събота, 15 септември 2018 г.

Горноводенски манастир


Едни манастири ме привличат с историята си, други с легендите си, трети с изкуството си – архитектура, стенописи и икони. Горноводенският манастир събуди любопитството ми с информацията, че в него има хотел три звезди и ресторант.

Представих си как сядам в ресторанта, поръчвам си една сунгурларска ракия със шопска салата и започвам да обмислям  пътеписа си. Тези мисли ми създадоха неудобство, дори конфуз. После реших, че няма за какво да се притеснявам. Ресторант – какво толкова? Като че ли в други манастири не съм обядвал… В Кремиковския например ядох най-вкусния боб на света. Там обаче на помещението му казват мàгерница, не ресторант. И имаше кутия, в която пускаш толкова пари, колкото ти се откъснат от сърцето.

Щом има хотел, решихме да преспим в него. За разлика от Бачковския, за този манастир пишеше, че стаите са със собствен санитарен възел. Чувал съм, че трябва да си носим брачните свидетелства. Щеше да бъде необичайно и интересно. Присъствие – не за час, два, а за цяла нощ. На сутринта се събуждаш – чуваш птиците, разтъркваш очи и разбираш, че се намираш в манастир…

До манастира пристигнахме по стръмен път с остри завои – напълно обичайно за планинските свети обители. Когато слязохме от колата и  се изправих на стотина метра от лицевия зид на манастира ме обхвана някакво тържествено чувство. Красиво, възрожденско, солидно. От тези манастири, които първото нещо, за което ти говорят, е самочувствието. Явно строителите сериозно са се старали да направят  нещо впечатляващо. Правено е и с любов.

Заговорихме мъж с униформа на охранител, приветлив, усмихнат, от пръв поглед – готов да отговаря на въпроси. Потвърди, че тук може да се пренощува. Попитахме  кога е построен манастира. Обясни, че това, което виждаме е ново, от трийсетина години. Преди 10-ти ноември 1989 г. е било на Съюза на архитектите, после отдадено на частно лице за хотел и дискотеки. През 2014 г. обаче Пловдивската митрополия чрез съда  си взела комплекса и от тогава е манастир.

 Влязохме в двора – типична подредба – в центъра на двора голяма църква, обградена с манастирския зид и помещения на два етажа. Деца щъкаха насам – натам, а пред нас стоеше монахиня, която разговаряше с цивилна жена.

         - Извинете, нали можем да пренощуваме тук?

Монахинята светкавично ни огледа, бяхме трима души и кимна утвърдително. Лицето й не издаваше никакво отношение – нито приветливост, нито досада. Просто служебен претеглящ поглед.

         - Не мога да ви настаня веднага. След час, може би. Сега почва прожекция в киносалона. Тук са ученици на лагер. Ако желаете, влезте и погледайте. Може и вие да научите нещо! Последното изречение беше придружено от усмивка, чийто подтекст не можах да разшифровам. Може би лека ирония. А може би и израз на необичайно гостоприемство – едва ли в много манастири още с влизането те канят на кино.

"Ресторант, хотел, сега пък кино…" – изброих си аз екстрите и влязохме в киносалона. Двадесетина деца беше бяха насядали. Една жена, вероятно тяхна учителка, се изправи пред тях и им обясни. Щели да гледат ученически драматизации по Библията. Изброи ги: "Благовещение",, "Въведение Богородично", "Рождество Христово", "Възкресение", "Моисей извежда евреите от Египет"…

… Горноводенският манастир "Свети Кирик и Юлита" е средновековен  манастир, многократно разрушаван и опожаряван. С точност се знае, че  е разрушен през 1657 г. по време на помохамеданчването на чепинските българи. Възстановен е, но  през 1810г. е бил опожарен от кърджалии. Отново е възстановен през 1835 г. От средата на 19 в. манастирът става гръцки и едва през 1930г. става отново български.

През август 1943 г. манастирът е превърнат в концентрационен лагер.

От 1938 г. до 1944 г. българската държава интернира в  т. нар.  "Селища за Държавна сигурност" опасни за обществения ред лица  – главно комунисти, земеделци и звенари. Тези “селища” са два вида. Първият са затънтени населени места, в които въдворените живеят свободно, но се разписват в полицията сутрин и вечер. В един момент властта започва по-ограничено да използва тези селища, защото те дават противоречив резултати -  комунисти и други врагове на режима създават групи от нови врагове на властта. Вторият вид "селища" са концентрационни лагери. В тях въдворените работят принудително, главно в пътното строителство.

В Горноводенския манастир, станал концлагер на име "Свети Кирик",  затварят по-образованите комунисти от лагерите "Еникьой" и "Кръстова гора", тъй като те водели просветна работа сред другите интернирани и затова били смятани за по-опасни. В "Свети Кирик" са били интернирани 125 души.  През есента на 1943 лагерът е закрит, но е подновен през март 1944 като женски концлагер. През юли 1944 вече се използва за задържане на съветски военопленници, избягали при конвоирането им към германския тил. Лагерът е ликвидиран след 9 септември 1944 г. След това комплексът запустява.

През 1981г. Съюзът на архитектите в България получава разрешение да реставрира Горноводенския манастир. Изготвен е проект за превръщането му в международна архитектурна академия. След 1985 г. комплексът е използван като почивна и творческа база на съюза на архитектите, а впоследствие се трансформира в 3-звезден хотел отворен за посетители…

Драматизациите вървяха. Нещо твърде необичайно, но симпатично. Децата се стараеха, но като че ли актьорското майсторство  изобщо не е било грижа на режисьорите – сцените бяха съвкупност от механични декламации и твърде изкуствени движения. Трудно ми беше да повярвам, че участието в тези сценки сериозно е вкарвало нови емоции и размисли в душите на невръстните актьори.  
С гръб към камерата, с лице към сцената, на столове седяха трима монаси – вероятно архиереи.  В центъра може би беше пловдивският владика. Вероятно Църквата е финансирала начинанието и децата и техните ръководители сега се отчитаха какво са научили.

…Манастирът  "Свети Кирик и Юлита". Свети Кирик е най-малкият великомъченик в християнството, за когото знам. Най-малкият със собствено житие – тук не броя избити младенци, например в състава на Баташките светци.

Когато при Диоклетиан настанало гонение на християните, овдовялата Юлита, жена от царски род, взела три годишния си син и избягала в Килийския град Тарс. Но и тук не могла да се скрие – била изправена на съд. Отказала да се отрече от християнската вяра. Тогава Управителят отнел детето от ръцете й и  заповядал да я бият с волски жили. Детето започнало да дере с ръчички управителя и да вика "Аз съм християнин, пусни ме при мама!" Управителят се озлобил и блъснал детето от своето седалище. Кирик паднал надолу и удряйки главичката си по каменни стъпала  предал Богу дух. "Виждайки как Кирик пострадал преди нея, св. Юлита се изпълнила с радост и поблагодарила на Бога, загдето нейният син се удостоил с мъченически венец. След много мъки и Юлита била посечена с меч. Това станало в 304 година" (1)…

След около 40 минути прожекцията свърши. Попитах едно момче на предния ред от къде са. Вместо него отговори възрастна жена, седнала до него – "От Белмекен сме.  Тук децата са на лагер."

Пред аудиторията отново се изправи ръководителката, която произнесе  уводните думи. Обясни на учениците колко трудно е създаден този спектакъл – децата са събирани от неделни училища от цялата Пловдивска епархия. Произнесе много ласкави думи за неделното училище в Кърджали, най-голямото в страната – то било посещавано от 100 ученици, които в същност били обучавани в храма "Свети Йоан Предтеча". Завърши с обяснение колко учениците от неделните училища се отличавали от другите деца – те били много по-кротки и по-послушни. Така твърдели техните учители.

Станахме, за да излезем. Изведнъж зад мен, на два – три метра, светкавично се разрази разправия, от която се вцепених.

         - Вие сте пили! Безобразие!

         - Как ще съм пил! Това е бутилка от Кока – кола! – моят приятел Петьо, който шофираше, за да дойдем тук, показваше почти празна пластмасова половин литрова бутилка от кола и гледаше толкова стреснато, колкото не съм го виждал през цялото време на поне десетгодишното ни познанство.
  
         - Как да не сте пили! Та вие миришете на алкохол! Не знам, не знам, как ще ви настанявам! Тук е абсолютно забранена употребата на алкохол! Ако мислите да пиете, направо си заминавайте! – тирадата вече беше насочена и към нас, към мен и жена ми, защото  съвсем се бяхме доближихме.

         - Извинете, - намесих се аз - това е невероятно! Никой не е пил! Та ние идваме от път!

         - Как да не сте! Тук ми мирише на алкохол! Да знаете, сега като ви настаня, ще пратя човек да ви проверява!

Идеше ми да й кажа: "А бе, сестро, а бе, госпожо! Вие знаете ли, че през 19 век в Преображенския манастир са поднасяли на новодошлите послушници кафе и ракия, а Вие тук крещите като на престъпление!". Тя щеше още да се възмути и да попита: "Глупости! В манастир ракия ще поднасят! И то на послушници! Откъде знаете такива небивалици!" Аз щях да я погледна гордо и да кажа: "Вие книгата на Архимандрит Серафим "Схимонах Павел Рилски" чела ли сте? Послушник Павел в 1898 г. с ракия са посрещнали!" Ей този диалог за три секунди мина през главата ми.

         - Алкохол! Безобразие! – с това възклицание монахинята ме върна в реалността.

Бях като ударен с боздуган по главата. Не знаех нито какво да говоря, нито как да се държа. Бях готов да вдигам скандал, ама за какво? Монахинята твърдеше, че й мирише на алкохол и гледаше с презрение Петьо, който нещо се гънеше като средношколец пред побеснял директор. Тъй като се бяхме присъединили към Петьо, вече бяхме заформили група от алкохолици, които щяха по милост да бъдат пуснати да спят в манастира; които щяха да обещаят тържествено, че няма да пият и които по някое време, но непременно съвсем изненадващо, щяха да бъдат проверени и евентуално изловени с пластмасови чаши в ръце и бутилка ритната под някое легло.

         - Не ви ща нито спането, нито манастира! – почти изсъсках и обърнах гръб на монахинята.

Направихме няколко крачки в неизвестна посока, когато до нас се доближи същият мъж от входа.  Беше привлечен от разправията и явно в задълженията му влизаше да бди над реда. Тъй като монахинята се беше отдалечила, нямаше на кого да си изливам гнева, освен на него:

         - Тази луда ли е? Щяла да ме проверява! Та аз съм шейсетгодишен човек! Нормална ли е? Дошли сме тук с добро сърце да видим манастира ви, да останем за една нощ, а какво посрещане! Ле-ле-е-е!

Мъжът гледаше строго, но ми се стори и леко притеснено. В погледа и в стойката му нямаше нито агресия, нито демонстрация на служебно превъзходство. Човекът беше длъжен да дойде и да провери за какво е разправията, поне това излъчваше като внушение.

          - Разбира се, че няма да оставаме! Щяла да ни проверява! Представяте ли си? Ние с жена ми сме журналисти… - това пък как го изтърсих… Почувствах се неловко, защото звучеше като жалка заплаха – А аз пиша книга за манастирите –  с това пояснение сякаш исках да неутрализирам неудачното предупреждение от предходното изречение.

Тръгнахме към изхода. Човекът вървеше с нас и мълчеше.

         - Не се дразнете! Така й се е сторило! – опита се да внесе някакво омекотяване на ситуацията.

Излязохме от манастира и се спряхме  на няколко метра от входната врата.

         - Много особен манастир, - продължавах аз, вече по-тихо и по-внимателно, но с раздразнение, което не беше утихнало напълно. – Бил е концлагер, после резиденция на архитектите, после някакъв бардак!

         - Не бардак! – Дора се опита да ме предпази от началото на нов скандал – Било е хотел и увеселително заведение…

         - Не само това. Било е и дом за психично болни. – изненадващо човекът продължи с биографията на светата обител – имам близка, която е работела тук…

         - Ах, така значи! Не само концлагер, но и лудница е било! – гневът ми  си въртеше вече на свои собствени обороти. Време беше обаче да се успокоя, човекът с нищо не беше виновен.

Извинихме се, ако сме създали неприятности, човекът махна с ръка дружелюбно, качихме са в колата и заслизахме по острите завои към Горни Воден – квартал на Асеновград.

         - Сега ще си вземем хотел. Тук било пълно. А утре, искате ли да дойдем, щяло да има служба с владиката, чух го в манастира, да поразгледаме малко? – попитах аз.

Компанията мълчеше. Почувствах, че съм формулирал някакъв мазохистичен проект.

         - Е, чак на служба… - жена ми наруши мълчанието – можем да се върнем до Аязмото. Видяхте ли колите спрели на стотина метра под манастира на нещо като поляна? Сигурно това е било Аязмото.

Почувствах предложението като деликатен и щадящ отказ.

         - Петьо, ти?

         - Не знам… Само си представям как сме се настанили в манастирския хотел, някой чука, легитимира се като охрана, влиза и ме кара да вървя по права линия или да си пипам носа при затворени очи…

Въздъхнах:

         - Ясно. Няма да има пътепис…

(1) http://www.pravoslavieto.com/life/07.15_sv_Kirik_Lolita.htm

четвъртък, 13 септември 2018 г.

Белащински манастир


Малък, събран, подреден. Изграден на хълм и разположен на две тераси. Алеите старателно изметени; храстите, подредени в шпалир – професионално поддържани. В дъното – растение с огромни, необичайни за нашите ширини, листа. Бананова палма – както научихме малко по-късно. На по-долната тераса са разположени  жилищни помещения и триетажна кула – камбанария.

Пусто е. Няма монахини, нито служители, няма посетители. От тези манастири,с които бързо свикваш и в които лесно постигаш самота. Липсва мащабното, но за това пък уютът е навсякъде. Историята е някак приглушена, за нея трябва да гадаеш, но затова пък ако си религиозен – молитвата и благоговението сами влизат в теб, без да ги търсиш. Външните зидове не приличат на отбранителни съоръжения – те просто отделят манастирската невъзмутимост от припряността на външния свят. Тишината е превъзходна.

На втория етаж се показа монахиня. Ръката ми, която държеше телефона, трепна в готовност и желание да снима, но веднага съобразих, че в много манастири снимането е нежелателно. На входа,в списъка на забранените неща, снимането ги нямаше, но пак не посмях без разрешение. Вече бях преживял  скандали, свързани с фотографското ми любопитство, затова реших да попитам:

         - Извинете, мога ли да Ви снимам?

Прегърбената жена, подпряла се на бастун, явно много стара, повдигна леко глава и отговори на друг въпрос:

         - Няма го ключа в мен, няма го!

Този отговор ми подейства като "Да". Добре, че побързах, защото след секунди сестрата хлътна във вратата, от която излезе.

Трябваше да намеря някого, с когото да поговоря. Имаше интересни исторически факти, свързани с манастира, а твърдението, което прочетох на идване, че черквата не е изографисана разпали въображението ми – стенописите за един православен храм бяха неговата душа. Поне аз така го чувствах. Не можех да си представя православен храм с бели варосани стени, без светии и разказани истории. Така той щеше да прилича на джамия или тюрбе.

Огледах се. На двора, освен нас, продължаваше да няма никой. Обикновено в такива случаи си намирах за събеседник жената, която продава свещи, затова се качих на втората тераса, на която се намираше черквата. И действително, от нея излезе жена, ниска, суха, над шейсетте и с любопитство ни загледа – мен и жена ми. Приближихме се към нея. В тревата на алеята до самата стена на черквата нещо изшава – костенурка.

         - Сега ще видите как ще се обърне и ще тръгне към мен! Аз не я гледам, но тя бърка гласа ми с гласа на жената, която се грижи за нея. Ела, чедо, ела! – повиши тон жената.
И действително, костенурката леко зави и тръгна бавно, бавно, по посока на гласа.

         - Гледаме си я тук! Жива душа е!

Явно бяхме попаднали на спокоен и добър човек. А и в погледа, не само в гласа, имаше приветливост и доброжелателност.

         - Това тук, долу, под нас, чешмата… това ли е аязмото? -  започнах с въпрос,чийто отговор ми се струваше очевиден.

         - И да и не. В чешмата е прекарана лековита  вода, но изворът, аязмото е ей, там! – жената посочи зидана кабинка с масивна врата и бял кръст отгоре, на която с големи букви вертикално беше изписано: "АЯЗМО". На вратата на кабинката беше сложен катинар.

         - И Самуиловите войници на това място ли са си мили очите? – направо хванах "бика за рогата" – бях нетърпелив да започна разговора, заради който главно бях дошъл.

         - Така казват. Болките веднага спрели. Тогава Василий II се разпоредил да бъде построен манастир в чест на св. Георги Победоносец, а българските войници да бъдат оставени да живеят тук и да умрат от естествена смърт.  Разчуло се, от планински села се спуснали хора и създали селото!

Бях щастлив. Пред мен стоеше добронамерена и словоохотлива жена, с която щях да разнищя историята за Самуиловите войници. Нямаше да разчитам просто на табелата на входа на манастира, която разказваше легендата. Разговорът протече гладко, сякаш бях турист, пред който екскурзовод разказва за енти път историята на създаването на светата обител.

         - Преди четири години, в 2014 г. селото е чествало своята хиляда годишнина?

         - Точно така. Белащица е създадена през 1014 г. от ослепените войници на Самуил, след една от най-ужасните и трагични битки в българската история…

         - Аз знам, че след ослепяването войниците са закарани при Самуил в столицата му Преспа…

         - Плиска ли?

         - Не, Преспа! Градът се е намирал на остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро. А езерото сега е в Гърция, на границата с Албания. Далеч от тук.

         - Може част от войниците да са закарани там. Тук са докарани пленници при Василий, който е имал резиденция в сегашната Стара Загора и при Никифор, който е разбил българската войска и който е имал резиденция в сегашния Пловдив. Така знам аз…

         - В село Добърско, до Банско - включи се и жена ми - също твърдят, че Самуиловите войници са успокоявали болките си при техен извор…

- Не знам за Добърско. Знам за Белащица…

През съзнанието ми пробяга текстът от информационната табела на входа на манастира. Василий II праща един от своите най-добри военоначалници – Никифор Скифи в гръб на българите. Той успява да ги изненада и да им нанесе съкрушителен удар. Интересното е, че самият Никифор е българин, с рождено име Николай.  Единайсет годишен е заведен от българин в Цариград като роб. Когато побеждава Самуил е на 30 години. Скифи  ослепява пленените българи, после ослепява и брат си, защото се страхувал, че той ще го издаде, че е българин. Майка му Венцислава, тогава на 76 г., когато научава, че Николай – Никифор е ослепил по-големия й син Драгомир , го проклина с думите: "Проклет да бъдеш, сине и да не живееш дълго за това, което направи!". Никифор не се разкаял. Отмъщението дошло – през 1029 г., на 22 декември, бил убит при Беласица планина. Най-отдолу на текста – "Събрал сведенията Георги Лазаров Тотев".

Сериозна информация - обстоятелства, имена, години, дата… Като я четеш, нещо те прерязва – оказва се, че не Василий е "българоубиец", а българин, наше момче. По-страшен от еничар, по-отвратителен от всички предатели на куп в българската история.

…Васил Златарски, големият български медиевист казва друго (1) . Неговият разказ се опира на трудовете на византийските хронисти  Йоан Скилица (1040 - 1101), Георгий Кедрин  (11 век), Йоан Зонара (1074 - 1159) и на византийския писател Кекавме́н ( около 1020 - след 1081). Никой от тях не споменава, че Никифор е българин, което е малко вероятно, ако е вярно.

 Ксифий (а не "Скифи") наистина е пратен от императора в гръб на българите, успява да ги изненада и да ги разбие. Битката е на 29  юли 1014 г. в планината Беласица, южно от село Ключ. Василий подарява пленените войници на Никифор.

 През август самият син на Самуил  ̶  Гавриил - Радомир  убива най-близкия на Василий военоначалник  – солунския дука Теофилакт Вотаниата. Императорът побеснява от тази загуба и заповядва българските бойци да бъдат ослепени. Оставяйки по един едноок на сто, той заповядва да бъдат закарани на Самуил, който по това време вече е в столицата си Преспа. Войниците тръгват в края на август и пристигат на острова на 4 октомври. Самуил получава сърдечен удар и след два дни умира. Историкът смята, че не е възможно войниците да се били 14 000, това е прекалено голяма численост за средновековна бойна единица. Предполага се, че и цивилни са били ослепени са били.

Други цивилни българи изваждат късмет. Например Василий се отнася великодушно към населението на Мелник. Интересна е и историята на превземането на Мелник. Крепостта била непревземаема, Василий безуспешно я обсаждал дълго време. В един момент решил да прати в крепостта своя "спалник и скопец" Сергий, който бил известен със ораторските си качества. Той влязъл в крепостта, разказал за поражението на българската войска и убедил хората да се предадат. Те така и направили. След отварянето на портите на крепостта и влизането на ромеите, никой от населението не е пострадал…

         - Вие как се казвате? – попитах нашата събеседница.

         - Светла. А вие?

Представихме се.

         - Радвам се, че се запознахме…

         - Преди да се заговорим - продължих аз - на долната тераса, на втория етаж на сградата излезе една монахиня…

         - С бастун ли беше?

         - Да!

         - Това е сестра Ирина. Тя е на 90 години. Вече има проблем със слуха и с ходенето, но се държи.

         - Тя ли е игуменка?

         - Не, игуменка е друга монахиня, тя е на 88. Тук сме пет жени. Три монахини и две, които работим в манастира.

         - Как се издържате?

         - Продаваме свещи, гледаме кокошки, получаваме дарения…

         - През 1014 г. точно на това място ли е построен манастира?

         - Не, черквата, до която стоим, е четвъртата. Ей там, на стотина метра по-нависоко са били строени три черкви и трите са  разрушени от турците. Тази тук е построена през 1838 година. Тогава манастирът е бил на подчинение на Гръцката патриаршия. Български става през 1897 г. Преди да ни го предадат, гърците унищожават всичката литература, която се е намира тук. Изгарят я…

Не ми се подхващаше темата за българските манастирски книги. Много голяма и много болна тема. Нито едно средновековно историческо произведение, писано от българин за България не е останало. Турците ли са ги унищожили, гърците ли, не знаех. А и жената едва ли знаеше. Аз бях питал  историци като Божидар Димитров, мир на праха му, без да получа задоволителен отговор, какво оставаше за жената, която продава свещи в Белащинския манастир.

Влязохме в черквата, купихме свещи, запалихме ги в притвора и влязохме в наоса – в същинската част на черквата. Тук ме чакаше изненада. Стените бяха покрити с прекрасни съвременни стенописи. В меки, свежи цветове, в преобладаващо синьо. Излязох веднага  и изстрелях въпросителна:

         - Стенописи? В специален сайт за манастирите пише, че черквата на Белащинския манастир не е изографисана…

    -  Вярно, не е била до 2002 г. Всички стари опити да бъде  изографисана са се проваляли, заради невероятната влага, която стените на черквата дърпат от земята. Това, което виждате е правено между 2002 г. и 2014 г. Специална ленена импрегнирана тъкан и маслени бои.

         - Невероятно топли са, невероятно красиви… Тук кой служи? Питам, защото монахините нямат право да изнасят служби.

         - Свещеници от близките села. Всяка неделя има служба. Всяка!

Благодарихме за любезното и търпеливо отношение и излязохме. Отидохме до чешмите с лековитата вода и си наплискахме очите. Потърсих костенурката, беше се скрила някъде.

Огледах още веднъж за довиждане тихия, спретнат и гостоприемен двор на манастира и тръгнахме с колата към вековните чинари – някъде наблизо, популярна местна забележителност.

(1) Васил Златарски, "История на българската държава през средните векове, том 1, част първа" изд. Захарий Стоянов, София 2007 г. с.с. 729 – 742.

вторник, 11 септември 2018 г.

Бачковски манастир


 До сега в толкова голям манастир не бях ходил. И не бързах, защото се страхувах, че ще се изгубя в безброй интересни неща, които умът ми не ще може да пресее, подреди и опише лаконично. Бях замислил кратки пътеписи и се притеснявах от манастир, за който има  обширна и широко достъпна информация, разказала  за всичко  в светата обител. Все пак, дойде ред и на голям, популярен и пълен с туристи манастир.

Шпалирът от шарени щандове,  отрупани с всякаква стока, опънат по цялото протежение на стръмния павиран път към манастира, говореше, че тук идват много хора.

В дясно, пред входа на манастира – няколко великолепни чинара. Старите хора казват, че близо до чинар плевели не виреят, само трева. Енергията на тези дървета била много добра и много силна.

На голяма информационна табела са дадени исторически сведения за манастира. С първото изречение текстът ни информира, че Бачковският манастир е основан през 1083 г. и негови ктитори са грузинските братя Григорий и Абазий.

…Ана Комнина, дъщерята на император Алексей Комнин (  (1081-1118)  и съвременница на Бакуриани  пише, че той е от " знатно арменско семейство". Освен това Бакуриани е подписал Типика (Устава) на манастира на арменски език. Ако е грузинец, това би било твърде странно, като имаме предвид ,че уставът е бил съставен и на грузински. А и името на ктитора си звучи по арменски. Самият Бакуриани в текста говори за "иверийци". Тъй като се приема, че Иверия е старо име на Грузия, Бакуриани е обявен за грузинец. Но "Иверия" по онова време е било византийска  адмистративна област, населена главно с арменци…  

Силно ми се наби на очи и твърдението, че братът на Григорий – Абазий също е ктитор, в нашия случай основател.

…По това време Абазий не е между живите. В това Типикът е категоричен. Григорий дори съобщава деня на смъртта на брат си – двайсети септември.  Как е възможно такова разминаване, не ми стига умът. Все пак говорим за основна информация на входа на манастира, която със сигурност е проверявана щателно от познавачи…

В центъра на двора се намира основната черква, построена през 1604 г. Казват, че монасите тогава са се отчели финансово много добре на турците, за да получат разрешение за толкова голяма сграда. Тя е била най-големият християнски храм до реформите на  Махмуд II през първата половина на 19 век.  Западният край на основната черква прелива в друга черква , "Свети Архангели", с няколко века по-стара. Всъщност двете черкви са съединени – олтарът на старата съвпада с притвора на новата. В старата не може да се влезе. В същност черквата е на втория етаж, към който водят преградени от домакините стълби. Самата сграда се носи от колони. Попитах как се е влизало в старата черква. Обясниха ми, че входът на манастира в началото е бил от западната страна и неговият вход е бил свързан с черквата с мост. Архитектурно решение, което ми беше доста трудно да си представя –черква, която виси във въздуха и в която се влиза по мост.

Пред южния вход на главната черква се беше образувала опашка. Не беше трудно да се сетя, че хората се редят, за да почетат чудотворната икона на Света Богородица.

… Легендата говори, че тази икона е дело на ръката на самия св. Лука и е прелетяла до тук от Грузия. Монасите я намират в местността "Клувия" – на около 2 километра от манастира. Поставят я в черквата, но тя изчезва. Намират я в същата местност. Това се случва два пъти.  Един от монасите сънува инструкции – Света Богородица е пожелала иконата да бъде поставена вътре в черквата, отдясно на главната врата, в специално изработен иконостас и до нея да се стига по три стъпала. След изпълнението на инструкциите, иконата повече не е изчезвала. В един текст от 1706 г. на френския пътешественик Пол Люка, се разказва за тази икона. Текстът потвърждава легендата, че иконата е тук от самото основаване на манастира…

В дясно на западния вход на черквата има вградена каменна плоча, на която е издълбан образа на свети патриарх Евтимий. Твърдят, че тук са намерени кости на великия български патриарх, което говори, че той е погребан тук. Това се връзва с факта, че след превземането на Търново от турците Евтимий е заточен в Бачковския манастир. Това прави съвсем вероятно светецът да е починал в обителта и съответно да е погребан тук.

… Твърдението, че тук са намерени кости на патриарх Евтимий, е оспорено от редица специалисти. Надписът, който е придружавал намерените кости, не е съответствал на правописните правила, изработени от патриарха и спазвани по негово време. Освен това намерените кости са от различни скелети, което не изключва възможността да има кости и на светеца…

Изключително богати стенописи. В класация на десетте манастира с най-добри, най-впечатляващи стенописи (предложена от  Ангел Карадаков и Николина Александрова) Бачковският манастир е поставен под №1. Голяма част от стенописите са от Захари Зограф, правени през 1841 г.

Това, което ме интересуваше най-много, бяха два обекта – Трапезарията и Костницата. Имах предварителното усещане, че те ще ми дадат усещането за старото време; че ще ме върнат в 11 век; че ще ме потопят в тази историческа емоция, пред която благоговеех, когато посещавам свети обители.

Пред Костницата беше седнал служител на манастира и продаваше билети. Влязохме. В помещението нямаше друг посетител, което особено ме възрадва, защото нямаше какво да ме разсейва от допира със старото време.  Дълга, предълга каменна маса беше поставена в  средата на помещението и от страни на нея естествено бяха сложени пейки. Тук монасите са се хранили. Каменната маса е била изработена през 1601 г.

… В Типика Григорий Бакуриани се разпорежда няколко неща относно храната на монасите. Сирене да се дава четири дни в седмицата. На всеки монах се полагат по четири чаши вино на ден, храненията са три на ден. Основателят предупреждава да не се пести от храната под какъвто и да е било предлог. Съжалявах, че не можех да разбера за колко големи чаши вино става дума. Ако на монах са давали по литър вино на ден, това е сериозна консумация на алкохол. За разлика например от будистките манастири, в които употребата на алкохол е била забранена. Червеното вино в християнството обаче има особен статут. То е било на масата на Тайната вечеря, то по-късно олицетворява кръвта на Спасителя и е неразделна част от Светото тайнство  "Причастие"…

…Като се замислих за манастирската храна се сетих и за друга инструкция на Бакуриани. Основателят на манастира построил наблизо и три страноприемници. На всеки отбил се пътник трябвало да бъде поднесена храна и вино. Ако някой от посетителите се разболеел, нареждането казвало той да бъде задържан за три дни. Ако и след това му е било трудно да ходи – да останел, докато оздравее. Средновековна социална политика…

Седнах не една от пейките и облегнах лакъти на каменната маса. Затворих очи. Въображението ми нареди по пейките монасите  и сложи блюдата с храна на масата. Не забрави и каните с вино.

… По Типик броят на монасите е бил точно определен – 51. Ако приспаднем игумена и двама епитропи (църковни настоятели) редовите монаси остават 48. Бройката 51 не можело да се нарушава – ако някой монах умре, веднага вакантното място се попълва. Ако цялата бройка е била заета, не е било разрешено да се приема нов монах. В Устава има и друга категорична разпоредба – било е забранено за монах да се приемат ромеи. "За да се осигуря, пише Григорий, щото да не би някои, които са насилници, хитри и алчни, да извършат някаква вреда и щета на манастира" От бележката на самия Григорий, че монасите на манастира не знаят гръцки, разбираме, че те всички са били или грузинци или арменци. А може би все пак и българи, но за такива не се споменава…

Ставам и оглеждам стенописите. Невероятни стенописи – и по двете стени и по тавана. На една от стените – в цял ръст цар Иван Александър. Достолепен манастир, със самочувствие. И много, много богат – изброяването на имотите, с които е дарен, заема сериозна част от Устава.

… Григорий Бакуриани дебело подчертава, че никой от неговите роднини не може след неговата смърт  да има претенции към имотите на манастира. И никакви църковни и светски власти не могат да имат претенции към каквито и да е било данъци. При пръв прочит това звучи шокиращо – ктиторът казва на какво имат право патриархът и императорът, що се отнася до манастира. Става ясно обаче, че този Устав е поднесен за подпис и на патриарха и на императора, което превръща волята на Бакуриани във воля на двамата големи. Села, добитък, пасища, езера, крепости…
 Действително един много богат манастир. А що се отнася до роднините, Григорий дава две пояснения. Първото не е ласкаво за съда, към който обикновено се обръщат хората след смъртта на техен близък, за да си търсят наследствените  права. "Защото често недостойните имат предимство пред достойните  в решенията на съда" е категоричен Бакуриани. Той не вярва в неговата справедливост и човек го обзема  спокойствие ,че не живее в епоха, която открива топлата вода.  Второто съображение е архиинтересно. Григорий обяснява, че когато баща му умира той и брат му са невръстни деца. Майка им завещава всичко, абсолютно всичко, на сестрите им – за зестра. Двете момчета остават "голи и боси". Ясно е подсказано, че който мъж иска да има богатства, да бъде така добър да ги заработи със собствените си ум и ръце.

Монасите на този богат манастир също финансово не са забравени. Те са разпределени в четири групи. В първата е само игуменът – той получава годишно 36 нумизми. Монасите от последната категория получават по 10 нумизми годишно. За една нумизма по това време се купували 6 овце. Наши любители историци изчисляват, че една нумизма има покупателната стойност на днешните 1000 лева. Е тук трябва да изключим книгите – "Старият завет" е струвал 18 нумизми, а "Том на Евклид – три! Ако е така, най-обикновените монаси са получавали по десет хиляди лева годишно, при осигурена храна, отопление и подслон. Ако нещо друго им е било необходимо, те са си го купували. За тази цел са устройвали панаири около манастира, за да не принуждават монасите да обикалят околните села. Годишната заплата е била изплащана по Коледа…

Излязохме от Трапезарията е се спряхме до човека, който продава билети, за да зададем няколко въпроса. Нямаше начин да не е богато информиран. В края на разговора разбрахме, че е секретар на Бачковския манастир – едно изключително сериозна и отговорна длъжност. Започна Дора, жена ми:

         - В годините, свързани с Трапезарията има разминаване. Пише, че каменната маса е от 1601 г., а Трапезарията е построена през 1623 г…

         - Няма разминаване. За година на един обект се приема годината, в която е изработен и платен. Кога е поставен, това е друг въпрос.

          - Колко пъти е разрушаван Бачковския манастир? Обикновено българските манастири са разрушавани по няколко пъти.

         - Този манастир никога не е разрушаван. Плащал си е данъците редовно и никой по време на турската власт не го е закачал. Дори неговите пазачи са били турци. А това е било нормална практика, защото само мюсюлманите са можели навсякъде да носят оръжие и да яздят кон.

         - Да, но  на информационната табела на входа пише, че манастирът е разрушен до основи през 15 век…

         - И да пише, не е вярно.

         - Коя е черквата, изографисана от Захари Зограф?

         - Всички питат за Захари… А брат му Димитър е много по-голям художник и стенописец. Само че Захари постоянно си е правел самореклама – подписвал си е творбите, рисувал си е образа… А за брат му знаят само специалистите. Жалко.

Дойде моят ред:

         - Костницата отворена ли е?

         - Не е отворена. За да е отворена, трябва да стана и да зарежа Трапезарията. Едно от двете места е отворено. Днес е отворена Трапезарията…

Стана ми неприятно. Та ако има нещо уникално в Бачковския манастир, то това е Костницата! Първо, това е единствената оцеляла сграда от времето на основаването на манастира. Сградата е от 1083 г.! Второ, това е единствената запазена костница със стенописи. Трето, специалисти твърдят, че образът на св. Богородица, изписан в олтарната абсида е едно от гениалните постижения на християнското изкуство. Струваше ми се невероятно, че посетителят можеше да разгледа или Костницата или Трапезарията. Струваше ми се невероятно, че манастирската управа не може да отдели двама монаси или двама служители, които да държат отворени и двата обекта. Поне през лятото! Поне през неделите на лятото! Днес беше неделя… Ако беше частен туристически обект щях да си дам някакво обяснение – собственикът ще пести от заплати, ще я кара с възможния минимум служители, защото явно това повелява новият за нас опазарен, търговски и търгашески свят! За света обител обаче и то в един от най-известните български манастири, това ми беше непонятно!

Все пак поех по асфалтовата пътека, която трябваше за около десет минути да ме отведе до Костницата. Поне да я видя отвън! Пред мен една група млади хора я подминаха и продължиха нагоре, където след около половин час се стигало до красив водопад… Те не бяха длъжни да знаят какво подминават. А и "великото подминато" беше зад ограда и катинар на нея, преди да стигнеш до катинара на самата постройка. Какво да й гледаш?

Приближих се максимално. Направих две три снимки от възможните места. Видях още един човек да се суети около оградата. "Closed!, Closed!" ("Затворено! Затворено!") викаше тихичко и възпитано той. Слезе по едни стълби, явно с намерение да обиколи постройката. Забеляза, че и аз проявявам интерес. Когато слезе до долу, надникна зад сградата, обърна се към мен и започна да ми маха и аз да отида. Явно беше открил нещо, я вход, я интересен аспект на самата сграда. Заслизах, като внимавах, защото от едната страна стълбите не бяха обезопасени и имаше някакво стръмно нанадолнище. След минута туристът взе да ми прави знаци, че няма нищо за гледане. Върнахме се на изходна позиция.

Жена ми го заговори на руски. Беше дочула, че нещо си бърбори на руски. Човекът беше приятно изненадан и набързо ни разказа за себе си. Естонец, завършил в Русия, работил във Финландия.  Сега бил на екскурзия в България, където живеела негова племенница. Разговорът тръгна.

         - Защо не е отворена Костницата? – попита човекът.

         - Защото има реставрация… Просто нямаме късмет! – отговорих компетентно. И продължих дълбокомислено, с разбиране на нещата и с тънко чувство за хумор:

         - То и в Лувъра се случва! Дори и в Ермитажа!

         - Понимаю, понимаю! (Разбирам, разбирам!)  – погледна ме туристът с разбиране и  с енергични крачки тръгна към манастира.

         - Ти разбираш, ама аз не! -  измърморих под мустак и го последвах.