неделя, 2 декември 2018 г.

Плаковски манастир


До Плаковския манастир се стига по някакъв път, строен явно преди 40 – 50 години и от тогава непипнат. Заставаме пред  подобие на вход – две колони, като на едната с бояджийски замах някой е записал: " Свети пророк Илия ".  Няма нормален надпис, няма стенописи, няма икони. Затова пък до боядисаната колона е поставен прилежно изработен плакат: "Обектът се охранява от Авангард" със съответните телефони. Не бързам обаче да си правя изводи, защото не веднъж при посещение на манастири  първото и следващите впечатления се оказваха твърде разнородни.

Подминаваме колоните и попадаме на огромна поляна с два автомобила на нея. В края на поляната – двуетажни и едноетажни постройки, явно стопански на първия и жилищни на втория. На втория етаж на една от сградите – побити две  български знамена. За пръв път виждах знамена в манастир. Под знамената, в една ниша, бе поставена голяма каменна плоча, с внушителен кръст по средата и с с надпис, който от далеч се виждаше, че започва със "Слава на героите…" Знаехме, че това е манастира на Велчовата завера.

На двайсетина метра от нас стоеше мъж с дълга брада и цивилно домашно облекло – панталон, риза и жилетка. Гледаше ни, сякаш гадаеше за намеренията ни. В ръцете си държеше връзка ключове.

След обичайните поздрави веднага взехме да го разпитваме за предназначението на сградите и за броя на живеещите тук монаси. Самият му поглед и интонация ни предразполагаха – личеше си, че е в добро настроение, че е екстравертен човек, и че е готов за многословни разговори. Обясни ни, че в момента подготвяли помещения на втория етаж за живеене. Монасите били четири, но засега не спели тук, а били по селата в черковни къщи, раздадени от митрополията.

След разменени десетина реплики мъжът тръгна към черквата и отключи катинар на вратата.  Влязохме и изненадата беше силна и приятна - изключително свежи стенописи, явно много съвременни, прясно изрисувани.

         - Харесват ли ви? – с чувство на гордост попита Назарий. – Правени са от 25 годишна художничка – иконописка, с висше образование, с дипломите си дойде… За два месеца и половина ги направи – в цял ръст, но с моя помощ. Предварително се бяхме договорили за осем хиляди лева,  но накрая ни взе шест. Може би защото й помагах… Елате, елате!

Отведе ни под купола.

         - Погледнете на горе! Куполът е изрисуван от монах от Света гора. Нищо не взе, направи дарение!

         - А защо той е направил дарение, а художничката - не? –  този път зададох глупав въпрос.

Отговорът обаче беше умен:

         - Защото той е монах. На истинските монаси им е необходимо само покрив и купичка храна. Затова често даряват труда си…

Обикновено разговорите ми с духовни лица по манастирите са кратки и делови. Питаш, отговарят, пак питаш и спираш, за да не прекалиш. Дори когато срещнеш приветливо и отворено за разговор лице, чувстваш, че до контакта си допуснат за малко. Бързаш да си зададеш най-важните въпроси, за да оставиш човека да се върне в естествената си самота. Случаят с Плаковския манастир  беше съвсем различен. Цивилният монах срещу нас беше разговорлив, дори припрян, готов да обсъжда всякакви мирянски теми, пълен със самодоволство, ирония, дори сарказъм към света.  

Започнахме да задаваме въпроси за живота му, за неговата история.

Петнадесет години служил в Атон – в руския манастир "Свети Пантелеймон", тук в България бил от седем години. Служил бил войник  при Петрич, задържал на три пъти нарушители на държавната граница и се уволнил като капитан.  После работил към Министерския съвет, където станал полковник на 27 годишна възраст. "Най-младият полковник! Както дядо Николай стана на 36 години митрополит!"

Общувал директно с Тодор Живков. Ето компилация от негови разговори с Първия: "Строят ти е добър, но обкръжението ти е лошо. Всички работят така, че ще те провалят и ще съжаляваш за това, но не само ти (говорел му на "ти"), а и всички ние. Моят прадядо е хвърлен от Черната скала, а дядо ми е убит от така наречените комунисти през 1956 г. Тогава са правели ТКЗС. Той не е искал да влиза, имал е 150 овце, 150 крави и осем коне – двойки… извикали са го в така наречената Народна милиция и там са го убили."

Прекъснах го:

         - Добре де, то децата и внуците на тези, които са ги убили комунистите, след това не са можели  да растат…

         - Да бе, не са можели!  Тодор Живков ми викаше: "Потърпевш си, но повелята е такава…А аз знаете ли какво му отговорих?  "Тая повеля ще ти изяде главата…"

Лъжеше ли? Ако да, защо му трябваше? Ако не, беше ли възможно всичко това?

…На дванайсетото стъпало на Лествицата на Йоан Синайски монахът води борба с изкушението да лъже. Между другото за това стъпало средновековният автор е отделил твърде малко място – само страница и половина. За сравнение – за послушанието като добродетел са изписани цели 29 страници!

Малко казано, но отец Йоан предупреждава, че няма друг порок срещу който Всесветият Дух да е произнесъл толкова страшни думи! Както във всички страсти, така и в лъжата обаче имало различни степени вреда – едно било да лъжеш от страх пред наказание, друго – ако не си застрашен от нищо. Ако това беше вярно, вредата за Назарий ако лъжеше, щеше да е огромна...

Взе да се смрачава и да става хладно. Монахът ни покани в малка стаичка и ни почерпи с чай. Продължи с политиката.  Бойко Борисов така, Корнелия Нинова иначе, Валери Симеонов така, Станишев и Орешарски иначе… Последните двама бил познавал лично.

         - Моля те, стига с тази политика! – прекъснах го. – не се интересувам от политика… Искам да те питам друго…

Трудно стана, но успях в един момент да задам въпроса си:

         - Сбърка ли вселенският патриарх Вартоломей, като обяви автокефалия за Украинската църква (1)?

         След като не получих бърз отговор, реших да преформулирам въпроса:

         - Може ли една църква да стане автокефална, ако всички останали автокефални, без изключение, не я признаят?

         - Не може.

         - С какъв акъл тогава Вартоломей обявява тази автокефалия? Поне две от църквите няма да я признаят!

         - А, повече от две!

         - Тогава?

         - Подведен е бил!

От кого и как е бил подведен не стана ясно. Монахът продължи:

         - Руската църква сбърка много, че преустанови споменаването на Вселенския патриарх, защото Константинополската патриаршия е майка и ти не можеш да скъсаш с майка си. Ти не можеш да се откажеш от нея, каквито и  да са нейните действия.

         - Майка, майка, ама…! – тръгнах да споря. - Константинополската патриаршия има паство от 3,5 млн. души, а Руската патриаршия – от 90 млн….

         -  Това няма никакво значение, има си история, има определена йерархия, Вселенският патриарх е пръв между равни, почитанието му е дължимо! Той обаче не може сам да дава автокефалия, не може!

Като каза това Назарий замълча за секунди, и след това изстреля:

         - Вие знаете ли, че Вартоломей е масон?

С този кратък въпрос монахът беше казал главното за своето отношение към Вселенския патриарх. Знаех за крайно отрицателното отношение на християнския клир към масоните.

         - А знаете ли, че майка му на патриарх Кирил е българка? От Славяново, Русенско? Като много млада е заминала за Русия и там се оженила…
        
След тези думи монахът даде да се разбере, че повече по църковни въпроси няма да говори.

                  -  Сега да ви кажа нещо за манастира, за Плаковския, за този велик манастир! – и започна да разказва за Велчовата завера.

… През 1834 г. в Търново започва подготовка за въстание, вдъхновено от Велчо Атанасов Джамджията. То е трябвало да избухне на Великден през 1835 г., да освободи старопрестолния град, да го обяви за княжество и след това да се прехвърли в Еленско и Габровско. После – постепенно освобождение на всички български земи.  Българинът Георги Мамарчев, капитан от руската армия и комендант на Силистра, бил избран за военен ръководител.  Димитър Софиянлията въоръжил в околностите на Търново около 2000 души, станали ядрото за бъдещата въстаническа армия.  Плаковският манастир бил определен за щаб на въстанието…

Винаги съм се възхищавал и никога не съм разбирал докрай хората, които са вдигали въстания по време на турското робство. Те са знаели своите възможности и са знаели срещу какво се изправят.  Дали наистина са вярвали, че могат да освободят България?  Дали са вярвали, че ще оцелеят? Вярно, винаги някой е носел надежда -  я австрийци, я унгарци, я поляци и най-вече руси, но кога тя е била достатъчна, за да грабнеш оръжието?

…Велчовата завера се замисля след руско – турската война от 1828 – 1829 г, която чрез Одринския мирен договор дава автономия на Гърция, Сърбия, Влахия и Молдова. Отношението на Русия  обаче към българските земи тогава е било по-различно. В точка XIII от Договора се е казвало, че българите, които искат, могат да напуснат пределите на Империята. И между 100 000 и 150 000  българи, главно от Варненско, Сливенско, Ямболско и Старозагорско се разселват във Влахия, Молдова и Бесарабия. Много факти са говорели, че Русия и Турция са се разбрали ясно за българските земи - те е нямало да получат автономия. Известни са думите на командващия операциите в Българско по време на тази война - генерал Иван Дибич Забалкански (по рождение Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич) към българите: "Но седете си мирни във вашето отечество! До ще време и за вас!...Стоете си мирни, че ше обърна топовете да ви избия аз!.."…

Нима организаторите на българско въстание пет години след Одринския договор са мислели, че могат да предизвикат нова война между Русия и Турция? Че могат да предизвикат преразглеждане на пресния Договор?  Вероятно  са вярвали в чудеса. Или просто са отивали на заколение в името на своето разбиране за живота.

… Заговорът е разкрит на властите от еленския чорбаджия Йордан Кисьов. Повечето от участниците са обкръжени от турците в Плаковския манастир. Манастирът е превзет, част от въстаниците са избити на място, други са арестувани и подложени на жестоки мъчения. По-голямата част от ръководителите са избесени. Плаковският манастир е сринат до основи. За игумена на манастира отец Сергий  Георги Сава Раковски пише в "Горски пътник", че са му вадели зъбите с клещи един по един, забивали са му борина под ноктите, горили са го жив! Вадили са му очите! След мъченията го захвърлили в Мъглижкия манастир, където отеца починал от раните си.Раковски завършва думите си за светеца така: "Ще дойде време да ти въздигне българский народ храм"…

Разказът на отец Назарий беше напрегнат и бурен. Разказваше не човек, който информира за историята, а който преживява нейния драматизъм и героизъм.

Омълчахме се. Тръгнахме към изхода. Монахът ни последва. Неусетно бяха минали два часа. След разказа за жестоката смърт на седемдесет и пет годишния старец Сергий, май нямахме желание да обсъждаме каквото и да е било.

Стигнахме до двете колони, които играеха ролята на вход. Обърнах се, доближих се до монаха и съвсем тихо го попитах:

         - Отче, има ли бог?... И ако има, как се казва?
Отчето ме погледна малко учудено, някаква искра пробяга в очите му, посочи с ръка сградата, в която ни гости с чай и отговори с въпрос:

         - Искаш ли да поспорим? Заповядай!..

Благодарихме му и се качихме в колата.

 (1) На 11.10.2018 г. светият Синод на Вселенската патриаршия в Истанбул  обявява за канонични смятаните до този момент за самопровъзгласили се Украинска православна църква на Киевската патриаршия и Украинска автокефална православна църква. На 16.10. Руската църква, обявява, че прекъсва отношенията си с Вселенската патриаршия и призова и останалите православни църкви да дадат оценка на действията на вселенския патриарх Вартоломей.



сряда, 28 ноември 2018 г.

Килифаревски манастир


Висок каменен зид,  хубав и спретнат вход с два стенописа  - светии в цял ръст.

Пристъпих с  респект и трепет, защото влизах в едно от най-значимите духовни средища на средновековна България. Очаквах внушителни сгради от порядъка на тези в Бачковския манастир. Нямаше как постройките да не са огромни – тук са се обучавали едновременно над  460 ученика!

  Килифаревският манастир  е създаден  през 1348г., при цар Иван Александър, управлявал България  от 1331 до 1371 и известен с подчертано благосклонно отношение към българската църква.

Създател на манастира е Теодосий Търновски, един от най-тачените български светци. Ученик на основателя на исихазма – Григорий Синаит. Сам създател на исихастка школа, за която казват, че е нова епоха в Българската църква. Монахът, който освен българи е събрал около себе си  и сърби, и румънци, и унгарци, и гърци. Непримиримият борец срещу ересите. Учителят на най-авторитетния български духовник на средновековието – патриарх Евтимий, на който предсказал, че ще стане патриарх и че по негово време цяла България ще бъде завзета от агаряните. Учител и на  Киприян - бъдещият киевски и московски митрополит…

… Исихазмът – първенецът на християнската мистика; символът на усамотението и молитвата; дълбокото вглъбяване, което води до Бога. "Исихията", това "спокойствие" и това "безмълвие", които са и учение и действие, способни да променят всички сфери на човешкия живот.  Исихазмът има своите предтечи още през IVVII век. Един от тях е светецът от VII век Исаак Сириец. Той  е казал за исихазма: "мълчанието е тайнството на бъдещия век."

Мълчанието…Монахът не може просто ей така, когато реши, да се отдаде на безмълвие.  Безмълвието трябва да му бъде разрешено от неговия наставник.

Житиеписецът на Теодосий – Калист, патриарх Цариградски, пише, че Теодосий дотолкова преуспявал в духовния живот, че  учителят му „изсред всички ученици само на него позволил да безмълствува в килията си.“

За мълчанието и неговото значение за духовния прогрес на християнския монах е говори Йоан Лествичник, когато описва11 стъпало на Стълбата. То е незабележимо преуспяване, тайно въздигане. Който познава себе си, той има власт над своя език.  Който е загрижен за постигане на небесния живот, той се отвращава от многословието…

Когато влязохме в манастира, първото, което хвана погледа ми, беше кокошарник от телени мрежи с десетина кокошки в него. Дворът, въпреки че беше ноември  – зелена поляна, в който липсваха обичайните каменни пътеки. Над главите голи лозови пръчки, захванали се по телени конструкции. Две дълги маси с пейки, а в края на поляната – черква и всичко това обградено с двуетажни жилищни постройки във възрожденски стил. До една от стените – огромен пластмасов резервоар, после научихме, че тук проблемът с водата бил много сериозен. Общият балкон по протежение на десетки метри и чардаците с резбовани дървени парапети придаваха на сградите някакъв мил романтизъм.

Не беше това, което очаквах. След малко щяхме да научим, че средновековният величествен Килифаревски манастир се намирал на 400 – 500 метра от тук и от него са останали само следите в народната памет и легендите.
        
 …През 1393 г. укрепеният със стени и бойни кули манастир е разрушен от турците при превземането на Търново. През 1442 г. Килифаревският манастир отново се споменава в изворите, а през 1596 г. в него се укривали оцелелите въстаници от второто търновско въстание. Манастирът е  опожарен  отново  и крепостните му зидове са сринати напълно. Повече на това място манастирът не е бил възстановяван. На днешното си място Килифаревският манастир е издигнат през  1718 г. През 1840г. възрожденският майстор Кольо Фичето започва изграждането на сегашната черква "Св. Димитър"…

 Влизаме в черквата – полутъмен закрит притвор, в който са сложени за   продан обичайните неща – свещи, иконки, брошури. Няма продавач – нещата са оставени с посочени цени. Книжката за Килифаревския манастир е много малка, илюстрирана с рисунки на деца.

… Много монаси, обучавани тук, са заминавали със своите преписи в Молдова и в Русия да разпространяват християнската вяра и славянска писменост. Това носи на манастира завидна известност вън от пределите на България.

Изобщо Търновската школа, част от която е и  Килифаревския манастир, е  значим духовен център през втората половина на XIV век. В този период българските духовници имат водеща роля за поддържането, утвърждаването и развитието на славянската култура.

Историците са единодушни: през XIV, а дори и през XV век, повечето  сръбски и руски книжовници  са предпочитали да преписват от "правилни български изводи", тъй като тези "изводи"  са имали славата на най-съвършени.

На Атон  руските монаси са преписвали (а не превеждали!) книгите на своите български братя и са ги изпращали в родината си. Същите тези руски монаси са предоставяли на българските си братя  руски текстове, за да ги сверяват с гръцките оригинали.

Тук загадката ме връхлетя с пълна сила - ние нямаме свои български хроникьори. Всичко, което знаем за българската средновековна история е от чужди източници, главно от византийски. Май само Константин Костенечки е бил историк, но той е писал за сръбската история. Единственият автор на исторически запис за събитие, касаещо България е Исай Серски, написал летописната бележка "Разказ за разорението на Македония от турците през 1371 г." В нея той описва бедственото положение на балканските народи след разгрома на християнската войска от турците в битката при Черномен (26 септември 1371 г.).

И какво? Имаме стотици преводи и преписи – евангелия, жития, тропари, еминеи, пагенерици… А разкази за нашата история? Дори за "Златния век" на българската писменост ние научаваме от византийските хроникьори!  

Разбира се, първото обяснение, което ни идва на ум, е че тази историческа книжнина е унищожена. Известни са факти за вандалско горене. Например след превземането на Цариград на 29 май 1453 г. турците унищожават  близо 120 000 ръкописа. Между тях са били и редица ценни български книги. През петвековното турско робство също са горени български книги. И интересното е, че по-голямата част от кладите са организирани от гърци, не от турци. Цялата драматична история на взаимоотношения между Константинополската  патриаршия и Българската църква е пронизана от насилие.  Историци твърдят, че в Света гора гърците са си пекли хляба, горейки български ръкописи… И все пак, горене, горене, но не е възможно да няма оцеляло едно произведение от български автор, което да разказва за България!  Къде са българските исторически извори? Къде?..

Влизаме в наоса и виждаме, че няма стенописи. Има просто измазани стени. Закачени икони с най-различни размери, по най-различен начин, доста хаотично, като че ли тук всеки е влизал, слагал, трупал, без никаква идея, без никаква мисъл за хармония. Оглеждам се за двата параклиса, за които съм чел, но не ги виждам. Решавам да отида да потърся някой, който да ми ги покаже. Държа на това,  защото знам, че в тези параклиси  има  стенописи от 1718 г.. По стари са от  унищожените стенописи на  Захарий Зограф от  1849 – 51 година.

Отивам пред една от сградите и чукам на полуотворена врата. Показва се приветлива монахиня. Питам я къде са параклисите. Тя отговаря, че са пред олтара.

         - Как така пред олтара? Олтарът не е ли първото помещение? – недоумявам – С него би трябвало да започва черквата!

         - Не е. Най-напред са параклисите. В същност те са били старата черква, след която на запад Кольо Фичето постоява новата.

         - Мога ли да ги видя?

         - Не може. Отваряме ги само през лятото и то не през целия ден – само сутрин и привечер. Стоят затворени заради атмосферните влияния – голямата жега и голямата влага.

Това обяснение ме учуди, защото заключването на вратата не може да предпази стенописите от влага и жега.

         - Моля Ви, направете изключение! Отворете ги за един попски внук!

Монахинята ме погледна изпитателно, усмихна се и ме покани да я последвам.

 Посочи ми стъпала на южната стена на черквата, които свършват до метална порта и каза да почакам. След минута се чу превъртане на ключ. Монахинята явно е минала през олтара, за да ми отвори отвътре. Каза ми, че не можело да отида с нея, защото като мирянин съм нямал право да влизам в олтара. Беше ми на езика да й отговоря, че и тя няма право да влиза в олтара, защото е жена, но осъзнах колко нахално щеше да бъде.

         - Това са трите параклиса – "Рождество Богородично", "Свети Иван Рилски" и "Свети Теодосий Търновски".

         - Три ли? В справките пише за два…

         - Три са.

Не бяха ясно оформени така, че да личи кой от къде започва и къде свършва. Стенописи имаше. На високо, сравнително малки, добре запазени и човек започва да се чуди как така при едни и същи атмосферни условия стенописите в тази част на черквата са запазени, а в наоса, в голямата черква, не са. След като ги разгледах, зададох дежурен въпрос:

         - Колко монахини сте тук?

         - Три.

         - Имате ли помощнички?  Послушнички?

         - Не, сами се оправяме.

Не знам защо, но ме връхлетя състояние, обратно на мълчанието.

         - Историците казват, че през XIV век в България монасите  били между 5 и 10% от населението. Като имаме предвид някои авторитетни изчисления, българското население тогава е било  около 2,5 млн. души. Значи монасите са били от порядъка на  100 – 200 хиляди! А вие май не сте повече от 100 в момента в цяла България, нали?

Сестрата замълча. Явно темата не й хареса. След минута отговори, но някак вяло, без желание:

         - Не е проблемът в бройката. Друго е. Хората не ни възприемат като пълноценни. Във времето, за което говорите,  монасите са били абсолютно вградени в обществото, помагали са на хората и то не само в образованието, помагали са в техния бит, имали са и сериозна благотворителна дейност. В момента ние сме се затворили и в очите на обществото  не правим нищо, не сме полезни с нищо…

Опитах се да възразя:

         - Самата молитва има стойност…

         - То и молитвите ни са едни…Питам например мои сестри и братя какво правят, те отговарят "четем".  Не е правилно да се каже "четем"… Правилно е да се каже "молим се", защото ако просто се чете няма никакъв смисъл. Четенето не е молитва…

Благодарих на монахинята и излязох. Тя остана, за да заключи отвътре. Отвън чакаха трима - вероятно семейство – двама възрастни и една девойка.

         - Извинете, ние не можем ли да влезем? – попита ме мъжът. – Разбрахме, че тук са единствените стенописи..

         - Мисля, че не. Питайте, обаче!

         - А Вас как Ви пуснаха?

Тонът не ми хареса, въпреки че човекът беше прав. Сигурно и те са чели за стенописите на Захарий Зограф, вместо които са видели бели, измазани стени. Чудех са какво да отговоря, и изтърсих:

         - Аз съм попски внук!


неделя, 25 ноември 2018 г.

Патриаршески манастир "Света Троица"


Тесният асфалтов път ни отведе до  заключена бариера и в ляво от нея - огромен дървен кръст.Никакви табели ,икони или стенописи. На самата бариера обаче бяха залепени два надписа – "Монастир "Света Троица"" и "Пешеходна зона 170 метра". След тях – същите надписи на английски. "Уединението започва от тук – препятствие за коли", си помислих. Продължихме по пътя. Очарованието на късната цветна горска  есен се смеси с очакване за среща със  спокойствие, самота и средновековие.

 Първата изненада дойде още след петдесетина метра – в дясно, на скала беше окачена икона, над нея дървен покрив, поддържан от  две греди и скромен камък с изписано "Въведение Богородично Параклис". Такъв параклис не бях виждал. За мен параклисът винаги е бил помещение, макар и скромно, с много икони и стенописи. А тук – икона, залепена на скала и място, просто украсено с лека дървена конструкция.

Не след дълго застанахме пред каменен зид  с огромна заключена дървена порта. Табела уточняваше, че манастирът е "патриаршески". След позвъняване приветлива монахиня отключи портата. Явно беше  предупредена от нашия търновски домакин за посещението ни. На първият ни, станал дежурен, въпрос – "Можем ли да снимаме?" отговори с бързо и отработено "Не!" " Жалко", си помислих. В едни манастири позволяват, в други – не. В трети решението е по средата – позволяват ти, ако си платиш.

Пресякохме двор, минавайки под плетеница от асми и жици и влязохме в черквата. След секунди при нас дойде втора монахиня, в класическо монашеско облекло, над 50-те, с ведро и спокойно лице, с дружелюбни очи и плавни движения. Осанката и погледът й подсказваха, че е игуменката. Знаехме, че беше помолена да разкаже за светата обител, защото без покана започна да говори. Не ни позволи да записваме.

Манастирът бил основан от Евтимий Търновски. Когато през 1375 година става патриарх, Евтимий отказва да се премести в Търново и продължава да бъде и игумен на манастира. От тогава се нарича "Патриаршески". "Патриаршески" означава света обител, в която е живял и служил патриарх.

… Има три версии за създаването на манастир "Света Троица". Според първата е построен през 1070 г.. Според втора – основан е от Теодосий Търновски и Евтимий Търновски при царуването на Иван Александър . Според трета версия -  манастирът е създаден по времето на цар Иван Шишман. За това говорят хрисовули (грамоти), открити от монаси към средата на XIX век в един от зидовете на порутена сграда . Хрисовулите са от влашки и молдовски воеводи и в тях директно се казва, че манастирът е основан от цар Иван Шишман.

Едно е безспорно – "Света Троица" е един от най-авторитетните през последната четвърт на 14 век манастири, не само в България, но и в целия православен свят. Тук патриарх Евтимий създава  книжовната школа "Търновско училище". Дело на тази школа е голямата правописна реформа на "великия учител", както са наричали Евтимий неговите съвременници. От тук са черпили духовност сърби, власи, молдовци и руси…

"Великият"  учител… Нашият книжовник  Константин Костенечки  казва за Евтимий, че е бил "истинско светило в онези земи" на юг и на север от Дунава. Григорий Цамблак в "Похвално слово за Евтимий" пише, че когато Евтимий бил заточен в Бачковския манастир, при него "се е стичала цялата околна местност на ония планини, както някога околностите на юдейски Ерусалим при Йоан Кръстител."

В манастира "Св. Троица" е бил организиран скрипторий със своебразно "разделение на труда": едни са  превеждали текстове, други са размножавали книгите чрез преписване, а трети са обучавали  младите книжовници.

"През XIII  век настъпва криза и разноезичие в образователната система", ни разказва академик Васил Гюзелев, довели до ""поквара на ръкописите" – различия в правописната система и неспазване на определени граматични правила." Школата на Евтимий слага ред в хаоса.

В манастирските училища през късното Средновековие не само обучавали, но и възпитавали. Учениците били приучване към богопочитание, смирение и уважение към възрастните.  Внушавали им също така преклонение към книгата като към нещо божествено…

…В началото на XIX век кърджалии разграбват манастира и той запустява. През 1847 г. местното население възобновява манастира, но го издига на километър от старата обител. През 1913 г. земетресение го  разрушава, а през 1927 г. манастирът е възстановен. От 1948 г. става девически…

         - Извинете, къде е иконата "Старозаветна Света Троица"?, попитах когато приключи сладкодумният разказ за манастира и за  лишенията, при които са живели тук първите монахини. Тази икона не се среща често, а от предварителното ми запознаване с манастира знаех, че в тази черква има такава.

         - Тук зад нас! - отговори игуменката, обърна се леко и посочи с ръка в полутъмното голяма икона, с изографисани на нея трима мъже. И започна да разказва. Явил се Господ на Авраам под формата на трима мъже. Доближили мъжете Авраам, който стоял пред шатрата си. Завтекъл се той към тях, поклонил се и рекъл: "Господарю, ако съм намерил благоволение пред очите Ти, не отминавай Твоя раб". В единствено число е говорел Авраам, с божия помощ е разбрал, че в същност пред него не са трима, а един – Господ. Влязъл Авраам в шатрата и поръчал на жена си Сарра да омеси хляб. После заръчал на слугата си да сготви теле. После сложил пред пътниците масло, мляко и сготвеното теле.Единият от тях казал: "Аз ще дойда при теб догодина по това време и жена ти Сарра ще има син". Чула стогодишната Сарра и вътрешно се засмяла, защото не е било възможно на тази възраст да има дете. Пък и Авраам, и той, бил стогодишен. "Защо се засмя Сарра?" – попитал пътникът и продължил: "Има ли нещо мъчно за Господа? В уреченото време догодина ще бъда при теб и Сарра  ще има син. И от твоя род, Аврааме ще произлезе велик и силен народ!" Това е събитие от Стария завет и така иконописците изобразяват Господ – под формата на трима мъже, седнали до маса, близо да шатрата на Авраам…

         - А в Новия завет как е изобразена Светата Троица? -  попита Дора за нещо известно, искайки може би да получи съпоставка.

         - Бог Отец, бог Син и Светия Дух. – отговори монахинята. – Само че не е канонично да бъде изобразяван бог Отец. В библията има текст, в който бог Отец казва на Моисей, че никой жив човек не е виждал лика му.Бог отец се рисува от художници, и никога от иконописци, които следват канона.

Това беше ново за мен, защото новозаветната "Света Троица" е един от най-разпространените образи на християнството. От куполите на черквите, от най-високото място,  много често ни гледа беловласият старец, за когото знаем, че е бог Отец. И тази неканоничност да е толкова разпространена?

Сетих се за заличен стенопис през 2016 г. на фасадата на севлиевска черква "Света Петка Търновска", защото според една подписка бил неканоничен. Любопитното е, че стенописът е бил осветен  на празника на Света Петка от самия търновски митрополит дядо Григорий. Подписката е била инициирана  от преподавател в Богословския факултет на Великотърновския университет. Той протестирал, че света Петка Търновска е изобразена с кръст и палмова клонка в ръце без да е мъченица. Тези два атрибута  били канонични само за мъченици.

Ожесточен спор за образа на една светица, а какво остава за каноничното или неканонично изписване на самия християнски Бог?.. Нещо не ми се връзваше… Опитах се да сменя темата:

         - Интересно, в храма няма стенописи. Много рядко в християнски  храм няма стенописи…

         - Няма, защото не се задържат. Естествено, че тази черква е изографисвана. Само че вместо от камък, стените са от бетонови блокчета и комбинирани с атмосферните условия, стенописите бързо се развалят. Просто почерняват.

Харитина, това беше монашеското име на игуменката, разказа още неща от историята на манастира – спокойно и увлекателно.

След като излязохме от черквата тя посочи към скалите – огромни, отвесни, страховити.

         - Виждате ли онзи кръст там?

Бяхме го забелязали. Нямаше как да бъде пропуснат. На внушителна височина   в скална ниша беше поставен кръст. В първия момент си помислих, че това е било скална черква, до която  се е стигало по някаква пътека – така както беше в скалните храмове на Ивановския манастир.

         - През 1975 година свещеникът, който служел в нашия храм - Севастиян, изработил дървен кръст, висок три метра и с хоризонтална греда от два метра. Завързал кръста за гърба си и с него се качил по отвесната скала до естествената ниша. Ползвал железни клинове, без осигурително въже. Върнал се по същия "път", като изваждал клиновете и ги хвърлял, за да не може друг да ги използва.

         - Значи нишата не е скална черква и до нея няма пътека? – попитах, защото не повярвах на ушите си.

         - Няма пътека. Така се е качил, по отвеса, с три метров кръст на гърба си…

Помислих си, че в същност това е най-голямата забележителност на Патриаршеския манастир. Забележителност, която заслужава световна известност и тълпи от туристи.

Тръгнахме към изхода. Искаше ми се този разговор да продължи.

         - Извинете за въпроса, каква сте по образование? – бях чул, че е компютърен инженер.

Монахинята за секунда се спря, втренчи се в мен, засмя се и отговори:

         - Монахиня!

          - "Монахиня" е призвание, а не образование! – опитах се да настоявам за истински отговор, но от погледа й разбрах, че темата е приключила.

         - Колко монахини сте тук?

         - В момента две.

         - За през зимата сигурно ви карат дърва, тук е сериозна планина…

         - Не ни карат. Сами си събираме дърва.

Стори ми се невероятно. Може би се шегуваше. Две жени да събират в гората паднали клони, за да се отопляват цяла зима. Не беше възможно манастирът да няма благодетели и помагачи. Всички манастири имат. Ако това, което казваше  беше истина, сигурно причината се криеше в нещо друго. В желанието сам да се справиш. Монашеското желание да бъдеш откъснат от света, далеч от неговите удобства и изкушения.

Сетих се за "Лествица", за Стълбата на Йоан Синайски. Книгата от VII век, старателно приписвана и разпространявана през вековете, която представя християнското усъвършенстване като изкачването на 30 стъпала. След последното стъпало те очаква Бог. До като стигнеш до него, добрите сили ти помагат по пътя, а лошите се опитват да те съборят на земята.

 Първото стъпало е "Младенецът" – съществото, което е лишено от гняв, завист, омраза и алчност. Второто стъпало е "отричането от света". Качването на второто стъпало е пълното приемане на монашеството. А то е пълен отказ от света – от имущество, от суета, от слава, от приятели и братя. Второто стъпало е скъсване със света и цялостно посвещаване на Бога. И след този отказ, не трябва да завиждаш на останалите в света, защото тази завист е от Дявола. Да завиждаш, означава, че отказът ти не е дълбок, не е тотален. И ако отказът от света е истински, монахът  става търпелив и смирен. Какво повече може да се иска от един монах? Какви други стъпала може да има след първото и второто?

Бях се унесъл. Петимата гости и монахинята вървяхме и мълчахме. Стигнахме външната врата. Обърнах се и й целунах ръка. Погледнах я. Спокойни и топли очи. Лице на човек, излязъл от света.

Тръгнахме.


По обратния път, на стотина метра, срещнахме човек, който носеше наръч дърва, усмихваше се нещо и си говореше сам. Явно вървеше към манастира. Във всяка магерница винаги хранят по някой луд, нали?

петък, 26 октомври 2018 г.

Казанлъшки манастир


Плъзгаме бавно колата по централна, тиха, есенна улица на Казанлък. Неделя е и почти няма ни хора, ни возила. Очакваме от ляво, малко след центъра на града, в посока на София, да се появи висок бял зид. Появява се. От хотела до него е не повече от минута или две. Един от лесните за достигане манастири. Сещам се за някои, до които достъпът е приключение, дори при сухо лято. Особено с кола.

На голяма метална порта от към улицата е сложен катинар. Спускаме се покрай зида, за да търсим вход. Намираме го – строг, без украси, без стенописи, без име, само с голям кръст на вратата.

Едва прекрачил прага и  трепвам – чува се песнопение. Май ще извадим късмет, със сигурност има неделна църковна служба.

Пространството е не голямо, но достатъчно, за да побере без притеснение внушителна черковна сграда и в дъното двуетажни жилищни постройки. Това е девическият манастир "Въведение Богородично". Досега не бях посещавал манастир, кръстен на този празник.

…Въведение Богородично е един от дванайсетте велики празници на християнската вяра. Чества се и от православни и от католици. Отбелязва се всяка година на 21 ноември (по юлианския календар). В този ден се почита въвеждането на тригодишната Мария в йерусалимския храм от родителите й Йоаким и Анна. Почита се и  изпълнението на обета им да посветят Мария на Бога…

От ляво на каменната пътека – три огромни елхи. В много от манастирите има такива гиганти. Като че ли тези дървета растат  без да бързат, без ограничения, без притеснение, че ще бъдат отсечени или притиснати от човешки строежи.

На десетина метра от черквата са побити в земята бели каменни колони, съединени с огромна метална халка.Текст на едната колона напомня за руските вòйни и българските опълченци, загинали за освобождението на България, а текст на другата е в памет на избитите от турците 340 жени, деца и старци от Казанлък.

…През 1828 г. монахиня от Калоферския манастир, родом от Казанлък, сънува Дева Мария, която й поръчва да основе манастир в родния си град. Тя взима със себе си осем послушнички и с тях се връща в Казанлък. Започва цяла одисея. Търсят пари из Браила и Букурещ; купуват място за строеж; осем пъти ходят до Русия да търсят подкрепа за проекта. Със събраните средства започват да строят – началото на храма поставят през 1857 г. Архитектурният план е изработен от руски архитект по поръчка на председателя на Руския синод и петербургски митрополит Исидор. Градят храма девет години. От Русия пристигат двадесет сандъка с необходимите утвар, одежди и украси.

Когато в този край през юли 1877 г. започват жестоките сражения между руси и турци, цивилното население хуква панически да бяга и да се укрива. Голяма част от бежанците от Стара Загора са настанени в девическия манастир на Казанлък. Тук турците  избиват 340 беззащитни жертви. На Коледа 1877 г. започва отстъплението на турците, които опожаряват храма. В началото на следващата година русите превръщат манастира в лазарет и много от ранените оставят костите си на тази българска земя…

Няма друг манастир в България, който да е толкова силен символ на българо-руското братство, на общата саможертва, на общия подвиг да се защити православието и славянството. На колоните е изписано:

"И няма по-силно
По-свидно богатство
И няма по-верен
по-бащински щит!
От българо-руско
съветското братство!
Изляно от огън
и кръв и гранит!..."

Комбинацията от две колони, свързани с халка, е гениално скулптурно решение. Едва ли е възможна друга комбинация, която да символизира толкова ясно здравата връзка. От прастари времена колоните са "подпори на света", в древен Египет култовият дирек джед е олицетворение на устойчивост и издръжливост. Колонадите са били задължителен елемент  в древните култови сгради. А в някои от тях те са били в търсено изобилие. Рекордьор е индийския джайнистки храм Ранакпур – колоните там са 1444! В различни култури колоната е и знак за плодородие. А халката? Тя е символ на вечността и верността.

Опора, устойчивост, издръжливост, благоденствие, вяра, верност и вечност – това казва  монументът на Казанлъшкия манастир. Който се е докоснал до символиката на древността и ако носи в сърцето си обич към руския народ, няма как да не потръпне. Тук, на това място, в този град, в този манастир, на тази педя земя, тази обич е безкрайна.

Минаваме покрай няколко гроба с паметници,прочитам бегло имената и годините на монахините, но бързам към входа на черквата с надеждата да видя знак , следа от  една легенда. Преданието говори, че тук  е погребан Леман паша – турски офицер, ислямизиран англичанин. На смъртния си одър той се е разкаял за предаването на вярата си и е пожелал да бъде погребан пред входа на храма, за да го "тъпчат" християните  когато влизат и излизат. За съжаление нямаше такъв знак.

Влязохме в черквата. Казват, че архитектурата й е уникална за България – в храма няма нито една колона!

Православното пеене носеше мир и вътрешна тишина. Вдигнах глава да разгледам стенописите. Впечатляващо богатство. Толкова много, толкова свежи и толкова красиви  стенописи… Наосът е бил изографисан през 1870 г.  от Петко Ганин от Казанлък, приятел на Левски и оставил ни портрет на Дякона. 51 сцени от Новия завет! Специалистите казват, че в тези картини силно личало влиянието на тогавашната западна  живопис.

… Когато турците били принудени да отстъпят, се опитали да опожарят черквата. Запалили дърва и слама от вътрешната страна на вратата и я заключили. Подпалвачът, нарочно ли, без да иска ли, изтървал ключа на двора, една монахиня го намерила, отключили черквата и изгасили пожара. Стенописите обаче били толкова опушени, че нищо не се различавало. По-късно реставраторският екип, когато отстранявал саждите, бил шокиран – стенописите били абсолютно запазени, цветовете сякаш били полагани съвсем скоро…

Потърсих с очи "Делакроа". Казват, че в една от сцените майсторът е изобразил всъщност "Свободата води народа" на легендарния френски художник. Мисля, че го откривам в сцената, в която Христос напуска с ослепителна светлина гроба за ужас на римските пазачи. Божият Син като Свободата…

Заслушах се в пеенето.  Мелодията – спокойна, тържествена, жизнерадостна, лековита. Мелодия, която изтръгва от света, за да те положи в някакъв несътворен паралелен свят. Очите сами се притварят, всичко в теб се отпуска, чувството за тяло започва да се стопява. Поглеждам жените – обикновени, не са монахини.
Поглеждам свещеника  пред олтара – достолепен в златните си одежди. Акустиката е смайваща. За миг се разтваряш в езерото от звуци, губиш себе си и преставаш да съществуваш във вида, в който си свикнал да се възприемаш.

Някъде отвътре ми изплува образът на египетската икона "Лествица" от XIII век.

…Казват, че книгата "Лествицата" е една от най-разпространените и най-усърдно четени книги през вековете. Авторът, Йоан Синайски,  роден през 579 г., станал игумен на Синайския манастир. Малко след смъртта си е обявен за светец. Написва главната книга на своя  живот -  книга за пътя към рая, за пътя към Бога. "Стълбицата" има 30 стъпала, съобразно тридесетте години от „скрития живот" на Иисус. На всяко от тях монахът усвоява едни добродетели и укрепва други. Това е книга за преодоляване на пороците и греховете, за пречистването и извисяването. "Лествица" - та е пътят на християнското самоусъвършенстване.  По името на своята книга, авторът остава за историята като Йоан Лествичник.

Книгата има многобройни преписи, като най-ранните са от IX век. Монасите, тръгнали да  изкачват Стълбицата, знаят, че това е всичко, което си струва в земния живот. Започват от първото стъпало и вървят нагоре. Ангелите ги пазят, дяволите ги дърпат и искат да ги съборят. Монахът върви, качва се, става все по-трудно.  След 30-тото стъпало го чака Христос…

Хармонията, акустиката, мирисът на тамян, светлината и особеното излъчване на свещеника в златните дрехи, ме качват  за секунди на Първото стъпало. Наричам го "Младенеца", ей така, за себе си, за да го различавам от другите… Спомням си - в младенеца няма нищо злобно, нищо лъжливо, никаква алчност. Никого не укорява и никого не ощетява. Не се възгордява и не мрази. Простота, простота и дълбоко безгневие. И това беше само първото стъпало? Аз само безгневието и простотата  да овладея, ще съм постигнал всичко. 333 стъпало… Какво ли беше по-нагоре?

Слизам от Стъпалото с тиха тъга, сякаш съм напуснал Рая и отивам близо до олтара, за да запаля свещи. Една за мъртвите, моите любими мъртви; друга за живите, за моите любими живи. Паля и трета – за всички живи същества, защото ако те са добре, и аз ще бъда добре. Защото такъв е Вселенския закон.

Обръщам се и тръгвам към изхода. На пътеката по средата на храма една жена е седнала на петите и е легнала на бедрата си. Само гърбът й се вижда. Стои неподвижно. Сигурно е рускиня – не знам българка християнка да се моли така. Малко ми е странно като я гледам, но и малко й завиждам. Тя сигурно е на Стълбата, поне на първото Стъпало. А може и по-нагоре да е отишла…