неделя, 30 август 2020 г.

Скравенски манастир „Свети Николай“

Скравенският манастир се намира близо до село Скравена, на 6 км северно от Ботевград, на 50 км южно от Враца и на 60 км североизточно от София.

Тесен, но хубав асфалтиран път. Добре, че беше GPS-а, защото поне на два пъти пътят се раздвои пред нас, без да има табели, които да ни ориентират.

Спряхме на импровизиран паркинг пред високата дървена порта на манастира. Табели ни предупреждаваха, че вътре не се пуши и че носенето на маски е задължително. Беше изписано и работно време: от 9 ч. до 17 ч. с почивни дни понеделник и вторник. Още с влизането на табела, закачена на дърво, прочитаме поучителния текст на община Ботевград, че „образцова гора + образцова пътека = образцово общество“.

Още с прекрачването на вратата пред нас се ширна голяма поляна с грижливо окосена трева и боядисани в бяло и черно каменни бордюри. В дъното на поляната, до самата каменна ограда на манастира, беше разположена предълга ниска сграда с маси под покрив, които събираха сигурно 70 - 80 души. Детски дървени люлки със синджири издаваха доброта и сантименталност на хората, създали това пространство.

В противоположния край на двора стоеше втора сграда, украсена с българско и европейско знаме, и самата черква.

Пред южната стена на черквата, откъдето се и влизаше в нея, бяха изградени два гроба – единият истински, другият – символичен. Истинският беше на монахиня Людмила (1899 - 1981), посветила живота си на манастира и дълго събирала пари за построяването му. На каменната плоча  на символичния беше издълбан текстът: „Поклон пред защитата на Грамада и българщината 1479 г.“  Разказват, че през тази година цялото село било унищожено, а повечето му жители – избити. Част от оцелелите основали село Скравена, а друга част се преселили чак във Видинско, където създали ново село, сега град, със старото име Грамада.

От дясно на черковната врата в стената беше монтирана голяма каменна плоча със следния текст: „Чрез Божия промисъл, чрез съновидение, св. Николай Чудотворец показа на отец Филип Найденовски (поп Фильо) и той разкри основите на разрушения от турците манастир. Това стана в лето Господне 1938-мо.“

…Скравенският манастир "Св. Николай Мирликийски" е основан по време на Втората българска държава, след което е разрушаван на няколко пъти. През 1938 - 1941г. при разкопки на мястото на разрушения манастир са открити основите на храм, който е бил опожарен и затрупан с пръст. При разкопките били открити и шест скелета, които по думите на човека, грижещ се за храма днес, били в седящо положение. На 100-на метра от тези разкопки били открити основите и на друга църква. Скравенски храм е построен през 1946г. върху разкопаните основи на старата църква…

До самата врата на черквата слаб мъж на около 50, по анцуг и синя тениска, с парцал в ръка нещо почистваше. Вероятно това беше човекът, който се грижеше за манастира. „Сигурно монах за постоянно тук няма, добре че има поне клисар!“ – помислих си и поздравих. Милен също поздрави.

− Бог здраве да ви дава! Влезте, момчета! Запалете си свещ!

Влязохме в черквата, мъжът ни последва.

          − Чета, там на онази стена, списък от дарители… - чудех се как да подхвана разговора.

          − На времето е имало дарители… Сега никой не помага. Молим се на попа да ни даде свещи, продаваме и печалбата остава за манастира!

          − Колко печелите?

          − 20 – 30 лева на месец… А харчове има. Ток трябва да се плаща, строителни материали трябва да се купуват… Имало по-евтини свещи, ама засега не мога да разбера от къде да взема! В момента купуваме по 57 лева килото. И няма значение свещите от колко са – от 20, 40 стотинки или повече. Килото е толкова. А евтините били наполовина… Питам отеца от Ботевград и той не знае. „Отидете, казва, при владиката, той знае, той трябва да разреши!“

          − Виж, Миленка, колко прост въпрос! – учудих се аз – Имало по-евтини свещи, но човекът не знае къде са, а и разрешение от владиката трябвало!

          − Въпросът не e прост… - отговори Милен – Много криминални производители има на свещи… Повечето свещи, които се в оборот, са все „лява ръка – десен джоб“… Затова хората не казват, пазят се.

          − Не, не, ние си искаме от легалните – реагира мъжът – Светият синод си има фабрика за свещи и слага печат на всяка от тях. Елате, вижте, печата на свещите, които продаваме!

          − Легални, по-евтини, няма да намерите! – „успокои“ го Милен.

          − Ще намерим! Септември ще ходя при владиката! За манастири специално имало по-евтини!

          − Има ли служби тук, по големите празници? – смених темата.

          − Да, има!

          − От къде идват свещениците, от Ловеч ли?

          − Идва свещеникът, който служи в Скравена, той е от Враца, отец Петър се казва. Отец Борис от Ботевград, който е началник на всички попове в околията, също идва от време на време! И владиката е идвал!

          − Много са ви нови стенописите! – прехвърлих се трета тема.

          − Не са нови, от 2006 година са - отговори клисарят – но рядко се служи тук и не са окадени…

Стенописите наистина изглеждаха като правени „вчера“ – чисти, с ярки цветове. След като взех разрешение, се качих на емпорията (балкона), за да поснимам от високо. Емпорията беше внушително широка – явно авторите на черквата са предвидили място за голям хор. „Служби почти няма, но за голям хор място е предвидено…“ – помислих си и ми стана мъчно за надеждите на меценати, архитекти и строители.

Излязохме от черквата и застанахме от страни на внушителната  забележителност на манастира –  дъба, обявен за вековно дърво със заповед от 1949 г..  

Бил 30 метра висок, с диаметър от 5,30 метра. Пресмятат възрастта му на 520 години. Някои от клоните, самите те дебели колкото дървета, бяха подпрени с метални стойки – иначе нямало да издържат, щели да се счупят. Много впечатляващ, огромен, величествен!

Мъжът, когото нарекохме клисар, като видя как сме се захласнали по дървото, сам подхвана разговор за него:

          − От БАН идваха тук, пращаха арбористи…

          − Арбористи ли? – прекъснах го.

          − Арбористите са специално обучени хора да се грижат за дърветата в т.нар. градска среда. Те са по-различни от дърветата в горите – и животът им е различен, и болестите. Съответно грижите са по-особени…Та, идваха арбористи, бяха оборудвани като алпинисти, с въжета се качваха чак до върховете му, с малки електрически резачки изрязаха сухи клони. Това обаче става с разрешение от Ловеч, защото тук сме Ловешка епархия и ако не разреши владиката, не може да се реже… Едновременно с кастренето, „алпинистите“ откриха, че дъбът е пълен с мравки, затова го пръскаха…

          − Страхотно, какъв ли диаметър има цялото дърво, с клоните! – почти се провикнах - Гледайте, от там до там е….50 метра…Невероятно! Колко ли живеят тия?

 Колкото му е писал господ, толкова! Може да изкара 600 -700 години…

− Добре де, толкова прекрасно дърво, толкова невероятна природа, не може да няма хора, които да помагат с някой лев! – върнах темата за издръжката и дарителите.

− Е, има разбира се, не е без хич! Сърцето ми се топли от това, че и млади хора даряват!  Ето например, миналата събота едно момиче от Скравена си прави рожден ден, 30 годишнина. Събира роднини и приятели в един ресторант, гостите й дават пари, тя ги събира в една кутия и ги донася право тук, в манастира! „Ей на онези три прозореца – вика и сочи долната сграда – искам да смените старите дървени дограми! Ако останат пари, направете още нещо!“ Дава парите и си тръгва!

− Не само дъбът е невероятен – измърморих – явно има и невероятни хора…

− Други пък даваха за други работи. Някой дава сто лева да купим фасаген, да боядисаме тази къща, да я оправим…

Сетих се, че в справките пишеше, че тук може да се пренощува.

− Тук има ли стаи за нощувка? – попитах.

− Да, има една.

− Колко се плаща за това?

− Три…

− Колко, три лева?

− Не, три кревата има!

− 10 лева, 15 лева?

− Не знам колко, още никой не е  спал тук. Освен мен, де! Сигурно е правилно „кой колкото даде“. Да ви покажа ли двете стаи? Едната е моята, другата е за гости.

Мъжът ни покани да влезем в „спалната“ сграда. Двете стаи бяха една срещу друга, свързани с миниатюрно коридорче. Застанахме по средата, от тук можехме да разгледаме всичко.

− Ето моята стая – мъжът посочи с ръка в ляво – При мен има печка. В другата стая няма, ама като се държат вратите отворени, навсякъде става топло. С дърва се отоплявам. Имам приятели, те ми докарват по малко… Наблизо има дърводелски цех, карат ми трупчета от там, такива работи… И баня имам, и топла вода имам…Само дето телевизия нямам. За да ми сложат антена, трябва да сключа договор за цяла година, а аз не искам. Иначе апарат имам, ей там е, една жена ми го подари и на него си гледам ДВД-то. И кафеварка си имам, правя си кафенце от време на време… А, ето и хладилника – едни момчета от Скравена ми го подариха…

− А мàгерница имаш ли? – попита Милен.

− Да, в долната сграда, за  която момичето от Скравена даде парите от рождения си ден. По-скоро е банкетна зала. Понякога идват големци, като  кметът, владиката, областният управител. Вътре има  голяма маса с 15-16 стола и камина, там е за тех…

Мъжът изведнъж замълча, изгледа ни, сякаш преценяваше нещо и каза:

          − Що не останете да спите тука? Сефте ще направите, безплатно ви пускам!

          − Непременно ще дойдем някой път! – отговорих с усмивка – Да си разменим телефоните! Ще се опитаме да ускорим срещата с владиката, а Вие, като заидват пак арбористите, звъннете ми, искам да им почиракувам!

 

 


четвъртък, 30 юли 2020 г.

Лествица. Стъпало 12

                                                           За лъжата

Първият морален проблем,  с които се сблъсква  детето още в ранна възраст, е проблемът за лъжата. То научава от своите родители, че да лъжеш е много лошо. Да излъжеш е грозна постъпка. Да излъжеш свой родител е непростимо прегрешение. Добрите деца са честни. Да отстояваш истината понякога е трудно, но е доблестно.

Познанието за двойката „истина – лъжа ражда съвестта. Съвестта прави разграничението. Чрез съвестта се осъзнава укоримостта на едно действие. И първото  укоримо действие, с което се сблъсква малкото дете,  е лъжата. Защото да ядеш от забранените бонбони е чудесно. Укоримо е ако кажеш, че не си ял. Да биеш шута на котката е забавно. Укоримо е да излъжеш, че не си ти, а брат ти. Когато  детето направи тази разлика, в него се е родила съвестта. С нейната поява всъщност се е родил човекът в  психологическия смисъл на понятието.

В един момент обаче детето разбира, че има „лъжа“ и „лъжа“. Усложняват се нещата и се появява понятието „благородна лъжа“. Да излъжеш, за да не наскърбиш някого укоримо ли е? Да излъжеш, за да спасиш добри взаимоотношения лошо ли е? Да излъжеш, за да запазиш нечие достойнство или да предотвратиш нечия беда, осъдително ли е? И в един момент детето, в пълно съгласие със своята съвест, излъгва за първи път. Точно в този момент то вече е станало човек и в социалния смисъл на понятието. Човек става обществено животно в момента, в който излъже за първи път.

                                                                     *     *     *

Йоан Лествичник казва, че „детето не познава лъжата“. Да, точно така,  когато човек излъже, това означава, че той вече е станал възрастен. Това е така, защото да излъжеш е не просто да кажеш нещо невярно. Да излъжеш означава да вложиш умисъл и да осъзнаеш, че си избягал от истината. „Да излъжеш“ това означава, че се самонаблюдаваш,  че се самоотразяваш, че се самооценяваш. При лъжата човек е и субект и обект на самия себе си. В този момент непосредствеността на детето е отлетяла. Без непосредствеността детето вече не е дете.

Няма друго стъпало, при което Йоан Лествичник да е толкова раздвоен.

Ако си благоразумен, ти знаеш, че лъжата е голям грях. „Няма порок, против който Всесветият Дух да е произнесъл толкова страшни думи, както против лъжата“. Бог ще погуби ония, които говорят лъжа. Ако лъжата е казана под клетва, става още по-страшно. Клетвопрестъплението не е някакво просто прегрешение. „Клетвопрестъплението е отричане от Бога“. И „който е придобил страх Божи, той се е отклонил от лъжата.“

След тези тежки думи, Отецът започва да внася нюанси. „Както във всички страсти, така и в лъжата ние виждаме различни степени вреда“, ни казва той. По един начин ще бъде съден от Бога човек, който лъже поради страх от наказание и по съвсем друг, ако пред него няма никаква опасност. Различно е провинението ако лъжеш, за да се забавляваш; друго е, ако лъжата е плод на сластолюбие; трето е, ако с нея си решил да предизвикаш смях; и съвсем различно е, ако с лъжата хвърляш мрежа върху ближния си, за да му причиниш зло.

Трябва обаче да се внимава, защото лъжецът често се извинява с добри намерения. Той е склонен да представи за праведно дело това, което всъщност е гибелно. „Лъжливият човек, казва Отецът,  се представя за подражател на Раав ( И и с . Н а в . 2:1; Е в р . 11:31) и мисли, че чрез своята собствена гибел той осъществява спасението на другите.“

Ето, че се появява героят, чиято лъжа Йоан Лествичник, оправдава напълно.

Исус Навин, наследник на Моисей, изпраща разузнавачи да огледат оттатък Йордан земи, които Бог е обещал на синовете Израелеви. Те влизат в дома на една жена – Раав. Царят на тези земи разбира, че при Раав са дошли чужденци и праща своя потеря да ги открие. Раав ги лъже, че гостите са си тръгнали, показва им някаква измислена посока и така спасява хората на Навин. После Раав изтръгва от разузнавачите обещанието, че когато техните хора нахлуят в царството и посегнат на населението, те ще пощадят семейството й. Хората на Иисус обещават.

Грях ли е лъжата на Раав? Може ли Бог да накаже Раав за това, че е излъгала, при положение, че нейната лъжа спасява от смърт хора, чиито действия са част от Неговия план да бъдат завоювани от синовете Израеливи земите оттатък Йордан? Сторила ли е грях Раав, като със своята лъжа е спасила от смърт и своето семейство?

Ясно е, че за Йоан Лествичник не е може да е грях действие, което помага за изпълнение на Божията воля или пък спасява невинни хора.

И накрая, както често се случва, Отецът държи нащрек читателя, като му предлага поредния си парадокс. Той казва така: „Когато станем напълно чисти от лъжа, тогава вече, ако случаят и нуждата изискват това , ние можем да я употребим…“

 

 


Лествица. Стъпало 11

     За многословието и мълчанието

За Йоан Лествичник овладяването на мълчанието е голяма напредък за монаха. В края на  главата за това стъпало той казва:

„Който спечели победа на единадесетото стъпало, с един удар е отсякъл множество злини.“

Тщеславието, горделивостта, Егото нямат друг път, през който да минат, освен многословието.

Многословието е врата на злословието, слуга на лъжата. Многословието е „разсейване на скръбта за греховете“. Монахът трябва да осъзнава своите грехове, да ги помни, да разсъждава върху тях, да скърби, че ги е допуснал. Когато е многословен, монахът бяга от себе си; стои в плиткото на своята душевност, плъзга се по повърхността на своя Аз и тази недостатъчност не му позволява да преживее скръбта, която дължи заради греховете си.

Без мълчание монахът няма да как да общува с Бога, няма как да посвети своята мисъл на вечния живот. Затова мълчанието е „пазител на божествения огън“,  „майка на молитвите“ и „деец за помнене на смъртта“. Чрез мълчанието монахът преборва дързостта, която изкушава всеки човек. Чрез мълчанието монахът укротява порива да дава съвети, да се прави на учител на другите. Това самовглъбяване, което може да донесе мълчанието на монаха е благо, което ражда въздигане, преуспяване.

Монахът постоянно е връхлитан от хаоса на всякакви мисли. Те го дърпат на всички страни, те го разпъват. Мълчанието  е оръжие срещу този хаос. Мълчанието е предпоставка за подреждане на духовните пориви. Затова, както казва Отецът, мълчанието е „възвръщане от пленение на помислите“.

Няма напредък без самопознание. Не е възможно самопознание без мълчание. Словоохотливият не може да опознае себе си.

Йоан Лествичник е много пестелив, когато говори за мълчанието. Сякаш си дава сметка в какво противоречие ще изпадне ако е бъбрив, когато обяснява каква добродетел е мълчанието. Осъзнал този възможен парадокс, той признава: „Но аз не искам да пиша много за това, макар коварството на страстите да ме подбужда да го сторя.“ Страстите, знанията, опитът го тласкат да пише много за мълчанието, но той оценява това влечение като коварство. И сякаш, за да се опази от бъбривост, когато говори за мълчанието, Отецът разказва какво е чул от друг за порока „многословие“: „Многословието се ражда от лош и невъздържан живот, от тщеславие, а понякога и от преяждане.“ От преяждане ли? Да, от преяждане! Който укротява алчността на стомаха си, той обуздава и езика си!

Говорейки за мълчанието, Отецът завършва с това, с което започва. Който истински е загрижен за вечния живот, той е пресякъл многословието. Страстта на многословието гони монахът от килията. Който е познал благодатния огън, идващ от небесата, той  избягва многолюдните събрания. Многолюдието пропъжда напредналия по Лествицата монах така, както дима пропъжда пчелата.

Да владееш мълчанието обаче, предупреждава Отецът,  е трудно да се постигне. „Малцина могат да удържат водата без бент; а още по-малко са ония, които могат да удържат невъздържаната уста.“


Лествица. Стъпало 10

                                             За злословието и клеветата

Всеки е изтъкан от добродетели и пороци. Благоразумният ум вижда преди всичко добродетелите, а когато забележи недостатъците, бързо се сеща за своите собствени.

Има хора, които тайно извършват тежки грехове, но постоянно нападат другите за техните леки простъпки. И считат себе си за по-добри, но не са по-добри.

Омразата ражда злопаметност, злопаметността ражда злословието. Злословието, това изчадие на омразата, утежнява съвестта, осквернява сърцето, погубва чистота, изсмуква кръвта на любовта.

Когато осъждаш някого, винаги помни, че всеки е способен на промяна. Юда, преди да стане предател, е бил един от учениците на Христос. Разбойникът, разпнат да Христос, разкаял се и получил прошка, преди да бъде закован на кръста е бил убиец.

Някои, които злословят срещу свои ближни, твърдят, че го правят от грижа за тях. Оставете такава грижа! Отнесете се към ближния с молитва и с любов и ще разберете, че това е по-силна грижа. Ако наистина обичаш своя ближен, не го осмивай, а се моли за него!

Ако иска да победи духа на злословието, човек трябва не просто да види вината на  укорявания, а да открие този бяс, който го подстрекава, който го тласка към простъпката.

Човек не трябва да се срамува и да мълчи пред онзи, който злослови срещу свой ближен. По-добре е да му каже: „Аз също изпадам в тежки грехове, как мога да осъждам другите?“ Ако човек постъпи така, то той е сложил два мехлема, две лекарства – едно на себе си, другото – на този, който злослови.

Този, който често и остро съди своите близки, той трудно има спомен за своите собствени прегрешения. А ако човек вижда своите зли дела без покривалото на самолюбието, то той с покаяние ще се грижи за своето израстване, за своето спасение. В искреното и истинско покаяние няма да намерите и следа от злословие.

Да осъждаме постоянно ближния си означава да погубваме своята душа. Така както горделивостта я погубва. Нека Бог да съди! Нека не си присвояваме неговото достойнство!


Лествица. Стъпало 9

                                         За злопаметността

Добродетелите се свързани помежду си, пораждат се една друга, подкрепят се една друга. Когато монахът усвоява една добродетел, той прави възможна друга, укрепва я, прави я по-силна и те заедно го възнасят към небето. 

Същото е с пороците. Те се пораждат един друг, подкрепят се един друг и заедно хвърлят човека в бездната.

 Гневът ражда злопаметността. И „онзи, който е престанал да се гневи, е убил злопаметността; защото докато бащата е жив; дотогава има и детераждане.“ 

И тук Йоан Лествичник няма как да бъде преразказан или обяснен, той може само да бъде цитиран: 

„Злопаметността е пълнота на гнева, опазване на съгрешенията, омраза към правдата, погубване на добродетелите, ръжда на душата, червей на ума, посрамване на молитвата, пресичане на прошението, отчуждение от любовта, забит гвоздей в душата.“ 

Да се злопаметен означава да трупаш страдание. Лекарството срещу злобата е любовта. 

Омразата разделя дори това, което е било събрано с любов, а после злопаметността не позволява разделеното да се събере отново. 

Здравата, чистата любов държи надалеч злопаметността. Блудството и користта обаче, които се прикриват като любов, привличат злопаметността. 

Злобата и молитвата са несъвместими. Там, където се появи искрена Господна молитва, злобата изчезва. Там, където злобата е устойчива, не може да има истинска  молитва. 

Човек понякога се озлобява спрямо свой близък. И ако не може да изкорени тези тръни, то той трябва поне външно да се разкае и смири. Да, това е лицемерие, но дългото лицемерене пред близкия може да те посрами, съвестта да те жигоса и в края на краищата доброто чувство, дори любовта, да се върне. 

Кога човек се избавя от злопаметието спрямо някого, който го е оскърбил? Не е тогава, когато се помоли за него   или когато го покани на своята трапеза. Човек може да е сигурен, че се е излекувал от тази гнилота тогава, когато чуе, че оскърбителят му е изпаднал в злополука и започне да скърби за него така, както за себе си и се просълзи. 

„Който прогонва от себе си гнева, той получава прошка на греховете, а който се привързва към него, той се лишава от Божието милосърдие.“ 

 „Никой да не мисли, че тая мрачна страст е маловажна, защото тя често се прокрадва и в духовни мъже. 

„Прощавайте" малко „и простени ще бъдете много" (Лук. 6:37).“

 


вторник, 23 юни 2020 г.

Правешки манастир


Правешкият манастир е разположен в Етрополския дял на Стара Планина на около 2-3 км от гр. Правец. Манастирът е на на 10 км от гр.Етрополе, на 12 км от Ботевград и на 62 км. източно от София.

          − Този манастир е много малък! – Петьо наруши мълчанието  в момента, в който завихме по отбивката за Правешкия манастир.

          − Аз предпочитам малките манастири – отговорих му – Някак ми е по-уютно. В големите се губя и после се чудя откъде да започна разказа си.

          - Освен това почти нищо не се знае за неговата история…преди да тръгнем поразпитах… имам приятели по този край! – продължи Петьо.

          − Все някой ще ни разкаже нещо…

          − Най-интересното в манастира е бил игуменът му – архимандрит Йоан Страшников! Дано да е там!

          − И кое му е интересното?

          − Бил много сладкодумен. А и личната му история е интересна. Като млад кандидатствал философия, приели го, но не го записали, защото баща му  бил поп. Така разправят… Завършил математика и станал учител. Съпругата му починала и той сложил расото. Някъде преди 20 – 25 години. Сега бил на 80.

          − Значи много късно е станал монах…
Манастирът се появи. От далече трудно различавах кое какво е. От дясно тръгваше в дълбочина варосан зид, покрит с керемиди, в ляво се виждаха три сгради, а отпред – липсваше стена, сякаш беше бутната.

Оставихме колата. В първото открито пространство, което ни посрещна, бяха разхвърляни строителни материали, явно в манастира нещо се строеше или ремонтираше. Подминахме табела „150 години от възстановяването на манастир „Свети Теодор Тирон““. Последвахме група хора, които вървяха към сградите.

          − Леле, колко билки! – Любен, който ни возеше се спусна към една от тревните площи, които стояха като шпалир. – Мащерка, жълт кантарион, дива мента!

Сградите бяха на стотина метра навътре, след предполагаемото място за преден зид. Между черквата и една къща във възрожденски стил с голям чардак се суетяха доста хора – повечето млади. Току що беше приключило кръщене. На чардака около голяма маса бяха седнали двама мъже и разговаряха. Още по-навътре се изправяха две модерни здания, едното от които приютяваше кула с часовник и камбанария.

          − А бе, Юрка, камбанарията не трябва ли да е с черквата? Виж къде са я построили…

          − И така може, Любо! Има черква, чиято камбанария е от другата страна на пътя! Говоря за Беловодския манастир.

…Манастирът е построен върху древно тракийско светилище. Твърдят, че това се е случило в самото начало на Второто българско царство, при Асен и Петър. Разрушен е през 1636 г., от войските на еничаря Чампала Оглу, който ръководел потурчването на християните в Ловчанския край. Оцелелите монаси успяват да се спасят в Етрополския манастир. Заедно със „Свети Теодор Тирон“ са унищожени и други манастири; изгорени са села; част от населението, което е отказало да смени вярата си е било избито, а друга част изселено в Мала Азия.

Не се минава много време и животът в Правешкия манастир се възобновява. Монасите се връщат от Етрополския манастир и живеят в землянки в подножието на светата обител. По време на кърджалийските нашествия  през 18 век е изгарян и възстановяван няколко пъти…

Зад модерните сгради блесна просторна поляна. В нейния край от широко разтворена порта се излизаше в гъста гора. От ляво на портата, на дървен стълб, беше забита табела, която обясняваше нещо за опасността от африканска чума по свинете. В широка беседка – голям казан за курбан, над който беше монтиран огромен аспиратор. „Е, не е чак толкова малък манастирът!“, помислих си.

Върнахме се към черквата. Пред нея строен възрастен монах, в обичайното расо, дълго до петите и с внушителна бяла брада,  разговаряше с група посетители. Явно това беше архимандрит Йоан. Доближихме се и изчакахме да си свърши разговора.

          − Отче, ще ни отделите ли малко време? Бихме искали да ни разкажете нещо за манастира, а и за себе си, ако е възможно… - май бях прекалено директен.

          − С удоволствие, скъпи мои, само че ме чака кола – имам кръщене в Правец, даже вече закъснявам. Ако сте тук след два часа, ще бъда на ваше разположение, ще пием кафе и ще си говорим…

Пред нас беше ведър, спокоен и усмихнат човек. Тялото му − изправено, енергично, силно,въпреки годините му.

          − Добре де, няколко изречения… Най-интересното… - движех се по ръба на нахалството, но много исках да чуя негов разказ.

Игуменът изобщо не се подразни, усмивката му стана още по-широка, лицето – още по-любезно. Обърна се с лице към черквата, вдигна дясната си ръка и посочи нещо над вратата.

          − Сега ще чуете може би най-интересното за нашия манастир. Виждате ли двата барелефа високо  отляво и отдясно над вратата?

Барелефите се виждаха, но почти нищо не личеше. Аз знаех обаче,че тук трябва да са изобразени двуглави орли.

          − Това са двуглави орли! – отговорих с гордостта на познавач.

          − И какви са тези орли?

          - Това е символът на Цариградската патриаршия.

          - Да, единият орел, този в ляво, със спуснатите криле, е символът на Цариградската патриаршия. Другият, обаче, е с вдигнати криле! За него какво ще кажете?

Моята подготовка не беше стигнала чак до там да различавам позицията на крилете на двуглавия орел, затова повдигнах рамене в знак, че не знам.

          − Това  е гербът на Русия!

          − Чужд герб, това не е добре! – опитах се да се шегувам. - И в какво тук се състои интересното?

            Черквата е строена и барелефите са правени през 1866 година!.. Само, че аз наистина закъснявам!

Отец Йоан се закова за секунди, изгледа ни, после се обърна към магерницата и извика:

          − Ваньо, ела моля те!

Единият от двамата мъже, които разговаряха на чардака стана и дойде при нас.

          Моля те, -  каза му игуменът, - тези хора проявяват интерес към манастира, обърни им малко внимание, аз трябва да бягам до Правец!

След това старецът енергично се обърна и тръгна към импровизирания паркинг.

Пред нас стоеше около 50 годишен мъж, кестеняв, висок, широкоплещест, по дънки и тениска.

          − Заповядайте, ей на онази маса!

Когато четиримата седнахме мъжът попита:

          − Отец Йоан разказа ли ви нещо?

          − Само за гербовете. Единият бил на Цариградската патриаршия, а другият – на Русия. Този на Русия бил уникален…

          − Наистина е уникален. Руски герб, сложен на фасадата на черква, строена преди Освобождението… Такова нещо няма да намерите никъде другаде в България. Явно майсторът на нашата черква е бил доста луда глава! Ти да сложиш барелеф с герба на най-големия враг на Османската империя над портата на новопостроена черква си е цяло приключение!

          − Кой е майсторът? – попита Любен.

          − Кръстю Найденов се казва. Викали му „Сърбина“. Голям бунтар, завършва живота си в Диарбекир.

          − По интересното е, че този герб е оцелял! – включих се и аз.

          - Всъщност, това е загадката. Да е направен, еди – дойди – в България по това време луди глави колкото щеш! Ама турците да не го забележат, пък и никой да не „изпее“ за герба, това е интересно. Вярно, правчани са построили храма тихичко, „по терлици“, но все пак!

          − Как „по терлици“? – намеси се и Петьо – Винаги се е искало специално разрешение за строеж на православен храм!

          − По принцип, да! Искало се е разрешение от Патриаршията в Цариград, която пък е пишела на султана. Само, че в нашия случай такова разрешение не е искано. Когато властите дошли да видят какво ще се строи, правчани им показали малка част от основите на черквата. Другата част била зачимена и затрупана с пръст. Успели да убедят турчина, че ще възстановяват стара черква, а няма да строят нова. Може и някой грош да са дали…

Разговорът продължи повече от половин час.

…Храмът е построен от камък и тухла, като за строежа не е използвано нито едно дърво. Тухлите са били произвеждани в манастирския двор, а над 2000 тона камъни са били докарани с волски каруци…Освещаването на черквата е станало чак през 1911 г.. Преди Освобождението е идвал да я освещава гръцки владика, но селяните са го изгонили…От 1918 г. до 1931 г. игумен на манастира е бил руски монах – дядо Хаджи…Стенописите в манастирската черква са възстановявани през 2007 г. Старите стенописи са били почти разрушени от иманяри. Те видели на места кухини, оставени от строителите, и помислили, че тук се крият съкровища. А кухините били оставени за по-добра акустика… Манастирските камбани са две – голяма и малка. Преди да бъде поставена тук, малката е обслужвала гара Плевен, още от прокарването на ж.п. линията София – Горна Оряховица – Варна. По-късно е призовавала на училище децата от ОУ „Н.Й. Вапцаров“ в гр. Плевен…

Сладкодумен беше нашият събеседник, историк както се оказа, приятел на архимандрит Йоан.

          − Какво ще кажеш, малък манастир, с неизвестна история, а? – закачих се с Петьо на тръгване.

          − Виноват, г-н пътеписец, - върна ми закачката Петьо – най-съм впечатлен от контраста – отвън на черквата героизъм с барелефите – вътре вандалщина на иманярите със стенописите.

          − И по средата на контраста страхотни билки – мащерка, жълт кантарион и дива мента, а Любо? – попитах и тръгнах да си откъсна няколко стръка.




петък, 5 юни 2020 г.

Лествица. Стъпало 8


                                        За безгневието и красотата

Отецът е свързал в едно безгневието и красотата… Защо са заедно?

Безгневието е високо в йерархията на християнските добродетели. И не само на християнските − религиозната устременост по принцип стеснява гнева, унищожава гнева.

Гневът е същностна част от човешката природа. Безгневието е победа над естеството, както се изразява Отецът. Ако е постигнал безгневие, монахът е удържал победа над себе си.

"Безгневието е ненаситно желание за безчестене, както у тщеславните хора има безкрайно желание за похвали.“

Безгневието не може да бъде разбрано, ако не се разбира същността на безчестенето и смисъла от неговото понасяне, а на по-висока степен и желаене.

Гневливостта е качество на човека и тя не зависи просто от отношението на другите към него. Отецът разказва за един монах, който бил гневлив, осъзнавал това, страдал от това и е искал да преодолее този порок. Отдавайки своята гневливост на поведението на другите към него, той решил да се усамоти, за да се избави от порока. Взел разрешение и се уединил в една пещера, далеч от манастира, далеч от каквито и да е било хора. Носел със себе си стомна с вода. Веднъж бутнал стомната, разлял вода и се разгневил. След малко отново, без да иска, бутнал стомната и пак се разгневил. В рамките на деня бутнал стомната трети път и направо побеснял! Секунди след това отправил очи към небето и благодарил на Бога – усетил, че Бог му праща този гняв, за да разбере, че гневът е в него и не зависи от поведението на хората, с които общува. Осъзнал гневливостта като качество на своята природа, монахът се върнал в манастира, твърдо решен да се пребори с нея, независимо от обстоятелствата, на които попада.

Безгневието като добродетел трудно може да се провери вън от безчестенето. Затова монахът, който го овладява, се стреми към безчестенето, предизвиква го, желае го, страстно го желае. И ако при безразличие, укори, подигравки и обиди, остане невъзмутим, непоклатим, значи е постигнал безгневието. Така както горделивите хора постоянно се стремят към похвали, така монахът, тръгнал да изкачва Лествицата, силно желае безчестенето. В този смисъл безгневието не е просто реакция на ситуации, то е активно отношение към тях.

Безгневието е кротост. Кротостта е „непоклатно състояние на душата“, което не се променя нито при обиди, нито при хвалби.

Както при всяка добродетел и при безгневието има степени. На ниските нива монахът просто запазва мълчание, въпреки че чувства сърцето си наскърбено. Безчестенето е видимо, но външно. Когато монахът напредне в безгневието, тогава то „е мълчанието на мислите при слабо смущение на душата“. При висшата степен монахът се намира в „непоколебима тишина“, дори когато го връхлитат силните ветрове на чуждото отхвърляне.

Гневът е падение на човека.

Безгневието е обратното на яростта. Яростта е обезобразяване на душата.

Безгневието е смирение. Смирението прогонва огорчението и гнева така, както светлината прогонва тъмнината.

Безгневието е в сърцевината на покаянието. Има ли истинско покаяние, душата е свободна от раздразнителността, защото последната е рожба на горделивостта. А горделивостта е тежък порок.

Йоан Лествичник казва, че познава монаси, които на външен вид проявяват дълготърпение, но под булото на мълчанието са криели злопаметство. „Аз ги счетох за най- нещастни луди, защото те като с някаква чернилка зацапаха белотата на гълъба."

Безгневието е незлобие. В неговата най-проста форма монахът понася безчестенето, но не може да опази душата си от огорчението и болката. Средата на незлобието е да пребиваваш в безчестенето без скръб. „А негов край, ако то изобщо има край, — да приемаме оскърбленията като похвали."

Има монаси, които след като се разгневят, започват да се гневят за това, че са победени от гнева.Отецът казва за тях, че те са във водовъртежа на падение след падение. Те за греха отмъщават на самите себе си с нов грях.

Отецът разказва за трима монаси, които по едно и също време са понесли безчестене. Единият мълчал, но се наскърбил. Вторият за себе си останал невъзмутим, но се наскърбил заради оногова, който го е укорил. Третият, разбирайки вредата, която причинявал на себе си укорилия го, пролял топли сълзи за него. „Така аз можах да видя тук деятели на страха, наградата и любовта."

"На осмото стъпало стои венецът на безгневието. Но който го носи по природа, той, може би, не носи никакъв друг, а който го е придобил с труд, той, без съмнение, е победил осем страсти."