петък, 18 май 2018 г.

Княжевски манастир


                                   
Княжевският манастир ми поднесе същата изненада като Дървенишкия. От натоварения булевард "Цар Борис III", отрупан с порутените стари сгради на кв. Княжево, от една малка и много стръмна уличка, съвсем близо до кръстовището, се влиза в голямо пространство, потопено в зеленина. Място на вечността, насечено от кокетни калдъръмени улички, стълби, перила и добре поддържани сгради. Като затвориш вратата след себе си, тишината те поема, сякаш си проникнал в съвсем друг свят. Облива те спокойствие, което след секунди се превръща в тиха тържественост.

Изкачихме първата стръмна уличка, разбира се след като я снимах, и в нейния край ни посрещна жена в черни дрехи, но явно не монахиня. Тя стана от стола, на който седеше, усмихна се приветливо и ни попита:

         - За пръв път ли идвате?

         - За пръв път.

         - Да ви разкажа някои неща?

Усмихнахме се на свой ред и кимнахме.

         - Манастирът е създаден от светител Серафим Соболев. Старостилен е. Най-големият девически манастир в България. Повече от петдесет години се ръководи от игумения Серафима – в света княгина Олга Ливен…

         - Княгиня?

         - Да, княгиня! Руска княгиня, от немско – литовски род.


 …Това не го разбирах. Да си княгиня, да имаш титулувани и авторитетни близки роднини вероятно в различни страни, да си част от благородническия свят с всички негови възможности и да се затвориш за петдесет години в един малък манастир, в чужда страна и да търпиш мачкане и унижения…

Жената изчака няколко секунди, за да осмислим княжеско – монашеския факт и продължи:

         - Има три черкви. Две от тях – "Свети Лука" и "Покров Богородичен" по принцип са затворени. В тях се служи в само по един ден в годината – през октомври, на патронните им празници. Третият храм е най-новият – "Свети Серафим Софийски", в него можете да влезете, да запалите свещи и да запишете имена, които монахините ще четат за здраве или за упокой…

…"Свети Лука" – това е името на старата черква, казват от 15 век, на чието място днес се издига манастира. Тук някъде са открили масов гроб с много скелети, включително и на деца. Предполага се, че в тази черква българи са потърсили закрила от турския ятаган. Както в Баташката черква.  Костите сега се намират в самата черква "Свети Лука". Кога са били избити? По времето на Априлското въстание ли? Не знаех отговора. Знаех само, че загиналите в Батак са канонизирани за светци мъченици, а тези тук не са. Интересно е, че Баташките мъченици са признати за светии най-напред именно от Българската православна старостилна църква, към която се числи и Княжевския манастир – през 2006 г. и първата икона за тях е нарисувана в манастир  в Калифорния, САЩ, специално за канонизацията им. През 2011 г. и Светият синод на БПЦ решава да ги обяви за светци. Справедливо е и мъчениците от Княжевското клане да бъдат канонизирани. Така си мисли не-историкът и не-духовното лице като мен…

         - След 1968 г. настъпват много тежки  дни за този манастир. Тогава Българската православна църква сменя църковния календар. Двама преподаватели в Духовната академия, които служат в този манастир отказват да приемат новия стил. Отказват и монахините.  Последиците са тежки. Светият синод прекратява бюджета на манастира, отнема от монахините възможността да припечелват от производството на черковни артикули. След това пада "гилотината" - Светият синод им забранява да служат. Официалната църковна власт започва да нарича Княжевския манастир "бивш". Това се разчува и след няколко месеца един православен фонд "Толстой" в САЩ отправя искане да поеме издръжката на монахините в манастира. Страхувайки се от международен скандал, Светият синод разрешава служенето, но при затворени врати, така нареченото "катакомбно служене".

         - Чакайте, чакайте - прекъснах я аз, - казвате, че тук са вдигнали бунт срещу официалната църковна власт? В 1968 г.? И са победили?

         - Изговарям факти. Светият синод им забранява да служат, лишава ги от средства и ги заплашва с  отлъчване. Те обаче устояват. И после са в основата на Българската православна старостилна църква…

         - Тоест на Руската църква в България…

         - Не, манастирът не е руски. Български е. Както е българска и черквата в Бъкстон, старостилната, "Успение Богородично", която е главната църква на българските старостилци. Въпреки, че това понятие не е съвсем точно.

         - Да, ама и в Русия се служи по стария Юлиански календар.

         -   Има и други – и в Румъния, и в Гърция…

         - Добре де, Челопеченският манастир какъв е?

Жената се замисли. Аз продължих:

         - Отиваме ние на Ивановден в него и влизаме в препълнена черква. Викам си: "Ето, това се казва уважение към името Иван!" И след минута разбирам, че тук празнуват "Рождество Христово". Този манастир е старостилен! Не е ли руски? Всички жени в него бяха със забрадки…

         - Не е към Българската православна старостилна църква. БПСЦ има два или три манастира. В София е само този.

          - Кажете ми още нещо за съпротивата!

         - За нещо друго ще ви разкажа. Ръководителят днес на БПСЦ епископ Фотий е бил подстриган за монах в Гърция по време на комунистическия режим. Посвещението е пазено в тайна дори от самите монаси на гръцкия манастир. По това време Росен Сиромахов, цивилното име на епископ Фотий, е преподавател по старогръцка литература в Софийския университет. И никой в България не знае, че е монах. С изключение на няколко души в Княжевския манастир, защото отец Фотий  служи там веднъж седмично. Той е бил "таен монах".

         - Таен монах? Всички си мислят, че е цивилен, а той всъщност е монах? Страхотно!

…В тайното монашество като институция има нещо невероятно дълбоко, нещо безкрайно силно. За да споделяш такава преценка не е необходимо да си религиозен. Не е нужно да приемаш възгледите и ценностите на тайния монах. Тайното монашество е съпротива в името на идеали, в името на своето истинско Аз. То е не просто протест, то е утвърждаване на жизнена позиция. То е напук на времето, в което живееш; независимо от клещите на епохата, която иска поведение в рамките на строго фиксирано русло. Тайният монах е рицар на свободата. И тук, на това място на мисълта, на преценката и възхищението като олово тежат думите на самия Фотий: "…чрез Църквата вечността присъства във времето, и пак, единствено Църквата преобразява времето и го въвежда във вечността". Тук битката е между вечното и временното, между дълбокото и повърхностното, между принципа и компромиса. Вечността е съвкупността от тези принципи и ценности, които устояват на всякакви изкушения,заплахи и терор. За Фотий това е сблъсък между средата и личния подвиг. Детерминизмът е това, "чрез което богува духът на времето". Тайният монах прегръща вечното, закотвя го в конюнктурата на епохата си и застава лице в лице с възможността за своя личен подвиг. Личният подвиг влиза в битка с  духа на времето и ако наистина е "подвиг", печели битката.

 Не е само Църквата, чрез която вечността присъства във времето и която въвежда времето във вечността, си мисля. Да, тя го прави, но не е единствена. Всяка желязна устойчивост срещу бесовете на конкретната епоха в името на ценности е тази Сила. Тук е не само Христос, тук е и Спартак, и Джордано Бруно, и Христо Ботев…

Загледах се в жената – в блестящите й очи; в сребърната й коса сресана по средата на път и грижливо вързана отзад. Заслушах се в мекия й спокоен глас. Тя носеше вселенското спокойствие, пълната хармония между себе си и света. Тя беше обгърната от яснотата, с която възприемаше света. Някаква сила излъчваше осанката на тялото й, тръгнало неумолимо към старостта. И в други манастири бях виждал това. И в много книжарници. И в библиотеки. И никъде другаде.

Смених темата:

         - Чувал съм, че тук има копие на Тверската икона…
Жената ме погледна замислено. Повтори бавно: "Тверската, тверската"…

         - Не, не знам… Тук има копие на Иверската Богородица. Тя е копие на Монреалската Иверска икона, която пък е копие на Иверската икона от Атон. "Иверия" значи Грузия. Да ви разкажа ли нещо за нея?

         - Разбира се! Не "тверската", аз се обърках…

         - Оригиналът е рисуван от свети евангелист Лука. Иконата попада в Иверия. През IX век по време на гонения срещу иконопочитанието, двама войници нахлуват в параклиса на една заможна жена, където е съхранявала иконата и са посегнали да я унищожат. Домакинята им дала пари, за да отложат изпълнението на заповедта. Те се съгласили, но единият от тях замахнал с меча си одраскал бузата на Света Дева Мария. Изведнъж рукнала кръв. Войникът паднал стъписан на колене. По-късно същият войник станал монах…

Не знам дали се получи учтиво, но внимателно я прекъснах:

         - Горе – долу знам историята…Каква точно е връзката между вашата икона и Иверската?

         - Добре, само с няколко изречения. Знаете как оригиналът попада на Атон. Прекрасна легенда… На един православен испанец при негово посещение в Атон, му подаряват копие от Вратарницата. Иверската икона и така е наричана, сигурно знаете защо.  Той я отнася в Канада, в Монреал и в един момент от нея започва да тече мирό.  Затова я наричат "Иверска Монреалска мироточна Богородица". Човекът започва да обикаля с нея по света. Повече от десет години. Идва и в България през 1995 г. Стои няколко дни. Казват, че 60 хиляди човека са й се поклонили и са си взели памуче с мирό….

….. Чудесата в християнството... Сигурно има много легенди, много измислени неща. В случая обаче с мироточивата икона… Атеистите не са опровергали този факт. Не са искали да го опровергават? Или не са могли? Същото е с божествения огън от Йерусалим на Възкресение… Същото е с мощите на много светии.  Хайде, кост, парче плат, да… Но има много светии, които са обявени за такива  след като при препогребване се изравят техни нетленни останки. Като на св. Иван Рилски, като на света Петка, като на св. Тихон Задонски… Споменавам тези имена, които изкочиха в паметта ми без усилие… Монреалската обикаля света и от нея тече мирό…

         - Вие каква сте? – пита жена ми.

         - Не съм монахиня. Помагам. Мъжът ми почина, децата ми са големи. Идвам тук, посрещам посетители, разказвам…

         - И цели два храма са затворени постоянно, като отварят само за по един ден в годината, на храмовия си празник?

         - Да…

         - Можем ли да Ви снимаме?

         - Тук е забранено да се снима!

         - Тук продава ли се книга за манастира?

         - Няколко метра преди вратата на манастира има магазинче. Има прекрасни книги от архимандрит Серафим. Той е на световно ниво…

Тръгнахме нагоре по стълби, за да отидем до отворения храм. Огледах се няколко пъти и снимах рекичката и гробовете на монахини. От някъде изскочи една жена, ръкомахаше и се развика: "Тук не се снима! Тук не се снима!" Лицето й беше гневно. "Хайде, стана скандалът", помислих си.

         - Не снимам. Опитах се, но Вие ми попречихте.

         - Видях Ви, че снимахте! – гневът се увеличи.

Влязохме в черквата. Стените не бяха изографисани. Същата жена влезе и ние си купихме свещи от нея. Обясни ни, че изографисването предстои. Беше се успокоила. Съвсем друга жена беше станала – кротка и любезна.

Тъкмо да я попитам коя е иконата, копие на Иверската, но реших сам да я открия – иконите бяха само няколко. Най-крайната в ляво. Познах я по белега на дясната буза… Тя не беше чудотворна. Въпреки това жената настоя на два пъти да обясни, че тя е опирана до Монреалската, явно това имаше значение за нейното качество…

В черквата влезе монахиня, стара, класическа – с килимавка, с було и в черно до петите. Седна на един от столовете в дъното, на западната страна срещу олтара. Чу че разговаряме с жената при свещите за Иверската икона от Монреал.

         - Муньос, собственикът на Монреалската икона, е убит преди 20 години. Масоните няколко пъти са му се обаждали. Те са го убили.

         - Масоните ли? – изненадах се.

         - Да, масоните. Нали сте чували за тях? Те са ръководени директно от дявола. Има трима на върха…

         - Тези, тримата, в Америка ли са?

Двете жени се усмихнаха на невежеството ми.

Монахинята ме погледна строго и отговори, като натърти на последната дума:

         - Никой не знае къде са. Те са ма-со-ни!

         - И защо ще го убиват?

         - Защото иконата прави много чудеса. Казах ви, масоните ги ръководи директно дявола!...

…. Знаех за неприязънта на православието към масонството. Въпреки че сред българските масони е имало и високопоставени духовни лица. В България най-известен е екзарх Стефан – екзарх на Българската Православна Църква от 1945 до 1948, а преди това  повече от двадесет години е Софийски митрополит.

         - Защо монахинята говори така за масоните? – попита ме жена ми.

         - Църквата като институция мрази масоните. Те са тайна организация и държавата и Църквата се отнасят крайно подозрително към тайните организации. Ако искаш да имаш истинско влияние върху някого, няма как да одобряваш членството му в организация, която се крие. Въпреки, че самите масони днес твърдят, че не са тайно, а дискретно общество. Има и друго. Масоните приемат различните вери за равностойни. Има масонски организации от мюсюлмани. Те се кълнат пред Корана. Така наречените "регулярни масони"  говорят за "Великия архитект", за Бог, без да уточняват как се нарича. Това е неприемливо за православието, за християнството. Другият основен клон пък, "либералното масонство", особено това във Франция, води истинска война срещу намесата на Църквата в светските дела…..

…А за дявола и неговата връзка с масонството клириците лесно могат да намерят свидетелства в литературата на видни масони. Да речем при Албърт Пайк, най-известния масон, "Черният папа", както го наричат неговите християнски противници, автора на книгата "Морал и догма", имаща славата на масонската библия. "Всички ние, заемащи високи степени, трябва да съхраним масонската религия в светлината на луциферианската доктрина", казвал в тази книга Пайк. И още по-ясно и по-кратко – "Това е истинската и чиста философска религия – да се вярва на Луцифер".

Излязохме. Свърнахме по една каменна пътека и попаднахме пред други гробове, този път на монаси. Единият от тях беше на архимандрит Серафим. Огледах се, нямаше кой да ме види, понечих да взема телефона и да снимам, но се отказах. Реших да уважа правилото, което не разбирах. А общо взето  в живота си не спазвах правила, които не разбирам. Сигурно като повечето хора.

неделя, 6 май 2018 г.

Ивановски манастир



Поломието -"Планината под равнината". Еднообразна, плоска земя, която изведнъж пропада десетки метри в подножието на дълбоки каньони. Това е първото, което те посреща, ако си тръгнал към Ивановския манастир.

Отляво на пътя – океан от зеленина. Отдясно - отвесите на гигантски скали. Някъде долу е реката Русенски Лом. Райско кътче от дива природа домакини на което са черни щъркели, египетски лешояди, кресливи орли и прилепи. Туристите чужденци изпадали в транс – от дивото, гъстото, недостъпното. Бинокъл, тояжка и здрави кецове – това трябвало, за да потънеш в един далечен на цивилизацията свят.

Краят на асфалтовия път ясно подсказва, че от тук започва туристическото посещение. Стръмни каменни стълби с железни перила се вият и се губят под небето. До тях тръгва пътека,  сравнително полегата и съответно по-дълга, но която води пак там.

Ивановският манастир… Съвкупност от помещения в скалите – черкви, параклиси, килии. Били около 140. По-скоро пещери и издълбани ниши, получили имената "черкви", "параклиси", "килии".

От тази страна на реката  е май единственият туристически обект - една черква и един параклис. Култовите пространства с най-добре запазени стенописи. По-голямата част от помещенията на манастира обаче са от другата страна на реката, по нейния десен бряг. Защо точно тук е организирано туристическото посещение, а не там – където са поне пет черкви, тепърва ще разбера.

Тръгваме по пътеката. Имаме да изкачим сериозен отвес.

Ивановският манастир "Св. архангел Михаил" е сериозно свидетелство за Втората българска държава. При него връзката между религиозна институция и държавна власт е очевидна и солидна. Запазени са ктиторските стенописи на цар Иван Асен II (1218 – 1241) и на цар Иван Александър (1331 – 1371). Ктитор е и царицата Теодора, първата жена на Иван Александър.

Манастирът е създаден от монаха Йоаким, станал първият търновски патриарх (1235 - 1246).  Разказват, че в началото на XIII век, привлечен от духовното оживление в Поломието, Йоаким напуска Света гора, идва до Дунава и се заселва в скална килия тук. С помощта на свои ученици изсича в скалите малка черква. След като се прочува с постническите си подвизи е посетен от цар Иван Асен II. Явно впечатлен от личността на Йоаким, царят дава злато, с което монахът създава манастира. През 1235 година цар Иван Асен II успява да извоюва независимостта на българската църква. На църковния събор в Лампсак, на който присъствали всички източни патриарси, Йоаким е интронизиран за български патриарх.

Има и още едно царско присъствие – някак по-загадъчно и по-вълнуващо. В комплекса "Кръщалнята" над десния бряг на реката имало многочислени графити с изписани имена. Кале, Рад, Стефан, Белослав, Дан… Голяма част от авторите им се определяли като граматици, което говори, че именно тук  е била основната част на манастирския скрипторий – мястото, на което монасите са се отдавали на книжовна дейност. И върху стената до една гробна камера имало надпис цар Георгие. Специалистите твърдят, че графитът е на цар Георги I Тертер (1280 - 1292). Предполага се, че царят тук е завършил живота си като монах.

Защо няма организирано туристическо посещение в "Кръщалнята"? Пред теб да има графит с царско име страхотно!  Цар да дълбае името си в скалата… Можеш да докоснеш графита… Можеш да затвориш очи и да си представиш как български цар в монашеска дреха взима острие и оставя името си на стената. Да де, може и друг да го е изписал, защото се твърди, че цар Георги I Тертер е погребан тук. И това е вълнуващо  - български цар, погребан в скала като обикновен монах…

Впрочем, интересни са били взаимоотношенията на този цар с църквата. Патриарх Йоаким III не признава втората жена на царя – Кира-Мария, забранява на царската двойка да прекрачва прага на черквите и я заплашва с отлъчване от църквата. Под натиска на патриарха царят се вижда принуден да се раздели с втората си жена и да възстанови брачните си взаимоотношения с първата - Мария. Тук цезаропапизмът, при който държавата контролира църквата, е сразен. Не за дълго обаче. Йоаким III е хвърлен от скалите по заповед Светослав Тертер, сина на цар Георги. Обвинен е в държавна измяна.

… След двадесетина метра по хоризонтална пътека се озоваваме пред входа на черквата "Света Богородица". Поема ни екскурзовод и още от първите му изречения разбираме защо точно това помещение е предвидено за туристи. През 1979 г. благодарение точно на тази пещера манастирският комплекс  е обявен от ЮНЕСКО за паметник от световното значение. Експертите са впечатлени от  творческото качество на стенописите, оценявани като един от върховете на балканското църковно средновековно изкуство.

Влизаме в притвора – преддверието на храма, а от него – в наоса – основното помещение на черквата. Екскурзоводът започва своя разказ. С дясната ръка държи фенерче, с което осветява сцените. В началото ни запознава  с общи  положения. Монасите, живели в тези пещери били исихасти…

Основател на исихазма е Григорий Синаит,  роден в средата на  XIII. Григорий създава своя исихастки  манастир с моралната и финансова подкрепа на българския цар Иван Александър и то , естествено, на българска територия, наричана тогава Парория. В това кътче на  Странджа планина над 80% от дърветата са столетници, а има един дъб на 1000 години! Когато се е родил Григорий Синаит, това дърво е било вече на 200 години! И виждам как нашите туристически агенции обясняват на света, че тук, в Странджа, в древната Парория, живее един дъб – благун, който е бил на два века, когато в средновековието се е родил основателят на едно от най-дълбоките, авторитетни и влиятелни мистични учения на християнството. И как близо до него, до дъба, е създаден първият исихастки манастир! И тук гърците ще мълчат почтително, защото макар Григорий да е византиец, той е бил изгонен от Света гора, по причина на своя исихазъм. Докато българският цар е направил възможно началото и разрастването на неговата самостоятелна исихастка дейност.

… Монасите исихасти на Ивановския манастир… Екскурзоводът обяснява, че именно исихазмът определя централното място сред стенописите тук на сцената "Преображение Господне".

Исус Христос е в елипса от светлина. Това е Таворската светлина. Великата светлина, която исихастите се стремят да съзерцават. Тя е идентична с Божиите енергии, тя е идентична с Бога. Да постигнеш виждане и съзерцание на Таворската светлина е общуване с Бога. Това богообщение е крайната цел на исихастите. И те  я постигат чрез дългогодишни молитви. Кратки молитви, като Исусовата, която се състои от няколко думи: " Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мя". Простотата, вглъбяването, упоритата практика – те водят според исихастите до достъпа до божествената светлина, до директния достъп до Бога.

… Екскурзоводът  разказва сюжетите, изобразени на стенописите. 12 – те най-важни християнски празници. Страстите Христови. Юда, който предава с целувка учителя си. Юда, който връща парите, след разкаяние. Юда, който се е обесил. И бърза да подчертае, че друг стенопис с обесването на Юда не е виждал…

… При тази поредица, посветена на Юда, някаква странна носталгия ме обхваща. Юда е в началото на  философските ми търсения. Юношата не разбираше защо Юда е толкова хулен и мразен, след като неговите  действия са били предначертани. Исус е знаел, че Юда ще го предаде. Не е било възможно Юда да не го предаде. Той е бил нарочен за това действие. Той е бил разпределен за тази роля в божествената пиеса. Така мислеше тогава 14 годишното момче и се чудеше как така човек е отговорен за своите действия, след като цялата му съдба е описана в Божествената книга. И как носи отговорност за съдба, която предварително е постановена…

…Екскурзоводът обясни защо са толкова ценени стенописите в черквата "Света Богородица". Виртуозна илюстрация на Палеологовия стил в средновековната православна стенопис – навлизането на елинистични елементи, засилване на реализма, страст към детайлите… Стил, който постепенно измества Комниновия, характерен за XII - XIII век. И ако човек търпеливо са загледа в някои от сцените, доста въпроси ще изкочат. Какви са тези хрумвания на анонимния майстор, който  в "Поругание Христово" рисува голо тяло, ходещо на ръце? В същата сцена друг човек, гол до кръста, бие тъпан. Ами голият обесен Юда? Няма гол Юда – нито в Евангелията, нито в известните ми  сцени на неговото самоубийство! Май тук, в тези стенописи, голотата е в дози, неприемливи и непонятни за средновековното християнство! ..Това протест ли е някакъв? Това демонстрация ли е някаква? Или е полет на свободния художествен дух? Няма в средновековното изкуство такава свобода…

…Ивановският манастир бил и книжовно средище. Тук е създаден Висарионовият патерик. Пазен векове  в православен манастир на остров Кърк, Далмация, от 1991 г. се намира в Белград, в Народната библиотека на Сърбия. Висарионовият патерик в същност е славянски превод на Скитския патерик, написан от неизвестни автори през V век, описващ живота и религиозните подвизи на египетските монаси. Знаех за това предварително и бях изчел доста от него. Запомних следния цитат: "В света свирепства буря, а отшелниците седят на пристанището, спокойно и във велика безопасност; наблюдавайки, сякаш от небето, корабокрушенията, които постигат другите… Объркването, шумът и безпокойството съвършено са изгонени от тях и както в жилищата им, така и телата им – велика тишина." Този цитат описва основното духовно състояние, към което се стремят християнските отшелници. Впрочем към което се стремят всички религиозни мистици, независимо от Бога, в който вярват.

… И ето я старата загадка!  Духовен център, работел поне два века, а на нас ни е известно само едно произведение и то превод! Къде са другите книги? Кои са другите книги? Изгорени ли са по-късно от турците? Да са унищожени  през вековете на османското иго не е много вероятно, при положение, че са запазени и то добре, толкова много стенописи!

…Лекцията свърши. Заслизахме по стръмните стълби, помагайки си с железните перила. Ивановският манастир… Докоснахме се до една негова стотна част, може би. И до отговорите му, и до въпросите му.


понеделник, 9 април 2018 г.

Клисурски манастир "Света Петка"



Някои манастири те посрещат тихо, свенливо и ти шепнат да не търсиш материално величие в тяхното духовно усилие. Те се изчерпват със скромна телена ограда, надпис на малка дървена дъсчица, боязлива църквица и няколко стаички, без които духовната обител ще е нещо твърде различно от манастир.

Други, още с поздрава "Добре дошъл!", заявяват сила, подреждат още на първа линия солидни сгради с излъчване на достойнство, грабват още първия поглед с извисени куполи и ти обещават преживяване на гордост, смирение и респект, омесени в едно.

Клисурският манастир "Света Петка" беше пример за второто. Нищо особено не очаквах от него, привлече ме просто с една монашеска биография. И когато застанах пред портите му, бях сепнат от архитектурната елегантност, материалното самочувствие и заявката за силно духовно присъствие.

Знаех, че Клисурският манастир е известен с външните си стенописи на светии и цитати от Светото Писание. И от първата секунда на съприкосновение със светата обител ги потърсих. Те бяха там , още в самото начало – над огромната порта свети Теодосий Търновски и свети патриарх Евтимий  в цял ръст, обещанието от мое име "Ще се поклоня  в светия твой храм" и въпросът предупреждение на евангелист Марко "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди душата си?"

В ляво от портата – голям калиграфски надпис на стената – "Клисурска света обитель преп. Петка Параскева".

В България има два манастира, които носят името "Клисурски". И нито един от тях не е свързан с град Клисура в община Карлово - бунтовния град , който в едно страховито сражение на Априлското въстание е  опожарен напълно. "Света Петка" е близо до Банкя, до село Клисура, а другият – "Свети свети Кирил и Методий" е в Северозападна България, близо до град Берковица и носещ старото име на днешното село Бързѝя. На Балканския полуостров има още два "Клисурски " манастира – един в Гърция и един в Сърбия.

Документи за историята на този манастир няма. През втората половина на миналия век пожар изгаря цялата библиотека, заедно с архивите. Има легенди. Една от тях разказва следното. През 1238 година българският цар Иван Асен II заповядва мощите на света Петка Българска да бъдат пренесени от родния й град Епиват в Търново. Шествието с мощите минава покрай пътя София – Брезник и спира за почивка. По-късно местни селяни разбират по свети знамения, че мястото е осветено от нетленните мощи на света Петка. Построяват черква, а по-късно и манастир. Светата обител запада и се въздига чак в средата на 20 век от схимонахиня Мария Магдалина, чиято биография всъщност ме доведе тук.

Бях свикнал вече преданията за манастирите да раждат у мен въпроси, чийто отговор не намирах веднага.  Този не направи изключение, въпреки оскъдните "сведения". Какво ще прави литийното шествие покрай София? Епиват, днешният град Селимпаша, се намира на брега на Мраморно море, на 50 километра от Истанбул. Маршрутът от него до Търново няма как да минава през Западна България, освен ако няма специални богословски причини за това. А за такива не се говори. Вярно, мощите на светицата в един момент  изминават пътя Белград – Цариград, но това е много по-късно, по време на турското робство и преданието за Клисурския манастир не говори за това пренасяне. Складирах този въпрос в "кошницата" с други исторически въпроси
.
Влязохме в манастира и след няколко крачки са озовахме пред прозорче на малко помещение, зад което бяха подредени свещи с различна големина. Стаичката беше толкова малка, че в нея можеше да стои, и то прав, само един човек. Очите ми срещнаха очите на монахинята, която продаваше. Лъчезарна, приветлива, усмихваше ми се. Странно, но тази топлина ме накара да се чувствам неловко. Свикнал бях в манастирите да ме посрещат сериозни, строги, умислени лица. Лица, които говорят по-скоро за аскетична вглъбеност и откъснатост от света дори тогава, когато му продават на този свят свещи, иконки и религиозни книги.

Купихме по две свещи в влязохме в черквата. Свещниците и ниските поставки за свещи бяха в притвора, или нартекса, както още се казва на предверието на храма.  В наоса, в основното помещение на черквата, нямаше запалени свещи. Вътре беше полутъмно и празно. Малко странно за деня, в който бяхме дошли – Велика събота. През нощта щяхме да посрещнем Великден. Запалихме в притвора свещите – на свещниците за живите, в ниското - за упокой на мъртвите и тръгнахме по алеите на манастирския двор.

Грижовността  личеше от всякъде – чисто, спретнато, подредено, всичко правено с вкус и желание. В дъното на двора – по-голяма черква. Пред нея – килим от трева. Табела предупреждаваше да не се отваря вратата. Погледнах през прозорче – няколко дървени "магарета", по пода – кофи и парцали. Иконостасът изглеждаше готов, явно се работеше по стенописите.

Манастирският двор – разкроен, с низки и с по-високи зидчета, покрити с керемиди. Грижливо оформени алейки  с чимширени туфи,  цветя и бели речни камъни. Няколко жилищни постройки с различна големина, с цитати и фигури на светци по стените. Разнообразието от постройки – явно, но неразпиляно, сякаш архитект специално е илюстрирал своето разбиране за сдържаност и хармония.

Огледах се за гроба на схимонахиня Мария. Знаех, че е погребана тук, на двора. Не беше трудно да го открия. В един заграден правоъгълник видях няколко кръста "в гръб". Отворих вратичка, влязох в заграденото пространство и застанах с лице към кръстовете. Единият гроб беше на "Схиигумения Мария Магдалина Россия – 1896 - 1978".

Притихнах. Това, която бях прочел за нея, наистина кратко, не просто ме впечатли. То ме шокира. След този текст вече имах материален образ на устрем, воля и отдаденост, събрани в едно в тялото на едно двайсет годишно момиче.

Лидия Дохторова, това е светското име на бъдещата схимонахиня, се ражда в Киев в дворянско семейство. След Октомврийската революция през 1917 г. нейните родители я изпращат в Рим, при леля й, за да я предпазят от съдба в Русия, която никой не може предскаже, но всеки в обкръжението й може да предположи, че би била опасна.

Лидия застава на прага на блестящ богаташки дом в Рим, силното й религиозно чувство нещо пречупва в нея, извинява се на леля си, че е забравила нещо не знам –къде – си, излиза от роднинската къща и никога повече не се връща в нея. В сърцето си момичето вече е изцяло отдадено на Бога.

Следва епизодът, който ме разтърси. Лидия тръгва пеша от Флоренция за Париж, без никакви средства. 1200 километра! Защо Париж? За да проверяла своята устойчивост в един блестящ град, център на световната суета; град, прочут със своята велика, гореща и неустоима съблазън. Париж – центърът на изкуството, науката и греха.

Монахиня Мария Магдалина живее по манастири в Румъния, Черна гора, Албания, Сърбия, Бесарабия. През 1954 година попада на порутения, приспан и забравен български Клисурски манастир "Света Петка", намира ктитори, стяга го, привлича към него религиозното внимание на хората от местността и го превръща в духовен център. Сила, упоритост, вяра, издържливост… Една рускиня става символ на религиозна отдаденост в този български край.

Защо "схимонахиня"? СХИмонашеството е висша степен на монашеска отдаденост. Схимонасите се затварят в килиите си и отдават живота си единствено на молитви и религиозно съзерцание. Излизат само за богослужение и за удовлетворяване на физиологични нужди. Самото то - схимонашество има две степени – мало и велико. Във великото монасите встъпват след ново кръщение. То символизира ново раждане. Монахът умира за своя предишен живот, включително и предишен монашески, за да започне нов – с качествено нова отдаденост. За жените монахини няма ново кръщение, но след влизането във великото схимонашество, тяхното ежедневие става такова, каквото е при мъжете.

Като се запознавах със значението на понятието "схимонашество" ми хрумна интересен, а за някои религиозни хора може би и богохулен паралел. В масонството също има символична смърт, години след посвещаването. В ритуала за повишаване в степен майстор, в третата, последна,най-висша степен на така нареченото синьо (класическо) масонство, кандидатът ляга в ковчег, бива оплакван, след което се ражда отново. Той получава ново посвещение, което слага край на предишния му, включително и масонски живот. Кръщаването във велико схимасонство слага край на предишния, включително и монашески живот, на кандидата. Паралелът е груб и съпоставя две несъизмерими, несъвместими, духовни практики, но показва едно общо цивилизационно разбиране за еволюция, която включва в себе си йерархично разположени начала.

Решихме да тръгваме. Обикновено на излизане от манастир си купувах нещо за спомен – картичка, иконка или книга.

         - Да отидем при лъчезарната монахиня, от която купихме свещи!

         - Тя не е монахиня, жена ми беше разговаряла с нея, докато аз надничах в прозорчетата на голяма черква, - била мирянка. Очаквала да стане послушница, ако игуменката реши. Тук имало три монахини и един свещеник.

         - А дали монахини служат в черквата? Не съм виждал такова нещо… Изключително съм любопитен…, попитах но в момента нямаше кой да ми отговори.

Помолихме жената да ни отвори магазинчето. Казах, че се интересувам от книгите там, ако има такива.

         - Има, разбира се!

         - А за този манастир има ли книга?

         - По принцип има, но ние я нямаме. Потърсете в Интернет. Чудесна е… На Ловчанския митрополит Гавриил е.

         - Жалко, че я нямате. Знам, че дядо Гавриил в нея разказва подробно за живота на схиигуменката Мария. Интересен живот… Освен това митрополит Гавриил е бил два пъти игумен тук. През 1980 година за първи път и през 1994 г. – за втори.

Жената ме погледна внимателно и сбърчи чело. Явно се очуди, че знам такива подробности.

Побързах да продължа:

          - Вие не сте монахиня, нали?

         - Не съм и от скоро съм тук. От двайсет дни. От Сливен съм. Ако игуменката прецени, ще стана послушница. А по-късно, ако Бог даде – и монахиня.

         - Разбрах също, че тук служи и свещеник.

         - Да, ако искате да се причестите мога да го извикам!

- Благодаря, ще трябва да тръгваме.

Спрях се пред лавиците с книги. Жената взе да ми препоръчва различни – за празници , за молитви, жития на светии.

         - Ще взема тази – "Невъзможно спасението на иноверците и еретиците". Вярно ли е, че всички еретици ги чака Ада?

         - Вярно, отговори ми кандидат – послушницата. Разни там дъновисти..

         - Аз по-скоро питам за католиците.  Те са еретици, нали? И тях ли чака ад?

         - И тях…

         - И папата ли?

Жената се сепна. Погледна ме изпитателно, май ме заподозря в желание да й сложа някаква богословска уловка
.
         - За католиците, за папата… Това е тайна… - жената реши да не ми отговори.

Прецених, че не е възпитано да се задълбочавам по темата.

Благодарихме, на изхода на манастира се обърнахме, прекръстихме се и излязохме.

Прекрасен манастир. Бих дошъл още веднъж.


понеделник, 2 април 2018 г.

Мърчаевски манастир



         - Ще карате все по пътя, ще срещнете един вековен дъб, няма как   да не го забележите, продължавате още малко и ще видите табела за манастира! –  младото момче говореше гладко и някак отработено, явно не за пръв път упътваше хора за "Света Троица".

Кръстоносци, които намират златно ковчеже с лика на жена. Разровен общ гроб с костите на монаси, избити по време на турското робство. Аязмо с лековита вода за очи. Кладенец със света вода. Място посочено за строеж на манастир в сънищата на болно момче. Монаси в Атон, които казват за мърчаевци: "Тия хора не знаят какво богатство имат!"  Баба Ванга, която изпращала хора да се лекуват с водата от кладенеца… Обичам манастирите, за които се носят легенди.

Цветница. Портата на манастира – заключена. Бележка, изписана на ръка: "На служба сме в Рударци. Ще бъде отворено в 14 часа". Странно! Да заключиш манастир, за да отидеш на църковна служба в селска черква? А ако има хора, които искат да празнуват и да се прекръстят в манастира на този голям християнски празник? Все си мисля, че молитвата в манастир е по-особена, по-тържествена, по-силна, отколкото молитвата в сграда на селския мегдан…

Обърнахме колата и тръгнахме за Рударци. Минахме покрай черквата. Около нея бяха спрели десетина коли. Явно за тази служба са дошли хора от други места. Подминахме я – бях се настроил за посещение на манастир, а не просто за служба.  Трябваше да убием някъде 2 часа и най-доброто, което измислихме, беше ресторант.

         - Скъпи мои, – обърнах се почти театрално към двамата си спътника – утре започва Страстната седмица, а постите продължават с пълна сила…

Мълчание.

         - Ще ви зарадвам… Рибата е позволена….

Мълчание.

         - Извинете, - обърнах се към мъжа, която ни посрещна на вратата – може ли три шкембета и татарско кюфте за мен! Бях сигурен, че срещу шкембето нямаше да има възражения.

Към 1,30 се върнахме – манастирът беше отворен. Високи двуметрови зидове. Влязохме и тръгнахме по една дълга алея с много посаден чимшир от ляво. Чимширените туфи бяха подредени като по конец – явно грижлива и строга ръка пипаше тук.

В края на пътеката – черква отдясно и параклис от ляво. Според теорията - параклисът  е значително по-малък от черква и в него не се извършават богослужения. Просто е място за молитва.

Отидох най-напред по едни стълби надолу до сградата в ляво и натиснах вратата – заключено. Тръгнах си, но видях силует, още по-надолу,  в някаква жилищна постройка. От нея излезе монахиня.

         - Извинете, къде е мястото, на което кръстоносци са намерили златно ковчеже?  На това място трябва да има забит кръст. И, моля Ви, още нещо – къде е масовият гроб на избитите от турците монаси?

Монахинята, ниска, слаба, в традиционно за нея служебно облекло - расо, килимавка, було, вързано под брадичката,  се спря, застина за секунди, погледна ме изпитателно, сякаш да разбере що за интерес проявявам и махна с ръка:

         - Елате с мен!

Май извадих късмет. От манастирите, които бях обиколил съвсем скоро, само в Чепинския духовното лице се оказа словоохотливо. В другите осем, ако изобщо имахме удоволствието да спрем монах или монахиня, с ченгел да им вадиш  думите от устите.

Тръгнах след сестрата. Жена ми Дора и приятелят ни Любо се присъединиха. Заведе ни при един побит в земята кръст.

         - Ето тук, на това място е намерено ковчеже. Аз за кръстоносци не съм чувала. Манол се казва селянинът от Мърчаево, който е открил ковчежето. Орал си е тук нивата. Това е била неговата нива. Намира ковчеже от дърво, което се разпада в ръцете му. Вътре обаче – статуя на детенце – от злато – повито така, както се повива пеленаче. Прекръстил се дядо Манол, оставил находката и хукнал към селото – да разкаже на селяните и да ги доведе да гледат. Като дошли – нямало и помен ни от статуя, ни от злато.  Други пък разказват, че са видели статуята и на нея пишело "Богородица". Хора от съседно село видели друг надпис – "Богиня на плодородието". Кое е истина, не знам. Разказват се най-различни работи… Манол обаче решил, че това е свещено място и тук изградили манастир.

Да, бях срещал тази легенда. Манол от 11 век. По-късно манастирът бил разрушен.

Монахинята, която се представи за сестра Михаила, игуменка на манастира, продължи:

         - Едно болно момче казало на майка си, че сънувало Бог и той му казал, че тук, на това място, трябва да се строи черква. Майката  извикала строители и започнали. Като копаели за основите  открили кости. Ей, там, са погребани шест чувала с кости… и посочи една бяла паметна плоча.

         - На избити от турците монаси, нали?

         - Никой не знае. Когато нещо не го зная, не си го измислям. Искам да ви кажа и да подчертая, че архиви за този манастир няма. Търсила съм. Няма. Чии се костите, аз не знам. Ами, отидете за видите какво пише на плочата.

По-късно видяхме… "Покой вам наши неизвестни предци"

         - Тук дойдох  преди 16 години от един търновски манастир. В търновския бях 4 години…

         - От Светия Синод са Ви посочили мястото, нали?

Сестра Михаила ме поглед почти с възмущение:

         - Разбира се, кой друг може да ме прати? За да бъдеш тук, ти е необходимо благословение.  Няма кой друг да го даде. Та идвам тук и установявам, че няма нотариален акт. Искам от кмета на селото да се издаде такъв. Той пък си помислил, че искам да присвоя манастира. Бях предложила текст, в който се казва, че по време на пребиваването на сестра Михаила… и така нататък. Бяха изтълкували лошо предложения текст. Голяма разправия. На времето Людмила Живкова е направила така, че манастирът да е собственост на черквата в селото.

Не стана ясно. Създали ли са такъв документ, не са ли? Преди имало ли е друг документ за собственост?...

         - А какъв е онзи голям кръст, най-горе в двора?

         - Това е Голгота… Аз съм го поръчала. Всеки трябва да има своя Голгота. И вижте, стъпалата  до горе са 33. И чимширите са 33.

Внушителни чимшири – по високи от човешки бой.

         - И това долу е параклисът, а това – горе – черквата?

         - Няма параклис. И двете са черкви. На параклис ли ви прилича? Вижте колко е голямо! Чуйте още от легендата – болното момче твърдяло, че Бог му е говорил за три черкви. То се молело на майка си да направи и трета черква. Какво е станало не знам, но аз се опитах да направя трета сграда  – този път наистина параклис. Изработиха ми го далеч от тук. Донесоха го, монтирахме го. После поисках благословение. Не може церковна сграда без благословение. Беше ми отказано. Защо и до сега не знам…По-късно съм споменавала този факт на църковните началници , те цъкат с език и се чудят как се е случило.

Беседата продължаваше може би повече от половин час. Целунах ръка на монахинята и тръгнах да разглеждам кръста, побит на мястото на откритото ковчеже.

         - Видяхте ли черквата "Свети Иван Рилски"?

         - Долната сграда ли? Тази дето я мислихме за параклис? Тя беше заключена.

         - Елате, ще ви я отключа. Всички икони съм ги поръчвала, една по една…

Влязохме. Наистина голямо разнообразие на икони. Някои много странни, за мен. Света Богородица – с черна коса, сини очи, синьо наметало, изобщо не прилича  на изображение на икона. Традиционната Богородица е с изпито лице и така е забрадена, че коса не се вижда. И традиционните цветове –различни нюанси на жълто и червено… Един свети Иван Рилски на икона с преобладаващо черно - синьо…

         - Може ли да снимам?

         - Не може.

После я помолих пак. Поне Богородица. Поне Матрона Московска.

         - Матрона Московска подарък от Русия ли е?

         - Не, и нея съм я поръчвала.

Най-накрая разреши да снимам.

         - Вие сте монахиня от 20 години, - попита Дора – преди какво сте правили?

         - В Света ли?

         - Да, в Света!

         - Светът е зад гърба ми. За него не говоря…

Купихме свещи и решихме да ги запалим в горния храм.

Там ни посрещна друга жена. Не беше монахиня.

         - Мога ли да снимам?

         - Аз не мога да ви разреша. Питайте сестра Михаила.

         - Тя долу ми разреши.

         - Снимайте тогава.

Постояхме още малко. Заръмя ситен дъждец. Сбогувахме се с нашата домакиня и се качихме в колата.

Когато се прибрахме Дора попадна на някакъв блог, в който се твърдеше, че тази жена е била военно аташе в Турция. Била е роднина на Дража Вълчева. Вярно ли е, не е ли, не знам. В блоговете всичко може да се пише. То по медиите вече се лъже на поразия, какво остава за личното интернет пространство. Пък може и да е истина…

Много разтропана. Имаше нещо твърде светско в нея. Никаква унесеност, никаква кротост…  Бликаща енергия, изобилие от оценки, преценки, дори присъди…Шарещ, твърд поглед, понякога  пронизващ изпитващо, укорително. За секунди смяна с весели, дори самодоволни пламъчета. Много емоция в разказите. И разказите все такива едни – борба за това, борба за онова. А бе, направо военни разкази…

петък, 30 март 2018 г.

Бистришки манастир "Св. св. Йоаким и Анна"



След манастира "Света Петка" се заспускахме надолу. Минахме през селото, излязохме от него и поехме по някакъв  коларски път. Манастирът, който търсехме, се оказа доста в ниското и направо  в планината. Слънце, зелена трева, кукуряци и разхвърляни минзухари. На дървена пейка пред телената ограда, близо до дворната врата, стояха младеж и девойка. Странно място за среща, помислих си, а и доста далеч от селото. Двойката изглеждаше щастлива, говореха си тихо и се гледаха влюбено.

Съвременен манастир. Основите са му разкрити през 1925, днешната черква е осветена през 1950, а жилищните сгради са построени петнайсетина години по-късно. На това място през 9 – 10 век е имало друг манастир – "Свети Петър", разрушен, не е трудно човек да се сети, в края на 14 век от османските нашественици. Защо този манастир не е възстановил името на стария, съществувал по времето на Първото българско царство? Странно, защото това би било абсолютно нормално  и защото манастирите обичат да черпят авторитет от стара история. Сетих се, че четох за още един манастир, който се казва "Бистришки" -  "Свети Георги". В едно обикновено село – три манастира!  Четох обаче в едни коментари и друго – че такъв  манастир няма. И коментарът беше от духовно лице. Да се спори дали в едно село манастирите са два или три, си е прелюбопитно!

 Храмът бил издигнат върху могилен некропол, като под наоса се намирала запазена антична гробница от началото на 4в.. Наосът представлява вътрешната част на храма пред олтара, където се служи литургия. Ето и втория въпрос, който поставя изключително кратката, от няколко изречения, справка, с която се запознах предварително. От къде на къде ще се строи храмът ВЪРХУ антична гробница? Би било обяснимо донякъде, ако сградата трябва да се построи на точно определено място в някой град, където сградите не позволяват друго решение. Тук обаче – поляна широка, гора, планина. Съвсем спокойно строежът може да мръдне с няколко метра в страни и тази антична гробница да се запази като археологичен паметник.

А ако гробницата е разкрита след построяването на храма? Това е почти невероятно – при копането на основите няма как да не се покаже античният артефакт! А дори и да не се покаже, защото да речем е на по-дълбоко, от какъв зор по-късно ще се копае в построена черква? "А-а, това ще го проверя още сега!"

Извадих Андроида и изписах името на манастира. Така-а-а. Четем, че строежът на този  Бистришки манастир започва през 1947 г. и че в  него откриват каменна гробница. Значи когато са строили сградата, те вече са имали информация за гробницата. И въпреки това са я захлупили… В гробницата открили скелети на мъж и жена. "Чакай, чакай…Ама това не е ново!" Сетих се, че преди време съм чел нещо такова. Дори ми се върти в главата, че мъжкият труп е бил обезглавен и се предполага, че е бил на цар Иван Шишман… "Тая работа на крак няма да стане!"

Седнах на едно пънче в комплекс от десет пънчета. Девет в кръг и едно в средата. Явно това в средата е предназначено за разказвач, а другите, в кръга – за слушатели. Странна комбинация. Нещо като "пънчест архондарик". Зажитках по телефона, но тази информация за Иван Шишман не я намерих. Сигурно съм се объркал и сигурно е ставало дума за друг манастир. А и какво ще прави тук този последен Шишман? Нерде Търново, нерде село Бистрица…

Станах от "пънчестия архондарик" и се заоглеждах за нещо специфично. Погледът ми се закова на един каменен кръст. Съвсем различен от тези, които видях в "Света Петка". Този тук е така нареченият  Детелинен кръст, тъй като краят на всяко рамо представлява трилистна детелина, или малък кръст. И на още едно място – каменен, пак Детелинен, но "листата" на "детелините" бяха свързани с каменни връзки. Точно такъв не бях виждал и нямах представа дали  е известен в християнската хералдика или е приумица на местни архитекти или монаси.  Така или иначе Бистрица ме изуми с разнообразието си на кръстове – два вида Латински – обикновен и шестконечен, два вида Руски – с различни наклони на най- долното рамо и два вида Детелинен – без и с "мостове" между "детелините".

Между сградите – вековни дървета, както пишеше на едно от тях. Дворът огромен, с много от любимите ми брези. На едно от брезите – закачена къщичка с прозорче, а в къщичката – икона. Не бях виждал досега така поставена икона.

Казват, че тук имало "аязмо", чиято вода лекувала очите.  Огледах се, зад една от сградите имаше чешма и кладенец. Сигурно чешмата е аязмото, няма как всеки да си вади вода от кладенеца, за да си мие очите.

На излизане срещнахме отчето, което видях преди половин час в черквата.  Слаб, много слаб, с дълга прошарена брада, 40 – 50 годишен.

         - Добър ден!

         - Добър да бъде!

         - Извинете, мога ли нещо да Ви питам?

След утвърдителното кимане поставих въпроса за гробницата:
         - Къде е гробницата, за която пише в справките за манастира?

         - Под черквата, отговори отчето и с широк замах на ръката посочи сградата.

         - А вярно ли е, че според легендата тук е бил погребан обезглавеният труп  на цар Иван Шишман.

Монахът ме погледна учудено и втренчено, усмихна се и отговори:

         - Няма какво да прави тук Шишман. Той е убит някъде около Силистра, доколкото знам… Във всеки случай, някъде до Дунава…
  
Благодарихме, излязохме от двора на манастира и отидохме, аз, жена ми и Любо, в ресторанта на селото, за да се почерпим с бира и мезета. Не бяхме обядвали, а планината отваря апетита…

На другия ден, в неделя, продължих да си чета книгата, която бях започнал преди няколко дни – "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. На 75 стр. на изданието от 2002 г. на издателство "Захарий Стоянов", чета, гледам,чета, търкам очи и не вярвам. В стар превод на грамота пишело, че Иван Шишман с други "търновски господари" не са могли да се противопоставят на турците и избягали от Търново. Отишли в Средец и се спрели в някои тесни места покрай река Искър и по Витоша планина. Цели седем години стояли тук. Имало манастир Урвич, със силна крепост, ограден наоколо с вода. "Така с малко войска и търновските велможи преживели и се криели от турците", пише Паисий. И продължава – "и тук окончателно заробили и погубили цар Шишмана…"

Хвърлих книгата и къде? В Уикипедия естествено!  Иван Шишман напуска Търновград и се премества в силната крепост Никопол на Дунав…" Изоставен от съюзници се предава на султан Мурад и му се заклева да му бъде васал. Условието е да предаде най-укрепения град на Дунав – Дръстър. "Скоро след това обаче Иван Шишман отказва да предаде доброволно Силистра на турците… Има сведения, че Иван Шишман е убит в Никопол на 3-ти юни 1395 г. след завземането на града от нашествениците. "

Това е добре, и отчето имаше такива сведения. Паисий обаче има други сведения. Урвичкият манастир всъщност е Панчаревският манастир. А от Панчарево до Бистрица е един хвърлей…