неделя, 30 август 2020 г.

Скравенски манастир „Свети Николай“

Скравенският манастир се намира близо до село Скравена, на 6 км северно от Ботевград, на 50 км южно от Враца и на 60 км североизточно от София.

Тесен, но хубав асфалтиран път. Добре, че беше GPS-а, защото поне на два пъти пътят се раздвои пред нас, без да има табели, които да ни ориентират.

Спряхме на импровизиран паркинг пред високата дървена порта на манастира. Табели ни предупреждаваха, че вътре не се пуши и че носенето на маски е задължително. Беше изписано и работно време: от 9 ч. до 17 ч. с почивни дни понеделник и вторник. Още с влизането на табела, закачена на дърво, прочитаме поучителния текст на община Ботевград, че „образцова гора + образцова пътека = образцово общество“.

Още с прекрачването на вратата пред нас се ширна голяма поляна с грижливо окосена трева и боядисани в бяло и черно каменни бордюри. В дъното на поляната, до самата каменна ограда на манастира, беше разположена предълга ниска сграда с маси под покрив, които събираха сигурно 70 - 80 души. Детски дървени люлки със синджири издаваха доброта и сантименталност на хората, създали това пространство.

В противоположния край на двора стоеше втора сграда, украсена с българско и европейско знаме, и самата черква.

Пред южната стена на черквата, откъдето се и влизаше в нея, бяха изградени два гроба – единият истински, другият – символичен. Истинският беше на монахиня Людмила (1899 - 1981), посветила живота си на манастира и дълго събирала пари за построяването му. На каменната плоча  на символичния беше издълбан текстът: „Поклон пред защитата на Грамада и българщината 1479 г.“  Разказват, че през тази година цялото село било унищожено, а повечето му жители – избити. Част от оцелелите основали село Скравена, а друга част се преселили чак във Видинско, където създали ново село, сега град, със старото име Грамада.

От дясно на черковната врата в стената беше монтирана голяма каменна плоча със следния текст: „Чрез Божия промисъл, чрез съновидение, св. Николай Чудотворец показа на отец Филип Найденовски (поп Фильо) и той разкри основите на разрушения от турците манастир. Това стана в лето Господне 1938-мо.“

…Скравенският манастир "Св. Николай Мирликийски" е основан по време на Втората българска държава, след което е разрушаван на няколко пъти. През 1938 - 1941г. при разкопки на мястото на разрушения манастир са открити основите на храм, който е бил опожарен и затрупан с пръст. При разкопките били открити и шест скелета, които по думите на човека, грижещ се за храма днес, били в седящо положение. На 100-на метра от тези разкопки били открити основите и на друга църква. Скравенски храм е построен през 1946г. върху разкопаните основи на старата църква…

До самата врата на черквата слаб мъж на около 50, по анцуг и синя тениска, с парцал в ръка нещо почистваше. Вероятно това беше човекът, който се грижеше за манастира. „Сигурно монах за постоянно тук няма, добре че има поне клисар!“ – помислих си и поздравих. Милен също поздрави.

− Бог здраве да ви дава! Влезте, момчета! Запалете си свещ!

Влязохме в черквата, мъжът ни последва.

          − Чета, там на онази стена, списък от дарители… - чудех се как да подхвана разговора.

          − На времето е имало дарители… Сега никой не помага. Молим се на попа да ни даде свещи, продаваме и печалбата остава за манастира!

          − Колко печелите?

          − 20 – 30 лева на месец… А харчове има. Ток трябва да се плаща, строителни материали трябва да се купуват… Имало по-евтини свещи, ама засега не мога да разбера от къде да взема! В момента купуваме по 57 лева килото. И няма значение свещите от колко са – от 20, 40 стотинки или повече. Килото е толкова. А евтините били наполовина… Питам отеца от Ботевград и той не знае. „Отидете, казва, при владиката, той знае, той трябва да разреши!“

          − Виж, Миленка, колко прост въпрос! – учудих се аз – Имало по-евтини свещи, но човекът не знае къде са, а и разрешение от владиката трябвало!

          − Въпросът не e прост… - отговори Милен – Много криминални производители има на свещи… Повечето свещи, които се в оборот, са все „лява ръка – десен джоб“… Затова хората не казват, пазят се.

          − Не, не, ние си искаме от легалните – реагира мъжът – Светият синод си има фабрика за свещи и слага печат на всяка от тях. Елате, вижте, печата на свещите, които продаваме!

          − Легални, по-евтини, няма да намерите! – „успокои“ го Милен.

          − Ще намерим! Септември ще ходя при владиката! За манастири специално имало по-евтини!

          − Има ли служби тук, по големите празници? – смених темата.

          − Да, има!

          − От къде идват свещениците, от Ловеч ли?

          − Идва свещеникът, който служи в Скравена, той е от Враца, отец Петър се казва. Отец Борис от Ботевград, който е началник на всички попове в околията, също идва от време на време! И владиката е идвал!

          − Много са ви нови стенописите! – прехвърлих се трета тема.

          − Не са нови, от 2006 година са - отговори клисарят – но рядко се служи тук и не са окадени…

Стенописите наистина изглеждаха като правени „вчера“ – чисти, с ярки цветове. След като взех разрешение, се качих на емпорията (балкона), за да поснимам от високо. Емпорията беше внушително широка – явно авторите на черквата са предвидили място за голям хор. „Служби почти няма, но за голям хор място е предвидено…“ – помислих си и ми стана мъчно за надеждите на меценати, архитекти и строители.

Излязохме от черквата и застанахме от страни на внушителната  забележителност на манастира –  дъба, обявен за вековно дърво със заповед от 1949 г..  

Бил 30 метра висок, с диаметър от 5,30 метра. Пресмятат възрастта му на 520 години. Някои от клоните, самите те дебели колкото дървета, бяха подпрени с метални стойки – иначе нямало да издържат, щели да се счупят. Много впечатляващ, огромен, величествен!

Мъжът, когото нарекохме клисар, като видя как сме се захласнали по дървото, сам подхвана разговор за него:

          − От БАН идваха тук, пращаха арбористи…

          − Арбористи ли? – прекъснах го.

          − Арбористите са специално обучени хора да се грижат за дърветата в т.нар. градска среда. Те са по-различни от дърветата в горите – и животът им е различен, и болестите. Съответно грижите са по-особени…Та, идваха арбористи, бяха оборудвани като алпинисти, с въжета се качваха чак до върховете му, с малки електрически резачки изрязаха сухи клони. Това обаче става с разрешение от Ловеч, защото тук сме Ловешка епархия и ако не разреши владиката, не може да се реже… Едновременно с кастренето, „алпинистите“ откриха, че дъбът е пълен с мравки, затова го пръскаха…

          − Страхотно, какъв ли диаметър има цялото дърво, с клоните! – почти се провикнах - Гледайте, от там до там е….50 метра…Невероятно! Колко ли живеят тия?

 Колкото му е писал господ, толкова! Може да изкара 600 -700 години…

− Добре де, толкова прекрасно дърво, толкова невероятна природа, не може да няма хора, които да помагат с някой лев! – върнах темата за издръжката и дарителите.

− Е, има разбира се, не е без хич! Сърцето ми се топли от това, че и млади хора даряват!  Ето например, миналата събота едно момиче от Скравена си прави рожден ден, 30 годишнина. Събира роднини и приятели в един ресторант, гостите й дават пари, тя ги събира в една кутия и ги донася право тук, в манастира! „Ей на онези три прозореца – вика и сочи долната сграда – искам да смените старите дървени дограми! Ако останат пари, направете още нещо!“ Дава парите и си тръгва!

− Не само дъбът е невероятен – измърморих – явно има и невероятни хора…

− Други пък даваха за други работи. Някой дава сто лева да купим фасаген, да боядисаме тази къща, да я оправим…

Сетих се, че в справките пишеше, че тук може да се пренощува.

− Тук има ли стаи за нощувка? – попитах.

− Да, има една.

− Колко се плаща за това?

− Три…

− Колко, три лева?

− Не, три кревата има!

− 10 лева, 15 лева?

− Не знам колко, още никой не е  спал тук. Освен мен, де! Сигурно е правилно „кой колкото даде“. Да ви покажа ли двете стаи? Едната е моята, другата е за гости.

Мъжът ни покани да влезем в „спалната“ сграда. Двете стаи бяха една срещу друга, свързани с миниатюрно коридорче. Застанахме по средата, от тук можехме да разгледаме всичко.

− Ето моята стая – мъжът посочи с ръка в ляво – При мен има печка. В другата стая няма, ама като се държат вратите отворени, навсякъде става топло. С дърва се отоплявам. Имам приятели, те ми докарват по малко… Наблизо има дърводелски цех, карат ми трупчета от там, такива работи… И баня имам, и топла вода имам…Само дето телевизия нямам. За да ми сложат антена, трябва да сключа договор за цяла година, а аз не искам. Иначе апарат имам, ей там е, една жена ми го подари и на него си гледам ДВД-то. И кафеварка си имам, правя си кафенце от време на време… А, ето и хладилника – едни момчета от Скравена ми го подариха…

− А мàгерница имаш ли? – попита Милен.

− Да, в долната сграда, за  която момичето от Скравена даде парите от рождения си ден. По-скоро е банкетна зала. Понякога идват големци, като  кметът, владиката, областният управител. Вътре има  голяма маса с 15-16 стола и камина, там е за тех…

Мъжът изведнъж замълча, изгледа ни, сякаш преценяваше нещо и каза:

          − Що не останете да спите тука? Сефте ще направите, безплатно ви пускам!

          − Непременно ще дойдем някой път! – отговорих с усмивка – Да си разменим телефоните! Ще се опитаме да ускорим срещата с владиката, а Вие, като заидват пак арбористите, звъннете ми, искам да им почиракувам!