АДВАЙТА и ДВАЙТА

 Две школи, две перспективи

Малко по малко започнах да разбирам, че Адвайта Веданта и Двайта Веданта не си противоречат. Те просто описват света на различни структурни нива.

Адвайта Веданта е индийски мироглед, според който светът, който човек наблюдава, е илюзия — няма различни обекти, няма отделни същности, всичко е едно. Единственото реално съществуващо е Абсолютът. При Абсолюта няма време и пространство в нашия смисъл — има една вселенска хомогенност.

Двайта Веданта е индийски мироглед, който твърди „точно обратното“ — всичко е структурирано, всяко нещо е различно от другото. Има Бог, има вселенски разум, но има и милиарди индивидуални души, всяка от които е различна.

Паралелност, не противоречие

Всъщност двата мирогледа не се изключват. Те представляват различни „погледи“ към едно и също, видяно от различни перспективи.

 

Аналогията: човешкото и „планковото“ зрение

 Когато човек гледа света, той вижда най-различни предмети — столове, маси, дървета, планини, звезди и прочие. Всяко нещо е различно от всяко друго.

Ако си представим обаче същество, което възприема света с разделителна способност от порядъка на 10 на минус 25-та степен метра, то ще вижда съвсем друг свят:

Няма „тук“ и „там“ — понятието за локалност губи смисъл.

Няма „това“ и „онова“ — отделността изчезва.

Няма „преди“ и „след“ — последователността се разпада.

Хомогенната структурирана празнота

Това същество ще възприема реалността като равностойна празнота, която вибрира навсякъде по един и същ принцип — хомогенна структурирана празнота.

Това е утробата на всички възможности, в която битието пулсира, преди да се превърне във форма.

Празнотата не е просто липса — тя е непроявено състояние с вътрешен ред, симетрии, възможности.

Структурата ѝ е скрита, но присъстваща. Хомогенността означава равнопоставеност на всички точки — еднакво празно, еднакво пълно навсякъде.

 

Една реалност, два подхода

Описанията на света са различни, защото гледната точка е различна — човешка или „планкова“. Но светът е един и същ.

Адвайта и Двайта не се отричат взаимно — те осветяват различни равнища на една и съща Реалност.

 

Слепците и слонът

Както двама слепци до слон: единият го е хванал за опашката, другият за бивника. Спорят, без да осъзнават, че говорят за едно и също — за слон.

 

 

 

Кричимски манастир „Рождество Богородично“

 Кричимският манастир е разположен в Баташката планина на Западните Родопи, на левия бряг на река Въча и на около 4-5 км. южно от Кричим по шосето за Девин. 

Потеглихме към Кричим.

-        И защо точно на 24 май реши да ходим на манастир? 

-        Че какво по-добро мястото да почетеш буквите от един манастир? Българските букви са оцелели в българските манастири… 

В Кричим има два манастира – „Свети безсребърници Козма и Дамян“ и „Рождество Богородично“. В миналото е имало и трети – „Свети Архангел Михаил“, но днес никой не знае точно къде се е намирал. 

Влязохме в двора на Богородичния. Черквата беше заключена; вратата към втори, вътрешен двор -  също. Позвънихме един – два пъти, никой не се обади. Решихме да изчакаме малко повече, преди да звъннем трети път.

…Няма писмени свидетелства кога е построен манастирът. Едни казват – през ІХ –Х век, по времето на Симеон, други - през ХІІІ. Със сигурност обаче е бил разрушаван и опожаряван. По време на Априлското въстание в района са опожарени 65 села, църквите и училищата им са изгорени, олтарите им са срутени, иконите – с избодени очи. ...Освен селата 4 манастира са били изгорени - „Св Теодор" при Перущица, „Паная" и „Св. безсребреници" при Кричим; и „Св. Никола" при Калугерово. Тук под „Паная” от гръцкото „Панагия” се подразбира, че това е манастирът „Св. Богородица. Свидетелството е на американския генерален консул  в Истанбул Юджийн Скайлър, публикувано  във вестник „Зорница”, бр. 35, от 27 август 1876 г..

В много, ако не при всички български манастири, по-стари от три века, човек може да съпреживее башибозушките зверства и трагизма на отношенията между исляма и християнството в онези пет века, които са влезли в учебници под миловидното „отоманско присъствие“. Искаше ми се обаче днес да се върна мислено още по-далеч в миналото. Има достатъчни факти, които говорят, че този район е бил средище на ранно-християнската култура. Най - очевидният и най-значимият са останките от „Червената църква“ – част от раннохристиянски комплекс с манастир близо до Перущица, който се датира в първите години на ІV в….

Във вътрешния двор на манастира, пред който търпеливо чакахме, знаех, че се намира каменна плоча, на която са „изографисани“ два пауна, а паунът е  типичен раннохристиянски символ -  символ на безсмъртие. Тази плоча е интересна с още две неща – в нейния надпис е изсечена годината 1592 и думите „: „От богохранимото село Батак” -  това е най-старото документирано име на Батак. И най-старата ктиторска чешма, установена в България. Исках да видя плочата.

Отидохме пред най-външната врата с идея след секунди да си тръгнем. Щяхме до отидем до другия манастир – „Св.св. Козма и Дамян“, въпреки че не знаех до къде е стигнала реставрацията и дали изобщо е отворен. На вратата беше изписан телефонен номер. Започнах да набирам номера и едновременно с това натиснах за последно звънеца.

-        Да, да, кой звъни? Заповядайте! 

Една жена, средна на ръст, с прошарени коси, но с гладка кожа без бръчки, излезе от притвора и ни погледна въпросително. 

-        Здравейте! Тъкмо щяхме да си тръгваме! Как е дядо Антим? Близък съм с Лидия Иванова (1)! 

Като чу тези думи жената се усмихна широко и очите й заблестяха - разбрах, че „вратите са отключени“. 

-        Дядо Антим е болен. Допреди малко при него беше лекар от Бургас, духовен човек…  Заповядайте, заповядайте! Бъдете ни скъпи гости!

Влязохме в черквата и започнахме с въпросите си..

-        Черквата е строена в началото на миналия век. Иконописите обаче са нови, има още за довършване… 

-        Нали ще може да видим - попитах - чешмата с каменна плоча, на която е изписана годината 1592? 

-        Разбира се! За съжаление тази плоча стои на земята, повалена…Нямаме средства, за да я представим както трябва. Малко знаем за историята на манастира, като не броим легендите. Малко повече знаем за съдбата на манастира след Априлското въстание. 

-        За игумена Нафталим предполагам, че има информация. 

-        Да, той е бил игумен по време на Априлското въстание. Тук е бил обесен.  На няколко езика е било написана присъдата с мотивите. 

-        Е, това се е правело заради чуждите дипломати, за да се знае колко Османската империя е правова държава! 

-        Точно така! 

-        Документирано е, че отец Нафталим се е изповядал пред  митрополит Панарет преди обесването си. За да не разберат присъстващите заптиета какво си казват, изповедта се водела на гръцки език. Игуменът казал, че е осъден на смърт, защото се разкрило, че в манастира три години преди въстанието се е подслонявала хайдушка чета. Войводата пред четниците се именувал Сава, но при изповед пред игумена казал, че кръщелното му име е Гавраил и е роден в Копривщица… 

-        Ама Гаврил от Копривщица е Бенковски! Не съм чувал преди въстанието Бенковски да е бил воевода на чета! 

Жената остави учудването ми без коментар. 

-        Архимандрит Нафталим споделил също, че за да спаси сребро на манастира го захвърлил в изоставен кладенец и го затрупал с пръст. През 1971 г. , при изкопите за построяване на минерална баня край манастира, в кухината на стар кладенец булдозеристът открил сребърни монети. В Пловдивския археологически музей са прибрани 771 големи турски и европейски сребърни монети от 19 век… 

-        Този край е известен с иманярската си страст – прекъснах разказа – май оттогава иманярите не престават да тършуват наоколо… 

-        Казват, че чардаците са на Страхил войвода, тук е обичал да си почива! И че манастирът е било образователно средище и то за свещеници. Нещо като семинария. Манастирът е имал 800 декара земя. 

-        Казахте, че малко факти се знаят за историята на манастира, но има легенди… - тръгнах да търся по-любопитни неща - Една от легендите разказва, че манастирът е бил свързан с подземен тунел с Кричимския дворец… 

-        Нали стана дума за иманяри? Тук продължават да търсят голямо съкровище – в тунел, в пещери… 

…. Още от турско време, старите хора разказват, че в скалите западно от Кричим, близо до манастира, имало скрита пещера, която се отваряла само на Еньовден или по време на пълнолуние, когато светлината падала точно върху един стар кръст, изсечен в камъка. 

Говорело се, че вътре лежи скрито съкровище –  църковни дарове, скрити от монасите, когато по тези земи минали башибозуци. Според легендата, монасите не искали съкровището да попада в ръцете на безбожници – и затова, преди да бъдат избити, заклели мястото с черна молитва, така че да не може никой грешник да го вземе. 

С годините много иманяри се опитвали да намерят пещерата. Някои дори казват, че са виждали светлина да излиза от процепа в скалите, или чували звън на стари монети, но... който влязъл вътре, повече никога не излизал…

Сестра Антония, така се представи жената, беше любезна и търпелива да разкаже за още факти, предположения и легенди, свързани с манастира. 

Настоях да видим прословутата плоча. 

Ако не ми я беше посочила, никога нямаше да се сетя, че стоя пред уникален артефакт. Ако бяхме в Гърция, или във Франция, например – плочата щеше да бъде оградена, осветена, с информационна табела и с всички реквизити на исторически факт, който е ценен и уважаван. Това би била основната забележителност на този манастир… 

След като ме остави да се подивя на плочата сестра Антония ни заведе до един зид и посочи пръстта пред него с думите: 

-        Тук под тези камъни и под тази земя пред зида е открит масов гроб. Вероятно тук почиват избитите монаси след Априлското въстание. Ние, българите, ходим по тази земя и не знаем върху какво ходим… А сега ви каня на обяд! Дайте ми десетина минути да се приготвя!

Влязохме в трапезарията. Дълга дървена маса беше подредена богато – колбаси, сирене, варени яйца, боб и хляб, естествено. Мина ми през ума да си поискам малко манастирска ракия, но чак до там не стигнах. Гостоприемството беше трогателно!

Разговорът продължи с въпроси и отговори за нашия интерес към манастирите, за нашите професии, за това, с което се занимаваме в момента. Плахо и внимателно попитахме кое е накарало жената да заживее в манастир, какво е работила в светския си живот. Знаех, че монасите не обичат да отговарят на такива въпроси. Считаха се за твърде лични, твърде съкровени. По тази тема обаче любопитството ми винаги е било силно. Животът носи много съблазни, голямо разнообразие от случки и хора и постъпването в манастир в моя вътрешен мир винаги е било свързано с драматични обрати в живота.

Сестра Антония след личния въпрос направи голяма пауза. Колебаеше се дали да отговори.

-        Работила съм в Ръководството на въздушното движение! – каза го тихо и веднага се прехвърли на друга тема. 

Благодарихме, изказахме съжаление, че не можем да получим благословия от отец Антим, за когото бях чувал чудесни отзиви. 

Потеглихме към Кричим. 

-        Юрка – подхвана ме Любен - забелязал съм, че почти всеки манастир, който посещаваме, оставя в теб някаква загадка. В Кричимския май загадка нямаше… 

-        Така си мислиш! Обърна ли внимание на онази каменна плоча, захвърлена в тревата, близо до манастирската чешма, на която се пулих поне десет минути? На сайта на Пловдивската митрополия пише, че в камъка на плочата са изсечени следните думи: „…направи се тази чешма в лето 1592 от ктитора Илия“. Този текст беше почти заличен. Снимах го и поисках от Изкуствения интелект, чието зрение е доста по-зорко от нашето, да потвърди, че това е текстът. Той потвърди. 

-        И каква е загадката? 

-        Един каменоделец в България  в годината 1592 никога няма да издяла „1592“. По това време летоброенето не е от Рождество Христово, а от Сътворението на света – това е по византийската хронология.  Според нея Христос се ражда през година 5508. Това означава, че каменоделецът е трябвало да изпише 7100 (5508 + 1592). Следиш ли ми мисълта? 

-        Опитвам се… 

-        Сега към тази забележка трябва да кажем, че това изписване „7100“ е изключено. Арабските цифри на българска земя влизат в употреба през 18 век - това е известно от ръкописи, надписи, грамоти, евангелия и дарствени плочи от периода, поне така твърдят историците. А масовата употреба на арабски цифри се налага едва през 19 век. 

-        Е добре, де! Този Баташки каменоделец каква година е изписал? 

-        Най-вероятно, след като знаем коя година е правена плочата, изписването да е било с кирилски цифри. А кирилските цифри всъщност са букви. За да се четат като цифри, над буквите се е слагало „титло“, една вълничка. Например буквата „З“ – „Земля“ с титло е 7. За да стане 7000 пред нея се поставя специален знак – прилича на наклонено пресечено равенство. След това се добавя 100, което е в същност буквата „Р“ („Ръци“). Така със знака за „по хиляда“+ З+Р+титло ще стане това, което ние знаем като 7100, което пък преведено на нашето летоброене ще бъде 1592. 

-        Ей сега, ми скри топката! 

-        Знам тази система от кирилски цифри, защото съм се сблъсквал с такива манастирски ръкописи. И ако знаеш колко съм се кокорил, докато ми я обяснят! 

-        Загадката става ясна! 

-        Да, загадката е следната: става дума или за фалшификат, или някой е заличавал оригинала, за да изпише нещо разбираемо! Кое е вярно, не знам! 

-        Можем ли да приключим разходката с нещо по-просто? 

-        Може, давай към кричимската пътека, която води до Асеневия камък. На него е изписано „На този камък седя цар Асен, когато превзе Кричим“. 

…. Този надпис не съдържа конкретна дата. Историците обаче го свързват с похода на цар Иван Асен II след битката при Клокотница през 1230 г., когато Кричимската крепост е окончателно присъединена към българските земи... 

-        Най-после нещо безспорно и ясно! 

Нямах желание да приключа разходката с такава очебийна яснота. Затова добавих: 

-        Съществуват и хипотеза, че надписът може да е от времето на цар Асен I (1187-1196)… 

-        Сега нарочно ли усложняваш нещата? 

-        Без да искам. Просто знам, че Иван Асен II  винаги се титулувал изрично като "Иван Асен" в надписи, грамоти и чужди извори. А на камъка пишело просто „цар Асен“ 

 

(1)   Някои имена в разказа са променени.

 

Говедарски манастир „Св. Георги Победоносец“

 Манастирът се намира  в покрайнините на Говедарската котловина, на около 2 км южно от с. Говедарци, община Самоков, Софийска област. 

6 май, Георгьовден. Осем казана, дълбоки по метър, строени като войници покрай външен зид на манастирския двор, под дървен навес, готвеха курбана. Мъж и жена с копрали (дълги дървени пръти) и огромни черпаци разбъркваха вареното агнешко. Друг мъж хвърляше дърва в огъня под казаните. Гостите бяха поканени на празничната трапеза в 13 часа.

Малък манастир, с миниатюрен двор – пред името на патрона св. Георги Победоносец пишеше „Манастирче“. Черква, до нея сравнително голям параклис, едноетажна сграда с няколко прозореца с решетки и пушещ комин на покрива. На верандата беше поставена маса със свещи.

Загледах двете дървени табели над входа на параклиса. На долната, по-малката, беше изписано „Манастир Свети Георги Победоносец с. Говедарци 1363г. – 1411г.“

Около свещите се суетеше мъж на около 40 години, реших, че е местен и го попитах:

-        Извинете за безпокойството! Какво означават годините, издялани на табелата?

-        За първата година не знам – отговори ми мъжа – За втората – 1411 г. се смята, че това е годината, в която в селото се заселват говедари и в знак на благодарност към гостоприемството построяват първата черква на това място.

… Мястото, на което днес се намира Говедарският манастир, е почитано като свято още от времето на цар Иван Шишман (1350–1395), последния владетел на Търновското царство. По народни предания там е имало оброчно място с каменен кръст, което местните хора пазели като символ на вяра и закрила.

След опожаряването на Рилския манастир около 1411 г., говедарите, които се грижели за неговите стада, се заселват край днешното село Българене (днешно Говедарци) и в знак на благодарност изграждат първата черква върху старото оброчище. Интересно е да се отбележи, че в кратките справки за Рилския манастир като години на опожаряване и разграбване са посочени 1378 и 1833. 1411 г. се среща в по-детайлните и специализирани изследвания, особено когато се разглежда периодът на османските междуособици след смъртта на Баязид I...

-        Добре де, все пак тази 1363 година трябва да има обяснение! – продължих да настоявам. 

-        Не знам… Чувал съм, че тази година някои я смятат за началото на завладяването на България – тогава турците превземат Пловдив, тогава Филипопол. 

-        Да, ама както са изписани годините с чертичка между тях приличат на дата на раждане и дата на смърт. 

-        Май ме хванахте за екскурзовод… Сигурно двама дърводелци са правили табелата и всеки от тях е искал да сложи различна година. 

-        Шегувате се! 

-        Защо пък да се шегувам – в дърводелството сигурно също има художествена измислица, както има в литература… 

Благодарих и се извиних за настойчивостта.

…. Първата черква е разрушена от турците, вероятно през 1667. Едва в средата на XIX век (1848–1855 г.) самоковецът Чакър войвода възстановява храм на същото място. Какво се случва с тази черква няма спомен. През 1941 г., монахинята баба Тодора (с духовно име Теофания) изгражда параклис върху старите основи. Първо го огражда с дървена ограда, а през 1942–1943 г. издига и каменна около святото място. Едва през 1987 г. е построена новата черква, която днес стои в центъра на манастирския комплекс…

От жената, която продаваше свещи, с любезен разпит, научих някои любопитни неща около баба Тодора.

… Историята за баба Тодора, монахиня-отшелница, свързана с Урдиния циркус и основаването на Говедарския манастир, е част от местните предания, които не са широко известни или официално документирани, но се пазят като устна история сред хората в Говедарци и околността.

Родена през 1887 г. във Варна, Теодора (по-късно известна като баба Тодора) преживява лична драма, когато сгодяването ѝ се проваля по вина на родителите ѝ. Това я подтиква да потърси духовно уединение. След като не успява да се установи в Рилския манастир, тъй като е мъжка обител, тя се отправя към Рила планина. Прекосила билото на север и през Урдиния циркус се озовала в дефилето на Урдината река. Там се заселила в малка пещера (около 3–4 м) и заживяла аскетичен живот в пост, молитва и покаяние, по подражание на св. Йоан Рилски.

През този период тя се изхранвала с диворастящи плодове през лятото и с коренища през зимата, понасяйки суровите условия на планината без огън и с минимални средства. След около две години била открита от местни дървосекачи и овчари, които я убедили да слезе в село Говедарци.

В Говедарци Теодора се установява в манастирчето „Света Троица“, където продължава своя духовен живот. След това, след видение Богородично, построява параклис с помощта на селяните и се грижи за него до края на живота си. Сестра Теофания  доживява до 72-годишна възраст, като се представя в Господа през 1959 г…

Празничната света литургия започна в 10 часа. Малката черквичка беше пълна, главно с млади хора. Свещеникът с топъл и плътен глас водеше богослужението, а на катедрата на клироса две жени пееха тропарите. След песнопението „Като освободител на пленници, защитник на бедни, лекар на болни и поборник на царе, великомъчениче Георги, моли Христа Бога да спаси нашите души“ отецът изчете диптиса, списъка с имена за здраве и спасение на живите и за упокой на душите на починалите.

По време на службата забелязах едно подреждане на иконите на иконостаса, което не отговаряше на канона. По принцип в дясно от царските двери (от гледна точка на вярващите, гледащи към олтара) стои иконата на Христос. В дясно от нея би трябвало да е иконата на Йоан Кръстител. Вляво от царските двери трябва да е иконата на Света Богородица, а в ляво от нея иконата на патрона на Храма, в случая иконата на свети Георги. Така е по канон. В тази черква обаче иконата на патрона беше в дясно от тази на Христос, на мястото на иконата на Йоан.

Знаех, че това изключение се прави, когато иконостасът се изработва по време на война – тогава има практика вдясно от Христос да се поставя светец – войн. Случаят обаче не беше такъв.

След като службата приключи попитах за това несъответствие мъжа, който помагаше на отеца  - подаваше му диптиса и кадилницата, със сигурно клисаря на черквата.

-        Отгоре ни наредиха. Преди година – две беше. То и в селото в черквите също направиха това разместване. 

-        Обясниха ли защо? 

-        Не съм чул обяснение.

Разбира се, тези отговори не ме удовлетвориха. Попитах и отеца, като му разказах какво ми е казал клисарят.

-        Не е вярно. Аз съм тук от 13 години и иконостасът винаги е бил с тази подредба. 

-        Все пак, защо тук канонът е нарушен? 

-        Силни думи… Да,  такива размествания не са част от официалния канон на православната църква, но се допускат в определени случаи, особено когато отразяват местни традиции или исторически обстоятелства. Това разместване се среща  в народната и църковната практика понякога, особено когато храмът е посветен на воин-светец. 

Благодарих на отеца за търпението и постояхме десетина минути на двора на манастира. 

Решихме да не оставаме на манастирската трапеза. Друга ни чакаше – с много приятели и роднини на нашите домакини. На поляната пред манастира бяха насядали хора. Истинско лято – топло, свежо, искрящо. Пролет вече почти нямаше. За мое голямо съжаление.