четвъртък, 21 март 2019 г.

Осеновлашки манастир


Знаех, че манастирът е уникален със своите седем параклиса в самата черква. Друго обаче отключи въображението ми. В библиотеката на манастира се пазела книга, подарена на светата обител от руската императрица Екатерина Велика. Каква ли е тази книга?  И по какъв повод великата Екатерина е направила този подарък? Да е посещавала манастира?  Не бях чувал императрицата да е идвала в България. И защо точно на Осеновлашкия манастир ще подарява книга? Представях си как ме допускат да библиотеката, дават ми да държа книгата в ръце и ми разказват историята. Това трябваше да се случи.

Пътят от София за Мездра – много завои по добър асфалтов път, вероятно правен скоро. Подминаваме табела за Батулия. На места склоновете стават изключително стръмни, може би 70 градуса, а на тях – накацали много къщи, Минаваме през  село Реброво, до Мездра остават 73 км.

В дясно – почти отвесни склонове и борови гори. Появяват се и отвесни скали. Къщите, групирани по две по три през стотина метра от двете страни на пътя. Махала ли правят, село ли правят, не става ясно, табела няма. А как са строени при тази природна геометрия тук, представа нямам.

Влизаме в Своге, пресичаме река Лесковска, табели ни предупреждават за опасни завои, минаваме река Искър по мост (а как иначе?) и тъкмо решаваме, че градът е свършил, защото склоновете не са застроени, и той започва отново.

На бензиностанция ни информират, че до манастирът ни остават 40 км. Трябвало обаче да внимаваме, въпреки че имало табели. Като стигнем  до гара Елисейна, там да питаме.  

Продължаваме пътя и вниманието ми грабва гора от  сателитни чинии. Подминаваме голям блок и на всеки балкон - сателитна чиния. Такова чудо не бях виждал. Явно тук кабеларките не виреят.

Излизаме от Своге, склоновете продължават да бъдат почти отвесни, в дясно дол и река. Да, това е Искърското дефиле. Табела за спирка Желен, 2 км.

Село Желен  е съществувало още през Второто българско царство. След като България пада под турска власт, българите са принудени да се потурчат. Когато някой от селото откажел да се потурчи, бил хвърлян от скала близо до селото. Това било жално и оттам идва името му Желен…

Влизаме в Церово.  За разлика от Своге, къщите са по-групирани и са по в дефилето, по-ниско. Табела за "Вазова екопътека", която свързва село Заселе и Гара Бов; после - табела за Заноге.

…Заселе е селище още от тракийско време. Тук някъде, все още неоткрито, лежало заровеното съкровището на Вълчан войвода. От това село е Йордан Църнярски - прототипът на Вазовия дядо Йоцо, слепият овчар, който виждал със сърцето си променена след освобождение България. А историята на бащата и майката на дядо Йоцо е много интересна и много трагична. Баща му служил при някакъв бей. Беят харесва майка му, краде я за своя харем. Баща му убива бея, грабва жена си и хуква да се спасява. Потеря ги застига и ги посича…Една зимна утрин намерили шейсетгодишния дядо Йоцо умрял на скалата, с невиждащи очи, отправени към ж.п. линията… Някой път специално ще дойдем, за да седнем на дядо Йоцовата скала, викали й "Злио камик",  надвесена над Искъра, срещу края на осмия ж.п. тунел по посока на Мездра. Затворих очи и си представих как чакаме на опашка, за да стъпим на скалата – цял клас ученици пред нас, скупчени, оживено се надпреварваха да си спомнят  разказа на Вазов…

Заселе, Заноге… Само какви имена! Името на село Заноге произлизало от "нога", което значи "крак". До селото се  достигало бавно, внимателно,  „нога за нога“ т.е стъпка по стъпка…

Влизаме в Бов, но това не е Гара Бов. Бов и Гара Бов са различни села. Имам впечатление от жители на Гара Бов, бяха ни поканили на среща по русофилска линия – много  енергични хора, внимателни, гостоприемни, страхотни… И тук къщите накацали, накацали… Ако водехме японски турист, нямаше да си снеме окото от фотоапарата. Табела 4 км до Бов и 1 км до Гара Бов.

….. Бовчани разказват легенда, може би с туристическа цел. Селото носело името на френския рицар Сен дьо Бьоф, който пленен от цар Калоян, станал негов васал. След смъртта на император Балдуин Фландърски през 1206 г., маркизът получил благоволението на българския владетел да се засели  в землището на днешното село. А Иван Вазов в пътеписа си "Разходка из Искъра" пише: "На какви странни обстоятелства дължеше това име? Каква историческа личност наумяваше то? В ума ми неволно нахлуха поетическите сенки и възпоменания за средновековните рицари"…

Табела "Скакля", това е водопад край село Заселе.

Излизаме от Бов.  Много добре поддържан път. В ляво се появяват телени мрежи, явно заради камъните, които падат. На самия път виждаме паднали камъни, не големи, но много опасни, ако не ги видиш, което е абсолютно възможно, особено през нощта. Продължават да изскачат от време на време самотни къщи. Как са  строени на почти отвесен склон?... Една, две, три  виждам тук, откъснати от всякакво населено място и за какво са построени – пълна загадка. Отсреща – отвесни много красиви скали, просто като във филмите за индианците, които много обичах като малък. Отсечени като със сабя и без никаква зеленина по тях.

Влизаме в Лакатник. Изгледът е страхотен – страхотни камъни и пак страхотни отвесни скали. Огромно българско знаме, спуснато по скалите. Малко по-нататък – мартеница, също огромна, сигурно дълга 50 метра… Явно тук хората живеят нормално, спокойно. Защото ако се чувстваш нещастен, тормозен от живота, изобщо няма да ти дойде на акъла да правиш 50 метрова мартеница и да я окачаш там, където само алпинист може да припари.

Най-после пристигаме на гара Елисейна, последния ориентир за манастира. До самия него – 12 км.

Пресичаме ж. п. линиите, хващаме някакъв стар  асфалтов път, минаваме мост и влизаме в село Габровница. След него пътят става изведнъж еднолентов, с пропаст от дясната страна, без мантинела  и вероятно с падащи камъни отляво. В страни се появяват стопански сгради, малко стари къщи и нов строеж, нещо като село, ама кое е това село, не е ясно, като махала е. Най-накрая се появява мантинела, доста ръждясала, пресичаме реката по един мост и хващаме на практика в обратна посока. Отвесните скали в ляво, никакво обезопасяване за падане на камъни. То се вижда как са се свличали камъни, много камъни в страни от пътя, няма мрежи, няма нищо.

Най-накрая пристигаме пред манастира.

Къщи във възрожденски стил, една над друга, разчупени, сякаш са построени на различни хълмчета. "100 национални исторически обекта" и сред тях № 78 – манастирът "Седемте престола".

Легендите за този манастир са богати. Една от тях свързва манастира с Петър Делян, който вдига въстание срещу Византия през 1040 г. Провъзгласявайки се за цар, той обявил светата обител за своя столица. Друга легенда разказва как по тези земи са се заселили седем боляри, които основали селата Осеновлаг, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков дол, Желен и Лъкатник. Седемте параклиса били изградени в чест на болярите. Трета легенда говори за Вълчан войвода (роден в Осеновлаг), след опожаряването и разрушаването  на манастира от турците през 1737 г., заедно с още шест войводи, построил манастира отново. И седемте престола са посветени на седемте войводи...

Знак, че пушенето е забранено. Табела с "Имена за здраве" – 20 стотинки; магазин за свещи, иконки, сувенири, кръсчета.

         - Извинете, къде е библиотеката? – питам жената, която продава.

         - Няма библиотека!

         - Е, как да няма! Даже знам за определена книга в нея – подарък за манастира от Екатерина Велика…

         - Няма библиотека. Имало е някога, но е изгоряла.

         - А книгите? Всичко ли е изгоряло?

Не получих отговор. Бях като попарен. Искаше ми се още да питам, може би нещо да е било спасено все пак, но се отказах. Купих свещи и тръгнахме към черквата.

Огромно иглолистно дърво, това е май 100 годишната секвоя. А секвоите са даже  три! До тях в градинката  - макети на къщи, черешови топчета и каменен паметник в цял ръст. Виждам един монах и питам:

         - Извинете, чий е този паметник?

         - Отидете там и вижте, прочетете!

 Отивам аз до паметника , на един камък нещо е изписано, надупвам се да прочета, но нищо не личи, нищо не научавам.

Качвам се по едни стълбички, за да се кача на открит притвор. От дясната страна на вратата на черквата – закачени в рамки  на стената  две големи информационни табели – история, легенди, архитектура… В края на едната чета – "В църковната библиотека се съхраняват много стари богослужебни книга на черковнославянски език. Между тях е и 12-те мнения, подарени от Руската императрица Екатерина Велика". "Кой по-точно ги пише тези текстове?", питам се аз и влизам в закрития притвор на черквата.

Веднага в ляво и в дясно – входове за малки помещения. "Това са два параклиса!" Влизам в този в дясно - "Свето Благовещение". Пред мен – дървен, резбован иконстас със стари, олющени икони и голямо разпятие, което ги увенчава. Входът за олтара е плътно затворен със спуснат червен плат. Чета: "Моля не влизайте и не бутайте вратите на олтара". По средата на плата виждам процеп – значи платовете са два и може да се влезе! "Е, няма да влизам, но поне да снимам!" Промушвам си ръцете в процепа с нагласен за снимки телефон.

         - Пише не влизайте! Това се отнася за всички части на тялото! – някой избоботи в страни.

Извърнах глава, на входа на параклиса стоеше монах, неподвижен, вторачен в мен, с цял тон укор в малки присвити очи. Рязко си дръпнах ръцете, усмихнах се кисело и криво, но казах отчетливо:

         - Моля за прошка! Днес е "Прошка"! , действително беше Сирни Заговезни – 10 март 2019 г.

          - Давам прошка, искам прошка! – монахът се засмя и напусна входа.

Излязох и влязох в левия параклис - "Свети архангел Гаврил". Отново много стари икони и олющен  иконостас. Този път не се изкуших да надничам в олтара. Изпитах много особено чувство на уют, закрила и усамотение.  Явно малкото по обем пространство, наситено със старини, стимулираше молитвеното възприятие.

Влязох в нартекса, в същинската черква. Веднага в дясно – параклис "Св. Безсребърници Козма и Дамян" с много, много стар иконостас. Тук не се палят свещи. Както и във всички останали помещения на черквата. Свещи се палеха само в открития притвор.

Левият параклис е наречен на "Свети седмочисленици". Тук Йоан Кръстител е с крила, а в ляво от света Дева Мария, както се полага по канон, седмочислениците. 

Свети Седмочисленици е събирателно название за светците, почитани от Българската православна църква като създатели и разпространители на Глаголицата и Кирилицата . Това са Кирил и Методий и техните ученици Климент, Наум, Горан, Сава и Ангеларий. Църквата традиционно не включва към тях Константин Преславски, защото не е канонизиран, въпреки, че е считан за пряк ученик на Методий.

…Странно е, че Църквата не е удостоила и Константин Преславски, както другите ученици на Кирил и Методий, с ореола на светец. Неговите заслуги към книжнината и църквата не са по-малки. Той освен писател е и църковен деец. Един от основоположниците на старобългарската химнична поезия. Едно от върходните постижения от Златния век на българската литература е неговото произведение -  проповедническия сборник „Учителното евангелие“. По нареждане на Симеон, Константин Преславски превежда „Четири слова против арианите“ от Атанасий Александрийски. Целият му живот излъчва святост. Не по-малка, а дори и по-голяма, съдейки по достигналите до нас сведения, от светостта на другите ученици – светии…

В дясно от основния олтар се намира престолът "Св. Първомъченик и архидякон Стефан".

…Този светия е първият мъченик за Христа. Убит е с камъни през 37 година, след като е осъден от еврейски първенци. Последните му думи преди  да почине, казва преданието, били: " "Господи, не зачитай им тоя грях!" Преданието говори, че Пресветата Дева, придружена от апостол Йоан Богослов, гледала от височината как убиват Стефан и се молила за него. Тялото на първомъченика било оставено да го изядат зверовете и птиците. Но Гамалиил, един бележит еврейски законоучител, който уважавал светия мъченик, взел тялото му и го погребал в своето имение… В 415 г. мощите на първомъченика Стефан били открити чрез чудно видение, което имал един свещеник. Те били поставени в Сионския храм в Йерусалим…

В ляво от основния олтар е престолът "Св. мъченици за вяра и родина – седемте братя Макавееви". Трябва сериозно да се наведеш, за да влезеш. Празникът им е на 1-ви август. Чествани са заедно с майка им Соломония и техния духовен наставник Елеазар.  Загинали са около 180 години преди Рождество Христово.

…Известно време, след като се връщат от вавилонския плен, юдеите започнали да възприемат обичаи, противни на Закона Божи. Господ ги наказва, като им изпраща голямо изпитание - сирийският цар  Антиох Епифан завладял Йерусалим, разграбил Храма, убил голямо множество юдеи и продал в робство около 40 000 човека. После насилвал юдеите да не извършват своето богослужение и да не спазват съботния ден. Изгарял свещените им книги и накрая осквернил Храма им с кумири на Юпитер. Седем братя били карани да ядат свинско месо от жертвоприношение. Това било равно на отказ от юдейската религия. Цар Антиох лично се опитал да ги накара да нарушат Закона, като се занимавал поотделно с всеки от тях. Рязал им езиците, ръцете, краката, карал братята да бъдат свидетели на мъченията, на които ги подлагал един по един. Никой не се огънал и всички загинали в името на своята вяра…

Излизам в открития притвор, за да си запаля свещите, които носех през цялото време в черквата.Много просторен притвор, стъпалата до който са направени под формата на кръст.

Тъй като изпитах чувството, че не си бях поприказвал както трябва с жената от магазинчето, отидох пак при нея, за да питам за паметника в градината.

Паметникът е на отец Димитър, починал през 2005 година. Дълго време е бил тук монах и са му издигнали паметник, но не ни стане ясно защо.

Там, където имаше бяла табела с черна стрелка   - "Гроб на Змей Горянин", не посмях да попитам, за да не ме помислят за прост, защото всеки трябва да знае къде е гробът на Змей Горянин и на баба Яга. Всеки трябва да знае, но ние не знаем… И тръгвайки все пак към гроба, се натъквам на  куп счупени керемиди и циментови парчета. Изведнъж  спирам рязко и се плесвам по челото. Сещам се, че "Змей Горянин" е псевдоним на писател! Леко ме досрамява и изпитвам задоволство, че все пак не попитах какъв е този Змей, защото за излагация сигурно щях да го направя иронично.

…Змей Горянин е  писателски псевдоним на  Светозар Акендиев Димитров, роден в Русе през 1905 г. и починал през 1958 г. Автор е на разкази, повести, романи и пиеси най-често с историческа тематика. Превежда от руски и френски. Публикувал е над 50 книги и брошури. През 1942 г. работи като цензор в Дирекцията по печата, заради което е осъден от Народния съд на една година затвор. Книгите му са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора, писателите  Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев го молят да се разкае,за да бъде реабилитиран. Горянинът отговаря "Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт?"      Няколко години живее в този манастир, в който и умира. Погребан е в двора на манастира, до гроба на приятеля му игумен и езотерик Христофор Клопов…

Тръгнахме си, аз ‒ очарован от черковната архитектура и разочарован, че не можах да докосна книгата, подарена от Екатерина Велика.

На излизане отново спрях един монах с въпрос:

         - Извинете, в България има ли друга черква с толкова много параклиси?

         - Няма. И в Европа няма. А може би и в света…

сряда, 6 март 2019 г.

Църногорски манастир


След няколко километра в ниска планина  пред нас се ширна комплекс от сгради, зидове и огромна кула. Излъчваха самочувствие и респект. Поех си дълбоко въздух, и в буквалния, и в преносния смисъл, след вчерашното натъжило ме посещение на три заключени черкви – паметници на бивше манастирско достойнство.

Усетих мирис на скара, а на едно хълмче забелязах дървени маси. Не далеч от тях имаше автомат за юбилейни монети.

Спряхме се пред дървените порти, за да прочетем  правила за поведение. От тях научих, че тук мирянин може да нощува и че трябва да се храни в магерницата заедно с монасите.  И разбира се, че е забранено да се снима.

Бяхме на прага на прочутия Църногорски манастир, за който на една "Културна карта на Княжество България" от 1908 г.,  е било записано, че е един от десетте най-значими български манастири по онова време. "Църногорски", защото се намира в планината Църна гора. Гората пък била "църна", защото по време на средновековието била пълна с монаси.

В много справки манастирът носи името "Гигински".  Специалисти твърдят, че правилно е манастирът да се нарича "Църногорски". Това е името, запазено в исторически извори, документи и географски карти. Вярно е, че село Гигинци е наблизо, но и селата Ноевци и Непразненци също са наблизо и биха могли да претендират манастира да носи тяхното име. Той спокойно би могъл да се нарича и "Граовски", доколкото местните хора казват, че Църногорската света обител се намира в "сърцето на Граово".

…Църногорският манастир "Св. Безсребреници Козма и Дамян"  е построен от отшелници върху  антични основи още по време на византийското робство, в края на 11 век. При династията Асеневци (1187 - 1280) се превръща в духовен, културен и търговски център на българите в районите на Софийско, Радомирско и Трънско. За разлика от много други манастири, Църногорският не е пострадал дълго време след падането на България под турско робство. Едва през 1737 – 1739 г. е опожарен и разрушен. От пламъците била погълната и богатата манастирска библиотека.

През 1814  г. хилендарски монаси откриват наблизо аязмо и започват възобновяването на светата обител. Двама свещеници измолват от кърджалийския главатар Кара Фейзи, правото на строеж. Преданието разказва за Фейзи, че бил кръвожаден и безмилостен. Бил разрушил много християнски свети обители. Един ден обаче дъщеря му се разболява тежко. Кракът й започнал да съхне. Докторите мюсюлмани и евреи не успели да помогнат. Казали на Фейзи да помоли за помощ в християнски храм. Отчаян, бащата ги послушал. Дъщеря му престояла няколко дни в манастир и оздравяла. От този момент агата започнал да закриля християнските храмове, дори станал ктитор на български манастири. Иван Вазов описва тази легенда…

                                                           *    *    *

Очарователен манастир. Богатството, излято тук, не е прескочило мярата ‒ духовното е водещо.  Строено е с щедрост, но без барокови увлечения. Ново, чисто,  светло, поддържано.

Просторният двор е застлан от огромни каменни блокове, по  два квадрата всеки. Защо са избрани толкова големи, недоумявам.

Продълговата жилищна постройка на два етажа с много врати внушава, че тук има респектиращо монашеско присъствие.

По дървени стълби се качваме на дъсчената просторна тераса, от която се влиза в параклис. Под него, на първия етаж, е ритуална зала.

В параклиса - мраморен под и много огромни месингови полилеи. Всеки сантиметър по стените и таваните е иконописан. Внушаващо присъствие на образи на български светци.

Млад мъж, коленичил, с парцал почиства нещо по пода. Скривам се от погледа му, за да снимам. После го питам: "Нима това е параклис? Не е ли много голямо за параклис?" "Това е". На излизане, над входната врата – калиграфски стар български текст, в който разчитам името на Цветан Василев – банкерът, дал сериозни пари за възобновяване на манастира.

… През 1817 г. тук е създадено килийно училище. През втората половина на XIX век. в него започват да преподават и светски предмети. През 1843 година в района настава незапомнена суша и селяните на три села били хранени  в светата обител.

По време на големи празници тук са се стичали много хора от околните села, за да изпросят здраве от светите братя Козма и Дамян. Казват, че изцеленията не били рядкост и мнозина благодарели като дарявали манастира с имоти и пари.

В богослужебна книга мàгерът (манастирският готвач) Стоян Недялков записва: "1877 лето. Да се знае кога избегоя  турци из България от руска сила и сръбска".

От 1935 до 1940 г. тук безплатно почиват деца на бедни семейства от София и Перник.

След 1944 г. манастирът е бил пионерски лагер, обор и накрая запустява.

 Възстановяването на духовния живот тук започва през 1998 г., като монасите през първите години живеят при тежки условия. Първата копка на съвременния манастирски комплекс е направена  през 2007. Държавата в лицето на правителството подпомага   възстановителните работи. Тук работят и международни студентски бригади. На 10 май 2015 г. целият обновен манастирски комплекс е осветен  в присъствието на повече от 10 000 души гости на манастира …

В черквата се влиза със силен поклон – вратата е много ниска – личи си, че при реставрацията са пазели старите пропорции.

През 2006 г. на 2 май, след всенощно бдение, тук е интронизирано копие на чудотворната икона на Пресвета Богородица "Всецарица" от светогорския манастир "Ватопед". До чудотворната икона има тетрадка, в която собственоръчно, хора, получили подкрепа и изцеление, записват своята благодарност.

Под друга икона на Света Богородица е сложена инструкция ‒  "Иконата се целува благоговейно и не се докосва с ръце".

На стената в дясно от вратата е изографисана  огромна стълба, по която се качват хора, а няколко дяволи с ръце и въжета ги дърпат, за да ги съборят. Ето, това е прочутата Лествица на Йоан Синайски, която един монах трябва да изкачи до последното, трийсетото стъпало, за да заслужи любовта на Бога и достойно място в Небесното царство. Най-долу в ляво на сцената – с дяволски глави са изобразени седем смъртни гряха - сребролюбие, сластолюбие, тщеславие, униние, блудство, гняв, скръб… Моля? Скръбта като грях?

Не можех да разбера скръбта като грях. За някои изброени е лесно. Но скръбта…Ако човек загуби близък, съвсем нормално е да скърби. Дори скръбта пречиства. Понякога прави човека и по-добър, по-отзивчив, по-милозлив. А може би "греховната" скръб не е всяка скръб. Ако си монах и скърбиш за светския живот, който си напуснал; за удоволствията, които си оставил; за материалните блага, от които си се отрекъл… Може би тогава скръбта е грях. Скръбта като обръщане назад, като изкушение да изоставиш трънлив път… Можеш обаче да скърбиш за точно обратното! За недостатъчната си воля, за недостига на преданост, за слабата си вяра… Тогава скръбта не може да бъде грях. Сигурно грехът си има област на валидност. Поне някои от обявените от християнството грехове. Ако изпитам гняв към жестокостта, безчовечността, към престъплението, към човешката низост, нима това може да бъде грях? Нима Христос не е бил гневен, когато е шибал с камшика търговците в храма?


 Едно нещо може да бъде и добродетел и порок в зависимост от това, кое го поражда, в името на какво се изявява,  срещу какво е насочено , как се употребява. Ако кажеш само "скръб" или само "гняв", без уточнение, без пояснение, нищо все още не казваш за порока или за добродетелта. Така мисли и Йоан Лествичник. Ето негови думи при  Стъпало 26 ("За различаване на помислите, страстите и добродетелите"): " …заблуждават се ония, които казват, че някои от страстите са естествени за душата; те не разбират, че ние сме превърнали в страсти естествените свойства към добро… По природа в нас има и гняв, но против оная древна змия, а ние го употребяваме против ближния…По природа в душата ни има желание за слава, но само небесна. Естествено е и да се гордеем, но само над бесовете."
Едно е да имаш гняв срещу злото – "древната змия - дявола", друго да се гневиш за щяло и нещяло в своето ежедневие. Да, горделивостта е порок, но гордостта при победа над бесовете е добродетел. Да, чревоугодничеството е порок, но обикновеното, естествено желание за храна поддържа живота… Така е и със скръбта. Едно е да скърбиш, ако си загубил например власт над хора, друго е да скърбиш, ако видиш несправедливо унижен човек, когото обичаш…
Разбира се, цитатите от Йоан Лествичник не са доказателства, вероятно могат да бъдат намерени и цитати с обратни изводи от други свети мъже, но те дават безценна храна за размисъл и за проправяне на собствен път при разбирането на всичко в морала, включително и за разбирането на двойката "добродетел - грях"…
   
                                                           *     *     *

Търсим аязмото. То се намира в най-ниската част на манастира и до него се слиза по каменни стълби. Кладенче, наполовина покрито с каменна плоча,с канче и фуния, за да си наливат миряните вода в шишета. До тях ‒ пластмасова табличка, сигурно за тези, които искат да оставят стотинки. Над кладенчето има табела с едри червени букви: "Моля не хвърляйте монети в аязмото. Водата се пие".

Според  местни предания от незапомнени времена водата помага при очни болести, поражения на нервната система, безплодие и псориазис. При обновяването на аязмото през 2006 г. са намерени златни и сребърни монети.  Явно от благодарни излекувани…

В магазинчето, близо до входната врата на манастира, има всичко, което може човек да очаква от света обител със собствено стопанство - сладка от горски плодове и смокини, мед, ракия –сливова, крушова, черешова, собствена марка вино, биволско мляко, кашкавал, суджуци и луканки. Намират се и билкови илачи.

От монаха, който продава разбирам, че днес тук живеят и служат петима монаси. В момента били в Света гора, той замествал продавача. Бройката на отците ме изненада – манастирът изглеждаше така, сякаш тук живеят не по-малко от 20-30 монаси.

         ‒ Игуменът Никанор в момента дали е тук?

         ‒ Не, и той е в Света гора.

Попитах, защото манастирът е известен и с това, че го ръководи бивш брокер.

Игуменът, архимандрит  Никанор (Христо Мишков), е роден през 1975 г. в София. Завършил е училище по мениджмънт, след това Международни икономически отношения. Работил е като финансов анализатор, брокер и дилър на ценни книжа в "Наздак", американска борса в София. През  есента на 2008 г. американски медии търсят отец Никанор да коментира световната финансова криза…

         ‒ Извинете - попитах -  на кои точно Козма и Дамян е наречен манастирът?

         ‒ На братята Асийски, които честваме на 1 ноември.

         ‒ Защото има други двама братя светци, лекари, безсребреници, които носят същите имена – Козма и Дамян, – изкуших се да покажа знания, - тях честваме на 1 юли.

         ‒ Да, те са други, живели са в Рим през III век.

         ‒ А в България има манастир, който носи името и на четиримата… В Асеновградско, Кукленският.

         ‒ Пошегували са се с Вас… Но ако търсите интересни неща при имената на светите обители и тук има… Нашият голям параклис носи името на Силуан Атонски и това е единственият храм в България, който носи това име. А може би и в света е единственият.

         ‒ Апостол Силуан, съратникът на Павел ли? Солунският епископ?

         ‒ Не, "нашият" Силуан е Атонски и е почти съвременник. Починал е през 1938 г.

         ‒ Не съм го срещал в "Житията на светиите".

         ‒ В кратката версия го няма.

Един човек поиска да си купи сладко от горски ягоди, а друг – книга. Изчаках ги и продължих с въпросите.

         ‒ Ще ми кажете ли нещо за Силуан Атонски?

         ‒ Руснак е. Ако не се лъжа от Тамбовска губерния. Бил е монах в руския манастир "Свети Пантелеймон" в Атон…

         ‒ С какво е известен?

         ‒ Има чудесни изцеления при неговите мощи. Главата му е в "Свети Пантелеймон",  Има мощи и в Англия. Тези изцеления са още от 70-те години, въпреки че е канонизиран от Вселенската патриаршия чак през 1987 г.

         ‒ И са пазели негови мощи много преди да бъде обявен за светец?

         ‒ Да, защото е проявил святост приживе. Постигнал е безстрастие, а преди това – молитвата му е станала самоподвижна.

         ‒ Това, първото е като нирваната на будистите, а второто какво е?

Монахът не ми отговори, защото се обърна към клиенти, които си приказваха за изложените ракии.

         ‒ Чух ви, че говорите за  греяна ракия. Ако ще греете, най-добра е крушовата…

Опитах се да попитам в кой ден честват Силуан Атонски, но не получих отговор, отчето беше вече на съвсем друга вълнà.

         ‒ Извинете, има едно знаме на кулата – камбанарията, което не разпознавам… - попита млада жена.

         ‒ Сигурно е знамето на Атонската монашеска република, отговори монахът и се зае да показва на едно възрастно семейство малки икони на Света Богородица.

Прецених, че вече нямам никакъв шанс да възстановя разговора, благодарих достатъчно силно, казахме "довиждане" и излязохме от магазина.

Зимният ден беше ослепителен, въздухът кристален, а хората край мен излъчваха настроение. Завъртях се още веднъж около високата кула – камбанария, за да огледам и запомня монашеското знаме. Тук човек можеше да остане с часове.

Изпитах желанието да дойда отново един ден. Има такива манастири ‒ оставят в теб чувството, че си видял малко, че си усетил малко.И че има разговори, които не си провел.





сряда, 27 февруари 2019 г.

Калкаски манастир


Дълбоко в себе си свързвах този манастир с Кракра. С великия Кракра Пернишки! Не знам защо точно  този манастир ‒ в Перник и около Перник имаше много свети обители. Може би нещо от туристическите справки… Може би от книгата на Антон Дончев "Трите живота на Кракра"… Очаквах да видя крепост или спомен от крепост.

Когато колата изкачи пътя, пред нас се ширна поляна, а на нея  манастирска класика ‒ черква, двуетажна продълговата сграда и аязмо, оформено в мраморна беседка с чучур и корито. Това беше Калкаският манастир.

…Манастирът "Света Петка" се намира в подножието на планина Голо бърдо, в покрайнините на пернишкия квартал Калкас. Някои твърдят, че е съграден  през 9 век. Други – че е създаден по времето на Кракра Пернишки, когато Перник бил процъфтяващ средновековен град, разположен край древен римски път, свързващ  Сердика с Велбъжд (днес Кюстендил). Манастирът е имал кондика (летопис), но е била изгубена. Самият град  Перник е влязъл в пределите на България по времето на хан Омуртаг и веднага бил превърнат в мощна гранична крепост. Най-стария писмен документ, в който се споменава крепостта Перник, е "Безименната легенда за св.Иван Рилски". Според археолога Васил Миков името на града идва от името на славянския бог Перун с добавена старобългарска наставка "ик".

За Кракра византийския летописец Йоан Скилица е писал, че е "Мъж, отлѝчен във военното дело". Повече от 15 години той удържал многобройните набези на войските на византийския император Василий II. През 1016 г. принудил императора да се оттегли след близо 3-месечна обсада на крепостта. Кракра Пернишки се подчинил на властта на византийците едва след гибелта на последния български цар Иван Владислав (1017 г.).

През 1393 г. манастирът е опустошен и разрушен от турците. Възстановен е през 1881, като старите основи са разкрити по вещ сън на Джурджа Манова от Калкас. Веднага след възстановяването манастирът се превърнал в център на духовния и културен живот на местните хора. През 1927 г. в Калкас група младежи и учители основали читалище. Тъй като читалището нямало средства и своя сграда, то използвало сградата на манастира. През 1954 г. манастирът бил ремонтиран и придобил днешния си вид - църква и жилищна сграда…

Бях сигурен, че черквата ще е отключена. Този път бяхме взели мерки. Помолих мой приятел перничанин да провери кога манастирът е отворен. Кметицата на Калкас е обяснила, че всеки петък около 9 часа местни жени отварят светата обител. Дори любезно предложила да ни уреди друг ден и друг час, ако в петък не ни е удобно.

Влязохме в черквата и запалихме обичайните свещи. От малка стаичка излезе  ниска, енергична, усмихната и с топъл поглед жена и застана до нас. Заприказвахме се. Попитах защо в черквата няма стенописи. Получих отговор, че никога не е имало. Много бързо се прехвърлихме на теми от деня.

         ‒ Бог да ги поживи депутатите, господине! Дадоха на всички попове учителски заплати! – видях в очите на жената  благодарност.

         ‒ Добро дело! – съгласих се учтиво, - В тази черква идва ли редовно поп? – попитах.

         ‒ На всички големи празници! Не ни забравят! Иначе през по-голямата част от времето храмът стои затворен. Ние, две жени, идваме веднъж седмично. Вие просто уцелихте!

         ‒ По-скоро  предварително се информирахме! – разказах й как. На жената й стана приятно.

         ‒ Значи специално се интересувате… И идвате специално?

         ‒ Да, специално! – отговорих. – Пиша нещо... А освен това съм попски внук. – много обичах да подчертавам този факт – той рушеше преградите  с хора, които се грижеха за храмове.

         ‒ Наистина ли? – жената се зарадва, погледна ме като свой човек и добави – Елате, ще ви покажа нещо!

Отидохме заедно до малка дървена масичка близо до вратата на черквата, жената отвори едно чекмедже и извади книга.

         ‒ Ето, вижте! Непременно трябва да я прочетете, след като се интересувате специално! "Православните храмове в Перник"! Тук всичко ще намерите за нашите черкви в региона!

Очите ми светнаха. Поех книгата, разгърнах я, отпечатана на разкошна хартия, с много цветни илюстрации.

         ‒ Можете ли да ми я продадете? – попитах, но знаех отговора предварително.

         ‒ А, не! Само една ни е! Вижте в Перник, в някой по-голям храм, сигурно я продават!

Отгърнах на "Храм "Св. Петка" – кв. Калкас".

         ‒ Може ли поне да снимам няколко страници?

         ‒ Да снимате, може!

         ‒ А в храма мога ли да снимам?

След като получих разрешение, защраках.

…Когато турците завладели Перник в края на 14 век, тук наблизо според жените били избити наведнъж 200 калугерки. От тогава на това място му казвали "Калугеровдол". Аз знаех за мъже, за калугери и то двойно по-малко. Не ми се вярваше през 14 век да е имало манастир с 200 монахини. Въпрос обаче с девическите манастири по-българските земи не беше добре осветен исторически…

         ‒ Тази, отсрещната сграда, е жилищна, нали?

         ‒ Там е и "Мàгерницата". На горния етаж има стаи. В навечерието на храмовия празник правим курбан и оставаме тук да спим. Има и специална стая за свещеника. Има и гостна.

Жената, която ни посрещна, с готовност се съгласи да ни отключи помещенията. Дърва, много дърва за огрев, две стари печки, които предизвикаха мили спомени. Заразказвах за филиите, които печахме на село, в къщата на дядо поп, на печка като тази, докато навън снегът беше до кръста на възрастен човек и виелицата фучеше. Жените се засмяха, явно споменът им беше близък. Стаята на свещеника – подредена с вкус и усет, попила уюта на старо, старо време. Склад, в който забележителното бяха големи казана, явно за курбаните.

Представих си как живея тук, сам през цялата седмица; как блъскам в печката изобилните, безкрайни, дърва; чета си любими книги и забравям за всичко светско. Без телевизия, без радио, без интернет. Сам с играта на пламъчета, с меката топлина на древната печка и с тишината. С тишината и с моето мълчание. Колко време човек като мен можеше да издържи така? Ден, два, седмица? Със сигурност тук, обаче, човек можеше да се отдаде на мълчанието, тази добродетел, която се намира на единадесетото стъпало на Йоановата Лествица.

…Да се отдадеш на мълчанието означава да прегърнеш една от големите християнски добродетели. Мълчанието е "незабележимо преуспяване" и "тайно въздигане". В мълчанието човек познава себе си, защото "словоохотливият още не е познал себе си както трябва". С мълчанието човек се "доближава до Бога, беседва с Него тайно, просвещава се с Него".  Да си съзнал своите грехове означава че си придобил власт над своя език. Да си обикнал мълчанието означава да си "придобил плача на душата" си. Какво означава това? Кое е "плачът на душата"?

Много често великият Йоан Лествичник те потапя в свят от метафори, които разтърсват обичайното ти мислене, които искат от теб на пръв поглед невъзможни ракурси на възприятие. Които те удрят така, както внезапно удря своите ученици дзен – учителят.
Какво означава да си "придобил плача на душата"? С тези три думи Старецът е свързал Мълчанието с покаянието, със смирението, с молитвата, със себеотдаването на Бога. Свързал е Мълчанието с цяло войнство от добродетели. Затова Йоан Лествичник завършва своите разсъждения за това единадесето стъпало така: " Който спечели победа на единадесетото стъпало, с един удар е отсякъл множество злини."…

След като разгледахме жилищната част, отидохме до аязмото – лековития извор. В същност той се намираше на около двайсетина метра от мраморната беседка. В беседката с чучур и корито била отведена вода от аязмото с тръби. Жените заразказваха за чудодейни излекувания.

След като се разходихме по още няколко църковни и светски теми, решихме да тръгваме.

         ‒ Все пак, няма ли да стенописвате черквата? – попитах.

         ‒ Има други много по-належащи неща. Например, тече покривът. Търсим средства да го оправим. -  отговори едната жена.

         ‒ И не заключвайте, за да можем да идваме по всяко време! – опитах се да се шегувам за довиждане.

Предложението ми обаче бе възприето сериозно.

         ‒ Не може. Има неща за крадене.

         ‒ Нещо крадено ли е от тук?

         ‒ Да, камбаната! – примерът в качеството му на аргумент беше железен.

Предложихме на жените да ги откараме до квартала. Те благодариха, но отказаха. Ние също благодарихме - за топлия прием.
          



събота, 23 февруари 2019 г.

Три манастира в Гòло бърдо


За тази събота си  избрах близък и лесен маршрут. Отдавна се канех да посетя Беловодския манастир в Гòло бърдо.

…Планината Гòло бърдо е разположена на територията на Пернишка област. Дълга е около 25 метра и широка 6. На запад граничи с планината Черна гора, а на югоизток  с Витоша. Склоновете й се спускат в Пернишката и Радомирската котловини. Най-високата ѝ точка е връх Ветрушка (1157,7 м)…

Колата сякаш сама полетя към родната къща на баща ми в село   Бéла вόда, сега квартал на Перник, на трийсетина километра от София – сигурно сто пъти бях изминавал този път. Манастирът се намирал на самото шосе, до сега не му бях обърнал внимание. И както винаги, когато пътувах към родното място на баща ми, бях завладян от тиха тържественост. Спомени с най-различна давност винаги изплуваха в съзнанието и никога не ми омръзваха, въпреки че с повтаряха многократно.

…Легнал съм по гръб в каруца, потънал с поглед в черно небе с безчет звезди. Дядо ми Борис подвикваше на коня, шибаше го от време на време с камшик, чаткането на копитата ме унасяше.Къде отивахме, не знаех, а и нямаше значение. Бях с дядо, вълшебника и с него навсякъде бяхме в приказка…

…Бях седнал на трикрако столче в кирпичена стая и разговарях с брата на дядо Борис – дядо Методи. Бях горд, защото знаех, че той разговаря с много малко хора. Беше се изправил до едно стенно, сковано от дърво, рафтче и прелистваше някаква книга. Той имаше три книги, много – много стари и страшно се гордееше с тях. Като малък искал да учи повече от четвърто отделение, а всички му се чудели.  От странност ли било или от мързел  – "да стои на едно място с книга в ръка без да прави нищо полезно", така и не разбрали. Не му дали, нямало кой да пасе говедата…

…Вървим с татко по някаква поляна на Гòло бърдо и аз го питам: "Татко, ние имаме ли земя тук?" Той ме поглежда с престорено изненадана гордост,  прави голям полукръг с дясната си ръка и вика: "Е-е-е-й това, всичкото е наше!" "На кого "наше"?" "На Механджийския род!" "Документи имаш ли?" "За какво са ми документи, всички знаят, че е наше! Питай когото си искаш!" И после започваше  да разказва за кой ли път как неговият прадядо получил като дарение мно-о-о-го земя от един турчин, на когото бил ратай, когато си тръгвал за Турция и как с кон му трябвали няколко часа, за да си обиколи земята. После наследници от лош късмет ли, от разсипия ли, разпилели повечето имот… 

Вече трябваше да се появи, двайсетина минути  бяха минали в каране. Ето я! Жълта черква на няколко метра от пътя. Отбихме колата и слязохме. Още малко по-навътре – сграда, със сигурност жилищна. Това правеше черквата манастир – двете стаички за приспиване. Иначе щеше да си бъде просто храм.

…Според преданието тук е имало манастир още от времето на Кракра Пернишки (10 – 11 век). В края на 14 век, както се случило с много други християнски обители, турците го опожарили. По късно се появило "малко църкве", вкопано в земята. Легендата говори, че някакъв старец преспал на това място, сънувал свети Георги, който му поискал да направи параклис на негово име. Може би тези истории обясняват защо точно тук, на това равно място, на няколко метра от шосе, е построен отново манастирът. Друга любопитна подробност е, че камбанарията е от другата страна на пътя. Не знам за друга света обител, която е разделена от камбаната си от "магистрала", както казват на пътя.

Сегашният комплекс е изграден през 1934 г. и осветен през 1936 от митрополит Стефан Софийски.  Главни дарители били словенци, живели в Батановци. Над вратата на черквата е изписано името "Свети вмчк Георги Победоносец" . Местните обаче наричат черквата "Свети Георги Беловодски"…

Беше заключена. Обиколих я, да не би да има и друга врата. Съжалих, че не се обадих предварително, за да разбера кога храмът е отключен. Така трябваше да постъпвам винаги, когато в предварителните справки, които гледах, пишеше "периодично действащ". Това означаваше "по принцип  заключен". Вероятно отваряха храма за служба при големите празници и в деня на храмовия празник, разбира се – 6 май, Гергьовден.

А защо 6 май? Двайсетгодишният войн, жестоко измъчван, включително с престой в яма с негасена вар, с нажежени железни обувки с пирони на ходилата,  е бил обезглавен на 23 април 303 г. Да, да, нов стил, стар стил… Замислих се. Сметките с календарите винаги са ми създавали проблеми. След като е обезглавен през 303 г., това е по Юлианския календар. Старостилците ще го празнуват на 6 май, с тринадесет дни по-късно. Ние обаче не сме старостилци и би трябвало да отбелязваме деня на 23 април. Както е например с Рождество Христово – ние, православните от Българската православна църква – Българска патриаршия го празнуваме на 25 декември, а руснаците – 13 дни по-късно. Същото е и с Богоявление – ние на 6 януари, те – на 19 януари. А свети вкмч Георги Победоносец? Преди три години бях в Русия на 6 май и си спомням, че отбелязваха Гергьовден. Запомних го много ясно, защото според руснаците и аз, Юрий, имам тогава имен ден, дори ме накараха да почерпя. Значи те и ние – в един ден…Седнах в колата и взех да пресмятам. Друга работа в момента май нямах – в храма нямаше как да вляза.

… Някъде до 16 век е бил Юлианския календар. По времето на папа Григорий астрономите изчисляват, че не  трябва всяка четвърта година да е високосна. Кратните на 100 не били високосни, с изключение на кратните на 400. Така на всеки четири века се пропускат три високосни години. Тоест на 400 години дните ще бъдат с три по-малко в сравнение с Юлианския. Което означава, че при такъв календар трябва да се отиде с три дни напред. В България новият календар е приет през 1916 г.  ̶   след 1 април 1916 от юлианския календар дошъл направо 14 април 1916 г по григорианския. Да, ама у нас това важало за гражданското броене, църквата си останала по стария календар. Тоест тя продължила да си следва празниците  както преди, без да се съобразява с новия календар. Така тя на следващия ден след 1 април си отбелязвала Преподобни Тит чудотворец, който се празнува на 2 април, въпреки че за гражданите  било вече 15 април. Когато църквата отбелязвала Богоявление например, за гражданите било 19 януари, въпреки че църквата от столетия отбелязва този ден на 6 януари. Така продължили до 1968 г., когато БПЦ решава да се върне 13 дни назад, тоест да ги спести, тоест да не ги отбележи, и отново да си празнува Богоявление на 6 януари. Тези, които не се съгласили и продължили да празнуват Богоявление на 19 януари се нарекли старостилци. Големи проблеми са имали. Били заплашвани с уволнение, дори с отлъчване от църквата. Някои устискали, пример за това е Княжевския манастир, а има и други, но той е най-популярен. Руснаците също са останали старостилци. Дебатите били ожесточени. Взаимно се обвинявали в ерес. Старостилците например обвинявали БПЦ, че се поддала на икуменизма, движение започнало по протестантска инициатива и целящо да сближи различните християнски деноминации. Старостилците не искали никакво сближаване с католиците, да не говорим – с протестантите.  За тях те са изменили на Христос. И досега пред погледа ми е книгата "Невъзможно спасението на иноверците и еретиците"от Игнатий Брянчанинов. В паметта ми е врязана снимка от първа страница на стенопис, озаглавен "Лев Толстой в ада"… Няма да забравя как на 6 януари 2018 г. посещавам един софийски манастир, гледам – в черквата пълно, не - препълнено с хора и си казвам: "Ето, това е уважение към Ивановден". После ,като забелязах, че всички жени са забрадени, ми светна, че тук в същност се празнува Рождество Христово... Както и да е. Явно след връщането с 13 дни през 1968 г. за някои светии сме си останали там – при григорианския календар. Такъв явно е и свети Георги Победоносец. Празнуваме го заедно с Руската православна църква. А католиците си го празнуват на 23 април. Защо е така, защо за някои празници не сме върнали календара, не знам…

Добре беше да тръгваме. А накъде? Отворих всезнаещия Интернет и след минута чудене тръгнахме към Батановци, съвсем на близо, след минути трябваше да бъдем пред манастира "Свети Спас".

Влязохме в града, спряхме до една спирка попитахме за манастира.

          ‒ Трябва да се върнете, след подобна спирка като тази в дясно започва черен път. Тръгвате по него и той ще ви отведе до манастира. Само, че той е затворен…

         – Благодаря, - отговорих, днес ходим само по заключени манастири, и това си има своя чар…

Човекът вдигна рамене, сякаш казваше "Не знам, не знам…" и ни махна за довиждане.

Последвахме указанията. Поехме по черен път, застлан от тънка пелена от сняг – нямаше никакви следи, явно бяхме първите посетители, въпреки че вече беше следобед. Буквално след две-три минути спряхме до черква. Вратата и двата  прозореца бяха окантени с бели ленти и строителна пяна, сякаш бяха току що поставени. Над единия прозорец с черна боя имаше надпис, който не успях да разчета. Над текста беше изписана годината 1870.
Огледах се за жилищна сграда, но не видях. Кладенецът обаче до черквата говореше, че тук все пак се е живяло. От дясно на черквата имаше много голям дървен навес с дълги дървени маси, които явно служеха  за трапези в определени празнични дни. Малко зад кладенеца се виждаше корито на река, а на другия бряг някакво куче лаеше уморено, тъжно и служебно.

…Легендата говори, че манастирът е построен през 12-14 век. През 16-17 век става голям книжовен център, в който през 1665 г. йеромонах Гавриил приписва четвероевангелие, което днес се съхранява в Националния църковен историко-археологически музей в София. Има още един книжовен паметник, изписан в манастира по същото време – миней със служба на света Петка, свети Пантелеймон и свети Иван Рилски. Съдържанието на бележките към тези две книги дават да се разбере, че този културен център е имал влияние извън близката околност. Поне за две селища е известно, че са закупили от скриптория на манастира книги за своите храмове – това са с. Богданов дол (Софийско) и село Дяково (Дупнишко). През първата половина на 18 век манастирът, носещ името "Успение Богородично", бил разрушен от турците. Върху неговите руини през 1870 година е построена сегашната черква "Св Спас". Към манастира е открито килийно училище, което по-късно прераства в светско. Манастирската черква е изпълнявала функции на енорийски храм на село Батановци. След 1944 година манастирът запада. До църквата е имало столетен  дъб, за който твърдят, че бил на над 300 години и че през 2011 г. паднал от само себе си. Зли езици твърдят, че черквата не отваряла дори за Великден…

Обиколих ритуално черквата, сякаш това можеше да отключи някоя врата, снимах от близо текста под годината 1870, за да потърся  някой да ми го разчете, качихме се на колата и потеглихме.

         - Сега накъде?

         - Карай към Белодробната болница. До нея трябва да е манастирът "Свети Пантелеймон".

         - Още ли търсим отворен манастир?

         - Защо не! И да е затворен обаче, искам да го видя. Чел съм интересни неща за него.

Хората, които спирахме да ни упътят, знаеха къде е болницата. Лесно я намерихме. В страни до нея, почти до пътя, имаше черква, но не видях никаква жилищна сграда и това ме накара да питам.Пред болницата на каменен бордюр беше седнал възрастен мъж.

         - Извинете, знаете ли къде е манастирът "Свети Пантелеймон"?

         - Не, за съжаление! Влезте вътре и питайте!

Влязох в сградата. На въпроса ми една жена, не знам защо, се усмихна. Разглеждаше ми и явно не бързаше да отговаря.

       - Да не би тази черква до болницата да е манастирът? – попитах, защото явно първият ми въпрос е прозвучал на местната жена странно.

         - Да, точно тя е!

От другата страна на пътя имаше две сгради – едната порутена, другата не толкова – може би те са били част от комплекса. Прозорците на по-запазената сграда бяха с метални решетки, което означаваше, че все пак има някакъв живот там, след катонещо вътре се пази.

Отново си помислих как много често разликата между черква и манастир беше твърде условна. За днес за трети път бяхме свидетели на тази условност. И в трите случая ставаше дума за места, на които преди векове е имало истински, сериозни, манастири, със значим за региона духовен живот.

…Манастирът "Свети Пантелеймон" е построен през 926 г., последната година от управлението на великия цар Симеон, син на Покръстителя Борис Първи. На следващата година на власт идва син на Симеон – Петър, който осигурява на страната си 42 годишен мир – до смъртта си през 969 г. Не знам дали в Средновековна Европа има друг пример за голяма територия, на която четири десетилетия не е имало война. На всичко отгоре Византия през цялото това време плаща на България данък. От гледна точка на Българската църква два са интересните моменти. Първият – през тази 927 г. в договора между двете държави за пръв път Византия  признава патриаршеското достойнство на нашата църква и вторият – по времето на цар Петър укрепва по земите ни богомилството – ерес, оказала силно влияние и на българския и на западно европейския религиозен, което означава, духовен живот…

…Първоначално в манастира са живели 20 монаси. През 1393 г., при покоряването на Перник, светата обител е опожарена от турците. Възстановена е през 1866 г. Строежът на новата черква, пред която бях застанал, е от 1908 г. като черквата е осветена  през 1921 г. Как е съществувала и действала 13 години без свещенодействието "освещаване", не знаех. Сложих и този въпрос в "торбата" с въпроси, която с времето ставаше все по-пълна. Манастирът е имал кондика – летописна книга, която е изчезнала. Според преданието тук известно време е живял и свети Иван Рилски…

…Свети Пантелеймон (на гръцки – "всемилостив"), придворният лекар, закрилник на лекари и акушерки,  е посечен заради вярата си в същата година, в която е обезглавен и свети Георги Победоносец – 303 г. Според някои историци те са и родени в една и съща година 275. И двамата младежи са убити по височайша заповед на двама съимператори – свети Пантелеймон по заповед на Максимиан, а свети Георги по заповед на Диоклециан. Част от мощите на свети Пантелеймон се съхраняват в руския манастир, носещ името на мъченика, в Света Гора. За разлика от свети Георги Победоносец, свети Пантелеймон е честван в различни дни от Българската православна църква – Българска патриаршия и Българската православна старостилна църква. Първата го чества на 27 юли, втората – на 9 август...

Отидох пред северната стена на черквата. Местни ми бяха казали, че тук, до самата стена, е чудотворният Ясен. На 200 години бил. По него бяха закачени мартеници. Интересно, бяхме средата на февруари, дали не бяха мартеници от миналата година? И съвсем малка икона видях, закрепена на кората. Погалих го. Не вярвах, че има чудотворни неща по принцип. Вярвах, че чудотворността иска взаимност. Като любовта. Ако човек обича друг, но не е обичан от него, това не е любов. Може да е харесване, влечение, желание, похот или нещо друго, но не е любов. Любовта непременно иска взаимност. Чудотворността също иска взаимност. Ако няма истинска, дълбока молба; ако няма страхотно привличане и желание да сме едно цяло, нито икона, нито кръст, нито сграда, нито растение, не могат да бъдат чудотворни. Погалих Ясена още веднъж, вярвах, че за някои е бил чудотворен, и тръгнахме. Три манастира… Със страхотна история, сега – заключени, сами и тъжни.

                                                 *    *    *
Вечерта звъннах на  акад. Антон Дончев и му поисках среща. Исках да му подаря последната си книга, беше ме питал за нея, и исках да поговорим за връзката между пернишките манастири и Кракра Пернишки. Книгата му "Трите живота на Кракра" започваше със земетресение в манастир, разказано от името на 90 годишния Кракра – монахът Антоний. Книга – невероятно преживяване! И като история, и като бит, и като психология, и като стил!

         - Бай Антоне, манастирът, с разказа за който започваш "Трите живота на Кракра" има ли прототип?

         - Има.

      - Калкаският манастир ли е? Така съм чувал, че бил построен от Кракра…

         - Не, прототипът не е в България.

         - В Македония?

Бай Антон се усмихна, стори ми се малко загадъчно и поклати утвърдително глава.

Поговорихме за книгата, за епохата, за Кракра,за Аарон, за Самуил, за Роксана… Изведнъж ме попита:

         - В "Свети Пантелеймон" беше ли? 

         - Разбира се.

         - Прегърна ли Ясена, чудотворното дърво в двора?

         - Не, само го снимах. И го погалих…

         - Кога ще ходиш пак натам?

         - Днес. След час тръгвам за Гигинския манастир.

      - А бе, момче, веднага се отбивай пак до "Пантелеймон", за да си допреш челото до Ясена! Хората от чужбина идват, за да го докоснат, той – минавал бил, снимал го бил!..