Чепински манастир

Колата гонеше по Околовръстното разрешените 90 км.

- Минахме разклона за Богров! Трябва да е някъде наблизо!

- Този път ще питаме! Отбий на бензиностанцията!

Колата намали и влезнахме на площадката на "Еко". Решил бях подробно да питаме и внимателно да слушаме. Второ мотане като за Обрадовския мананастир не исках.

- Няма какво да питаме! Току що минахме покрай вратата на манастира!

- Хайде бе! Как така сме минали покрай манастира ?!

Паркирахме така, че да не пречим на никого. Площадката на бензиностанцията свършваше в измазан  двуметров зид с керемиди. След Дървенишкия манастир си мислех, че не е възможно друга света обител толкова директно да е потопена в цивилизацията. Да, това беше Чепинския манастир! Да, извън града, но на три крачки от входната му порта - Околовръстният път с фучащите по него коли. И наистина фучащи, а не както в Младост – 2, където се съобразяваха все пак с правилата за градска скорост. И зид – от едната му страна манастирски двор, от другата – бензиностанция "Еко"!

Дворът – сравнително малък, пътеки от оранжеви каменни плочи, трева, затрупана от сняг. Искрящ въздух и студ… Истински студ, от който лицето замръзва за секунди. В двора – разхвърляни няколко варосани в бяло постройки – вероятно два параклиса, черква, магазин, мàгерница и жилищна сграда. Всички постройки са нови, личи им. Жалко…Къде ли е Шатовското църкве, построено в началото на миналия век?

Параклисът на света Петка… По-малък параклис не бях виждал. Като застанеш в средата можеш да докоснеш стенописите в ляво, в дясно и отпред. Или почти…Другият параклис – "Свети Илия" малко по-голям. Вратата на черквата – отворена – студът вътре май по-силен от външния. Прихлупено, полутъмно и иконописи от този век. Табела, която съобщават, че свещи могат да се купят в магазина. Магерницата – затворена с желязна решетка.

Монахинята в магазина се изправи и попита:

- Минавахте от тук и се отбихте?

- Не, специално идваме.

Стана й приятно и може би това отключи охота в общуването.

Някъде шейсетгодишна. Расо, килимавка, було (епанокилимавка), вързано под брадичката и спуснато по гърба. Зимно яке. Естествено, всичко в черно.Спокойно лице, сдържана усмивка, поглед, пълен с благост. Такава ведрина, такива флуиди, съм срещал само при свещенослужители и продавачки в книжарница. Чудя се, защо ли не намирам време да общувам по-често с такива хора. Те дават, зареждат и нищо не взимат. Като че ли дори и да искаш, не можеш да им дадеш нищо. Имат всичко – целия живот, целия свят.

- Няма ли запазена стара сграда?

- Имаше една – Шатовското църкве – между двата параклиса беше, събориха го когато строяха. А друго запазено не е имало.

- Изгарян и разрушаван по време на турското робство, нали?

- Да, както много от манастирите. Последният път е унищожен до основи през 1872 година след залавянето на Димитър Общи и Левски.

- И Левски ли се е крил тук?

- За него не знам, но че хайдути са били приютявани, знам. То и затова турците са го изравнили със земята.

- Хайдути тук, в равното поле? И кога е възстановен?

- След унищожаването му местните хора побиват голям дървен кръст, да се помни. Монасите – разпилени по Диарбекир и в манастири в Стара планина. След освобождението няколко идват тук и построяват чешма.  После, в началото на 20 век възстановяват манастира.

- Странно име – "Свети Три Светители"…

- Не е странно. Те не са обикновени светци – Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст.

- То и един стига за име…

Монахинята се засмя.

- Да стига… Легендата разказва, че жена от Чепинци нощ след нощ упорито е сънувала трима ангели, които са й казвали да построят на това място манастир. Та затова името е на трима.

- Извинете, дано не съм нахален… Как се казвате?

- Гликерия. От "гликос", "сладко"  на гръцки.

- Разкажете нещо за себе си. Има ли тук други монахини?

- Сама съм. И монахиня и игуменка. Отскоро съм, получих благословия през октомври.

- А преди?

- От четирийсет годишна съм калугерка. След като овдовях. Бях в Самоковския манастир. Сега там все още можете да говорите със сестра Херувима. На 98 години е. Когато е постъпила в манастира е била шестгодишна. Трудно се движи, но е с напълно запазен ум.

- 93 години прекарани в един манастир???

- Да. С духа си човек може да е навсякъде…

- Досетих се, че сте сама.

- Как се досетихте?

- Ами, манастирите в България са два пъти повече от монасите.

- Така е, ако не броим монасите от Атон и Светия синод, малко повече от стотина сме.

- Това е страшно несъответствие.

- Да, църквата изживява днес голямо изпитание. Така както и обществото го изживява.

- Изпитание?

- Да, изпитание. Църквата обаче ще се справи. Ще оцелее. Винаги е оцелявала. И винаги е спасявало обществото.

Помислих си, какво ли е да си сам – година, две, десет… И да се молиш. По лицето й – изписано чувство на устременост и отдаденост. Потопена в своя пълноценност и осмисленост.

Купих малка иконка на трите Светители и се  сбогувахме.

След няколко минути бяхме извън манастира. Кола изсвистя и ме изпръска с кал и киша. В "Еко"-то си поръчахме сандвичи и чай. Жалко, че магерницата беше заключена. Сетих се за уюта и чудесния боб на Кремиковския манастир.