неделя, 31 март 2019 г.

Погановски манастир


        – Нека да отбием десетина километра, искам да видя един български манастир!

   ̶  Ние сме в Сърбия, какъв български манастир искаш да видиш?- Слави попита, но със сигурност знаеше в каква посока ще е  отговорът.

       ‒  Погановския! Дълго време се е намирал в България, значи е български.

         ‒ Къде се намира?

         ‒ Между Пирот и Димитровград, на левия бряг на Ерма. Ще следим за табели.

         ‒ Добре!

Сърбия, Сърбия, но се чувствах като у дома си. Пейзажът от двете страни на пътя страшно приличаше на пътя през Своге по Искърското дефиле. Същите планини, същите величествени, отвесни скали, същите разхвърляни къщи по склоновете. Е, имаше и разлики. Тук – много тунели, а от време на време минавахме под хоризонтално изсечени скали, които стояха като тавани. Отвесните скали бяха още по-впечатляващи.

Разказах на Слави за пътуването си преди седмица до Осеновлашкия манастир, за пътя София – Мездра – скалното вълшебство, което ме отнасяше в детските книги за индианци.

‒ Тези отвеси са детска играчка, я имат, я нямат 200 метра…Ти да видиш какво е в Гранд Каньон… Знаеш го, намира се в САЩ, в Аризона, на територията на индиански резервати.  200 милиона години реката Колорадо е дълбала! Няма по-силно нещо от водата… Та, там има отвесни скали по 1000 метра! Гледаш от нея надолу и мозъкът ти отказва да възприеме вижданото за истина. Картинки някакви. Все едно си в Плевенската панорама – виждаш боеве, но мозъкът ти знае, че това са бои…

Подминахме табела за Суковския манастир и след десетина минути се озовахме пред железен мост, който пресича реката и отвежда директно пред портите на Погановския.

Бях слушал да разказват с възхищение  за природата тук. Просторни наклонени поляни, които в далечината се превръщаха в планински склонове; живописна плитка река, обливаща по пътя си безброй камъни; ярко зелено и кристално прозрачно – мартенският ден беше разкошен.

Самият манастир – старинното те лъхва още от портите, скромни едноетажна и двуетажна сгради, малък двор – с църква в центъра, ниски каменни зидове, които не криеха своя декоративен характер. Веднага се сетих за някои манастири в България, които бяха заобиколени с внушителни стени, с бойници и зъбери, наскоро изградени, с явна претенция да имитират минало, пълно с нападения и манастирска отбрана. Тук, Погановският е бил спасен от бароковите увлечения на каещия се бизнес. Малък манастир, простичък, непретенциозен, уютен, с вековна история, която призрачно се носеше из въздуха.

…Манастирът е построен в края на XIV век от деспот Константин Деян и дъщеря му Елена. Константин е бил владетел на деспотство с център Велбъжд, днес Кюстендил. Дядо му по баща е  Стефан Урош III Дечански -  сръбски крал, а баба му по баща е Мария Палеологина византийска принцеса. За майката на Константин се спори – дали е българската  болярката Владислава или сръбската принцеса Теодора – Евдокия.

 При завладяването на Балканите от османските турци, Константин Деян, наричан още Константин Драгаш, се признава за васал на Мурад I.  Загива през 1395 г. заедно с Крали Марко, също османски васал, сражавайки се на страната на Баязид I в битката при Ровине срещу влашкия владетел Мирчо Стари.

Дъщеря му Елена Драгаш е внучка по майчина линия на българския цар Иван Александър. Тя се омъжва за византийския император Мануил II Палеолог и става византийска императрица. Ражда двама сина, последните  византийски императори – Йоан VIII Палеолог и Константин XI Палеолог.

Какъв е Велбъжд – български или сръбски град? Бил е и български и сръбски и византийски. През IX  век Велбъжд със сигурност е български. В грамота на Василий Българоубиец  Велбъжд  е посочен като българско епископство. По времето на Калоян след 1204 г. градът отново е български. В началото на XIV век обаче той става сръбски за дълго. Към средата на XIV век при севастократор Деян Драгаш, бащата на Константин, той става столица на самостоятелно държавно образувание.

И Погановският е бил и български и сръбски. От 1871 г. е под ведомството на Българската екзархия. От Освобождението през1878 до ноември 1920 г.  влиза в границите на България. После по силата на Ньойския мирен договор (1919) бива предаден на Кралството на сърби, хървати и словенци и подчинен на Сръбската православна църква…

Влязохме в двора. Пред едноетажната сграда – дълга дървена маса, с насядали около нея туристи, които захласнато слушаха разказ на монах. Изкуших се да се присъединя, но ги подминах – бързах да видя прословутите стенописи в черквата.

…Изписването на черквата завършва през месец октомври 1499 година и е дело на майстори от Костурската художествена школа. Специалисти твърдят, че стенописите, заемащи повече от 300 кв.м., са  сред най-добрите образци на църковното изкуство от онова време на Балканите…

Бързах да разгледам стенописите и по друга причина. Бях се хванал на бас със себе си на тема "кои стенописани светии са повече – българските или сръбските". 

За старата черква беше залепен сравнително нов притвор, в който продаваха всичко традиционно за света обител – свещи, икони, религиозни книги. Дора купи информационна брошура за манастира на сръбски, нямаше я на други езици. "Ето от къде ще започна да уча сръбски", си помислих,взех я и хлътнах в същинския притвор на черквата. Огледах се за свещници, на които да запаля свещите. Нямаше. После разбрах, че свещи се палят извън черквата, дори извън закрития и открития притвори. Свещи се палеха под навес, в оформен кът на друга самостоятелна сграда – такова нещо не бях виждал.

Влязох в черквата. Нямаше никой. Трябваше ми време, за да свикна с тъмнината. Без вграденото фенерче на телефона нямаше  да различа нищо по стенописите.

Страхотно богатство  – всеки сантиметър на черквата беше изрисуван. Ако отвън на двора чувството за старинност те обгръщаше и теглеше на вътре, тук, в храма, сякаш машина на времето ме изстреля няколко века назад.

Мракът беше пропит от тишина. Мракът и тишината влязоха в мен и се превърнаха в безмълвие. Затворих очи. Това от само себе си се случваше много рядко. Понякога волево го предизвиквах, но самό да те понесе си беше събитие.

Безмълвието не е мълчание, нито е просто тишина. При безмълвието се превръщаш в наблюдател на всичко, което се случва в теб. Някак си се оттегляш в някакъв духовен ъгъл и ставаш чист наблюдател. А  мислите, чувствата и представите  сякаш са на някой друг. Празен си. Тържествено и празно нищо. По-скоро нищо конкретно – просто съществуване. Ти си дълбоко небе, по което минават облаци – мисли и чувства. Посрещаш ги и ги изпращаш. Мина облакът на един спомен – как волево се потапям в безмълвие.  Обикновено това се случва, когато ме обхване гняв. Излизам от гнева, отдалечавам се и започвам да го наблюдавам. Гневът беснее, но е загубил опори. Коренът му е отрязан. Става безсилен и след малко се стопява. Облакът-спомен отмина. След него влезе друг – "Лествицата". "Котката дебне видимата мишка; а мисълта на безмълвника — невидимата", казва Йоан Лествичник. "Точно така, - взех да си мисля – "мислите и чувствата стават невидима мишка, а аз ставам  котка". И още от Йоан: "Като седиш на висота, наблюдавай… и тогава ще видиш… какви крадци искат да влязат и да откраднат твоето грозде."… Бях ги запомнил, бяха много силни.

Тръснах глава и отворих очи. Секунди ли бяха минали, минути ли, не знаех.

Започнах да снимам иконостаса и стенописите. Голям дървен кръст коронясваше иконостаса, а над него куполът – пълен със свети лица. Направих  крачка и застанах пред две икони, сложени на специални поставки върху дървени колони  – на възрастен мъж и на дете. Мъжът беше император Николай Втори, а детето –  синът му Алексей , великият княз. Явно за монасите тук тези икони бяха специални.

…Николай Втори, жена му и петте им деца са канонизирани като страстотéрпци най-напред от Сръбската православна църква – през 1938 г. По-късно от Руската задгранична църква – през 1981 г. и от  Руската православна църква през 2000 г.

Страстотéрпецът, за разлика от мъченика и великомъченика  не е загинал при защита на християнската вяра. Кончината му е причинена от единоверци. На практика за страстотéрпци са канонизирани само представители на великокняжевски и царски родове. Членовете на императорското семейство са разстреляни в Екатеринбург в нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. по заповед на  Уралския областен съвет на работническите, селските и войнишки депутати…

…Най-известната икона на Погановския манастир е една двустранна икона,  подарена на светата обител от императрица Елена през 1396 г През 1920 г. тази икона, иконостасът на църквата (1620) и „Погановският поменик на българските владетели" са пренесени в България.

Двустранната икона е нещо уникално. От едната ѝ страна са изобразени в цял ръст Света Богородица Катафиги (Убежище)  и св. Йоан Богослов, а на другата – Видението на пророците Йезекил и Авакум.

Освен двустранността, в иконата има и други интересни неща. Свети апостол Йоан е нарисуван като старец, а Света Дева Мария като млада жена, което означава, че в образа не може да се търси историческа достоверност. Богородица е облечена в тъмно синьо – това е характерно за западната иконография и се среща изключително рядко по нашите православни земи.  Това е едно от редките изображения, където Богородица е с покрити ръце – иконографските принципи изискват ръцете на светеца да бъдат ясно изобразявани…

Тръгнах да оглеждам стенописите. Разпознах свети Иван Рилски и свети Сава. На западната стена до вратата – свети Константин и Елена. Не обаче императорът и майка му, превърнали през 4 век християнството в държавна религия. Това бяха създателите на манастира – боляринът и неговата дъщеря.  Много от изрисуваните светци не можах да разпозная в тъмното. Може би преобладаваха сръбските, но имаше и български.  Така и не разбрах  кой спечели баса – лявата или дясната  ръка.

Излязох от черквата и отидох под навеса, за да запаля свещите си – за живите и за мъртвите. На една от стените на двуетажната сграда забелязах два отвора. Мястото им беше неестествено за прозорци. Явно са били предназначени за отбрана.

Разказах на жена ми за преживените секунди на безмълвие.

         – Йоан Лествичник го описва на 27-то стъпало на Стълбата.

         – Защо толкова на високо? – учуди се Дора.

         – Защото тези, които овладеят безмълвието стават безгрешни… Да ти обясня ли?.. Греховете са не само действия. Помислите за грях също са  грях. Да си чревоугодник е не само да се тъпчеш с вкусни неща. Самата представа за това е грях. Да упрекваш несправедливо е грях дори да мълчиш, достатъчно е само да си го мислиш.

         – Че то как ще спреш помислите? Значи няма отърване от греха.

         – Има и  става чрез безмълвието. Мислите и чувствата ти стават обект на самия теб, стават нещо различно от теб. Ти си празен наблюдател… Просто наблюдаваш как крадците влизат, за да ти откраднат гроздето…

         – Какво грозде?

         – Това е метафора от "Лествица"-та.

         – Гневът нали също е грях?

̶   И то голям!

̶  Тогава не ми говори как владееш безмълвието, като те гледам колко често побесняваш…

̶  Не го владея, случва се за секунди и то рядко. А понякога можеш да си външно гневен, а вътрешно спокоен…

̶  Да, бе!

Постояхме малко в двора – древен, тих, уютен и излязохме с желанието да се върнем пак. Може би с одеяла и храна – на безкрайните зелени килими извън очертанията на манастира. С храна ли?

Оттатък реката ни посрещна ресторант, препълнен с туристи и българска реч. И с прекрасната сръбска скара, която за мен е две класи над българската. Е, въпрос на вкус.

На тръгване се спряхме пред сергиите до ресторанта - отрупани с всякакви ракии и туршии. Продавачите – говорят български и предлагат стоката си и в левове. Чета на един буркан – "АJВАР".

         ‒ Това какво е?

         ‒ Лютеница. Айвар. Само от чушки, няма домати в нея.

         ‒ Като няма домати, защо над "айвар" пише "домати"?

         ‒ Къде пише "домати"?

         ‒ Ето тук, - посочвам надписа "домаћи".

         ‒ Това не е "домати", а "домашна". Чете се "домачи"!

         ‒ Така ли? Следващия път ще дойда с научен сръбски… Слави, да тръгваме?

̶  Да тръгваме. Обаче другата неделя взимам жената и синовете и пак съм тук! Не съм подозирал, че на 80 км от София има такова райско място!



четвъртък, 21 март 2019 г.

Осеновлашки манастир


Знаех, че манастирът е уникален със своите седем параклиса в самата черква. Друго обаче отключи въображението ми. В библиотеката на манастира се пазела книга, подарена на светата обител от руската императрица Екатерина Велика. Каква ли е тази книга?  И по какъв повод великата Екатерина е направила този подарък? Да е посещавала манастира?  Не бях чувал императрицата да е идвала в България. И защо точно на Осеновлашкия манастир ще подарява книга? Представях си как ме допускат да библиотеката, дават ми да държа книгата в ръце и ми разказват историята. Това трябваше да се случи.

Пътят от София за Мездра – много завои по добър асфалтов път, вероятно правен скоро. Подминаваме табела за Батулия. На места склоновете стават изключително стръмни, може би 70 градуса, а на тях – накацали много къщи, Минаваме през  село Реброво, до Мездра остават 73 км.

В дясно – почти отвесни склонове и борови гори. Появяват се и отвесни скали. Къщите, групирани по две по три през стотина метра от двете страни на пътя. Махала ли правят, село ли правят, не става ясно, табела няма. А как са строени при тази природна геометрия тук, представа нямам.

Влизаме в Своге, пресичаме река Лесковска, табели ни предупреждават за опасни завои, минаваме река Искър по мост (а как иначе?) и тъкмо решаваме, че градът е свършил, защото склоновете не са застроени, и той започва отново.

На бензиностанция ни информират, че до манастирът ни остават 40 км. Трябвало обаче да внимаваме, въпреки че имало табели. Като стигнем  до гара Елисейна, там да питаме.  

Продължаваме пътя и вниманието ми грабва гора от  сателитни чинии. Подминаваме голям блок и на всеки балкон - сателитна чиния. Такова чудо не бях виждал. Явно тук кабеларките не виреят.

Излизаме от Своге, склоновете продължават да бъдат почти отвесни, в дясно дол и река. Да, това е Искърското дефиле. Табела за спирка Желен, 2 км.

Село Желен  е съществувало още през Второто българско царство. След като България пада под турска власт, българите са принудени да се потурчат. Когато някой от селото откажел да се потурчи, бил хвърлян от скала близо до селото. Това било жално и оттам идва името му Желен…

Влизаме в Церово.  За разлика от Своге, къщите са по-групирани и са по в дефилето, по-ниско. Табела за "Вазова екопътека", която свързва село Заселе и Гара Бов; после - табела за Заноге.

…Заселе е селище още от тракийско време. Тук някъде, все още неоткрито, лежало заровеното съкровището на Вълчан войвода. От това село е Йордан Църнярски - прототипът на Вазовия дядо Йоцо, слепият овчар, който виждал със сърцето си променена след освобождение България. А историята на бащата и майката на дядо Йоцо е много интересна и много трагична. Баща му служил при някакъв бей. Беят харесва майка му, краде я за своя харем. Баща му убива бея, грабва жена си и хуква да се спасява. Потеря ги застига и ги посича…Една зимна утрин намерили шейсетгодишния дядо Йоцо умрял на скалата, с невиждащи очи, отправени към ж.п. линията… Някой път специално ще дойдем, за да седнем на дядо Йоцовата скала, викали й "Злио камик",  надвесена над Искъра, срещу края на осмия ж.п. тунел по посока на Мездра. Затворих очи и си представих как чакаме на опашка, за да стъпим на скалата – цял клас ученици пред нас, скупчени, оживено се надпреварваха да си спомнят  разказа на Вазов…

Заселе, Заноге… Само какви имена! Името на село Заноге произлизало от "нога", което значи "крак". До селото се  достигало бавно, внимателно,  „нога за нога“ т.е стъпка по стъпка…

Влизаме в Бов, но това не е Гара Бов. Бов и Гара Бов са различни села. Имам впечатление от жители на Гара Бов, бяха ни поканили на среща по русофилска линия – много  енергични хора, внимателни, гостоприемни, страхотни… И тук къщите накацали, накацали… Ако водехме японски турист, нямаше да си снеме окото от фотоапарата. Табела 4 км до Бов и 1 км до Гара Бов.

….. Бовчани разказват легенда, може би с туристическа цел. Селото носело името на френския рицар Сен дьо Бьоф, който пленен от цар Калоян, станал негов васал. След смъртта на император Балдуин Фландърски през 1206 г., маркизът получил благоволението на българския владетел да се засели  в землището на днешното село. А Иван Вазов в пътеписа си "Разходка из Искъра" пише: "На какви странни обстоятелства дължеше това име? Каква историческа личност наумяваше то? В ума ми неволно нахлуха поетическите сенки и възпоменания за средновековните рицари"…

Табела "Скакля", това е водопад край село Заселе.

Излизаме от Бов.  Много добре поддържан път. В ляво се появяват телени мрежи, явно заради камъните, които падат. На самия път виждаме паднали камъни, не големи, но много опасни, ако не ги видиш, което е абсолютно възможно, особено през нощта. Продължават да изскачат от време на време самотни къщи. Как са  строени на почти отвесен склон?... Една, две, три  виждам тук, откъснати от всякакво населено място и за какво са построени – пълна загадка. Отсреща – отвесни много красиви скали, просто като във филмите за индианците, които много обичах като малък. Отсечени като със сабя и без никаква зеленина по тях.

Влизаме в Лакатник. Изгледът е страхотен – страхотни камъни и пак страхотни отвесни скали. Огромно българско знаме, спуснато по скалите. Малко по-нататък – мартеница, също огромна, сигурно дълга 50 метра… Явно тук хората живеят нормално, спокойно. Защото ако се чувстваш нещастен, тормозен от живота, изобщо няма да ти дойде на акъла да правиш 50 метрова мартеница и да я окачаш там, където само алпинист може да припари.

Най-после пристигаме на гара Елисейна, последния ориентир за манастира. До самия него – 12 км.

Пресичаме ж. п. линиите, хващаме някакъв стар  асфалтов път, минаваме мост и влизаме в село Габровница. След него пътят става изведнъж еднолентов, с пропаст от дясната страна, без мантинела  и вероятно с падащи камъни отляво. В страни се появяват стопански сгради, малко стари къщи и нов строеж, нещо като село, ама кое е това село, не е ясно, като махала е. Най-накрая се появява мантинела, доста ръждясала, пресичаме реката по един мост и хващаме на практика в обратна посока. Отвесните скали в ляво, никакво обезопасяване за падане на камъни. То се вижда как са се свличали камъни, много камъни в страни от пътя, няма мрежи, няма нищо.

Най-накрая пристигаме пред манастира.

Къщи във възрожденски стил, една над друга, разчупени, сякаш са построени на различни хълмчета. "100 национални исторически обекта" и сред тях № 78 – манастирът "Седемте престола".

Легендите за този манастир са богати. Една от тях свързва манастира с Петър Делян, който вдига въстание срещу Византия през 1040 г. Провъзгласявайки се за цар, той обявил светата обител за своя столица. Друга легенда разказва как по тези земи са се заселили седем боляри, които основали селата Осеновлаг, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков дол, Желен и Лъкатник. Седемте параклиса били изградени в чест на болярите. Трета легенда говори за Вълчан войвода (роден в Осеновлаг), след опожаряването и разрушаването  на манастира от турците през 1737 г., заедно с още шест войводи, построил манастира отново. И седемте престола са посветени на седемте войводи...

Знак, че пушенето е забранено. Табела с "Имена за здраве" – 20 стотинки; магазин за свещи, иконки, сувенири, кръсчета.

         - Извинете, къде е библиотеката? – питам жената, която продава.

         - Няма библиотека!

         - Е, как да няма! Даже знам за определена книга в нея – подарък за манастира от Екатерина Велика…

         - Няма библиотека. Имало е някога, но е изгоряла.

         - А книгите? Всичко ли е изгоряло?

Не получих отговор. Бях като попарен. Искаше ми се още да питам, може би нещо да е било спасено все пак, но се отказах. Купих свещи и тръгнахме към черквата.

Огромно иглолистно дърво, това е май 100 годишната секвоя. А секвоите са даже  три! До тях в градинката  - макети на къщи, черешови топчета и каменен паметник в цял ръст. Виждам един монах и питам:

         - Извинете, чий е този паметник?

         - Отидете там и вижте, прочетете!

 Отивам аз до паметника , на един камък нещо е изписано, надупвам се да прочета, но нищо не личи, нищо не научавам.

Качвам се по едни стълбички, за да се кача на открит притвор. От дясната страна на вратата на черквата – закачени в рамки  на стената  две големи информационни табели – история, легенди, архитектура… В края на едната чета – "В църковната библиотека се съхраняват много стари богослужебни книга на черковнославянски език. Между тях е и 12-те мнения, подарени от Руската императрица Екатерина Велика". "Кой по-точно ги пише тези текстове?", питам се аз и влизам в закрития притвор на черквата.

Веднага в ляво и в дясно – входове за малки помещения. "Това са два параклиса!" Влизам в този в дясно - "Свето Благовещение". Пред мен – дървен, резбован иконстас със стари, олющени икони и голямо разпятие, което ги увенчава. Входът за олтара е плътно затворен със спуснат червен плат. Чета: "Моля не влизайте и не бутайте вратите на олтара". По средата на плата виждам процеп – значи платовете са два и може да се влезе! "Е, няма да влизам, но поне да снимам!" Промушвам си ръцете в процепа с нагласен за снимки телефон.

         - Пише не влизайте! Това се отнася за всички части на тялото! – някой избоботи в страни.

Извърнах глава, на входа на параклиса стоеше монах, неподвижен, вторачен в мен, с цял тон укор в малки присвити очи. Рязко си дръпнах ръцете, усмихнах се кисело и криво, но казах отчетливо:

         - Моля за прошка! Днес е "Прошка"! , действително беше Сирни Заговезни – 10 март 2019 г.

          - Давам прошка, искам прошка! – монахът се засмя и напусна входа.

Излязох и влязох в левия параклис - "Свети архангел Гаврил". Отново много стари икони и олющен  иконостас. Този път не се изкуших да надничам в олтара. Изпитах много особено чувство на уют, закрила и усамотение.  Явно малкото по обем пространство, наситено със старини, стимулираше молитвеното възприятие.

Влязох в нартекса, в същинската черква. Веднага в дясно – параклис "Св. Безсребърници Козма и Дамян" с много, много стар иконостас. Тук не се палят свещи. Както и във всички останали помещения на черквата. Свещи се палеха само в открития притвор.

Левият параклис е наречен на "Свети седмочисленици". Тук Йоан Кръстител е с крила, а в ляво от света Дева Мария, както се полага по канон, седмочислениците. 

Свети Седмочисленици е събирателно название за светците, почитани от Българската православна църква като създатели и разпространители на Глаголицата и Кирилицата . Това са Кирил и Методий и техните ученици Климент, Наум, Горан, Сава и Ангеларий. Църквата традиционно не включва към тях Константин Преславски, защото не е канонизиран, въпреки, че е считан за пряк ученик на Методий.

…Странно е, че Църквата не е удостоила и Константин Преславски, както другите ученици на Кирил и Методий, с ореола на светец. Неговите заслуги към книжнината и църквата не са по-малки. Той освен писател е и църковен деец. Един от основоположниците на старобългарската химнична поезия. Едно от върходните постижения от Златния век на българската литература е неговото произведение -  проповедническия сборник „Учителното евангелие“. По нареждане на Симеон, Константин Преславски превежда „Четири слова против арианите“ от Атанасий Александрийски. Целият му живот излъчва святост. Не по-малка, а дори и по-голяма, съдейки по достигналите до нас сведения, от светостта на другите ученици – светии…

В дясно от основния олтар се намира престолът "Св. Първомъченик и архидякон Стефан".

…Този светия е първият мъченик за Христа. Убит е с камъни през 37 година, след като е осъден от еврейски първенци. Последните му думи преди  да почине, казва преданието, били: " "Господи, не зачитай им тоя грях!" Преданието говори, че Пресветата Дева, придружена от апостол Йоан Богослов, гледала от височината как убиват Стефан и се молила за него. Тялото на първомъченика било оставено да го изядат зверовете и птиците. Но Гамалиил, един бележит еврейски законоучител, който уважавал светия мъченик, взел тялото му и го погребал в своето имение… В 415 г. мощите на първомъченика Стефан били открити чрез чудно видение, което имал един свещеник. Те били поставени в Сионския храм в Йерусалим…

В ляво от основния олтар е престолът "Св. мъченици за вяра и родина – седемте братя Макавееви". Трябва сериозно да се наведеш, за да влезеш. Празникът им е на 1-ви август. Чествани са заедно с майка им Соломония и техния духовен наставник Елеазар.  Загинали са около 180 години преди Рождество Христово.

…Известно време, след като се връщат от вавилонския плен, юдеите започнали да възприемат обичаи, противни на Закона Божи. Господ ги наказва, като им изпраща голямо изпитание - сирийският цар  Антиох Епифан завладял Йерусалим, разграбил Храма, убил голямо множество юдеи и продал в робство около 40 000 човека. После насилвал юдеите да не извършват своето богослужение и да не спазват съботния ден. Изгарял свещените им книги и накрая осквернил Храма им с кумири на Юпитер. Седем братя били карани да ядат свинско месо от жертвоприношение. Това било равно на отказ от юдейската религия. Цар Антиох лично се опитал да ги накара да нарушат Закона, като се занимавал поотделно с всеки от тях. Рязал им езиците, ръцете, краката, карал братята да бъдат свидетели на мъченията, на които ги подлагал един по един. Никой не се огънал и всички загинали в името на своята вяра…

Излизам в открития притвор, за да си запаля свещите, които носех през цялото време в черквата.Много просторен притвор, стъпалата до който са направени под формата на кръст.

Тъй като изпитах чувството, че не си бях поприказвал както трябва с жената от магазинчето, отидох пак при нея, за да питам за паметника в градината.

Паметникът е на отец Димитър, починал през 2005 година. Дълго време е бил тук монах и са му издигнали паметник, но не ни стане ясно защо.

Там, където имаше бяла табела с черна стрелка   - "Гроб на Змей Горянин", не посмях да попитам, за да не ме помислят за прост, защото всеки трябва да знае къде е гробът на Змей Горянин и на баба Яга. Всеки трябва да знае, но ние не знаем… И тръгвайки все пак към гроба, се натъквам на  куп счупени керемиди и циментови парчета. Изведнъж  спирам рязко и се плесвам по челото. Сещам се, че "Змей Горянин" е псевдоним на писател! Леко ме досрамява и изпитвам задоволство, че все пак не попитах какъв е този Змей, защото за излагация сигурно щях да го направя иронично.

…Змей Горянин е  писателски псевдоним на  Светозар Акендиев Димитров, роден в Русе през 1905 г. и починал през 1958 г. Автор е на разкази, повести, романи и пиеси най-често с историческа тематика. Превежда от руски и френски. Публикувал е над 50 книги и брошури. През 1942 г. работи като цензор в Дирекцията по печата, заради което е осъден от Народния съд на една година затвор. Книгите му са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора, писателите  Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев го молят да се разкае,за да бъде реабилитиран. Горянинът отговаря "Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт?"      Няколко години живее в този манастир, в който и умира. Погребан е в двора на манастира, до гроба на приятеля му игумен и езотерик Христофор Клопов…

Тръгнахме си, аз ‒ очарован от черковната архитектура и разочарован, че не можах да докосна книгата, подарена от Екатерина Велика.

На излизане отново спрях един монах с въпрос:

         - Извинете, в България има ли друга черква с толкова много параклиси?

         - Няма. И в Европа няма. А може би и в света…

сряда, 6 март 2019 г.

Църногорски манастир


След няколко километра в ниска планина  пред нас се ширна комплекс от сгради, зидове и огромна кула. Излъчваха самочувствие и респект. Поех си дълбоко въздух, и в буквалния, и в преносния смисъл, след вчерашното натъжило ме посещение на три заключени черкви – паметници на бивше манастирско достойнство.

Усетих мирис на скара, а на едно хълмче забелязах дървени маси. Не далеч от тях имаше автомат за юбилейни монети.

Спряхме се пред дървените порти, за да прочетем  правила за поведение. От тях научих, че тук мирянин може да нощува и че трябва да се храни в магерницата заедно с монасите.  И разбира се, че е забранено да се снима.

Бяхме на прага на прочутия Църногорски манастир, за който на една "Културна карта на Княжество България" от 1908 г.,  е било записано, че е един от десетте най-значими български манастири по онова време. "Църногорски", защото се намира в планината Църна гора. Гората пък била "църна", защото по време на средновековието била пълна с монаси.

В много справки манастирът носи името "Гигински".  Специалисти твърдят, че правилно е манастирът да се нарича "Църногорски". Това е името, запазено в исторически извори, документи и географски карти. Вярно е, че село Гигинци е наблизо, но и селата Ноевци и Непразненци също са наблизо и биха могли да претендират манастира да носи тяхното име. Той спокойно би могъл да се нарича и "Граовски", доколкото местните хора казват, че Църногорската света обител се намира в "сърцето на Граово".

…Църногорският манастир "Св. Безсребреници Козма и Дамян"  е построен от отшелници върху  антични основи още по време на византийското робство, в края на 11 век. При династията Асеневци (1187 - 1280) се превръща в духовен, културен и търговски център на българите в районите на Софийско, Радомирско и Трънско. За разлика от много други манастири, Църногорският не е пострадал дълго време след падането на България под турско робство. Едва през 1737 – 1739 г. е опожарен и разрушен. От пламъците била погълната и богатата манастирска библиотека.

През 1814  г. хилендарски монаси откриват наблизо аязмо и започват възобновяването на светата обител. Двама свещеници измолват от кърджалийския главатар Кара Фейзи, правото на строеж. Преданието разказва за Фейзи, че бил кръвожаден и безмилостен. Бил разрушил много християнски свети обители. Един ден обаче дъщеря му се разболява тежко. Кракът й започнал да съхне. Докторите мюсюлмани и евреи не успели да помогнат. Казали на Фейзи да помоли за помощ в християнски храм. Отчаян, бащата ги послушал. Дъщеря му престояла няколко дни в манастир и оздравяла. От този момент агата започнал да закриля християнските храмове, дори станал ктитор на български манастири. Иван Вазов описва тази легенда…

                                                           *    *    *

Очарователен манастир. Богатството, излято тук, не е прескочило мярата ‒ духовното е водещо.  Строено е с щедрост, но без барокови увлечения. Ново, чисто,  светло, поддържано.

Просторният двор е застлан от огромни каменни блокове, по  два квадрата всеки. Защо са избрани толкова големи, недоумявам.

Продълговата жилищна постройка на два етажа с много врати внушава, че тук има респектиращо монашеско присъствие.

По дървени стълби се качваме на дъсчената просторна тераса, от която се влиза в параклис. Под него, на първия етаж, е ритуална зала.

В параклиса - мраморен под и много огромни месингови полилеи. Всеки сантиметър по стените и таваните е иконописан. Внушаващо присъствие на образи на български светци.

Млад мъж, коленичил, с парцал почиства нещо по пода. Скривам се от погледа му, за да снимам. После го питам: "Нима това е параклис? Не е ли много голямо за параклис?" "Това е". На излизане, над входната врата – калиграфски стар български текст, в който разчитам името на Цветан Василев – банкерът, дал сериозни пари за възобновяване на манастира.

… През 1817 г. тук е създадено килийно училище. През втората половина на XIX век. в него започват да преподават и светски предмети. През 1843 година в района настава незапомнена суша и селяните на три села били хранени  в светата обител.

По време на големи празници тук са се стичали много хора от околните села, за да изпросят здраве от светите братя Козма и Дамян. Казват, че изцеленията не били рядкост и мнозина благодарели като дарявали манастира с имоти и пари.

В богослужебна книга мàгерът (манастирският готвач) Стоян Недялков записва: "1877 лето. Да се знае кога избегоя  турци из България от руска сила и сръбска".

От 1935 до 1940 г. тук безплатно почиват деца на бедни семейства от София и Перник.

След 1944 г. манастирът е бил пионерски лагер, обор и накрая запустява.

 Възстановяването на духовния живот тук започва през 1998 г., като монасите през първите години живеят при тежки условия. Първата копка на съвременния манастирски комплекс е направена  през 2007. Държавата в лицето на правителството подпомага   възстановителните работи. Тук работят и международни студентски бригади. На 10 май 2015 г. целият обновен манастирски комплекс е осветен  в присъствието на повече от 10 000 души гости на манастира …

В черквата се влиза със силен поклон – вратата е много ниска – личи си, че при реставрацията са пазели старите пропорции.

През 2006 г. на 2 май, след всенощно бдение, тук е интронизирано копие на чудотворната икона на Пресвета Богородица "Всецарица" от светогорския манастир "Ватопед". До чудотворната икона има тетрадка, в която собственоръчно, хора, получили подкрепа и изцеление, записват своята благодарност.

Под друга икона на Света Богородица е сложена инструкция ‒  "Иконата се целува благоговейно и не се докосва с ръце".

На стената в дясно от вратата е изографисана  огромна стълба, по която се качват хора, а няколко дяволи с ръце и въжета ги дърпат, за да ги съборят. Ето, това е прочутата Лествица на Йоан Синайски, която един монах трябва да изкачи до последното, трийсетото стъпало, за да заслужи любовта на Бога и достойно място в Небесното царство. Най-долу в ляво на сцената – с дяволски глави са изобразени седем смъртни гряха - сребролюбие, сластолюбие, тщеславие, униние, блудство, гняв, скръб… Моля? Скръбта като грях?

Не можех да разбера скръбта като грях. За някои изброени е лесно. Но скръбта…Ако човек загуби близък, съвсем нормално е да скърби. Дори скръбта пречиства. Понякога прави човека и по-добър, по-отзивчив, по-милозлив. А може би "греховната" скръб не е всяка скръб. Ако си монах и скърбиш за светския живот, който си напуснал; за удоволствията, които си оставил; за материалните блага, от които си се отрекъл… Може би тогава скръбта е грях. Скръбта като обръщане назад, като изкушение да изоставиш трънлив път… Можеш обаче да скърбиш за точно обратното! За недостатъчната си воля, за недостига на преданост, за слабата си вяра… Тогава скръбта не може да бъде грях. Сигурно грехът си има област на валидност. Поне някои от обявените от християнството грехове. Ако изпитам гняв към жестокостта, безчовечността, към престъплението, към човешката низост, нима това може да бъде грях? Нима Христос не е бил гневен, когато е шибал с камшика търговците в храма?


 Едно нещо може да бъде и добродетел и порок в зависимост от това, кое го поражда, в името на какво се изявява,  срещу какво е насочено , как се употребява. Ако кажеш само "скръб" или само "гняв", без уточнение, без пояснение, нищо все още не казваш за порока или за добродетелта. Така мисли и Йоан Лествичник. Ето негови думи при  Стъпало 26 ("За различаване на помислите, страстите и добродетелите"): " …заблуждават се ония, които казват, че някои от страстите са естествени за душата; те не разбират, че ние сме превърнали в страсти естествените свойства към добро… По природа в нас има и гняв, но против оная древна змия, а ние го употребяваме против ближния…По природа в душата ни има желание за слава, но само небесна. Естествено е и да се гордеем, но само над бесовете."
Едно е да имаш гняв срещу злото – "древната змия - дявола", друго да се гневиш за щяло и нещяло в своето ежедневие. Да, горделивостта е порок, но гордостта при победа над бесовете е добродетел. Да, чревоугодничеството е порок, но обикновеното, естествено желание за храна поддържа живота… Така е и със скръбта. Едно е да скърбиш, ако си загубил например власт над хора, друго е да скърбиш, ако видиш несправедливо унижен човек, когото обичаш…
Разбира се, цитатите от Йоан Лествичник не са доказателства, вероятно могат да бъдат намерени и цитати с обратни изводи от други свети мъже, но те дават безценна храна за размисъл и за проправяне на собствен път при разбирането на всичко в морала, включително и за разбирането на двойката "добродетел - грях"…
   
                                                           *     *     *

Търсим аязмото. То се намира в най-ниската част на манастира и до него се слиза по каменни стълби. Кладенче, наполовина покрито с каменна плоча,с канче и фуния, за да си наливат миряните вода в шишета. До тях ‒ пластмасова табличка, сигурно за тези, които искат да оставят стотинки. Над кладенчето има табела с едри червени букви: "Моля не хвърляйте монети в аязмото. Водата се пие".

Според  местни предания от незапомнени времена водата помага при очни болести, поражения на нервната система, безплодие и псориазис. При обновяването на аязмото през 2006 г. са намерени златни и сребърни монети.  Явно от благодарни излекувани…

В магазинчето, близо до входната врата на манастира, има всичко, което може човек да очаква от света обител със собствено стопанство - сладка от горски плодове и смокини, мед, ракия –сливова, крушова, черешова, собствена марка вино, биволско мляко, кашкавал, суджуци и луканки. Намират се и билкови илачи.

От монаха, който продава разбирам, че днес тук живеят и служат петима монаси. В момента били в Света гора, той замествал продавача. Бройката на отците ме изненада – манастирът изглеждаше така, сякаш тук живеят не по-малко от 20-30 монаси.

         ‒ Игуменът Никанор в момента дали е тук?

         ‒ Не, и той е в Света гора.

Попитах, защото манастирът е известен и с това, че го ръководи бивш брокер.

Игуменът, архимандрит  Никанор (Христо Мишков), е роден през 1975 г. в София. Завършил е училище по мениджмънт, след това Международни икономически отношения. Работил е като финансов анализатор, брокер и дилър на ценни книжа в "Наздак", американска борса в София. През  есента на 2008 г. американски медии търсят отец Никанор да коментира световната финансова криза…

         ‒ Извинете - попитах -  на кои точно Козма и Дамян е наречен манастирът?

         ‒ На братята Асийски, които честваме на 1 ноември.

         ‒ Защото има други двама братя светци, лекари, безсребреници, които носят същите имена – Козма и Дамян, – изкуших се да покажа знания, - тях честваме на 1 юли.

         ‒ Да, те са други, живели са в Рим през III век.

         ‒ А в България има манастир, който носи името и на четиримата… В Асеновградско, Кукленският.

         ‒ Пошегували са се с Вас… Но ако търсите интересни неща при имената на светите обители и тук има… Нашият голям параклис носи името на Силуан Атонски и това е единственият храм в България, който носи това име. А може би и в света е единственият.

         ‒ Апостол Силуан, съратникът на Павел ли? Солунският епископ?

         ‒ Не, "нашият" Силуан е Атонски и е почти съвременник. Починал е през 1938 г.

         ‒ Не съм го срещал в "Житията на светиите".

         ‒ В кратката версия го няма.

Един човек поиска да си купи сладко от горски ягоди, а друг – книга. Изчаках ги и продължих с въпросите.

         ‒ Ще ми кажете ли нещо за Силуан Атонски?

         ‒ Руснак е. Ако не се лъжа от Тамбовска губерния. Бил е монах в руския манастир "Свети Пантелеймон" в Атон…

         ‒ С какво е известен?

         ‒ Има чудесни изцеления при неговите мощи. Главата му е в "Свети Пантелеймон",  Има мощи и в Англия. Тези изцеления са още от 70-те години, въпреки че е канонизиран от Вселенската патриаршия чак през 1987 г.

         ‒ И са пазели негови мощи много преди да бъде обявен за светец?

         ‒ Да, защото е проявил святост приживе. Постигнал е безстрастие, а преди това – молитвата му е станала самоподвижна.

         ‒ Това, първото е като нирваната на будистите, а второто какво е?

Монахът не ми отговори, защото се обърна към клиенти, които си приказваха за изложените ракии.

         ‒ Чух ви, че говорите за  греяна ракия. Ако ще греете, най-добра е крушовата…

Опитах се да попитам в кой ден честват Силуан Атонски, но не получих отговор, отчето беше вече на съвсем друга вълнà.

         ‒ Извинете, има едно знаме на кулата – камбанарията, което не разпознавам… - попита млада жена.

         ‒ Сигурно е знамето на Атонската монашеска република, отговори монахът и се зае да показва на едно възрастно семейство малки икони на Света Богородица.

Прецених, че вече нямам никакъв шанс да възстановя разговора, благодарих достатъчно силно, казахме "довиждане" и излязохме от магазина.

Зимният ден беше ослепителен, въздухът кристален, а хората край мен излъчваха настроение. Завъртях се още веднъж около високата кула – камбанария, за да огледам и запомня монашеското знаме. Тук човек можеше да остане с часове.

Изпитах желанието да дойда отново един ден. Има такива манастири ‒ оставят в теб чувството, че си видял малко, че си усетил малко.И че има разговори, които не си провел.