вторник, 18 февруари 2020 г.

Пролет през февруари

Уж всичко си е същото, зимно, но не е.

Небето не  светлее, а искри. Слънцето разлива оранжева боя по  дърветата. Зората не е само на изток. Зората е навсякъде. Въздухът е студен, но не мразовит – щедра свежест, уханието на пролет обаче ще дойде по-късно.

По клоните – пъпчици - бебета – дискретни, затворени, но явни.

Синигерът, най-ранобудния, подканя поспаливите и недосетливите. Кълвачът някъде е започнал да поставя рекорди.

По земята милиони кафяви иглички и листа  - блед спомен от есента. Тук таме петна от сняг, забравени от зимата.

Поемаш си въздух и кислородът бие чак в петите.

Ушите ли са по-отворени за звуците на събуждането или душата е по-чувствителна, но от водата блика тържественост. Земята е някак по-мека.

В усмивките на срещнатите – съучастничество,  пред прага сме на едно и също откритие, долавяме една и съща тайна.

петък, 31 януари 2020 г.

Долнолозенски манастир


Лозенският манастир „Свети Апостоли Петър и Павел” се намира на изток от София, под магистрала Тракия, в близост до разклона за гара Верила.

На един хвърлей място от София, в землището на село Долни Лозен, близо до магистрала „Тракия“, на пет минути път с кола след „Църна маца“. Отдалеч личи, че е новопостроен манастир. Портата за двора – метална, черквата – внушителна, със сводове на няколко нива, сякаш архитектът е положил специални усилия сградата от далеч да грабне погледа и да внушава респект.

… Народната памет твърди, че тук е имало манастир още от 10 век. Бил е мъжки с голямо братство – около четиридесет монаси. В края на 14 в., когато турците завладяват България, манастирът е процъфтявал и в духовно и в материално отношение. Обграден с гъсти гори, известно време е действал необезпокояван, но след като турците го откриват го сриват със земята, а монасите избиват до един. Цели пет века селяните от околните села, в знак на уважение към паметта на манастира, не използват земята му за нищо – нито я обработват, нито пасат добитъка, нито почиват дори на нея. Едва в началото на 20 век на мястото на старата черква бил построен малък параклис. През 30-те години дядо Будин от село Долни Лозен, след откровение насън, напуснал семейството, поел обет да не яде месо и да не се подстригва  и заживял в параклиса. А наследниците на дядо Будо, както го наричали в селото, и до днес помагат усърдно на манастира. В края на 80-те години по основите на стария параклис селяните от Долно Лозен построяват малка чърква. В началото на 1993 година по благословението на Патриарх Максим в манастира идва на послушание монахиня Вероника. Тогава в манастира няма никакви други сгради освен църквата. През 90-години са построени две жилищни сгради. Сегашната църква, „Светите апостоли Петър и Павел“ е осветена на Петровден 2005 година от Българския Патриарх Максим…

В храма – чисто, спретнато, стените сякаш прясно варосани, без стенописи, но с много икони.Запалени свещи – само в притвора. Най-напред потърсих иконата на света Богородица, чиято история се помни от Руско – турската война през 1878 г.

…Руски войник, участвал в боевете на Шипка, я носел със себе си; отседнал в селото; в къщата – домакин гласели сватба; поканили го за кум, той се съгласил и тъй като нямал нищо друго, подарил на младите тази икона. Техни наследници я подарили на изградения по-късно параклис…

В храма две икони бяха „достойни“ за тази съдба. Първата беше поставена в пищен иконостас, с метална ювелирна бродерия, с грабваща от далеч специална почит. Пред втората, по-близо до олтарния иконостас  гореше кандило. И на двете икони бяха открити само лицата на света Богородица и на Младенеца. Цялата останала площ на иконите беше с метално, блестящо, може би позлатено, покритие.

          − Извинете, коя е иконата на Богородица, която е дошла от Русия? – попитах единствената жена в храма, която явно беше служителка тук.

Жената се зачуди, вдигна вежди и така остана замислена за няколко секунди. „Има си хас да не знае за тази икона!“, помислих си добавих:

          − Войник, който е участвал в Руско-турската освободителна война, я е донесъл тук!

          − Така кажете… защото в храма има доста икони дошли от Русия и подарени на манастира...

          − Може би е една от тези двете? – и вдигнах ръка по посока на иконите, които ме бяха впечатлили.

          - Не, не са те! Тази, по-близката е „Света Богородица - Утешение“, а онази, със запаленото кандило пред нея е „Достойно есть“! Иконата, за която питате не е тук, тя е в параклиса!

          - Мога ли да я видя?

          - След малко ще ви кажа! – изричайки това, жената излезе от храма.

Бях заинтригуван от информацията, че тук има доста руски икони. Опитах се да позная поне някои от тях. Близо до олтарния иконостас беше поставена икона на последния руски император Николай Втори, заедно с императрица Александра, четирите им дъщери и принц Алексей. „Тази със сигурно е подарък от Русия – в България рядко се среща“. Близо до изхода пък беше закачена много голяма икона на свети Тихон, патриарх руски. „Тази -също“.

Жената влезе в наоса, видя ме, че разглеждам иконата на свети Тихон и каза:

          −Тази икона също ни е дар от Русия, тази на свети Лука – лечителя – също. Ето там – на мъчениците от императорското семейство – също. За двете свети Богородици май ви казах…

После  тихичко добави:

          − Тук предпочитаме руските, някак си са по-топли, по-сърдечни. Гръцките са по-строги… Да Ви заведа да видите „Света Богородица - Знамение“?

          − Тази войнишката, чудотворната, нали?

          − „Достойно есть“ и „Утешение“ също са чудотворни. От Вашите молитви зависи… Иначе, да, войнишката!

Излязохме от храма и се качихме по тесни дървени стълби на втория етаж на сградата отсреща.

          − Тук имаше литургия и сега няколко души са седнали да си приказват… Да не се притесните!

Влязохме в неголяма стая, заета почти цялата от продълговата маса. Около нея бяха седнали двама свещеници и четири – пет жени. На масата бяха сложени сладки и чаени чаши. Погледнаха ни с любопитство, но без изненада – явно бяха предупредени.

Заобиколихме масата, жената дръпна плътна плюшена завеса и ни показа една икона. Малка, в скромен иконостас. Снимах я с разрешение и побързахме да излезем.

          − През зимата се служи главно тук. В храма е студено, за гласовете не е добре…

„Какво нещо - помислих си - „Света Богородица - Утешение“ − нагласена, украсена, положена в „кралско ложе“,сякаш е най-ценната икона в манастира, а тази малката, скромната, си я взимат през зимата в параклиса, където се служи! Коя е по-почитана? Коя е по – на сърцата им?“

          − „Знамение“ ли казвате, че се нарича?

          − Да, „Знамение“! Това е  „войнишката“, както я нарекохте вие!

…“Света Богородица - Знамение“ е икона, на която Божията майка е изобразена с вдигнати за молитва ръце, а Исус е поставен в медальон на гърдите Й. Най-известната „Знамение“ е „Новгородската“. Пред нея вярващите са се молили по време на бедствия и нашествия на врагове, за изцеление на слепота и очни болести, при епидемии, за помирение на враждуващи. Исторически описано чудо, извършено от нея, е помощта при обсадата на Новгород от суздалците: след молитва пред иконата „Знамение“ нападателите внезапно побягнали (1170 г.) Известни са много чудотворни нейни копия…

„Сигурно войникът, който е донесъл иконата, се е надявал на нея да им помогне в битките с турците“, помислих си.

          − Бихте ли ни казали нещо интересно за първата монахиня тук – Вероника?

− С удоволствие! Била е научен работник. Изведнъж решила, че ще стане монахиня. За всичките й близки и познати било необяснимо. А и тя не държала да обяснява. От Бог е доведена… Вероника е спяла и зиме и лете в черквата, преди да направят жилищна сграда…

          − Колко монахини са сега в манастира? – попитах.

Обикновено на този въпрос получавах отговор. Жената обаче се усмихна, наведе глава и каза:

          − Има монахини… в множествено число са…

          − Питам, защото манастирът е прекрасен, подреден, уютен, явно с много стаи… Питам, защото по принцип положението с монашеството в България е трагично. Преди месец бяхме в Годечкия манастир. Служеше само един монах – игумен, а и той държеше ключовете на още два съседни манастира. Все пак, колко са монахините тук?

          − Повече от една, - беше отговорът и на пръв поглед без никаква връзка попита:

          − Нали знаете кой е духовен наставник на този манастир?

          − Да, пловдивския митрополит Николай, той е служил тук когато е бил студент…

          − Точно така и има голяма заслуга за това как изглежда манастирът! С него си тръгнаха доста монахини, отидоха в пловдивски манастири..

          − Например в „Свети Кирик и Юлита“, нали?

Жената почти зяпна от изненада, след секунда се засмя:

          − Точно така… Добре сте информиран…

          Ами, налучквам! – казах и се обърнах към спътника си:

          − Любене, помниш ли каква разправия имахме там с една монахиня? От тогава като чуя манастир в Пловдивска епархия, само за „Свети Кирик и Юлита“ се сещам…

Последните думи казах толкова тихо, че жената да не ги чуе. Все пак не е голяма гордост да излезеш от манастир със скандал. Нищо, че преди да бъде възстановен като света обител е бил  хотел, ресторант и дискотека.

Огледах витринките, за да си купя нещо за спомен. Посочих малка иконка „Неопиващата чаша“. Стори ми се, че жената ме погледна странно.

          − Не, не е това, което си мислите!

          − Какво си мисля?

          − Не съм  нито наркоман, нито пияница! – усмихнах се широко, за да придам весел вид на репликите си.

…На иконата, известна с името „Неопиващата чаша“, пред Света Богородица е поставена чаша, от която излиза Младенеца.Иконата се  прославя в Русия през 1878 г. Един селянин от Тулска област, който имал проблем с алкохола, пропил всичко, което имал, и съвсем обеднял. Получил парализа на единия крак, но не престанал да пие. Веднъж на сън му се явил  благолепен старец, който му казал да отиде в град Серпухов, в манастира, посветен на Св. Богородица, за да се моли там пред Нейната икона „Неопиваща чаша”.  Селянинът изпълнил съвета. Като влязъл в манастира, той разказал за видението си и помолил да отслужат молебен пред иконата „Неопиващата чаша”. В обителта обаче никой не знаел за такава икона. Най-сетне си спомнили, че в един  коридор стои потъмняла Богородична икона, на която е нарисувана чаша. Внимателно я разгледали и на гърба й открили надпис: „Неопиваща чаша”. След молебена селянинът не само че оздравял от парализата, но се избавил и от алкохолната страст. Вестта за чудото се разнесла навсякъде из Русия и при чудотворната икона започнали да идват хора, страдащи от пиянство. Днес молитвите пред тази икона са за избавяне от алкохолизъм, наркомания и други зависимости. ..

Излязохме от черквата заедно с жената. Тя ни посочи голям камък с желязна халка отгоре:

          − Ето тук цар Борис Трети е връзвал коня си.  Той много е обичал да идва тук.

          −И има запазени снимки от литийно шествие и панихида от 1943 г. след неговата смърт. Явно в този край много са го почитали, - опитах се вляза в темата.

          −Точно така.

Жената беше изключително приветлива, любезна, енергична. Гледаше ни в очите,  сякаш за да отгатне наши желания, за да ги изпълни.

Побъбрихме си още малко за различни нещо и се сбогувахме.

          − Любчо, какво ще кажеш за този манастир?

          − Изключителен… Чист, подреден, хармоничен… И толкова близко за София, от магистралата сигурно се вижда, а никога не сме обръщали внимание, стотици пъти сме минавали… Грабва те веднага, като любовта от пръв поглед!

          − Днес си поет…

          − Наистина, малко са манастирите, които после в спомените си не можеш да ги сбъркаш с друг! Тук, в този…има някаква непостижима нежност… Въпреки внушителната черква! Нежност, мащабност и хармония  на едно място…

         

         




сряда, 22 януари 2020 г.

Самоковски манастир


Самоковският девически манастир се намира в самия град Самоков, който е на 45 км от София.

− Вземете си букетче, господине! Вземете си и вие, госпожо!

− Свети Атанасий със здраве да ви дари! Вземете си!

От двете страни на външната порта на манастира бяха седнали две жени, разстлали пред себе си миниатюрни букетчета от зелени клонки и цветя. И двете се бяха превили ὀ две, сякаш това щеше да ги предпази от студа. Зачервените носове и ръце ги издаваха, че са тук поне от няколко часа. Какво ли можеха да спечелят?

− Вземете си! Ей това букетче е един лев, а другото, с цветето е два!

В центъра на черквата имаше поне двайсетина души. Млад поп на около 30 години говореше тихо на жена, прегърнала малко дете. В един момент повиши глас:

− Да се свети името на малкия Атанас! И след 20 години ще дойдете тук да го оженим!

Черквата беше огромна, трикорабна, с много висок иконостас, който впечатляваше с хилядите си резбовани мотиви. Явно беше правен с голямо самочувствие, майсторска гордост и с размах на свободни хора.  Всичко в черквата беше мащабно, сякаш искаше да компенсира вековната смаленост и скромност на култовите сгради, правени по време на турското робство. В най-горната част на иконостаса бяха запалени десетки силни електрически лампи, които придаваха ненатрапчива тържественост на наоса. Беше все пак голям празник – Атанасов ден!

…Манастирската черква на Самоковския девически манастир "Покров Богородичен" е построена през 1837 – 1839. Самият манастир е основан през 1772 г. като девически метох на Хилендарския манастир. Първоначално за нуждите на светата обител е използвана къща в центъра на града на известна дарителка. Основаването на манастира се свързва с името на баба Фота, бабата на Константин Фотинов, приела монашески сан в Русия. Самоковският манастир се е издържал главно със сукнарство. Черквата е построена със спечелени от монахините пари. В  края на 19 в. монахините в манастира достигнали до сто…

Няколко минути след като влязохме, лампите угаснаха – явно бяха запалени само за ритуала. Светлинната феерия се смени с полумрак. Към мащабността сякаш се добави покана за усамотение и молитва. Почти всички напуснаха черквата.

Съвсем близо до царските двери на иконостаса стояха мъж и жена. Държаха запалени свещи и си говореха тихо с една монахиня. Доближих се.

− Огънят в кандилата никога не угасва. Това е благодатният огън, който идва от Йерусалим! – монахинята посочи с ръка многобройните кандила, разположени под електрическите свещи.

Монахинята тръгна да излиза от черквата, проследих я с поглед. В ръцете си носеше парче пита, голямо колкото половин хляб, вероятно останало от кръщенето. Спря се пред служителката, която продаваше свещи, бутна й питата в ръцете:

− Това е за теб!

− О, много благодаря! Няма ли да вземете малко?

− Не, не, всичкият е за теб!

Поставихме букетчетата до иконата на свети Атанасий и започнахме да разглеждаме, наоса, стенописите и иконите. Искаше ми се да вляза и в олтара, бях любопитен да видя трите абсиди, с тяхното изографисване, но нямаше как – това си го позволявах само тогава, когато бяхме сами в черквата.

… „Покров Богородичен“… На 1 октомври  910 г. град Валхерна е нападнат от сарацините. Част от населението се втурва в главната черква на града, за да търси божие спасение. Свети Андрей Юродиви, който е бил в черквата, като вдигнал глава, видял под купола света Дева Мария, която свалила връхната си дреха – омофор и я разстлала над главите на хората  в знак на защита. Свети Андрей Юродиви сръчкал своя ученик, който бил до него. „Вдигни глава! Виждаш ли я?“. „Виждам я!“ – отговорил ученикът и свети Андрей се уверил, че не халюцинира. Градът бил спасен от нашествениците…

Сцената с Богородица с покривало (покров) в ръцете беше изобразена на три места – два пъти в наоса и веднъж  над вратата в притвора. Любопитното беше, че и на трите места Светата Дева беше с крила. Света Богородица с крила се среща рядко в православната живопис. Чувал съм, че идеята за нейното изобразяване с крила идва от „Закрилница“, от „Света Богородице, закриляй ме!“

Монахинята отново влезе в наоса. Едра, здрава, с енергични и отривисти движения, тя нещо подреждаше край иконата на свети Атанасий. Нямаше да е в стила ни, ако я оставехме без въпрос.

Извинете, - опитах се да налучквам исторически факти – името „Покров Богородичен“ има ли нещо общо с конкретната  история на манастира?

− Има! Със своя покров Богородица е спасявала града!

− А можем ли да видим мощите на свети Сава Сръбски?

− За съжаление, не! Те се изнасят само на най-големите празници!

…Свети Сава Сръбски е най-почитаният сръбски светец. Той за сърбите е това, което за нас е свети Иван Рилски. Първият сръбски архиепископ. Заедно с баща си е съосновател на Хилендарския манастир. През 1235 г. е поканен от българския цар Иван Асен Втори да посети Търново. Тук се разболява от пневмония и умира. Погребан е в църквата „Св. Четиридесет мъченици“. През 1237 г. мощите му са пренесени в Милешевския манастир в Сърбия. В края на 16 век мощите на св. Сава са изровени по нареждане на Синан паша и изгорени на централния площад в Белград. Днес са запазени ръка, на която липсва малкият пръст и която се съхранява в манастира „Св. Троица“ в Плевля, Черна Гора, и липсващият пръст, който се намира в Самоковския девически манастир…

− Жалко… А мощите на свети Мина, можем ли да видим?

− Нямаме мощи на свети Мина.

− Така пише в специализиран сайт за манастирите в България…

− Не всичко, което пише, е вярно… Имаме мощи обаче на свети Пантелеймон! Елате да ви ги покажа!

Монахинята ни отведе до икона на свети Пантелеймон и ни показа под стъклото нещо като медальон, съставен от четири метални фигури, с инкрустирани във всяка от тях вероятно скъпоценни камъни. Това изобщо не ми приличаше  на мощи, но решиш да не питам за детайли.

− А икона на свети Мина имате ли?

− Разбира се! А защо Ви е точно икона на свети Мина?

− Защото търся икона на свети Мина, на която светецът да не е с бяла коса. Още нямам отговор на въпроса защо навсякъде го рисуват с бяла коса, въпреки че когато са му отсекли главата е бил на 24 години…

Монахинята се засмя сдържано:

− Имате късмет! При нас косата му е леко прошарена, но не е бяла. Ето там, в десния край на иконостаса!

Благодарих и тръгнах да се уверя дали монахинята не се шегува. Права беше – свети Мина не беше с бяла коса! Имах и още един въпрос във връзка с този светец – защо винаги го изобразяват във военни доспехи, въпреки че много време преди екзекуцията той напуска армията и тръгва из пустинята? Не го зададох, защото почувствах, че ще прекаля.

В храма попаднах на пространствено решение, което ме стъписа. Част от дървените столове бяха обърнати с гръб към центъра на наоса и гледаха към стените. За пръв път виждах стол, в който ако седнеш, ще бъдеш  с гръб към изнасящите службата свещеници.

Имах още един въпрос и започнах да се оглеждам на кого да го задам. В един от коментарите под публикация за манастира пишеше: „Румяна Иванова за Самоковски манастир, 01.09.2014. Здравейте. При посещението ми в Манастира останах удивена от една Икона - Милващата Икона с Младенеца....докато си сложа ръката върху иконата, усетих много силно мравучкане в цялото ми тяло. Ако може да ми покажете начин да си я имам…“

Монахинята отново си беше тръгнала, но сега в черквата нещо подреждаше жената, която продаваше свещи и сувенири.

− Извинете, коя икона е „Милващата Богородица“?

Жената изобщо не се поколеба:

− Елате с мен! Заведе ми почти до вратата между притвора и наоса и  в ляво (на излизане) ми посочи една малка икона на Богородица.

До нея имаше друга икона на Богородица – много по-голяма, поставена на място сякаш специално изработено за нея и затова попитах:

− Тази малката или тази голямата?

− Малката, - беше отговорът.

Погледнах я, на външен вид – нищо особено. Обикновено иконите, които се смятаха за чудотворни, стояха на специални поставки, в резбовани рамки и пред тях винаги имаше цветя. Отношението към тази икона изглеждаше съвсем неспециално. В основата на иконата имаше надпис: „Зографска чудотворна икона на пречистата Богородица АКАТИСТНА“.

….През 13 век православието било подложено на голямо изпитание. Папите през този век били решени на всичко, за да разпрострат властта си върху православните християни. Особено агресивен бил папа Григорий X. Той имал и силен съюзник – византийския император Михаил VIII Палеолог. Кръстоносци опустошавали страната, с меч налагали властта на папата. Особен интерес, разбира се, имали към Света гора – крепостта на православната вяра.

Близо до Зографския манастир живял в своя килия старец, който непрестанно се молел пред икона на Света Богородица. Веднъж, когато произнасял поздрава към Пресвета Дева Мария - “Радвай се!”, внезапно чул и от Нейната света икона думите „Радвай се и ти, старче Божий!“ Старецът се вкаменил от страх. „Отиди в манастира – му наредила Света Богородица – и предай на монасите, че моите врагове и враговете на моя Син скоро ще ги нападнат. Нека слабите се укрият, а смелите да защитят своята вяра!“ Старецът хукнал към Зографския манастир да изпълни заповедта. Когато стигнал портите на манастира, видял че иконата  вече е там. Влязъл с нея при игумена и разказал пророчеството. Част от монасите се укрили. Други – 22-ма и четирима миряни останали да чакат нападателите. Когато кръстоносците дошли, 26-имата се заключили в кулата на манастира. Кръстоносците ги увещавали да се предадат и да приемат папското върховенство. Когато получили категоричен отказ, те натрупали дърва и запалили кулата.  Всички, и монасите и миряните, изгорели. По-късно в пепелта намерили иконата, дошла заедно със стареца, невредима. Това се случило на 10 октомври 1276 г. При българските монаси тази икона е известна с името „Херово“ (от гръцки – „Радвай се!“). Мястото, на което старецът получил  чудесното откровение също се нарича „Херово“.  Иконата се нарича още и „Предвестителка“.  В делнични дни  в черквата „Успение на Пресвета Богородица“ четат акатист пред чудотворната икона, затова тя е известна и  с името „Акатистна“. Тази икона и до днес се намира в Зографския манастир. Нейни копия има в целия православен свят…

Такова копие беше и пред мен. Защо обаче жената в коментара я нарича „Милваща“? След като попитах за „Милващата Богородица“ и служителката на храма без никакво колебание ме доведе точно до тази икона, значи тук така я наричат!

…Изображенията на Пресвета Богородица са основно два типа – Одигитрия (Пътеводителка) и  Елеуса – „Милостива“, „Милваща“. Тези основни архетипи дават началото на редица следващи иконографски типове. Богородица Одигитрия е изобразена в тържествена поза като с лявата ръка придържа  Младенеца, а с дясната го сочи като „Пътят, Истината и Животът“.Богородица Елеуса прегръща Младенеца като е допряла лицето си до неговото. С това тя символизира и безграничната любов…

Внимателно погледнах иконата пред мен. По всички характеристики тази икона беше от архетипа  Одигитрия, а не от архетипа Елеуса. Защо тогава я наричаха „Милваща“?

Помилвах иконата и се дръпнах в страни, където ме очакваше още един въпрос. На икона беше изобразен Исус Христос, застанал на едно коляно, с твърде угрижено лице, подпрял с едната си ръка глава, а в другата ръка…държащ миниатюрно детско телце, от което капеше кръв… Явно това щеше да ми е за домашно – не исках да измъчвам любезната служителка на черквата.

Излязохме от храма.

На двора – покрай стените на манастира – едноетажни и двуетажни постройки.В някоя от тях имало и стаи за поклонници. В магерницата предлагали храна за бедни. Стопански постройки, нацепени дърва, два кошера, малка оранжерия и чешма, подарена през 1980 г. от патриарх Максим. И табло, от което става ясно, че манастирът е газифициран.

До една от сградите на дървени дъски лежеше каменна плоча с надпис: „Апостолът на свободата Васил Левски идва в гр. Самоков през 1871 г. за да създаде таен революционен комитет. Той се укрива в девическия манастир“.

На излизане от манастира, от ляво на външната порта, забелязах барелеф на Васил Левски. „Навсякъде по манастирите е почитан като светец, без да е светец“, помислих си.

Премръзналите две жени продължаваха да стоят сгънати ὀ две и да подканят влизащите да си купят от малките им букетчета. Едните по един лев, по големите – по два. Купих още две букетчета, без да знам за какво са  ми – можех да дам на бабите по левче, но не исках да мислят, че им давам милостиня.

Сложих букетчетата под барелефа на Левски, прекръстих се и се качих в колата. 

  







петък, 27 декември 2019 г.

Годечки манастир „Свети Дух“


Годечкият манастир се намира на 46 км от София, на 5 км от Годеч и на 18 км от Драгоман.

Необичайно е на втория ден на Коледа да се качваш в планината и да няма педя сняг. Пръска ситен студен дъжд. Пътят Драгоман – Годеч, който избрахме, е труден – тесен, с много остри завои, на места с издълбани дупки в асфалта.

Спряхме колата на метри от портата на манастира. Тя беше затворена и за миг си помислих, че е заключена. Щеше да бъде див късмет – специално се бяхме вдигнали от София, за да видим този манастир. Бях решил от него да започнем запознанствата със светите обители около Годеч. Знаех, че районът е богат на манастири – цели осем – част от Софийска Мала Света гора.

Натиснах бравата и за наше удоволствие вратата се отвори. Пред погледа ми се стелнаха няколко сгради – една двуетажна и три на един етаж. Тук имало и стаи за гости.

        Заповядайте, заповядайте! Честито Рождество Христово! – пред вратата на черквата стоеше монах и с ръка ни канеше да влезем.

Влязохме в притвора.

        Специално идваме от София, за да видим манастира! – с тези думи се надявах да предразположа отеца към разговор - Можем ли да си купим и запалим свещи?

Мъжът в дълго черно расо, висок, строен, с прошарена брада, но сигурно под 50-те, се усмихна:

       -  Добре дошли! Ето там са свещите! На самообслужване е!

Имаше свещи и от 4 лева – не бях виждал по малките манастири толкова големи. В страни от тях, на масата, лежеше внушителна купчина от монети. Взех четири свещи – по една за всеки от нас и ги запалихме в притвора. В наоса нямаше запалени свещи.

        Разглеждайте спокойно! – отецът тръгна да излиза.

        Моля Ви, разкажете ни нещо за манастира! – щеше да бъде глупаво да пропуснем разговор.

Не знам дали отецът очакваше такава покана, но спря без колебание, обърна се и се приближи. Изгледа ме продължително, сякаш преценяваше дали интересът ми е просто от вежливост. За миг се съсредоточи.

       -  Тук е имало манастир още по времето на Второто българско царство. Вероятно е бил изцяло разрушен. Преди да бъде възстановен, тук са били полета с овес. Пристига една жена, Бона Велинова се казва, в малкото село Годеч през 1920 г.,  и съобщава на селяните, че може да им покаже мястото, където е зарита от времето черква. Тукашните не са били много религиозни, те и сега не са… Чудели са се дали да й уйдисат на акъла. Селският поп й вдигнал скандал, дори й е ударил два шамара. Бона си тръгнала. Малко след случая на попа двете деца умрели нелепо. Отецът разчел това като божие наказание и знак и тръгнал да издирва жената. Намерил я, помолил я за прошка и я поканил да се върне, за да покаже мястото на изчезналата черква.
„Копайте тук! На метър в земята ще намерите основите на „Светия дух“!“ Повечето дошли селяни били сеирджии, искали да видят дали бабата нещо ще познае. Няколко от тях все пак започнали да копаят и действително ударили на камъни. „Сега елате, за да ви покажа къде да копаете, за да намерите „Свети Седмочисленици“! – жената ги завела, както разказват на 33 стъпки от тук, и посочила второ място. Годечани и тук намерили основи на сграда. „Тук има и трета черква, но не си позволявам да ви посоча мястото. Ще мине много време и мъж ще го открие“. И досега никой нищо не е открил.   Не след дълго в селото се разнесла мълвата, че Бона Велинова е посочила места за откриване на над 100 черкви под земята из цяла България.

„Ти ще построиш черквите!“ – Бона посочила с ръка един дядо. Дядо Димитър Кирчев дърводелеца. „Как аз? Та аз съм много беден!“ „Точно ти трябва да ги вдигнеш! Бог ще ти прати хора! Времето няма значение, когато стане – тогава!“

И действително, дядо Димитър събирал грош по грош, къде с просия къде с работа и възстановил черквите. Започнал през 1923 г. и приключил през 1952-а. Най-напред построил ей – онази сграда, която сега е лятна трапезария, там са се молили години наред. През 1946 г. завършил черквата, в която стоим сега.

      -   Двайсет и девет години е възстановявал две черкви? – изненадата ми беше огромна.

      -   Да, толкова! Дърводелецът е имал и сериозни проблеми с  властта! Често го прибирали зад решетките…Нещо се дразнели от начинанията му… - отецът рязко прекъсна разказа и продължи с друго – Първата черква е била направена от кирпич.

      -   Доста добре изглежда за кирпичина! – учуди се Дора.

      -   Да, след като отвън и отвътре е поставена солидна изолация!

       -  А Вие, откога сте тук? – Дора смени темата - в повечето случаи личните истории на служителите на култа бяха не по малко интересни от историите на сградите.

Отецът замълча и направи голяма пауза. Явно се колебаеше дали да говори за себе си. В повечето случаи монасите и монахините избягваха такива разговори. Имал съм случай „с ченгел“ да изкопчвам по две - три твърде общи обяснения.

       -  Не ви ли е студено за разкази? – отецът ни изгледа дяволито. Добре, слушайте… Тук се озовах преди 20 години по неведоми пътища божии. Тук живееше баба Флора, тя ме въведе в религията, във вярата. Веднъж ми каза: „Един ден ти ще вземеш този манастир и ще сложиш расо!“ Стори ми се абсурдно – „Бабо, я стига ми говори глупости!“

Отецът се засмя, прецени с поглед дали ни е интересно и продължи:

        Преди да дойда тук работех в София. Моят съквартирант имаше приятел – свещеник, който често идваше у нас. Веднъж ме попита дали съм кръстен. Отговорих му, че „не“. Покани ме в този манастир, Годечкия, да ме кръсти. Нещо ме ядоса, скарахме се. За малко щях да го набия. „Ти не си достоен да ме кръщаваш! Няма да се кръщавам!“ – казах му и си тръгнах. Междувременно се запознах с  баба Флора, която се грижеше за манастира. Тя ми даде религиозни книжки да чета. Започнах да идвам често – по време на отпуск, по време на болнични. След операция на гръбначния стълб се пенсионирах по болест. Тук се чувствах добре – далеч от лудницата София. Когато баба Флора се спомина през 2007 г. аз още не бях решил да оставам трайно в манастира. Обърнах се към дядо Йоан, беше викарий на дядо Максим: „Дядо Йоане, прати тук някое читаво момче. Аз пак ще идвам и ще помагам“. „Имам предвид две момчета“ - отговори ми дядо Йоан. Минаха обаче две години, никой не идваше. „А бе, дядо, какво става?“ „“ А бе, казаха, че три теб няма удобства! Ти ще останеш тук!“ И така… Преди две години и половина ми сложиха расо… Сега съм игумен.

       -  Сам ли сте? Други монаси има ли? – попитах.

       -  Няма. Не само че няма други монаси,  но аз отговарям за още два манастира в района – за Разбоишкия и за Чепърлинския. Монаси няма, но тук живее жена с лека умствена изостаналост. От 13 години няма свой дом. Грижа се за нея…

„Колко ли време ще издържи българското монашество?“, се попитах. С изключение на най-големите манастири, в които служеха едва по няколко човека, в по-малките я имаше един, я нямаше никой. В Черепишкия манастир, например, монахът също ни разправяше, че се грижи за три манастира. Манастирите в България бяха около 150. Нямах чувството, че монасите са повече. За разлика от гръцките и руските. В сръбските и румънските – не знаех.

      Другите манастири в района лесно достъпни ли са? – попитах.

      Има още един, на който казват „Годечки“ – „Свети Николай Летни“. Известен е с това, че пред входа на храма има два олтара. Уникален е. Само в Титси, Великобритания има подобен. Малко е трудно достъпен, а и сега няма  кой да ви отвори. Отварят го на много големи празници. Вчера е бил отворен. После –  моят, Разбоишкият – атракцията на региона. Единственият скален манастир в Софийска епархия. На 7 км. на запад е Букуровският манастир – вторият в Европа манастир с пет черкви. Действаща е само една – „Свети Георги“.

      Леле, на 50 км. от дома ми такива уникати! И не ги знаем! – удивлението ми беше искрено.

      Затова пък знаете как се облича Мелания Тръмп! – в гласа на отчето нямаше сарказъм, само лека и тъжна ирония.

      У-у, хайде да дойдем пак, но в по-хубаво време! – включи се и Дора.

      Съветвам ви май – юни. И то в ранния преди обяд! Казвам това, защото като заизкачвате един баир по козя пътека
и ако ви напече слънцето, няма да ви е лесно!.. Искате ли да влезем в самата черква?  

Влязохме, отецът ни последва. Иконите бяха сравнително нови.

        Нямате стенописи, само икони… Кой е майсторът? – попитах.

        Милети Божинов…

Една от иконите – „Света Богородица с младенеца“ се отличаваше от другите. Явно отношението към нея беше по-специално. Поставена на отделен голям шкаф, във внушителна рамка, богато резбована – птици, листа, плодове. От двете й страни – живи цветя. Дрехите и ореолите- светли, сребърно блестящи. Мантията на светата Дева обсипана с изобразени скъпоценни камъни, на врата й – два наниза от златни пари. Лицата, и на Богородица, и на Исус – матови, с тъмни петна по тях – сякаш художникът се е стремил да уподоби много стара иконопис.

Обикновено с такова специално внимание в черквите бяха удостоявани чудотворните икони.

        Тази икона чудотворна ли е? – попитах.

        Всички икони са чудотворни! – беше отговорът. – Ако са правени от чисти ръце, с много вяра и ако молитвата е  силна, всички са чудотворни…

        Аз знам, че едни икони са обикновени, а други – чудотворни! – опитах се да споря.

        Ако няма вяра иконите са дърво с бои. Спасението е общо дело  – зависи от бог, зависи и от хората. Матей  в своето евангелие казва: „"И не извърши там много велики дела поради неверието им“. Става дума за Христос. И той не е можел да прави чудеса, когато не е получавал насреща вяра.

        Христос е правел постоянно чудеса! Все с вяра ли е бил обграден? – почувствах, че влизам в неравностоен спор.

        „Постоянно“ ли? Христовите чудеса са точно 35! Четете евангелията и бройте!

Реших да се спра, преди да съм станал смешен. Усмихнах се, сложих ръка на гърдите си и кимнах – с това благодарих и показвах, че се оттеглям от темата.

Владишкият престол е бил изработен от дядо Димитър, възстановителя на манастира.

Висока печка на дърва и въглища с класически кюнец подсказваше, че тук има или е имало и зимни богослужения с добри посещения.

Излязохме от „Свети Дух“ и потърсихме другата черква – „Свети Седмочисленици“. Над входната врата бяха поставени големи цифри – 1952 г. Тя беше по-малка и в нея рядко се служело, правели се само кръщенета.

Спряхме се и пред другите сгради. На външната стена на една от тях – едноетажна, беше закачен портрет на Левски. Това се срещаше рядко. Вероятно заради отказа на Светия синод Апостолът да бъде канонизиран.

На терасата на двуетажната сграда беше поставено голямо българско знаме.

Пет маси, подредени една до друга покрай стена, подсказваха за по-сериозно гостуване, със сигурност при големите християнски празници.

Зад по-малката черква имаше три гроба с големи каменни кръстове. Един от гробовете беше на Флора, жената, приютила днешния игумен. До грижливо поддържания гроб – каменна ваза с изобилие от живи цветя.
Висок дървен стобор отделяше манастирския двор от стопанския. Десетината кокошки  крачеха парадно и кълвяха хвърлени на земята плодове.

В манастирския двор опънати въжета, с щипки по тях, говореха, че тук полагаше грижи и  женска ръка. Така си мислех, макар и твърде произволно, но не си представях монах да простира пране. Имаше някакъв домашен уют в тази гледка.

Чак на излизане забелязах на външен зид извезан текст, поставен в рамка.  Когато го прочетох ми стана топло и уютно:

ГОСПОДИ,
Благослови
всеки, който
влиза в тоя дом;
закриляй всеки,
който излиза от него;
и дай мир
на всеки,
който в него
остава.

АМИН

Дъждът се усили. Студът и лекият вятър превръщаха капките в ледени игли.

сряда, 21 август 2019 г.

Зелински манастир


Манастирът се намира в курортната местност Зелин, на няколко километра от Ботевград и на 60 км североизточно от София.

Висок варосан зид, покрит с керемиди, на който на равни разстояния са разположени големи кръстове от цимент, боядисани в кафяво. Няма как да се объркаш – това е манастирът. Ако кръстовете бяха в червено, външната ограда на светата обител щеше да прилича на поредица от съединени тамплиерски плащове. Внушително и средновековно.

Пред типичната огромна манастирска  порта на синджири виси дървена талпа с изписано име "Рождество на пресвета Богородица". В дясно от вратата на табло са  сложени изрезки от вестници, защитени от пластмаса – "Неми проговарят в Кабиленския манастир", "Притча за писателя и разбойника", "Притча за Бог и бръснаря".

Прекрачваме прага и първото нещо, което виждаме са детска площадка с катерушки, люлки и пързалка.

Огромна поляна, оградена със  сгради ‒ повечето отдавна изоставени на произвола на сезоните ‒загубили предназначение и стойност, с ръждясали решетки, с изпочупени прозорци, разбити дървени веранди и пропукани зидове. Една сграда прави изключение – измазана е наскоро, на нея са монтирани две антени, на простор висят няколко кърпи, което говори за живот.  

…Казват, че манастирът е основан през XIV век. Сегашните постройки  са от 1926 г…

Обширното тревно пространство е окосено, значи все пак тук някой полага грижи. Недалеч от черквата има овъглена трева – тук е горял сериозен огън. Може би на това място са готвели традиционен курбан. На десетина метра от мястото започва предълъг навес, приютил под себе си три маси, дълги повече от двайсет метра всяка – две каменни и една дървена. До масите – съответно безкрайни дървени пейки.

Този път не се шмугнахме най-напред в черквата – продължихме да разглеждаме сградите.

 Една от тях беше твърде причудлива. Зидана четвъртита кула на три етажа, увенчана с  дървено продължение с метален покрив – четвърти етаж, притисната от двете страни с големи веранди, от които назад от кулата започваха две сгради. Размерите на кулата указват на нормални стаи, разположени една над друга. На една от вратите беше закована табела "Библиотека". Нямаше как сам да се сетя  каква е тази сграда. Може би килийно училище, може би работни помещения за монаси. Във всеки случай не беше стопанска.

Още една сграда ме хвърли в недоумение. Не беше черква, не беше параклис, а на нея стоеше надпис "Орханийска света обител КОМКАТА 1853 – 1926 г."  Не разбирах в какъв смисъл беше "света обител". На прозорците й имаше железни решетки, на единия стъклата бяха изпочупени, а зад другия – висеше перде…

Уморен от архитектурните загадки най-накрая се запътих към черквата.

Ако не е абсидата, тази сграда, изпълняваща ролята на черква, може да бъде възприета като една обикновена постройка  – малка, покрита с керемиди, без купол. До нея на метално скеле са закачени три камбани, увенчани с кръст.

От дясно на входа на черквата е поставена мраморна плоча, на която е гравирано: "В тази местност е било разположено село Зелин, чиито жители в края на 18 век се преселват на 2 километра северно от тук в новоосноваващото се село Самунджиево, по-късно Орхание, Ботевград".

 Една жена, която излезе от черквата явно помисли, че се колебаем и ни подкани:

         ‒ Може да влезете вътре! Оставяйте парите и си вземайте свещички!

На тезгяха в притвора са поставени няколко бели брошурки с поучения  на св. Паисий Светогорец. Най-отгоре на първа страница е поставен текст  "Гласът на светите отци". Специално тази брошера е посветена на петдесетниците, нестинарките и вярващите в прераждане.

Черквата не е стенописвана. Затова пък са окачени множество икони. На южната и на северната стена, на еднаква височина, точно една срещу друга,  са поставени икона на свети Георги Победоносец и икона на свети Димитър Солунски.

…В народни вярвания двамата светци са близнаци. И двамата са силни, красиви и безстрашни мъже.С бързите си коне те можели да прескачат планини и да побеждават митични чудовища. Така ги изобразяват и християнските икони. Свети Георги препуска на бял кон, а Димитър – на червен. И двамата държат копия.

Свети Георги и свети Димитър притежават и силата да заповядват на природата. Те отварят и затварят небето, пускат дъжд и сняг,  осигуряват плодородие. Не случайно техните дни са от особено значение и на особена почит в народния календар. На Гергьовден (6 май) идва пролетта и всичко в природата се събужда за нов живот. Димитровден (26 октомври) бележи края на активния селскостопански сезон – началото на зимата, на седенките, на годежите. И двата дни са начало на нови надежди. И на двата дни са гадаели за плодородие, за здраве и за любов.

В българските народни приказки св. Димитър притежавал и неземни духовни сили. Той бил сроден с прабългарските жреци, легендарни лечители и предсказатели Той можел да предсказва времето – народът ни вярва, че ако на Димитровден времето е хубаво, то ще бъде хубаво и на Гергьовден…

…Така е в народните легенди. Според Църквата обаче т( св. Георги и св. Димитър не са братя. Те са родени на различни места, в различни семейства, макар и в едни и същи години. Екзекутирани са по заповед на различни императори – Диоклетиан и Галерий…

Иконата на свети Димитър винаги е будела в мен сложни чувства. Светецът е изобразяван като войн на кон, който пробожда с копието си паднал на земята мъж. Според гърците пронизаният е българският цар Калоян, който загива през 1207 г. при обсада на Солун. Според гърците свети Димитър, който е родом от Солун и е негов закрилник, е убил българския цар и е спасил града от меча на неговите войни. В нашата българска интерпретация жертва на светеца е император Василий II Българоубиец. Дори сърбите и ние смятаме св. Димитър за закрилник на славянството. Има икони на светеца, на които падналият мъж е с турски дрехи. В руски икони жертвата може да бъде интерпретирана и като татарин…

Точно на тази икона в Зелинския манастир името на св. Димитър беше изписано на гръцки…

На тръгване се огледахме за информация, която да обясни наличието на детска площадка. Даде ни я табела на малка сграда, от дясно на входа на манастира ‒ "Детски църковен лагер "ЗАЕДНО"". На същата табела бяха изписани фирмата и собственика й, оказали "дарителска подкрепа". Това беше втората ремонтирана и приятно изглеждаща сграда в целия манастир.

На излизане срещнахме двама мъже, които сега влизаха в манастира. Единият предположи:

         ‒ Вие сте……

         ‒ Не сме, - побързах да обясня…