четвъртък, 28 април 2016 г.

Солидарност


Традиционната годишна конференция „Солидарност за всички“ на Партията за страхотна справедливост (ПСС) трябваше да започне след десетина минути. Всичко беше отлично подготвено. Както винаги, в началото щеше да прозвучи химнът „Солидарност завинаги“ на Пийт Сийгър. От двете страни на президиума, на три метра височина, висяха плакати със заглавието на химна. Единият – на български, другият – на английски, Solidarity forever. Това беше знак за солидарност с международните гости.

Седмица преди конференцията имаше проблем с химна. Шефът на отдел „Пропаганда“ държеше да се пусне изпълнението на Ленард Коен, а шефът на отдел „Организационен“ настояваше за това на Джеси Томас Браун. Двамата се редуваха да висят пред кабинета на Председателя, за да го убедят в правилността на своя избор. Той ги изслуша по няколко пъти, но нищо не каза. Това повиши междушефското напрежение, а то пък прерасна в ругатни между самите отдели. Два дни преди конференцията, в 8.30 ч. сутринта, шефът на „Организационен“ отново застана пред кабинета на Председателя, който обикновено идваше в 9. Този път обаче дошъл, оказва се,  в 7, а шефът на „Пропаганда“ научил отнякъде и нахълтал при него още в 7.30. Излязъл в 7.45 и гледал победоносно, както осведоми секретарката. Явно беше спечелил. Химнът щеше да звучи с гласа на Ленард Коен.

Новината бързо плъзна из лабиринта на партийната централа. Тази малка победа – малка, но победа! – означаваше, че в този момент шефът на „Пропагандата“ беше по-влиятелен. Уважението към него нарасна. У някои партийни служители се превърна дори във временен респект. В орготдела държаха огромно сметало с пет реда. На всеки от тях се отчитаха загубите и победите на петимата шефове на отдели. Дежурният с неудоволствие премести една топка от ляво надясно в реда на отдел „Пропаганда“.

Преброителите бяха готови. Първата им задача беше да отчетат кои делегати не стават на химна. Всяка година имаше по десетина такива. Знаеше се мястото на всеки, така че беше лесно да се разбере кой си седи на химна. Неставането се квалифицираше от Ръководството като неуважение към Солидарността и косвено  като неуважение към Справедливостта. В крайна сметка това беше неуважение към Партията. Списъкът се предаваше на секретаря по идейното развитие и се използваше при атестацията на партийните кадри.

Комисията по томболата също беше готова. Цяла година тя събираше молбите на уволнени партийни кадри и в навечерието на конференцията изтегляше пет имена. Късметлиите щяха да бъдат възстановени на работа. Тази процедура се изпълнява, когато Партията е на власт. Когато е в опозиция, изтеглените попадат в списък за назначаване с предимство след спечелване на властта.

Във фоайетата около конферентната зала, зад специално опънати червени шнурове, започнаха да се подреждат Просителите. На гърдите на всеки висеше табела. Тя указваше какъв пост – назначаем или изборен, е изпълнявал човекът в миналото и посочваше каква сума проси и за какво. Бивши депутати, министри, зам.-министри и по-дребни служители, останали без работа или затруднени материално, обикновено търсеха помощ за лечение, на себе си или на свои близки. Допустими бяха прошения за лица до трето коляно по права линия и до второ по съребрена. Пред всеки Просител имаше голяма картонена кутия и минаващите можеха да пуснат бележка с обещана сума и координати за връзка. Упълномощени лица пускаха бележки от името на основни и общински организации. После редът беше следният: Просителят се свързва с посочените в бележките лица и урежда получаването на сумата, като отделя 20% за Централата. Да станеш Просител, не е проста работа. Специална комисия в продължение на два месеца разглежда молбите и определя кой може през съответната година да бъде Просител. Местата са ограничени. Няма безкрайни фоайета.

На видно място в едно от фоайетата беше разположено „Таблото на позора“. На него закачаха големи снимки на партийни служители, изгонени от работа, които впоследствие бяха осъдили Централата. Естествено, под снимките имаше конкретна информация – име, длъжност и размер на взето чрез съда обезщетение. В специални кутии до таблото бяха наредени пейнтбол топки, с които делегатите можеха да замерват снимките. Това беше  дори препоръчително, а за специална група новоназначени – направо задължително. Топките се разпльокваха и оцветената вода се стичаше по таблото...

                                               *    *    *

Председателят вдигна ръка, което беше знак, че конференцията трябва да започне. Пуснаха химна „Солидарност завинаги“ в изпълнение на Коен. Делегатите станаха на крака. На голяма видеостена зад Президиума се сменяха кадри, илюстриращи солидарността. Хора се прегръщат по улиците...Скупчени работници скандират „Да живей!“...Партийни ръководители раздават шоколади и плюшени играчки на деца от Домове за изоставени... Младежи с различен цвят на кожата, хванати за ръце, играят ръченица на площада... От време на време в едър план се появява образът на Председателя, вперил поглед в обсипано със звезди небе.

След като химнът свърши, Председателят се изправи зад катедрата и започна своя годишен доклад. Той обстойно анализира социалната действителност през призмата на факторите, които тласкат хората към солидарност, и на факторите, които ги възпират от солидарни постъпки. Хвърли мост между ценностите „справедливост“ и „солидарност“, като аргументирано доказа, че солидарността е феноменален завършек и венец на справедливостта и че последната от своя страна е куха и псевдо, ако не поставя солидарността като основна тухла в своя фундамент. Разбира се, голяма част от доклада беше посветена на работата по изработване на „Стратегия на солидарността“, подхваната от две независими една от друга научни групи.

След финалните думи и бурните ръкопляскания видеостената зад Президиума отново светна, за да покаже как Председателят се разхожда из някакви подземни мини с каска на главата, хванал под ръка работник... Председателят носи на двете си ръце по едно дете – момче и момиче, усмихва им се и сочи с брадичка и нос нещо напред... Председателят прекопава райграса в междублокова градинка сред усмихнати съкооператори... И всичко това – пестеливо, за не повече от половин минута.

Дойде редът на съдокладите. А тук разнообразието беше огромно. Явно тази година е бил положен сериозен труд. Ето някои от темите: „Неолиберални препятствия пред солидарността между богати и бедни“, „Стагнация и деформация на солидарността в постиндустриалното общество“, „Етапи на солидарността – от замисъла до ощастливяването“, „Исторически диапазони на солидарността – от пещерното братство на питекантропа до взаимопомощта в космическите станции“, „Солидарността като фактор за осмислянето на верните социо-историко-културни дискурси“, „Предсолидарно мислене и следсолидарни аксиологични обобщения“, „Солидарността в България – традиционност и новаторство“, „Изначалната доброта като предпоставка за надкласово вплитане на солидарността в социалните отношения“. И други.

След като науката се произнесе по фундаменталните теоретични и практически аспекти на солидарността, думата беше дадена на обикновените делегати. Подбрани бяха така, че да се получи представа за реалната солидарност в най-различни аспекти. Майка на пет деца получила три кашони с банани за Коледа... Работник с фрактура на черепа в следствие на трудова злополука получил първа помощ от лекар – активист на Партията... Делегат милионер дарил дванайсет кашона с художествена литература на три читалища, избрани след конкурс. И много други.

От време на време думата бе давана за реплики или допълнения от залата, където също всичко вървеше гладко и хармонично. Само един делегат се опита да развие темата: „Защо България е най-бедната страна в Европейския съюз?“, но водещият го прекъсна с обяснението, че се включва ни в клин ни в ръкав. Провокаторът се беше докопал до микрофона след работника с фрактурата и въпросът му  не можеше да се разглежда нито като реплика, нито като допълнение.

Дойде ред и на Парламентарната група. Неин зам.-председател запозна конференцията с новите проектозакони, подготвени и внесени от Партията: „Удвояване на броя на годишните томболи за лечение в чужбина на деца с церебрална парализа“, „Финансиране на чуждоезикови курсове за съкратени миньори“ и „Повишаване на ДДС-то за пържени храни, водещи до заболяване от рак, в полза на Фонд за усъвършенстване на хемодиализата“, „Диференцирана коледна помощ от 2 до 4 лева за пенсионери с пенсия под 200 лева“.

Петте часа, определени за конференцията, минаха неусетно. В заключителните си думи Председателя развълнувано обясни перспективите на практическата солидарност, научно дефинирана чрез теоретичното богатство на Партията в тази област. Отново дойде ред на химна и този път делегатите, станали на крака, запяха заедно с Ленард Коен. Две внушителни групи, подготвени от организаторите, подкараха песента на два гласа. Видеостената зад Президиума отново се оживи. На големия екран засмени дечица затичаха на воля из някакво житно поле, вятърът развя кичурите им, а огромно блестящо слънце окъпа в светлина и полето, и децата, и цялата зала.



петък, 8 април 2016 г.

Боклук


Дечо Дечев, както си зяпаше от балкона, видя до контейнера за боклук  огромен кашон. Дечо имаше набито око за кашоните, предпочитана разпалка за камината. Беше в края на март, студените и топлите дни се редуваха. Студените дърпаха към зимата, топлите бутаха към пролетта. Все още палеше камината вечер, за уют. След няколко дни сезонът ѝ щеше да приключи. „Мързи ме, ама ще сляза да го взема“.

Когато доближи кашона, видя, че не е един. В него бяха напъхани други, по-малки, а най-малкият беше натъпкан с картони. „Леле, че с това ще мога да паля поне три дни!“, зарадва се Дечо и се наведе да вземе кашоните.

-         Не пипай! – някой изръмжа отзад.

Дечо вдигна поглед и видя на метър от себе си мъж на около шейсет. Маратонки, избелял анцуг, фланела, кожено яке и каскет. Почти бяла брада и малки очички, които го фиксираха.

-         Защо да не пипам?

-         Защото този кашон е мой!

-         Вие сте го изхвърлили и сега идвате да си го приберете?

-         Глупости, аз нищо не изхвърлям. Този участък тази седмица е мой, следователно и кашонът е мой.

На Дечо му мина през главата да махне с ръка и да се прибере. Много важно, някакъв кашон. Обаче го хвана яд. Специално беше слязъл. И някакъв му се прави на собственик. Тарикатлъците в тази държава край нямаха – в работата, в трамвая, в магазина, сега пък пред контейнера за боклук.

-         Кашонът не е Ваш, а мой. Някой го е изхвърлил и аз дойдох преди Вас! – Дечо се приготви за лют спор.

-         Да бе, дошъл преди мен! Аз от пет минути го наблюдавам, ей от там! Освен това казах, че участъкът е мой!

-         Извинете, в какъв смисъл участъкът е Ваш?

-         В буквален. Тази седмица по „Сусанин“, „Вихрен“ и „Симеон Радев“ аз събирам хартията, стъклото, пластмасата и желязото. Другата седмица е друг. Гошо, ако трябва да бъда по-конкретен и ако Ви интересува. Четирима сме в района и се редуваме.

Дечо го изгледа продължително. „Да е циганин, не е. Да е пиян, не е!“

-         Извинете, аз живея отсреща, изхвърлям си тук боклука и, ако искам, мога от тук да си взема боклук!

-         Не можете!

На Дечо взе да му писва.

-         Как да не мога, бе! Събрали се били и си разпределили улиците! Кой ви дава право да ги разпределяте? Всеки, който мине, може да си вземе каквото поиска!... И ако ти го оставя, какво ще го правиш?

-         Как какво, ще го продам! Като гледам размерите му – метър на метър, и как е натъпкан – поне пет кила. Това са 50 стотинки. А на теб за какво ти е?

-         Ще го горя в камината. За разпалки.

-         Че вестници нямаш ли? Глей какъв хубав картон!

Дечо взе да се развеселява. Този определено беше образ. „Що не взема да си побърборя с него? И без това нямам какво да правя...” ...„Разпределили си били района!“

-         Знаеш ли какво? Отстъпи ми кашона, а аз ще почерпя! Ще взема едно патронче водка и ще си го делнем!

-         Всъщност ще дадеш цели два лева?

-         Че защо да не дам? Брикетите за камина ми излизат по лев на разпалване. Аз с този картон ще разпаля поне три пъти.

Брадатият май също се развесели.

-         Става!

-         Добре, чакай ме тук... Или по-добре седни на бордюра отсреща, аз за две минути идвам... Ама да не хванеш кашона и да изчезнеш?

-         Глупости! От него ще взема не повече от 50 стотинки. А ти ще почерпиш за лев. Не съм такъв балък. Ама гледай ти да не изчезнеш. И да ме вържеш да чакам! Пет минути и изчезвам!

-         Какви пет минути, бе! Ей я бакалийката – през улицата!

Дечо купи едно патронче водка и две пластмасови чашки, върна се, седна до брадатия на бордюра, отвори, разля и му подаде едната чаша.

-         Наздраве! Аз съм Дечо.

-         Наздраве! Петър.

-         И Петьо... Да си говорим на ти... С боклук ли се прехранваш?

-         С боклук... Ама какво е „боклук“?

-         То е ясно какво е „боклук“...

-         Кажи де, какво е?

-         Ами нещо изхвърлено или за изхвърляне...

-         Не е толкова просто. Боклукът е нещо, което стои там, дето не му е мястото. Вчера тоя кашон не е бил боклук. Днес е, защото до контейнера няма функции. Аз, като го взема, престава да е боклук и се превръща във вторична суровина.

-         Ти сега дефиниция за боклук ли ще ми дадеш?

-         Защо да не дам? Аз ти дадох. Като сипваш кафе в машината, кафето не е боклук. Ако го разсипеш на пода, става боклук. Защото мястото му е в машината. На пода няма работа, за нищо не служи. Затова там е боклук. В този смисъл казваме, че в Парламента има много боклук. Става, например, един лекар депутат и се превръща в боклук. Защото мястото му не е там. Когато е при болните, не е боклук, защото там му е мястото. Теория на относителността...

-         И какво друго събираш?

-         Всичко. Пластмасови бутилки. Стигат до 40 ст. за килограм. Буркани и друго стъкло – около 4 ст. Миналата седмица намерих два радиатора – 25-35 ст. за килограм. Това е дебело желязо. От чугун пак толкова струват, понякога по-скъпо. Неръждавейката е 1,5 лв. за кило. Барабан от стара пералня, например.

-         Друго?

-         Олово, мед, месинг...

-         Книги намираш ли?

-         Рядко. Преди месец намерих два кашона със стари книги. Те обаче не са вторична суровина. Продавам ги на един приятел – от 50 ст. до лев парчето. После той ги продава на битака. Взима им от лев до два... Що питаш за книги?

-         Не знам... Хрумна ми... Впрочем, аз работя в издателство. Редактор съм.

-         Ей, ей! Я остави кашона! – Петър се развика на някакъв циганин, който се беше спрял до кашона и го оглеждаше. – Ей, човек малко да се разприказва и отиде му вторичната суровина...

-         Че що да го оставя?

-         Защото е мой... Защото е наш... Айде, чупката!

Циганинът се почеса по врата, хвана дръжката на някаква количка, пълна с пластмасови бутилки, и си тръгна.

-         А ти какво си работил? – Дечо продължи разговора.

-         Какво ли не. Последно преди година бях охрана в едно училище. Ама ме изгониха. Иначе, базово, съм микробиолог. Преди много години бях асистент по биология. Съкратиха ни с голямата балтия. После за няколко години – в една лаборатория по патофизиология. Ама и това беше отдавна. Цялата лаборатория бастисаха. Нямало пари за тинтири-минтири. Оттогава – каквото намеря. За малко, за дълго, за колкото дойде. Сега съм специалист по боклука... Я виж, сега пък някаква баба се навърта около кашона. Айде, твой ред е! Разкарай я!

Дечо изгледа бабата и извика почти любезно:

-         Бабо, извинявай, този кашон е зает!

Петър го прекъсна:

-         А бе, я по-строго! Какви са тия лиготии! Просто изръмжи! „Извинявай...“ Няма какво да се извиняваш!

Дечо се опита да изръмжи, но не му се получи. Бабата ги изгледа и си тръгна.

Биологът погледна празната си чаша и събра вежди в неодобрение:

-         Сега аз ще почерпя. Патронче. Стой тук и си охранявай боклука!

Пресече улицата, хлътна в бакалията, сетне се върна с бутилче в ръка и разля.

-         А ти що черпиш? Къде ще ти излезе сметката?

-         Щото ми е кеф. Говоря с интелигент. Щом питаш за книги в боклука, значи ти мърда умно под шапката. Айде, разкажи нещо за себе си.

Дечо отпи голяма глътка. И започна да му разказва за книги, стари и нови, за класика и съвременна литература, за нови автори. По едно време Петър го прекъсна:

-         Няма нови автори. Измисляш си. Сега всички мислят за пари... Гогол преиздавате ли?
-         Защо пък точно Гогол?

-         Щото ми е любим. Я се огледай! У нас мъртва душа до мъртва душа... Човекът се е сетил да пише за мъртвите души...

-         Не се е сетил той. Идеята е на Пушкин. Освен това не знам за какви мъртви души днес говориш. Може да ги има, ама те не са Гоголевите. Неговите са били крепостни селяни, умрели, но незаличени от държавните списъци. Чичиков ги купува по документи, после ги залага в банки, взима пари и не ги връща. Далавера, руска.

-         Нищо не си разбрал. А уж си литератор. Мъртвите души са други – тия, дето са продавали и купували души. Манилов, Плюшкин, самият Чичиков.

-         Не е така...

-         Така е, а днес ги има много. Тия, дето продават и купуват души, са много. Освен това обичам Гогол, защото ми е пълна противоположност. Много е мразел боклуците. Не в преносен, а в буквален смисъл. Било го е страх да не се разболее от тях. Ние, противоположностите, се привличаме. Е, има и по какво да си приличаме – мрем да вземаме пари на заем...

После минаха на Йовков, Дончо Цончев, Марк Твен и Мопасан. Литературният разговор продължи повече от час.

-         Дечо, защо не вземеш да отскочиш за още едно патронче? Аз ще ти пазя кашона.

Подкараха третата. Петър взе да разказва за биологията, физиологията, за студентите, за лаборантките. Премяташе се хаотично на неща, свързани с образованието и бившите му професии. После го удари на социални теми.

-         Щели да издигат паметник на Рейгън...

-         Това пък как ти изскочи в акъла? Голяма глупост е идеята за този паметник. Какво е направил за България, че да го изтипосваме Рейгън?

-         Не говори така, умен човек си. Първо, научно погледнато, няма такова нещо „България“, че да питаш какво е направил... Искам да кажа, че няма такъв организъм, с обща памет и общи цели. Има живеещи в България. За някои е направил, за други не е. Идеята за този паметник е логична. Само че мястото му не е в „Южния парк“. Трябва да го сложат пред „Булбанк“ и Хампарцумян да резне лентата. Рейгън е направил много за банките и за банкерите. И те са хора, и те трябва да слагат цветя някъде. Освен това, ако Рейгън не беше махнал „златния стандарт“, тази фондация „Америка за България“ щеше ли да има толкова пари да пръска тук? Нямаше. Сега янките печатат долари и могат да си ги харчат, където им текне... Следи мисълта ми, не се разсейвай!.. Ако фондацийката нямаше толкова пари, знаеш ли колко хора у нас щяха да се чудят от какво да живеят? Значи и на тях им е необходим Рейгън. И те трябва да слагат цветя някъде...

Дечо се почеса по главата и попита:

-         Ако от теб зависеше, на кого щеше да вдигнеш паметник?

-         На Вирхов. Рудолф.

-         Какъв е този Вирхов?

-         Основоположник на клетъчната теория в биологията и на клетъчната патология в медицината. Според него организмът е федерация от клетки. Съществуват независимо една от друга и боледуват независимо една от друга. И ние, в нашата България, си мислим, че сме някаква федерация от някакви индивиди. Преуспяващи независимо един от друг и пропадащи независимо един от друг. Всеки сам за себе си. Тия в парламента си мислят, че моето ровене по кофите не ги засяга. Изобщо не им е на акъла, че мога да създавам сериозна принадена стойност. Пък да си призная, и аз си мисля, че моят живот не зависи от тия боклуци, използвам термина в научното му значение. Та искам да кажа, че трябва да издигнем паметник на Вирхов. Той е родоначалник на нашето мислене. Не, трябва да му издигаме паметник във всеки град и във всяко село. А всеки интелигент трябва да си държи негов бюст в хола...

Петър изведнъж млъкна и така мълчаха няколко минути.

-         Знаеш ли какво? Смрачава се, ама що не вземеш едно последно патронче!

-         Да не ни стане много?

Вместо да отговори, Петър се вторачи в контейнера.

-         Гледай, бе! Кашона го няма! Къде сме зяпали! Докато ти разясня връзката между теорията на Вирхов и социалната ни психология, някой го е гепил!...

Гледа Дечо, кашонът наистина го няма.

-         Значи, пием последно. Този път за загубата. За мъката. За твоите трудности довечера, ако палиш камината само с вестници. За световното зло. За крадците на кашони. Давай, за последно!

Дечо стана, купи патронче, седна до Петър и разля. Петър кимаше леко и почти фъфлеше за някаква обща патогенеза на българския ум.

Почти се беше стъмнило. До контейнера с боклук спря някакъв пикап. Шофьорът слезе, отвори задните врати, започна да вади кашони и да ги слага на земята.

Дечо сръга Петър.

-         Гледай, гледай!

И двамата се вторачиха в сцената пред тях. Кашоните нямаха свършване. Купчината стана толкова голяма, че скри контейнера. Планина от кашони.

Петър прекара длан през лицето си, замижа, дръпна брадата си сякаш искаше да се събуди, и измърмори:

-         Мама му стара... Като пийна малко повече, и започват халюцинациите. Започвам да виждам много, много боклук. Май е време да тръгвам.

Петър стана, потупа Дечо по рамото и леко олюлявайки се, пресече улицата. После зави покрай бакалията и изчезна.

Дечо също стана. „Майната му, тази вечер няма да паля камината. Който иска кашони, да заповяда...“ И хлътна във входа на кооперацията си.