязах това, което психиатърът определи като “игра на думи”.

Деавтоматизирането започна постепенно да се автоматизира. В първите игри, трябваше някакво усилие, по-специална нагласа. Имаше “старт”. Постепенно този специален момент изчезна. Остана малка част от секундата за взимане на решение. Поглеждам “партньора” завесата светкавично се вдига. Започваше представление. Аз - актьорът, се стараеше, защото Аз - зрителят, трябваше да остане доволен.

Същата “пиеса” си устройвах и  с колеги, и с началници, и със случайни действащи лица. Понякога със седмици не се сещах за Сферата. Друг път я практикувах всеки ден. В такива моменти на актьорско вдъхновение просто сутринта излизах все едно отивам на театър. В театъра на собственото си ежедневие.

Когато почувствах, че владея Сферата, се обадих  на психиатъра. Уговорихме се да му гостувам през почивните дни.

Отидох без Братан.

-      Каза ми, че си овладял Сферата. Ще ми е интересно да разкажеш. Не знам дали споделих с теб, но за мен Сферата е безкрайна. Няма овладяване. Има стигане до някакво ниво. Дори тези, които твърдят, че са започнали да четат мисли, говорят за следващи етапи, за следващи дълбочини...

-      Ами, забавлявам се... Не ми представлява проблем да Я включа. Придвижването към периферията или към центъра става автоматично, в зависимост от емоционалното ми състояние. Най-забавното обаче е Наблюдателят. Едновременно изпитвам емоции, породени от разговора и не изпитвам емоции, тъй като просто наблюдавам... 

Замълчах за няколко секунди, защото не знаех дали е редно да задам въпроса, който ми беше в главата. 

-      Само че... това да не се окаже началото на някакво полудяване? Предполагам, че не ме тласкаш натам...

-      Виж сега! Ако си поел пътя на полудяването, ще се справиш и без мен. Обикновено аз се намесвам за обратния път... Полудяване... Всичко зависи от контрола. При артистите няма ли раздвояване? Няма ли самонаблюдение? Контролираш ли нещата, няма страшно. Но ако почувстваш, че превърташ, пий газирана вода с аспирин!

-      Моля?

-      Шегувам се. Не се притеснявай. Ако ти стане нещо, медицината е напреднала... И какво казваш? Успешна Сфера? И кога Представлението, както казваш, е успешно?

-      Когато другият започне да прави нещата много бавно. Тогава имам време, много време, да го разглеждам, да търся и да намирам подробности.

-      Тъй, тъй.. В същност ти се ускоряваш...Това е голям успех!

-      Появява се чувството, че мога да предвидя по-нататъшната реакция. Настоящето идва по логичен път от миналото и отива по логичен път в бъдещето. Дори съм усещал, че мога да променя това придвижване от настояще в бъдеще. С дума, с жест, с поглед. Че мога да манипулирам събеседника. Да го водя за носа!

-       И водил ли си някого за носа?

-      Не. Разбирал съм, че го мога. Реакциите на другия стават толкова бавни, прозрачни и прогнозируеми, че нищо няма да ми коства да го тласна в някаква посока. Не съм го правил, обаче. Спирал съм дотук. До усещането, че го мога.

-      Това е умение, което ще изработиш , ако практикуваш често и внимателно Сферата. То е  следващ етап. Бъди внимателен, обаче. Нататък започва да става опасно...

-      И какво му е опасното?

-      Могат да се появят желания и действия... твои желания и действия, за които след това да съжаляваш.

-      Чак пък толкова...

-      Играта е добра, забавлява, но трябва да се внимава да не се прекрачва една граница.

-      Тази граница ли имаше предвид Братан, когато ми каза, че ще ме хвърли в дълбокото? 

-      Може и това да е имал предвид. Не знам. Той понякога използва по-силни думи. Всъщност, никой не може да те “хвърли в дълбокото”. Само ти можеш да се хвърлиш. И за това някой трябва да те предупреди. В случая аз изпълнявам тази функция...

За малко замълчахме. Гледахме пред себе си и отпивахме от водката. Тишината беше невероятна. Сякаш бяхме на село. Всъщност ние бяхме на село. Тук “София” беше твърде условно понятие.

-      Искам да те попитам... Нещо, важно за мен. Защо ни е всичко това? Защо ни е тази Сфера? Защо са ни и другите техники? Образуват ли някакво цяло? Представляват ли брънки на някаква верига? На някакво тайно учение, което Братан и ти ми откривате малко по малко?

Психиатърът изведнъж стана много сериозен. Отпи от чашата и се взря пред себе си, не в мен.

-      Как да ти кажа... И има, и няма... Представи си, че пред теб на масата има халки. Пет, десет, петнадесет. Можеш да направиш верига от тях.От всичките или само от няколко. Ти решаваш дали да има верига и колко дълга да е. Зависи какво искаш да правиш.

Психиатърът отново млъкна за малко. Погледна ме втренчено, усмихна се и бавно продължи:

-      Ако тук има десет халки, какво е тяхното предназначение? Трябва ли да правят верига?

-      Не знам. Зависи от този,  който се занимава с тях.

-      Ако някоя халка много ти харесва, можеш да я отделиш от другите.  А останалите  да сложиш в една кутия. Или просто да  изхвърлиш.

-      Говорим за различните техники като за халки, нали?

-      Точно така. Можеш от всички халки да запазиш само една. Познавам такива хора.  В един момент те си избират една и захвърлят всички останали. Аз ги наричам “монокултурници”. Защото не ми харесва думата “еднохалкници”. Ако останеш до към седем, ще те запозная с една такава жена. Тя пробва много неща. Най-накрая се спря на известна древна медитация. Наричаме я «Короната». Работѝ много усилено върху нея. И други техники не я интересуват.

-      Ще разкажеш ли?

-      Обръщаш поглед към себе си на границите между вдишване и издишване. Самовъзприятие «горе» - когато вдишването преминава в издишване и «долу» - когато издишването преминава във вдишване. Прекъсваш потока на съзнанието си за нищожна част от секундата. При това прекъсване цялото ти внимание е насочено «навътре».

-      И като се занимаваш постоянно със себе си, как си вършиш работата? Как общуваш с другите?

-      Не се занимаваш постоянно със себе си. Времето, в което си «навътре», е нищожно. Преходите са светкавични. Адски е трудно за овладяване.  Изисква много години усилие. Мистиците твърдят, че тази техника те прави психически непоклатим.

-      И тази жена я владее?

-      Да, твърди, че я владее... Няма как да проверя, но съдя по промяната на поведението й. Когато дойде при мен имаше сериозни проблеми с нервите. Сега е «желязо». В интерес на истината, пробвахме доста неща.

-      И Сферата?

-      Да, и Сферата. Само че тя не е основна техника!

-      А защо тогава се занимавахме точно с нея?

-      Защото Братан ме помоли нея да ти покажа. Защо точно нея, не знам. Питай го. Човекът си има своя педагогика.

-      Да не би и той да ти е пациент?

Психиатърът се засмя.

-      И ти си ми пациент... И Братан ми е пациент... Аз все пак съм психиатър.

-      А – а! Чак сега  разбирам, че съм бил луд и че ти си моят лекар! – хванах се театрално за главата.

Този път психиатърът взе да се кикоти точно както го правеше Братан. Все едно бяха от една и съща циркова школа.

-      Не, не си. И Братан не е. С него се познаваме от двайсет години. Приятели сме, въпреки разликата в годините. Той е психолог, аз – психиатър. Имаме много общи теми. И общи интереси. И двамата се интересуваме от психологически техники, професионално. И се забавляваме с тях. Сигурно си имал възможност да се разхождаш с него сред много хора. Голяма маймуна е. Постоянно играе някакви роли. Аз не съм чак толкова игрив...

- Да се върнем на жената с медитацията, заинтригува ме.

- Петя се казва. Решаваше сериозен психологичен проблем. Опита различни неща. В един момент се спря натази медитация. Можеше да си направи верига, но си избра една халка. И малко по малко се промени. Стана приветлива, спокойна, уверена. Да, при нея не беше игра. При нея беше лечение. Но философски погледнато всяка игра е лекарство. Всяка игра е лечение.

Замълчахме. Бях доволен от този разговор. Отпадна ми една загадка. А напоследък тя доста ме тормозеше, а Братан избягваше да ми отговаря. Всъщност, просветна ми -  загадка нямаше.

-      Ще си тръгвам...

Станах и му подадох ръка. Домакинът я пое, а с другата ръка ме прегърна бащински.

-      Винаги си добре дошъл!

-      Благодаря ти, тук ми е много приятно. – усмихнах се на свой ред.

Прекосих градинката и излязох на улицата. За два часа бях в свят, който ме обичаше. И мисълта, че можех да се връщам в него ме топлеше.