Погановски манастир

        – Нека да отбием десетина километра, искам да видя един български манастир!

   ̶  Ние сме в Сърбия, какъв български манастир искаш да видиш?- Слави попита, но със сигурност знаеше в каква посока ще е  отговорът.

       ‒  Погановския! Дълго време се е намирал в България, значи е български.

         ‒ Къде се намира?

         ‒ Между Пирот и Димитровград, на левия бряг на Ерма. Ще следим за табели.

         ‒ Добре!

Сърбия, Сърбия, но се чувствах като у дома си. Пейзажът от двете страни на пътя страшно приличаше на пътя през Своге по Искърското дефиле. Същите планини, същите величествени, отвесни скали, същите разхвърляни къщи по склоновете. Е, имаше и разлики. Тук – много тунели, а от време на време минавахме под хоризонтално изсечени скали, които стояха като тавани. Отвесните скали бяха още по-впечатляващи.

Разказах на Слави за пътуването си преди седмица до Осеновлашкия манастир, за пътя София – Мездра – скалното вълшебство, което ме отнасяше в детските книги за индианци.

‒ Тези отвеси са детска играчка, я имат, я нямат 200 метра…Ти да видиш какво е в Гранд Каньон… Знаеш го, намира се в САЩ, в Аризона, на територията на индиански резервати.  200 милиона години реката Колорадо е дълбала! Няма по-силно нещо от водата… Та, там има отвесни скали по 1000 метра! Гледаш от нея надолу и мозъкът ти отказва да възприеме вижданото за истина. Картинки някакви. Все едно си в Плевенската панорама – виждаш боеве, но мозъкът ти знае, че това са бои…

Подминахме табела за Суковския манастир и след десетина минути се озовахме пред железен мост, който пресича реката и отвежда директно пред портите на Погановския.

Бях слушал да разказват с възхищение  за природата тук. Просторни наклонени поляни, които в далечината се превръщаха в планински склонове; живописна плитка река, обливаща по пътя си безброй камъни; ярко зелено и кристално прозрачно – мартенският ден беше разкошен.

Самият манастир – старинното те лъхва още от портите, скромни едноетажна и двуетажна сгради, малък двор – с църква в центъра, ниски каменни зидове, които не криеха своя декоративен характер. Веднага се сетих за някои манастири в България, които бяха заобиколени с внушителни стени, с бойници и зъбери, наскоро изградени, с явна претенция да имитират минало, пълно с нападения и манастирска отбрана. Тук, Погановският е бил спасен от бароковите увлечения на каещия се бизнес. Малък манастир, простичък, непретенциозен, уютен, с вековна история, която призрачно се носеше из въздуха.

…Манастирът е построен в края на XIV век от деспот Константин Деян и дъщеря му Елена. Константин е бил владетел на деспотство с център Велбъжд, днес Кюстендил. Дядо му по баща е  Стефан Урош III Дечански -  сръбски крал, а баба му по баща е Мария Палеологина византийска принцеса. За майката на Константин се спори – дали е българската  болярката Владислава или сръбската принцеса Теодора – Евдокия.

 При завладяването на Балканите от османските турци, Константин Деян, наричан още Константин Драгаш, се признава за васал на Мурад I.  Загива през 1395 г. заедно с Крали Марко, също османски васал, сражавайки се на страната на Баязид I в битката при Ровине срещу влашкия владетел Мирчо Стари.

Дъщеря му Елена Драгаш е внучка по майчина линия на българския цар Иван Александър. Тя се омъжва за византийския император Мануил II Палеолог и става византийска императрица. Ражда двама сина, последните  византийски императори – Йоан VIII Палеолог и Константин XI Палеолог.

Какъв е Велбъжд – български или сръбски град? Бил е и български и сръбски и византийски. През IX  век Велбъжд със сигурност е български. В грамота на Василий Българоубиец  Велбъжд  е посочен като българско епископство. По времето на Калоян след 1204 г. градът отново е български. В началото на XIV век обаче той става сръбски за дълго. Към средата на XIV век при севастократор Деян Драгаш, бащата на Константин, той става столица на самостоятелно държавно образувание.

И Погановският е бил и български и сръбски. От 1871 г. е под ведомството на Българската екзархия. От Освобождението през1878 до ноември 1920 г.  влиза в границите на България. После по силата на Ньойския мирен договор (1919) бива предаден на Кралството на сърби, хървати и словенци и подчинен на Сръбската православна църква…

Влязохме в двора. Пред едноетажната сграда – дълга дървена маса, с насядали около нея туристи, които захласнато слушаха разказ на монах. Изкуших се да се присъединя, но ги подминах – бързах да видя прословутите стенописи в черквата.

…Изписването на черквата завършва през месец октомври 1499 година и е дело на майстори от Костурската художествена школа. Специалисти твърдят, че стенописите, заемащи повече от 300 кв.м., са  сред най-добрите образци на църковното изкуство от онова време на Балканите…

Бързах да разгледам стенописите и по друга причина. Бях се хванал на бас със себе си на тема "кои стенописани светии са повече – българските или сръбските". 

За старата черква беше залепен сравнително нов притвор, в който продаваха всичко традиционно за света обител – свещи, икони, религиозни книги. Дора купи информационна брошура за манастира на сръбски, нямаше я на други езици. "Ето от къде ще започна да уча сръбски", си помислих,взех я и хлътнах в същинския притвор на черквата. Огледах се за свещници, на които да запаля свещите. Нямаше. После разбрах, че свещи се палят извън черквата, дори извън закрития и открития притвори. Свещи се палеха под навес, в оформен кът на друга самостоятелна сграда – такова нещо не бях виждал.

Влязох в черквата. Нямаше никой. Трябваше ми време, за да свикна с тъмнината. Без вграденото фенерче на телефона нямаше  да различа нищо по стенописите.

Страхотно богатство  – всеки сантиметър на черквата беше изрисуван. Ако отвън на двора чувството за старинност те обгръщаше и теглеше на вътре, тук, в храма, сякаш машина на времето ме изстреля няколко века назад.

Мракът беше пропит от тишина. Мракът и тишината влязоха в мен и се превърнаха в безмълвие. Затворих очи. Това от само себе си се случваше много рядко. Понякога волево го предизвиквах, но самό да те понесе си беше събитие.

Безмълвието не е мълчание, нито е просто тишина. При безмълвието се превръщаш в наблюдател на всичко, което се случва в теб. Някак си се оттегляш в някакъв духовен ъгъл и ставаш чист наблюдател. А  мислите, чувствата и представите  сякаш са на някой друг. Празен си. Тържествено и празно нищо. По-скоро нищо конкретно – просто съществуване. Ти си дълбоко небе, по което минават облаци – мисли и чувства. Посрещаш ги и ги изпращаш. Мина облакът на един спомен – как волево се потапям в безмълвие.  Обикновено това се случва, когато ме обхване гняв. Излизам от гнева, отдалечавам се и започвам да го наблюдавам. Гневът беснее, но е загубил опори. Коренът му е отрязан. Става безсилен и след малко се стопява. Облакът-спомен отмина. След него влезе друг – "Лествицата". "Котката дебне видимата мишка; а мисълта на безмълвника — невидимата", казва Йоан Лествичник. "Точно така, - взех да си мисля – "мислите и чувствата стават невидима мишка, а аз ставам  котка". И още от Йоан: "Като седиш на висота, наблюдавай… и тогава ще видиш… какви крадци искат да влязат и да откраднат твоето грозде."… Бях ги запомнил, бяха много силни.

Тръснах глава и отворих очи. Секунди ли бяха минали, минути ли, не знаех.

Започнах да снимам иконостаса и стенописите. Голям дървен кръст коронясваше иконостаса, а над него куполът – пълен със свети лица. Направих  крачка и застанах пред две икони, сложени на специални поставки върху дървени колони  – на възрастен мъж и на дете. Мъжът беше император Николай Втори, а детето –  синът му Алексей , великият княз. Явно за монасите тук тези икони бяха специални.

…Николай Втори, жена му и петте им деца са канонизирани като страстотéрпци най-напред от Сръбската православна църква – през 1938 г. По-късно от Руската задгранична църква – през 1981 г. и от  Руската православна църква през 2000 г.

Страстотéрпецът, за разлика от мъченика и великомъченика  не е загинал при защита на християнската вяра. Кончината му е причинена от единоверци. На практика за страстотéрпци са канонизирани само представители на великокняжевски и царски родове. Членовете на императорското семейство са разстреляни в Екатеринбург в нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. по заповед на  Уралския областен съвет на работническите, селските и войнишки депутати…

…Най-известната икона на Погановския манастир е една двустранна икона,  подарена на светата обител от императрица Елена през 1396 г През 1920 г. тази икона, иконостасът на църквата (1620) и „Погановският поменик на българските владетели" са пренесени в България.

Двустранната икона е нещо уникално. От едната ѝ страна са изобразени в цял ръст Света Богородица Катафиги (Убежище)  и св. Йоан Богослов, а на другата – Видението на пророците Йезекил и Авакум.

Освен двустранността, в иконата има и други интересни неща. Свети апостол Йоан е нарисуван като старец, а Света Дева Мария като млада жена, което означава, че в образа не може да се търси историческа достоверност. Богородица е облечена в тъмно синьо – това е характерно за западната иконография и се среща изключително рядко по нашите православни земи.  Това е едно от редките изображения, където Богородица е с покрити ръце – иконографските принципи изискват ръцете на светеца да бъдат ясно изобразявани…

Тръгнах да оглеждам стенописите. Разпознах свети Иван Рилски и свети Сава. На западната стена до вратата – свети Константин и Елена. Не обаче императорът и майка му, превърнали през 4 век християнството в държавна религия. Това бяха създателите на манастира – боляринът и неговата дъщеря.  Много от изрисуваните светци не можах да разпозная в тъмното. Може би преобладаваха сръбските, но имаше и български.  Така и не разбрах  кой спечели баса – лявата или дясната  ръка.

Излязох от черквата и отидох под навеса, за да запаля свещите си – за живите и за мъртвите. На една от стените на двуетажната сграда забелязах два отвора. Мястото им беше неестествено за прозорци. Явно са били предназначени за отбрана.

Разказах на жена ми за преживените секунди на безмълвие.

         – Йоан Лествичник го описва на 27-то стъпало на Стълбата.

         – Защо толкова на високо? – учуди се Дора.

         – Защото тези, които овладеят безмълвието стават безгрешни… Да ти обясня ли?.. Греховете са не само действия. Помислите за грях също са  грях. Да си чревоугодник е не само да се тъпчеш с вкусни неща. Самата представа за това е грях. Да упрекваш несправедливо е грях дори да мълчиш, достатъчно е само да си го мислиш.

         – Че то как ще спреш помислите? Значи няма отърване от греха.

         – Има и  става чрез безмълвието. Мислите и чувствата ти стават обект на самия теб, стават нещо различно от теб. Ти си празен наблюдател… Просто наблюдаваш как крадците влизат, за да ти откраднат гроздето…

         – Какво грозде?

         – Това е метафора от "Лествица"-та.

         – Гневът нали също е грях?

̶   И то голям!

̶  Тогава не ми говори как владееш безмълвието, като те гледам колко често побесняваш…

̶  Не го владея, случва се за секунди и то рядко. А понякога можеш да си външно гневен, а вътрешно спокоен…

̶  Да, бе!

Постояхме малко в двора – древен, тих, уютен и излязохме с желанието да се върнем пак. Може би с одеяла и храна – на безкрайните зелени килими извън очертанията на манастира. С храна ли?

Оттатък реката ни посрещна ресторант, препълнен с туристи и българска реч. И с прекрасната сръбска скара, която за мен е две класи над българската. Е, въпрос на вкус.

На тръгване се спряхме пред сергиите до ресторанта - отрупани с всякакви ракии и туршии. Продавачите – говорят български и предлагат стоката си и в левове. Чета на един буркан – "АJВАР".

         ‒ Това какво е?

         ‒ Лютеница. Айвар. Само от чушки, няма домати в нея.

         ‒ Като няма домати, защо над "айвар" пише "домати"?

         ‒ Къде пише "домати"?

         ‒ Ето тук, - посочвам надписа "домаћи".

         ‒ Това не е "домати", а "домашна". Чете се "домачи"!

         ‒ Така ли? Следващия път ще дойда с научен сръбски… Слави, да тръгваме?

̶  Да тръгваме. Обаче другата неделя взимам жената и синовете и пак съм тук! Не съм подозирал, че на 80 км от София има такова райско място!