неделя, 26 юни 2016 г.

Спомен за един поглед

                                    
Бях уморен. През деня всички налични дяволи бяха скачали в душата ми. Има и такива дни, в които животът те проверява и ти се присмива.

Бях се отпуснал във фотьойла с някаква лека, ненатрапчива музика, салата и патронче водка. Огънят на водката топеше буците от напрежение, а музиката налагаше билки. Светът и неговата враждебност се свиваше някъде по ъглите на стаята и постепенно ме оставяше на мира. Сякаш мрачен и сприхав старшина ми разписваше, на мен войника, няколко часа градски отпуск.

Телефонът звънна. Беше някъде към десет часа.

-         Тате, ела да ме посрещнеш!

-         Къде си?

-     Вървя от училището към вкъщи. Репетицията много се проточи. Тъмно е!

-         Добре!

“А, не! Не и сега! Просто да побеснееш!”

Станах, преоблякох се и излязох. Всичко в мен отново взе да клокочи. Тръгнах по улицата, която свързва дома ни с училището. След няколко минути видях на петдесетина метра силуета на десетгодишната си дъщеря. Заковах на място. “Глезотии! Като я е страх, да не закъснява! Все ще се намери някой, дори в десет вечерта, да те разбие!” Направих кръгом и тръгнах обратно към къщи. Само веднъж се обърнах. Детето беше ускорило крачки, явно искаше да ме настигне. Аз също забързах. Не исках да е до мен. Кой знае как щях да се разкрещя.

Влязох в хола и отново се тръшнах на фотьойла до салатата и остатъка от водката.

След няколко минути детето също влезе и ме погледна.

 “Не!” Не беше възможно в две секунди поглед да има толкова много неща едновременно!

Попито чуждо раздразнение. Извинение. Стъписване пред грубостта. Молба за прошка. Неразбиране: “Какво стана?” Обида. Силна болка, сякаш я бях зашлевил през лицето с опъкото на ръката си. Съжаление, че се е обадила. Детски упрек, който напира, но няма как да бъде изречен. Присмех на възрастен човек. Пак – извинение и обвинение в едно. Докосната несправедливост. Таралежче, свило се на кълбо. Не, бисерна мида, здраво захлопнала черупките си. Невидими сълзи. И отново – болка, искаща прошка.


Две секунди, които се разтвориха във вечността и попиха в себе си цялата вечност. Две секунди, които сами се превърнаха във вечност.  

сряда, 22 юни 2016 г.

Кълбо на живота


Вечерницата. Сама на небето. Нито една друга звезда. (Звезда ли?)  Небето – гъста сиво-черна пелена. Няма я синята дълбочина, в която потъваш с поглед и търсиш вълшебното небесно дъно. Ярка Вечерница. Защо другите не могат да пробият? Слаби ли са, спят ли?

Пред мен на балкона една стара, много стара, елха в огромна саксия. Смрачило се е, но новите бледозелени иглички светлеят. Колко пъти съм посягал да я изтръгна или отсека, да я изхвърля, но забелязвам новородените иглички, бебета, свежи, нежни и я оставям. Тази елха е много отдавна. От пет или шест години. По принцип елхите, купени в саксия,  издържат малко, само за един Коледен празник. Веселят те на празника, след това увяхват за няколко месеца и умират. На другата година – друга. Тази елха обаче оцелява. И всяка година, нищо че отдавна е неин ред, изпраща в отвъдното някоя своя нова млада сестра.

Да, колко пъти съм посягал... И виждам новия живот в нея. Жегва ме  нейното усилие, молба и тиха борба, някакъв природен инат – и я оставям. “Като позавехнат новите иглички, казвам си, ще я отсека. Не може толкова много години в някаква саксия.” Минава време, гледам – нови бебета, нови иглички на гроздчета, смеят се, ликуват, поздравяват балкона, небето и мен. Отлагам изпълнението на смъртната присъда.

С всички сетива усещам как единствената звезда и старицата – елха, общуват. Звездата я гали и старицата като че ли се смалява, навежда стотици главички и се държи като дете. Тя сигурно в някакъв приказен смисъл е дете на тази звезда. На всички звезди. Навярно Вечерницата си е играла с нея, когато е била едва покълнала, само едно връхче. После всяка нощ я е люляла в своята люлка от светлина и я приспивала. Сега прави същото.

Затварям очи и чувам музика, родена от докосването на лъчите до игличките - бебета. Звездата й обещава нещо и я закриля. Елхата тихо, монотонно, но много нежно благодари.

Спектакъл. И аз – единственият зрител. Една звезда обича и прегръща една елха – старица. Една елха – старица попива обичта и благодари на звездата.

Не, не съм сам. Камбанарията на църквата, осветена от собствени малки прожекторчета, недалеч от нас, ни гледа. Гледа звездата, елхата и мен. Спокойна и достолепна. Пазител на вярата. Сякаш се протяга и иска да се слее със звездата. Като че ли иска да превърне вярата в светлина и светлината във вяра. Към мен изпраща послание за спокойствие и вечност. А на елхата се радва. Като покровител на крехко създание.

И аз потъвам в някакъв триъгълник, създаден от вярата, волята за живот и раздаването на сила и светлина. Унасям се. Защитен съм. Обичан съм. И чувствам, че друго не ми трябва. Всичко друго е преходно и измислено. Разтварям се. После се превръщам в кълбо. В кълбо от воля, енергия и вяра. Вечното кълбо на живота във всеки от нас. Всеки го улавя по различен начин.

 При мен е лесно. Трябват ми тези неща. Вечер, балкон, звезда, камбанария и стара елха.  

събота, 18 юни 2016 г.

Черешова задушница


Мили мои мъртви... Някои сте наблизо – ще изтръгна плевелите от пръста ви, ще погаля камъка на плочите ви, ще погледам очите на снимките ви... На мама ще сложа два стръка маргаритки, а на тате – патронче гроздова... Ще поседна на пейчиците ви. И ще се заслушам в тишината. Обичам тази тишина – дълбока, космическа,  тайнствена...

Други сте далеч. Знам обаче вечните ви места. Ще стисна очи и ще дойда. Искам и вас да погаля. Ще погаля буците пръст и камъка... Ще постоя прав или ще приседна. И ще бъдем заедно. Вие ще ме обгръщате, сияйни и чисти, ще прониквате през порите ми, ще се сливате с мен. Малка е разликата между нас, аз съм плътен, вие сте безплътни. Просто различна концентрация.

Други, мили мои, не знам къде са ви местата. Така се случи, научих, че сте отлетели, но не дойдох да ви спусна в Майката. Малко ми е мъчно, но вие не ми се сърдите. Сигурен съм. Нали сте навсякъде? Елате в сърцето ми, елате в душата ми и постойте! Хубаво ми е с вас. Пълно ми е.

Сега, приятелю мой, две думи специално за теб. Връстнико мой! Най-добрият ми приятел. Последно помня смеха ти по телефона и иронията ти. Годината току що беше започнала и ти ми говореше за нашите планове. За твоите и за моите. Съжалявам, останаха само моите. Твоите, ти си ги отнесе някъде.

Малко ти се сърдя. Защо пожела да те изгорят и да разпръснат праха ти в планината? Много необмислено желание. Дори егоистично. А толкова често ми се иска да дойда до вечното ти място, да изтръгна плевелите от пръстта ти, да погаля буците и камъка и да приседна на пейчицата ти. Да разлея две чаши уиски. Да изпия моята, после да изпия твоята, все едно ти я пиеш. Лиши ме от това удоволствие. Нищо. Утре, след Задушница, ще отида високо, високо в планината, на самия връх ще отида, ще затворя очи, ще разгърдя ризата и ще повикам вятъра. И той ще те донесе. Ще вдишам дълбоко въздуха и ще те усетя с ноздрите си. И пак ще бъдем заедно. Нищо, че нямаш нито гроб, нито урна. Няма къде да се скриеш.


Мили мои... Викате ли ме? Още малко търпение. Окосете тревата, полейте цветята, разсейте облаците, та слънцето ослепително да блесне, поканете пойните птички, застелете масите и наточете червеното вино. И чакайте!