петък, 30 април 2021 г.

За страха

                                                     Стъпало 21

За малодушната боязливост или страхуване

Страх има тогава, когато си въобразяваш бъдещо нещастие. Когато си обхванат от страх, тогава сърцето ти е разтревожено от незнайна злополука. Боязливостта е очакване на ненадейни беди.

Първото нещо, за което монахът трябва да помисли, когато се страхува, е за силата на своята вяра. Те са в обратнопропорционална зависимост. Колкото е по-малка вярата, толкова повече душата е склонна към страх. Вярата е упование, това е облягане на сила. Вярата е защитеност. Когато силно вярваш, ти си близко до своя покровител. Няма как да се страхуваш ако със сигурност знаеш, че до теб е върховната сила, която те пази. Не случайно за боязливостта се казва, че е МАЛОдушие. Малка и слаба е душата на страхуващия се. Душата е толкова по-голяма, толкова по-силна, колкото е по-свързана с духовния, с небесния свят. Слабата вяра прави душата малка. Силната вяра създава силна душа.Такава е връзката между вярата и страха.

Порокът страх е пряко свързан с порока горделивост. Колкото е по-голяма горделивостта, толкова е по-вероятно и страхът да е голям. „Гордата душа е робиня на страха“, казва Отецът. Колкото  по-ценен и по-значим се чувстваш, толкова повече има какво да губиш. Голямо богатство ли си? Ако си голямо, значи „крадците“ има за какво да нахлуят. Извикай скромността у себе си, проникни се от чувството за своето незначителност, и ще видиш как страхът ще започне да изчезва.

Всички боязливи са тщеславни, макар че не всички, които не се боят, са смирени. Случва се и разбойници и мародери да не се страхуват.

Монахът не трябва да чака страхът сам да си отиде. Вярно, страхът е детска и достойна за осмиване страст, но ако монахът не се бори с него, с него ще си остарее. Затова монахът трябва нарочно да отива на онези места, от които се страхува. Няма друг начин да победиш страха, освен да го предизвикаш, да му се отдадеш, да се оставиш в неговите обятия. Ако искаш да победиш страха, не се страхувай от него! Кажи си „Ето ме! Грабни ме!“! И включи молитвата! Като стигнеш до страховитото място, „издигни ръце и бий враговете с името Иисусово!“  Бий ги с името Господне, защото няма по-силно оръжие от него нито на земята, нито на небето. Ако бъдеш достатъчно настойчив да предизвикваш страха и да се научиш да не се страхуваш от него, един ден ти ще го пребориш. Тогава благодари за тази победа на Оногова, който те е избавил. И ако му благодариш истински, от дъното на душата си, той навеки ще бъде твой Покровител.

Освен с благодарност при победи, още по един начин монахът трябва да включи Покровителя в своята борба със страха. Монахът трябва да разбере, да усети дълбоко в душата си, че в ръцете на Бог е всичко, което му се случва. Бог е източникът и на непредвидените случаи, мисълта за които ражда страх. От Бога очаквай всичко, което ти се случва, включително и това, от което се страхуваш! Тогава боязливостта ще изчезне. Бъди роб на Господа, за да бъдеш свободен от всичко сътворено. Ако монахът се страхува само от Господа, той от нищо друго няма да се страхува. И обратно, ако монахът не се страхува от Господа, тогава той и от сянката си ще се бои.

събота, 24 април 2021 г.

За телесното бдение

                                                Стъпало 20

За телесното бдение: как чрез него ние достигаме духовното и как трябва да го извършваме

Ако на 19-тото стъпало Йоан Лествичник казва няколко изречения за сънливостта, като я слага в редичката на враговете, които обезсилват молитвата, то той посвещава изцяло 20-тото стъпало на достойнствата на бдението.  Бдението не е просто бодърстване, не е просто липса на сън. Бдението е бодърстване в молитва, в отдаденост на Бога. От качеството на бдението зависи колко близо е монахът до Бога.

Истинското бдение – това, което монахът постига на 20-тото стъпало, угасява плътските пламъци, прогонва и най-бледата сянка на сънливост, изпълва очите със сълзи, смегчава сърцето, опазва ума от греховни помисли и залитане към всякакви мечтания. Такова бдение укротява злите духове и обуздава езика.

„Бдителният монах е ловец на помислите, способен лесно да ги забелязва и лови в тишината на нощта“.

Богатството на монаха се събира по време на бдение – „във вечерните и нощните бодърствания пред Бога и в подвизите на ума“. Това, което за земеделеца е харманът и винарската изба – мястото, където се събира неговото богатство, това за монахът е бдението.

Бдението не е дадено като подарък на монаха – то се постига с упорит труд. Неопитният монах е бодър при беседите, но когато дойде време за молитва, на него често му се затварят очите за сън. Опитният, бдителният монах е бодър и в разговор и в молитва. Лесно е да си бодър, когато си потопен в многословие. Трудно е да си бодър, когато си в продължителна молитва.

Бдителността се постига с упорита борба против мъчителния дух на сънливостта. Този дух е особено настървен при начинаещите монаси – той иска да ги направи лениви още в самото начало на подвига, той иска да разчисти място за беса на блудството. Този дух  си има своите трикове и за опитните монаси. Той се опитва да  ги обсеби с коварство – по време на молитва духът на сънливостта ги изкушава да се заемат с някаква работа, уж много важна, уж неотложна, като така иска да провали молитвата им.

Монахът, тогава, когато се моли заедно с други братя, трябва добре да прави разлика между различни видове бодърствания. Понякога бодърстването е поддържано от срам да не задремеш и с това да се изложиш. Такова бодърстване не е бдение. То е рожба на тщеславния бяс, който по своему е враг на съня. Бдителният монах не е мотивиран от отношението на другите към себе си. Той е мотивиран от самата молитва и от начина, по който стои пред Бога.

Монахът трябва да бъде бдителен не само и не просто тогава, когато е в молитва. Той трябва да бъде много внимателен веднага след молитвата. Ако монахът наблюдава трезво и внимателно себе си след молитвата, то той ще забележи как тълпите бесове, които е победил по време на бдението, сега се мъчат да го осквернят с нечисти мечтания. „И тъй, седни и наблюдавай – съветва Отецът - и ще видиш ония, които имат обичай да грабват първите плодове на душевния подвиг“.

Понякога, особено ако псалмопението при бдение е било продължително, молитвата остава да се упражнява и в съня. Молитвата по време на сън е благо. Тя е истинска награда за първия труд, защото прогонва духовете и нечистите мечтания. Но и тук монахът трябва да внимава. Често по време на съня  бесовете напомнят на въображението думите на молитвите, за да тласнат монаха към гордост. Не е от Бога тази гордост. Монахът не трябва да я допуска.

„Двадесето стъпало. Който е възлязъл на него, приел е в сърцето си светлината.“

                                    

 

 

 

За съня, за молитвата и псалмопението в храма

                                     Лествица. Стъпало 19

На това стъпало монахът трябва да се пребори с всичко, което отслабва, замърсява, компрометира молитвата. Тук добродетелта е чистата, всеотдайната, пълната със светлина и любов молитва. Грехът е нейното не-постигане. Порокът е състояние, което външно изглежда молитвено, но не е. Защото молитвата не е взорът към   иконите и шептенето на думи. Молитвата е пълна отдаденост  на Бога.

Кое е това, което може да отслаби, замърси и компрометира молитвата? Тук бесовете са безчет. Когато звънне камбаната и призове монасите към молитва „видимо братята се събират, невидимо се стичат враговете“. Един враг пристъпва към леглото и когато монахът става, той му шепне отново да си легне. Друг потапя монахът в сън по време на самата молитва. Трети предизвиква силен глад докато монахът се моли. Четвърти тласка монахът към разговори по време на службата. Пети отвлича ума в скверни мисли. Шести изкушава монахът като изнемогнал да се опре на стената. Седми – да се прозява. Осми възбужда по време на молитва в монаха смях. Девети подтиква монахът да бърза с песнопението, та да приключва по-бързо. Десети – обратно, подтиква монахът да пее бавно, за да услажда слуха си, но така се откъсва от истинската цел и същност на молитвата. Единадесети стои до устата, сякаш я заключва, така че монахът едва успява да я отвори…

Отецът отделя специално място на съня. Сънят е основен враг на молитвата. Сънят е „образ на смъртта, бездействие на чувствата.“ Той произлиза от естеството и също като похотта може да има много причини:  храната;  бесовете; понякога строгият и продължителен пост, който тласка изнемогващата плът към сън.  Сънят зависи много от привичката, също както употребата на алкохол. Привичката може да кара монахът да спи много. Затова, предупреждава Йоан Лествичник, в началото на подвига си монахъг трябва усърдно да се подвизава срещу съня, защото по-късно е трудно да се изцери стар навик.

Всички  бесове, които разрушават молитвата, откъсват монаха от Бога. Те правят така, че Бог  изчезва. Ако монахът обаче е непоколебим и неотклонно чувства Бога пред себе си, тогава никой от враговете не може да го поругае. Начинът, по който монахът се моли, до голяма степен определя колко е напреднал той в своя път. „Златото се изпитва в огъня, а стоенето на молитва изпитва усърдието и любовта към Бога у монасите“, ни казва Отецът.

вторник, 13 април 2021 г.

За безчувствието, т. е. за умъртвяването на душата и за смъртта на ума преди смъртта на тялото

                                             Лествица. Стъпало 18

18-тото стъпало е много особено. При него няма борба с конкретен порок, както е при другите стъпала. Или поне борба с порок – такъв, какъвто  е разбиран досега. На предишните стъпала битката е срещу гнева, бъбривостта, чревоугодничеството, отчаянието, леността, сребролюбието и прочие и прочие. Битка с конкретен порок и изграждане на конкретна добродетел.

На 18-то стъпало се говори за всички пороци, но обектът на разсъждения на Отеца е отношението на монаха към пороците. Оказва се, че отношението към порока може да бъде порочно, но може да бъде и добродетелно. Отношението към добродетелта може да бъде добродетелно, но може да бъде и порочно. Тук се отива на едно друго равнище, на мета – равнище и става дума за порок (и добродетел) от друг, от втори порядък.

Подвластният на този порок е слепец, който учи другите да виждат; човек, който обяснява как се лекува рана, а в същото време я разранява все повече; оплаква се от болести, но продължава да води вреден начин на живот; моли се да бъде избавен от някаква страст, но тутакси й се отдава; казва „Аз постъпвам лошо“, но продължава да постъпва така; мъдрува за смъртта, а живее така, сякаш е безсмъртен; изнася беседи срещу чревоугодието, но след това бърза за трапезата; говори срещу тщеславието и при самото говорене се държи високомерно; говори за бдението и веднага заспива; възхвалява послушанието, но самият той е непокорен; хвали тези, които са презрели материалното, но за една скъсана дреха е готов да вдигне скандал; разкайва се като преяде, а след малко отново започва да се тъпче; превъзнася мълчанието, но го прави бъбриво; учи на кротост, но е готов във всеки момент да изригне в гняв; осъжда смеха, като не престава да се смее; говори срещу тщеславието като с това се стреми да спечели слава; беседва за целомъдрието, но те гледа сладострастно в лицето; слави милостивите, но ругае бедните.

Така Отецът описва формализма при добродетелите. Форма има, съдържание няма. Видимост на добродетел има, но самата добродетел я няма. И този, който се отдава на тази поза, на тази безсъдържателност, на този опит за измама, е сграбчен от порока на 18-тото стъпало. Понякога порокът е на квадрат. Например говориш против гнева, но започваш да се гневиш на някого, който не те разбира или не се съгласява с теб. Улавяйки се, че се гневиш и знаейки, че гневът е порок, ти започваш да се гневиш на факта на своето разгневяване. Гняв на квадрат. Спирала на греха.

Защо Отецът нарича този порок „безчувствие“? Отецът го нарича така, защото според него ако си в греха когато си уж срещу греха, ти си умъртвил чувството за разлика между порок и добродетел. Истинското усещане за добродетел е мъртво. Истинското усещане за порок е мъртво. „Чувството – казва Отецът -  от дълговременна немощ и нехайство се превръща в безчувствие.“ Ако душата е обхваната от безчувствието, то тя е умъртвена. Ако умът не прави разлика между добродетелите и техните отрицания, то той е умъртвен. Безчувствена душа и безчувствен ум при живо тяло. Това е порокът, което монахът трябва да победи на 18-то стъпало.

И как се стига до безчувствието? Йоан Лествичник казва така: „Безчувствието е нерадение, което е станало навик“. Нерадението е небрежност, равнодушно отношение към поети ангажименти, леност. И тази небрежност, това равнодушие са били в зачатък, но навикът постепенно ги е правил големи и силни. Безчувствието е „мрежа за усърдието и капан за мъжеството“. То е и „врата за отчаянието“.

Този порок, тази страст, не е обикновена. Тя е „безумна и буйна, твърда и жестока“ Борбата с нея е изключително тежка. И сякаш за да ни предупреди с какъв Демон си имаме работа, Йоан Лествичник признава, че много често му е подвластен: „Аз не се срамувам да изповядвам моето безсилие в това отношение, бидейки сам обхванат от тая силна страст. Аз не бих могъл със собствени сили да схвана нейните хитри сплетни, ако не я настигна някъде, да я задържа насила и с мъчения да я принудя да изповяда всичко гореказано, биейки я с меча на Божия страх и с непрестанна молитва.“

понеделник, 12 април 2021 г.

За нестяжателността

                                         Лествица. Стъпало 17

Нестяжателността е не просто изтръгване на алчността от себе си, отказ от имущество, отказ от „мое и твое“ – това е на повърхността. Нестяжателността е отстраняване на земните грижи, пълна свобода от земни зависимости. Нестяжателният монах, Отецът го нарича „безкористния“, е господар на света. Когато ти си свалил материалните окови, няма как да не си господар над себе си. А когато си господар над себе си, ти си господар и над света. Безкористният монах е поверил грижата за себе си на Бога, каквото получи от него, това ще има. Колкото му е дадено, толкова. Към повече монахът не се стреми и в този смисъл той не говори за свои нужди.

Безкористният монах е лишен от материални страсти. Към нищо земно не се стреми. И ако загуби нещо материално, което Бог му е дал в ръцете, то той не се впечатлява, той не скърби. „Нестяжателността е чужда на скръбта“, казва Отецът.

Безкористният монах се моли с чист ум, неговата молитва не се смесва с материални образи. Безкористният монах е плодотворна почва за небесните блага. Който опита истински от небесните блага, няма как да не презре земните; а този, който е обсебен от материалното, няма как да се докосне до небесното – пътят му е преграден. „Вълните никога не ще се разделят от морето; а гневът и скръбта никога не ще напуснат сребролюбеца.“ – така Отецът вижда връзката между гнева и скръбта от една страна и липсата на нестяжателност от друга.

Онзи, който е презрял имуществото, той е свободен не само от скръб и от гняв. Той е далеч и от безброй противоречия и спорове. Той е сложил броня срещу ненавист, завист и злоба. Той ще бъде пощаден от грабеж и жестокост.  Ето как нестяжателният монах от бедняк се е превърнал в най-богатия човек.

Нестяжателността ражда безпристрастие, една велика добродетел. Велика, защото, както говори нейното име, тя е победа над безброй страсти. И както с малко огън може да се изгори цяла гора, така и с една добродетел като безпристрастието може да се победи един цял греховен свят.

Седемнадесето стъпало. Който е стъпил на него, той живее вече в небесата.

 

неделя, 11 април 2021 г.

За сребролюбието

                                         Лествица. Стъпало 16

Голяма част от премъдрите учители, казва Йоан Лествичник, поставят този порок веднага след сладострастието и го наричат „хилядоглав бяс“.

„Сребролюбието е поклонение на идоли“. Тази оценка съдържа цялото презрение на Отеца към тази страст. Идолите отдалечават от пълноценния живот. Техният блясък е измамен. Да си привързан към идолите означава да си обезсмислил живота си. Какво можеш да получиш от идолите? Те са фалшиви богове, те не са богове. В твоето въображение те може да са силни, но не са. Те са мъртви, те са празни. Единственото нещо, което разпръскват около себе си, това са илюзии. Да си се привързал към идоли означава да си подчинил живота си на илюзии, на празни надежди.

„Сребролюбието е дъщеря на неверието“. Липсата на вяра ражда сребролюбие. Когато човек е лишен от религиозна вяра, то той става лесна плячка за всякакви долни страсти, включително и този бяс.

Сребролюбието е „предсказател на старостта“. Когато човек е млад, силен, жизнен, то той е по-слабо изкушен от среброто. Засилването на любовта към парите говори за остаряване. С парите, с мисълта за парите, застаряващият човек започва да замества това, което е започнал да губи.

Същото е и с любовта. Който има силна любов, той няма нужда от много сребро. „Който е придобил любов – казва Отецът -  той раздава парите си“. И който казва, че има едновременно и любов и пари, то той лъже сам себе си.

Същото е и с молитвата. Не можеш да се молиш чисто, ако много обичаш парите. Няма как стремежът към Бога и любовта към парите да живеят заедно в едни и същи гърди. Сребролюбието убива молитвата.

И какво се получава? Ако подчиниш живота си на среброто, то ти губиш любовта, молитвената сила, жизнеността, младостта. Сребролюбието с времето унищожава несметни богатства, които имаш или си на път да добиеш. Сребролюбието те прави беден.

Монахът трябва безмилостно да поведе битка с тази страст. Ако той я победи, то той ще отсече от себе си хиляди грижи. Да си беден на грижи, означава да си богат на живот.

Монахът не трябва да се заблуждава от това, което сребролюбието му шепне. Страстта може да му казва: „Събирай пари, за да раздаваш после милостиня! Любовта към парите в крайна сметка е любов към бедните!“ Тези думи крият измама. „Сребролюбието започва под предлог, че ще раздава милостиня, а завършва с ненавист към бедните“, е убеден Отецът. Сребролюбецът е милостив докато събира пари, а след като ги натрупа става скъперник.

Е - с малко ирония казва Йоан – „Монах, който обича парите, той е чужда на леността. Той ежечасно си спомня думите на апостола: който не иска да се труди, не бива и да яде (2 Сол. 3:10)“

Дотук казаното е ясно. Отецът обаче няма да е Йоан Лествичник, ако не те хвърли в смут. На едно място за сребролюбието той казва: то е „предвестник на глада и гадател на бездъждие“.

Може би в очите на Отеца сребролюбието убива не само любовта, молитвата и младостта. Може би стремежът към пари твърде често те завлича в бедност в буквалния смисъл на думата.