Шияковски манастир

Шияковският манастир „Свети Архангел Михаил“ е разположен на около 14 км северозападно от гр. София в посока прохода Петрохан и на 1 км над гр. Костинброд по Ломско шосе.

 Не си спомням да сме включвали климатика на колата „на студено“ още на 2 май. Навън обаче беше 28 градуса. Лятото отново направо се стовари – само преди три седмици валя сняг, и то сериозен сняг. И тази година природата ни спести пролетта.

Подминахме табелата, на която беше означено „Край на Костинброд“ и почти веднага влязохме отново в населено място.

          – Любо, това какво е?

          – Костинброд.

          – Ама нали току що излязохме от Костинброд?

          – Може, ама пак влязохме. Това е квартал.

Не ми стана ясно.

          – Манастирът трябва да е на 600 м. от края на къщите, така прочетох в справките!

Любо се засмя:

          – Току що видях изписано „Шияковски манастир 2 км“, а GPS-ът ми показва, че е на 800 метра.

          – Ние, българите, затова сме интелигентни, защото се оправяме при всякакви указания! – имах нужда от философско обобщение.

Полето беше равно и манастирът се белееше отдалече.

Просторен двор, който не се виждаше къде свършва – сливаше се с безкрайното поле. Обширни поляни, павирана пътека, в дясно – двуетажна и едноетажна сгради. Минахме покрай детска площадка. Още в два манастира бях виждал детски площадки, но тази тук и в момента си изпълняваше предназначението – две деца се люлееха на люлки, едно се спускаше по пързалка, а няколко възрастни хора бяха насядали по пейки и си говореха.

От ляво се чуваше мощен жабешки концерт - в двора имаше езерце. Пред него бяха направили малък басейн, обграден от метални пейки. На отсрещния бряг на езерото също имаше пейка. Явно дворът на манастира беше обичано място за почивка.

Ако мястото отляво на павираната пътека, която водеше до черквата, канеше посетителите да се слеят с природата, то от дясно мястото беше запазено за паметта на манастира. Най-напред се спряхме до паметната плоча на отец Генадий – личност, с която се „запознах“ в Драгалевския манастир. Личен приятел на Левски, с когото е бил заедно в Първата легия на Раковски през 1862 г. Игумен на Шияковския манастир за твърде кратко – през 1870 – 1871 г. Участвал в подготовката на Априлското въстание в Македония, воювал в Руско – турската освободителна война и в Сръбско – българската война от 1885 г. Оттегля се в Атонски манастир, където през 1900 г. почива на 68 годишна възраст.

Съвсем близо до черквата, пак от дясно – барелеф на Апостола с надпис: „Тук през 1871 г. Васил Левски създава Таен революционен комитет“. До плочата и барелефа стояха изправени в кофа с вода червени карамфили.

Пред входа на черквата имаше десетина души.

          – Христос воскресе! – беше Велика неделя.

          – Воистину Воскресе! – всички бяха усмихнати, сърдечни.

Влязохме в черквата.

…  Една от легендите говори, че манастирът е създаден по времето на цар Иван Шишман. Друга го отнася към годините на византийското робство. Документи обаче има за неговото съществуване по време на турското робство. В писмо на митрополит Милетий до екзарх Антим I от 1874 г. е отбелязано, че „Шияковский манастир „Св. Архангели“ е в полето, на половин час от с. Шияковци“. Тогава настоятел бил селският поп Ангелко. Манастирът имал две прости сгради, 40 овце, 10 глави едър рогат добитък, десет  рала земя и една коса ливади.

През 1929 година полуразрушената сграда на манастира е изоставена и на 4-5 м в южна посока е построена сега съществуващата сграда. Днес черквата е единствената сграда в манастира, запазена от по-старо време…

Възрастен човек, със сигурност над 70 годишен, поставяше нови свещи в специални поставки. Явно днес оборотът беше голям. До поставките имаше прорез, в който се пускаха стотинки.

          – Извинете, попитах го, къде е село Шияково?

Този въпрос си го бях приготвил от вкъщи, защото Мрежата ми показваше, че с. Шияково е в община Гулянци, Плевенско. За друго село с това име нямаше информация.

          – Преди да дойдете в манастира сте били в Шияковци! – отговори старецът и посочи с ръка към къщите. Било е село, сега е квартал на Костинброд.

          – Значи „Шияковци“, а не „Шияково“…

          – Да, квартал Шияковци. Село Шияково е някъде към морето.

          – По скоро към река Дунав, показах се подготвен.

          – Аз съм чувал, че е към морето, но няма да споря.

          – И какво значи името? – попитах.

          – „Шияковци“ означава „инатливи“. Селото често е било наводнявано от пороя, спускащ се от Балкана при проливни дъждове. Легендата говори, че жителите на това село винаги са се връщали  в домовете си и са отказвали да преместят селото по-нависоко, за да избягват наводненията. Наводнение – възстановяване, наводнение – възстановяване… Инат – хора – шияковци.

          – Монаси има ли? – включи се Милен.

          – Не, сам съм и не съм монах. Грижа се за манастира. Живея в ей-онази сграда!

          – Други живеят ли тук?

          – Още един човек, инвалид.          

Черквата беше украсена като за най-големи празници. Пред олтара беше поставено разпятие в човешки ръст, обсипано с цветя. Кристална купичка с боядисани цветя стоеше на масичка пред разпятието. В ляво от олтара, във витрина със стъкло отгоре, бяха поставени отворени две огромни книги, явно много стари. За едната веднага се разбираше, че е Евангелие. Другата беше отворена на текстове, свързани с Великден. Нямаше стенописи. По стените бяха закачени икони. На много от тях в долната част беше изписано 1929 г. и името на дарителя.

          – Нямате стенописи. Ще изографисвате ли, или сте решили така да бъде? – попитах, защото канонично беше черквата да е изографисана.

          – Като си платим всичко по хотела, ще дойде ред и на стенописите. Сега нямаме пари.

          – Хотел ли?

          – Да, онази, двуетажната сграда, вдясно от входа на манастира, е хотел. Има 8 стаи. С газово отопление, но още не сме изплатили инсталацията….Едно по едно…

Благодарихме за любезното посрещане и излязохме от черквата.

В двора пристигаха все повече хора. „Христос воскресе!“, „Воистину воскресе!“ се чуваше отвсякъде. На площадката продължаваха да си играят деца.  В една беседка с чешма, икона на „Свети Архангел Михаил“ и плоча, изписана от дарители, бяха насядали хора и мълчаливо се наслаждаваха на слънчевия ден. Печеше като през август.