Долнолозенски манастир

Лозенският манастир „Свети Апостоли Петър и Павел” се намира на изток от София, под магистрала Тракия, в близост до разклона за гара Верила.

На един хвърлей място от София, в землището на село Долни Лозен, близо до магистрала „Тракия“, на пет минути път с кола след „Църна маца“. Отдалеч личи, че е новопостроен манастир. Портата за двора – метална, черквата – внушителна, със сводове на няколко нива, сякаш архитектът е положил специални усилия сградата от далеч да грабне погледа и да внушава респект.

… Народната памет твърди, че тук е имало манастир още от 10 век. Бил е мъжки с голямо братство – около четиридесет монаси. В края на 14 в., когато турците завладяват България, манастирът е процъфтявал и в духовно и в материално отношение. Обграден с гъсти гори, известно време е действал необезпокояван, но след като турците го откриват го сриват със земята, а монасите избиват до един. Цели пет века селяните от околните села, в знак на уважение към паметта на манастира, не използват земята му за нищо – нито я обработват, нито пасат добитъка, нито почиват дори на нея. Едва в началото на 20 век на мястото на старата черква бил построен малък параклис. През 30-те години дядо Будин от село Долни Лозен, след откровение насън, напуснал семейството, поел обет да не яде месо и да не се подстригва  и заживял в параклиса. А наследниците на дядо Будо, както го наричали в селото, и до днес помагат усърдно на манастира. В края на 80-те години по основите на стария параклис селяните от Долно Лозен построяват малка чърква. В началото на 1993 година по благословението на Патриарх Максим в манастира идва на послушание монахиня Вероника. Тогава в манастира няма никакви други сгради освен църквата. През 90-години са построени две жилищни сгради. Сегашната църква, „Светите апостоли Петър и Павел“ е осветена на Петровден 2005 година от Българския Патриарх Максим…

В храма – чисто, спретнато, стените сякаш прясно варосани, без стенописи, но с много икони.Запалени свещи – само в притвора. Най-напред потърсих иконата на света Богородица, чиято история се помни от Руско – турската война през 1878 г.

…Руски войник, участвал в боевете на Шипка, я носел със себе си; отседнал в селото; в къщата – домакин гласели сватба; поканили го за кум, той се съгласил и тъй като нямал нищо друго, подарил на младите тази икона. Техни наследници я подарили на изградения по-късно параклис…

В храма две икони бяха „достойни“ за тази съдба. Първата беше поставена в пищен иконостас, с метална ювелирна бродерия, с грабваща от далеч специална почит. Пред втората, по-близо до олтарния иконостас  гореше кандило. И на двете икони бяха открити само лицата на света Богородица и на Младенеца. Цялата останала площ на иконите беше с метално, блестящо, може би позлатено, покритие.

          − Извинете, коя е иконата на Богородица, която е дошла от Русия? – попитах единствената жена в храма, която явно беше служителка тук.

Жената се зачуди, вдигна вежди и така остана замислена за няколко секунди. „Има си хас да не знае за тази икона!“, помислих си добавих:

          − Войник, който е участвал в Руско-турската освободителна война, я е донесъл тук!

          − Така кажете… защото в храма има доста икони дошли от Русия и подарени на манастира...

          − Може би е една от тези двете? – и вдигнах ръка по посока на иконите, които ме бяха впечатлили.

          - Не, не са те! Тази, по-близката е „Света Богородица - Утешение“, а онази, със запаленото кандило пред нея е „Достойно есть“! Иконата, за която питате не е тук, тя е в параклиса!

          - Мога ли да я видя?

          - След малко ще ви кажа! – изричайки това, жената излезе от храма.

Бях заинтригуван от информацията, че тук има доста руски икони. Опитах се да позная поне някои от тях. Близо до олтарния иконостас беше поставена икона на последния руски император Николай Втори, заедно с императрица Александра, четирите им дъщери и принц Алексей. „Тази със сигурно е подарък от Русия – в България рядко се среща“. Близо до изхода пък беше закачена много голяма икона на свети Тихон, патриарх руски. „Тази -също“.

Жената влезе в наоса, видя ме, че разглеждам иконата на свети Тихон и каза:

          −Тази икона също ни е дар от Русия, тази на свети Лука – лечителя – също. Ето там – на мъчениците от императорското семейство – също. За двете свети Богородици май ви казах…

После  тихичко добави:

          − Тук предпочитаме руските, някак си са по-топли, по-сърдечни. Гръцките са по-строги… Да Ви заведа да видите „Света Богородица - Знамение“?

          − Тази войнишката, чудотворната, нали?

          − „Достойно есть“ и „Утешение“ също са чудотворни. От Вашите молитви зависи… Иначе, да, войнишката!

Излязохме от храма и се качихме по тесни дървени стълби на втория етаж на сградата отсреща.

          − Тук имаше литургия и сега няколко души са седнали да си приказват… Да не се притесните!

Влязохме в неголяма стая, заета почти цялата от продълговата маса. Около нея бяха седнали двама свещеници и четири – пет жени. На масата бяха сложени сладки и чаени чаши. Погледнаха ни с любопитство, но без изненада – явно бяха предупредени.

Заобиколихме масата, жената дръпна плътна плюшена завеса и ни показа една икона. Малка, в скромен иконостас. Снимах я с разрешение и побързахме да излезем.

          − През зимата се служи главно тук. В храма е студено, за гласовете не е добре…

„Какво нещо - помислих си - „Света Богородица - Утешение“ − нагласена, украсена, положена в „кралско ложе“,сякаш е най-ценната икона в манастира, а тази малката, скромната, си я взимат през зимата в параклиса, където се служи! Коя е по-почитана? Коя е по – на сърцата им?“

          − „Знамение“ ли казвате, че се нарича?

          − Да, „Знамение“! Това е  „войнишката“, както я нарекохте вие!

…“Света Богородица - Знамение“ е икона, на която Божията майка е изобразена с вдигнати за молитва ръце, а Исус е поставен в медальон на гърдите Й. Най-известната „Знамение“ е „Новгородската“. Пред нея вярващите са се молили по време на бедствия и нашествия на врагове, за изцеление на слепота и очни болести, при епидемии, за помирение на враждуващи. Исторически описано чудо, извършено от нея, е помощта при обсадата на Новгород от суздалците: след молитва пред иконата „Знамение“ нападателите внезапно побягнали (1170 г.) Известни са много чудотворни нейни копия…

„Сигурно войникът, който е донесъл иконата, се е надявал на нея да им помогне в битките с турците“, помислих си.

          − Бихте ли ни казали нещо интересно за първата монахиня тук – Вероника?

− С удоволствие! Била е научен работник. Изведнъж решила, че ще стане монахиня. За всичките й близки и познати било необяснимо. А и тя не държала да обяснява. От Бог е доведена… Вероника е спяла и зиме и лете в черквата, преди да направят жилищна сграда…

          − Колко монахини са сега в манастира? – попитах.

Обикновено на този въпрос получавах отговор. Жената обаче се усмихна, наведе глава и каза:

          − Има монахини… в множествено число са…

          − Питам, защото манастирът е прекрасен, подреден, уютен, явно с много стаи… Питам, защото по принцип положението с монашеството в България е трагично. Преди месец бяхме в Годечкия манастир. Служеше само един монах – игумен, а и той държеше ключовете на още два съседни манастира. Все пак, колко са монахините тук?

          − Повече от една, - беше отговорът и на пръв поглед без никаква връзка попита:

          − Нали знаете кой е духовен наставник на този манастир?

          − Да, пловдивския митрополит Николай, той е служил тук когато е бил студент…

          − Точно така и има голяма заслуга за това как изглежда манастирът! С него си тръгнаха доста монахини, отидоха в пловдивски манастири..

          − Например в „Свети Кирик и Юлита“, нали?

Жената почти зяпна от изненада, след секунда се засмя:

          − Точно така… Добре сте информиран…

          Ами, налучквам! – казах и се обърнах към спътника си:

          − Любене, помниш ли каква разправия имахме там с една монахиня? От тогава като чуя манастир в Пловдивска епархия, само за „Свети Кирик и Юлита“ се сещам…

Последните думи казах толкова тихо, че жената да не ги чуе. Все пак не е голяма гордост да излезеш от манастир със скандал. Нищо, че преди да бъде възстановен като света обител е бил  хотел, ресторант и дискотека.

Огледах витринките, за да си купя нещо за спомен. Посочих малка иконка „Неопиващата чаша“. Стори ми се, че жената ме погледна странно.

          − Не, не е това, което си мислите!

          − Какво си мисля?

          − Не съм  нито наркоман, нито пияница! – усмихнах се широко, за да придам весел вид на репликите си.

…На иконата, известна с името „Неопиващата чаша“, пред Света Богородица е поставена чаша, от която излиза Младенеца.Иконата се  прославя в Русия през 1878 г. Един селянин от Тулска област, който имал проблем с алкохола, пропил всичко, което имал, и съвсем обеднял. Получил парализа на единия крак, но не престанал да пие. Веднъж на сън му се явил  благолепен старец, който му казал да отиде в град Серпухов, в манастира, посветен на Св. Богородица, за да се моли там пред Нейната икона „Неопиваща чаша”.  Селянинът изпълнил съвета. Като влязъл в манастира, той разказал за видението си и помолил да отслужат молебен пред иконата „Неопиващата чаша”. В обителта обаче никой не знаел за такава икона. Най-сетне си спомнили, че в един  коридор стои потъмняла Богородична икона, на която е нарисувана чаша. Внимателно я разгледали и на гърба й открили надпис: „Неопиваща чаша”. След молебена селянинът не само че оздравял от парализата, но се избавил и от алкохолната страст. Вестта за чудото се разнесла навсякъде из Русия и при чудотворната икона започнали да идват хора, страдащи от пиянство. Днес молитвите пред тази икона са за избавяне от алкохолизъм, наркомания и други зависимости. ..

Излязохме от черквата заедно с жената. Тя ни посочи голям камък с желязна халка отгоре:

          − Ето тук цар Борис Трети е връзвал коня си.  Той много е обичал да идва тук.

          −И има запазени снимки от литийно шествие и панихида от 1943 г. след неговата смърт. Явно в този край много са го почитали, - опитах се вляза в темата.

          −Точно така.

Жената беше изключително приветлива, любезна, енергична. Гледаше ни в очите,  сякаш за да отгатне наши желания, за да ги изпълни.

Побъбрихме си още малко за различни нещо и се сбогувахме.

          − Любчо, какво ще кажеш за този манастир?

          − Изключителен… Чист, подреден, хармоничен… И толкова близко за София, от магистралата сигурно се вижда, а никога не сме обръщали внимание, стотици пъти сме минавали… Грабва те веднага, като любовта от пръв поглед!

          − Днес си поет…

          − Наистина, малко са манастирите, които после в спомените си не можеш да ги сбъркаш с друг! Тук, в този…има някаква непостижима нежност… Въпреки внушителната черква! Нежност, мащабност и хармония  на едно място…