петък, 24 юли 2015 г.

Избори



I.             Един ден на Нончев

Нончев стана, изми си очите и избра да пие кафе. Можеше да си направи чай, или фреш, или да си сипе чаша мляко. Или просто  вода.

Нончев се облече, излезе и избра да тръгне по ул. „Детелина“. По стар навик напсува колите, паркирали на тротоара. Можеше да тръгне по ул. „Кокиче“. Вярно, по-дълъг маршрут, но почти без коли и с десетки обширни и усмихнати дворове и къщи.

Нончев влезе в офиса, избра да подхвърли някаква язвителна бележка на портиера, влезе в стаята на счетоводителите и си седна на стола. Можеше обаче да се усмихне на портиера, да му каже нещо топло и да се спре за минута да побъбри с него.

Беше август, началниците – в отпуск, работа – за половин час. Нончев избра да си чопли носа, да ругае жегите, да попържа политиците, да скучае и през пет минути да си гледа часовника. Можеше да избере, след като си свърши работата, да вземе книгата с разкази, която си беше купил наскоро и да чете. Нончев много обичаше да чете разкази.

В края на работното време Нончев избра да се скара с колежката си – кифла, да излезе, да си купи бутилка водка, да пие двеста грама и да си легне да спи. А можеше да избере друго. Да се усмихне на младото момиче, да й пожелае приятна вечер, да се прибере, да си пусне един филм, който отдавна си беше приготвил и да си легне да спи.

          *     *    *

Нончев стана, направи си кафе и излезе. Тръгна по ул. „Детелина“, псувайки колите, спрели на тротоара. Влезе в офиса, заяде се нещо с портиера и се стовари на бюрото си. Беше август, началниците – в отпуск, работа – за половин час. Нончев замря от скука, започна да ругае жегите и да попържа политиците. Едва дочака да свърши работното време, стана, скара се за някаква дреболия с колежката си – кифла, излезе, купи си бутилка водка, прибра се, люсна две водки и легна да спи.

I.             Животът на Нончев

Днес Нончев навършваше шейсет години. Родители вече нямаше, с колегите от службата така и не можа да се сприятели. Единственият му близък човек се беше запилял по някакви села, все пак беше август. Нончев си спретна празнична маса, отсипа си от водката и животът му взе да минава през главата като кинолента.

                                      *    *    *

Към края на 11-ти клас. Колебаеше се какво да кандидатства. Страстно обичаше математиката и биологията. Странна комбинация, но тя беше факт. Щеше да кандидатства или „Финанси“ или „Медицина“. Натежа математиката.

Като студент не си падаше по компаниите. Имаше две – три краткотрайни връзки с момичета, но нищо особено не се случи. Завърши финанси и започна работа като счетоводител в една фирма. Ходеше на работа, работеше дисциплинирано, прибираше се, купуваше си някакъв алкохол, пиеше и слушаше музика. Към 11 ч. леко замаян си лягаше, за да започне на другия ден същия ден. И до днес. Остана ерген, загуби родителите си и двама скъпи приятели.

                                     *    *    *

Нончев си сипа отново от водката и зарея поглед към Витоша. Поне имаше прекрасен изглед от балкона. „60 години – сериозна възраст! Наздраве!“ Към 11 ч. си легна. Тръгна лентата на някакъв сън.

                                    *    *    *

Към края на 11-ти клас. Страхотно обичаше математиката и биологията. Странна комбинация, но тя беше факт. Надделя биологията. Имаше две – три мимолетни връзки  със студентки, но нищо особено не се случи. Завърши медицина. Работи две години в една клиника. Научи, че правителството на Виетнам  набира лекари – чужденци, включително и от България. Търсеха лекари за слабо населени и изостанали провинции. Добра заплата. Нончев се хвърли в приключението. Започна работа в някакво село. Мили хора, гледаха го като бог. Едно момиче, което лекуваше търпеливо една година от някаква странна алергия, се влюби в него. Дискретно го преследваше. Идваше на прегледи и дълго, след като се беше излекувала. И той се влюби. Ожениха се. Роди му четири деца.

Днес беше 60 годишния му рожден ден. На двора бяха сложили дълга – предълга маса – трябваше да побере поне 40 роднини на жена му. Трите му дъщери и синът му се щураха припряно, трупаха ястия и напитки. Тиха музика звучеше от вътрешността на къщата. Две внучета седяха на коленете му, подръпваха брадата му и се кикотеха. Нончев си сипа от водката. Отпи и зарея поглед към езерото, на чийто бряг бяха къщата и двора му. Прекрасен изглед. „60 години – сериозна възраст! Наздраве!“

вторник, 21 юли 2015 г.

Йерархия



На по-низшите трябва да се дава. От по-висшите трябва да се взема. Това е вселенски закон, за чието нарушаване природата бие през пръстите.

По-низшият е в по-голямо неравновесие от мен. Гледа ме лошо, сипе упреци, но всъщност „нищо лично“, както би казал Дон Мигел Руис. На лицето му и в устата му – реакция на вътрешни страхове и собствени демони.

Това трябва да преценя. Ако неговите демони са по-мощни, по-разяждащи от моите, значи той е по-низш. И как сме съпоставени в социалната йерархия – няма значение. Този по-низш може да ми е съсед, равнопоставен колега или началник. Той може да е по-беден от мен или хиляди пъти по-богат от мен.

Как да му дам? Има много начини. Мога да го успокоя за нещо по някакъв начин. Или просто да му се усмихна. Да намеря за какво да му се извиня. Да изобретя какво да му обещая. Или да се направя на по-тъжен, по-неуравновесен, по-нещастен от него. Всичко изброено ще му даде от моята енергия.

По-висшият от мен по определение е по-хармоничен. По-спокоен, по-уравновесен. С по-малко страхове и с по-слаби демони. Неговото себеусещане за пълноценност е по-силно. И няма значение кой какъв пост има или какви пари има. Това може да е съсед, колега или началник. Дете или старец. Това може да е портиерът на фирма, на която аз съм директор. Или продавачката на пазара, която блъска цял ден за няколко лева. Или инструкторът във фитнеса. Или момичето зад щанда за книги. Или богомолец, притихнал в църквата.

Как се взема от по-висшия? Има много начини. Мога просто да застана отстрани и да се полюбувам на неговата хармония. Когато се любувам на хармония, това е вземане. Има обаче едно условие. Не трябва да се завижда. Завистта е като гилотина, която ще умъртви връзката между двама ни. Която ще прекъсне потока от енергия. Просто да се любувам, без да искам да съм на негово място. Всеки е на мястото, което му е отредено.  

Мога също да поприказвам с него, без значение за какво. И да гледам очите му. Очите на по-висшия винаги дават. Или да изпрося от него някакъв комплимент. По-висшите са склонни да правят комплименти. С дума или поглед, да изтръгна от него усмивка. Или, ако е добър познат, да му припомня за нещо, за което той ще ми се извини. Или ако не намеря друго, да го жегна, да го иронизирам, да се опитам с нещо леко да го засегна. По-висшите в такива ситуации дават. А аз ще взема.

Ако се опитам да взема от по-низшия, това ще доведе до война, в която и аз ще горя. Ще горя, защото и той ще иска да вземе и аз ще искам да взема, а няма достатъчно енергия за това. Това ще е битка за паднал на земята къшей хляб между двама прегладнели.

Ако се опитам да дам на по-висшия, това просто няма как да се случи. Ако се случи, значи съм сбъркал в преценката.

петък, 17 юли 2015 г.

Утро



Юли, рано сутрин. Жена ми извика от балкона:

-      Ела, ела да видиш цветчетата!

Свежи, тъмно лилави чашки, отворени жадно, лакомо поглъщащи трепкаща витошка сила! Цветове на някакъв плевел, оплел половината метални пръчки на балкона, жилав и самонадеян. Победоносен, завладяващ територии, пълен със страст! Красив войн. Магьосник. Плевел ли?

-      На дядо, милите!

Гледах снощи същите чашки – свити, срамежливи, сякаш заспали. А тази сутрин – ако можеха да викат, кварталът щеше да гърми; ако можеха да обичат, от любов нямаше да има място за друго във въздуха! Природата ги беше родила, светът им се радваше, чрез тях Вселената благославяше! И в тялото ми стана пълно, радост се разливаше, хиляди камбанки, вълшебен оркестър, изпълняваше Ода на благодарността!

Какво начало на деня!

понеделник, 13 юли 2015 г.

Лечители




Болки в гърба, стар проблем, за който от време на време полагам специални грижи. Включих се в една програма за рехабилитация с десет масажа.

Предупредиха ме, че масажистът Наско е абсолютно сляп.

Строен млад мъж, с големи черни очила, грижливо сресана назад коса, енергичен и приветлив.

Когато започна масажа, си затананика някаква мелодия. С народни мотиви, плавна, спокойна, отпускаща, унасяща. Бавна река, дълбока вода, затворила в себе си тиха мощ на силна енергия. Пръстите му следваха ритъма й.

На другия ден придружи масажа със същата „бавна река“. Бях леко озадачен –  правили са ми масажи, но никога с акомпанимент. Опитах се да запомня мелодията.

Следобед звъннах на мой познат, диригент, и му разказах за Наско. Изтананиках това, което  бях запомнил и го попитах дали може да ми каже откъде е. Моят познат за малко замълча.

-      Не си човек с гениална музикална памет… Я пак?

Повторих.

-      Не съм много сигурен, но мисля, че е Петко Стайнов… „Ела се вие превива“.

-      Благодаря.

На третия ден Наско сложи ръце на гърба ми и отново подхвана познатите мотиви.

-      Извинете, мога ли да попитам нещо?

-      Питай!

-      Тази мелодия не е ли от Петко Стайнов?

-      От него е. Ти музикант ли си?

-      Не… И защо я тананикате докато ме масажирате?

Наско не отговори веднага. След няколко секунди почти прошепна:

-      Двама слепи винаги лекуват по-добре от един…