Арбанашки манастир "Света Богородица"

Ако искате да отседнете възможно най-близо до двата арбанашки манастира, наемете си стая в къщата за гости "При Чакъра". Манастирът "Свети Николай" е на пет минути пеша, а манастирът "Света Богородица" – на три минути. Не знам друго село, в което да са построени почти един до друг два манастира.

Излизаме на пътя и следваме дървена табела. Тя ни вкарва в една тясна пътека, изрязана в тревата, която върви покрай дворски зидове. Манастирът изскача изведнъж, в края на друг асфалтиран път. На двайсетина метра преди входа – сергии, отрупани с икони във всякакви размери и домашна ракия, затворена в шишенца със старовремски механизъм вместо капачка. Спираме се, поглеждаме, но решаваме да си купим нещо на излизане – икона ли, ракия ли, ще зависи от състоянието на духа.

Още при първия поглед – изненада – точно над арката на входа е построена камбанария. Самата черква е дигана така, че да не прави впечатление – ниска дълга постройка без камбанария, без купол, без кръстове.

… Казват, че манастирът е построен по време на Второто българско царство. През 1393 г., когато турците разрушават търновската крепост Царевец и село Арбанаси  е сринато с земята. Като по чудо   манастирът оцелява.  Разрушен е век и нещо по-късно.През 1680 г. е изградена нова черква. Изографисана е през 1704 г., а скоро след това троянският монах Данаил построява жилищните сгради и възстановява дейността на манастира. През 1798 година манастирът отново е опустошен, този път от кърджалии и отново възстановен през 1836 г. От тогава е  камбанарията над входната порта…

Сградата на черквата е много нестандартна. Влиза се от юг в едно предверие, от него – във второ, което е обширно почти колкото същинското помещение на черквата – наоса. Тук, във втория притвор е поставена главната икона на манастира – чудотворната "Плачеща света Богородица Троеручица" До нея е сложена табела със забрана за снимане. В дъното на притвора в голям правоъгълен съд с пясък са запалени свещи. След малко ще разберем, че в наоса на черквата не се палят свещи. Правила в българските храмове – най-различни.

…Иконата "Света Богородица Троеручица" е била донесена тук от атонски монах преди нашествието на турците. На сън му се явила самата Дева и му заръчала да занесе нейна икона в България; в Търновско; в храм, който носи нейното име. Монахът дошъл в този край и оставил иконата в този манастир – той единствен носел името на света Богородица. Преди манастирът да бъде  разрушен монахините закопали иконата в земята. През 1680 г. овчарче чуло до остатъци от храмовите стени плач. Разказал за плача в селото, селяните  дошли, разкопали мястото и намерили иконата. Тъй като я открили по плача, нарекли иконата "Плачещата". А защо "Троеручица"?..

…През VIII век в Дамаск, Сирия, живял християнинът Мансур ибн Сарджун. Работел като ковчежник  и съветник на халифа. Бил върл противник на иконоборството, което се ширело по негово време. Написал послание в защита на иконите, което бързо се разпространило из Източната Римска империя. Император Лъв III, вдъхновител на иконоборството, съчинил и пратил на халифа в Дамаск фалшиво писмо уж от Мансур, в който съветникът уж молел императора да дойде с войска и да отстрани халифа. Халифът побеснял от "измяната" и заповядал да отсекат ръката на Мансур, с която той бил написал писмото и да я закачат на пазара за назидание на всички. Мансур успял да измоли ръката си от монарха, застанал пред икона на света Богородица и горещо се молел. Допрял ръката си до мястото на отсичането и тя чудодейно зараснала. Мансур в знак на благодарност изработил ръка от сребро и я залепил на иконата. Така света Богородица станала с три ръце – "Троеручица". Легендата говори, че тази икона днес се пази в  Хилендарския манастир. Били направени безброй копия, които тръгнали по целия свят. Едно от тези копия е в Арбанашкия манастир "Света Богородица". А Мансур ибн Сарджун, доживял до дълбока за онези времена старост – 73 години, написал много богословски книги и останал в историята с името Йоан Дамаскин…

Купихме свещи от една стара монахиня и започнахме да разглеждаме черквата. Не питахме дали може да се снима – знаехме отговора. На най-долната част на стените, на т. нар.първи регистър, нямаше стенописи. Над него имаше и те светлееха, виждаха се ясно – бяха почистени. От там нататък имаше  черни петна, в които ако се взираш достатъчно, можеш да забележиш иконописни образи. Както обясняваха справките – стенописите бяха опушени. То затова и не разрешаваха да се палят свещи тук. Само че тази плътна чернилка едва ли беше от пламъка на свещи. Явно стенописите бяха преживели мощни пожари. Сега търпеливо чакаха пари за реставрация.

В черквата освен нас имаше още трима човека. Притихнали, свели глави, потънали в себе си. Беше Велика събота. Сутринта е имало служба, към 23 часа щяла да започне втората – най-тържествената, най-очакваната, най-обичаната за годината служба. Сигурно щяхме да дойдем, защото да посрещнеш Великден в древен манастир е нещо твърде особено. Тук въздухът е друг, вибрациите са други, силата е друга. Притихнахме и ние.

В този велик съботен ден Христос е в Ада. Всички починали до този момент са в Ада. Христос идва, за да сътвори Рай и да отведе в него праведниците.  Винаги съм се питал как така и грешници и светци до Възкресението се намират на едно и също адско място. А може би не е едно и също. Може би до Великия ден, това не е ад, в смисъла на страховит затвор, в който си наказан и страдаш. Това не е Адът на Данте. Чух в Дивотинския манастир такова тълкуване – Христос слиза не в Ада, а в Хадес, в царството на мъртвите.  А в него за различните хора има различни състояния, според техните заслуги и вини. Защото не може и Каин и Авел да имат еднаква хадеска съдба. Точно така, Адът и Раят не са просто места, различни физически пространства, а са състояния на душата. Две души могат да бъдат една до друга и едната да е в Ада, а другата да е в Рая. Точно както е в нашия земен живот.

В съзнанието ми изплуваха икони, на които Христос е изобразен как издърпва от гробове Адам и Ева. На едни икони двамата прародители са с ореоли, на други – без ореоли. Явно не всеки художник е смеел да им сложи нимби – нали все пак те, двамата, са извършили първия грях, който е повлякъл цялото човечество в трудната, в жестоката, битка за оцеляване?

Слизането на Христос в Ада не е описано от каноничните евангелисти. Описано е в апокрифното Евангелие на Никодим. Разказът е сложен в устата на Пилат. А разказът е страховит – земята пропада, гробове се разтварят, мъртви бродят възкръснали…

Поискахме да видим и параклиса "Света Троица" и старата монахиня любезно  го отвори. Помещението беше огромно за моите представи за параклис – голямо почти колкото наоса на храма. Състоянието на иконописите тук беше същото – черна пелена, зад която въображението можеше да си конструира образи. Хвана ме яд, защото знаех, че тези иконописи са от XVII и са едни от най-ранните творби на тревненската художествена школа. Не, че разбирах много  от история на българската иконопис, но друго си беше да свържа първите десетилетия на тревненската школа с конкретни образи.

Когато се върнахме в наоса на черквата монахинята ни показа  гривнички, като ни обясни, че са нейна ръчна изработка и че съдържат по 33 изплетени възела – толкова, колкото са били годините на Христос на разпятието. 29 от възлите бяха самостоятелни, а 4 образуваха кръст. Трогателно търсене на силна символика в нещо толкова просто като гривничка от конци. Купих си една и я сложих на мястото на свалената не отдавна мартеница. 

Отидохме в големия притвор да запалим свещите. Когато се върнахме, старата монахиня вече я нямаше. На нейно място стоеше млада жена с розово яке и сива кърпа на главата. Цветността на дрехите показваше, че не е монахиня. Явно беше послушница.

Седнах  срещу нея  на един от дървените столове, наредени покрай северната стена и започнах да я наблюдавам. Беше изящна, с плавни движения  и спокойно лице. Вътрешният ми монолог сам се отключи: "Какво прави тук това двайсет годишно момиче? Да е претърпяла  житейска катастрофа в мирския свят и да търси психическо спасение тук, едва ли. Какво може да я накара да се лиши от цветния, динамичен и пълен със съблазни свят? Възможно ли е днес, в 21 век, в една страна с почти закърнели християнски рефлекси, младо същество да се лиши от кипежа на живота и да потъне в сивия, монотонен монашески живот? Може би семейна традиция? Може би силно родителско влияние? И какво всъщност щеше да прави десетилетия в манастира? Да изкачва Лествицата?"

Лествицата… Духовната стълба, за която ни говори Йоан Синайски. На Великден трябва да си мислим за 30-то, за последното, стъпало. Защото когато си на него, ти докосваш Бога. Смисълът на Великден е в докосването на Бога.  Смисълът на Великден  е в призоваването на най-светлото, най-чистото, най-възвишеното, което носиш в душата си.

Последното стъпало да човешкия духовен подвиг е съюза на вярата, надеждата и любовта.

Вярата е броня, без която не можем да водим битки. Единствено вярата побеждава страха, който винаги се опитва да ни изхвърли от поетите пътища. Единствено вярата дава несъкрушима сила на душата. Майка на вярата обаче, ни казва Йоан Лествичник, е духовният труд. Дълбоко греши всеки, който си мисли, че може да удържи силна вяра, ако е ленив.

„Надеждата  е несъмнено притежаване на съкровището още преди да сме го получили." Без надеждата губим своята цел, без надеждата вярата става пуста и бързо умира. Единствено надеждата може да убие със своя меч унинието.

И сега идва ред на най-великото, неизразимото, божественото – любовта. Любовта не като конкретно чувство към конкретен обект, а любовта като състояние на духа. Любовта е извор на сърдечния огън, без който човек не може да твори добро. В утробата на любовта е зародишът на всички блага.

…Веднъж Христос попитал Петър "Ата оев оти?". Петър отговорил "Ани оев отха!". Исус повторил въпроса си. Петър повторил отговора. Христос отново попитал.

И въпросът и отговорът произлизат от глагола “ле итаав”. Той може да означава “обичам”, но може да означава и “ в състояние на любов съм”.

Христос питал три пъти, защото Петър отговарял на друг въпрос. Исус питал: “В състояние на любов ли си, Петре?”  Петър отговарял: “Обичам те, Господи!”. Христос искал да чуе от устата на своя ученик дали той, заедно с Него и чрез Него, се намира в състояние на любов, на молитва, на състрадание, дали споделя Христовото отношение към света. Петър не разбрал въпроса. Той три пъти декларирал обич просто и само към своя учител. Отношение не към света, а към стоящия пред него човек…

Излязохме от черквата и тръгнахме по една от алеите. От една врата изскочи монахиня и ме попита дали аз я търся за разговор. Отговорих, че не съм аз.

         – Аз съм, аз съм! – към нея пристъпи мъж в шейсетте. – Може ли малко в страни, искам да Ви питам нещо на четири очи!

Явно казваше, че не иска аз да чуя разговора, защото наоколо други нямаше. Дора се беше зачела на десетина метра в надписите на някакъв паметник.  Монахинята направи няколко крачки и се спря. Мъжът застана с гръб към мен така, че да не чувам думите му.

         – ……………………

         – Да, да, този гроб е ей там!

         – ……………………

         – Не, не, моля Ви, имаме четири живи агнета!

         – ……………………

         – Донесете ни плодове, зеленчуци! Никой не ни носи плодове и зеленчуци!

Мъжът се извъртя така, че започнах да чувам думите му.

         – Моля Ви, нямам време да ходя  да пазарувам. Ще Ви оставя пари. Имам Ви пълно доверие. Решил съм агне…

Повиках Дора и тръгнахме към изхода. На десетина метра преди него имаше будка, в която продаваха книги. Разгледах заглавията и едно просто ме прикова: "Очерк  върху мистическото богословие на Източната църква " от Владимир Лоски, превод от френски.

За мистиката на Изтока – Индия, Тибет, Китай, Япония бях чел много, за мистиката на православието – нищо. Бяха ли сходни? Сигурно имаше интересни различия. Бях запомнил афоризма на един изследовател: "Мистиката няма история. Мистиката има само география".

         – Ще взема тази книга!

Докато плащах си зададох един от дежурните въпроси:

         – Извинете, колко монахини живеят в манастира?

         – Четири.

         – А послушници?

         – Една.

Дора погледна книгата и я коментира с думите:

         – Ще я четеш ли? Един вагон богословски книги имаш, само дядо ти поп колко ти е оставил…

         – Ще я чета! Почвам я още сега!

Казах, седнах театрално на една пейка до будката и отворих книгата на случайна страница. Забих поглед. Попаднах на следното: "Единственото рационално понятие, което можем да имаме за Бога, ще бъде това за Неговата непознаваемост… Онзи, който си въобразява в даден момент, че е познал какво е Бог, има според св. Григорий Назиански развратен ум…" "Хайде-е-е!", помислих си.

         – Доре, давай да тръгваме! Много пече! Тази книга трябва да се чете на сянка!