Клисурски манастир „Св. св. Кирил и Методий“

 Манастирът се намира в Северозападна България, област Монтана, община Вършец, в землището на село Бързѝя (до 1950г. с. Клисура). Разположен е край река Врещица, под връх Тодорини кукли в  Стара планина.

 За Клисурския манастир „Свети Кирил и Методий“ бях подготвен да видя нещо впечатляващо. Очаквах просторен комплекс – четвъртия по големина манастир в България, както твърдеше Венци. Това обаче, което видях още с влизането, ме накара да ахна. Ако човек искаше да обхване с един поглед огромната черква, човек трябваше да гледа буквално в небето. Не просто да вдигне очи – а да гледа в небето. Камбанариите като че ли бяха неразделна част от бездънната шир. Огромни, стройни кипариси пред внушителната сграда подчертаваха тази устременост. Хълмът, на който се издигаше черквата, бил естествен.

 … Манастирът е построен по време на Второто българско царство (1240 г.) и е бил разрушаван няколко пъти. Дълго време светата обител е съществувала без монаси и местното население я кръстило „Пустио“…

 Широки пространства, постлани с каменни плочи; грижливо подстригани живи плетове; респектираща зеленина, въпреки края на декември и безупречна чистота.  Двуетажни и триетажни сгради, някои от които оформени във възрожденски стил с неизменните каменни основи, веранди и чардаци. Меценатската щедрост е очевидна, но не е натрапчива. Внушителност, но без барокови увлечения. Подчертано хотелиерско гостоприемство. Огромно пространство, на което архитектите са създали хармония, но са се предпазили от показност.

 Запечатвам първото впечатление от черквата –   стълбите, които водят до нея разполагат с автоматизирана платформа за качване на инвалидни колички.

 В наоса те посреща полумрак, който те кара да притвориш очи.

 Пред  олтарните двери на иконостаса е постлан голям квадратен килим с двуглав орел. Погледнах крилата на орлите – обърнати са нагоре. Попитах жената при свещите:

           - Извинете, този двуглав орел е Руският герб, нали? След като  крилата сочат нагоре… Крилата на герба на Вселенската патриаршия сочат  надолу…

           - Да! - отговори младата жена, това е Руският герб.

           - Кога е постлан този килим, отдавна ли?

           - Не, преди десетина години.

 Върнах се при килима. На втори поглед впечатление ми направи липсата на скиптър и кълбо – символ на имперското могъщество. Вместо тези регалии имаше два меча.

           - Извинете, ама…. –обърнах се към мястото, на което преди малко стоеше жената, но тя беше излязла. Останах си с въпроса.

След черквата, второто място, на което отидох беше Манастирския музей. Симпатично и миловидно  девойче в расо и черна кърпа, от която се виждаше само лицето, любезно ме покани на  македонски.

           - Прощавайте за любопитството, Вие от Вардарска Македония ли сте? – знаех, че манастирът става девически през 2008 г., като тук се установяват 6 монахини от Вардарска Македония, нещо твърде рядко по нашите земи.

           - Не, господине! Аз съм от Дебър. Заповядайте!

 Погледът ми бе грабнат от Султанския ферман, с който е получено разрешение за строеж на черквата.

 …Според популярната история на манастира архимандрит Антим Дамянов през 1874 г. получава разрешение от султана за строеж на черквата, но в него е поставено условие – просителят Антим при строежа да не ползва пари от селяните от околните села, които тук ще се черкуват. Заповедта си е заповед. Селяните участват в издигането на черквата с доброволен труд.      Самият Антим Дамянов  дава за делото 27 000 лева, което трябва да се умножи по 14 – 15, за да  добие съвременният посетител  колко би струвала такава сума днес. Явно строителят на Клисурския манастир е бил доста богат. …

           - Мога ли да Ви попитам нещо?

           - Заповядайте!

           - Чувал съм, че Манастирът се гордее с ценни свети мощи!

           - Всички мощи са ценни…

           - Исках да кажа по-рядко срещащи се.

           - Вероятно са имали предвид на мощите на свети Стефан!

           - Мощи на свети Стефан тук? Самият първомъченик?

           - Да, за този свети Стефан става дума – за първия мъченик на християнската вяра, убит с камъни само четири години след Възкресението на Спасителя!

 Искаше ми се да поразпитам как са попаднали тук, но се въздържах. Обикновено такива мощи за дар от високопоставени служители на вярата.

           - Мога ли да видя мощите?

           - Днес – не! Утре ще ги видите – утре е Стефанов ден и самият владика ще отслужи службата.

           - Дано не Ви отегчавам, последен въпрос: къде се намира Аязмото?

 Монахинята ми показа посоката с ръка.

 … След потушаването на  Чипровското въстание през 1688 г. въстаници се опитват да се скрият в Клисурския манастир. Башибозукът напада манастира, въстаниците се изтеглят в планината, но монасите отказват да напуснат светата обител. Турците палят клада и изгарят шестимата монаси. На това място бликва извор, прочул се с лечебните си свойства. Около Аязмото израстват шест бука…

 Благодарих на любезното девойче, чийто чужд език изобщо не ме затрудни и тръгнах да търся Аязмото, следвайки указателна стрелка на дървена табела. Не го открих. В манастирския магазин разбрах, че Лечебният извор се намира извън очертанията на манастира, на около 400 – 500 метра.

 Манастирският магазин за мен обикновено е последното място за посещение. Накупихме си от производството на монахините – пелин, сладка и мед – и излязохме от манастира. Точно на входа, на табелата със „заповедите“, която на влизане не  забелязах, бяха изписани три по-особени изисквания: да не се дъвче дъвка, при посещението да не се интимничи с близките хора и да не се пускат дронове на територията на манастира. 

 Извън зида беше разположена Магерницата, която явно изпълняваше и функцията на ресторант – на външни маси обядваха посетители.

           - Венци, Миро, да седнем да хапнем в Магерницата? Тъкмо е вече 12…

           - Каква Магерница? – почти се възмути Миро – на десет минути от тук е чуден ресторант – „При Сталин“!

           - Какъв „Сталин“ бе, Миро? След манастир, след това духовно място,  да сядам „При Сталин“?

           - Ако искаш да знаеш, Сталин е завършил Духовна семинария и се е готвел за свещеник!

           - Добре, тогава може!     

 

За вярата, надеждата и любовта

                                                 Стъпало 30

За съюза на трите добродетели: вярата, надеждата и любовта

Да си на 30-о стъпало, значи да си постигнал равноангелска степен. На него ти забравяш телесното.

На това последно стъпало са тези добродетели, които свързват всичко и съдържат всичко – вярата, надеждата и любовта. От тях най-голямата, най-значимата е любовта, защото с нея се именува Бог. Бог е любов. И който говори за Божията любов, той говори за самия Бог.

Това са три добродетели, но те се сливат в едно сияние, в една светлина.

„Всичко що не е от вяра е грях“ (Рим. 14:23). Препънеш ли се в камъка на неверието, ти вече си паднал. Със силна вяра можеш да спечелиш всяка добродетел.

Вярата е отдалечаване от света и доближаване до Бога. Вярата е помнене на смъртта. Вярата довежда до безгрижие, защото в своята пълнота тя е отричане от земното.

Вярата е крило на молитвата и без това крило тя остава у нас, не може да полети към небесата. Вярата е несъкрушима сила на душата. Силната вяра постига и това, на което човек не смее да се надява. Едно изречение, изпълнено с вяра, е спасило разбойника.

Вярата е смърт за сребролюбието и майка на безмълвието.

„Верен“ идва от „вяра“. Божията помощ се дава на верните.

Надеждата е обогатяване с невидимо богатство. Тя е несъмнено притежаване на съкровището още преди да сме го получили.  Монахът с блага надежда убива унинието, с нейния меч го умъртвява.

Надеждата е оградена от Божията милост. Истинската надежда се ражда тогова, когато вкусиш от Божествените дарове. Монахът трябва да внимава с гнева, защото гневливостта разрушава надеждата.

Надеждата е врата към любовта.

Любовта е блажена упойка за душата. Тя е извор на вярата. Тя е море на търпението.

Има ли в сърцето истинска любов, в него няма място за противни помисли. Има ли в сърцето божествена любов, в него няма място за никакъв страх.

Да си в божествена любов означава да си обхванат от пламъка на чистота, който е угасил пламъка на страстите.

Любовта е бездна на озаренията; любовта е извор на сърдечния огън, който колкото повече струи в сърцето, толкова повече разпалва в него жажда за любов. Любовта е утвърждение на Ангелите, вечно преуспяване.

Онзи, който обича Господа, по-рано е възлюбил човечеството, защото второто служи за доказателство на първото. Не можеш да обичаш Бога, а да се гневиш на брата си. Онзи, който обича брата си, никога не може да търпи човекомразците и  клеветниците – тях избягва като огън.

 

 

За безстрастието

                                                  Стъпало 29

За земното небе, или за богоподражателното безстрастие и съвършенство, и за възкръсването на душата преди общото възкресение

Изкачвайки се на предпоследното стъпало на Лествицата, доближавайки се до Бога, ние вече не говорим за отделен порок или за отделна добродетел. Тук пороците са победени и всички коварства на бесовете изглеждат като детски игри. Тук душата е  придобила такъв навик в добродетелите, какъвто навик има страстната душа в насладите. Тук душата е постигнала земното небе.

Безстрастният е подчинил всички свои чувства на разума, а душата си е представил пред Господнето лице чиста и спокойна.

Безстрастието е възкресение на душата преди възкресението на тялото. То освобождава ума от земното. Безстрастието е съвършено познаване на Бога, каквото ние можем да имаме след Ангелите. Да постигнеш безстрастие означава да вкусиш от „неосъществимото съвършенство“, както го нарича Отеца.

Както кралската корона е наниз от скъпоценни камъни, така и безстрастието е наниз от върховите прояви на добродетелите. А върховите прояви на добродетелите се схващат най-ясно в съпоставка с върховите прояви на съответните пороци. Например, ако връх на лакомията е да посягаш към храната дори тогава, когато изобщо не си гладен, то върхът на въздържанието е това – без усилие да се въздържаш от храна дори тогава, когато изпитваш остра потребност от нея. Ако връх на похотливостта е когато някой проявява похот и към животни, и дори към неодушевени предмети, то връх на чистотата е това – към всички около нас да имаме такова чувство, каквото имаме към неодушевени предмети. Ако горна граница на сребролюбието е когато не можеш да се наситиш на това, което имаш, колкото и много да е то, то висотата на нестяжанието е да посрещаш с абсолютно спокойствие всякакви неудобства дори на собственото си тяло. Ако крайна граница на унинието е когато при пълен покой и външно благоденствие се чувстваш сразен, то връх на търпението е това – „намирайки се в скръб и притеснение да се чувстваш радостен“. Ако бездна на гнева е когато се гневиш и когато си сам, то дълбочината на дълготърпението се показва тогава, когато човек остава еднакво спокоен и в присъствието и в отсъствието на онези, които злословят по негов адрес. Ако крайно тщеславие има тогава, когато човек проявява суета и ако е абсолютно сам, то пълната липса на тщеславие е това – човек е безразличен и тогава, когато всички край него го възхваляват. Връх на гордостта е когато човек сам себе си превъзнася и в най-незначителните дела, то връх на смирението е това – да мислим за себе си смирено дори при големи начинания и съвършенства.

Ако  пълно поробване от страстите има тогава, когато човек безропотно се подчинява на всичко, което посяват в него бесовете, то при светото безстрастие човек е недосегаем за всякакви изкушения. В лоното на такава всеобемаща добродетелност, безстрастният е „напълно съединен с Бога,  надявайки се винаги да бъда с Него“, казва Отецът.

 

Който притежава този наниз от върхови добродетели, той още приживе, бидейки в плът, има в себе си Бога. И Бог го ръководи във всичко – думи, дела и помисли.

И Отецът ни съветва: „Представяй си, че безстрастието е небесен дворец на Небесния Цар… Нека побързаме, братя, нека побързаме да влезем в чертога на онзи дворец… нека оставим грижите; защото ние сме се записали в числото на свободните от грижи!“

За молитвата

                                                Стъпало 28

За майката на добродетелите, свещената и блажена молитва, и как да се стои в нея с ум и тяло

Любовта на войника към царя се показва във време на битка, а любовта на монаха към Бога се открива във време на молитва и се утвърждава чрез постоянството в нея. 

Молитвата  е примиряване с Бога, мост за преминаване през вълните на изкушенията, стена срещу скърби, секира за отчаянието, унищожение на скръбта, укротяване на гнева, посочване на надеждата, бъдещо веселие, богатство на монасите, съкровище на безмълвниците, огледало на духовното възрастване, показател за мярката на преуспяването, извор на добродетели и безкраен подвиг.

„За оногова, който истински се моли, молитвата е съд, съдилище и престол на Съдията преди Страшния Съд.“

Докато ние още нямаме истинска молитва, дотогава приличаме на деца, които се учат да ходят.

Молитвата е поклон пред Бога, изстрелване в Небето, отпиване от чашата на покаянието и надеждата. Молитвата е постоянно връщане към себе си. Молитвата е средството да бъдеш при своята божественост, защото човешката душа е божествена.

Молитвите по външен вид си приличат, но по вътрешно съдържание са различни. „Едни пристъпват към Бога като към свой приятел, а същевременно и Господар, и Му принасят песни и молитви вече не за себе си, а в защита на ближните. Други търсят в Бога духовно богатство, слава и по-голямо дръзновение. Едни молят Бога да ги избави напълно от техните врагове. Други измолват някакво достойнство. Едни молят за успокояване на съвестта им чрез пълно опрощаване на греховете им. Някои молят за освобождаване от затвора на страстите, а други, накрай, за освобождаване от обвиненията на съвестта.“

Начало на молитвата се състои в това, да се прогонват идващите помисли при самото им появяване. Средата — умът да не се разсейва, да не отлита. Отецът казва: „Умът да се включва в думите, които произнасяме или помисляме“. Пълнотата на молитвата е въздигането към Господа.

Цялата тъкан на молитва не трябва да бъде сложна. Когато беседваш с Бога, многословието е излишно. Една дума на митаря е омилостивила Бога. Разбойникът на кръста до Христос с едно изречение пълно с вяра е заслужил царството Божие. Многословието при молитвата често разсейва ума и го изпълва с мечтания, а кратко изразената молитва обикновено го събира. Няма нужда в молитвата да се вплитат премъдри изрази. Не забравяй, че простият и искрен говор на децата е бил приятен на техния Небесен Отец.

Ако почувстваш особена сладост или умиление при някоя дума от молитвата, спри се, защото тогава и твоят Ангел пазител се моли с теб.

Не бъди дързък в молитвата, макар и да си придобил чистота; напротив, пристъпвай към Бога с най-дълбоко смиреномъдрие и ще получиш от Него по-голямо дръзновение.

Старай се да  връщаш към себе си своята мисъл,  която се отклонява, или по-добре казано, заключвай я в думите на молитвата. Ако тя, поради твоята неопитност се измори и падне в разсеяност, пак я вмъкни в думите на молитвата; защото непостоянството е свойствено на нашия ум.

В молитвата мисълта преживява своята небесност. За да се случи това обаче, тя трябва да престане да се мята насам-натам и да бъде в постоянен плен на несъществени, конюнктурни, земни неща. Тя трябва да бъде при себе си. И тук учителят Йоан ни казва, че това се постига когато монахът е погълнат от молитвата, когато цялото му съзнание, цялото му Аз, се е превърнало в молитва.

За да бъде молитвата истинска трябва да не се случват няколко неща. Първо, ти не трябва да си в грях с помислите си. Не можеш да се молиш и в същото време да преминават в теб облаците на гнева, завистта, похотта, мъката, унинието… Защото изброените облаци са греховни. Ако ги има, то молитвата е осквернена. Второ, ако умът ти е в плен на несъществени за духовното ти израстване притеснения – ти унищожаваш молитвата. Уж си в молитва, но не си в нея. Нея я няма. Трето, ако мисълта ти лети някъде, то това е ограбване на молитвата. Ти я намаляваш, ти я правиш непълноценна. Четвърто – порок на молитвата има тогава, когато си нападнат от странична помисъл. Мисълта ти не просто се рее, не просто умът ти е пленен от несъществени неща, а ти си нападнат! Тук порокът идва от енергията, силата мащаба на това, което те отклонява от молитвата.

Много важна, съдбоносна, е връзката между вярата и молитвата.                          

Вярата окриля молитвата; а без вяра молитвата не може да излети до небето. Дори Бог не може (или не иска) да извърши велико дело за някой, който не вярва. "И не извърши там много велики дела, поради неверието им" (Матей, 13:58).

И не се превъзнасяй, когато си се молил за другите и си бил чут; защото за това е подействала и го е извършила тяхната вяра. Ако се молиш за някой, молитвата може да бъде чута именно защото той вярва.

Ако ти чувстваш, че си изкачил цялата стълба на добродетелите, моли се и тогава за опрощаване на греховете, като знаеш какво говори св. ап. Павел за грешниците: „от които пръв съм аз (1 Тим. 1:15)“.

                                                                   

 

За безмълвието

                                              Стъпало 27

За свещеното безмълвие на тялото и душата

Безмълвието не е просто мълчане. Безмълвието е състояние на духа, то е отношение към това, което се случва в душата. Ако в теб горят страсти, ако те влекат желания, ако те измъчва скръб или те опиянява гордост, ти не си в безмълвие. Греховно може да бъде не само действието, видимото. Греховни могат да бъдат и помислите. И грехът не е по-малък, когато е в душата, отколкото когато е във видимия свят.

Не самата помисъл е грях. Човек не може да контролира постоянно това, което влиза в ума му. Грях е да се отдадеш на греховната помисъл, грях е да бъдеш повлечен от нея. Ако отблъскваш една помисъл, ако не се отъждествяваш с нея, ти не си в грях. Ако просто я наблюдаваш как идва, как плува в теб и как си отива, ти си се предпазил от греха. Това ни казва Йоан Лествичник.

"За борбата с помислите ще ти кажа притча. По реката плувала дъска. Ние я изваждаме на брега и провеждаме разследване: от къде идва, защо плува, кой я пуснал. А ти не я докосвай, остави я да си плува и всичко ще бъде спокойно."

Мълчанието е тишина на устата, а безмълвието е тишина на душата.

Мълчанието е контрол над думите, а безмълвието е контрол над помислите.

Безмълвникът си е изградил страж пред вратата на сърцето, който убива или отблъсква определени помисли. Началото на безмълвието се състои в това, да отблъсква всеки шум на помислите – врагове. Краят на безмълвието е състои в това, монахът да няма никакъв страх от нападението на тези помисли и да се опазва ненараняван от тях. Безмълвникът може да остава чист при греховни помисли. Това мълчаливият го не може.

Ако си безмълвник ти ще умееш да седиш на висота и да наблюдаваш своите помисли. Ти ще знаеш  „как и кога, откъде, колко много и какви крадци искат да влязат и да откраднат твоето грозде.“

Безмълникът има в себе си духовен пазач, който понякога се уморява. Когато се умори, пазачът става и се моли, а след това сяда и отново се заема със службата си.

Монахът, който може подробно и тънко да разсъждава за безмълвието, предизвиква бесовете срещу себе си, „защото никой не може по-добре от него да обясни техните безчинства и лукавства.“

Различни са причините, поради които един монах ще пожелае да се спусне в бездната на безмълвието. Едни искат да се отърват от лоши свои телесни привички, или от невъздържаността на своя език. Други, склонни към раздразнителност и неспособни да я удържат в обществото, отиват в пустинята да търсят безмълвие. Трети, търсейки безмълвието в уединен живот, смятат, че чрез него ще придобият по-голямо усърдие и старание. Пети се надяват на слава. Има и такива, които се свързват с безмълвието, за да се наслаждават на Божията любов, за да утолят жаждата си за тази любов.

„Нека всеки провери себе си, на кое стъпало той стои. Дали по собствена воля търси безмълвие, или за човешка слава, или поради немощ на езика, или поради неукротима раздразнителност, поради много пристрастия ли, или в любовта си към Бога да прибави огън към огън?“

Уединеният в безмълвие монах наблюдава какви зверове идват при него и така той разбира какви подходящи мрежи да им постави.

Безмълвието има един силен враг – това е унинието. Ако то овладее монаха, то той не може да продължи дните си в безмълвие.

Когато монахът почувства, че унинието го обхваща, той трябва да започне внимателно да го наблюдава. Трябва да улови различните му веяния, летения, преклонения и изменения и да разбере накъде го насочват неговите движения. „Който чрез Светия Дух е придобил тишина – казва Отецът - нему е известно разглеждането на тези тънкости“.

Монахът трябва да бъде много бдителен по отношение на унинието, защото този последният предшества беса на блудството и му подготвя пътя. Унинието потапя в сън тялото и така дава възможност на беса на блудството да извърши в безмълвника осквернение. И монахът трябва да знае, че когато започне смело да се противи на бесовете, те непременно започват срещу него силна борба с цел той да изостави подвига на безмълвието. Нищо обаче не доказва победата над бесовете, както жестоките борби, в които те въвличат монаха.

Да бъдеш в безмълвие означава да бъдеш свободен от всякакви грижи, дори тези, които изглеждат основателни. И най-малката грижа може да погуби безмълвието, така както „малкият косъм безпокои окото“

„Който желае да представи на Бога чист ум, а смущава себе си с грижи, той прилича на човек, който силно е оковал нозете си и се опитва да върви бърже.“

Монахът трябва да внимава и в друго. Когато той излиза от уединението, трябва да пази постигнатото, защото „ако вратата на клетката е отворена, птиците, които са били затворени, ще излетят.“ И тогава монахът няма да има никаква полза от преживяното безмълвие.

Да се постигне истинското безмълвие е голям подвиг. Тези, които го владеят са по-малко от онези, които са изучили напълно светската премъдрост. За да е способен на истинско безмълвие, монахът трябва да е познал Бога.

Вярата е майка на безмълвието. Ако монахът не е със силна вяра, той няма как да постоянства в безмълвието. Вярата е несъкрушима сила на душата и недосегаема от никакви безпокойства. Само такава сила и недосегаемост могат да родят в  монаха истинското безмълвие. И „вярващ е не онзи, който мисли, че за Бога всичко е възможно, но който вярва, че ще получи от Него всичко, за което моли.“ Майка на вярата пък е духовният труд и праведното сърце.

За постигане на безмълвието е необходимо велико търпение. „Ако придобиеш жезъла на търпението – казва Отецът - то адските псета по-скоро ще престанат да се държат безсрамно пред тебе.“ Търпеливият е подвижник, който не пада и който и чрез падението печели победи. Търпението се ражда от надеждата. Без надежда безмълвникът става лесно роб на унинието.

Има признаци и свойства, по които може да се познаят тези, които владеят безмълвието. Те са със спокоен ум, с чиста мисъл, с възторг към Господа, с помнене на близостта на смъртта, с ненаситна молитва, с отвращение към чревоугодието, с умъртвяване на себе си за света.

Тези, които претендират, че са в безмълвие, но всъщност не са, те също могат да бъдат разпознати. При тях има недостиг на гореказаното богатство, умножаване на гнева, опазване на злопаметството и увеличаване на суетността.

Преуспяващият в безмълвието не изоставя духовната работа дори по време на сън. Дори и в съня си той може да посрами връхлитащите го бесове.

Който успее да се възкачи на небето на безмълвието, той не ще се насити да възпява Създателя.

За разсъдителността

                                                Стъпало 26

За различаване на помислите, страстите и добродетелите

Това стъпало обръща монаха към самия себе си. Тук той овладява разпознаването на своите духовни същности. Монахът се научава да различава доброто от злото, защото те не винаги са с ясни граници. Тук монахът разбира кои пороци са родители и кои деца и как добродетелите са разположени по трудност за постигане. Тук монахът добива знание за обстоятелствата, които пораждат един или друг порок и за обстоятелствата, които са нужни, за да бъде преодолян той.

На това стъпало се усвоява мета – добродетел. Тук се достига знанието за произхода, същността и силата на пороците и добродетелите. Това знание е само по себе си добродетел. Стъпало 26 е стъпалото на самопознанието. Тази добродетел Отецът нарича разсъдителност. И тъй като всичко е от Бога и нищо не се случва без знанието и волята Божия, разсъдителността е способността на монаха да познае и разбере Божията воля във всяко време, място и във всяко нещо.

Тук монахът разбира, че всички борби с бесовете възникват по три причини – първо, от нерадение, което е немърливост, леност, равнодушие; второ – от горделивост и трето – от завист на Дявола. И в тези борби монахът трябва да си изработи перфектен усет за волята на Бога и „като види откъде веят Божиите ветрове, по нейните указания да разпъне и платната“.

Каква е тактиката на бесовете? На тях не им е необходимо да се борят срещу всяка добродетел. Те могат с един удар да се разправят с всички добродетели – важно е в какво ще се прицелят и така правят. Те атакуват разсъдителността, която е светлина за ума и душата. Ако успеят да помрачат тази светлина, те постигат на практика всичко – защото всички добродетели в крайна сметка зависят от бодрото внимание и от способността да се прави ясна разлика между добро и зло. Ако бесовете не успеят да унищожат светлината в душата, то тези невидими крадци, бесовете, много трудно могат да я грабят и погубват.  

Най-напред монахът трябва да разбере, че едно нещо може да бъде и добродетел и порок в зависимост от това, кое го поражда, в името на какво се изявява,  срещу какво е насочено , как се употребява. Например, „скръбта“ и „гневът“ са пороци. Ако кажеш обаче само "скръб" или само "гняв", без уточнение, без пояснение, нищо определено все още не казваш. Ето думите по този повод на Отеца: " …заблуждават се ония, които казват, че някои от страстите (пороците . б.м.) са естествени за душата; те не разбират, че ние сме превърнали в страсти естествените свойства към добро… По природа в нас има и гняв, но против оная древна змия (дяволът, който изкушава Ева с ябълката на познанието – б. м.), а ние го употребяваме против ближния…По природа в душата ни има желание за слава, но само небесна. Естествено е и да се гордеем, но само над бесовете."

Едно е да имаш гняв срещу злото – "древната змия - дявола", друго да се гневиш за щяло и нещяло в своето ежедневие. Да, горделивостта е порок, но гордостта при победа над бесовете е добродетел. Да, чревоугодничеството е порок, но обикновеното, естествено желание за храна поддържа живота… Така е и със скръбта. Едно е да скърбиш, ако си загубил например власт над хора, друго е да скърбиш, ако видиш несправедливо унижен човек, когото обичаш…

В израстването на монаха, в усвояването на разсъдителността, много полезни могат да му бъдат тези, които са били в тинята на пороците и са оздравели. Тези, които са падали в ямата на страстите със сигурност могат да станат лекари за другите и монахът не трябва да изпуска случая да се учи от тях.

Възпитавайки у себе си разсъдителността, монахът започва да разбира, че при добродетелите  има различна степен на трудност за постигане. Едни добродетели са азбуката на моралния език на отдадените на Бога – тези добродетели се усвояват от начинаещите, други са за напредналите, а трети са съзвучни с най-високото ниво на развитие – там, където стоят учителите. Част от азбуката са например послушанието, изповедта, мълчанието, постенето, бдението и унижението; присъщи за напредналите са липсата на тщеславие, безгневието, несребролюбието, самата разсъдителност; а на най-високото ниво - там, при  съвършените по благочестие, са ненавистта към тленния живот, съвършената любов и желанието за съединяване с Христа чрез смъртта. На това най-високо ниво монахът е в съслужене с Ангелите, тук той се моли за целия свят и подражава на Господа с помощта на самия Господ.

Различните условия на живот са хранителна почва за различни бесове. Там, където има изобилие на земни блага най-лесно растат бесовете на преяждането и блудството; там, където монахът пребивава далеч от материални изкушения най-лесно изскачат бесовете на унинието и ропота. Върху живеещите в света във време на болест напада бесът на гнева, а понякога и хулният дух.

На 26-то стъпало монахът започва да разбира и тънкостите, нюансите в отношението на Бога към различните хора. Божията промисъл се простира върху всяка божия твар; Божията помощ се дава само на верните; Божията закрила обгръща най-верните от верните; с Божията милост се удостояват ония, които се трудят за Бога; а утеха от Бога получават онези, които го обичат.

За напредъка по пътя към Бога значение има и как естеството на един монах се отнася към различните добродетели. Някои монаси по природа са склонни към въздържаност, или към безмълвие, или към скромност, или към кротост. У други самата им природа се съпротивлява срещу тези качества и те водят битка за тях, насила принуждават себе си към тях. И дори да са побеждавани, казва Отецът, тези монаси заслужават повече похвала, те са извървели повече път към Бога. Когато човек придобие богатство с пот на чело, той усърдно пази намереното, а когато забогатее без труд – става разточителен.

За въпроса коя страст коя поражда Отецът казва, че е много труден. Той превишавал възможностите на неговия разум и за него не намерил нищо в книгите, които имал. По този въпрос „аз показах похвално незнание“, признава Отецът. Тогава Йоан се обърнал към мъже, смятани от него за по-знаещи. Те му отговорили, че майка на горделивостта е тщеславието; че майка на блудството е преяждането; че скръбта и гневът се раждат от трите най-главни страсти - сластолюбието, славолюбието и сребролюбието. Освен горделивост, тщеславието ражда и унинието. Достопочтените старци продължили с обяснение на връзките. Дългият сън може да произлезе от различни неща. Той може да произтече от преяждането, но и от унинието. Многословието произлиза от преяждането или от тщеславието. Унинието произлиза понякога от наслаждение; а понякога от това, че в човека няма страх от Бога. Хуленето е собствена дъщеря на горделивостта. Жестокостта се ражда или от пресищане или от безчувствие.  Сластолюбието и лукавството са родители на всички злини и „който е обхванат от тях, не ще види Господа“.

„Разумният се подвизава най-вече за придобиване на добродетелите — майки. На добродетелите — майки учител е Сам Бог със собствения пример; а за научаване на добродетелите дъщери има много наставници.“

Това, че  разбираме кое от кое произлиза, не трябва да ни тласка, когато видим недъзите на наш брат, просто да си обясняваме причината за неговата болест. Вместо това ние трябва да го приемем с проста и незлоблива любов и да се постараем да го лекуваме като войн, ранен в борбата.

Отецът предупреждава за следното. Често, когато извършваме делата на добродетелите, ние попадаме в плен на преплетени с тях страсти. „Когато черпим вода от кладенеца, понякога незабелязано заграбваме и жаба с водата“. Например с гостоприемството се сплита преяждане, с любовта — блудство, с разсъдителността — коварство, с мъдростта — хитрост, с кротостта — бавност и леност, с мълчанието се сплита надменност, с радостта — превъзнасянето на собствените качества, с надеждата — отпуснатост, с безмълвието — униние, с чистотата — чувство на огорчение. И към всички породени пороци прилепва тщеславието, като някакъв общо лепило, или по-вярно казано, отрова.

Монахът с упорит труд, постоянство и силна вяра може да пребори много пороци. Когато бесовете се оттеглят, те гледат до оставят един точно определен бяс, който да заеме мястото на всички останали – това е гордостта. Гордостта е толкова зловредна и силна, че може да свали от самото небе.

При сравняване на злините, казва Отецът, ние трябва да избираме по-леката. Например монахът се моли и при него идва брат с просба. Да прекъснеш молитвата си е грях. Да не обърнеш внимание на брата си също е грях, защото ще го наскърбиш. При такава ситуация е по-добре монахът да остави молитвата и да помогне на брата си. „Любовта е повече от молитвата, защото молитвата е частна добродетел, а любовта е добродетел всеобхватна.“

Усвоявайки добродетелите, монахът не трябва да се притеснява, че в едни успява, а в други – не. Търпение трябва и упорит труд. Нека монахът да не изпада в плен на горделиво усърдие да иска това, на което още не му е дошло времето. И тук е необходим тънък усет за различаване. Не бива да искаш през зимата това, което е свойствено за лятото. Нито по време на сеитба – това, което принадлежи на жътвата. „Защото, в едно време се сеят трудове и в друго време се жънат неизказаните дарове на благодатта. В противен случай, ние и в свое време не ще получим това, което е подходящо и свойствено за него.“

Монахът трябва да знае, че неговите врагове често го тласкат към дела, които са свръх силите му, та като не успее, да изпадне в униние и да остави и ония дела, които са по силите му.

Важното е трудът, който монахът полага да е заради Бога. А това може да се разбере по плодовете на труда. При начинаещите този труд увеличава смирението, при напредналите – прекратява вътрешната борба, а при съвършените – води до изобилие на Божествената светлина.

26-то стъпало на Лествицата е ключово стъпало. На него монахът вижда себе си сякаш отстрани и познавайки природата на различните пороци и добродетели, той си дава сметка къде се намира на дългия и стръмен път на морално усъвършенстване. Монахът разбира колко близо или колко далеч е от Бога.

В тази мисловна плоскост е призивът на Отеца: „Нека непрестанно да изследваме сами себе си, по отношение на всички страсти и добродетели, за да знаем, где се намираме: в началото ли, в средата ли, или в края.“

И при това стъпало има въпрос, на който Отецът признава, че не знае отговора. Той пита: защо ние, като имаме за помощници в своята борба и Всевишния Бог, и Ангелите, и светите човеци, а в греха – само лукавия бяс, по-лесно и по-скоро се скланяме към пороците, отколкото към добродетелите?

За смирението

                                                 Стъпало 25

За изкоренителя на страстите, за най-високото смире-номъдрие, което е в невидимото чувство

Смирението е една по-висока степен на кротостта. Както утринната светлина предшества слънцето, така и кротостта е предтеча на смирението. И след като знаем вече какво е кротостта, по-лесно ще разберем какво представлява и смирението.

За да разберем обаче думи, които описват смирението, ние трябва  в някаква степен да сме го преживели. Ако не сме се докоснали до смирението и мислим, че го разбираме като слушаме разказ за него, е все едно да си мислим, че разбираме какъв е вкуса на меда от нечие обяснението, без да сме опитвали някога мед. Смирението е божия благодат, която може да бъде разбрана само, ако е преживяна в собствения опит.

И все пак, и все пак. Ето какво можем да кажем за смирението. Смирението е постоянно забравяне на своите успехи. Смирението се състои в това, да считаш себе си за най-грешен от всички. Смирен си тогава, когато ако някой те оскърби, ти не позволиш в душата ти да се появи вражда.

Когато в монаха „започне да цъфти свещеният грозд на смирението“, той започва да ненавижда похвалите и човешката слава и да прогонва от себе си раздразнителността и гнева. Когато още напредне в тази добродетел, монахът започва да смята своите добри дела за нищо, размишлявайки върху това, че ежедневно прибавя към бремето на своите грехове. При това състояние на духа, монахът не може да бъде ограбен от никакви духовни крадци; смирението става пазител на всички негови съкровища.

Искреното покаяние, религиозният плач и святото смирение на начинаещите се отнасят един към друг така, както брашното, тестото и печения хляб. Искреното покаяние е в началото – чрез него душата на монаха става чувствителна за всеки грях и добродетел. Следват сълзите на духовния плач – чрез тях монахът се приближава силно до Бога. Накрая, когато в монаха „се разпали Господния огън, тогава се изпича и утвърждава блаженото смирение, без кваса на надменността.“

Тази прекрасна троица, това трисплетено духовно въже, тази трицветна дъга, има превъзходни свойства. Най-напред тя прави монахът устойчив на всякакви унижения – те дори се превръщат в лекарство, което гори недъзите и греховете. Второ, тя унищожава всякакъв гняв. И трето, монахът добива подтик постоянно да се учи и напредва, като своите добри дела дотук той смята за нищо.

„Покаянието изправя падналия; плачът удря в небесната врата; а светото смирение ги отваря“, казва Отецът.

Когато постигне смирението, монахът слага край на всяко тщеславие и горделивост, унищожава отровата на лицемерието и клеветата, прави невъзможна омразата. Когато монахът е направил   смирението своя същност, той е станал приветлив, милосърден, тих, безскръбен, бодър и усърден.

Монахът, който иска да достигне добродетелта смирение, трябва постоянно да изследва себе си и когато започне да мисли, че всеки от неговите ближни е по-добър от него, тогава той не е далеч от Божията милост.

Самопознанието е път към смирението. Самопознанието е „вярно понятие за своята духовна възраст и неразсейвано спомняне за най-малките свои съгрешения.“

Бесовете се приближили до един от най-разсъдливите монаси и започнали да го хвалят.  Той им казал: „Ако вие престанете да ме хвалите  и се махнете от мен, аз ще считам себе си за велик. Ако вие продължавате да ме хвалите, аз ще виждам в себе си нечистота. Продължавайте с похвалите си и смирението у мен ще укрепва“. Бесовете били поразени от това разсъждение и тутакси изчезнали.

Ако някой казва, че чувства благоуханието на това миро (смирението), но когато го хвалят, сърцето му трепва, то той се лъже.

Смирението е като светлината. Там, където няма светлина, всичко е тъмно; там, където няма смирение, всичко е суета.

Смиреният човек изглежда беззащитен, това обаче е твърде измамно. Смирението е крепка защита срещу всякакви врагове. Смиреният сломява своите врагове и побеждава тези, които го мразят.

Има видими знаци за духовното съкровище смирение, но има и такива свойства, които само притежателят на това богатство може да забележи. Когато монахът постигне смирение, той забелязва в себе си „ неизказана светлина и неизразима любов към молитвата“. Той престава да вижда чуждите съгрешения и започва да изпитва омраза към тщеславието. Смиреният монах достига до вратата на любовта. А любовта и смирението са свещена двойка – „любовта издига, а смирението поддържа издигнатите и не им позволява да падат.“

Смиреният винаги иска от Бога по-малко от това, на което е достоен и винаги получава повече отколкото иска. Разбойникът на кръста е искал от Господ само да го спомене в Своето царство, но пръв е получил в наследство целия Рай  (Лук. 23:43).

Има добродетели, които са път към смирението, но само по себе си не са негови признаци. Такива са нестяжателност, отстраняване от света, укриване на своята мъдрост, простота в словото, просене на  милостиня, скриване на благородството си, прогонване на дързостта, отдалечаване на многословието. Монахът трябва да се стреми към тези добродетели, но трябва да знае, че и всички на куп да постигне, няма гаранции, че ще завоюва смирение. Смирението е нещо повече от тях. Постигането на смирението е несравним подвиг, но пък и отплатата е божествена. Затова се казва, че „щом гордостта у някои от ангелите ги е превърнала в бесове, без съмнение смирението може от бесове да направи ангели… Смирението е вихър, който може да издигне душата от бездните на греховете до небето.“

Ако монахът види в сърцето си красотата на тази добродетел и бъде обхванат от удивление и я попита да му каже името на своя родител, смирението ще се усмихне радостно и кротко и ще каже:  „Как ти се стараеш да узнаеш името на Оногова, който ме е родил, когато Той е неименуем? И тъй, аз не ще ти кажа Неговото име, докато не придобиеш в себе си Бога.“

За кротостта

                                             Стъпало 24

За кротостта, простотата и незлобието, които не произлизат от естеството, но се придобиват с усърдие и труд; и за лукавството

Кротостта е основно качество на Христос. „Поучете се от Мене, казва Той, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29).

Ако умът на монаха остава еднакво спокоен и при почести и при поругаване, то той е кротък.

Кротостта се състои в това, да се молиш искрено и без смущение за ближния, който те е наскърбил. Не просто да се молиш насила и да си повтаряш, че прощаваш – тогава кротостта е фалшива. Тя е истинска, когато прощаваш без вътрешни бури, спокойно и от сърце. Кротостта е скала, казва Отецът, която се издига над морето на  раздразнителността и в която се разбиват всички вълни, докато тя остава непоклатима. Кротостта е вместилище на Св. Дух. Тя е майка на любовта – на тази, всеобхватната, вселенската. В кротката душа почива Господ, а  размирната е седалище на дявола.

„Кротостта е помощница на послушанието, пътеводител на братството, юзда на буйството, пресичане на гнева, подателка на радостта, подражание на Христа, ангелско свойство, здрави окови за бесовете и шит против огорчението.“

Кротостта е противоположна не само на гневливостта. Тя е противоположна и на лицемерието. Кротостта е простота, а простотата е несъвместима с лукавството.

Кротостта ражда правдивост, а правдивостта е искрен нрав, откровено и непреднамерено слово.

Кротостта може да е природна, но може и да е спечелена с много пот и с много труд. И двете са ценни, но наградата за втората е много по-голяма. Първата предпазва от лицемерие, но само втората води до върховно смирение.

И ако монахът иска да привлече Господа към себе си, той трябва да пристъпи към него без двуличие, без лукавство. Господ е прост и незлоблив, иска и душите, които пристъпват към него да бъдат прости и незлобливи, защото който няма простота, той никога не може да добие смирение.

Монахът трябва да внимава, защото дори да има по природа кротост и простодушие, те могат да бъдат разрушени. Ако монахът дълго общува с лукави хора, то той е силно застрашен да започне също да хитрува. Простодушният  да стане лукав е по-лесно, отколкото лукавият да придобие простосърдечност.

Ако монахът почувства, че се разболява от лукавство, защото лукавството е болест на душата, то той трябва да започне да се лекува с истинско  отдалечаване от света, с послушание и с опазване на устата.

Монахът трябва да внимава и със силата на своя ум. Умът прави мнозина надменни, а надменността унищожава простотата. Мъдростта е добродетел, но мъдростта, обхваната от надменност е безумна. Монахът трябва да може да се присмива над своята премъдрост.

„Който е спечелил победа на това стъпало — нека дерзае“ Той е станал истински подражател на Христос.

За високомерието

                                             Стъпало 23

Високомерието е горделивост. Горделивостта е високомерие.

Тщеславието и високомерието са много близки. Тщеславието ражда високомерието. Високомерието се отнася към тщеславието така, както  детето към мъжа, както хляба към пшеницата. Тщеславието е началото, а високомерието – края.

Дяволът е изобретил горделивостта. Самият дявол е неин продукт. Затова горделивостта е отхвърляне на Бога. Горделивият презира хората и е готов винаги да ги осъжда. Горделивостта е знак за безплодие на душата, тя е прогонване на Божията помощ, тя е предтеча на безумието. Много падения са плод на високомерието. Високомерието е извор на гнева и врата на лицемерието. То е враг на милосърдието и състраданието. Често то се превръща в безчовечен съдия.

Има дванадесет безчестни страсти. Ако обикнеш една от тях – високомерието, тя може да заеме мястото на всички останали.

На горделивите никой не може да помогне. „“ Бог се противи на горделиви“ (Як. 4:6): кой тогава може да ги помилва? „Всеки високомерен е нечист пред Господа“ (Притч. 16:5): кой прочее може да го очисти?“ 

И ако Луцифер падна от небето, обладан само от тази страст, „трябва да изследваме, не е ли възможно да се възлезе на небето със смирение, без други добродетели?“

Как се лекува тази болест? Малка надежда за излекуване дава суровият и презрян живот и четенето на свръхестествените подвизи на светите отци.

Монахът не трябва да се превъзнася за добродетелите, които има, защото те са дар Божи. И безброй смърти да преживее в името на Христа, монахът пак не е изпълнил дължимото.

„Ако ние постоянно изследваме нашите дела и ги сравним с подвизите на светите отци и духовни светила, ще видим, че ние още не сме и встъпили на пътя на истинското подвижничество, нито своя обет сме изпълнили както трябва.“

Монахът трябва да е бездна на смирението, в която е потопил всеки зъл дух. Монахът трябва да има такъв навик към добродетелите, какъвто навик други имат към страстите.

Високомерието е крайна бедност на душата, която си въобразява, че е богата. Горделивостта е мрак, в който живее душата,  въобразила си, че живее в светлина.

Тази страст не само не ни дава да преуспяваме, но и ни събаря от висотата.

Горделивият прилича на ябълка, която отвътре е червива, макар отвън да блести с красота.

Високомерният няма нужда от врагове – той сам на себе си е станал враг.

Както крадецът не обича слънцето, така и високомерният  унижава кротките.

Отецът признава, че е бил пленник на горделивостта. „Аз улових, казва той, тази безумна съблазнителка в сърцето си, внесена на раменете на своята майка – тщеславието.“  „Тогава, продължава Йоан, завързах двете с веригите на послушанието и като ги бих с бича на смирението аз ги принудих да ми кажат, как са влезли в моята душа“ .

Майката и дъщерята, тщеславието и горделивостта,  влизат със сила във всяка душа. Те не искат разрешение, защото са началници на самите себе си. Тях препятствия не ги спират, защото са изначални, безсмъртни и могъщи. И никой не може да им убегне, след като и на самото небе са били толкова силни и разрушителни.  После, влязат ли веднъж в душата, те стават родители на всичко, което е противно на смирението. Техни изчадия са гневът, клеветата, досадата, раздразнителността,  хулите, лицемерието, ненавистта, завистта, прекословието, своенравието, непокорството.

Само срещу едно те нямат сили да се противопоставят. Те са безсилни, ако монахът чрез силно самоукоряване пред Бога разтвори бездната на смирението.

 

 

Шияковски манастир

Шияковският манастир „Свети Архангел Михаил“ е разположен на около 14 км северозападно от гр. София в посока прохода Петрохан и на 1 км над гр. Костинброд по Ломско шосе.

 Не си спомням да сме включвали климатика на колата „на студено“ още на 2 май. Навън обаче беше 28 градуса. Лятото отново направо се стовари – само преди три седмици валя сняг, и то сериозен сняг. И тази година природата ни спести пролетта.

Подминахме табелата, на която беше означено „Край на Костинброд“ и почти веднага влязохме отново в населено място.

          – Любо, това какво е?

          – Костинброд.

          – Ама нали току що излязохме от Костинброд?

          – Може, ама пак влязохме. Това е квартал.

Не ми стана ясно.

          – Манастирът трябва да е на 600 м. от края на къщите, така прочетох в справките!

Любо се засмя:

          – Току що видях изписано „Шияковски манастир 2 км“, а GPS-ът ми показва, че е на 800 метра.

          – Ние, българите, затова сме интелигентни, защото се оправяме при всякакви указания! – имах нужда от философско обобщение.

Полето беше равно и манастирът се белееше отдалече.

Просторен двор, който не се виждаше къде свършва – сливаше се с безкрайното поле. Обширни поляни, павирана пътека, в дясно – двуетажна и едноетажна сгради. Минахме покрай детска площадка. Още в два манастира бях виждал детски площадки, но тази тук и в момента си изпълняваше предназначението – две деца се люлееха на люлки, едно се спускаше по пързалка, а няколко възрастни хора бяха насядали по пейки и си говореха.

От ляво се чуваше мощен жабешки концерт - в двора имаше езерце. Пред него бяха направили малък басейн, обграден от метални пейки. На отсрещния бряг на езерото също имаше пейка. Явно дворът на манастира беше обичано място за почивка.

Ако мястото отляво на павираната пътека, която водеше до черквата, канеше посетителите да се слеят с природата, то от дясно мястото беше запазено за паметта на манастира. Най-напред се спряхме до паметната плоча на отец Генадий – личност, с която се „запознах“ в Драгалевския манастир. Личен приятел на Левски, с когото е бил заедно в Първата легия на Раковски през 1862 г. Игумен на Шияковския манастир за твърде кратко – през 1870 – 1871 г. Участвал в подготовката на Априлското въстание в Македония, воювал в Руско – турската освободителна война и в Сръбско – българската война от 1885 г. Оттегля се в Атонски манастир, където през 1900 г. почива на 68 годишна възраст.

Съвсем близо до черквата, пак от дясно – барелеф на Апостола с надпис: „Тук през 1871 г. Васил Левски създава Таен революционен комитет“. До плочата и барелефа стояха изправени в кофа с вода червени карамфили.

Пред входа на черквата имаше десетина души.

          – Христос воскресе! – беше Велика неделя.

          – Воистину Воскресе! – всички бяха усмихнати, сърдечни.

Влязохме в черквата.

…  Една от легендите говори, че манастирът е създаден по времето на цар Иван Шишман. Друга го отнася към годините на византийското робство. Документи обаче има за неговото съществуване по време на турското робство. В писмо на митрополит Милетий до екзарх Антим I от 1874 г. е отбелязано, че „Шияковский манастир „Св. Архангели“ е в полето, на половин час от с. Шияковци“. Тогава настоятел бил селският поп Ангелко. Манастирът имал две прости сгради, 40 овце, 10 глави едър рогат добитък, десет  рала земя и една коса ливади.

През 1929 година полуразрушената сграда на манастира е изоставена и на 4-5 м в южна посока е построена сега съществуващата сграда. Днес черквата е единствената сграда в манастира, запазена от по-старо време…

Възрастен човек, със сигурност над 70 годишен, поставяше нови свещи в специални поставки. Явно днес оборотът беше голям. До поставките имаше прорез, в който се пускаха стотинки.

          – Извинете, попитах го, къде е село Шияково?

Този въпрос си го бях приготвил от вкъщи, защото Мрежата ми показваше, че с. Шияково е в община Гулянци, Плевенско. За друго село с това име нямаше информация.

          – Преди да дойдете в манастира сте били в Шияковци! – отговори старецът и посочи с ръка към къщите. Било е село, сега е квартал на Костинброд.

          – Значи „Шияковци“, а не „Шияково“…

          – Да, квартал Шияковци. Село Шияково е някъде към морето.

          – По скоро към река Дунав, показах се подготвен.

          – Аз съм чувал, че е към морето, но няма да споря.

          – И какво значи името? – попитах.

          – „Шияковци“ означава „инатливи“. Селото често е било наводнявано от пороя, спускащ се от Балкана при проливни дъждове. Легендата говори, че жителите на това село винаги са се връщали  в домовете си и са отказвали да преместят селото по-нависоко, за да избягват наводненията. Наводнение – възстановяване, наводнение – възстановяване… Инат – хора – шияковци.

          – Монаси има ли? – включи се Милен.

          – Не, сам съм и не съм монах. Грижа се за манастира. Живея в ей-онази сграда!

          – Други живеят ли тук?

          – Още един човек, инвалид.          

Черквата беше украсена като за най-големи празници. Пред олтара беше поставено разпятие в човешки ръст, обсипано с цветя. Кристална купичка с боядисани цветя стоеше на масичка пред разпятието. В ляво от олтара, във витрина със стъкло отгоре, бяха поставени отворени две огромни книги, явно много стари. За едната веднага се разбираше, че е Евангелие. Другата беше отворена на текстове, свързани с Великден. Нямаше стенописи. По стените бяха закачени икони. На много от тях в долната част беше изписано 1929 г. и името на дарителя.

          – Нямате стенописи. Ще изографисвате ли, или сте решили така да бъде? – попитах, защото канонично беше черквата да е изографисана.

          – Като си платим всичко по хотела, ще дойде ред и на стенописите. Сега нямаме пари.

          – Хотел ли?

          – Да, онази, двуетажната сграда, вдясно от входа на манастира, е хотел. Има 8 стаи. С газово отопление, но още не сме изплатили инсталацията….Едно по едно…

Благодарихме за любезното посрещане и излязохме от черквата.

В двора пристигаха все повече хора. „Христос воскресе!“, „Воистину воскресе!“ се чуваше отвсякъде. На площадката продължаваха да си играят деца.  В една беседка с чешма, икона на „Свети Архангел Михаил“ и плоча, изписана от дарители, бяха насядали хора и мълчаливо се наслаждаваха на слънчевия ден. Печеше като през август.