понеделник, 8 юли 2019 г.

Чекотински манастир


           – Влязохме в село Калугерово! След него на няколко километра е манастирът!

Хубави, заможни къщи, някои във възрожденски стил. Минаваме покрай двуетажна сграда, на която е сложен надпис, чета го на глас:

            – " Клуб на възрастни и хора с увреждания "Надежда"".

         – Трябва да се добави "последна" – Любен се пошегува, което май не ни развесели.

         – Вижте, вижте! – Дора сочеше с ръка – на едно място няколко дървени табели, изписани красиво! Това съседни села ли са?

         – Не, това са квартали на селото! – сега ще ви прочета един списък, защото съм се подготвил. Разгънах едно листче, което държах в портмонето си и зачетох - Габрика, Чекотин, Димитровци, Джиджелковец, Златовци, Мека поляна, Кардашица, Трънето, Стайковци, Рударец, Kостадиновец, Връбчовци, Бундаците… Да сте чували за село с повече квартали? Не сте! А манастирът се казва Чекотински просто защото е до квартал Чекотин.

Появява се и табела, според която светата обител е на 1 км.

Още от паркинга разбираме, че манастирът е твърде особен. Построен е на няколко тераси, броих ги четири, но едно място май бяха шест. Една от сградите беше построена на  и на четирите нива. Голяма табела разказваше, че манастирът е от 12 век, разрушен от турците в края на 14 в., после възстановен, после разграбен и разрушен от кърджалиите.

С такава история, с такава поредица от убийства и възкресения  се сблъсквахме често. И съзнанието ми реагираше винаги с една и съща мисъл: "Един български манастир ако не е разрушен от турци и кърджалии, или го блъска земетресение или изгаря… Това е съдбата на българските манастири. После се строи отново. И се чудим защо в политиката ни всеки си мисли, че трябва да започне отново. Че то ни е в гените да почваме отново. Старото е разрушено и се тръгва от нулата…"

Други текстове, закачени на едно табло, бяха по-спокойни:

"Продаваме яйца, сладко, мед, тиквички, краставички, копър, магданоз."

"Търсим преподавател по религия за ученици от региона Правец, Ботевград."

"Приемаме доброволци за физическа работа. Братя и сестри християни, желаещи да останат за повече от един ден ще могат за нощуват в манастирските сгради. Бог да ви благослови! Йеромонах Михаил."

"Братя и сестри християни, манастирът приема дарения за довършване за започната голяма трапезария."

"Във връзка със сигурността на манастира се извършва видеонаблюдение."

Преди да влезем в комплекса още два текста ни привлякоха вниманието. Бяха сложени в големи бели дървени рамки. Единият беше Химнът на България, а другият – " Химнът на любовта - Първо послание на апостол Павел до коринтяните "

"… Да имам пророчески дар и да знам всички тайни,
да имам пълно знание за всички неща
и такава силна вяра, че и планини да мога да преместям, -
щом любов нямам,
нищо не съм…"

Красив текст. Много красив текст…

Още щом влязохме през вратата, от една стая излезе млад монах и ни поздрави с тих и топъл глас:

         – Честит празник! Идвали ли сте друг път?

         – Не, за пръв път! – отговорих от името на трима ни – 30 юни – денят на всички български светии, нали?

         – Точно така. Втора неделя след Петдесетница. Ден на всички български светии.

…През 1954 г. Българския Свети Синод определя 30 юни за ден на всички български светии. Те са групови и индивидуални. Когато четох за тях най-разтърсен бях от разказа за Ардинските новомъченици. Не за Баташките мъченици, най-популярните, а за Ардинските! Може би защото клането е станало много след освобождението на България от турско робство.

 Арденските новомъченици. 204 деца християнчета изклани от турски аскер на 25 септември 1913 г. в Армаганската долина, Ятаджик и в околността при брега на р. Арда до днешния град Маджарово. Заедно с тях изклани  други около 8000 жени и възрастни. И още други към 10 000 бежанци българи християни избити от 23 септември до 4 октомври при Фере, Аврен и от Дедеагач до бродовете на р. Арда от аскер и башибозук….

Отчето продължи:

         – Това е старата черква, там има свещички да си запалите.

         – А това новата ли е? – питам, като посочвам сградата, която се намира на нашето ниво.

         – Това са помещенията за живеене… Като излезете от църквата, после надолу по алеята можете да отидете до аязмото. Там има табела. След това се върнете, и се изкачите  до параклисчето, аз ще ви изчакам там. Ще ви помоля вътре в църквата да не снимате и нас да не ни снимате, а отвън може!

         – Вие сте?

         – Аз съм монах.

Че е монах беше ясно, Дора искаше  да чуе името му, но монахът го спести. Вечерта един местен, с който се заговорихме за манастира ни каза следното: "Отчето ли? Това е Петко. Не му знам духовното име. Светското е Петко. Баща му е бизнесмен, доста успешен. Семейството е заможно. Какво накара момчето да стане монах, не знам. Питал съм, и другите не знаят! "

Искаше ми се да науча повече неща от този разговор:

         – Тук е имало легендарна крепост…

         – Да, крепостта "Боженишки урвич". До нея се стига пеша за около три часа през гората, иначе може с кола през Ботевград и село Боженици.  

… В крепостта открили надпис - "Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия (областен управител) и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах вярата на Шишмана царя." .

Надписът носи трагизма на последните дни на Второто българско царство. Севаст Огнян, гражданският и военен управител на Софийска област, защитавал крепостта  години след падането на Търново. Това е последната българска твърдина, която турците превзели. Последната! Тук, наблизо до Чекотинския манастир!..

                  – Тук може ли да се нощува? –  в справките за манастира ясно пишеше, че може.

                   – При нас само на празника на манастира и на Великден. Два пъти в годината.

         – Може, може, ама не може! – това си го измърморих така, че да не ме чуе отеца.

Дора обаче ме чу и почти шепнешком се изказа:

         – Ти пък все търсиш манастир – хотел.

         – Не, в момента ми трябва ресторант, ама няма да питам…

         – Това е старата църква. А нова?

         – Новото е параклисчето.

Монахът даде да разберем, че  разговорът е приключил.

Влязохме в притвора на черквата. Той беше нов – с розов мраморен под и свежа дървения. На външната стена на черквата бяха изрисувани сцени от Ада. Змей бълваше огнена река, в която горяха хора, според надписите – блудница, Арий, сребролюбец, врачка, еретик. На друго място плуваха чудовищни риби, захапали човешка глава, крак…

В черквата беше тъмно. Полюлей с електрически свещи, естествено. Стенописите – нови - свети Иван Рилски, Серафим Саровски Чудотворец, Константин и Елена… общо взето традиционните, горе на тавана – Исус Христос, Свети Архангел Михаил...

Знаех, че северната ниша е скривала тайна врата, но в тъмното се отказах да я търся. В нишата започвал подземен тунел, водещ до битова сграда, която до 1943г. се е извисявала на скалата до черквата. Левски също бил ползвал подземния тунел.

Тръгнахме да търсим аязмото. Манастирът беше потънал в зеленина, цветя и лози. Толкова разчупена архитектура, разположена на толкова нива, не бях срещал. Каменни стълби, каменни алеи… Новите манастирски сгради са  били построени през 90-те години на 20 век.

Отидохме в параклиса и наистина, отчето беше там, както обеща.

         – Видяхте ли черквата? При нея най-интересното е... Когато кърджалиите се развилнели из българско, монасите затрупват черквата, за да не бъде открита от разбойниците. Така я спасяват. Това се случва в края на 18 век. Години по-късно две пастирчета пропаднали в пукнатина в църковния свод и така случайно открили черквата. Възстановена  е между 1820-1830 г. и от тогава не е затваряна.

         – Красива легенда… - не скрих недоверието си. – Навсякъде пише, че манастирът е разграбен и разрушен от кърджалиите.

         – Манастирът като цяло – да, но черквата – не. Вярвам в тази легенда.

         – Ако това е вярно, манастирът е уникален с такава черковна съдба. Да засипеш с пръст цяла черква, за да я спасиш… Ако го разкажа това на западняците, чиито манастири стоят непокътнати по десет – петнадесет века, няма да повярват…

           – Малко народи знаят какво е да си феникс… - монахът все едно прочете мислите ми. – Сега затрупваме душите си…

              – За да не ги разграбят... Пак ще възкръснем!

От двора се чу някаква глъч. Погледнах през прозореца трудно и повярвах на очите си – върволица от деца на около 10 – 15 години.

         – Я, колко много деца! Сигурно са повече от 20! Толкова деца в манастир, не може да бъде!

         – Защо да не може? Нали ще възкръсваме… - монахът тихо се засмя.

вторник, 2 юли 2019 г.

Тържишки манастир


Закусихме и тръгнахме от семейния хотел "Горската фея" към Тържишкия манастир. Казаха ни, че е наблизо и че лошият път е един – два километра. "Дано да не е като вчера", помислих си. Предният ден пътят от Чекотинския манастир до "Феята" го взехме за повече от час, а километрите не бяха повече от десетина. И за него местните ни бяха казали: "Лош е, но се минава – кратък е!" Чакъл, дупки, остри камъни, пълна пустош – с никого не се разминахме за час и почти през целия път – никакъв телефонен сигнал. Мисълта, че колата се разваля в този лунен пейзаж без връзка със света раждаше молитви, съчетани с други, по-земни  емоционални изрази.

Лошият път действително беше кратък, а в неговия край табела ни съобщи, че манастирът е на километър. Пътуването стана спокойно, а природата – изведнъж невероятно красива. В дясно, в далечината се спускаха отвесни скали, в които забелязахме голяма, хармонично очертана дупка. Вероятно това беше скална черква или просто скална килия. Как се стигаше до нея – пейзажът не ни даваше отговор. "Първият въпрос е готов, дано има кой да ни отговори", подготовката за посещението вече започваше по същество.

Насреща пеша се зададе монахиня, която говореше по мобилния си. Спряхме, за да я попитаме колко път имаме още.

         ‒ Съвсем малко, карайте! А аз отивам до ж.п. гарата "Струпец" – ще посрещна една сестра! – дали тази информация не целеше да й предложим транспорт?

"Тук изобщо няма как до обърнем!" – казах си, благодарихме и продължихме напред.

Първото впечатление от манастира беше дълга триетажна сграда, опасана със скеле. Знаехме, че светата обител е в ремонт. Знаехме също така, че черквата е отворена по принцип и че тук живеят монахиня и отец, от които сигурно щяхме да научим нещо, което го няма в справките.

…Тържишкият манастир, който наричат още "Струпешки" е основан през Втората българска държава. В манастирски тефтер е записано, че е разрушен при нашествието на турците. До началото на 19 век няма информация за функционирането му. Говори се за възстановяване, което започва през 1824 г. по инициатива на Димитраки Хаджи Тошев, който оглавявал борбата за църковна независимост във Врачанския край. След насилствената му  смърт манастирът за кратко запустял. Жилищните постройки са от периода 1851 – 1857 г. Тогава е била осветена и голямата триетажна сграда, в която се помещавал параклис "Св. пророк Илия".  Тук са пребивавали Васил Левски и Никола Обретенов . Те са организирали революционен комитет в село Струпец, в който е взел участие и тогавашният игумен на манастира йеромонах Панталеймон. Тържишкият манастир е горял три пъти, като през 1972 година са изгорели 2/3 от него…

В центъра на двора беше старата черква от 16 век. Ниска, малка, скромна – каквато се е полагало на християните в османските времена. Северната и южната стени бяха укрепени с метални релси, а само южната – с  каменни напречни триъгълни стени – контрафорси.  За съжаление – заключена. Знаех за интересни стенописи в нея и сигурно щях да помоля да я отворят. Не разбирах защо при две черкви – стара и нова, обикновено се служеше в новата. Старите черкви винаги носят особена атмосфера, която те пренася в историята, омиротворява те, изпълва те със спокойствие и респект, и сигурен съм – ако си религиозен ти дава тази тиха тържественост, която трудно ще получиш в нова сграда.

По край мен мина свещеник с две жени, запътили се към новата черква. Попитах:

         ‒ Извинете, бихте ли отворили старата черква? Проявявам специален интерес към стенописите!

Отчето се спря за секунда, сякаш се колебаеше, но отговорът му беше еднозначен:

         ‒ Не бива. Някой беше надраскал един стенопис и монахинята е много сърдита…

         ‒ Да я попитам ли?

         ‒ По-добре недейте!

Отецът и жените продължиха и влязоха в новата черква. Последвахме ги. Тримата застанаха до малка масичка, на която бяха  сложени свещи. Отчето разтвори някакво листче и започна да чете молитва. Жените  стояха смирено и от време на време се кръстеха. След няколко минути свещеникът погледна едната жена и каза на по-висок глас, та успях да го чуя:

         ‒ Това е от ядове, да знаете, не е магия!

         ‒ Как разбрахте?

         ‒ Когато е от магия, аз го чувствам… Започвам да запъвам, молитвата не е същата. Не е магия… Ще го преодолеете, сигурен съм…

Стенописите бяха нови, от 2000-та година. На северната стена бяха изрисувани в цял ръст, с едно изключение, само български светци.  Св. Злата Мъгленска, св. княгиня Олга (за произхода на която историците още спорят), св. Наум Охридски, св. патриарх Евтимий Търновски, св. Иван Рилски,  св. Климент Охридски, св. цар Борис I, св. св. Кирил и Методий, св. Софроний Врачански. Изключението беше на св. мъченик Каленик. От цялата поредица малко известна ми беше само св. Злата Мъгленска. Изпитах  приятно чувство да наблюдавам тази композиция. Такава дълга поредица от български светци не бях срещал в  друг манастир.

… Злата е живяла във втората половина на 18 в. Българка от село Слатино, Мъгленска епархия. Турчин я харесал за жена, отвлякъл я и започнал да я увещава да приеме исляма. Злата категорично отказала. Отказала дори когато принудили родителите й и двете й сестри да я молят да смени вярата си, за да спаси животите им. Сменили увещанията с мъчения. Цели три месеца я подлагали на всякакви жестокости. Изрязвали ленти от кожа и плът от тялото й, пробождали главата й с нажежено желязо. Освирепели от нейната твърдост, накрая я обесили и насекли тялото й на късове. Злата Мъгленска предала душата си на Бога на 18 октомври 1795 г…

…Св. Олга, с рождено име Елена, е дъщеря на Анна Българска – шестото дете на цар Борис I. Съпруга е на киевския княз Игор и майка на княз Светослав, от чието име управлява между 945 г. и 963 г.. Прабаба е на прочутите руски светци и князе Борис и Глеб. Канонизирана е през 1547 г.

 Литературата, свързана със спора за произхода на св. Олга е твърде богата. Аз помнех само един цитат, но и той ми беше достатъчен.  В Родословец русских князьей, наричан и Государев родословец от XVвек  дословно е записано: "Игоря же жени в Болгарѣхъ, поятъ же за него княжну именемъ Ольгу. И бѣ мудра велми" (Игор взе жена от българите…)…

Купихме си свещи и тъй като нямаше други горящи, помолихме отчето за огънче. Той любезно ни предложи запалка. Запалихме по две свещи и излязохме на двора с тлеещата надежда, че ще успеем да влезем и в старата черква.

Докато разглеждах известната чешма от 1862 г. с четири чучура и с поетични надписи, вдълбани в камъка, забелязах, че Дора разговаря с млада жена, облечена в светски дрехи. Като се присъединих към тях, разбрах, че това е "сестрата", за чието посрещане на гара Струпец беше тръгнала монахинята. Попитах я:

         ̶  Вие послушничка ли сте? Не вярвам да сте монахиня…

         ̶  И послушничка не съм. Идвам да помагам. Бъдещето ще покаже…

Разбрахме, че е от Шумен и че е медицинска сестра. Живеела с родителите си, помагала им, а сега  дошла да поживее в манастира.

         ̶  Родителите ми не бяха съгласни, но все пак съм на 40 години…

         ̶  Не се ли страхувате? В манастира животът сигурно е много суров…

         ̶  Извинете, а къде животът не е суров?

Нямах готов отговор на такъв въпрос. И тримата замълчахме. От някъде се появи монахинята. С широка усмивка и добри очи ни каза:

         ̶  Вас срещнах по пътя, нали? Ако знаех, че сте още тук, щях да дойда, да ви покажа някои неща…

Светкавично почувствах как въпросът ни е решен:

         ̶  А, то не е късно! Бихте ли ни отворили старата черква?

         ̶  Разбира се, с удоволствие. Рядко я отваряме. Само на големи празници.

Макар и реставрирани през 80-те години на миналия век, личеше си, че стенописите са стари. Още с влизането чувството за допир до българското средновековие се появи. В черквата беше полутъмно, образите бледи и разпознаването на светиите и сюжетите изискваше усилие, но аз знаех какво търся. Застанах в центъра на черквата, погледнах отвесно нагоре и на най-високата точка от свода го видях. "Старият по дни"!

… "Старият по дни" или "Ветхий денми" (на руски) е много рядко срещан иконографски образ. Лично аз не на картинка  за пръв път го виждах тук. Изобразява Исус Христос като старец – с бели коси и брада. Вдъхновен е от старозаветната "Книга на пророк Даниила", който описвайки свое видение казва: "Видях най-сетне, че бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни; облеклото Му беше бяло като сняг, и космите на главата Му -  като чиста вълна…" (7:9). Най-старото известно изображение на "Старият по дни" е икона от VII век, която се намира в Синайския манастир "Света Екатерина". От XI век насам обаче "Старият по дни" започва да се използва предимно за изобразяването на Бог Отец. И напълно законен става въпросът: "Кого в същност изобразява "Старият по дни" – Исус Христос или Бог Отец"? Горещи спорове по този въпрос могат да се срещнат и днес в Интернет.

 От една страна векове наред църквата е смятала за неканонично изобщо да се изобразява  Бог Отец. Той никъде в Библията  не се е появявал в човешки образ. В самата  "Книга на пророк Даниила"  се казва, че "Нему бе дадена власт, слава и царство, за да му служат всички народи…" (7:14). На Христос може да бъде дадена" власт и слава". Няма кой да даде власт и слава на Бог Отец. Бог Отец е властен изначално, преди всичко и преди всички.  Добре, но Даниил казва и друго: "Гледах в нощните видения и ето – на небесни облаци идеше сякаш Син Человечески, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него" (7:13). Шах! Христос е доведен до "Стария по дни" !

В същност тази дилема не ме вълнуваше. Друго привличаше философската ми природа  ̶  наблюдавах образ, който е побрал в себе си толкова силно противоречие и който е в дъното на толкова спорове през вековете! А естетическото ми чувство  се радваше  да докосва толкова рядък иконографски образ!

         ̶  Елате, вижте! Тази иконопис е уникална – "Качване на Христос на кръста". Не знам да я има на друго място в България! – монахинята истински се радваше, че ни показва нещо много рядко.

         ̶  Кой е финансирал реставрацията досега? Тя приключила ли е или ще продължи? – Дора като един истински журналист, за когото подробностите са важни, затрупа монахинята с въпроси.

Получи обаче отговор на човек, който живее над нещата:

         ̶  Иконописите говорят, че тук в миналото е имало духовен живот. Важното е да има духовен живот и днес! Другото не е толкова важно!

Примирихме се с философския отговор, разгледахме още малко и излязохме.

         ̶  Отецът, с който разговаряхме, живее тук, в манастира, нали?

         ̶  Да, и обслужва осем села!

         ̶  Не са ли много? – спомних си, че дядо ми поп служеше в три села и това беше свързано със сериозни усилия.

         ̶  Много са, но свещениците в България са малко! А и българите въобще останахме малко. Пожелавам ви да имате много деца и внуци, та някое да се посвети на Бога!

         ̶  Че аз имам четири дъщери! – когато станеше дума за деца, напънът ми да се похваля  беше винаги по-силен от мен, никога не можех да го спра…

         ̶  Ето, чудесно, дано една от тях  прегърне кръста!

         ̶  По-скоро баща им! Някога, след години, когато социалният живот съвсем ми се стори абсурден!

         ̶  Че сега не ви ли е достатъчно абсурден?

         ̶  Не, издържа се още!

На двора имаше огромен ясен, вероятно столетник, на който беше вързана люлка. Прииска ми се да се полюлея, на се сетих, че няма да ми отива на годините и се отказах. Благодарихме на монахинята, пожелахме сбъдване на мечтите на новодошлото момиче и си тръгнахме.

След минути, минавайки през село Курново, забелязах на една стара къща голяма каменна плоча.

         ̶  Любене, моля те спри! Щом на тази съборетина има плоча, значи е важно!

"В този хан през 1872 г. ВАСИЛ ЛЕВСКИ проведе заседание на местния революционен комитет".

Технологиите светкавично се притекоха на помощ: "Къщата е построена през 1866 г. като хан за почивка на пътуващите по пътя София - Ботевград."

Обиколих я, огледах я. Във всеки момент можеше да рухне. Добре, не във всеки - след две седмици, след два месеца...Ще дойдат багерите и камионите, може би ще отделят плочата за регионалния музей и ще натоварят камъните, керемидите и дървенията за някое близко сметище. И с това част от нашата история ще отиде на боклука. "Нашето сбогуване с цивилизацията" - вчера с такова заглавие Симеон Николов написа кратък коментар. Прав  беше.  Днес ние всеки ден се сбогуваме с историята си. А това означава, че се сбогуваме с цивилизацията.

Интернет продължи с тъжните истории. В дясно от хана се намира черквата "Св. Архангел Михаил". През 2009 г. при изследването й със скенер констатират, че под пода има сандък с книжнина. Предполагат, че са документи от Възраждането. "Сдружение „Курновска защита" води кореспонденция с Министерството на културата и музея във Враца, да бъде извадена находката", информират ни медии в дописки от 2012 г. Местните се тревожели, че докато институциите бездействат, иманяри ще си свършат работата.

Качих във Фейсбук тази информация с молба ако някой знае продължението на историята, да ми пише. След малко реагира Руси Статков, стар мой приятел от някое от Народните събрания на миналия век: "Имам приятел в Курново. Той знае. Николай. Обади му се от мое име"  и следваше телефон… "Чуй се с Николай непременно! Ще откриеш съмишленици!"  Разбира се, че щях да му се обадя.



  


четвъртък, 20 юни 2019 г.

Гложенски манастир


"…Такова издигнато, високо над човешката суета място за съзерцание, от където се вижда безкрая на земната и небесна шир и на вселената, не притежава никой друг манастир в България…" (1)

"Гордо място",  "вдъхновяващо", "възхитително", обновяващо", "успокояващо", "зареждащо"… Все думи, които човек среща, когато слуша за Гложенския манастир.

Чаках във всеки момент да се появи прословутият тесен път. Разминаването било много трудно, шофьорът трябвало да бъде много добър. Нямаше да е за пръв път. Пътищата до много манастири, разположени в планина, бяха преживяване.

За пръв път пусках SMS на монах. Учтиво исках среща. Бях впечатлен от неговата биография и от някои негови изказвания пред медии. Йеромонах Нектарий.

Радомир Балабанов  е бил артист в Шуменския театър. Когато става на 28 години решава, че неговата съдба е да бъде монах. Три пъти говори за своето желание с дядо Гавриил, Ловченския митрополит. Първите два пъти молбата му е отклонена любезно с настойчивата препоръка да размисли добре. На третия път явно желанието му е оценено за солидно и неотменно. Три години е послушник в Чекотинския манастир. Сега от много години е в Гложенския.

"Животът в манастир учи на смирение и подчинение",   "Монашеският живот е много труден и неразбираем",  "Църквата е приела послушанието да бъде три години", „Ние сме създадени, за да станем богове. На земята е работилница за богове" – думи на Нектарий пред медии (2).  
 
Разглеждането на черквите, стенописите и иконите вече не ми стигаше. Исках разговори с монаси. Те живеят в особен свят. Затворен свят. Различен свят. "Животът на монаха е неразбираем", казва монах Нектарий.

Представях си как пристигаме в манастира, звъня на монаха, той идва от някъде и аз го моля за десетина минути разговор. Той приема, завежда ме под някой навес на някоя маса и казва: "Слушам Ви". Дано не съм го подразнил, защото е нахално да пишеш SMS-и на непознат духовник, да искаш среща, дори без да се представиш ‒ бях забравил да си пиша името. Разчитах на това, че взех телефона му от човек, когото той много уважава.

Исках да го питам за послушанието. Исках да разбера какви са днешните взаимоотношения между наставник и послушник. За това какви са били в далечното минало бях чел. "Послушанието е отсичане на волята", казва Йоан Лествичник. Послушникът трябва да следва заповедите на наставника безпрекословно, без да ги обсъжда, без да ги оспорва. И вътрешно без да се съпротивлява. Волята на наставника е била закон за послушника.

Йоан Лествичник разказва за един княз  Исидор, който отива в манастир с молбата да стане монах. Игуменът като негов наставник  му заповядва да отиде до външната манастирска порта, да се покланя на всеки влизащ и излизащ монах  и да казва: " Отче, помоли се за мене, обхванат съм от зъл дух !" Всеки ден, от сутрин до вечер. Поклон на всеки монах, който влиза и поклон на всеки монах, който излиза.   И така седем години! Самият княз е разказал тази своя история на Лествичник. През първата година  "с голяма скръб, самонасилие и кърваво самопринуждение правех поклони… През трета – смирен и смятащ себе си за недостоен да бъде в светата обител - искрено молещ влизащите и излизащите да се молят за него." Разказът е от първите векове.

Възможно ли е това? Не е ли само литература? А сега как е? Дали наставниците си позволяват да дават тежки и на пръв поглед безсмислени задачи?

"Послушанието те изправя пред невероятни вътрешни бури. И както дърветата, огъвани от силни ветрове, пускат дълбоки корени, така и успешно пребиваващи в послушанието култивират силна и непоколебима душа", казва Лествичник.

Днес наставниците не се ли притесняват по-скоро да не загубят послушниците? Кризата за монаси в българското православие е огромна. Монах Нектарий говори за три години, Лествичник говори за тридесет години!

Исках да чуя за послушанието човек, който го е преживял. Който е врял в тази душевна алхимия… Променя ли се човек много? Трудно ли е? Непосилно ли е? Има ли стремеж в днешните послушници да "отсекат своята воля"?

Телефонът ми звънна – на дисплея се изписа "монах Нектарий". Беше много любезен, каза, че ме очаква, но предупреди, че трябва да се видим преди 13.30, защото  заминава за погребение в село Гложен. Погледнах часовника си – сигурно щяхме да успеем.

"Земята е ковачница за богове. Всеки е бог" – думи на Нектарий от едно интервю. Странно ми звучаха тези думи в устата на православен, така както естествено биха звучали от устата на един будист. Някаква метафора беше това. Каква обаче, с нетърпение очаквах монахът да ми разясни. Представях си как ми обяснява, че всеки носи божествената искра в себе си… Как всеки трябва да се стреми към божествени състояния…

От горе се спускаше някакъв джип. Любо се изнесе леко в дясно, джипът не се впечатли, не намали скоростта, нито отби и след разминаването се чу тъп звук на ламарина. Джипът беше разпрал задната броня. Любо изскочи от колата и твърде силно, явно за да бъде чут добре, взе да обяснява кой има предимство и кой не. Лекцията по Правилника за движение и връзването на бронята с някаква тел отнеха десетина минути. Нямах късмет – времето за среща с монаха силно накъся.

Спряхме колата на платен паркинг. До самия манастир имало стотина метра. Една табела ни казваше, че трябва да платим 2 лева. Ако бяхме с кон, таксата беше 1 лев. Ако и тримата бяхме с коне, всеки със своя, трябваше общо да платим 3 лева. Значи с кола беше по-изгодно.

На входната врата на манастира беше застанал монах – млад, слаб, с дълга черна брада, в расо и с килимявка. Загледа ни. Ние също спряхме и го загледахме.

         ̶  От вас ли беше SMS-а?

         ̶  От мен. Извинете за безпокойството…

         ̶  Заповядайте! Бъдете добре дошли! Много ми е приятно! – лицето на монаха грееше в любезност, очите – дружелюбни, гласът – гостоприемен… Явно името на човека, от когото имах  телефона, беше свършило чудесна работа. А може би монахът беше такъв – широко скроен и позитивен, нямаше как да преценя.

Още от вратата взе да ни разказва историята на Гложенския манастир.

… Според легендата манастирът е основан от киевския княз Георгий Глож, дошъл по нашите земи заедно с цар Иван Асен II. Царят му подарил земя по течението на река Вит и князът започнал да строи манастир. Със себе си носел от Киев икона на Георги Победоносец.  Иконата изчезнала – намерили я на няколко километра в клоните на едно дърво, на скала, под връх Камен Лисец. Върнали я, но тя отново изчезнала. Отново я намерили на същото място. Така – три пъти. Князът изтълкувал това като божия воля. Спрял строежа, който правел и започнал строеж на новото място. Други разказвачи казват, че построил два манастира, свързани помежду си с тунел…

…Има и друго обяснение за името "Гложене".  Археологът Васил Вълов (1891 - 1970) пише, че село Гложене е разположено в една тясна долина, дълга 16 км., в която постоянно е духал вятър – през нощта отгоре надолу, а през деня отдолу – нагоре. Шумът на вятъра, премесен с безспирното бучене на бързотечния Вит създавало особен шум, който днес в Хърватско се нарича  glezno, glozno. Близкото село Шумнене, сега квартал на гр. Ябланица, е превод, направен от първите заселници, дошли от Гложене през 17 в. Данни в киевските и руски летописи за княз с името Глож  или Гложенски няма. Нито в миналото, нито в днес там няма лично или фамилно име Глож… 

Отец Нектарий ни поведе и минахме през един каменен тунел. Отледах тавана на тунела. По средата видях изпъкнал четвъртит камък, долепих ръката си до него и почти извиках:

         ̶  Отче, нали това е камъкът, който като се извади целият тунел рухва?

         ̶  Ама вие май сте добре подготвени! – отговори отецът – Да, тунелът е построен така, че при нападение, избутването на този камък предизвиква ефекта на доминото и целият тунел рухва – и достъпът до манастира изчезва…

Монахът енергично ни поведе нагоре по каменни стълби. Манастирът беше направен поне на четири нива. Влязохме в черквата и Нектарий ми подаде книга – "Гложенски манастир" с думите "Това е за вас!"

Изведнъж Дора се притесни, че е с шапка, от тези с козирка, срещу слънце:

         ‒ О, трябва да си  сваля шапката!

         ‒ Не, не, - успокои я монахът - Вие трябва да сте с покрита глава, а ние, мъжете – не!

После продължи разказа си:

         ̶  Този манастир, за разлика от много други, не е разрушаван от турците. Дори чуйте една интересна история…Пет века ‒ чували сме само за помохамеданчване… Имало е обаче и покръстване на мюсюлмани. Едно турче идва тук и иска да живее с монасите. По време на Руско-турската война от 1877 г. турски части се разполагат  не далеч от манастира. Игуменът изпраща послушника с турски език, за да ги покани на гости. Те идват и на следващия ден вместо да срутят манастира   си тръгват с пари, храна и дрехи за из път…

…Настоящата черква е издигната през 1930 г. Старата, средновековната, е разрушена от три земетресения. Първото е от 1904 г. Сградата силно се пропуква, но в нея продължава да се извършва богослужение. Падналата мазилка отнесла много стенописи. През 1913 г. ново земетресение разширява още пукнатините. След две години черквата се срутила – съборили се северната и южната стени. Останали да стърчат само източната страна и притвора. Следва Чирпанското земетресение от 1928 г. До есента на 1929 г., близо петнайсет години богослуженията били извършвани в притвора, а до завършването на новата черква – в една от килиите…

Силно стиснах зъби. Така правех, когато исках да спра сълзи. Не съм историк, не съм познавач на православната история, но едва ли има по света друг православен храм, който две земетресения го рушат, а службите в него продължават! Няма я северната стена, няма я южната стена, източната – там, където трябва да е олтарът – стърчи, а монасите пеят в предверието, запазило се като по чудо! Няма такъв храм, сигурен съм! Цели петнайсет години ръце и гласове се отправят към Бога в една развалина със стърчащи камъни… И от уста на уста, от баща на син се предава, че фреските по стърчащите стени, не само не са се заличили от атмосферните влияния, но станали още по-ясни, още по-хубави…(3)

Повечето български манастири са опожарявани и разрушавани от турци и кърджалии, а за Гложенския са трябвали три земетресения, за да рухне!

След като Нектарий каза за Чирпанското земетресение, продължи със следната история:

         ‒ Веднъж разказвах за манастира на 60 човека, дошли с автобус от Чирпан. Когато споменах за земетресенията една възрастна дама ме прекъсна с думите: "Вие нищо не знаете!"  "Какво трябва да знам?" "За Чирпанското хоро. Който не знае за Чирпанското хоро, нищо не знае за Чирпанското земетресение" И разказа – хората са се хващали за ръце, като при хоро, като са смятали, че така ще се спасят…

Потърсихме  легендарната икона на Георги Победоносец, за която се твърди, че дошла през 13 век заедно с основателя на манастира.  Отчето ни я показа.  Цялата икона беше покрита със сребърен обков – виждаше се само лицето на светеца.

         ̶  Това ли е оригиналната икона? – попитах.

         ̶  Някои твърдят, че не е! – беше краткият отговор, придружен с усмивка.

… Специалисти са изследвали иконата. Те стигат до извода, че тя е създадена през първата половина на 18 в., най-вероятно в Киево – Печорската лавра. Ето и някои от професионалните доводи. На иконата змеят е мъртъв. Православните изображения, на които змеят е мъртъв по гръб, датират от 17 – 19 век. Широкото стреме, на което стъпва светецът, не е известно на Запад преди разцвета на барока през 17 век. Късен произход имат и овалните медальони по каишките на коня. Още по-късна заемка от римокатолическото изкуство е нимба на свети Георги. Най-силното доказателство за датирането на гложенската икона е нейният надпис. Той е създаден с руския граждански шрифт, въведен от цар Петър I Велики с указ от 1710 г….

         ̶  Елате да ви покажа скривалището на Левски! – монахът ни поведе към една от сградите, които обграждаха двора пред черквата.

Надеждата ми за разговор постепенно, но сигурно, се изпаряваше. Разказът на монаха беше толкова наситен и енергичен, че не виждах пролука за въпроси. Дори когато успявах да вмъкна някой въпрос, то той искаше разяснения по разказа и нямаше нищо общо с моите предварителни намерения. Все пак, реших да атакувам:

         ̶  Извинете, мога ли да попитам… В едно свое интервю Вие казвате, че "светът е ковачница за богове"! Много хубава метафора! Бихте ли ни я разяснили?

Йеромонах Нектарий се закова на място, лицето му стана сериозно, заби поглед в очите ми, сякаш искаше да разбере защо задавам такъв въпрос, какъв съм в същност и каква е целта на посещението ми. Отговорът беше студен и припрян:

         ̶  Такова нещо не съм казвал… Такова нещо не мога да кажа. Бог е един. Никаква ковачница за богове няма….

След тези думи светкавично се върна на своята тема:

         ̶  Искате ли да ви покажа скривалището на Левски?

Разбира се, че искахме.

Влязохме в стая, в чийто под беше изрязан квадратен отвор с решетка. Подът, може би два метра надолу, осветен от импровизирана крушка, беше застлан от монети.

         ̶  Това скривалище е било свързано с тунел, чрез който се излизало  далеч извън манастира. – поясни монахът – Тунелът е срутен и затрупан от Чирпанското земетресение. По-късно допълнително са зазиждани пролуки, за не могат иманяри да проникват в манастира…

През малките прозорчета с решетки се разстилаше невероятна гледка. Сякаш бях на крилете на орел,под който на километри се разстилаха зелените гори с дървета като топлийки и река като конец. Бяхме толкова високо в небето, че всяка цивилизация беше безследно изчезнала. Не случайно Николай Цанкарски завършва книгата си "Гложенският манастир – замъкът на светеца" с възклицанието на  Алеко Константинов – "Какво, Швейцария ли?" И с думите на големия писател: "Защо е тъй беден человеческият език, защо е тъй слабо моето перо?"

         ̶  За съжаление не мога да ви покажа килията, в която е бил заточен Васил Друмев, в ремонт е! – при тези думи чувствах, че любезната разходка беше към своя край.

…Тук, в Гложенския манастир, през 1893 г. е заточен писателят, политикът и църковен ръководител Васил Друмев (Климент Търновски). Една реч на Васил Друмев в защита на православието и изпъстрена с остри думи срещу католицизма (княз Фердинанд е католик) дават основание на министър председателя Стефан Стамболов да започне процес срещу митрополита. Той има за какво да си отмъщава – Васил Друмев за четири дни е обявен за премиер на България след русофилския преврат от август 1886 г. Тогава не успява да се разправи с него – такава е била волята на княз Батенберг. През 1893 г. обаче успява да го осъди "за вечни времена" и да го заточи в Гложенския манастир, където първоначално са го хранели само със солена риба. След като Стамболов пада от власт през 1894 г. княз Фердинанд освобождава Васил Друмев. На следващата година пък Климент Търновски участва в делегацията, договорила признаването на княз Фердинанд от Русия …   

Погледнах си часовника. Беше станало 13 ,30. Знаех, че кола навън чака монаха, за да го закара на погребение в селото. Нектарий излезе от стаята със скривалището на Левски, ние – след него. Едновременно бях очарован от отношението и крайно разочарован от това, че идеята ми за разговор с монаха се провали. Имах толкова много въпроси. Нещата, които чух можех да науча от справочна литература, но тези които исках да чуя – за тях книга нямаше. Те щяха да излязат от душата на човека и по определение щяха да са уникални. А защо си въобразявах, че монах Нектарий, при такъв разговор, какъвто исках, щеше да бъде откровен с мен? Кой бях аз за него? От къде на къде имах надежда за задълбочен, искрен и задушевен разговор? Защо си ги бях въобразил тези неща? Глупав ли бях? Фантазьор ли бях?

          ̶  Липсва ли ви понякога актьорската професия? – изстрелях въпрос към монаха, който май само в моята глава беше нормален, логичен и естествен.

Нектарий пак ме закова с поглед. Очите му бяха неподвижни, строги и студени. За секунда осъзнах, че обстоятелствата правеха въпроса ми глупав, нахален и двусмислен. Съжалих, но думите бяха изречени.

         ‒ Бог с вас! – изрече монахът, обърна се и енергично тръгна към тунела, който водеше към изхода на манастира.

Стоях като препариран. А дали този монах Нектарий наистина  беше онзи, артистът, за когото бях чел?

----------------------------------------------------------------------

(1)  Спас Ганев и Васил Найденов, "Гложенският манастир "Св. великомъченик Георги Победоносец"", Ловеч, 1937 г. Цит. по Николай Цанкарски "Гложенският манастир – замъкът на светеца", изд. "Изток – Запад", 2011, с. 36

(3) Николай Цанкарски, "Гложенският манастир – замъкът на светеца", издателство "Изток - Запад", 2011 г.