Говедарски манастир „Св. Георги Победоносец“

 Манастирът се намира  в покрайнините на Говедарската котловина, на около 2 км южно от с. Говедарци, община Самоков, Софийска област. 

6 май, Георгьовден. Осем казана, дълбоки по метър, строени като войници покрай външен зид на манастирския двор, под дървен навес, готвеха курбана. Мъж и жена с копрали (дълги дървени пръти) и огромни черпаци разбъркваха вареното агнешко. Друг мъж хвърляше дърва в огъня под казаните. Гостите бяха поканени на празничната трапеза в 13 часа.

Малък манастир, с миниатюрен двор – пред името на патрона св. Георги Победоносец пишеше „Манастирче“. Черква, до нея сравнително голям параклис, едноетажна сграда с няколко прозореца с решетки и пушещ комин на покрива. На верандата беше поставена маса със свещи.

Загледах двете дървени табели над входа на параклиса. На долната, по-малката, беше изписано „Манастир Свети Георги Победоносец с. Говедарци 1363г. – 1411г.“

Около свещите се суетеше мъж на около 40 години, реших, че е местен и го попитах:

-        Извинете за безпокойството! Какво означават годините, издялани на табелата?

-        За първата година не знам – отговори ми мъжа – За втората – 1411 г. се смята, че това е годината, в която в селото се заселват говедари и в знак на благодарност към гостоприемството построяват първата черква на това място.

… Мястото, на което днес се намира Говедарският манастир, е почитано като свято още от времето на цар Иван Шишман (1350–1395), последния владетел на Търновското царство. По народни предания там е имало оброчно място с каменен кръст, което местните хора пазели като символ на вяра и закрила.

След опожаряването на Рилския манастир около 1411 г., говедарите, които се грижели за неговите стада, се заселват край днешното село Българене (днешно Говедарци) и в знак на благодарност изграждат първата черква върху старото оброчище. Интересно е да се отбележи, че в кратките справки за Рилския манастир като години на опожаряване и разграбване са посочени 1378 и 1833. 1411 г. се среща в по-детайлните и специализирани изследвания, особено когато се разглежда периодът на османските междуособици след смъртта на Баязид I...

-        Добре де, все пак тази 1363 година трябва да има обяснение! – продължих да настоявам. 

-        Не знам… Чувал съм, че тази година някои я смятат за началото на завладяването на България – тогава турците превземат Пловдив, тогава Филипопол. 

-        Да, ама както са изписани годините с чертичка между тях приличат на дата на раждане и дата на смърт. 

-        Май ме хванахте за екскурзовод… Сигурно двама дърводелци са правили табелата и всеки от тях е искал да сложи различна година. 

-        Шегувате се! 

-        Защо пък да се шегувам – в дърводелството сигурно също има художествена измислица, както има в литература… 

Благодарих и се извиних за настойчивостта.

…. Първата черква е разрушена от турците, вероятно през 1667. Едва в средата на XIX век (1848–1855 г.) самоковецът Чакър войвода възстановява храм на същото място. Какво се случва с тази черква няма спомен. През 1941 г., монахинята баба Тодора (с духовно име Теофания) изгражда параклис върху старите основи. Първо го огражда с дървена ограда, а през 1942–1943 г. издига и каменна около святото място. Едва през 1987 г. е построена новата черква, която днес стои в центъра на манастирския комплекс…

От жената, която продаваше свещи, с любезен разпит, научих някои любопитни неща около баба Тодора.

… Историята за баба Тодора, монахиня-отшелница, свързана с Урдиния циркус и основаването на Говедарския манастир, е част от местните предания, които не са широко известни или официално документирани, но се пазят като устна история сред хората в Говедарци и околността.

Родена през 1887 г. във Варна, Теодора (по-късно известна като баба Тодора) преживява лична драма, когато сгодяването ѝ се проваля по вина на родителите ѝ. Това я подтиква да потърси духовно уединение. След като не успява да се установи в Рилския манастир, тъй като е мъжка обител, тя се отправя към Рила планина. Прекосила билото на север и през Урдиния циркус се озовала в дефилето на Урдината река. Там се заселила в малка пещера (около 3–4 м) и заживяла аскетичен живот в пост, молитва и покаяние, по подражание на св. Йоан Рилски.

През този период тя се изхранвала с диворастящи плодове през лятото и с коренища през зимата, понасяйки суровите условия на планината без огън и с минимални средства. След около две години била открита от местни дървосекачи и овчари, които я убедили да слезе в село Говедарци.

В Говедарци Теодора се установява в манастирчето „Света Троица“, където продължава своя духовен живот. След това, след видение Богородично, построява параклис с помощта на селяните и се грижи за него до края на живота си. Сестра Теофания  доживява до 72-годишна възраст, като се представя в Господа през 1959 г…

Празничната света литургия започна в 10 часа. Малката черквичка беше пълна, главно с млади хора. Свещеникът с топъл и плътен глас водеше богослужението, а на катедрата на клироса две жени пееха тропарите. След песнопението „Като освободител на пленници, защитник на бедни, лекар на болни и поборник на царе, великомъчениче Георги, моли Христа Бога да спаси нашите души“ отецът изчете диптиса, списъка с имена за здраве и спасение на живите и за упокой на душите на починалите.

По време на службата забелязах едно подреждане на иконите на иконостаса, което не отговаряше на канона. По принцип в дясно от царските двери (от гледна точка на вярващите, гледащи към олтара) стои иконата на Христос. В дясно от нея би трябвало да е иконата на Йоан Кръстител. Вляво от царските двери трябва да е иконата на Света Богородица, а в ляво от нея иконата на патрона на Храма, в случая иконата на свети Георги. Така е по канон. В тази черква обаче иконата на патрона беше в дясно от тази на Христос, на мястото на иконата на Йоан.

Знаех, че това изключение се прави, когато иконостасът се изработва по време на война – тогава има практика вдясно от Христос да се поставя светец – войн. Случаят обаче не беше такъв.

След като службата приключи попитах за това несъответствие мъжа, който помагаше на отеца  - подаваше му диптиса и кадилницата, със сигурно клисаря на черквата.

-        Отгоре ни наредиха. Преди година – две беше. То и в селото в черквите също направиха това разместване. 

-        Обясниха ли защо? 

-        Не съм чул обяснение.

Разбира се, тези отговори не ме удовлетвориха. Попитах и отеца, като му разказах какво ми е казал клисарят.

-        Не е вярно. Аз съм тук от 13 години и иконостасът винаги е бил с тази подредба. 

-        Все пак, защо тук канонът е нарушен? 

-        Силни думи… Да,  такива размествания не са част от официалния канон на православната църква, но се допускат в определени случаи, особено когато отразяват местни традиции или исторически обстоятелства. Това разместване се среща  в народната и църковната практика понякога, особено когато храмът е посветен на воин-светец. 

Благодарих на отеца за търпението и постояхме десетина минути на двора на манастира. 

Решихме да не оставаме на манастирската трапеза. Друга ни чакаше – с много приятели и роднини на нашите домакини. На поляната пред манастира бяха насядали хора. Истинско лято – топло, свежо, искрящо. Пролет вече почти нямаше. За мое голямо съжаление.