понеделник, 28 декември 2020 г.

Лествица. Стъпало 15

                          За хората, които живеят в плът като безплътни

На това стъпало се постига целомъдрието. На това стъпало духът овладява и подчинява сексуалните влечения.

Сладострастието е много силен враг. То може да разгори в монаха такъв огън, какъвто има само в голяма разпалена пещ. Може да изтръгне от него молитвата. Способен е да го направи безумен. И този, който се подхлъзне и падне в този ров, стои вече далеч от ангелите и за да се възкачи отново са му нужни много подвизи в най-строг пост.

Различни са степените на напредък в борбата с тази страст. Ако постигаш успехи с много труд, с голямо усилие, то ти си вързал врага с тънък конец. Ако побеждаваш с ведра бдителност – то ти си оковал врага с железни вериги. Ако ти го преборваш с просто смирение и безгневие, то ти си го убил и заровил в пясъка.

Какви са различните стъпки на сладострастието в ума и душата? Най-напред се появява помисъл, който монахът може да регистрира, но да не му обърне внимание. Този помисъл би могъл да се задържи и монахът да започне да общува с него. След това може да бъде пленен от него или да се съгласи с него, тоест да пожелае съблазняващия образ. Сърцето може да бъде увлечено и монахът да се съедини с образа с наслада. Може да последва борба, но може и да не последва борба. На следващото стъпало вече дебне страстта. От всички тези състояния само първото е без грях. А борбата става  причина или за венци или за мъки. Успее ли монахът да се отнесе безстрастно към първото състояние, към помисъла, то той ще отсече всичко следващо.

Най-просветените и най-разсъдителни от светите отци, казва Отецът, са отбелязали още един помисъл, който е по-изтънчен oт всички гореказани. Него те наричат „набег“. Набегът преминава през душата светкавично, без дума или образ. За по-малко от миг човек е изправен пред потайна страст. Монах, който е уловил набега може да разкаже как само с един приятен поглед, докосване на ръката или благоуханен мирис, без всяка мисъл или представа, душата е любодействала страстно.

Монахът най-много трябва да внимава когато е в леглото. Тогава неговият ум лесно може да бъде овладян от  сладострастни мечти и с това да се превърне в предател на чистотата. Когато умът е много изкушен монахът трябва да си спомни за смъртта и да мълви Исусовата молитва, защото тези два подвига могат да се застъпят за него.

Борбата с блудството продължава и в съня. Тогава изтеченията (полюциите – бел. ред.) говорят за силата на сладострастието. Коя е причината за изтеченията? Някои твърдят, казва Отецът, че причина са изобилната храна или излишният покой. Причина може да бъде и гордостта – тогава когато монахът дълго време е бил свободен от изтечения, страстта може да си отмъсти. Ако монахът е свободен от всички тези причини, то той е блажен, защото е постигнал безстрастие. Дори тогава обаче, монахът може да бъде изкушен от завистливите бесове. Бог може да допусне тази малка и временна победа на бесовете, но чрез невинната злополука монахът ще добие още по-голямо смирение.

Когато се събуди и през целия ден монахът трябва да се пази от мечтите, които е преживял по време на сън. Чрез тях Дяволът иска да оскверни бодърстването, като го превърне в нов сън.

Коварството на нашите врагове е безкрайно, предупреждава Отецът. Има случаи, при които монахът се храни заедно с жени или разговаря с тях без в душата му да се появят скверни мисли. В такива моменти монахът си мисли, че е в мир и в безопасност, така той е съблазнен от самонадеяност и когато се прибере в своята килия внезапно е връхлетян от гибел. Отецът не казва каква е тази гибел, която обладава човека телесно и духовно когато той е сам. Само пояснява, че всеки който е бил подложен на такова изкушение, той се сеща, а който не е бил изкушаван не бива и да знае.

Монахът трябва да си дава ясна сметка за коварството на бесовете, които искат да го въвлекат в блудството. Те нашепват преди греха, че Бог е човеколюбив и че лесно дава прошка, защото страстта е естествена. След греха обаче те му представят Бог като неумолим Съдия. С първите думи бесовете въвличат монаха в греха на сладострастието, а с вторите го хвърлят в друг голям грях – отчаянието. И тук монахът трябва много да се пази, защото скръбта и отчаянието унищожават много добродетели. На първо място отчаянието е преграда пред покаянието. А покаянието е единственият път към божествената прошка.

Понякога монахът е изкушен да се бори с една страст чрез отдаване на друга страст. Понякога монахът си мисли, че може да побеждава беса на блудството с преяждане, с пресищане. Той обаче изпада в заблуда, защото ако опита такъв „клин клин избива“ ще прилича на човек, който иска да гаси огън с масло.

В борбата с греха важна е духовната нагласа на монаха. Едни и същи обстоятелства могат да бъдат гибелни, но могат да водят и до тържество на чистотата. Един монах видял неземна женска красота. Вместо да падне обаче в ямата на гибелта, той се изпълнил по повод на тази красота с прослава на Твореца, пламнал от любов към Бога и пролял сълзи. Ако такъв човек в подобни случаи има такава реакция, такова поведение, то „той е възкръснал нетленен преди общото възкресение.“

С какви оръжия монахът може да води борба със сладострастните изкушения? Това са: всенощно бдение с молитва, глад и жажда, посещение на гробища. Мощно противодействие  е срещата със силен духовен отец, защото казва Йоан Лествичник, чудо е ако някой може сам да спаси кораба си в тези бездни.

Чудо е, казва Отецът, ако някой сам може да се спаси от сладострастието. Тази страст произтича от естеството на човека и да я пребориш означава да надвиеш своето естество.

Отричането от естеството е свръхестествено. Чистотата е отблъскване на плътската любов с любов Божествена. Чист е този, който е успял да угаси телесния огън с огън невеществен. „Целомъдрен е онзи, който завинаги е придобил пълна нечувствителност към различието на телата.“

Последната, крайната степен на съвършената чистота е човек да пребивава в еднакво разположение на духа „при вида и на одушевени и бездушни, на словесни и и безсловесни същества.“

Монахът, който е успял да се задържи на това стъпало, остава безстрастен при докосване  и не се уязвява от виждане на красота.

На много места Отецът подчертава, че не бива никой, който е постигнал това стъпало да си мисли, че сам се е справил. Природата, може да бъде победена само с помощта на Оногова, който е по-горен от природата.

И друго важно обстоятелство има, за да може да се победи сладострастието. Това е поведението на жените. Благият Господ им е дал срамуване. И ако тази юзда я няма, ако жените сами пристъпваха към мъжете, казва Отецът, никоя плът няма да се спаси.

Един мъж задава въпрос на Отеца кой грях е най-голям след човекоубийството и отричането от Христа. „Падането в ерес“, отговаря Отецът без колебание. „Защо тогава - възразява мъжът – Православната църква прощава на еретика и го допуска до светите Тайни тогава, когато той искрено анатемоса ереста? А този, който е изпаднал в блудство, дори след като се покае и престане да върши този грях, Църквата го приема, но години не го допуска до светите Тайни?“ Отецът е поразен и изпада в недоумение. Отецът нарича въпроса „страшен“ и мъжа „мъдър“, но не променя своето разбиране за йерархията на греховете. Този въпрос за Отеца остава без отговор.

А къде е самият Йоан Лествичник в йерархиите на тези борби? Що се касае до него, Отецът цитира Библията:  „Разпътник търси мъдрост и не намира” (Притч. 14:6). И продължава да анализира себе си с въпроси: „По какъв начин и с какво средство бих могъл да вържа плътта, този мой приятел, и да я съдя по примера на другите страсти? Не зная. Преди да успея да я вържа, тя вече се освобождава; преди да започна да я съдя, аз се помирявам с нея; и преди да захвана да я мъча, обхваща ме жалост към нея. Как да намразя тая, която аз по природа съм привикнал да обичам? Как да се освободя от тая, с която съм свързан навеки? Как да умъртвя тая, която трябва да възкръсне с мене? Как да направя нетленна тая, която е получила тленно естество?“

И ето как завършва Отецът своите разсъждения за блудството и борбата с него: „Петнадесето стъпало. Който, бидейки в плът, е получил и на тази степен победна чест, той е умрял и възкръснал, и още тук е предвкусил началото на бъдещото нетление.“

 

 

вторник, 1 декември 2020 г.

Лествица. Стъпало 14

         За любезния за всички и лукав господар — стомаха

Словото си за това стъпало Отецът започва така: „Имайки намерение да говоря за стомаха, сега повече от друг път аз възнамерявам да разсъждавам против самия себе си. Защото чудо би било, ако някой, преди слизането си в гроба, се освободи от тая страст.“

Няма друга страст, за която Отецът да твърди, че й е подвластен. Няма друг порок, за който Отецът да казва, че човек се освобождава от него чак когато влезе в гроба. Или ако го победи, това ще е чудо!

Чревоугодието е не просто наш враг, то е „по-горен от най-главния началник на нашите зли врагове“.  

Когато Отецът описва на какво е причина преяждането, човек се стъписва – в редицата са изброени и Адамовото падение, и разголването на Ноя, и Лотовото кръвосмешение…

Как изкушението Адам да вкуси от ябълката попада тук? Адам не може да преяде с една ябълка. Тогава? Явно за Отеца чревоугодието е власт на всичко, което се услажда на вкуса. Тук количеството няма значение. Когато не устоиш на каквато и да е съблазън чрез вкуса, ти си чревоугодник… Адам не посяга към ябълката, за да се нахрани. Той не оцелява чрез ябълката. Той иска да я опита, да я вкуси. Вкусването на ябълката е  отвъд биологичните му потребности. И тук дали ябълката е символ на познанието или не няма значение. Тук посягането към ябълката е символ на една сила, на една страст, която владее Адам.

 А разголването на Ной и Лотовото кръвосмешение, как се оказват жертви на чревоугодието? И двете събития са провокирани от алкохола. Следователно поддаването на алкохолното изкушение, също е чревоугодие.

Да си зависим от насладата, която ти дава вкуса, независимо дали чрез храна или алкохол, означава, че си чревоугодник.

Чревоугодието и неговото отрицание са отношения към всичко, което човек приема през устата. Ако човек търси наслада в храната, независимо каква е и колко е, той е в плен на тази страст. Ако приема храната (и течностите) просто като неотменимо условие да поддържа живота си, да оцелее физически, то човек е овладял чревоугодието, победил го е.

Да бъдеш привличан обаче от храната, да й е наслаждаваш, да търсиш в нея удоволствие, е част от човешката природа. Да си естествен означава да се наслаждаваш на храната. Да си естествен означава да си признал в една или друга степен стомаха за свой господар. Да си естествен, означава да си чревоугодник в широкия смисъл на Йоан Лествичник. Затова тази страст, когато Отецът започва да я разпитва „как е получила достъп до нас“, възприема въпроса като досаден и отговаря яростно: „Защо вие, мои подчинени, ме поразявате с укори и как се опитвате да се освободите от мене, когато аз съм свързана с вас по природа?“

И затова монахът сам, уповавайки се само на собствените си сили, без божествена помощ, не може да победи страстта да търси наслаждение чрез вкуса.

Кои са децата на чревоугодието или както Отецът се изразява „изчадията“ му? „Мъчителката на хората“, както я нарича още Йоан, казва: „Ако ги изброявам, те ще се умножат повече от пясъка“!. Много са, безброй са, но първородният син е блудството, второто изчадие е сърдечното ожесточение, а третото — сънливостта. Мои дъщери са, казва насладата от храната и пиенето, са леността, многословието, дързостта, кощунството,  жестокостта, самохвалството, наглостта, осквернената молитва, реене на мислите. На-накрая идва отчаянието — най-лютата от всички страсти“. Затова още в началото Отецът казва, че чревоугодието е врата към всички страсти.

Кои са враговете на чревоугодието? То бърза да се похвали: „в хората не съществува нищо, което би могло да ме премахне напълно“. Можеш да се бориш срещу него, но не можеш да го премахнеш напълно, защото то произтича от твоята природа. И все пак, и все пак… Ако монахът е придобил в себе си Утешителя, ако му се моли силно и искрено, ако е пропит от божественото, Господ няма да позволи на чревоугодието да действа порочно в него. Монахът ще посяга към храната в зависимост от своя вкус, ще изпитва удоволствие от храненето или от изпиването на чаша вино, но няма да бъде техен роб. Те няма да са негов порок, затова Отецът казва, че Бог ще направи така, че страстта да не действа порочно в човека.

Кое е обратното на чревоугодието? Това е постът. Постът обаче също се разглежда широко, психологически, мирогледно. Той не е просто отстраняване на блажното. Не е просто минаване за определено време на растителна храна (Да си спомним ябълката на Адам). Постът е духовна победа над сетивното, над плътската наслада. Стомахът иска да командва, да бъде господар, макар и с малко храна, но монахът не му позволява. Монахът се отнася към стомаха просто като към орган, който има значение за биологичното оцеляване. Претенциите му за вкус са оставени без никакво внимание.

Едва тогава постът е това, което е в мирогледа на Йоан Лествичник. Най-напред той е насилие над естеството, над природата. И така, както чревоугодието е врата към всички страсти, така постът е врата към неизброими добродетели. Децата на поста също са безчислени като песъчинките на брега на морето.

Постът е „укротяване на телесното разпалване, изтребление на лукавите мисли, освобождение от скверни сънища, чистота на молитвата, светило на душата, пазител на ума, въздържане от многословие, причина на безмълвието, страж на послушанието, облекчение на съня, здраве на тялото, причинител на безстрастието, опрощаване на греховете, врата на рая и небесно наслаждение.“

"Голямо мъжество е да се победи тая страст. Който я победи, достига, без съмнение, до безстрастие и най-високо целомъдрие."  Така Отецът завършва думите си за чревоугодието -

 

 

понеделник, 30 ноември 2020 г.

Лествица. Стъпало 13

                                            За унинието и леността

„За монаха унинието е всепоразяваща смърт“. Унинието не е просто един от многото пороци, една от многото лукави страсти, една от многото опасности пред монаха. Ако монахът му се поддаде, ако унинието го плени, всички придобити добродетели ще бъдат подложени на разрушение. Няма как да си унил и да останеш за дълго добродетелен. Унинието е всепоразяваща смърт. И обратно, ако монахът победи унинието, то той ще е спасил плодовете на своя духовен труд. „Който истински е спечелил тринадесетата победа, той и в всички добродетели ще бъде опитен.“ – така Отецът завършва своето описание на унинието.

Как унинието побеждава монашеския дух?

Унинието  изсмуква силите на душата, изпепелява нейната енергия, обезсилва я. Душата, сграбчена от унинието, е слаба душа. Слабата душа не може да се бори с пороците. Слабата душа не може да удържи своите благородни стремления. Затова Отецът казва, че унинието е всепоразяваща смърт.

Унинието, когато проникне в ума, е бацилът, червеят, болестта, която го кара да изнемогва. Когато умът изнемогва, той не може да преодолява препятствия, не може да постига цели. И тъй като животът на монаха е призван за подвиг, унинието нанасяйки съкрушителен удар на всички предпоставки за този подвиг, на практика обезсмисля този живот. Нещо повече, унинието може да се превърне в ненавист към обета. А един монах, който възненавиди своя обет, той вече е престанал да бъде монах, той се е превърнал в нещо друго.

По отношение на Бога, унинието е клеветник. Когато си обхванат от униние, няма как да чувстваш Бога като човеколюбив и милосърден. Няма как Бог да те обича, да ти помага, да те извисява и едновременно с това светът да е потънал в мрак. Унинието е мрак и скръб.

Кои са родителите на унинието? „Родителите ми са  много,  казва унинието, понякога безчувствието на душата, понякога забравянето на небесните блага.“ Какво ражда унинието, кои са „неговите изчадия“? Унинието може да скъса благотворната връзка на монаха с духовния му наставник. То може да накара монахът да забрави за последния съд и най-накрая може да доведе до скъсване с монашеския обет. Унинието може да унищожи монаха. Затова Отецът казва, че „унинието е всепоразяваща смърт.“

От какво се страхува унинието? Кои са неговите смъртни врагове? „Умъртвява ме, казва унинието, молитвата с твърдата надежда за удостояване с вечните блага“. Самото помнене на смъртта е безпощаден враг на унинието, защото за монаха физическата смърт е начало на нов живот. Не е възможно да си изпълнен с мисъл и чувство за божествените селения и да си поробен от унинието.

Всеки човек носи в себе си богатство. Всеунищожителят обаче, унинието, „разпръсква всичкото богатство“.

Унинието е много силен и много коварен враг. Той винаги е близо до монаха. Когато си тръгнал да извършваш подвиг, а монашеството  е път към подвига, унинието винаги е близко. „Когато унинието види килията на отшелника, то се усмихва и като се приближи, настанява се при него“. Това монахът трябва да знае. Ако не го знае, ако го подценява, лесно може да стане плячка на унинието.

Защо отецът на  едно място е сложил унинието и леността? Защото те са свързани като еднояйчни близнаци. Унинието, което изтръгва от душата и ума борбеността, води до леност. Когато монахът е победен от леността, то той вече е станал жертва на унинието.

И как монахът да се бори с тези опасни врагове? Със силна молитва, с много работа и с велико послушание. Това са трите оръжия.

вторник, 10 ноември 2020 г.

Горноезеровски манастир

 Горноезеровският манастир се намира между бургаските квартали Меден рудник и Горно Езерово, близо до с. Черни Връх.

Манастирът с 40-те параклиса…Сигурно в Европа, пък и в света, няма манастир с толкова параклиси. 

Всеки манастир си има своето чудо. 

…Тук, при рязането на  клон на едно  вековно дърво в двора, на земята пада икона на св. Богородица. Избеляла, напукана, дървена икона на Божията майка. Преди повече от сто години в местността се случва небивало наводнение. Водната стихия разкрива земни пластове и изравя древен параклис. „Пороят е завлякъл икона от параклиса и я заклещил в короната на тогава малкото дърво“- изричат легендата селяните от близките села. Дървото пораснало. Иконата преживяла цял век в неговите клони без да падне. Местните хора друго обяснение не намират… 

Още от входната врата на манастира параклисите грабват погледа. Предимно свързани една с друга малки кубични сгради, построени стъпаловидно. Има и такива, които са самостоятелни. Железни заключени врати. През прозорчета любопитният поглед вижда помещения от около два квадратни метра; стени, обсипани с икони и ниши, които приличат на миниатюрни килии. На някои стени са налепени стотици камъчета – за такава украса е необходимо страхотно търпение. Явно хората, които са декорирали вътрешните пространства на параклисите не са бързали за никъде. 

Броя параклисите, повече от 30 не мога да преброя. Малко по-късно разбираме, че има и други  – вън от двора на манастира. 

Всички параклиси – заключени зад дебели метални врати. Изпитвам усещането, че иконите вътре са като арестувани. А може би така трябва да бъде. Вероятно се отварят в определени дни, на празници на съответните светии. 

          – Елате, елате! Тука елате! – властен женски глас ни канеше. 

Тръгнахме към гласа. Монахиня, застанала  пред  дълга – предълга сграда на два етажа, ни се усмихва любезно. Четири човека сме. Двама сядаме до нея, други двама – остават прави. Майка Серафима. На 82 години. Тук е от 1982 година – от началото на строежа на манастира. 

          – Сама ли си? 

          – Не съм сама! – отговаря монахинята и посочва с ръка многобройните икони в помещението зад нея. 

…Майката – така са я наричали още преди 40 години. Упорита и властна жена. Била е на държавна работа в производството когато решава, че тук трябва да се построи манастир. Започва да търси съмишленици и пари. С валянка и кални ботуши започнала да чака пред десетки началнически врати. Енергична и настойчива до неразбираемост. Много ръководители на устояли на нейната преса. Започнали да пращат материали и работници. Главната работа обаче била свършена от нейни приятели и познати от Бургас и околните села – работели в свободното си време, често се случвало тук да остават да спят. 10 години е строен манастира… 

          – Майко, идвам да те видя на живо! – за пръв път така започвах разговор. 

          – Ми нà, виж ме! – старицата се засмя – Че какво знаеш за мен? 

          – Ти си единствената в България послушница, а сетне и монахиня, която получава благословия и живее в тези си качества, вън от манастир. Послушница – 8 години, която ходи на работа, в социалистическо предприятие, облечена в синя рокля и забрадка. 

          – От къде знаеш тази неща, момче? 

          – Чета книги. 

          – А-а, да! „Аязмото“… 

          – Защо точно тук реши, че трябва да построиш манастир? – знаех доста неща, но исках да чуя още. 

          – Тук винаги е било свещено място. Още от времето на траките. Има лековити извори. До святата вода през 19 век селяни са направили четири параклиса. В края на юли и август всяка година идвали тук – кой с каруца, на кон, на магаре или пеш…Цели събори ставали – с много гайди и кавали, с много песни и игри. Хората оставали тук да спят. Много от тях са били излекувани… 

          – А вярно ли е, че когато сте възстановявали параклисите и сте изграждали нови, сте попадали в земята на керамични тръби? 

          – Вярно е. Ще ме попиташ от къде са, кой ги е полагал. Не знам… 

          – Черквата къде е? 

          – Ей там, горе, по стълбите! Само, че е заключена! Правим ремонт. Ако ще палите свещи – ей в тази черква – и  посочва помещението, до чиято врата сме застанали.  Имате ли запалка, кибрит? Не палете свещи от кандилата, светлината в тях си е за светиите… 

Палим свещи в помещението, което прилича на по-голям параклис. Не черква обаче не прилича. 

…Когато строежът на параклиси, магерница и метох (сградата с килиите) напредва, властите решават да съборят всичко. Налагат огромни глоби на Станка Димитрова, гражданското име на майка Серафима, веднъж 200, после 500 лева, огромни пари за онова време. Издават заповед всичко да се събори. Майката отказва. „Булдозерът най-напред през моето тяло ще мине!“ - това е отговорът на тайната послушница. Зад нея застават всички, които са с нея по строежите. При връчването на заповедта тъкмо са сложили покрив за първия етаж на метоха. Решават да превърнат една от стаите в черква – дано с това да получат божия закрила. Годината е 1988. Общинските власти се виждат в чудо. Кметът на „Меден рудник“ Иван Сотиров тръгва за София, за да получи благословия за разрушаването от министъра на правосъдието Светла Даскалова. В същото време майка Серафима праща човек в София в черквата „Свети Мина“ в квартал „Бенковски“. Още в притвора на черквата човекът е посрещнат от монахиня, която направо му казва: „Не се притеснявайте, манастирът ще го бъде!“ Пратеникът на Майката и кметът се връщат в Бургас. Изведнъж властите омекват. Престават да говорят за каквото и да е било събаряне. Вместо това съдействат с пълна сила за електрификация на сградите и за прекарване на парно… 

Като излязох от стаята – черква реших да провокирам Майката: 

          – Майко Серафима, това не може да бъде никаква черква! Олтарът е на север. Всички християнски черкви са с олтар на изток – това е закон! 

          – За „всички“ може да е така, но тук олтарът е на север. А черквата е осветена през 1991 г. от сливенския владика Йоаникий и тук той лично отслужи архиерейска света Литургия. След като е осветена като черква, значи е черква! 

          – Има ли други уникални неща в този манастир? 

          – В смисъл? 

          – Ами уникален брой параклиси; уникална игуменка, която е била 8 години тайна послушница; официална заповед за събаряне, която не влиза в действие; черква, която е с невиждан олтар на север… 

          – Момче, ти да не си от „Гинес“? 

          – Не, от Бяла вὀда Пернишко съм… 

          – Има и други уникални неща. Например черквата, ей там на високото, е кръгла. Ротондата й викаме. Друга кръгла черква у нас няма… 

Тръгваме по каменните стълби, за да доближим истинската черква. Огромна, правена със замах. Толкова внушителни колони във външния притвор на друго място не бях виждал. Заключена, както ни предупреди майка Серафима. Камбаната – в страни от черковната сграда, поставена на високо метално скеле. 

Върнахме се обратно при домакинята. Докато другите разговаряха с нея, аз се качих на втория етаж на сградата. Влязох в стая, която със сигурност е килията на майка Серафима. На столче до леглото – купичка с парчета хляб, до тях – две ябълки. До вратата хладилник – изключен, с отворена врата. Жената не ползва хладилник през лятото? Явно живее в постоянен строг пост. Включен телевизор, стационарен телефонен апарат, десетина кибрити на масата и много икони, икони – всякакви размери. Влязох в още няколко стаи – вратите им бяха отворени. Не бих си позволил да нахълтам в стая със затворена врата.  Спретнати, чисти, подредени. Маси, столове, миндери – това явно са гостните. И тази жена поддържа всичко това сама? 

На излизане минахме покрай три етажна сграда. Била хотел, още недовършен. И за това ли е помислила майка Серафима? Да дойдат хора, да отседнат, да помълчат на светото място, да пият от лековитата вода…

20 август

неделя, 30 август 2020 г.

Скравенски манастир „Свети Николай“

Скравенският манастир се намира близо до село Скравена, на 6 км северно от Ботевград, на 50 км южно от Враца и на 60 км североизточно от София.

Тесен, но хубав асфалтиран път. Добре, че беше GPS-а, защото поне на два пъти пътят се раздвои пред нас, без да има табели, които да ни ориентират.

Спряхме на импровизиран паркинг пред високата дървена порта на манастира. Табели ни предупреждаваха, че вътре не се пуши и че носенето на маски е задължително. Беше изписано и работно време: от 9 ч. до 17 ч. с почивни дни понеделник и вторник. Още с влизането на табела, закачена на дърво, прочитаме поучителния текст на община Ботевград, че „образцова гора + образцова пътека = образцово общество“.

Още с прекрачването на вратата пред нас се ширна голяма поляна с грижливо окосена трева и боядисани в бяло и черно каменни бордюри. В дъното на поляната, до самата каменна ограда на манастира, беше разположена предълга ниска сграда с маси под покрив, които събираха сигурно 70 - 80 души. Детски дървени люлки със синджири издаваха доброта и сантименталност на хората, създали това пространство.

В противоположния край на двора стоеше втора сграда, украсена с българско и европейско знаме, и самата черква.

Пред южната стена на черквата, откъдето се и влизаше в нея, бяха изградени два гроба – единият истински, другият – символичен. Истинският беше на монахиня Людмила (1899 - 1981), посветила живота си на манастира и дълго събирала пари за построяването му. На каменната плоча  на символичния беше издълбан текстът: „Поклон пред защитата на Грамада и българщината 1479 г.“  Разказват, че през тази година цялото село било унищожено, а повечето му жители – избити. Част от оцелелите основали село Скравена, а друга част се преселили чак във Видинско, където създали ново село, сега град, със старото име Грамада.

От дясно на черковната врата в стената беше монтирана голяма каменна плоча със следния текст: „Чрез Божия промисъл, чрез съновидение, св. Николай Чудотворец показа на отец Филип Найденовски (поп Фильо) и той разкри основите на разрушения от турците манастир. Това стана в лето Господне 1938-мо.“

…Скравенският манастир "Св. Николай Мирликийски" е основан по време на Втората българска държава, след което е разрушаван на няколко пъти. През 1938 - 1941г. при разкопки на мястото на разрушения манастир са открити основите на храм, който е бил опожарен и затрупан с пръст. При разкопките били открити и шест скелета, които по думите на човека, грижещ се за храма днес, били в седящо положение. На 100-на метра от тези разкопки били открити основите и на друга църква. Скравенски храм е построен през 1946г. върху разкопаните основи на старата църква…

До самата врата на черквата слаб мъж на около 50, по анцуг и синя тениска, с парцал в ръка нещо почистваше. Вероятно това беше човекът, който се грижеше за манастира. „Сигурно монах за постоянно тук няма, добре че има поне клисар!“ – помислих си и поздравих. Милен също поздрави.

− Бог здраве да ви дава! Влезте, момчета! Запалете си свещ!

Влязохме в черквата, мъжът ни последва.

          − Чета, там на онази стена, списък от дарители… - чудех се как да подхвана разговора.

          − На времето е имало дарители… Сега никой не помага. Молим се на попа да ни даде свещи, продаваме и печалбата остава за манастира!

          − Колко печелите?

          − 20 – 30 лева на месец… А харчове има. Ток трябва да се плаща, строителни материали трябва да се купуват… Имало по-евтини свещи, ама засега не мога да разбера от къде да взема! В момента купуваме по 57 лева килото. И няма значение свещите от колко са – от 20, 40 стотинки или повече. Килото е толкова. А евтините били наполовина… Питам отеца от Ботевград и той не знае. „Отидете, казва, при владиката, той знае, той трябва да разреши!“

          − Виж, Миленка, колко прост въпрос! – учудих се аз – Имало по-евтини свещи, но човекът не знае къде са, а и разрешение от владиката трябвало!

          − Въпросът не e прост… - отговори Милен – Много криминални производители има на свещи… Повечето свещи, които се в оборот, са все „лява ръка – десен джоб“… Затова хората не казват, пазят се.

          − Не, не, ние си искаме от легалните – реагира мъжът – Светият синод си има фабрика за свещи и слага печат на всяка от тях. Елате, вижте, печата на свещите, които продаваме!

          − Легални, по-евтини, няма да намерите! – „успокои“ го Милен.

          − Ще намерим! Септември ще ходя при владиката! За манастири специално имало по-евтини!

          − Има ли служби тук, по големите празници? – смених темата.

          − Да, има!

          − От къде идват свещениците, от Ловеч ли?

          − Идва свещеникът, който служи в Скравена, той е от Враца, отец Петър се казва. Отец Борис от Ботевград, който е началник на всички попове в околията, също идва от време на време! И владиката е идвал!

          − Много са ви нови стенописите! – прехвърлих се трета тема.

          − Не са нови, от 2006 година са - отговори клисарят – но рядко се служи тук и не са окадени…

Стенописите наистина изглеждаха като правени „вчера“ – чисти, с ярки цветове. След като взех разрешение, се качих на емпорията (балкона), за да поснимам от високо. Емпорията беше внушително широка – явно авторите на черквата са предвидили място за голям хор. „Служби почти няма, но за голям хор място е предвидено…“ – помислих си и ми стана мъчно за надеждите на меценати, архитекти и строители.

Излязохме от черквата и застанахме от страни на внушителната  забележителност на манастира –  дъба, обявен за вековно дърво със заповед от 1949 г..  

Бил 30 метра висок, с диаметър от 5,30 метра. Пресмятат възрастта му на 520 години. Някои от клоните, самите те дебели колкото дървета, бяха подпрени с метални стойки – иначе нямало да издържат, щели да се счупят. Много впечатляващ, огромен, величествен!

Мъжът, когото нарекохме клисар, като видя как сме се захласнали по дървото, сам подхвана разговор за него:

          − От БАН идваха тук, пращаха арбористи…

          − Арбористи ли? – прекъснах го.

          − Арбористите са специално обучени хора да се грижат за дърветата в т.нар. градска среда. Те са по-различни от дърветата в горите – и животът им е различен, и болестите. Съответно грижите са по-особени…Та, идваха арбористи, бяха оборудвани като алпинисти, с въжета се качваха чак до върховете му, с малки електрически резачки изрязаха сухи клони. Това обаче става с разрешение от Ловеч, защото тук сме Ловешка епархия и ако не разреши владиката, не може да се реже… Едновременно с кастренето, „алпинистите“ откриха, че дъбът е пълен с мравки, затова го пръскаха…

          − Страхотно, какъв ли диаметър има цялото дърво, с клоните! – почти се провикнах - Гледайте, от там до там е….50 метра…Невероятно! Колко ли живеят тия?

 Колкото му е писал господ, толкова! Може да изкара 600 -700 години…

− Добре де, толкова прекрасно дърво, толкова невероятна природа, не може да няма хора, които да помагат с някой лев! – върнах темата за издръжката и дарителите.

− Е, има разбира се, не е без хич! Сърцето ми се топли от това, че и млади хора даряват!  Ето например, миналата събота едно момиче от Скравена си прави рожден ден, 30 годишнина. Събира роднини и приятели в един ресторант, гостите й дават пари, тя ги събира в една кутия и ги донася право тук, в манастира! „Ей на онези три прозореца – вика и сочи долната сграда – искам да смените старите дървени дограми! Ако останат пари, направете още нещо!“ Дава парите и си тръгва!

− Не само дъбът е невероятен – измърморих – явно има и невероятни хора…

− Други пък даваха за други работи. Някой дава сто лева да купим фасаген, да боядисаме тази къща, да я оправим…

Сетих се, че в справките пишеше, че тук може да се пренощува.

− Тук има ли стаи за нощувка? – попитах.

− Да, има една.

− Колко се плаща за това?

− Три…

− Колко, три лева?

− Не, три кревата има!

− 10 лева, 15 лева?

− Не знам колко, още никой не е  спал тук. Освен мен, де! Сигурно е правилно „кой колкото даде“. Да ви покажа ли двете стаи? Едната е моята, другата е за гости.

Мъжът ни покани да влезем в „спалната“ сграда. Двете стаи бяха една срещу друга, свързани с миниатюрно коридорче. Застанахме по средата, от тук можехме да разгледаме всичко.

− Ето моята стая – мъжът посочи с ръка в ляво – При мен има печка. В другата стая няма, ама като се държат вратите отворени, навсякъде става топло. С дърва се отоплявам. Имам приятели, те ми докарват по малко… Наблизо има дърводелски цех, карат ми трупчета от там, такива работи… И баня имам, и топла вода имам…Само дето телевизия нямам. За да ми сложат антена, трябва да сключа договор за цяла година, а аз не искам. Иначе апарат имам, ей там е, една жена ми го подари и на него си гледам ДВД-то. И кафеварка си имам, правя си кафенце от време на време… А, ето и хладилника – едни момчета от Скравена ми го подариха…

− А мàгерница имаш ли? – попита Милен.

− Да, в долната сграда, за  която момичето от Скравена даде парите от рождения си ден. По-скоро е банкетна зала. Понякога идват големци, като  кметът, владиката, областният управител. Вътре има  голяма маса с 15-16 стола и камина, там е за тех…

Мъжът изведнъж замълча, изгледа ни, сякаш преценяваше нещо и каза:

          − Що не останете да спите тука? Сефте ще направите, безплатно ви пускам!

          − Непременно ще дойдем някой път! – отговорих с усмивка – Да си разменим телефоните! Ще се опитаме да ускорим срещата с владиката, а Вие, като заидват пак арбористите, звъннете ми, искам да им почиракувам!

 

 


четвъртък, 30 юли 2020 г.

Лествица. Стъпало 12

                                                           За лъжата

Първият морален проблем,  с които се сблъсква  детето още в ранна възраст, е проблемът за лъжата. То научава от своите родители, че да лъжеш е много лошо. Да излъжеш е грозна постъпка. Да излъжеш свой родител е непростимо прегрешение. Добрите деца са честни. Да отстояваш истината понякога е трудно, но е доблестно.

Познанието за двойката „истина – лъжа ражда съвестта. Съвестта прави разграничението. Чрез съвестта се осъзнава укоримостта на едно действие. И първото  укоримо действие, с което се сблъсква малкото дете,  е лъжата. Защото да ядеш от забранените бонбони е чудесно. Укоримо е ако кажеш, че не си ял. Да биеш шута на котката е забавно. Укоримо е да излъжеш, че не си ти, а брат ти. Когато  детето направи тази разлика, в него се е родила съвестта. С нейната поява всъщност се е родил човекът в  психологическия смисъл на понятието.

В един момент обаче детето разбира, че има „лъжа“ и „лъжа“. Усложняват се нещата и се появява понятието „благородна лъжа“. Да излъжеш, за да не наскърбиш някого укоримо ли е? Да излъжеш, за да спасиш добри взаимоотношения лошо ли е? Да излъжеш, за да запазиш нечие достойнство или да предотвратиш нечия беда, осъдително ли е? И в един момент детето, в пълно съгласие със своята съвест, излъгва за първи път. Точно в този момент то вече е станало човек и в социалния смисъл на понятието. Човек става обществено животно в момента, в който излъже за първи път.

                                                                     *     *     *

Йоан Лествичник казва, че „детето не познава лъжата“. Да, точно така,  когато човек излъже, това означава, че той вече е станал възрастен. Това е така, защото да излъжеш е не просто да кажеш нещо невярно. Да излъжеш означава да вложиш умисъл и да осъзнаеш, че си избягал от истината. „Да излъжеш“ това означава, че се самонаблюдаваш,  че се самоотразяваш, че се самооценяваш. При лъжата човек е и субект и обект на самия себе си. В този момент непосредствеността на детето е отлетяла. Без непосредствеността детето вече не е дете.

Няма друго стъпало, при което Йоан Лествичник да е толкова раздвоен.

Ако си благоразумен, ти знаеш, че лъжата е голям грях. „Няма порок, против който Всесветият Дух да е произнесъл толкова страшни думи, както против лъжата“. Бог ще погуби ония, които говорят лъжа. Ако лъжата е казана под клетва, става още по-страшно. Клетвопрестъплението не е някакво просто прегрешение. „Клетвопрестъплението е отричане от Бога“. И „който е придобил страх Божи, той се е отклонил от лъжата.“

След тези тежки думи, Отецът започва да внася нюанси. „Както във всички страсти, така и в лъжата ние виждаме различни степени вреда“, ни казва той. По един начин ще бъде съден от Бога човек, който лъже поради страх от наказание и по съвсем друг, ако пред него няма никаква опасност. Различно е провинението ако лъжеш, за да се забавляваш; друго е, ако лъжата е плод на сластолюбие; трето е, ако с нея си решил да предизвикаш смях; и съвсем различно е, ако с лъжата хвърляш мрежа върху ближния си, за да му причиниш зло.

Трябва обаче да се внимава, защото лъжецът често се извинява с добри намерения. Той е склонен да представи за праведно дело това, което всъщност е гибелно. „Лъжливият човек, казва Отецът,  се представя за подражател на Раав ( И и с . Н а в . 2:1; Е в р . 11:31) и мисли, че чрез своята собствена гибел той осъществява спасението на другите.“

Ето, че се появява героят, чиято лъжа Йоан Лествичник, оправдава напълно.

Исус Навин, наследник на Моисей, изпраща разузнавачи да огледат оттатък Йордан земи, които Бог е обещал на синовете Израелеви. Те влизат в дома на една жена – Раав. Царят на тези земи разбира, че при Раав са дошли чужденци и праща своя потеря да ги открие. Раав ги лъже, че гостите са си тръгнали, показва им някаква измислена посока и така спасява хората на Навин. После Раав изтръгва от разузнавачите обещанието, че когато техните хора нахлуят в царството и посегнат на населението, те ще пощадят семейството й. Хората на Иисус обещават.

Грях ли е лъжата на Раав? Може ли Бог да накаже Раав за това, че е излъгала, при положение, че нейната лъжа спасява от смърт хора, чиито действия са част от Неговия план да бъдат завоювани от синовете Израеливи земите оттатък Йордан? Сторила ли е грях Раав, като със своята лъжа е спасила от смърт и своето семейство?

Ясно е, че за Йоан Лествичник не е може да е грях действие, което помага за изпълнение на Божията воля или пък спасява невинни хора.

И накрая, както често се случва, Отецът държи нащрек читателя, като му предлага поредния си парадокс. Той казва така: „Когато станем напълно чисти от лъжа, тогава вече, ако случаят и нуждата изискват това , ние можем да я употребим…“

 

 


Лествица. Стъпало 11

     За многословието и мълчанието

За Йоан Лествичник овладяването на мълчанието е голяма напредък за монаха. В края на  главата за това стъпало той казва:

„Който спечели победа на единадесетото стъпало, с един удар е отсякъл множество злини.“

Тщеславието, горделивостта, Егото нямат друг път, през който да минат, освен многословието.

Многословието е врата на злословието, слуга на лъжата. Многословието е „разсейване на скръбта за греховете“. Монахът трябва да осъзнава своите грехове, да ги помни, да разсъждава върху тях, да скърби, че ги е допуснал. Когато е многословен, монахът бяга от себе си; стои в плиткото на своята душевност, плъзга се по повърхността на своя Аз и тази недостатъчност не му позволява да преживее скръбта, която дължи заради греховете си.

Без мълчание монахът няма да как да общува с Бога, няма как да посвети своята мисъл на вечния живот. Затова мълчанието е „пазител на божествения огън“,  „майка на молитвите“ и „деец за помнене на смъртта“. Чрез мълчанието монахът преборва дързостта, която изкушава всеки човек. Чрез мълчанието монахът укротява порива да дава съвети, да се прави на учител на другите. Това самовглъбяване, което може да донесе мълчанието на монаха е благо, което ражда въздигане, преуспяване.

Монахът постоянно е връхлитан от хаоса на всякакви мисли. Те го дърпат на всички страни, те го разпъват. Мълчанието  е оръжие срещу този хаос. Мълчанието е предпоставка за подреждане на духовните пориви. Затова, както казва Отецът, мълчанието е „възвръщане от пленение на помислите“.

Няма напредък без самопознание. Не е възможно самопознание без мълчание. Словоохотливият не може да опознае себе си.

Йоан Лествичник е много пестелив, когато говори за мълчанието. Сякаш си дава сметка в какво противоречие ще изпадне ако е бъбрив, когато обяснява каква добродетел е мълчанието. Осъзнал този възможен парадокс, той признава: „Но аз не искам да пиша много за това, макар коварството на страстите да ме подбужда да го сторя.“ Страстите, знанията, опитът го тласкат да пише много за мълчанието, но той оценява това влечение като коварство. И сякаш, за да се опази от бъбривост, когато говори за мълчанието, Отецът разказва какво е чул от друг за порока „многословие“: „Многословието се ражда от лош и невъздържан живот, от тщеславие, а понякога и от преяждане.“ От преяждане ли? Да, от преяждане! Който укротява алчността на стомаха си, той обуздава и езика си!

Говорейки за мълчанието, Отецът завършва с това, с което започва. Който истински е загрижен за вечния живот, той е пресякъл многословието. Страстта на многословието гони монахът от килията. Който е познал благодатния огън, идващ от небесата, той  избягва многолюдните събрания. Многолюдието пропъжда напредналия по Лествицата монах така, както дима пропъжда пчелата.

Да владееш мълчанието обаче, предупреждава Отецът,  е трудно да се постигне. „Малцина могат да удържат водата без бент; а още по-малко са ония, които могат да удържат невъздържаната уста.“