вторник, 30 април 2019 г.

Арбанашки манастир "Света Богородица"

Ако искате да отседнете възможно най-близо до двата арбанашки манастира, наемете си стая в къщата за гости "При Чакъра". Манастирът "Свети Николай" е на пет минути пеша, а манастирът "Света Богородица" – на три минути. Не знам друго село, в което да са построени почти един до друг два манастира.

Излизаме на пътя и следваме дървена табела. Тя ни вкарва в една тясна пътека, изрязана в тревата, която върви покрай дворски зидове. Манастирът изскача изведнъж, в края на друг асфалтиран път. На двайсетина метра преди входа – сергии, отрупани с икони във всякакви размери и домашна ракия, затворена в шишенца със старовремски механизъм вместо капачка. Спираме се, поглеждаме, но решаваме да си купим нещо на излизане – икона ли, ракия ли, ще зависи от състоянието на духа.

Още при първия поглед – изненада – точно над арката на входа е построена камбанария. Самата черква е дигана така, че да не прави впечатление – ниска дълга постройка без камбанария, без купол, без кръстове.

… Казват, че манастирът е построен по време на Второто българско царство. През 1393 г., когато турците разрушават търновската крепост Царевец и село Арбанаси  е сринато с земята. Като по чудо   манастирът оцелява.  Разрушен е век и нещо по-късно.През 1680 г. е изградена нова черква. Изографисана е през 1704 г., а скоро след това троянският монах Данаил построява жилищните сгради и възстановява дейността на манастира. През 1798 година манастирът отново е опустошен, този път от кърджалии и отново възстановен през 1836 г. От тогава е  камбанарията над входната порта…

Сградата на черквата е много нестандартна. Влиза се от юг в едно предверие, от него – във второ, което е обширно почти колкото същинското помещение на черквата – наоса. Тук, във втория притвор е поставена главната икона на манастира – чудотворната "Плачеща света Богородица Троеручица" До нея е сложена табела със забрана за снимане. В дъното на притвора в голям правоъгълен съд с пясък са запалени свещи. След малко ще разберем, че в наоса на черквата не се палят свещи. Правила в българските храмове – най-различни.

…Иконата "Света Богородица Троеручица" е била донесена тук от атонски монах преди нашествието на турците. На сън му се явила самата Дева и му заръчала да занесе нейна икона в България; в Търновско; в храм, който носи нейното име. Монахът дошъл в този край и оставил иконата в този манастир – той единствен носел името на света Богородица. Преди манастирът да бъде  разрушен монахините закопали иконата в земята. През 1680 г. овчарче чуло до остатъци от храмовите стени плач. Разказал за плача в селото, селяните  дошли, разкопали мястото и намерили иконата. Тъй като я открили по плача, нарекли иконата "Плачещата". А защо "Троеручица"?..

…През VIII век в Дамаск, Сирия, живял християнинът Мансур ибн Сарджун. Работел като ковчежник  и съветник на халифа. Бил върл противник на иконоборството, което се ширело по негово време. Написал послание в защита на иконите, което бързо се разпространило из Източната Римска империя. Император Лъв III, вдъхновител на иконоборството, съчинил и пратил на халифа в Дамаск фалшиво писмо уж от Мансур, в който съветникът уж молел императора да дойде с войска и да отстрани халифа. Халифът побеснял от "измяната" и заповядал да отсекат ръката на Мансур, с която той бил написал писмото и да я закачат на пазара за назидание на всички. Мансур успял да измоли ръката си от монарха, застанал пред икона на света Богородица и горещо се молел. Допрял ръката си до мястото на отсичането и тя чудодейно зараснала. Мансур в знак на благодарност изработил ръка от сребро и я залепил на иконата. Така света Богородица станала с три ръце – "Троеручица". Легендата говори, че тази икона днес се пази в  Хилендарския манастир. Били направени безброй копия, които тръгнали по целия свят. Едно от тези копия е в Арбанашкия манастир "Света Богородица". А Мансур ибн Сарджун, доживял до дълбока за онези времена старост – 73 години, написал много богословски книги и останал в историята с името Йоан Дамаскин…

Купихме свещи от една стара монахиня и започнахме да разглеждаме черквата. Не питахме дали може да се снима – знаехме отговора. На най-долната част на стените, на т. нар.първи регистър, нямаше стенописи. Над него имаше и те светлееха, виждаха се ясно – бяха почистени. От там нататък имаше  черни петна, в които ако се взираш достатъчно, можеш да забележиш иконописни образи. Както обясняваха справките – стенописите бяха опушени. То затова и не разрешаваха да се палят свещи тук. Само че тази плътна чернилка едва ли беше от пламъка на свещи. Явно стенописите бяха преживели мощни пожари. Сега търпеливо чакаха пари за реставрация.

В черквата освен нас имаше още трима човека. Притихнали, свели глави, потънали в себе си. Беше Велика събота. Сутринта е имало служба, към 23 часа щяла да започне втората – най-тържествената, най-очакваната, най-обичаната за годината служба. Сигурно щяхме да дойдем, защото да посрещнеш Великден в древен манастир е нещо твърде особено. Тук въздухът е друг, вибрациите са други, силата е друга. Притихнахме и ние.

В този велик съботен ден Христос е в Ада. Всички починали до този момент са в Ада. Христос идва, за да сътвори Рай и да отведе в него праведниците.  Винаги съм се питал как така и грешници и светци до Възкресението се намират на едно и също адско място. А може би не е едно и също. Може би до Великия ден, това не е ад, в смисъла на страховит затвор, в който си наказан и страдаш. Това не е Адът на Данте. Чух в Дивотинския манастир такова тълкуване – Христос слиза не в Ада, а в Хадес, в царството на мъртвите.  А в него за различните хора има различни състояния, според техните заслуги и вини. Защото не може и Каин и Авел да имат еднаква хадеска съдба. Точно така, Адът и Раят не са просто места, различни физически пространства, а са състояния на душата. Две души могат да бъдат една до друга и едната да е в Ада, а другата да е в Рая. Точно както е в нашия земен живот.

В съзнанието ми изплуваха икони, на които Христос е изобразен как издърпва от гробове Адам и Ева. На едни икони двамата прародители са с ореоли, на други – без ореоли. Явно не всеки художник е смеел да им сложи нимби – нали все пак те, двамата, са извършили първия грях, който е повлякъл цялото човечество в трудната, в жестоката, битка за оцеляване?

Слизането на Христос в Ада не е описано от каноничните евангелисти. Описано е в апокрифното Евангелие на Никодим. Разказът е сложен в устата на Пилат. А разказът е страховит – земята пропада, гробове се разтварят, мъртви бродят възкръснали…

Поискахме да видим и параклиса "Света Троица" и старата монахиня любезно  го отвори. Помещението беше огромно за моите представи за параклис – голямо почти колкото наоса на храма. Състоянието на иконописите тук беше същото – черна пелена, зад която въображението можеше да си конструира образи. Хвана ме яд, защото знаех, че тези иконописи са от XVII и са едни от най-ранните творби на тревненската художествена школа. Не, че разбирах много  от история на българската иконопис, но друго си беше да свържа първите десетилетия на тревненската школа с конкретни образи.

Когато се върнахме в наоса на черквата монахинята ни показа  гривнички, като ни обясни, че са нейна ръчна изработка и че съдържат по 33 изплетени възела – толкова, колкото са били годините на Христос на разпятието. 29 от възлите бяха самостоятелни, а 4 образуваха кръст. Трогателно търсене на силна символика в нещо толкова просто като гривничка от конци. Купих си една и я сложих на мястото на свалената не отдавна мартеница. 

Отидохме в големия притвор да запалим свещите. Когато се върнахме, старата монахиня вече я нямаше. На нейно място стоеше млада жена с розово яке и сива кърпа на главата. Цветността на дрехите показваше, че не е монахиня. Явно беше послушница.

Седнах  срещу нея  на един от дървените столове, наредени покрай северната стена и започнах да я наблюдавам. Беше изящна, с плавни движения  и спокойно лице. Вътрешният ми монолог сам се отключи: "Какво прави тук това двайсет годишно момиче? Да е претърпяла  житейска катастрофа в мирския свят и да търси психическо спасение тук, едва ли. Какво може да я накара да се лиши от цветния, динамичен и пълен със съблазни свят? Възможно ли е днес, в 21 век, в една страна с почти закърнели християнски рефлекси, младо същество да се лиши от кипежа на живота и да потъне в сивия, монотонен монашески живот? Може би семейна традиция? Може би силно родителско влияние? И какво всъщност щеше да прави десетилетия в манастира? Да изкачва Лествицата?"

Лествицата… Духовната стълба, за която ни говори Йоан Синайски. На Великден трябва да си мислим за 30-то, за последното, стъпало. Защото когато си на него, ти докосваш Бога. Смисълът на Великден е в докосването на Бога.  Смисълът на Великден  е в призоваването на най-светлото, най-чистото, най-възвишеното, което носиш в душата си.

Последното стъпало да човешкия духовен подвиг е съюза на вярата, надеждата и любовта.

Вярата е броня, без която не можем да водим битки. Единствено вярата побеждава страха, който винаги се опитва да ни изхвърли от поетите пътища. Единствено вярата дава несъкрушима сила на душата. Майка на вярата обаче, ни казва Йоан Лествичник, е духовният труд. Дълбоко греши всеки, който си мисли, че може да удържи силна вяра, ако е ленив.

„Надеждата  е несъмнено притежаване на съкровището още преди да сме го получили." Без надеждата губим своята цел, без надеждата вярата става пуста и бързо умира. Единствено надеждата може да убие със своя меч унинието.

И сега идва ред на най-великото, неизразимото, божественото – любовта. Любовта не като конкретно чувство към конкретен обект, а любовта като състояние на духа. Любовта е извор на сърдечния огън, без който човек не може да твори добро. В утробата на любовта е зародишът на всички блага.

…Веднъж Христос попитал Петър "Ата оев оти?". Петър отговорил "Ани оев отха!". Исус повторил въпроса си. Петър повторил отговора. Христос отново попитал.

И въпросът и отговорът произлизат от глагола “ле итаав”. Той може да означава “обичам”, но може да означава и “ в състояние на любов съм”.

Христос питал три пъти, защото Петър отговарял на друг въпрос. Исус питал: “В състояние на любов ли си, Петре?”  Петър отговарял: “Обичам те, Господи!”. Христос искал да чуе от устата на своя ученик дали той, заедно с Него и чрез Него, се намира в състояние на любов, на молитва, на състрадание, дали споделя Христовото отношение към света. Петър не разбрал въпроса. Той три пъти декларирал обич просто и само към своя учител. Отношение не към света, а към стоящия пред него човек…

Излязохме от черквата и тръгнахме по една от алеите. От една врата изскочи монахиня и ме попита дали аз я търся за разговор. Отговорих, че не съм аз.

         – Аз съм, аз съм! – към нея пристъпи мъж в шейсетте. – Може ли малко в страни, искам да Ви питам нещо на четири очи!

Явно казваше, че не иска аз да чуя разговора, защото наоколо други нямаше. Дора се беше зачела на десетина метра в надписите на някакъв паметник.  Монахинята направи няколко крачки и се спря. Мъжът застана с гръб към мен така, че да не чувам думите му.

         – ……………………

         – Да, да, този гроб е ей там!

         – ……………………

         – Не, не, моля Ви, имаме четири живи агнета!

         – ……………………

         – Донесете ни плодове, зеленчуци! Никой не ни носи плодове и зеленчуци!

Мъжът се извъртя така, че започнах да чувам думите му.

         – Моля Ви, нямам време да ходя  да пазарувам. Ще Ви оставя пари. Имам Ви пълно доверие. Решил съм агне…

Повиках Дора и тръгнахме към изхода. На десетина метра преди него имаше будка, в която продаваха книги. Разгледах заглавията и едно просто ме прикова: "Очерк  върху мистическото богословие на Източната църква " от Владимир Лоски, превод от френски.

За мистиката на Изтока – Индия, Тибет, Китай, Япония бях чел много, за мистиката на православието – нищо. Бяха ли сходни? Сигурно имаше интересни различия. Бях запомнил афоризма на един изследовател: "Мистиката няма история. Мистиката има само география".

         – Ще взема тази книга!

Докато плащах си зададох един от дежурните въпроси:

         – Извинете, колко монахини живеят в манастира?

         – Четири.

         – А послушници?

         – Една.

Дора погледна книгата и я коментира с думите:

         – Ще я четеш ли? Един вагон богословски книги имаш, само дядо ти поп колко ти е оставил…

         – Ще я чета! Почвам я още сега!

Казах, седнах театрално на една пейка до будката и отворих книгата на случайна страница. Забих поглед. Попаднах на следното: "Единственото рационално понятие, което можем да имаме за Бога, ще бъде това за Неговата непознаваемост… Онзи, който си въобразява в даден момент, че е познал какво е Бог, има според св. Григорий Назиански развратен ум…" "Хайде-е-е!", помислих си.

         – Доре, давай да тръгваме! Много пече! Тази книга трябва да се чете на сянка!

        

понеделник, 22 април 2019 г.

Дивотински манастир


Банкя, квартал Михайлово и след няколко минути тесен асфалтов път – табела в ляво – "2 км Дивотински манастир".

Ето го и самият "Царски манастир"! Така са го наричали местните хора. Тук често е отсядал княз Фердинанд, любим манастир му е бил, дори е подарил на игуменката две каляски. За какво ли са й били каляските на монахинята в планината? Както и да е, подаръкът наистина е царски.

Поех дълбоко въздух. Знаех добре сутрешния  Витошки въздух над кв. Княжево, но сега бях удивен. В мен влизаше река от кислород, ефирен мехлем, искряща сила. "Тук човек трябва да идва, за да се лекува!", помислих си и прекрачих прага на дворната порта.

Първото впечатление – грижовност, въплътена в светнали от чистота каменни пътеки, красиви лехи с различни цветя, много чимшир, и грейнали в бяла вар няколко сгради. Две черкви – едната до самия вход на двора, другата – в дъното. Аз знаех за една – коя ли беше носещата историческата памет на манастира?

От вратата на двуетажна сграда излезе млад мъж и заслиза към нас по стълбите. В черна жилетка и черен панталон, без расо обаче, с дълга черна брада и грижливо прибрана назад къдрава черна коса. Гледаше ни така, сякаш очакваше първите ни въпроси. Лицето му беше ведро и гостоприемно.

         – Добър ден! Приемате ли гости?

         – Дал ви Бог добро! Разбира се, заповядайте!

         – Старата черква е тази, в дъното на двора, нали? – зададох първия си въпрос.

         – Да, тя е строена през 1902 г., за съжаление обаче сега е в ремонт, няма да можете да я видите! Тази, до нас, е нова – осветена е през 2016 г., нея можете да посетите!

         – Жалко, исках да видя двете чудотворни икони, а те сигурно са в старата!

         – Не са. Преди десетина години са ги откраднали. "Света Богородица" и "Света Троица". Тогава тук не е имало СОТ. Разбили са вратата и са ги отнесли…

… Манастирът е построен през 1046 г. Имало писмено свидетелство за това. Легендата разказва, че Света Троица се явила на сън на едно семейство, Бог – отец ги накарал да дойдат на определено място в планината и им казал: "Утре елате тук с инструменти!  Ще копаете на това място и ще намерите много злато. Ще натоварите златото на магаре и ще го пуснете да върви. Където спре, там ще построите манастир, наречен на Света Троица". Така и направили. Изкопали голяма делва със злато. Подкарали магарето, на едно място то спряло и легнало. Мъжът и жената започнали да го бутат – мястото било много усойно, в падина, между два стръмни склона – сторило им се неподходящо за манастир. Магарето обаче не помръдвало. Хората решили, че все пак за това място е Божията воля…

         – Казват, че римската делва, която изровили и в която намерили много злато, била днес в Пернишкия исторически музей! – попитах, като се готвех да разбера повече подробности за нея.

         – Била е… Допреди няколко години. И нея са я откраднали. През всичките векове е съхранявана на различни места. Дълго време е била тук, в манастира. Обзавеждат се хората, какво да направим…

         – А Ходжиният гроб къде е?

         – Бил е някъде наблизо. Не е в очертанията на манастира. Аз съм отскоро тук. Ще попитаме един от монасите, който пише история на манастира!

… През 1806 г. някакъв Хасан ходжа напада с двама сеймени  манастира и подбира целия добитък. Манастирът тогава е бил сравнително богат. Старият игумен се втурнал в черквата, започнал да удря с бастунчето си по иконата на "Света Троица" и да нарежда: "Всичките животни ти откраднаха! Аз нищо не мога да направя! Моля те, отмъсти им ти!". Тези думи, изречени – неизречени, и разбойникът паднал покосен мъртъв от коня. Неговите спътници го заровили на място и хукнали да бягат. Този гроб просъществувал през вековете – казвали му "Ходжин гроб"…

         – Турците хич не са обичали този манастир. На няколко пъти са го ограбвали и опожарявали. – в гласът на мъжа в черно почувствах  тъга.

В почти всеки манастир го слушам това. Опожаряван, изграждан наново, опожаряван, изграждан наново. Някои по някакви причини не са били пипани – като Кукленския до Асеновград или Кремиковския до София. Тези, последните обаче, са изключения. Повечето са били изгаряни и разрушавани. През вековете е имало и кампании за масово унищожаване на свети обители. Например през 1600 г. по време на ислямизирането на Чепинския край са били разрушени 33 манастира и 218 черкви.

Мисълта ми отлетя към унищожителния пожар, който преди шест дни, на 15 април, обхвана Парижката "Нотр Дам", един от символите на френската и на европейската култура. "Не горя сграда, горя история!" – такива вопли се носеха във Франция. Беше изгорял  покривът – дървена конструкция от 13 000 дъбови греди, като всяка от тях е била изработена от отделно дърво. На земята са ги подреждали като в лего, номерирали са ги и след това са ги сглобявали по номера "горе". Греди на 800 години!

Тук, в България, не сме имали щастието да строим света обител век или векове, после да й се любуваме, да я доокрасяваме, да я реновираме. Историята не ни е дала тази тишина, този мир. Строените преди хиляда години манастири са изравнявани с земята по няколко пъти и след това по няколко пъти са издигани отново. И Западна Европа е имала щастието да бъде пазена от живия щит на Балканите, за да строи спокойно и да се любува на построеното векове наред. Нейната съдба, тази на Западна Европа, е била да трупа и да помъдрява. Нашата съдба – да възкръсваме и постоянно да копаем основи.

Тръснах леко глава, за да изгоня пожара на "Нотр Дам", и зададох следващия си въпрос:

         – Нещо не разбирам. Как така старата черква е строена през 1902 г., а в нея са съхранени три стенописа от средните векове?

         – Не е била разрушена напълно. Била е опожарена, но не са я сринали до земята. Понякога турците са се страхували от пълното унищожение на православните храмове. Тук е имало пощадени стени. И селяните са замазали стенописите с вар, за да не се виждат, за да не дразнят друговерците. Така са оцелели до наши дни!

         – Вие монах ли сте? – попитах.

         – Не, все още не съм. Послушник съм.

         – Има ли други послушници?

         – Има още един.

         – А колко са монасите в манастира?

         – Общо са шест. Четирима обаче са в Семинарията в София, преподават. А игуменът на манастира е ректор на Семинарията, архимандрит Пахомий. Тук са двама монаси. Те са вътре, в параклиса, като излязат, питайте и тях, ако имате още въпроси. 

… Параклисът, "Свети Иван Рилски", се намираше в двуетажната сграда, до която бяхме застанали. Днес службата е била там, а не в черквата. Започнала е в 5 часа сутринта. А през зимата служенето било предимно в параклиса, защото в черквите ставало много студено.

Историята на тази сграда също беше интересна. Пернишки миньори били блокирани в мината под земята от някакво срутване. В момент, в който вече били загубили надежда, че ще се спасят, пред тях се появил старец и им казал: "Следвайте ме! Аз ще ви изведа!"
Прекарал ги през някакъв почти непроходим лабиринт, от който се оказало, че има излаз на земята. В момента, в който миньорите видели светлина, старецът изчезнал. След няколко дни един от спасените мъже разпознал образа на стареца в пернишка черква в лика на икона на свети Иван Рилски. Разказал да другарите си и те решили да се отблагодарят, като построили двуетажната сграда на Дивотинския манастир. Строежът е от 1928 г….

Благодарихме на послушника за любезността и влязохме в новата черква – "Свети Седемдесет Апостоли". Минута след нас в черквата влязоха и монасите – не можеше да ги сбъркаме – бяха в раса и с черни шапки на главите.

На черквата й личеше, че е нова. Стенописите бяха свежи, дори във въздуха  се носеше мирис на пресни бои. На третия регистър имаше неизброима поредица с образи на светци в медальони.  Любо (Бояджиев) предположи, че са изографисани всичките седемдесет апостола, които бяха патрон на храма. Не ги знаех по име. Ако ги знаех, сигурно щях да се заема да ги разпознавам един по един. Мина ми през ума, че незнанието винаги пести време.

Застанах пред олтара. До иконата на Света Богородица, както е по канон, си беше храмовата икона със седемдесетте апостола. По навик погледнах иконата до Христос, която във всеки православен храм беше "Свети Йоан Предтеча". Е, във всеки, не – имаше и изключения… Преди да дойдем тук разгледах в  специализиран сайт снимки от черквата "Света Троица" на Дивотинския манастир. Бях изненадан, че на снимката на иконостаса ясно се виждаше – до Исус беше икона с трима светии, нямаше го Йоан. Реших да попитам, до мен тъкмо беше застанал един от монасите.

         – Извинете, на иконостаса на старата черква, която сега е в ремонт, коя е иконата до тази на Христос? Не е на Предтеча…

         – Прав сте. Не е. По канон е Предтеча, но има изключения, когато храмовият патрон е самият Бог. Иконата "Света Троица" е божия икона, тя е поставена до тази на Спасителя.

Благодарих му, защото това беше ново за мен.

         – Още един "стенописен" въпрос? В Кладнишкия манастир видях икона на света Петка, която си държи в ръка главата. Тя обаче не е мъченица!  Какво означава това?

         – Има три Петки…

           Аз ти казах, че са много Петките! – жена ми Дора направо се зарадва, че точно това мое упорство в единствената Петка беше ударено с чук.

         – Най-известната е Петка Епиватска, - продължи монахът – вие сигурно знаете за нея. Тя е преподобна. Като свети Иван Рилски е. Живяла е като монахиня по светите земи и накрая се връща в родното си място, където е починала и е погребана. Към нея днес  има най-голяма почит. Има още света Петка Римска от II век и  света Петка Иконийска от IV-ти. Те са мъченици. Тази, която сте видели в Кладнишкия е била от мъчениците. Една от двете пък я рисуват как държи в  блюдо очите си – когато са я изтезавали са й изболи очите. Ако имате ֦Жития на светиите", погледнете там!

         – Гледал съм! – продължих да упорствам, - направих справка, след като видях Петка с глава в ръка. В съдържанието на ֦Житията" има само една Петка.

         – Погледнете тогава на  името "Параскева". Там ще ги намерите.

         – Нали се казват "Петка"? Каква "Параскева"?

         – Едно и също е. "Параскеви" на гръцки означава "петък". И трите светици са родени в ден петък, в деня на животворните страдания на нашия Бог Исус Христос.

Монахът рязко смени темата и започна да ни разказва за светите седемдесет апостоли – кой е нарисуван в едър план, кои от евангелистите са от дванайсетте апостоли и кои от седемдесетте. После отиде до масата, на която бяха изложени свещите и иконките за продажба и ни донесе на тримата по една малка ламинирана иконка с размерите на календарче. В тях бяха поставени парченца плат – били от ризата на владиката, която носел, когато освещавал черквата.  На монаха очите му сияеха.

Аз също отидох при масата, до която имаше стелаж с православни книги. Главно жития и проповеди. Купих си „Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на антихриста. Част 2. Ванга – портрет на една съвременна магьосница". Винаги съм проявявал интерес към аргументите, с които православието рисуваше "героите",  смятани от него за вредни и пагубни. Често ми беше трудно да ги споделя, а понякога и невъзможно – например анатемосването на йога – "пътя към мрака". В борбата за идейна и канонична чистота обаче, когато тя не беше съпроводена от агресивност, повишен тон и отказ от диалог,  намирах нещо много симпатично – всяко учение с плам трябва да отстоява себе си, като остава отворено за изследване на чужди доводи.

В такива моменти винаги се сещах за дядо си поп, когото описах в новелата "Дядовата къща" (1)  – фанатично верен на своите истини, но винаги слушащ внимателно събеседника си, търсещ силни аргументи, перфектно жонглиращ с исторически и научни факти, цар на логиката и майстор на  майевтиката. Почти не използваше Тертулиановото "Вярвам, защото е абсурдно", но понякога, притиснат до стената от своя внук – ученик, който се стремеше бързо да напредва във владеенето на сократическите методи, повдигаше леко рамене и казваше: "Ограниченият човешки ум не всичко може да си обясни. Или ще оспориш това?" Не го оспорвах, защото знаех, че това твърдение е едно от великите достижения на гносеологията. В такъв момент просто разбирах, че точно този спор е приключил. За момента…

         – Много добра книга, много добър избор!  - монахът, с когото  разговаряхме, беше застанал до мен и ме гледаше в ръцете.

         – Аз не познавам добре религията, - Любо се намеси – но четох, че учението на Дънов противоречи на официалното православно учение…

         – "Противоречи" е меко казано, - по лицето на монаха се изписа готовност за сериозен разговор. – Тази книга е анализ на това какъв е проблемът от църковна гледна точка с учението на Дънов и практиките на Ванга. Не всичко духовно, тайнствено, е от добрия източник. За съжаление в духовния свят Сатаната все още съществува. След Второто пришествие Господ ще отмахне злото, но сега то съществува. И когато се срещаме със свръхестествени явления, а почти всеки човек, да не кажа всеки, се сблъсква в живота си с такива, трябва много да сме внимателни и да изпитваме нещата, да не бързаме да бъдем лековерни. Не всичко свръхестествено е от Бога. Има врачки, баячки и всякакви знахарки, които познават; които често казват удивителни неща. Има бесовски сили. Сатаната е бил най-прекрасен,  първият след Бог. Той по собствена воля, възгордявайки се, си казва: "А аз защо да не съм като Бог?", озлобява се, не се покайва и пропада, като увлича една трета от ангелското войнство. Това са били ангели, които сега са демони. Те предизвикват свръхестествени неща. Има такива хора, да речем в Индия, които си спират сърцето, режат си езика и после го лепят, престояват много дни в земята…

         – Обикновеният човек може ли да разграничи кое е от Бога и кое от Дявола? – искаше ми се да чуя подробна аргументация.

         – Обикновен човек, ако не е научен, ако не е достатъчно помъдрен, по-добре да не бърза да се доверява. Със сигурност Божиите неща са в църквата. Ако видиш някоя баба,  завъртяна от някоя буря, да започне да ти казва къде си си загубил ключовете, а не разбира нищо църковно, да знаете, че е далеч от святост. Ако едно чудо не сочи към Христа, то е празно, самоцелно и прославя вършителя на това чудо. Шаманът се заравя осем дена в земята, спира си сърцето и после го пуска и кого прославя с това? Себе си, колко е велик, какъв шаман е…

         – Тук става дума за възможностите на човешкия дух! – Любо включи своя интерпретация.

         – Тези неща не са човешко дело. Чудесата не са възможни със силите на човека. Те се правят с бесовските сили, които са надестествени.

         - Според мен, - продължи Любо -  в човешкото тяло и дух има много неща, които ние не  владеем, но с работа върху себе си можем да развием и да контролираме. Ние не ползваме голяма част от мозъка си…

Разговорът за човека, за неговите скрити възможности, за чудесата, за естественото,  свръхестественото и за неговите източници продължи поне още десетина минути.

В един момент Любо прехвърли разговора в съвсем нова посока.

         – Искате ли рози? Имам в колата. Колко да ви дам?

В градинарския разговор се включи и втория монах. Цветя, зеленчуци, лози,плодови дървета, болести по тях, торове, защити…Монасите разказаха и за дърветата – кипарис, сребрист бор, класически бял бор, смърч – на който му казвали "попски ръкав", чимширово  дърво…

         – Наистина е много красиво, - приключи разказа си за тукашната природа Доситей, така се казваше монахът, с който основно беседвахме, - през всеки сезон "Тапетът" е съвършено различен. Така му казваме на онзи почти отвесен склон, в основата на който е сгушен манастира – "Тапета".

Благодарихме за сърдечното отношение и се качихме в колата.

Любо:

         – Към София, нали?

Попитах:

         – Може ли да минем през Дивотино?

Дора:

През Дивотино ли? Че то е в посока, обратна на София! За какво ти е Дивотино? Манастирът не ти ли стига?

         – Искам да видя селото, чието освобождение от турско робство е траяло половин час.

         – Как така?

         – В Дивотино не е живеел нито един турчин! Нито един! Всички жители на селото са били православни. По време на войната петнайсетина руснаци слизат от Люлин в селото и виждат, че в същност няма кого от кого да освобождават. Черпят ги по едно сладко с кафе и са тръгнали към Радомир.

Дора се умълча. Реших да подходя пан – географски:

         – Приемете това предложение, докато не съм ви дал идея за едно друго Дивотино.

         – ???

         – Искате ли да отидем на нос Дивотино, кръстен е на селото? Намира се на Южните Шетландски острови. Те пък са на границата между Тихия  и Атлантическия океан. На север е Южна Америка, а на юг Антарктида…. Освен това ще отскочим до параклиса "Свети Иван Рилски" – на о. Ливингстън, построен е през 2003 г.. Това е първият православен параклис в Антартида, а може би е и единствения…

Дора пое шегата:

         – Може ли другата събота, че днес имам работа?
……………………..

(1) Школата на сферата, изд. Захарий Стоянов, София, 2018 г.

вторник, 9 април 2019 г.

Кладнишки манастир

          
                                         "Църквата прилича на извор
                                           с чиста кристална вода.
                                           Ако някой пътник мине
                                           покрай този извор
                                           и е жаден – нека пие,
                                          ако пък не е жаден да не пие,
                                          но да не мъти водата му."

Пред черквата ни посрещна  този текст, изписан на черен мраморен камък, поставен на бяла мраморна колона, увенчан с бял мраморен гълъб.

Бях и жаден и любопитен. Очакваха ни  интересни стенописи.

Черквата е  построена през 1841 г. – малка, еднокорабна, без купол, така както е приличало да се строи по време на турското робство – скромно, за да не дразни мюсюлманите.

 В момента се правеше ремонт. Работници влизаха и излизаха, а вътре бяха разхвърляни инструменти.

Още на входа, над вратата от вътрешна страна, ни погледна рядко срещан стенопис  – Света Богородица Оранта. "Оранта" значи "молеща се" – божията майка, вдигнала молитвено ръце нагоре. В нея, в утробата й, в кръг – младият Исус Христос, също вдигнал ръце за молитва.

Много, много, стенописи. От двете страни на входа явно времето ги беше изтрило, но на доста места бяха ярки, четливи, разбираеми.  Черквата е изографисвана на два пъти – през 1855 г. – олтара, а през 1885 г.- наоса.

Ако искаш внимателно да разгледаш изписаните сцени, ще ти трябва много време. Сцени с митарствата, светци в цял ръст и светци в "медальони"; сцени от Стария  и от Новия завет. Приплъзващият ми поглед се спря на една светица в цял ръст, която държеше в дясната си ръка глава с нимб – така, както обикновено се изписва свети Йоан Предтеча – в ръце със собствената си отсечена глава. Името – света Петка. Първа изненада! Света Петка не беше мъченица, не й е отсичана главата, починала е в дълбока старост в родния си град и е била погребана извън очертанията на града като чужденка – жителите не я разпознавали като съгражданка в Епиват (днес град Селимпаша). По-късно тялото й е изровено, за да бъде обект на многобройни пренасяния, за да се установят мощите й в гр. Яш, Румъния, където се намират и в момента. Споделих с жена ми. Тя допусна, че има и друга Петка, не само тази, за която й разказах набързо. Не знаех за друга света Петка. Виж, до нея, пак в цял ръст, беше вече изрисувана мъченица – света Екатерина. На нея по й подхождаше да носи глава – обезглавена е на 18 годишна възраст, след като отказва да предаде христовата вяра. Казват, че главата й и едната й ръка са изровени и занесени в Синайския манастир, който носи нейното име. И сега мощите й се намирали там. Света Екатерина беше нарисувана с корона на главата. Първоначално се  опитах да се сетя за канонизирана царица или императрица с това име, но не успях. Така или иначе девойката света Екатерина е от княжески род и короната ней  стоеше толкова необичайно.

Вдигнах глава нагоре, към свода. Истинската изненада беше тук! Даже две!

"Всевиждащото око", изрисувано в триъгълник и разпръскващо лъчи. Масоните казват, че това е масонски символ, с който зидарите отбелязвали своята принадлежност към задруга на строители. Задруга, в която ползвали редица привилегии за средновековната си епоха. Не били закрепостени, тоест пътували свободно, за да участват в строежи, където ги канят, били освободени и от редица данъци. Затова се наричали "свободни" зидари, "свободни масони". Действително, триъгълникът с окото днес е известен главно като масонски символ, който украсявал всички масонски храмове и еднодоларовата американска банкнота. Всъщност този символ може да бъде открит и в древни религии. Двата факта не си противоречат, доколкото масонството "колекционира" символи от различни епохи и различни географски ширини. Срещал съм израза, че той представлява "Ноевият ковчег за световната символика".

До "всевиждащото око" беше изрисуван образ, който срещах за пръв път. Три лица в една глава! Имаше нарисувани четири очи, като вътрешните две участваха в по две лица. Това ставаше ясно от веждите и от загатнатите три  носа. Исус Христос ли беше? Ангел ли беше? Художникът явно ни казваше с този образ нещо за триединството, за троичността на християнския ни бог. Странно изобразяване на триединството… Свикнали сме да го възприемаме като единство на три различни образа -  Бог Отец, Бог Син и Светия дух. Тук не бяха различни. Тук бяха еднакви, бяха "близначни". Все едно ти се разтроява лице което виждаш – поради умора или дефект  на твоите очите или поради някакъв оптичен феномен. Какво ли е било в душата на художника, когато го е рисувал? Дали е подражавал на видян стенопис? Дали е оригиналничел? Или е бил философ на високо ниво – трите ипостаса на Бога в дълбоките си същности са идентични. Ако ги възприемаме като различни, то е поради нашата човешка ограниченост. Историческите обстоятелства на техните прояви, на техните роли, са различни, но те са едно и също. Абсолютно едно и също. Абсолютно заменими. Искаше ми се тук да е играла философска ръка… Не е невероятно – гилдиите на строителите са се славели с широката си култура и дълбоки познания. Не случайно именно в тези гилдии след 15 век започват да приемат незидари, като членовете започват да се разграничават на "оперативни зидари" и "спекулативни зидари". Тоест на хора от занаята и хора, които са зидари "чрез мисълта" си – философски строители. Нищо чудно над главата ми да беше рисунък, създаден от човек, който е обединявал в себе си и двете качества.

На северната страна на олтара имаше изрисувана сцена, която ме тласкаше да продължа още разсъжденията си за трите ипостаса на Бога. Исус Христос, гол до кръста беше обърнат с лице към друг човек, светия. Да си призная, нямаше да разпозная сцената, ако не бях срещал нейно описание. Тук беше представено "Съновидението на свети Петър Александрийски". Този Петър е живял през III и началото на IV век. Жертва на големите и жестоки гонения на християните, обезглавен през 311 г., две години преди император Константин I с декрет да прекрати гоненията. Малко преди да бъде убит, Александрийският епископ Петър сънува Христос като дете, който разкъсва ризата си. Пита го: "Господи, защо си късаш ризата?" "Заради Арий" е отговорът. Арий, арианството… Една от най жилавите ереси в историята на Църквата. Главното в нея – Христос е Бог, но е създаден от Отеца. Христос има начало, макар и да няма край. Той действително е Син, сътворен е. Синът е първото нещо, което Отецът създава – преди всички други неща във Вселената.  Битката на  християнската Църква с арианството е продължителна и много трудна. Тази ерес и днес има последователи. Просто постановката, че Христос е вторичен спрямо Отца, е по-разбираема, по-лесно смилаема, по-близка до човешката логика. Което не я прави вярна, както опонира Църквата в безбройните дебати в дългата история на този спор.

Само че, конкретно в тази сцена Христос изобщо не прилича на дете, а свети Петър Александрийски изобщо не прилича на старец, какъвто е бил в действителност.

Вече взех да свиквам със свободната интерпретация на възрастите от сценописците. Често срещах свети Мина като старец, докато той е убит като младеж – бил е 24 годинен. Често срещах свети Йоан Богослов като младеж, който държи свитък - Евангелието, на което е автор, след като всички знаят, че той създава този текст когато е над деветдесет годишен. Или пък е изобразен като старец до младата жена света Богородица, като се знае, че той е по-млад от Христос с шест години…

Доближих се максимално до стената със сцената. Исках да се уверя, че текстът, който излиза от устата на свети Петър е написан на обратно, сякаш е гледано в огледало. Успях, с повече въображение.

В наоса също имаше интересно изрисувани сцени. Например в сцената "Успение Богородично" на преден план беше нарисувано малко човече, изглеждаше като дете, с отрязани ръце – ръцете, от които капеше кръв, бяха пред него. В страни от детето стоеше фигура с меч в ръка. Този детайл от сюжета рядко се среща. Осакатеният не е дете, а юдейският духовник Антоний, който се нахвърля към одъра на Пресветата Майка с ругатни, наричайки я майка на "лъстивеца", опитва се да преобърне одъра, но в момента, в който слага ръцете си на него, ръцете са му отсечени от невидима сила. Той започва да плаче в разкаяние за постъпката си и след малко чудото става – ръцете му се връщат на тялото.

Тъкмо снимах сцената с нещастния Антоний и суров и силен глас зад гърба ми ме стресна.

         ‒ Какво правите тук?

Обърнах се и се усмихнах виновно. Мъж на около петдесет, с прошарени коса и брада, в цивилно облекло, ме гледаше унищожително. Опитах се да направя най-извиняващата се физиономия, предполагайки, че светкавицата вреди на стенописите.

         ‒ Нищо не правим… Просто снимаме…

         ‒ Вие какви сте? Миряни? Богомолци?

         ‒ И миряни, и богомолци! – опитах се да обобщя.

         ‒ Да не сте от някоя институция?

         ‒ Институция ли? – през главата ми мина, че явно за човека снимането само по себе си  не е проблем, - От никаква институция не сме! Обичаме манастирите, обичаме черквите и често ги посещаваме…

Изведнъж лицето на мъжа се отпусна. Агресивността и враждебността изчезнаха.

         ‒ А Вие кой сте? – въпросът на Дора ми прозвуча доста смело.

         ‒ Аз съм игуменът.

         ‒ Страхотни стенописи, отче! – много ми се искаше да поведем разговор за тях.

         ‒ Тези тук са реставрирани, нали? – Дора посочи северната стена близо до входа на черквата, на която стояха сравнително ясни стенописи с относително ярки цветове.

         ‒ Не са! Аз като видя реставратор тук, ей от там ще го изгоня! – гласът на игуменът отново се втвърди, а ръката му сочеше неопределено някъде извън сградата.

         ‒ Защо? – в такива случаи журналистическият рефлекс на жена ми се включваше – трябваше да разбере всичко – от мотивите до предполагаемите последици на събитието.

         ‒ Защото слагат скеле, което стои с месеци, а те изчезват! Черквата трябва да е готова за Цветница! Има, няма, разполагаме с две седмици, за да приключим ремонта! Заповядайте! Ще ми бъде приятно!

Мъжът излезе на двора, а ние тръгнахме след него. Нямаше да се отърве с толкова малко въпроси.

         ‒ Дарители има ли? – в разговора се включи и Милен.

         ‒ А без тях, как? Само последното дарение е от 50 хиляди лева и то от един човек!

         ‒ Как се казва? – с този въпрос Милен подсказа, че е "на ти" с материята.

         ‒ Е, хайде сега! Не е важно! – въпреки, че от време на време отговаряше троснато, игуменът показа, че е общителен и приятен човек, - Елате да ви покажа нещо! Недалеч от тук е "Плачѝ камък".  А, ето там, онзи огромен камък се казва "Шишманов камък".

         ‒ "Плачѝ" ли? Защо "плачѝ"?

       ‒ Защото когато турците за завземали тукашните земи населението от село Кладница се укрило в крепостта! Тук е имало крепост, манастирът е създаден през 1241 година! Хората са се отбранявали и то успешно! Една жена от село Студена, омъжена за кладничанин, заплашена, че ще й посекат детето, е издала къде се намира изворът. Турците отбили водата и след няколко дни българите се предали. Тогава ги извели недалеч от тук и един по един ги посекли… Камъкът, на който са им секли главите, се нарича " Плачѝ камък ". Името "Кладница" също идва от това посичане, от "коля", от "клали". "Жертвено" име.

         ‒ За това пък "Студена" е "победно" име. – реших да споделя малко мои знания.

         ‒ В смисъл?

         ‒ Там, където е село "Студена" е имало крепост, на която Кракра Пернишки е удържал византийците сто дни, след което те превзели София. Името идва от "сто дена", по-късно става "Студена".

         ‒ Ха, откъде  знаете това?  
     
         ‒ Аз съм от този край. От "Бéла вòда" Пернишко съм… И какви са били отношенията между кладничани и студенчани след това предателство?

         - От тогава кладничанин не се жени за мома от "Студена".


        ‒ Къде е била тукашната крепостна стена? – Дора пое щафетата с въпросите.

      ‒ Ето там, на баира! Виждате ли една сграда горе? Там е била стената, на най-високото! А сега сградата е на някакъв нотариус, купил я е от съдия – изпълнител, когато разпродавали имотите на фалиралите "Мини - Перник". Невремето е било почивна станция, после пионерски лагер – "Колонията" се е казвал…

         ‒ А онзи огромен камък защо се казва "Шишманов"? – реших да включа нова тема.

         ‒ Тук, на този камък, цар Иван Шишман е чакал разбитите си в Косовската битка войски, които бил пратил на помощ на Крали Марко… И тук е плакал със сълзи, разказва легендата.

         ‒ Моля? В помощ на Крали Марко ли? – дойдохме на тема, която отдавна не ми даваше мира, - Крали Марко се е биел на страната на турците… бил е васал на султана… Убит е през 1395 година в днешна Румъния в битка с християнските войски на Мирчо Стария…

Игуменът се обърна и заби поглед в мен, все едно бях ученик в час по история, който току що е казал голяма глупост.

         ‒ Поне така казват историците… - опитах се да прехвърля на други обвинението срещу Крали Марко.

         ‒ А, да! Казвали били! Те казват и че и  турско робство не е имало! – човекът започна пак да се гневи, - много интересно като как този "предател" е един от най-големите и най-обичани герои на народния епос. Аз вярвам на паметта на поколенията повече, отколкото на историците! Освен това, като ходите  по манастирите, били ли сте в "Марковия манастир"?

         ‒ Дори не съм го чувал! – нещо ентусиазмът  от историческите ми познания взе да се изпарява.

         ‒ Той е в Македония! Отидете там, за да видите икона на "Свети Крали Марко", християнският светия, за когото се казвало, че се е биел срещу християнски войски!

"Ето, след този разговор вече -си помислих – явно трябва да се заема със случая! Това противоречие взе да става непоносимо!"

         ‒ Извинете, продавате ли книга за манастира? – отново смених темата.

         ‒ В момента се подготвя.

         ‒ Бихте ли ни дали телефон? – журналистката я подкара без заобикалки – Да ви звъннем, за да ви питаме нещо… Разказахте за интересни неща…

         ‒ Например да ви питаме след време дали книгата е излязла! – и аз подкрепих искането.

Игуменът наведе глава, явно се колебаеше, после погледна мен, погледна Дора, погледна Милен и каза:

         ‒ Пишете!