Уж всичко си е същото, зимно, но не е.
Небето не светлее,
а искри. Слънцето разлива оранжева боя по
дърветата. Зората не е само на изток. Зората е навсякъде. Въздухът е
студен, но не мразовит – щедра свежест, уханието на пролет обаче ще дойде
по-късно.
По клоните – пъпчици - бебета – дискретни, затворени, но
явни.
Синигерът, най-ранобудния, подканя поспаливите и
недосетливите. Кълвачът някъде е започнал да поставя рекорди.
По земята милиони кафяви иглички и листа - блед спомен от есента. Тук таме петна от
сняг, забравени от зимата.
Поемаш си въздух и кислородът бие чак в петите.
Ушите ли са по-отворени за звуците на събуждането или
душата е по-чувствителна, но от водата блика тържественост. Земята е някак
по-мека.
В усмивките на срещнатите – съучастничество, пред прага сме на едно и също откритие,
долавяме една и съща тайна.