Ще опитам: ШКОЛАТА НА СФЕРАТА

Юрий Борисов

ШКОЛАТА НА СФЕРАТА и други новели

ISBN: 978-954-09-1243-1

Юрий Борисов

ШКОЛАТА НА СФЕРАТА и други новели

Издателство „ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ“ София, 2018

ДЯДОВАТА КЪЩА

Прегърнах приятеля си за довиждане и се качих в колата. Рядко идвам в Русе, но обичам този град. Не го познавам, но го обичам. В годините на ранното ми детство тук имах много роднини. Целият род на майка ми беше от русенско. Чичовци и лели, втори братовчеди. Гостувал съм им два-три пъти, не повече. Русе обаче остана в паметта ми като града с много близки хора, готови да ме приютят, да ме обичат и да ме пазят. От какво, не знам. В детството си възприемах све- та като голям, непознат и враждебен. И на местата, където ме посрещаха с усмивки и нежни думи, бях защитен.

Колата се луташе. Търсеше пътя за София. Табели няма- ше. Карахме бавно покрай оръфани сгради столетници, които въпреки бедността, с достойнство и тъга говореха за някогаш- но великолепие. Най-после табела за София. Колата полетя.

След около половин час по посока към Бяла трябваше да има табела за Борово – „1 км“. Град Борово беше моето село. В него прекарвах всичките си ученически ваканции, десетина дни през зимата и три месеца през лятото. Инте- ресно нещо е паметта. В спомените ми моето село заема толкова място, колкото и градът, в който израснах – Стара Загора. В душата ми три месеца бяха повече от девет.

Не бях идвал тук близо трийсет години. За последно беше на погребението на дядо ми, селския поп. Без него това село нямаше никакво значение за мен. Къщите – същите, гарата – същата, но нямаха дух. Дядо одухотворяваше всичко край себе си – двора, махалата, селото, земята.

Когато разбрах, че е починал, в първите минути не по- вярвах. Не беше възможно дядо да умре. Той беше вечен. Попът толкова спокойно и авторитетно разказваше за веч- ността, че беше станал нейно олицетворение.

През последните три години от живота си дядо не ми говореше. Заради една статия в старозагорския вестник, в която разяснявах как чрез интерпретация на научни откри- тия философският идеализъм може да се промъква в иначе тотално атеистичното образование по това време. Моето заглавие беше „Новите дрехи на идеализма“, но редакто- рът сложил „Новите дрехи на попщината“. Плахо поисках обяснение. Думата „попщина“ никога не ми е харесвала – в нея има презрително отношение към поповете, а аз такова нямах. Напротив. Обясниха ми, че заглавието трябва да бъде ясно и да грабва. „Идеализъм“ не било ясно. И ние, комуни- стите, сме били идеалисти, но в друг смисъл. Махнах с ръка, а и нищо не можех да направя, статията беше вече публику- вана.

Майка ми обаче взела, че се похвалила на дядо. Младият учител, 25-годишен тогава, публикувал статия, която дълго се обсъждала в образователните среди на града. Даже му занесла брой от вестника. Дядо погледнал заглавието и нищо не казал.

Месец по-късно, когато за пореден път отидох на село и още от двора извиках „Дядо!“, той се обърна, изгледа ме косо, продължи да си стърже динените кори и ме попита с абсолютно безразличие:

– Търсите ли някого?
Втрещих се. Не беше шега, дядо не се шегуваше така.
– А бе, попе, какво ти става! Това е Юрий! – баба се опи-

та да хвърли някакъв мост.
– Не го познавам!
Вечерта си говорих с баба. Разказах ѝ какво се случва

с мен, похвалих се, че съм станал инспектор по „Морал и право“ и „Обществознание“, хапнах от любимия бахур, а на

другия ден си взех влака за Стара Загора. Това беше послед- ният път, когато ги видях заедно.

И досега не мога да си обясня липсата на каквато и да е било интелигентност, за да публикувам такава статия. Явно не съм допускал, че може да стигне до дядо. А за интели- гентността на майка ми да се похвали точно на дядо с това заглавие, нямам думи.

Две години след странното ми гостуване баба почина. Естествено, отидох за погребението.

Били си легнали в лятната къща след вечерята и оби- чайните приказки. След час-два някаква тревога парнала дядо и той започнал тихо да я вика: „Бабо, бабо...“. Тя не отговаряла. Дядо станал, доближил се до нея и видял, че е мъртва. Издъхнала кротко в съня си, без предупреждение и драми. Незабележимо, както бе прекарала целия си 75-годи- шен живот. Дядо разказваше и в гласа му нямаше никаква болка. Просто за него смъртта не съществуваше. Отишла си е в Рая, къде другаде, и вече го чакала там.

Бях близо до дядо. Докато разказваше, той ме гледаше и за миг се зарадвах, че ми е проговорил. Но с болка разбрах, че ме гледа, но не вижда Мен. Аз бях посетител, дошъл да изпрати попадията. Нищо повече.

Точно след година си отиде и той. След погребението на баба беше отишъл да живее при леля в Плевен. Нямаше как да я кара сам. През живота си една чиния не беше измил и едно копче не беше зашил. За него дейностите бяха строго разделени на „мъжки“ и „женски“ и не можеше без женско същество до себе си. А и някакви болести му бяха наскочи- ли. Една сутрин, докато изпращал леля на работа, ѝ казал: „Жени, днес си отивам. Прибирам се при бабата и моя Гос- под“. „Глупости, татко! На обяд ще дойда да ти сложа яде- не!“ Дошла, както всеки ден, но него вече го нямало. Само тялото му. Дядо обаче не беше тяло.

От погребението му помня две неща. Дядо лежеше в ков- 9

чег по средата на черквата, а службата изпълняваше вуйчо ми – негов син, който също беше свещеник. Имаше още един поп. Странното беше, че дядо лежи в черквата. Тази черква я възприемах само като свято място, огласено от неговия бас. Без дядовия глас и без погледа му това беше просто някакво място с безразлични и студени стенописи на светии и ангели.

Вторият ми спомен е, че баща ми не влезе в храма. От време на време, докато траеше службата, излизах да го видя. Крачеше бавно из двора, с ръце сплетени отзад, и кротко ча- каше края на ритуала.

– Татко, защо не влезеш?
– Аз в църква?!
Татко беше атеист фундаменталист. А идейният сблъсък

на двамата за мен гиганти − баща ми и дядо ми, определи всичко съществено в моето духовно развитие.

– Любо, след малко ще видиш табела за Борово. Карай натам!

– Какво ще правим в Борово? – попита шофьорът.
– Искам да видя една къща.
Табелата дойде и колата зави. Тръгнахме по първата ули-

ца, успоредна на жп линията. Моята улица.
– Карай бавно, че не съм идвал от трийсет години! Колата запъпли. Вляво – хубави, поддържани къщи, някои

с табелка „Образцов дом“. Отдясно – това, което наричахме Района. Пространство, широко около петдесетина метра, с трева, храсти и пътечки, тук-таме дървета и огромни метални стълбове на електропроводи. Районът разделяше улицата на дядо от жп линията. Тук бях прекарал детството си.

Оглеждах внимателно къщите, но не виждах нашата. Из- равнихме се с перона на гарата. Гара Горна Манастирица. Изглежда бяхме подминали къщата. Тя трябваше да е на сто-

тина метра преди това място. Реших да се ориентирам, като загърбя постройките и гледам към жп линията – знаех точно какво се вижда от двора с поглед към другата част на селото.

– Спри!

Обърнах се към къщите. Бяхме спрели пред една, която не познавах – измазана и боядисана в жълто. Дядовата не беше измазана, стените бяха от червени тухли, редени след метър каменни основи. Вляво го нямаше металният тунел, по който се увиваха грижливо подрязани лози. Погледнах двете съседни къщи. Тях ги разпознах. Къщата на баба Ве- личка и тази на баба Калинка. Значи съм на правилното мяс- то. На два метра от портата забелязах чешмата с каменно корито. Нашата чешма. Да, това беше дядовата къща.

Един прозорец се отвори и от него последователно се по- казаха три глави. 14-16-годишни момчета. Гледаха ме някак блуждаещо, с безадресни усмивки. Плоча до прозореца ми се забоде в очите – „Защитен дом“. Текстът с по-малки бук- ви не разчитах от това разстояние. Ясно.

В този момент се появиха двама възрастни. Жената, до- шла от вътрешността на двора, застана под прозореца и се втренчи в мен. Мъж, видимо на моя възраст, с пощаджийска чанта на рамо, спря наблизо, извади тесте пликове и взе да ги разглежда.

– Търсите ли някого? – ме попита жената.

Гласът ѝ беше по-скоро студен и враждебен, отколкото сдържано вежлив, както се полага на такъв въпрос.

– Не, просто гледам!

Мъжът също ме погледна изпитателно. Обърнах се към него:

– Тук съм прекарал детството си. В къщата на дядо поп. Изведнъж проучването се смени с любопитство.
– Как се казваш?
– Юрий.

– Айде бе, Юрка! Не може да бъде! Аз съм Иван, синът 11

на бръснаря! Играехме заедно в Района! Не можах да те по- зная. Нямаше как да те позная!

– Ти си Ваньо? Май са минали 40-50 години!

– Бяхте четирима братовчеди, нали? Ама ти май най- много стоеше тук, при дядо си! И сега, какво?

– Нищо, просто се прибирам от Русе и реших да се от- бия. Да видя дядовата къща. Много ми домъчня за нея. Не я разпознах. Ще ми помогнеш ли да вляза за малко в двора?

– Ей, Маре, ела да си вземеш пощата и пусни човека въ- тре! Иска да види двора! Той тук е израснал!

Без особена охота жената отвори вратата, взе писмата и ме покани. Влязох в двора и направих десетина крачки по- край къщата. Чисто, спретнато, отзад под дълъг навес бяха струпани нацепени дърва. Явно се отопляваха с печки. Точ- но както и ние на времето. Нямаше я лятната постройка, в която живеехме в горещините. Нямаше го залепеният за нея сайвант – дъсчена пристройка, в която имаше всичко – се- чива, съдове, въжета, празни буркани и празни шишета от олио, кутии с всякакви джунджурии. Склад, ама огромен. По-просторен от самата лятна къща. Нямаше ги огромна- та джанка и крушата. Нито каменният курник, естествено- то продължение на основната къща. И както забелязах от улицата, липсваше тунелът с лозите. Нямаше нищо, което да напомня за миналия живот. Каменни пътечки, грижливо подстригана трева и нацепени дърва.

Жената стоеше до мен и ме наблюдаваше, сякаш се стра- хуваше да не се втурна по двора или пък още по-лошо – в самата къща. Явно присъствието на чужди хора беше необи- чайно. А може би и нарушение на някакъв правилник. В очи- те ѝ прочетох, че има правила и че в момента аз гинарушавам.

– Извинете, няма да се бавя! Още две минути! Тук мина- ха летата на моето детство!

От къщата излезе мургаво момиче, на около 15, и заста- на до мен. По погледа му разбрах, че съм кацнал от друга

планета. Стана ми неудобно. Пощальонът си беше тръгнал и аз бях сред чужди хора. В техния двор, до тяхната къща. Не до моята.

Благодарих и излязох. Жената заключи дворната врата, сгълча за нещо децата и трите момчешки глави изчезнаха като по команда. Някой затвори и прозореца. Момичето се скри. Жената също изчезна.

Застанах пред къщата, обгръщайки с поглед всичко. Имах чувство, че я виждам за последно. Преместих се пред стобора на съседната къща. Една жена излезе оттам с две найлонови торби и се спря до голяма метална кофа за бок- лук край оградата.

– Търсите ли някого?

Кипна ми. А бе тия туристи не са ли виждали? Защо трябва да търся някого, за да гледам.

– Да, търся! Баба Величка!

Лицето на жената се изопна. Погледна ме толкова втрен- чено, като че ли бях призрак.

– Та тя почина преди повече от двайсет години.

– Сигурно. Това не ми пречи да я търся. И дядо Иван тър- ся. Мъжа ѝ. Прибираше се винаги пиян... И каруцата и коня му търся... И дядо Димо, съседа ви отляво, търся... И жена му, Тодорка... И Калинка търся, през една къща вдясно... Всяка вечер през лятото се събирахме на приказка ей тук! – посочих пейката пред оградата. – Някои си носеха столове, защото пейката не стигаше. До полунощ си бърборехме...

След тази тирада се извиних за безпокойството, върнах се в колата и изръсих:

– Няма ги... Давай!
– Кои ги няма?
– Тези, дето ги търся. Шофьорът не беше разбрал: – Е, пак ще наминем...

Бях на петнадесет години. Влакът отдавна беше подми- нал Бяла. Наближавахме селото. Позната тръпка плъпна по тялото ми. Излязох в коридора пред купето, залепих чело на стъклото и зачаках познатите къщи, трева и храсти. Току- що бях завършил подготвителен клас на Френската гимназия. Горе-долу можех да говоря на френски и да разбирам, освен ако не го обръщаха на скоропоговорка. Нещо, в което фран- цузите бяха царе. И всичко за една година. След нечовеш- ките 10-12 часа на ден учене на езика. Миналата година по това време не знаех нито дума. Освен „мерси“.

Представях си как влизам в двора и започвам да поздра- вявам баба и дядо на френски. Ама не просто с едно-две изречения, а с цяла тирада, за да се пулят какво ми се е слу- чило. За едно 15-годишно момче е невероятно преживяване да накара старци да се пулят.

Познатата редичка от къщи се появи, тръпката се уси- ли, френският в главата ми секна. Обхвана ме онова кротко опиянение, което изпитвах винаги, когато си представях, че ме чакат два-три месеца свобода, четене на необичайни кни- ги и сладки приказки с моите старци.

Взех си куфарчето и когато влакът спря, слязох на гарата. Гара Горна Манастирица. Винаги съм се чудил, а и до днес не знам, защо гарата се казваше по един начин, а селото по друг. Изчаках пътниците за Русе да се качат и влакът да тръгне. Пресякох трите жп линии и след минута се озовах на асфалтовия път. Предчувствах вниманието, с което ще бъда обграден. Спокойно, ненатрапчиво внимание, от което разбираш, че си желан и равен в разговорите. Никакъв опит за възпитаване, назидаване или каквото и да било подобно, с което въздухът в града беше задръстен. Баба и дядо вина- ги имаха някаква работа по двора и докато я вършеха, не се занимаваха с мен. Все едно ме нямаше. Това „все едно

да те няма“, когато наблизо има възрастен, е страхотно пре- живяване. Обикновено възрастният те наблюдава изпод око, наставлява те, поставя ти задачи, прави ти забележки и предугажда още в зародиш всяко неправилно, глупаво, дет- ско намерение. Тук не беше така. Старците си гледаха сел- ската работа и аз бях абсолютно автономен и не притесня- ван индивид. Точно както бяха например огромната джанка и котаракът Цочо. Тази незаинтересованост се редуваше с разговори, не по-различни от градските. Старците те гледат в очите, внимават за всяка твоя дума, не симулират величай- ше присъствие, разпитват искрено и с любопитство, казват си мнението по един неангажиращ начин и те карат да се чувстваш равен. Вярно, дядовите изречения бяха отсечени, като че ли в заповедна форма, но наистина само по форма. Ако ги записваш, трябва да сложиш удивителна.

Та за равенството. На тези години, а и по-рано, най-мно- го то ме впечатляваше. Не свободата, а равенството. Да раз- говаря с теб 60-65-годишен човек като с равен, беше неопи- суемо преживяване, някакво човешко тържество. Свободата произтичаше по един естествен начин от това равенство. Свободата да правиш всичко, което поискаш, в рамките на установените норми. Без някой да ти натрапва образци и правилни маниери. Равенството, което преди всичко е ува- жение към другия, ражда такава свобода.

Стигнах до къщата. Натиснах дръжката на дворната пор- та и тя изскърца. Това скърцане беше селският ни звънец. Влязох в тунела на разкошната зелена асма, по която висяха неузрели гроздове. Дядо беше обкрачил един дървен стол, подпрял лакти на облегалката, и пушеше. Седеше с лице към мен. Баба премиташе бетонната площадка пред лятната къща.

– Бабо, дядо, тук съм!

– О-о-о! Юрка! Добре дошъл! Свърши ли мъчилището? – дядо стана от стола и лицето му се превърна в усмивка.

– Влизай бабиното, влизай! – баба остави метлата, при- ближи се бавно и ме прегърна.

Приближих се до дядо, сграбчих ръката му и я целунах. Това беше задължително, но никога не съм го чувствал като задължение. Всеки по-млад роднина му целуваше ръка при първа среща. А около него нямаше по-стари. Целувката показваше не просто отношение към дядото, възрастния, а уважение и почит към неговия духовен сан. Дядо беше све- щеник не само в чeрквата, но и в двора на собствената си къща. Ние бяхме не просто негови деца и внуци по кръв, а деца и в духовния смисъл на православието. Той ме погали по главата. Това беше благословията му. Отговор на почи- тта, която съм му засвидетелствал.

– Вземи един стол отвътре и сядай!.. Бабо, удари часът на оня петел! Дето от седмица ти налита да те кълве! Сега ще му взема душата! Водата е готова, нали?

Дядо влезе в сайванта и излезе с един сатър в ръка. Нико- га не съм можел да гледам как коли животно. Струваше ми се страшно жестоко. Дори много пъти съм го питал не му ли е гадно. Все пак това е живо същество. И ти го убиваш. Убиваш го не отдалеч с пушка, а ей така, като палач, в чиито ръце жертвата трепери в последните секунди от живота си и в първите секунди след това. Разговорът беше винаги един и същ. Дядо спокойно обясняваше, че Бог е създал домаш- ните животни за храна. Това е тяхното предназначение. Грях било да се убива за удоволствие, за зрелище, а да се убива за храна – най-естественото нещо на света.

– Дядо, аз се качвам горе, за да си оставя нещата!

„Горе“ беше същинската къща, в която се живееше, ко- гато е студено.

Не исках да ставам свидетел на най-естествените, вар- варски и непоносими за мен действия, които следваха. Бях ги наблюдавал много пъти, въпреки че „не можех“...

Качих се „горе“ и разтоварих куфара. В единия край 16

на старинния шкаф в кухнята натрупах книгите, които бях взел. Два учебника по френски; дебел том от съединени тетрадки речници, изписани през учебната година; двупо- сочен българо-френски речник; учебници по руски. Тряб- ваше през лятото да чета на френски поне по два часа на ден. Бях решил и да преговоря всичко, което бях учил по руски в пети, шести и седми клас. Предупредиха ни, че ни чака сериозен руски, което налагало опресняване на стари- те знания. В осми подготвителен бяхме скъсали връзката с всички дисциплини, ако не се броят символичните часове по български и математика. Разбира се, всичко това в името на адски интензивното изучаване на френски.

В другия край на шкафа стоеше купчина книги на дядо. Обикновена библия, библия в картинки и древногръцка и рим- ска философия. Отворих философията, избрах си един текст за Филон Александрийски и машината на времето ме отнесе.

Тук е мястото да кажа няколко думи за дядовите книги. Те бяха основно на две места. Едното беше в мазето, в стая с дъсчени рафтове от земята до тавана. Думата „мазе“ обаче подвежда, особено онези, които са живели само в градски блокове. С изключение на името, то нямаше нищо общо с тези кутийки в градовете, наблъскани с всякакви вехтории и потънали в паяжина и мръсотия. Дядовото мазе имаше стълби, коридор, три големи помещения и баня. Да, баня. Тя беше прясна придобивка, от няколко години. Преди да я направят, през лятото всички се къпехме под сайванта в корито, от двете страни на което стояха две качета ‒ едното с вряла, а другото със студена вода. Смесваш и се поливаш. Сапунисваш се и пак се поливаш. Нямам спомен през зима- та да съм къпал цялото си тяло в дядовата къща.

След стълбите, които водеха надолу, тръгваше дълъг коридор. От двете му страни – по една стая, полупразни. В тях рядко влизах, нямаше нищо интересно ‒ инструменти, сандъци и варел с нафта. В дъното на коридора вдясно беше

стаята с книги, за която стана дума. Едната ѝ стена, дълга не по-малко от четири метра, беше цялата в дъсчени рафтове. На една трета от тези рафтове бяха сложени книги и списания, всички подвързани в томове с черни и зелени корици. Дру- гите две трети бяха предназначени за виното. Много вино, бутилирано в шишета за олио. Гърлото на всяко шише беше старателно запечатано с парафин. В дядовата къща винаги се пиеше десетгодишно вино. Рафтовете бяха десет. На най- горния се слагаше виното от последната реколта. На най-до- лния – десетгодишното. Всяка година след бутилирането се извършваше тотално пренареждане. Бутилките се сваляха с един рафт надолу и на освободения най-горен се нареждаха новите. Никога не съм ги броил, но мисля, че всеки рафт по- бираше от порядъка на двеста бутилки. И всичките двеста от десетгодишното се изпиваха до новото зареждане.

Точно срещу рафтовете висеше някаква наивистична картина, пресъздаваща момента преди Левски да увисне на бесилото. Погледът на Дякона бе вперен в отсрещната стена, тоест в рафтовете. Може би заради тази комбинация от най-ранна възраст в съзнанието ми четенето, пиенето и революцията бяха неразривно свързани.

Не си спомням на масата, за обяд или за вечеря, да се е сядало без бутилка вино. Всички пиеха, без значение на възрастта. И никой на никого не е правил забележка, че пие много. Преди виното обаче беше ракията. Тя никога не се разливаше в чаши. Бутилката вървеше от ръка на ръка, със затъкнат специален дървен мундщук. И сега ми е пред очите как всеки, който я поема, избърсва мундщука с длан, слага го в устата си и дърпа. След дърпането трябваше да се охла- би, за да влезе въздух в бутилката. Пиеш и подаваш на съ- седа. Когато станах възрастен, колчем си премятах в главата спомените от дядовата къща, това е едно от нещата, които най-много ме впечатляваха със задна дата. Колкото и да си малък, можеш да протегнеш ръка, да вземеш бутилката с

ракия и да отпиеш колкото искаш. Имам мъгляв спомен, че съм протягал и двете ръце, защото бутилка с ракия, особено ако е пълна, не е по силите на една детска ръчица. За разлика от виното, ракията изчезваше някъде, след като обиколеше два-три пъти личния състав. Никога никого не съм виждал пиян в дядовата къща, освен себе си. Сигурно не съм на- блюдавал внимателно. За себе си обаче съм сигурен, че след десетата си година винаги приключвах обяда или вечерята със замотана глава. Свободата да пиеш колкото искаш беше една от многото свободи в дядовата къща.

Другото място за книги беше таванът. До него се стигаше по дълга стълба от антрето. Качваш се по нея, надигаш капа- ка, провираш глава и попадаш в тихо, полутъмно и оплетено в паяжини царство. Там няколко сандъка бяха пълни с кни- ги, списания и вестници. Неподвързани, потънали в прах, а много от тях и наръфани. Престоят пред тези сандъци беше свещенодействие, защото винаги завършваше с откриване на някакъв текст, който десетки години е чакал любопитни детски ръце и очи.

Книгите в дядовата къща бяха съвършено различни от всичко, което можех да намеря вкъщи, в книжарниците или в библиотеките. Основно – религиозни, исторически и фи- лософски. Някои бяха от ХIХ век.

Филон Александрийски ме увлече. До вечерята оставаха два-три часа. В менюто, както стана ясно, беше онзи про- клет петел, който от известно време налитал да кълве баба. И разбира се, ракия и вино.

Баба нареди масата. Тенджера със супа от петел, хляб, сирене, люти чушки, бутилка ракия и бутилка вино. С дядо седяхме един срещу друг и чакахме баба да разсипе.

– Бабо, искам главата на петела! 19

– Знаеш, че не може!
– Защо не може?
– Защото не си глава на семейството!
Тези реплики бяха ритуални и се повтаряха от много го-

дини. Аз винаги исках главата, а баба винаги даваше един и същ отговор. В дядовата къща никой никога, освен дядо, не е ял от главата на кокошката или петела. Не че има кой знае какво за ядене. Освен може би мозъка. Знаех вкуса му, за- щото у нас, в града, винаги получавах главата, когато имаше супа от кокошка. В града можеше, тук обаче – не. Главата беше символ на старшинството и се полагаше само на дядо. И други глави на семейства са сядали на масата – татко, вуй- чо, свако, но и те никога не получаваха главата. Защото дядо беше винаги най-старшата глава.

Баба напълни чиниите. Аз чаках търпеливо, защото още две неща трябваше да се случат, преди да посегнем към храната. Първо, молитвата. Дядо с присвити очи, бав- но и с чувство, казваше молитва. Накрая трябваше да се прекръстим. Случвало се е да се направя на ударен, осо- бено в първите дни на гостуването, когато още бях пълен с градски атеизъм. Никога обаче не успявах да прескоча прекръстването. Ако се замотаех, дядо ме фиксираше с поглед и подхвърляше: „Ей, ти да не си чифутин? Прек- ръсти се!“

После разкъсваше хляба и подаваше на всеки парче. Ни- кой не можеше сам да си отчупи първото парче хляб. И ни- кога хлябът не беше на филийки. Това, че дядо разчупваше хляба, означаваше, че на неговата маса всеки яде от неговия хляб. Той беше източникът на хляба, на храната, на ситост- та, на благоденствието.

След прекръстването и разчупването на хляба тръгваше обиколката на шишето с ракия. После всеки започваше да се храни.

Вечерята, както вероятно при всяко традиционно семей- 20

ство, беше място и време за споделяне и обсъждане на вся- какви проблеми. Нещо като общо събрание на къщата. Раз- личното в сравнение с бащиния дом обаче почти винаги беше повдигането на мирогледни въпроси. Много често краят на вечерята, особено след изпитото вино, се превръщаше в лектория, семинар или диспут. Последните не рядко бяха ожесточени. Как е възможен ожесточен диспут между 65-го- дишен мъж и 15-годишен хлапак ли? Ами можеше. Това също беше особеност на дядовата къща. „Главата“ никога не се отнасяше с пренебрежение към ничии позиции. Колкото и невръстен да е опонентът. Търсеше и излагаше факти и аргументи. Слушаше внимателно и подбираше отговорите си. Нямаше „Много си малък!“ или „Като пораснеш, ще ги разбереш тия неща!“ Нещата трябваше да бъдат обяснени и разбрани тук и сега. Свещеникът показваше пътя и спа- сяваше души, така както го правеше в църквата. А душа не можеш да спасиш, ако ѝ теглиш една майна с бележката, че не е узряла за истината.

С вълнение и респект си спомням за атмосферата на раз- говорите и тежките удари, които получаваше яснотата в мое- то съзнание. Ударите всъщност я унищожаваха и превръща- ха в неяснота. После ми трябваше време, доста мислене, а и четене, за да възстановя душевната си хармония. Оттогава ми е останала трайната нагласа да възприемам яснотата си по големи въпроси като временна. Докато се намери някой, който да забие пироните си в нея и да ѝ отвори пробойни.

Две теми обаче мога да назова със сигурност. Те гос- подстваха през всичките лета на гостуване. „Образът на комуниста“ и „правилният мироглед“ ‒ религиозен или атеистичен.

По онова време дядо беше единственият човек сред хо- рата, с които общувах, с кристално ясно отрицателно отно- шение към комунистите. Без никакви нюанси и сложнотии. Наричаше комунистите „пладнешки разбойници“. И други

разбойници били управлявали държавата, но никога не е имало толкова ограничени, безскрупулни, безсрамни и про- чее разбойници-управници. „Пладнешки“ беше събирател- но за всички гореизброени епитети. Другите крадели фино, интелигентно, а комунистите го правели посред бял ден с чувството за пълна безнаказаност.

Искал съм обяснение. Дядо даваше примери. Насилстве- ната колективизация на село. Насилствена, ама дядо ми бил един от първите, дето закарали кравите си където трябва, и се записал в ТКЗС-то. На учудените съселяни казвал: „Няма мърдане, момчета. По-добре доброволно“. На негов пръв братовчед конфискували магазин за платове. Човекът полу- дял. Помня лицето на този човек. Бяха ме завели веднъж на свиждане в лудницата в Бяла. Мил старец, който мълчеше и гледаше безразлично някъде встрани. Когато дядо разказ- ваше за такива неща, в очите му имаше страдание и огорче- ние. Те ми причиняваха болка.

Дядовите „пладнешки разбойници“ никак не ми се връз- ваха с всичко, което чувах, четях и гледах в градската среда на моето възпитание. За мен, общо казано, две личности олицетворяваха комуниста. Атанас Генчев − патрон на учи- лището, в което завърших седми клас, и баща ми. Атанас Генчев беше образът на комуниста от миналото, борец за щастието на народа от времето на антифашистката съпро- тива. Арестуван и жестоко изтезаван, той разпорил с вилица корема си, извадил си червата и ги накъсал. Така умрял, за да не издаде в момент на слабост своите другари. Атанас Генчев е жертвал своя млад живот, за да живея аз – на свобо- да, спокойно и задоволено. И така както „аз“ беше събира- телно, Атанас Генчев също беше събирателно – за жертвого- товност, смелост, идеализъм, мъжество и сила на човешкия дух.

Баща ми пък беше олицетворение на днешния, живия комунист – строител на щастието на своя народ. Работата

за него беше над всичко. Тя никога не е била просто препи- тание, начин да изкара пари. За баща ми, миньора, работа- та беше дълг към Родината, изграждане на един нов живот без експлоатация, егоизъм и дребни сметки. Татко с гордост обясняваше, че политическата сила, към която принадлежи, направила така, че всеки да има работа, да се лекува и да се учи безплатно, да живее в сигурност. Гордеех се с татковата гордост.

В разбиранията на баща ми комунистът трябваше да даде всичко от себе си и да вземе само това, което му е необ- ходимо. Без излишества. А в отношението си към другите, направо се раздаваше. Знаеше по име всичките си подчи- нени – около стотина работника. Интересуваше се от про- блемите им и помагаше на всеки с каквото може. Години по-късно негов работник ми разказа следното: „Среща ме баща ти и пита: „Георги, как е синът ти, оздравя ли?“ Не можах да повярвам. Бях нов. Синът ми претърпя операция, но татко ти откъде знаеше? От този момент нататък той за мене беше бог!“

Татко ставаше сутрин в пет, излизаше в шест, прибираше се в седем вечерта, говореше малко, в повечето случаи беше адски уморен, но от неговото исполинско тяло и от малките му живи очи наистина струеше сигурност, предсказуемост на живота, спокойствие, стабилност и алтруизъм.

А дядо им викаше „пладнешки разбойници“... Когато му давах за пример Атанас Генчев и баща си, отговаряше в смисъл, че всъщност те не са истински комунисти, а ня- какви баламурници, които „истинските“ използвали, за да наложат лицемерното си сатанинско дело. Най-пъкленото в това дело, разбира се, беше пълната бездуховност, покъл- нала сред плевелите на борбата с религията. Или атеизмът, израснал в отровната почва на примитивизъм, омесен с ви- сокомерие. Което си беше едно и също.

Дядо не криеше своето отношение към народната власт 23

зад стените на селската си къща. Това беше негово верую, което споделяше с всеки, ако темата изникнеше отнякъде. Не темата за разбойниците, разбира се, а за обществения строй, в който имахме щастието или нещастието да живеем. Присъствал съм на люти спорове дори с непознати. И тъй като системата не търпеше чак толкова свободомислие и откровеност, длъжен съм да обясня откъде идваше непуки- змът на дядо да анатемосва комунистите и това да остава без последствия за него.

През 1943 г. в селото била настанена някаква немска част. Една нощ някой изпотрошил с автомат няколко про- жектора и убил немски войник. Заподозрени били некол- цина души, известни като комунисти или помагачи на ко- мунисти. След като никой не си признал терористичното деяние, немците решили да застрелят всички нарочени. Процедурата по обвинението и изпълнението на присъдата нямало да трае дълго. Дядо ми, тогава поп на 37 години, помолил да му дадат два дни. Познавал хората и бил сигу- рен, че те не могат да извършат това, в което ги обвиняват, особено така аджамийски. Явно авторитетът му е бил се- риозен, защото немците се съгласили. Дядо направил свое разследване и доказал (подробности не знам), че е стрелял пиян немски войник. Просто се забавлявал, а убийството било дело на случаен куршум. На всичко отгоре извърши- телят си признал. Немците с неохота освободили набеде- ните българи. Оказало се, че дядо спасил от смърт няколко човека, залагайки на карта собствената си репутация, а може би и нещо повече. След 9 септември1944 г. двама от спасените взели, че станали големи партийни началници. И преди да се преместят да строят светлото бъдеще в Со- фия, се разпоредили: „Никой да не закача попа! Каквото и да прави! À някой му създаде неприятности, ще си има ра- бота с нас!“ Така дядо ми получил доживотна индулгенция за всичките си предстоящи грехове, свързани с оценката на

новия прогресивен строй. Явно благодетелите му са живе- ли дълго.

За него самия антикомунизмът му нямаше последствия, но не беше така за близките му. Майка ми и леля ми, нейната сестра, така и не можаха да завършат висше образование. Чувал съм майка да казва, че цял живот е обичала биологи- ята, но през всичкото си прогресивно битие тя се подвиза- ваше като учител по шеф и кройка. Вуйчо ми, техният брат, стана поп като баща си и вероятно това му е спестило геро- изма да преодолява стени в израстването си като цивилен строител на комунизма.

Мен също ме застигна, нежно обаче, строгата прецен- ка за „неправилен произход“. Шест години кандидатствах безуспешно за член на БКП. На финалната права винаги пристигаше справка от партийната организация на гара Гор- на Манастирица, че потеклото ми – в лицето на дядо поп – съдържало твърди съмнителни елементи, което от своя страна налагало много внимателно да се преценява доколко съм искрен, когато говоря добри неща за строя. И така по- стоянно отлагаха приемането ми до появата на по-сериозни доказателства за моята лоялност.

В опит да уравновесим нещата в очите на строгия и не- подкупен партиен елит ние с баща ми пък разказвахме исто- рията на другия ми дядо, луда глава от Бела вода, Пернишко. Толкова луда, че се налагало всяка година на 30 април да го арестуват превантивно. Освобождавали го на 2 май. В противен случай рискували всички тополи в Бела вода да осъмнат с червени знамена за първомайския празник. На 9 септември пък взел, че извадил двеста пушки от тайник в плевника.

Това обаче не можа да неутрализира попския антикому- низъм. Още повече че дядо ми Борис – комунистът, отказал да стане активен борец против капитализма и фашизма, кое- то също самò по себе си предполагаше повишено внимание

към наследената по негова линия лоялност. Много пъти съм си мислил каква ли щеше да бъде съдбата ми, ако бях израс- нал в Бела вода, а не в Борово. Сигурно вместо Августин Блажени щях да чета Гарибалди.

Темата „комунизъм – антикомунизъм“, макар често да присъстваше в дядовата къща, нямаше особено значение за духовното ми развитие. Нито ми е създавала дискомфорт, нито ми е образувала особени интелектуални ребуси. Виж, другата – за „атеизма и религиозността“, така се вмъкна в душата ми, такива бури и вулканични изригвания предизви- ка, че половин година преди края на гимназията захвърлих биологията, отказах се да ставам лекар – нещо, което и аз, и моите родители винаги сме искали, и реших да следвам философия.

Религиозният проблем, въпросът за истинността на моя мироглед, станаха толкова остри, че чувствах необходимост да им се посветя професионално. И наистина, ако атеизмът вземе връх, а след това заради него трябва да се пържа вечно в Ада, какво значение има земната ми професия? И обратно, ако религиозността вземе връх, а всъщност Бог няма, честно ли ще бъде да живея цял живот в заблуда, лъжа и невежество?

Дядо ми беше наясно по тези въпроси. Баща ми също. Аз обаче не бях. Духът на дядовата къща и духът на татковата къща стояха като исполини, настръхнали един срещу друг, и се готвеха за решителни схватки. Тези схватки се случваха всяка година – летата срещу зимите, но генералната пред- стоеше. Та затова влязох да уча философия.

„Татковата къща“ всъщност е сборен образ. В него на видно място наистина беше баща ми, атеистът фундамен- талист. Той обаче далеч не я изчерпваше. Всичко около мен отхвърляше религията – учебниците, учителите, книгите,

филмите, радиото и телевизията, часът на класния, разго- ворите със съседи или приятели на моето семейство! Всич- ко! Религиозният човек беше невежа, с плитък ум, лишен от критично мислене, заклещен от суеверия, примитивен, живеещ далеч в миналото. Набожният не се интересуваше от развитието на науката и не забелязваше как всеки ден тя опровергава съществуването на Бог и великото му дело – Сътворението. Религията е възникнала тогава, когато хората са били неуки, в началото на интелектуалното развитие на човешкия род. Искали са да си обяснят нещата и като не можели по друг начин, измисляли богове. После тарикати- те управляващи впрегнали невежеството в полза на своята алчност и насаждали с голямо настървение още по-силна религиозност. Какво по-удобно за тях – човек да си мисли, че всичките му беди са плод на негови грехове? Какво по- удобно от това всеки да се стреми да заслужи „Царство не- бесно“, вместо да се опитва да изкоренява несправедливо- стите на земния живот? „Религията е опиум за народа!“, или целият цитат, който социалистическото възпитание изсече в паметта ми: „Религията е въздишка на потиснатата твар, тя е душата на един безсърдечен свят, както е и духът на едно бездуховно състояние. Тя е опиум за народа.“ Да... Без- духовност... Тази констатация на Маркс в спора му с Хегел обясняваше същността и предназначението на религията. Подвластните на измамата „бог“ са едни дрогирани хора, които не искат или не могат да видят истината в очите. До- бре, че е дошла социалистическата революция, та да сложи ред и по този въпрос. Така както е сложила ред по всички други въпроси.

Дотук добре. Само че имаше малък проблем.

През лятото на село изобщо нямах чувството, че дядо ми е някакъв допотопен, ограничен и дрогиран индивид. На- против, той беше ерудиран, мислещ и абсолютно трезвен, дори след бутилка вино. Трудно ми беше да го възприема

като заблуден. Виж, бабичките в църквата – да! Него обаче – не! Дядо знаеше много повече от татко и за науката, и за философията, и за историята. И да му се не види противоре- чието, беше силно религиозен!

Тук „дядовата къща“ не е събирателен образ, а буква- лен. Дядо като някаква мирогледна скала от други измере- ния се изправяше срещу цялата съвкупност от книги, учеб- ници, филми и разговори, в които бях потопен в другите три сезона на годината. Малко по малко взех да си давам сметка, че няма как един толкова заблуден човек така ус- пешно да противостои на цялата идеология и пропаганда на обществото, в което живеем. Възможно ли е целият свят да бърка, а дядо да е прав? И ако отговоря с „Не“, какви всъщност аргументи да приема за верни? Количествени? Просто факта, че дядо е сам срещу цялата армия от възпи- татели, в които се блъскам по цял ден в татковата къща? Явно нещата не бяха толкова прости, както се опитваха да ми обяснят татко и неговите мощни съюзници! Още към десетгодишен в мен възникна дяволски коварният въпрос: „По какво да позная кой казва истината?“ Явно не е доста- тъчно да е възрастен и да говори с пламенната убеденост на безспорно прав. Трябваше да търся други критерии.

Спомням си два факта, които силно повишиха шансове- те на дядо във фундаменталния спор.

Първият. От време на време при попа идваха хора за лечение чрез молитва. Никога не съм присъствал на такива сеанси, просто не ми позволяваха. От май- ка ми знам, че онемяла жена проговорила след срещи с дядо. Няколко пъти младият тогава поп се молил за нея и веднъж ѝ казал: „Сега ще станеш, ще се качиш в каруцата и когато наближиш еди-кой си хълм, ще про- говориш!“ Жената по-късно разказвала, че когато на- ближили хълма, много се развълнувала, изправила се на каруцата, посочила с ръка напред и със заекване

„Е-е-е“ изхвърлила думите „Ето го! Хълмът!“ И прогово- рила. За мен това беше факт. Не басня, приказка, история от някакво легендарно минало, а факт, за който знаеха много хора. Как е възможно? Баща ми имаше лесно обяс- нение: „Самовнушение, моето момче! Организмът има невероятни резерви, невероятни възможности! Жената е повярвала силно, че това ще се случи, и психиката е на- правила така, че да се случи! Има много примери за сила- та на самовнушението и тук никакъв Бог не е необходим!“ Мислех си: „Хубаво, де! Ама какви са тези примери?“

Търсех литература в библиотеката, обяснявах как- во ми трябва и библиотекарите ми намираха. Да кажем, под хипноза на някого може да се даде монета, да му се внуши, че е нажежено желязо, да се допре до кожата и човекът да получи изгаряне! Ето значи, възможно е това, което психиката си мисли за вярно, да предизвика те- лесни промени! Жената е заеквала, ама не по рождение. Онемяла е при някаква уплаха. Дядо се моли, тя вярва в чудото, психиката решава, че проговарянето е възможно, и то се случва!

– А бе, дядо, това с онази, проговорилата, не е ли самов- нушение? – питам аз, след като през зимата съм се подковал с научни изводи.

– Ами лекарите, дето знаят много, що не ѝ го самовнушиха бе, Юрка? – отговаря дядо и чувствам как го напушва смях.

Не смях, а присмех! Вярно, мисля си, онези учени док- тори с дебели книги в главите, при които е ходила, защо не са постигнали този ефект? Сякаш прочел мислите ми, дядо добавя:

– Това не е човешка сила, моето момче! Това е Божия сила! И да се отхвърля тази сила, е пълно варварство! Неве- жество и глупост!

Чувствах се разколебан дали пък книгите всъщност не са ме тласкали към варварство.

Вторият случай е с мен. На петгодишна възраст съм се разболял тежко. Много тежко. Някакъв проблем със сър- цето. Лекарите предупредили родителите ми, че животът ми е в опасност. Посъветвали ги веднага да тръгнем за Со- фия и да ме закарат в Педиатричната болница. „Трябва да сте при най-добрите лекари, апаратура и лекарства“, раз- казваше майка ми за аргументите им. Татко се обадил на свой приятел с добра кола – „Волга“, натоварват ме – и в София. Там ме приемат, започват някакво лечение, но по- ложението ми се влошава и казват, че е възможно най-ло- шото. Нашите си загубват ума. Една нощ баща ми се сеща за свой познат, който бил първи братовчед на тогавашния министър на здравеопазването. Събужда го. Обяснява му, че петгодишният му син умира от увреждане на сърцето, с което докторите в най-реномираната детска болница не могат да се справят. Познатият на татко буди министъра по- сред нощ. Министърът нарежда някакви лекарства да бъдат доставени от Швейцария, но били необходими няколко дни – процедури, формалности... Преди да дойде лекарството от чужбина обаче, една сутрин лекарите констатират, че „съм прескочил трапа“. Не дават никакво логично обясне- ние. Същия ден дядо се обадил на майка ми по телефона и питал как съм. „Прескочи трапа, татко! Чудо!“, крещяла тя. „Радвам се!“, бил лаконичният отговор. Малко след това всички близки научили, че тази нощ, в която организмът ми е прескачал трап, дядо ми е прекарал в селската църква пред икона на Света Дева Мария. Цяла нощ. На колене. 12 часа. Никой никога не е оспорвал този факт. Дори баща ми. Нямало е как да се оспорва. Татко даде следното обяснение – „Съвпадение“.

– Дядо, това не е ли било съвпадение? – питал съм и аз.

– Съвпадение ли? Виж, моето момче, да имаш винаги лесен отговор на всеки въпрос, е най-ясният признак за ограниченост.

Нямаше предвид просто и само баща ми. Имаше предвид отговорите на атеистичния мироглед, които често боравеха с понятия като „съвпадение“ и „случайност“.

Да-а-а! От този момент винаги съм се смущавал от леко- тата, с която атеизмът обяснява неща, в които религиозните хора намират опора. Или отрича тези неща да са факти, или ги слага в графите „съвпадение“ и „случайност“.

Тези две истории често са ме карали да си блъскам гла- вата над въпроса: „Как да разберем дали една теория или мироглед са верни?“ Баща ми казваше, че атеизмът е оче- виден и не се нуждае от доказателства. Никой не е виждал нито Бог, нито ангели, нито дяволи. Никой не се е върнал от Онзи свят, за да свидетелства за неговото съществуване. Ре- лигията имала нужда от доказателства, защото в нея нямало нищо очевидно. Логично. Атеизмът стъпва на това, което се вижда. Защо да доказва своята истинност? През лятото обаче нещата не изглеждаха толкова прости. „Как ще обясни науката нетленните мощи на светци?“, питаше дядо. „Свети Иван Рилски е закопаван няколко пъти, бил е в земята веко- ве наред, но и днес можеш да видиш плътта му!“

– Ама, дядо, науката не може да обясни всичко!

– Ми като не може, защо атеизмът все ни я бута в очите? За атеизма всичко е ясно, значи нищо не му е ясно!

Вярно, мислех си, как така на атеизма всичко му е ясно, след като на науката, на която той основно се опира, много неща не са ѝ ясни? Може ли да буди доверие нещо, което се перчи, че има отговор на всеки въпрос, въпреки че неговите основи нямат такава претенция? Явно, че не може. Може да е верен, може и да не е верен.

Поне едно нещо беше ясно. Атеизмът не е наука. Може да е мироглед, но не е наука. Няма всезнаеща наука. Като че ли „всезнайковщината“ беше органично чужда на науката. След такива разговори и размишления никога вече не можех да приема на сериозно заглавия като „Основи на научния

атеизъм“, които четях сериозно през зимата. Атеизъм – да, но научен – не!

Това, с лятото и падането на авторитета на атеизма, до- бре, ама през зимата падаше авторитетът на теологията. Тя също имаше обяснения на всичко и от тази гледна точка беше един дол дренки с атеизма.

Явно нито атеистичният, нито религиозният мироглед, сами по себе си, имаха сили безпрепятствено да доказват своята истинност. Тогава? А сега накъде? Започнах да сле- дя за вътрешни противоречия в единия и в другия миро- глед. Вероятно строгата логика можеше да даде разумни основания за повече или по-малко доверие. На този терен религиозният мироглед започна да търпи сериозни удари. През зимата. Също като атеизма и неговата наука през ля- тото.

В осми редовен клас нямах време за странична литерату- ра. Връхлетя ни цунами от нови предмети, след цяла година изучаване само на френския език. А и трябваше да се гради авторитет пред дузина учители.

На следващата година, в девети клас (според днешното класоброене ‒ десети), нещата изведнъж олекнаха. Можех да се заема с желаните книги.

Изгълтах общо взето цялата достъпна атеистична ли- тература. Някои от критиките на религията ми се сториха просто заяждане. Например оспорването на съществуването на Христос чрез исторически факти, които се разминават с описаното в Евангелията. Цар Ирод, който търсел да убие младенеца Исус, бил умрял няколко години преди новото летоброене. Тоeст, преди раждането на Спасителя... Много важно... Като че ли хората, постановили новото летоброене, не са можели да сбъркат в сметките.

Атаките срещу чудесата пък биеха много в страни на не- щата, които ме озадачаваха в християнството. Да нахраниш 5000 души с две риби и пет хляба... Да разцепиш морето на две, така че евреите да преминат, а след това войници- те на фараона да се издавят... Чудото затова е чудо, защото няма естествено обяснение. Ако има всемогъщ Творец, той би могъл да нарушава законите, които сам е създал. Чудото в един религиозен мироглед е най-естественото нещо. То няма нужда от разследване, анализ и обяснение. То съдържа в своето собствено определение невъзможността човешкият разум да го обясни. Атаката пък с аргумента, че религията е използвана от властимащите, за да държат народите в под- чинение, беше твърде повърхностна. Едно знание може да бъде използвано за различни цели, разположени по цялата скала на моралната допустимост. Учените, изследвали атом- ните процеси, едва ли са предполагали какво ще се случи в Хирошима и Нагазаки.

Имаше обаче и наистина смущаващи неща. Например, в Рая могат да попаднат само кръстените в християнската вяра. Аз, ако не съм кръстен, трябва ли да нося отговор- ност за това? Трябва ли да изкупвам пропуск или грях на моите родители? Има общности, които не са и чували за християнството. Как тогава членовете им ще бъдат наказ- вани? Може ли да бъдеш осъден на вечни мъки, ако твоя- та цивилизация всъщност няма достъп до православната божествена истина? И като стана дума за „вечни мъки“, справедливо ли е човек, вършил грехове 40-50-60 години, да бъде наказван с Ад завинаги? Съразмерно ли е? Та нали Бог е всеблаг и всеопрощаващ? И как така, ако се покаеш в последните мигове на живота си, греховете ти ще бъдат опростени и ще заслужиш Рая? Както му се е случило на единия разбойник, прикован на кръста до Исус. Това спра- ведливо ли е? Тряска те една тухла по главата, умираш внезапно, бил си голям грешник, и хайде в Ада завинаги.

Не те тряска тухла, остаряваш, имаш време да преосмис- лиш живота си и вярата, посвещаваш време за покаяние, и хайде в Рая! Обясненията, че не можем да разберем Бога в неговите дълбоки основания, че не можем да схванем с ограничения си мозък същността на божествената спра- ведливост, не ме удовлетворяваха. Виж, да не разсъжда- вам върху едно чудо, например върху това как е възможно Исус да възкреси започналия да се разлага Лазар, нямам проблем. Чудото си е чудо. Когато обаче в преценките на Бог виждам върховна несправедливост, това вече е голям проблем. Не е възможно да приема религия, в чиято основа лежи такава несправедливост.

И други, много по-дребни въпроси, бяха смущаващи. Къде отива едно физическо тяло, след като се възнесе? Христос се е възнесъл. Свети Илия е прибран на небесата преди да умре. Къде в Космоса биха пребивавали? На ня- каква друга планета, на която е устроен Рай? Примитивно ми се виждаше. А и самият Рай с неговите градини и плодни дръвчета също ми изглеждаше твърде наивен.

Сътворението на света... Бог създава светлината, отделя я от тъмнината и се раждат денят и нощта. Вечерта и утрото. Това в първия ден. Бог създава слънцето на четвъртия ден. Какви ден и нощ без слънцето?

За един ден, на петия, Бог създава рибите, влечугите и птиците. На следващия – добитъка и земните зверове. Добре, нека „ден“ да означава период от време. Тук обаче имаме едноактно сътворяване на животинския свят. Бог го създава такъв, какъвто е, и той остава такъв завинаги. Няма произход на един вид от друг. Няма развитие от простото към сложното. Няма еволюция. А науката след Дарвин кате- горично доказва, че еволюцията е факт. Няма веднъж зави- наги създадени живи същества. Те постоянно се променят и дават началото на други.

Но и това не беше най-смущаващото. Най-големият пре- 34

пъникамък, за да възприема религията, беше проблемът със свободата на волята.

Нали целият ми живот е описан в Онази Небесна Кни- га? Нали Бог знае всичко, което ще се случи с мен? В ка- къв смисъл тогава ще бъда отговорен за своето поведение? Всичко е предначертано, всичко е предвидено в Божието съзнание. Всичко е планирано, аз съм само изразител, про- явление и изпълнител на Божията воля! Тогава? Защо ще отговарям пред него за своите постъпки? Ако имам сво- бодна воля, ако през живота си избирам между добро и зло, между вяра и неверие, тогава как всичко ще е известно предварително?

Задавайки си тези въпроси, аз страдах. Истински стра- дах. Противоречието беше чудовищно. Един есенен ден баща ми сложи точка на мъките. Той успя да направи на пух и прах морала на християнството. А без морал, без хармо- нично разбиране за доброто и злото, една религия не струва пукната парá.

Току-що се бяхме върнали от бригада. Две седмици брахме грозде в някакво село. Разказвах на татко за един инцидент, който застрашаваше поведението ми. По онова време в училище намаляваха поведението на ученици, кои- то с нещо се бяха провинили. Да си с „намалено поведение“ беше много неприятно. Отношението на учителите ставаше доста по-строго от обикновено и това изискваше допълни- телни усилия от набедения да изглежда примерен. А той беше принуден да изглежда примерен, ако не иска неприят- ностите му да се множат в прогресия.

Та случката беше следната. Една късна вечер, да не кажа нощ, ни хванаха да играем карти, поели обилно количество алкохол и потопени в гъст тютюнев дим. В онези години алкохолът и цигарите бяха сериозно ученическо прегреше- ние. Това, че дежурният учител ни направи скандал, беше в реда на нещата, ненормално беше от наша страна да се

държим предизвикателно, да не кажа нагло. Явно концен- тратът ни беше направил доста смели. Двама от куражли- ите получихме заплаха за разправа след бригадата. Още на следващия ден научихме, че едно момче от нашия випуск е издало местосъгрешението ни. Искаше да дойде с нас, но му отказахме. После го питали дали не е виждал един от компанията ни и той намерил подходящ начин да си от- мъсти.

– Юда, мръсен! – завърших аз емоционалния си разказ. – Защо пък Юда? Откъде го измисли?
– Защото е предател. Знаеш ли колко услуги съм му пра-

вил? А той за благодарност ни предаде!
– Изобщо не е Юда! Юда не може да има нищо общо с

историята, която ми разказа.
– Как да не може?! Юда е бил ученик на Христос, който

се е отнасял с него по братски, по бащински, прекрасно... И в един момент за някакви 30 сребърника го предава на враговете му!

– Предава го, защото е бил длъжен да го направи!
– Как така длъжен?
Малко се стъписах. Лекият разговор изобщо не предпо-

лагаше сериозна дискусия, нито пък запъване, което виж- дах, че се заражда у баща ми. „Юда“ беше метафора, която използвах, за да предам своето отношение към съученика си. А защо баща ми стана толкова сериозен, недоумявах.

– Татко, какво ти става? Защо се заяждаш?
Със следващите думи баща ми изплю камъчето:
– Видях на леглото ти Библия. Оттам ти идват на акъла

разни юди-мюди! Да ги хвърлиш тези бабини деветини! Да ги разкараш тези глупости!

– Изобщо не са глупости! Ако не си вярващ, уважавай християнството поне заради морала, който проповядва! – заех отбранителна позиция с намерение този път да се бия яко.

– Морал ли? Лицемери! Хайде да го видим конкретно 36

този морал в случая с Юда, искаш ли? Отрицателен герой ли е този Юда?

– Разбира се, че е отрицателен! Предателството винаги трябва да се осъжда!

– Така ли? Христос знаел ли е, че Юда ще го предаде? И аз имам някакви религиозни спомени от детството... Знаел е. Питам те, знаел ли е?

– Знаел е. Все пак Христос е Божи син. Христос е Бог!

– Не само, че е знаел, синко! Твоят „Бог“ е измислил този сценарий! И на Юда е била дадена съответната роля. На Христос му е било необходимо предателството, за да бъде арестуван, осъден и разпънат. Иначе как щеше да „спасява“ човечеството? Юда е бил нужен точно такъв. Като актьор в предварително съчинена пиеска. Без предателството на Юда е нямало как да се стигне до Христовата смърт. Юда не е можел да бъде друг. Нямал е право. Нямал е друга въз- можност...

Онемях. Баща ми обикновено беше спокоен човек, изра- зяваше се тихо и кратко. А сега ‒ някакво избухване, някак- ва лава! Не разбирах защо се впрегна така!

– Татко, какво ти става? Какъв е този патос?

– Повтарям ти, махай я тази Библия! Няма да позволя да ти мътят мозъка с врели-некипели! Ама, той дядо ти... Май трябва да се разправям с него! Тази Библия е негова, нали? Че откъде ще е!

– Добре де, какво чак толкова е станало?

– Избивай си религиозните глупости от главата! За теб може да не е важно, но за мен е архиважно! В моя дом не може да расте човек, омотан от лицемерието на религията!

– Нека и аз да повторя – опитах да не се предавам тол- кова лесно, – в християнството е заложен морал, който е ну- жен на хората...

– Морал ли? Айде да се върнем на случая с Юда! Ис- каш ли? Юда се е самоубил. После със сигурност го е ча-

кал Адът! Вечният Ад! И то защото е направил това, което всъщност е трябвало да направи. Което е било предвидено, нужно и желано от „Бог“. Обречен е да страда вечно, защото е изпълнил Божието желание, Божията задача! Ако има тук морално престъпление, то е на Христос! Чу ли ме добре? Христос и баща му там пишат сценария, вземат си актьора Юда, натрисат му желаното от тях предателство и после го осъждат на вечни мъки! Как ти се струва? Морално ли? Ще падна от смях!

Бях потресен. От гледна точка на татковата логика всич- ко в тази история беше морално неприемливо и нелепо.

Юда се оказа страхотен препъникамък. Толкова ме измъчваха въпросите, които неговата съдба поставя, че написах обемисто есе върху свободата на волята, което за огромно съжаление се изгуби при безкрайното ми ме- стене от квартира на квартира в следващите десетилетия. Какво не бих дал днес, за да прочета драмата, не – мъката, на един 17-годишен юноша, разкъсван от невъзможност- та да примири свободата на волята с Божието предопре- деление!

В края на учебната година бях напълно убеден, че рели- гията е невъзможна като морален императив. Дълбоко про- тиворечива. И ако все пак е истинна, тя е дълбоко нечовеш- ка. Жестока. Нямаше как такава жестокост да бъде плод на Висш разум. И ако все пак е, тя не беше за мен. Съзнанието и моралът ми я отхвърляха.

Един ден, както си четях в библиотеката, библиотекарка- та се приближи до мен с някакъв мъж и каза:

– Юрий, този човек иска да разговаря с теб.

Мъжът седна до мен и каза, че специално се е интересу- вал дали млади хора четат атеистична литература. Разбрал за моя интерес.

– Имаме специална библиотека, в която ще намериш много повече от книгите тук. Ела да ги разгледаш.

На другия ден отидох. Над входа пишеше „Клуб на атеиста“. И наистина, на рафтовете, от пода до тавана, има- ше стотици книги, свързани с атеизма и науката. Станах ре- довен посетител. Имах възможност и дълго да беседвам с домакина на клуба. Мисля дори, че го впечатлих с познания. След месец ми предложи да оглавя окръжния клуб на мла- дия атеист. Приех. Бях атеист, може би най-знаещият сред връстниците си.

В края на юни отново заминах на село. Не казах на дядо, че съм станал ръководител на Клуба на младия атеист в Ста- ра Загора. Щях да го огорча.

На първата вечеря се почувствах страшно неловко, че трябва да се прекръстя. Успокоих се: „Отново ритуали!“. Пък и нищо не ми пречеше да уважа атмосферата и порядките в дядовата къща. Този жест нищо не променяше. Даже ми мина през главата нелепа картинка – как преди да започнем обсъж- дане в Клуба, всички се прекръстваме в знак на уважение към хилядолетната българска православна традиция.

Още в първите дни започнах да питам дядо за по-дребни неща, които рушаха в мен приемливостта на християнството. Например за необходимостта да си кръстен, за да имаш право на Рай. За съразмерността на вечните мъки. За местопребива- ването на Бог. За противоречия между Евангелията. За разлика от друг път той не влезе в обяснения. „Прочети пак Евангелия- та, учебника по догматика. Не е лошо да прегледаш и „История на църковните събори“. Не го направих веднага, трябваше да дочета две исторически книги, които си бях донесъл.

Върнах се към религиозната литература. Въпросите са си въпроси и трябва да получават отговори.

Не открих в Новия завет категорични твърдения, че ако си друговерец, непременно си осъден на Ад. Но все пак кни-

гите по атеизъм трябва да са го взели отнякъде. Попитах дядо. „Има такива текстове при по-късните Отци. И ние се придържаме към тях.“ Не пожела обаче ревностно да защи- ти тезата. „Друго е по-важно. Ако си приел християнството и се откажеш от него, това вече е смъртен грях.“ Като че ли се опита да пренасочи разговора към друго. То обаче в мо- мента не ме вълнуваше. За себе си възприех тезата за неав- тентична – някакво пренатягане на църковната институция, която е трябвало да защитава християнското кръщение като уникална свръхценност.

В „Догматика“-та срещнах тълкуване на „вечен“ като „много продължителен“, понятие, произлизащо от „век“. И този въпрос постепенно загуби острота. За мястото, където пребивава Бог, имахме кратка дискусия, но дядо наблегна на определението „вездесъщ“. „Бог е навсякъде и във всичко. Древните все пак е трябвало да му придадат по-конкретен облик“. А как може Божият дух да е вездесъщ, това е един от постулатите, които трябва да се приемат такива, каквито са. Човешкият разум е твърде ограничен, за да схване Божията същност, твърдят теолозите.

Противоречията между Евангелията също бързо прес- танаха да ме вълнуват. Различни автори, различни разкази, писани в голям отрязък от време. Освен това точно тези Евангелия са определени за меродавни от Първия църковен събор. Имало е и други, наречени „апокрифни“, които са били отхвърлени. Така че „правилните“ текстове са одобре- ни с човешко гласуване. Можело е да победят други. Напри- мер, ако иконоборците бяха наложили своите разбирания, днес в църквите ни нямаше да има икони. Така както няма в протестантските храмове.

Очевидно много неща от богатата тъкан на религията са човешка направа, човешки избор. Можеш да отхвърлиш един наложил се избор, но това не засяга фундамента на вярата.

От това лято помня два ключови разговора с дядо. По- скоро горещи дискусии, продължили до полунощ.

Първият, разбира се, беше за свободата на волята. Про- тиворечието, което ми разкри баща ми и което се оказа обект на вековни ожесточени спорове, правеше в този момент ре- лигията неприемлива за мен.

– Преди да обсъждаме по същество – започна дядо, – трябва да се разберем по нещо твърде основно. Без това спо- рът е невъзможен. Доникъде няма да стигнем, само ще си губим времето. Това „твърде основно“ е начинът, по който разбираме съотношението между човешкия разум и Божия- та същност. Човешкият разум е несъизмеримо по-низш от Божествения. Той може да има идея за Божествения, усе- щане за неговото съществуване, разбиране на някои негови намерения и действия, но само толкова. Човекът има достъп само до повърхността на Божествената същност, и то само до една нищожна част от нея. Това може да бъде разбрано по аналогия. Да вземем за пример котарака Цочо. Той знае ли за моето съществуване? Знае! Може ли да отгатне някои мои намерения? Може! Може ли да разбере смисъла на някои мои действия? Сигурно може! Знае ли обаче котаракът кой съм Аз, с какво се занимавам, какви цели си поставям днес, тази година, през живота си? Може ли да схване същността и предназначението на моите мисли, чувства и воля? Нито знае, нито може да схване. Неговата психика е способна да се допре до нищожна част от моето същество. И от твое- то. Пропастта между неговата психика и моя дух е толкова огромна, че цялата моя същност е недостъпна за него. Дос- тъпни са само някои прояви на тази същност. И в случая ти давам пример с доста развито животно! А ако ти дам пример с мравката, която ти наблюдаваш и на която преграждаш пътя? А с мухата, която от пет минути не мога да изгоня от масата? Представи си, че ти си тази муха. Имаш някакво възприятие за Юрий. Доближаваш се до него, кацаш на ръ-

ката му, пазиш се от замахванията му. Ти, мухата, знаеш ли нещо повече за Юрий? Впрочем, какво знаеш? Практически нищо. Същото е отношението между човешкия разум и Бо- жията същност. Ние имаме възприятие за нея. Знаем, че тя съществува, наблюдаваме някои нейни действия и толкова. Същността на Бога е непозната за нас. Ако по това се разбе- рем, има за какво да разговаряме.

Не беше трудно да се разберем по това, като изключим твърдението, че имаме сигурно възприятие за съществува- нето на Бог. Допуснах обаче, че имаме, защото ако нямах- ме, как да обсъждаме свободната воля на човека и Божията предопределеност? Разговорът продължи с много прекъсва- ния, с много възражения от моя страна, но смисълът, който остана в съзнанието ми, се съдържаше в дядовото обясне- ние.

– Бог не те принуждава да правиш нищо. Той не ти възла- га определено поведение, за което после ще те наказва или възнаграждава. Той ЗНАЕ как ще постъпиш. Да „знаеш“ и да „налагаш“ са съвършено различни неща. Пак ще из- ползвам за пример любимия си котарак. Знаеш, че ако го извикам силно по име, където и да се намира по двора, ще хукне и ще скочи в скута ми. Аз не го карам да го на- прави. Не му поставям задачи, не го насилвам, не слагам бариери пред неговото поведение. Аз обаче ЗНАМ какво той ще направи. И представи си, че Цочо има способнос- тта за самопреценка. Това Господ е дал само на човека, на животните не го е дал. Но няма как да използвам примера, без да го допуснем. И така, ако той може да квалифици- ра своите действия и хукне, та скочи в скута ми, как ми- слиш, ще чувства ли някаква принуда, някакво насилие, нещо нередно? Не, той ще хукне, защото ИСКА да хукне. Ще следва своята природа, и то съвсем свободно, напълно хармонично. Ще има усещане за свободна воля. Същото е с човека. Бог познава разума на всяко от своите чада и

знае как ще постъпи. Пак повтарям, знае, но не го принуж- дава. Човек прави избори в рамките на своята природа и след това плаща. Или получава награда. Самото понятие за Божие възмездие, което сме получили по един божествен начин, е призвано да повлияе на нашите избори. То ни по- мага да направим правилния избор. Ако знаеш какво е грях и вършиш този грях, свободен си да го правиш. И ще си получиш заслуженото. Знанието, което Бог ни е дал за това „що е грях“, е силата, която може да ни предпази. Ти обаче избираш. Избираш и търпиш последствията. И тук за лю- бимия ти пример с Юда. Христос е божествен, той може да отгатне всяко намерение, да прочете всяка мисъл. Той ЗНАЕ как ще постъпи Юда. Не го кара, не го принуждава. Ако не беше Юда, щеше да бъде друг. Кой ще е, няма зна- чение. Бог чрез Христос върви към саможертва и знае, че при своето поведение няма как да не бъде предаден. Пре- дателството ще бъде плод на връзката между Христовото поведение и манталитета, реакциите на хората, които са около него. Бог знае, че няма как да не се появи предател. Юда или някой друг. А Юда знае, че върши тежък грях, и пръв с обесването си поставя начало на възмездието.

Звучеше убедително. Дори логично в рамките на пред- поставката за съществуването на Божия същност, неизме- римо по-висша от човешката. Въпреки това горчивината остана. Противоречието беше загладено, приглушено, дори снето в известен смисъл, но горчивината остана. Мислейки за своята свободна воля и за Божията безкрайност, винаги се чувствах като опитно зайче, което самó по себе си няма го- ляма ценност. Имаше ценност в някакво Божие намерение, да не го нарека „експеримент“. И все пак, бях ли свободен да избирам? След като в крайна сметка Безкрайният разум ЗНАЕ какъв избор ще направя?

Обясненията на дядо, а и това, което прочетох от рели- гиозни автори, не можаха да реабилитират понятието „сво-

бодна воля“. Нещото, с което човек толкова много се гордее. „Свободната воля“ се превърна в субективно възприятие, в начин на самопреценка. Обективността на нейното съ- ществуване обаче беше отнета. Така или иначе, сблъсъкът „свобода – несвобода“ при човека не можеше повече да ми служи като основание за отхвърляне на религиозността.

Другият голям въпрос, може би най-големият – има ли основания да приемем съществуването на Бог, също получи съществено развитие в моето съзнание. Както винаги съм се шегувал, в моето „лятно съзнание“.

В началото на дискусиите твърдях, че не е необходимо понятието за Бог, за да си обясняваме света. Разбира се, не използвах примитивния аргумент „Някой да го е виждал?“, защото от научнопопулярната литература бях наясно, че всъщност човек вижда много малка част от това, което съ- ществува. Общо взето фундаментът на света – „елементар- ните“ частици, съществуваше не защото човек го е конста- тирал със своите сетива и уреди, а защото обяснението на света изискваше тяхното съществуване. Същото важи и за антиматерията. Сериозният ми аргумент се състоеше в това, че съществува материя, която се управлява от естествени закони, и че в този смисъл не е необходимо нищо свръх- естествено. Част от законите познаваме, друга част – не. С развитието на науката ще откриваме нови и нови закони. Непознатото не изисква да викаме на помощ Божествено- то. Викали са го първобитните хора, но натрупаният опит показва, че неясното в един момент става ясно, после, с от- криването на нови факти, възниква нова неяснота, и така до безкрай. Къде тук е Бог? За какво ни е Бог?

Първото, по което се разбрахме, или по-точно казано, по което бях принуден да отстъпя, е, че широко заложеното в атеистичната литература твърдение, че „науката опроверга- ва съществуването на Бог“, е сложна теорема, а не аксиома. Дядо смяташе тази теорема за нерешима.

Старецът, който беше чел и мислил по тези въпроси неизмеримо повече от мен, направо се забавляваше с това твърдение.

– Науката, вместо да опровергава съществуването на Бог, по-добре да се заеме да опровергае факта, че е абсо- лютно безпомощна да обясни очевидни и фундаментални явления.

– Кое пък чак толкова очевидно и фундаментално не може да обясни?

– Ами например постоянното усложняване на света. По физика учихте за ентропия, нали? Във всяка система, ако няма външно въздействие, процесите вървят от сложното към простото. Всичко в природата се стреми към уравно- весяване. Да, ама основният принцип, който движи света, е негентропията, обратното на ентропията. А точно това бяг- ство от равновесието, точно това постоянно усложняване е абсолютно неясно на наука. В света има целеполагане, което науката се прави, че не вижда.

– Дядо, твоите думи не означават нищо друго, освен че науката един ден ще разкрие и механизмите на негентро- пията.

– Да, когато се съгласи, че във Вселената има целепола- гане, което не е по силите на слепи процеси. Зад него стои Разум. Нека науката обясни усложняването, а не да гледа налудничаво високомерно на религията и да квалифицира набожните като необразовани и примитивни. Впрочем, дори не сме прави така да обобщаваме за науката и учените изоб- що. Най-светлите умове на човечеството са вярвали в Бог.

– Хайде бе, за това не са ми говорили, нито съм чел!
– Нали затова съм аз? Да ти уравновесявам залитанията! Спорът ни „наука – религия“ завърши свой основен етап

по много интересен начин. Една сутрин, след като закусих, продължих четенето на някаква научнопопулярна книга. За книгоразделител ползвах малко картонче. Гледам, вместо

него – картичка с библейска сцена. Такива в дядовата къща имаше много. От едната ѝ страна с дядовия почерк беше написано: „Колкото по-дълбоко човек прониква в тайните на природата, толкова по-голяма става почитта му към Бога. Алберт Айнщайн“. Следваха три числа: 4, 8, 12.

– Дядо, ти ли ми сложи тази картичка?

– Котаракът Цочо. Напоследък е станал много интели- гентен. Вчера ми се оплака, че не може да заспи, като се сети за твоя атеизъм.

– И какво сега? Искаш да кажеш, че най-големият физик на всички времена е бил религиозен?

– Не го казвам аз. Той си го е казал. Нещо да добавиш по въпроса как науката бори вярата в Бога?

– Какво означават тези числа след цитата?

– Номер на рафта отгоре на долу, пореден брой на томче- то от ляво на дясно и страница. Знаеш къде.

Отидох в мазето при книгите, взех томчето с подвързани списания и отворих на страницата – цитати от велики учени за религиозността и Бога. Десетки учени. Айнщайн и Дар- вин ми стигаха. Дарвин, боже мой! И таз добра! А аз цяла зима се пънех да мисля как еволюционната теория опровер- гава необходимостта от Бог! А цитат от Робърт Миликън, Нобелов лауреат по физика за 1923 г., направо изби рибата: „За мен е немислимо, че един истински атеист може да бъде учен“! Айде-е-е!

Не си спомням дали точно от това томче, или от друга книга по-късно прочетох следните изящни думи на Вернер Хайзенберг: „Първата глътка от чашата на природните на- уки прави човека атеист, но на дъното на чашата го очаква Бог“. Явно с моите няколко десетки научнопопулярни кни- ги бях отпил първата глътка. Нямаше да стигна до дъното, защото нямах намерение да се занимавам професионално с наука, но думите на Айнщайн, Дарвин, Хайзенберг, Планк и много други будеха респект и доверие.

От този ден нататък се отказах да мисля, че развитието на науката може да бъде аргумент срещу съществуването на Бог.

Вечерта дядо победоносно, но без педагогически уклон, ми каза:

– Повярвай на тези хора, моето момче! И не се притес- нявай, че в основата на своя мироглед ще поставиш вярата. Най-погрешното нещо, на което те учат в Стара Загора, е, че правилните знания се опират само на експерименти и доказателства. Дълбоко в основата на всяко познание стои Вярата. Аксиомите не се доказват, ние вярваме в тяхната ис- тинност. Точно те са в основата на математиката, която пък е в основата на всичко...

Атеизмът ми беше подкопан не чрез някакви доказател- ства за съществуването на Божествения разум. Въпреки че опити да се представят такива имаше в неговите книги. Пробивът дойде по линия на усилващото се усещане, че няма как да си обясним света без целеполагане. Дядо умело използваше факти от животинския свят. Беше пчелар и лю- бимите му примери бяха от света на пчелите и осите.

– Знаеш ли, момче, че царицата в кошера се придвижва, като лети на точно определена височина? Ако слезе надолу или се качи нагоре, другите я убиват. Защо? Защото тази промяна означава, че е болна, а това е фатално за семей- ството. Вие всичко се опитвате да обясните с понятието „безусловен рефлекс“, плод на случайни мутации. Значи, става някаква случайна мутация и пчелите започват да зна- ят на каква височина царицата е болна? Сериозно ли ти се вижда?

Тръснах глава, за да покажа, че не съм разбрал примера.

– Добре, по-ясен тогава. С осата. Тя влачи за храна на своите личинки парализирани бръмбари. Осата не убива бръмбара, а го пробожда в точно определено място на точно определен нервен ганглий, за да го парализира. И ти твър- диш, че случайни промени в състава на една киселина, пък

била тя и ДНК, ще доведат до знанието, първо, че бръмбарът не бива да се убива; второ, че трябва да бъде парализиран; трето, че точно еди-къде си се намира това, което, ако се прободе, работата ще стане. Не ти ли звучи като фантасма- гория? Друг пример. Понякога осата мъкне за храна пчели. Преди да ги предостави на личинките си, тя ги очиства от меда. Защо? Сега внимавай! Защото медът е вреден за ли- чинките. Искаш да ми кажеш, че няколко молекули в кисе- лината се преметнали случайно по някакъв начин и осата е разбрала, че медът е вреден за потомството? Да пукнеш от смях! Да твърдим, че е оцелял този хамелеон, който чрез слу- чайни мутации е започнал да се слива по цвят със средата, добре. Другите не са се сливали и са ги изяждали враговете. В примера, който ти дадох, обаче има действие, което засяга друг, и то в бъдеще. Това може да се обясни само с намеса на Разума. Или рибите, които пътуват хиляди километри срещу течението, блъскат се в стотици препятствия, за да стигнат точно определено място, където да хвърлят хайвера си. Това е мястото, на което те самите са били под формата на хайвер на своите майки. После водата завлича новото потомство на хиляди километри по течението, за да се повтори един ден същата история. И така, разместват се някакви атоми, един насам, друг натам, разбира се „абсолютно случайно“, и глупавата риба вече знае един маршрут, невъзможно труден. Маршрут, който човек със специални уреди цял живот не може да научи.

Ето, на тези „случайности“ аз казвам Божествено наме- рение. А вие ги наричайте както си искате. Само че, както разбра, самият Дарвин не е посмял да си обясни света без Бог. Макар да си мислите, че той, Дарвин, на вас ви го е обяснил.

След всички подобни разговори и примери започнах да виждам света по друг начин. Той не беше някаква сляпа сбирщина от процеси, на чийто връх се мъдри Човекът с не-

говия разум. Разум има в цялата природа, в цялата Вселена. Има някакъв план, някакви цели, които се реализират чрез него. Светът е гигантски часовник, немислим без Часовни- каря. Тази метафора не е в полза просто на християнство- то, а на вярата в един универсален Разум, който ръководи света. Да не виждаш целеполагането, означава, че си сляп за скритите механизми на битието. Не вярата в Бог говори за изостаналост. Липсата на вяра означава ограниченост и интелектуална посредственост.

** *

От време на време ходех с дядо на църква. Не бях христи- янин в догматичния и ритуален смисъл на понятието. Знаех обаче, че всички икони, песнопения, тамян и ритуали са конкретизация на почитта към Божествената реалност. Да, реалност! Знаех и нещо друго. Преди години моят живот беше спасен от християнски молитви. Не от ислямски или будистки, а от християнски. Това правеше в моите очи хрис- тиянството истинно. Християнството е безспорно опредме- тяване на абстрактния Божествен принцип. А няма как през вековете вярата да се е предавала и съхранявала чрез мъгля- ви теоретични постулати. Тя е трябвало да получи „плът и кръв“. И ги е получила.

Веднъж дядо ме попита:

– Би ли се съгласил да прочетеш няколко страници по време на служба? Матей се разболя от грип и не вярвам да се оправи за два-три дни. А не искам службата да се лиши от четене. Една жена, която пее с мен, ще ти показва кога да почваш и кога да спираш. Аз ще ти дам текстовете. Малко ще ги поупражниш. Трябва да одобря ритъма и ин- тонацията.

Съгласих се. Все пак молба на дядо. Пък и ново преживя- ване. Кога друг път ще имам възможност да чета в църква?

Напуши ме смях – председателят на Клуба на младия атеист прилежно се подготвя и след това чете религиозни текстове по време на служба. В пълна църква може би, защото служ- бата беше посветена на един от много тачените именни дни.

Никога друг път не съм имал такова преживяване. Дядо- вото пеене влизаше в мен без прегради, сякаш бях безплъ- тен. Не през ушите, а през всяка пора на тялото ми. Спо- койствие, тържественост и светлина в сърцето. Магия. Бях се слял с текста. Нямам конкретен спомен за думите. Имам спомен за поток, който ме носеше като вълшебно килимче

от приказките. Исках това вълшебство да не свършва. След края на службата, когато хората си поразотидоха,

дядо се приближи, сложи ръка на рамото ми и каза:
– Благодаря ти, момче! Бог с теб!
Хванах дясната му ръка и я целунах. Прекръстих се с

цялата обич, която се беше събрала в душата ми. Сърцето и устата ми сами отрониха:

– Бог с мен!

ШКОЛАТА НА СФЕРАТА

Стоях срещу него на прост дървен стол до празна маса и внимателно слушах.

– Не се хвали с прочетеното! – гласът му беше едно- временно мек и повелителен. – Това, че си изгълтал много книги, посветени на хармонията и силата, е добре. С книги обаче не става. Книгите са теория...

Погледна ме втренчено, като че се готвеше да каже нещо съдбовно:

– Спокойствието се практикува. Щастието се практику- ва. То е до нас, а ние слагаме ръка над очите си, примижава- ме и го търсим някъде отвъд хоризонта.

Замълча. Сложи ръка над очите си, сякаш за да се пред- пази от слънцето, замижа и тихо се изкикоти. Стана абсо- лютно сериозен. Гледаше ме, но май не ме виждаше.

Как се озовах в тази стая?

Преди месец бях на среща с дон Мигел Анхел Руис. Ав- торът на „Четирите споразумения“. Световно известен гуру, проповядващ личната трансформация. Едно от нещата, кои- то ни накара да правим, беше следното: „Обърнете се към човека до вас, хванете ръцете му, погледнете го в очите и си представете, че е много стар познат, когото срещате след години. Изпитвате радост. Изпитвате необходимост да му разкажете нещо много значимо и вълнуващо. Поровете в паметта си и извадете оттам случка от детството, за която

сте сигурни, че е променила живота ви. Всеки има такива случки. Разкажете му я. След това чуйте неговата.“

Вдясно столът беше празен. Вляво стоеше мъж, чиято възраст не можех да определя. Можеше да е на четирийсет, можеше да е на шейсет. Силно прошарена коса, но гладка и опъната кожа. Състарен четирийсетгодишен или младолик шейсетгодишен. Той също се обърна към мен. Хванахме се за ръце. В този момент нещо избухна в мен. Съпротива, негодувание, почти бяс. А бе, тоя Руис луд ли е? Как така ще хващам непознат мъж за ръцете? Педерастка му работа! Та и да му разказвам някакви съкровени спомени? Това ли е пътят на личната трансформация? Почервенях. Отместих погледа си, защото не исках да гледам в очите непознат, за когото да си мисля, че е стар и добър познат. Направо ще стана и ще си тръгна. Театралните постановки – без мен!

– Реакцията ти е абсолютно нормална. – Спокойният глас на мъжа ме върна в ситуацията. – Аз нямам никакво значение за теб, така както и ти нямаш никакво значение за мен. Виждаме се за първи път и може би за последен. Играта е големият и правилен път. Като малък сигурно си се заигравал с непознато дете, защото е нямало друго наоколо, а ти се играе. На тази възраст играта е най-важното нещо. Можеш да играеш сам или с абсолютно непознат. С времето излизаме от пътя на Играта и стъпваме на пътя на Сериоз- ното. Дон Мигел ни предлага отново да поиграем. Кой ще започне пръв?

Не очаквах такава тирада ‒ скучна и назидателна. Извед- нъж ми стана смешно. Ще си правим театър? И за това ли дадох 50 лева за билет?

Въпреки това приех.

– Добре, ще започна аз. А трябва ли непременно да си държим ръцете? Все пак сме мъже?

– Ами това е част от играта. Дон Мигел го иска. – Добре, започвам...

Потънах в себе си. Не знам как изскочи точно това, което разказах. Просто изскочи.

– Бях шест или седемгодишен. Лежах в болница със сериозни ревматични проблеми. Вечеряхме. Сервираха ня- каква блудкава яхния от сини сливи. Казах, че не съм гла- ден и попитах дали мога да отида в салона с телевизора. След малко започваше „Синьо лято“. Медицинската сестра се тросна, че ще отида, когато си изям яхнията. „Не ми ха- ресва!“ „И на мен много неща не ми харесват, но ги правя!“ – типичен тъп отговор на възрастен. И от майка си го бях чувал. Като че ли на определена възраст хората полагат из- пит по тъпи клишета, които после цял живот предлагат като мъдрости. Стоях и гледах мрачно омразната яхния. Другите деца сърбаха ускорено, за да успеят за филма. Сестрата ме изгледа иронично и подхвърли: „Който не си изяде яхни- ята, ще стои тук. Никаква телевизия!“ Светът на възраст- ните искаше отвратителна цена за едно удоволствие. Аз не приемах. Това беше първият случай на тотална съпротива, за който си спомням.

Мъжът, чиито ръце бях хванал като на по-стар любов- ник, ме гледаше с интерес. Явно първите ми думи го заин- тригуваха, а това ми даде кураж да продължа:

– Децата се изнизаха от столовата. Останах сам. Сестра- та ме гледаше нервно и враждебно. Май и на нея нещо ѝ бърках плановете. В главата ми вместо мисли имаше само бръмчене и стържене. Повдигаше ми се. А ми се гледаше „Синьо лято“. Причерня ми. Нататък всичко стана маши- нално. Наведох се, взех единия си пантоф и го пльоснах в чинията. Сестрата се ококори. Надигна се бавно от стола и изсъска: „Какво правиш бе, момче?“ Отговорих толкова спокойно, че направо се изненадах от себе си: „Не мога да ям яхния, в която има пантоф! Вие можете ли? А сега мога ли да гледам филма?“ „Филм ли? Тия номера ще ги правиш на майка си! Марш в леглото!“

Замълчах.
– И тази случка повлия на живота ти?
– От този момент в мен се загнезди чувството, че щом

силно поискам нещо, животът ми предлага да изям гадна яхния от сини сливи. Хващам пантофа и... избирам. Или изяждам яхнията и получавам каквото искам, или „Прас!“ пантофа в яхнията! След което – „Бум в леглото!“... Как да ти кажа... Това беше някакво начало. Оттогава често плащам за характера си.

Мъжът се усмихна.

– Сега чуй една моя история. Бях около 15-годишен. Лято. С приятели се къпехме в Янтра. Гмуркахме се и се състезавахме кой ще издържи най-дълго под водата. По едно време, да е било на около два метра дълбочина, ми се зави свят. Ръцете и краката ми сякаш се парализираха. Белите ми дробове пращяха, липсата на кислород изсмук- ваше последните остатъци от съзнание. Нищо не можех да направя. Бавно изпусках въздуха. Май бях мъртъв. Извед- нъж пред очите ми блесна кръст. Държеше го Св. Николай Чудотворец. Въпреки че ушите ми бучаха, сякаш реактивен самолет минава край мен, чух ясно заповеден, но спокоен глас: „Хвани Кръста и ще се спасиш!“ Повтори го. Потрети го. Някаква енергия бликна в мен, протегнах ръце и сграб- чих кръста. Повече не помня.

Замълча за кратко.

– Събудих се на брега. Приятелите ми се бяха надве- сили над мен. Когато отворих очи, изкрещяха. „Какво ста- на? – попитах. „Изчезна под вода повече от нормалното. Гмурнахме се да те търсим. Изведнъж някой ми сграбчи крака. Беше ти. Извадихме те. Изкуствено дишане. Да зна- еш колко вода изплю! Умряхме от страх. Размина ти се!“ От този момент животът ми се преобърна. Стъпих на пътя на Кръста.

– Станал си религиозен?
56

– Не знам. Май не е точно това. Религиозните митоло- гии не ме вдъхновяват. Църква не ми е нужна. Въпреки че от време на време ходя. Там вибрациите са благи. Рядко се моля, и то винаги на Св. Николай. Не на този от иконите обаче. На тях той е с бляскави дрехи. Моят светец е в черно расо, такъв какъвто ми се появи под водата.

Стана ми интересно. Бях изненадан, че се получи такъв разговор... С непознат... Май човекът беше прав – всеки от нас намери непознато дете, за да играе.

Дон Мигел прекъсна заниманията. Плавно и с усмивка взе да обяснява следваща задача.

В края на сеанса попитах мъжа дали можем да се видим отново и да поговорим още за същността и смисъла на Играта.

‒ Все пак да се запознаем. Казвам се Братан. ‒ Атанас.
‒ Ти май си търсиш Учител?
‒ Нещо такова ‒ измрънках.

‒ Добре, само че аз ще ти поставя задачи, далеч по-шан- тави от тези на Дон Мигел.

‒ А без задачи не може ли?

‒ Може, но няма смисъл. Без задачи можеш да си четеш книги. Книжарниците са пълни с литература за Пътища, Трансформации и всякакви други помпозни неща. Ако ис- каш, обади се, ето телефона ми.

На другия ден бях у тях.

Братан свали ръка от очите си и попита от упор: – Ще играем ли?
– Може ли без да се хващаме за ръце?
Отново се изкикоти. Той вече май играеше.

– Виж сега... Ще ти поставя една задача, която в срав- нение с това да се хванем за ръце и да си бъбрим за разни спомени ще ти се стори нелепа. Ако се откажеш, окей! Все едно не съм я поставял.

– Давай!

– Сега е един следобед. Искам след малко да излезеш и да направиш добро на четирима човека. В пет ми се обаж- даш, ако си решил задачата. Ако се откажеш или не успееш да я решиш, не ми звъни. Обаче внимавай, тези четирима души трябва да ти благодарят. Не просто ти да си мислиш, че си ги подкрепил в нещо. В живота има много случаи, в които ти се струва, че си помогнал някому, а той не го е за- белязал. Или го е възприел по различен начин. Направил си добро, а те е намразил.

– Добре де, ама аз мога да те излъжа. Излизам, отивам да си пия биричката някъде и в пет ти казвам „О кей!“ После измислям четири истории и ти ги разказвам.

– Можеш, разбира се. Ама за какво ти е това? Да си гу- биш времето? Ти всъщност не знаеш какво точно ти предла- гам. Опитвам се да те вкарам в ситуации, които са брънки от една верига. Веригата я знам аз, на теб ще ти бъде разкри- та след време. Ако имаш търпение, разбира се, да дочакаш това време. Ако лъжеш, няма да си на пътя на тази верига.

Казаното ми се стори твърде помпозно и без причина сложно. Прави се на гуру... Ама аз поисках срещата...

– Добре, излизам. В пет и десет ти се обаждам, за да ти кажа какво съм свършил. Все пак тази задача не е ли глупа- ва? Безсмислена?

– А задачите на Дон Мигел смислени ли бяха? Ако не бяхме се заиграли, сега щяхме ли да си говорим?

– Игрите на Дон Мигел наистина бяха глупави. По ня- каква случайност станаха повод да се срещнем. И да по- чувствам, че мога да науча нещо от теб.

– В твоята глава е случайност. Спри за малко да лепиш етикети. Добре, сигурен ли си, че играта, която ти предла- гам, няма „случайно“ да те доведе до нещо, което наистина търсиш? Или до нещо, което търси теб?

Излязох. Добре, да поиграем! Брънка било... Верига 58

имало...
Отидох на светофара, за да пресека. Озовах се до човек

с алуминиева тояжка. Слепец. Светна зелено и тръгнах. Слепецът остана на място, очевидно чакаше звуков сигнал. Такъв обаче нямаше. Върнах се и го попитах:

‒ Искате ли да Ви помогна? Няма звуков сигнал. Сутрин- та имаше, сега няма.

‒ И аз знам, че тук би трябвало да има. Пресичам често това кръстовище. Ще Ви бъда благодарен.

Беше светнало червено. Изчаках зеленото, хванах под ръка човека и пресякохме.

‒ Много Ви благодаря!

Оп-па-а! Той ми благодари! Та то било лесно. Тази брън- ка май ще се окаже фасулска работа.

– Извинете, искате ли да пресечем още три пъти? – по- питах слепеца, който се беше отдалечил едва няколко метра.

– Моля?!

– Няма да отнеме много време. Добре де, поне още вед- нъж.

– Вие подигравате ли ми се?

– Извинете, тъпа шега. Днес не знам какво ми става. Не се сърдете, моля.

Голям съм глупак. Братан поиска да получа благодар- ност от четирима, а не четири „Благодаря!“ И така да е. Пак е просто. Тук е оживено, ще изчакам някой друг сле- пец, стига да не пуснат звуковия сигнал. Зачаках. Никак- ви слепи повече. Само някаква баба, която едва крета, ама на нея как да ѝ помогна? Освен да я пренеса. Най-много да ме тресне с бастуна си по главата, ако се опитам да я вдигна.

Все пак продължих да чакам. Майка с количка. Няма как да ѝ помогна. Зададе се старец с чувал. Ето го втория!

– Искате ли да ви пренеса чувала? – попитах, разпъвайки устата си в най-широката възможна усмивка.

Старецът ме изгледа от глава до пети и ускори крачката. И с тоя няма да стане! На ъгъла забелязах просяк. Свил се беше на три, подпрял брадичка на коленете и вторачен в шапката пред себе си. А, ей го обекта! Приближих и пуснах едно же- лязно левче в шапката. Никаква реакция. Хвърлих още един лев. Пак нищо. Приклекнах до него и почти изръмжах:

‒ А бе, ти едно „Благодаря!“ няма ли да кажеш?

Мълчи. Погледнах го внимателно. Беше заспал. Не, май беше мъртво пиян. Или и двете. Е, като няма благодарност, ще си прибера левчетата. Тъкмо бръкнах в шапката и някой над мен се разкрещя:

– Що крадеш на човека милостинята бе, нещастник?

Скочих като пружина, измърморих нещо от рода, че всъщ- ност тези пари са мои, и побързах да се отдалеча. Погледнах часовника. Добре де, за половин час едно „Благодаря!“ не е лошо! Сигурно наоколо има и други просяци. Нормални. Трезвени. С чувство за благодарност.

Взех да обикалям уличките. Няма просяци. Какво, по дя- волите, става? Друг път се прескачат, сега няма! Върнах се на светофара. Всички са зрящи и си пресичат самостоятел- но. Утрепах още половин час.

Мернах отсреща опашка за дюнери. Хрумна ми гениална идея. Ще се наредя на опашката и като ми дойде редът, ще го отстъпя на човека след мен, а той ще ми благодари. След десетина минути бях пред продавача.

– За Вас?
Зад мен чакаше стара жена.
– Извинете, искате ли да Ви отстъпя?
Жената нито ме погледна, нито ми обърна каквото и да

било внимание. Направо си поръча, като че ли най-естест- веното нещо на света беше някой да ѝ отстъпи място. По дяволите! Наредих се пак. Отново дойде редът ми. Тъкмо обаче да се обърна и да предложа любезно услугите си, ко- гато дюнерджията се развика:

– Ти к'во само се редиш на опашката, без да купуваш, бе? Джебчия ли си? Искаш ли да извикам полиция?

Хората взеха да си опипват джобовете и чантите.

– Ще поръчваш ли, или да викам ченгетата? – изрева дю- нерджията.

– Извинете, а ако аз извикам полиция, ще ми благода- рите ли?

Не знам как я изтърсих тази глупост. Глупост не, ами направо съвършена простотия. Отзад някакъв двуметров орангутан избоботи:

– Няма какво да викаш, сега ще го обърна с хастара на- вън, да видим какво е преджобил.

Никога не бях подозирал колко съм пъргав. За секунда се озовах поне на двайсет метра от дюнерджийницата. Скрих се зад ъгъла и погледнах часовника. Още половин час беше отлетял. Ужас! А дотук – само едно „Благодаря!“ Откъде да ги взема останалите три? Луди старци, кьор кютюк пияни просяци, истерични продавачи. Реших да се махна от този квартал.

Тъкмо се бях засилил да пресека зебрата на малка улич- ка, когато видях млада двойка да пресича, а една кола, за- вивайки, едва не ги блъсна. Мъжът изруга и ритна задната гума на автомобила. Колата спря, от нея изскочи костюми- ран шопар и се развика:

– Ти какво риташ бе, селянин?
– А ти не виждаш ли, че е зебра бе, свиня такава?
– Ела бе, нещастник, ще ти кажа кой е свиня!
Младият мъж направи две бързи крачки към шопара и

светкавично замахна. Айде, стана тя, каквато стана, поми- слих си. Шофьорът се наведе по-енергично, отколкото пред- полагаше туловището му, и юмрукът прелетя над главата му.

– Само почакай! – изсъска шопарът и извади някакво же- лязо от колата. Младежът с шут го изби от ръката му. Аз се хвърлих, взех желязото и го подадох на шопара.

– Готин, мерси!
Я! Едва успях да се зарадвам и младият мъж ми изкрещя: – Ти пък що се бъркаш бе, смотаняк?
Май случих на луд. Лудият направи две крачки и ме рит-

на. Опитах се да му хвана крака и обувката остана в ръцете ми. Нов шанс, светкавично мина през главата ми. Между- временно шопарът се качи в колата си и изчезна.

– Извинете, искате ли да Ви дам обувката? Ама при усло- вие, че ми благодарите!

Човекът явно беше побеснял и както се беше отдръпнал, отново се засили към мен. Хвърлих обувката и с два скока се озовах в близкия магазин. Уф! Да броим! За час и половина ‒ две благодарности и трима простаци!

Замотах се. Мина още половин час. Телефонът ми звън- на. О, не, шефът! Май опитът на Братан приключи. Вдигнах. ‒ Попов, къде си? Трябва да говорим. Омръзна ми да се занимавам с теб. Трябва да се разберем веднъж завинаги.

Идвай веднага!
И на мен тази професионална игра ми беше омръзнала.

Той – главен редактор на всекидневник, аз – колумнист. За някакви триста лева на месец.

Взех трамвая. Да бе, веднага! Поне четиресет минути ще се лангъркам. А тук на кого да помагам? Неделя е, празни места – колкото искаш. Не мога да отстъпя. На ватмана няма как да помогна. Май експериментът наистина свърши.“

Влязох в кабинета на шефа.

– Седни, седни, че като стърчиш, още повече ме драз- ниш! Знаем, разбрали сме се, на колумнист текстовете не се пипат. Ама май са ти били пълни с восък ушите, когато ти казах, че с „Мънди“ ЕООД не се занимаваме. Ако ги беше споменал между другото, щях да махна едно-две из- речения. Ама ти целия си коментар си построил на нея! Дивашка глобализация, износ на капитали, ограбване на нещастния народ, безсилие на държавата, продажни чи-

новници, неизгодни концесии... Трябва да ти свалям це- лия коментар. А после твоите 20-30 смахнати фенове да ме подлудят с телефонни обаждания! Че и писма пишат, че и коментари в други вестници ‒ как съм ти задушавал патриотичното, човеколюбиво, капиталоненавистно вир- туозно слово! Как съм бил върнал вестника двайсет годи- ни назад, как съм лижел задника на олигархията... Какво да те правя? Тиражът в твоя ден – по-голям. Чудесно, ама не можеш ли да запомниш имената на три фирми, кои- то, образно казано, ти плащат хонорара? Не, ще го махна този коментар! И трябва на негово място да сложа какво да е, защото е вече почти пет, а в резерв имам само две- три баналности.

За секунди замълча. Мислих, че е свършил, но той про- дължи тирадата:

– И държа да подчертая – за година само два пъти съм ти свалял колонката. А като те питат, ти – „Цензура!“ Не можа ли веднъж да кажеш, че не си успял да я напишеш, че те е болял зъб? Благородна лъжа в името на професионализма. А? Никога ли не те боли зъб?

– Добре бе, шефе, извинявай! Просто забравих. Ще сменя „Мънди“ с „Меджик прешъс“. Те са еднакво смра- дливи глобализационни задници. За „Меджик“ нещо да кажеш?

Главният се замисли. После вирна показалец и изломоти:

– „Меджик“... Ами да, това е верният пример. Искахме им реклама, но те се направиха на велики. Бий ги до поси- няване. Хайде, сядай зад компютъра, че графикът ми диша във врата. И ти благодаря!

Йес! Три! Три! Три! Да, ама за четири няма време. Про- валих се.

Станах от стола, взех гарафата с вода, шефът ритуално държеше на масата тази четиресетгодишна гарафа, отидох до цветята и полях една саксия.

– Ти сега на чистачка ли се правиш?

– Не бе, шефе, забелязал съм, че чистачката не обича точно това цвете и не го полива редовно. Всеки е луд за връзване.

Шефът се отпусна на стола и ме погледна кротко, нещо, което му се случваше рядко.

– Благодаря ти и за това!

– Благодариш ми, ама това няма значение. Остават си три пъти. Не може от един човек две благодарности.

Това го изтърсих, без дори да осъзнавам какво и на кого говоря.

– Моля? Кое няма значение? Нещо си превъртял! Добре, оттеглям тази благодарност. Остава само първата.

– Тя върши работа!

– Върши, я, без нея може и да те изхвърля. А твоите смахнати фенове да квичат! Ще им мине.

Седнах зад компютъра. Свърших каквото трябва. Погле- днах часовника. Пет без пет. Провалих се в играта. Как може за четири часа да не успея да получа четири „Благодаря!“, да направя четири жеста? Направих три. На всичкото отгоре единият беше на шопар с щанга, когото с удоволствие бих сварил в собствения му сос.

– Чао, шефе!

Слязох с асансьора. До портиера, на фотьойлчето за гос- ти, седеше старец. На осемдесет и повече. От онова желязно поколение, което си отива вече.

– Извинете, Атанас Попов?

– Да! – отговорих леко раздразнено. Не ми беше до раз- говори за вестника, за статиите, за България, за света.

– Благодаря ти, моето момче! Последната ти статия на- право беше кислород за мен. Бъди винаги прям, не проме- няй нищо, когато те натискат, защото ако си истински, ако има сто души като теб, има надежда за България!

– Я пак! Благодари ли ми? 64

Прегърнах го и го притиснах здраво. Четвъртата благо- дарност!

– Аз ти благодаря! Да знаеш колко важна за мен е оцен- ката на читателите!

Очите на стареца се насълзиха.

– Чувал съм, че си емоционален. И че те боли за всичко, кое- то става в нашата нещастна страна. Още веднъж ти благодаря!

– Една благодарност ми е достатъчна! – потупах го по рамото.

Беше пет. Набрах Братан.
2.

– Готово. Благодариха ми четири пъти...
– Поигра ли си?
– Така си поиграх, че на три пъти щяха да ме бият.
– Ами, така е. Опитваш се да направиш някому добро, а

той налита на бой... Ела да разкажеш. Утре в 18. Можеш ли? – Мога.

– Ул. „Четири уши“ No 12, вход Б, ет. 5, ап. 30. – Какво ми обясняваш? Нали днес бях у вас? – За да не се объркаш.
Засмях се.

– Да не съм малоумен?

В 18 без пет влязох във входа. Асансьорът не работеше. Изкачих стълбите. Застанах пред вратата и тъкмо да звън- на, видях, че на металната табелка пише „Петрови“. Какви Петрови? Вчера пишеше „Братан Христов“. Погледнах за номера на етажа. Беше си петият, а апартаментът – 30. Да, ама тук живеят Петрови, а не Братан. Вероятно съм объркал входа. Слязох по стълбите. Входът си беше Б. Значи не съм запомнил добре. Сигурно Братан живее във В.

Влязох във вход В. Тук асансьорът работеше. Качих се на петия етаж. Номерът на апартамента обаче беше 45 и на табелката пишеше „Пеневи“. Със сигурност не е тук... Не е този апартамент. Освен това, не може всичко да съм запом- нил грешно. Човекът каза Б, апартамент 30. Хайде, да обър- кам В с Б, както и да е. Ама 30 с 45, няма как. Беше станало 18 и 15. Да взема да му звънна по мобилния? И какво, да се окаже, че съм малоумен?

Слязох с асансьора и отново хлътнах във вход Б. Заизкач- вах се и пак застанах пред врата No 30. Табелата – „Петро- ви“. Погледнах часовника – 18 и 25. А той, като закъснявам, защо не ми звъни? Главата вече наистина ме заболя. Сигур- но съм объркал улицата. Да, ясно видях табелата на самия блок – ул. „Четири уши“. Ама... наистина ли я видях?

Стоях тъпо пред „Петрови“ и тъкмо да направя кръгом, GSM-ът ми изпиука, съобщение от Братан: „Хайде, звън- ни, де!“ Това пък сега какво е? Значи съм на правилната врата. Отказах да си блъскам главата повече. Звъннах. Ни- каква реакция. Пак звъннах. Пак нищо. Този път вече взех да побеснявам. Телефонът пак изпиука: „Моля, влез!“ Ки- пнах. Този човек ми се подиграва! Пълен идиот! Два дни се занимавам с някакъв идиот. Дали да не си тръгна?

Натиснах бравата. Отключено. Влязох. Разбира се, това беше стаята. По-семпла не бях виждал. Гол паркет, старо легло с метални табли, маса, три стола и етажерка с книги.

Да, ама къде е Братан? Първо, откъде знае, че съм пред вратата? Второ, защо не ми отвори? Трето, кани ме да вляза с sms. Четвърто, къде е, по дяволите? Досрамя ме, че изобщо мисля. Придърпах един стол и седнах. В този момент на вратата се звънна, а телефонът ми изпиука за трети път: „Отвори, де!“ Толкова бърза смяна на чувства не бях изживявал. Гняв, обида, учудване, безпомощност, срам, дори страх. Целият този миш-маш – за една секунда. На втората секунда най-изненадващо се добави и спокой-

ствие. Олимпийско. Някой ми се подиграваше. Нищо не разбирах. Станах машинално и отворих. Насреща Братан ми се хилеше.

– Няма ли да ме поканиш?

– Разбира се, заповядай, чувствай се като у дома си! – изумях от непукизма и лекотата, с която казах тези думи. Дори изпитах удоволствие.

Братан придърпа един стол и седна срещу мен. Извед- нъж стана абсолютно сериозен. В следващия миг очите му се присвиха, изду бузи като човек, когото го напушва страхо- тен смях, но се опитва да се въздържи. Пак стана сериозен.

– Можеш ли да ми обясниш какво става? – попитах. – Колко е часът?
– 18 и 40.
– Бяхме се разбрали за 18.

Отново взе да ме връхлита бяс. Опитах се обаче да го кажа съвсем спокойно:

– На вратата пише „Петрови“.

– И какво от това? Нали вчера идва? Нали ти повторих адреса? Нали каза, че няма нужда, защото не си малоумен?

– Ама помня много добре табелката – „Братан Христов“. Какви са тия „Петрови“?

– Просто отвъртях моята табелка и сложих тази на пре- дишните собственици. Това е.

– Ти си луд!

– А ти, като си толкова сигурен къде живея и след като вчера беше тук, какво слизаш и се качваш като побъркан? Една табелка, голяма работа!

– И как разбра, че съм пред вратата, че да ми пуснеш sms?

– В 6 без 5 бях зад шпионката. Четеше табелката както Шамполион е гледал египетските йероглифи, преди да ги разчете. Беше забавно. Тръгна си, но бях сигурен, че ще се върнеш. Качих се на горната площадка и оттам ти пуснах sms-ите. Това е, много е просто.

– Добре де, какви са тези тъпотии? За какво ти е всичко това? Защо ме правиш на маймуна?

– Просто смених една табелка. На маймуна ти сам се на- прави.

– А ако бях звъннал, въпреки табелата?
– Щях да ти отворя.
– И цялото това разиграване нямаше да го има?
– Точно това нямаше да го има. – Братан се почеса теа-

трално. – Щях да измисля друго...
– Не знам. От два дни те познавам, доверих ти се, а ти ме

вкарваш в някакъв абсолютно нелогичен свят. Не разбрах защо търся благодарности. Не разбирам номера с табелата. Не разбирам защо те нямаше у вас, та да ми звъниш и аз да ти отварям... Ще дадеш ли някакво обяснение? Ха, сега, кажи нещо за брънките...

Братан се направи, че не ме е чул.
– Разкажи подробно какво се случи вчера.
Разказах.
Когато приключих, Братан замълча по-дълго, отколкото

очаквах. После заговори много бавно, сякаш изричаше въл- шебни формули.

– Всички тези ситуации са те деавтоматизирали... Деав- томатизацията е алфата... Тя е началото на пътя. Независимо дали става дума за Дон Мигел, за Ошо, за Гурджиев или за пътя на някой друг учител.

– Не разбирам...
– Исках да ти вкарам малко кислород в главата.
– Ти щеше да ми вкараш един бастун в главата, един шут

в ребрата и едно обръщане с хастара навън пред опашката за дюнери. Ако това е кислород, имаш оригинално литера- турно ръководство.

– Ще запомниш ли тези ситуации?
– Има си хас!
– Ще ги запомниш, защото си ги създал. Всеки от обек-

тите е бил в центъра на твоето внимание. В центъра, не в периферията. Сетивата ти са били изострени. Без задачка- та, както иронично я наричаш, щеше да минеш като авто- мат и покрай слепеца, и покрай скандала на пешеходната пътека, и покрай дюнерите. Дори и покрай човека, който ти е благодарил за някаква статия. Обикновено се носим на вълните на връхлитащите ни мисли и чувства, а всич- ко около нас е фон. Ние пък сме автомати, които пресичат този фон. Задачата те извади от навиците, изостри сетивата ти, превърна фона в реален свят. С една дума, ти направи нещо за своето деавтоматизиране. Това имах предвид, като казах „кислород“.

– И за какво ми е?

– Това е първото условие, ако искаш да промениш нещо в себе си.

– А ако не искам?
– Тогава не ти трябва. Ама се предполага, че ти трябва. – Откъде се предполага?
– Дори само от присъствието ти на срещата с Дон Ми-

гел. Всичко, което пише той, те тласка да се променяш. Да правиш живота си по-осъзнат. А оттам – да рушиш стере- отипи, които те правят нещастен, и да градиш стереотипи, които могат да те направят щастлив. Или, да не използваме толкова силна дума – по-спокоен, по-уравновесен, по-хар- моничен.

Братан замълча за малко и продължи с въпрос:
– Други автори като Дон Мигел четеш ли?
– Чета.
– И как ги четеш? Не можеш да възприемаш книгите на

такива автори просто като литература. То е все едно много да обичаш да четеш ръководства по плуване, но изобщо да не ти идва на ума да влезеш във водата.

– Разбира се, че не. Много искам да ми се случат състоя- нията, описвани от тези автори. Дори в конкретни ситуации

се сещам за някои съвети и се опитвам да ги следвам. Вчера, например, когато държах обувката на онзи младеж от раз- правията и когато той се засили към мен, си казах: „Не се притеснявай, Наско! Нищо лично!“ И добре, че не се замис- лих много, защото ако се бях отнесъл в размисли, щеше да ме фрасне. Освен това всеки ден правя по десет минути ме- дитация. Чинмой казва: „Правете медитация поне по десет минути на ден“...

Братан избухна в смях. Изръкопляска, после вдигна ръце и започна да си върти раменете и торса, все едно се канеше да затанцува бавен народен танц.

– Ще ме скъсаш! По десет минути!? Знаеш ли, че този гуру е бил 20 години в манастир и общо взето по цял ден се е занимавал с медитация? Тъй като ти обаче със сигурност си двеста пъти по-възприемчив и по-талантлив от него – десет минути. Добре, че не е продължил и не е казал, че десет дни са достатъчни.Тези хора много ме забавляват, когато се правят на педагози. Общо взето пишат за аме- риканската публика и пресмятат как да се изразят, за да не запокити американецът книгата в кошчето за боклук. Нали се сещаш западнякът как ще реагира, ако някой му каже, че трябва да отделя за нещо по три-четири часа на ден и след 20-30 години ще постигне еди какво си? Педагози, братко, педагози! Искат да те поставят на Пътя. Не да те накарат да вървиш по техния път, а просто да ти го посочат. Все едно африканец, ако иска да обясни на ескимос колко е хубаво да се пече на слънце, да извади джобно фенерче и да му светне в лицето.

– Давай по-направо!

– Добре. А бе, защо ми прекъсваш педагогическия устрем? За да постигнеш каквото и да било, е необходимо известно количество усилия. Най ме развеселяват рекламите за фитнес съоръжения. „Седнете, хванете се за дръжките и срещу пет минути коремни преси на ден – хоп! – коремни плочки!“ Все

едно да кажеш на дете, което иска да стане цигулар: „Ето ти, момче, цигулката, упражнявай се по десет минути два пъти седмично и чакай славата!“ Пълни глупости!

– Е, то за спорта и изкуството е ясно.

– А защо мислиш, че за психиката е по-различно? Че за да станеш добър тенисист, трябва да се спукаш от трениров- ки, а за да овладееш някаква духовна нагласа, стига да четеш книги? Или за да станеш добър баскетболист, е достатъчно да гледаш качествени мачове и да разлистваш ръководства по баскетбол?

– Почваш да се гъбаркаш с мен...

– За да направиш добри бицепси, трябва да вдигаш гири. А за да спреш например да се ядосваш на ситуации, които не можеш да промениш, какъв уред ще използваш?

– Водка.

– Става. – Братан се разсмя. – Нали повече няма да ос- порваме твърдението, че за да постигнеш нещо, което не владееш, са необходими тренировки?

– Няма.

– Знаеш ли кой е един от сериозните проблеми на тази нива? Цялата плеяда от гурута, които ни заливат с книги, а и с лекции, говорят за някакви финални състояния, но зъб не обелват за Пътя. Как се постигат тези състояния, какви пре- пятствия трябва да се преодоляват, на какви жертви трябва да е готов човек.

Разговорът взе да ме отегчава. Опитах се да го съкратя:

– Разбрах! Освен да се чете и да се слуша, трябва и друго. Ей сега отивам да потърся един-двама с маниве- ли, за да изтренирам върховното спокойствие и сливане с Вселената!

– Майтапиш се, но мисля, че се изразявам ясно.

– Дай нова задача, пардон, тренировка. Вчера малко се деавтоматизирах, погледнах на света със свежи очи. Утре какво?

– Утре изпроси 32 благодарности!
– Моля!?
– Шегувам се бе, човек.
По изражението на Братан разбрах, че наистина е готов с

нова задача. Погледна ме доста строго:
– Опитай се в някаква ситуация да реагираш по начин,

противоположен на този, който ти идва спонтанно. Знаеш, всеки си има изграден характер, отработени рефлекси общо взето за всичко. Особено за случки, които се повтарят стоти- ци и хиляди пъти. Секунда преди естествената си реакция, обърни нещата. Тук фокусът не е върху другия. Тук фокусът е върху самия теб.

– Колко пъти? И утре да дойда да докладвам ли?

– Няколко пъти, но не за време. Обади се, когато почувст- ваш, че ти се удава. Ще ме питаш ли за смисъла?.. Обади се. Може да се поразходим и да си поговорим.

– Не искаш ли да дойда пак тук?
– А бе, нещо не се оправяш с табелите!
– А, добре, че ме подсети. Това с табелата за досъбужда-

не ли беше?
– Общо взето, да. Малко вероятно беше да се хванеш, но

стана...
– ОК! Предполагам, че като изляза оттук, ще се намеря

на ул. „Четири уши“, нали?
Изкиска се както само той си може.
– Освен ако от тренировки не е изпаднало едното!

Тръгнах по маршрута, който ме изприщи с благодар- ностите. На светофара нямаше слепци, просякът си беше на мястото... Да постъпя по-начин, който не ми е естествен. А как постъпвам естествено? Когато ми е кеф, хвърлям на човека един лев. Ако не съм в настроение, просто го подми-

навам. И двете са естествени. Как да постъпя сега? Да му ритна шапката? Да седна до него и да протегна ръка? Да му взема това, което има в шапката?

Спрях се и му хвърлих един лев.
– Благодаря, господине! Господ здраве да ти дава!
– А, значи чак сега ми благодариш!
– Че кога, преди да пуснеш левчето ли?
– Вчера минах, пуснах ти левче, обаче ти дори не мръдна. – Не съм бил аз. Вчера на смяна беше брат ми. Много си

приличаме. Сигурно е бил пиян. Понякога го доставят пиян от сутринта.

– Как така го доставят? Кой го доставя?

– Благодаря ти, господине, за левчето. Нямам какво да казвам повече.

– А още две изречения срещу още едно левче? – Може...
Пуснах още една монета.
– Та кой го доставя?

– Хората на шефа.

Сетих се за едно вестникарско разследване, според което просяците из центъра всъщност са наемни работници. По- точно крепостни. „Купуваш“ си място, намираш си просяк и бизнесът почва.

– Ще ми дадеш ли интервю? – Никаква реакция.

– Няма да те снимам, няма да ти казвам името. Дори работното ти място няма да уточнявам.

– Това е опасно. Мога да си загубя хляба. Дай си телефо- на обаче за всеки случай.

Просякът извади лъскав смартфон и се приготви да за- писва.

– А бе, твоят телефон е по-нов от моя! Пък просиш...

– Да не мислиш, че съм го купил. Аз едва изкарвам, за да се нахраня. Шефът ми го даде преди месец, защото съм бил ударник. По-рано, казва, даваха на ударниците часов-

ници. Днес работодателите, казва, сме по-извисени, даваме смартфони.

Продиктувах му телефонния си номер. Отказа да каже своя.

Продължих. Край будката за дюнери момче на десетина години стоеше и гледаше хората в ръцете. По-скоро погледът му шареше – от ръцете към очите и обратно. Не беше мургав.

Как трябваше да постъпя? Да го подмина, е естествено. Да му дам левче, е естествено. Що не взема да го перна по врата? Така никога не бих постъпил. Видя ми се просташко. И тук се отказах да тренирам.

Днес явно ми е тръгнало да раздавам пари. Извадих левче, потупах го по рамото и му подадох монетата, без да кажа нищо. Момчето за секунда ме изгледа и с отработена интонация каза:

– God bless you!
– Що „Год“, бе! Не може ли „Бог“?
– Извинете, помислих Ви за чужденец!
– И защо ме помисли за чужденец?
– Ами защото нищо не каза! – момчето мина на „ти“. –

Чужденците обикновено нищо не казват. Нашите или започ- ват да ругаят, или ръсят нещо от рода: „Парите не са за ракия на баща ти!“ Мога да го кажа още на два езика – Dieu te benni! И Gott segne Dich! През лятото на морето върши работа.

– И кой те научи?
– Татко, той знае три езика.
– Този, на когото изпросеното не е за ракия ли?
– Същият.
– А той какво работи?
– Нищо. От две години си стои в къщи и чете книги.
– И ти трябва да изкараш пари за в къщи?
– Не, татко ми казва, че ако си изкарам пари да се на-

храня два пъти, е супер. Той чисти три входа и нещо из- карва.

Толкова отворен и словоохотлив просяк не бях срещал.

– Да му кажеш на баща ти, че на френски е Dieu te benisse! Изпускаш едно „с“ накрая.

– Благодаря!

Гледай, колко лесно било с благодарностите! Тръгнах към спирката на трамвая. На няколко крачки от нея ме прес- рещна стара циганка. Стискаше зелен стрък.

– Чакай, сине, да ти кажа кви убави работи те чакат!

В такива моменти побеснявам. Не обичам да ме спират, не обичам да ми гледат, не обичам да съм обект на отработен цигански рекет. Тъкмо да ѝ кажа да се разкара, или по-кул- турно „да си гледа работата“, или още по-културно, „всич- ко знам за себе си“, отново се сетих за задачата. Трябва да реагирам по противоположен начин. Тук е лесно. Ще се спра. Ще се усмихна. Ще се зарадвам. Ще умирам от любо- питство! Спрях и се захилих.

– Господ да те благослови, сине!

А бе, при този Господ голяма девалвация пада! И отново почувствах как в стомаха ми се надига лошотията. Задържах обаче усмивката. В книгите пише, че ако се хилиш известно време изкуствено, външната усмивка се превръща във въ- трешна. Било някакво свързване на рефлексите.

– Казвай!
– Имаш ли деца?
– Нямам, излъгах.
– А да знаеш какъв син ще ти се роди! Като порасне ще

стане.... Ти кво работиш?
– Локомотивен машинист съм. – Да продължа да лъжа

ми дойде някак отвътре.
В съзнанието ми обаче се появи проблем. Като лъжа тол-

кова спокойно, това брои ли се за неестествено поведение? Май не, защото лъжа спокойно. Да, ама по принцип в такива ситуации аз не лъжа. Следователно в момента моето поведе- ние е обратното на естественото... Обърках се...

– Как сте, господине?

Какво става днес? Всички просяци едни възпитани, все едно от Сорбоната излизат. Окопитих се. Приближих си ухилената физиономия.

– А, нищо, нещо се отнесох. Та какво казваш за сина?
– Твойта професия ще вземе. Машинист ще стане.
– Боже мой, машинист, какъв сладур! (Неестествено).

Боже мой, каква радост! (Неестествено) Ти, бабо, направо си чудесна! Какви предсказания! Какво щастие ми подна- сяш! (Неестествено)...

– Дай, синко, едно левче, че баба не е яла от вчера наобяд!

Гневът ми, който се беше свил на орехче, обграден от светлината на радостта, взе да расте. Стана като карпуз. А светлината взе да се разсейва като мъгла. Днес Бог и левче- тата за нищо ги нямат! Понечих да махна с ръка и да ѝ обър- на гръб. (Естествено). Вместо това обаче продължих да се хиля, извадих левче и ѝ го дадох. (Неестествено). Циганката натика в ръката ми зеленото стръкче.

– Само не ме благославяй, моля те! – почти изсъсках най-естествено. Стръкчето обаче запазих. И продължих към спирката.

Ха, сега де! Изпълних ли задачата? Такава смесица от естествени и неестествени реакции, направо не е ис- тина!

Качих се на трамвая. Бръкнах за билетче, но бях ги свър- шил. Нищо, всеки ден дупча. Точно днес ли ще проверят? На късмет! Късмет, късмет, ама след третата спира се зададе контрольорка. Ега ти късметът днес! Започнах да мисля трес- каво. От противоположната страна също се зададе контро- льор. Те така правят. Няма мърдане. И сега какво? Явно ще се ръся още, отиде ми надницата, ама поне да измисля нещо по задачата.

‒ Билети и карти, моля! ‒ контрольорката ме загледа втренчено.

Кое е обратното на това, което бих направил? Да побег- на? Да почна да ѝ се хиля като на циганката? Що не взема гордо и невъзмутимо да ѝ обясня, че аз за тоя скапан градски транспорт пари не давам? А как бих постъпил „нормално“? Да смотолевя виновно, че „билет нямам“, да се огледам как да не се разбере, за да не стане скандал, и да си извадя па- рите за глобата. После да се усмихна виновно и да пророня нещо от рода на „Толкова рядко се случва... Нямаше билети на будката...“ .

– Билет или карта, моля! – Този път прозвуча като „Горе ръцете!“

– Нямам. ‒ Ето, това беше естествено. Хем ще дам пари, хем ще се проваля.

– Като нямате, 20 лева!

Осени ме невероятна идея. Погледнах я от упор, поех дълбоко въздух и изръсих следната глупост:

– Вие ще ми дадете 20 лева!

Да поискаш строго 20 лева, е абсолютно обратното на това да извадиш виновно 20 лева! Гениален съм!

– Моля??! Откъде-накъде?

– Защото съм оскърбен, защото съм един намачкан граж- данин на тази република! – продължих с още по-големи глу- пости.

Обля ме студена пот. Как е възможно да кажа такава простотия? Само за да се докарам пред Братан? Абсолютно загубих контрол. Мина ми през ума да продължа с „Много ми се иска да правя секс с вас!“ Като я гледах тази маймуна в шлифер, по-обратно на това, което чувствах, не можеше да се измисли. Репликата обаче вече беше опасна. Затова изръ- сих най-шантавото нещо, за което човек може да се сети на мое място:

– Извинете, много съм объркан. Ще имам син, който ще става локомотивен машинист. Представяте ли си, маши- нист! Тъжно ми е!

– Колега, моля те, ела помогни! Някакъв луд не иска да си плати глобата!

– Как да не искам бе, госпожо? За мен глобата е чест!

Извадих 20 лева и ги подадох. Контрольорката ме гледа- ше така, както аз гледах Джокондата, когато бях за пръв път в Лувъра. Скъса ми билет за нередовен пътник и подмина. Отдъхнах.

Обаче, какво? Какво се случи? Това, че дадох 20 лева, ясно. А как постъпих – естествено или неестествено? От една страна, платих си като поп. Освен това през повечето време гледах виновно. Говорих тихо. Дотук – всичко естест- вено. Обаче! Да съм искал друг път от контрольор 20 лева? Не съм. Какво по-идиотско от това? Тя обаче даде ли ми 20 лева? Не. Аз ѝ дадох! Някакъв тик на неестественост и край! Ако бях настоявал, можех да имам страшни неприятности. Ако бях настоявал, те това щеше да е обратното на онова. Аз обаче най-страхливо взех да се оправдавам, че синът ми щял да става машинист. А това естествено ли е? Не! Добре де, всяка казана глупост ли води до изпълнението на такава задача? Абсурд!

Изобщо не можех да преценя това, което се случи от „Че- тири уши“ до тук, какво качество има. При просяка – ес- тествено поведение. При малкия до дюнерите – горе-долу, въпреки, че такива почти философски разговори с малък просяк не съм имал. С циганката, изобщо не мога да преценя – гняв на орех, на карпуз, на буца, ухилен, спокоен разговор и така нататък. Хем така, хем не е така. С контрольорката – също. Естествено, неестествено, пълен буламач... Оказва, че нито разбирам задачата, нито имам ясни критерии дали съм се справил.

Прибрах се, разположих се на фотьойла и звъннах на Братан.

Разказах му за трамвая и контрольорката.
– Добре де, кое е обратното на това да извадя виновно 20

лева и да си платя глобата? Нали обратното е аз да ѝ поис- кам 20 лева?

– А можеш ли да ѝ ги поискаш така, че да се усмихне? Да разбере шегата? Ти сигурно си се опулил, някакви страхо- вити нотки в гласа си пуснал, изобщо си я стреснал жената. Веднага те е помислила за откачен.

Братан замълча. Бях забелязал, че го прави, когато смята да каже нещо много важно.

– За две неща не се разбрахме. – Братан продължи бавно. – Първо, на другия трябва да му изглежда, че поведението ти е естествено. Не може да ти вика, че си луд. Второ, не трябва да го нараняваш, да го обиждаш. Ако го обидиш, и моноли- тен да си в своята неестественост, провалил си се. Иначе, без тези две условия, е много лесно. Излизаш през зимата по бермуди на улицата и започваш да викаш „Долу Обама!“ Какво като е неестествено? Или както си вървиш, зашлевя- ваш на някой рахитичен един шамар.

– Това не си го обяснил.
– Сигурно съм мислил, че е очевидно.
– Давай с конкретния случай с контрольорката! – бях

твърдо решил да доизясня казуса.
– Де да знам. Трябва да съм в самата ситуация и внима-

телно да наблюдавам другия. Добре, ще опитам на сляпо. Защо не ѝ каза, че нарочно не си си купил билет? Че за теб е голяма гражданска чест да бъдеш глобен, защото вместо с 1 лев, ще обогатиш Столична община с 20 лева. Това те изпълва не с вина и срам, а с гордост! Кажи ѝ, че за теб ще бъде гордост и огромна гражданска удовлетвореност и утре да се срещнете, и утре да дариш за благото на София 20 лева.

– А тя как ще ме гледа?

– Трябва да наблюдаваш и да внимаваш. Може ли да се отнесе враждебно към твоята патриотична реч? Сигурно не може. Дори е възможно да се засрами, че е понечила да се

отнесе грубо към един дарител, благодетел на обществото. Ей това ако постигнеш ‒ да я засрамиш, да предизвикаш у нея ридание, че се отнася грубо с един светъл столичанин, ще е истинско „обръщане“!

– Никога не мога да разбера кога си сериозен и кога се гъбаркаш.

– Накарай я да каже, че ти се възхищава. Не е толкова сложно. Ако успееш, ще си постигнал повече от „обръща- не“. Та ти можеш да ѝ станеш кумир! Представяш ли си, на другия ден пак те проверява и ти пак нямаш билет. И вместо да свъси вежди, тя те поглежда с обожание и отронва: „Гос- подине, вие пак сте готов да обогатите Столична община с 20 лева. Прекланям се пред Вашия спонсорски дух. Смятам обаче, че са достатъчни 10. Намалявам глобата наполовина – 10 лева. Не може всеки ден само вие да поемате спонсор- ството в трамвай No 5!“ Ти обаче ще се запънеш и ще искаш да ѝ дадеш 30 лева. Това ще я разстрои, ще я обърка. Ти ще бъдеш на път да създадеш драма в една контрольорска душа. И тук трябва да спреш. Защото, запомни, всички тези упражнения не трябва да водят до болка в други души. Дай ѝ двайсетте лева и не тормози повече патриотичното съзна- ние на служителката!

– Братане, откъде да намеря толкова чувствителна и бла- городна контрольорка?

– Пълно е. И аз веднъж пробвах номера с билетчето. Само че бях си го продупчил. Когато жената застана пред мен, започнах да търся трескаво. Бъркам в джобовете на панталона, опипвам джобовете на сакото, вадя портмоне и ровя вътре. Плескам се по челото и проверявам в задния джоб на панталона, отварям си чантичката и се блещя в нея! Изобщо симулирам такава паника и такова отговорно граж- данско съзнание, че сам си се издигнах в очите... Тя ме гледа спокойно и още по-спокойно казва:

– Господине, може ли да прекратите този цирк? 80

– Откъде разбрахте, че е цирк?

– През цялото време ме наблюдавате много внимателно с крайчеца на очите си.

– А вие, госпожо, да не сте психолог?

Веднага извадих билетчето и ѝ го подадох. Тя се усмих- на, скъса го, наведе се леко към мен и тихичко каза:

– Нещо повече. Доктор съм по психология.
– И късате билетчета?
– А какво да правя, института го закриха преди година. – Знаете ли, и аз съм завършил психология?...
Това не го знаех.
– Наистина ли?
– Че не ти ли казах? Само че отдавна не работя като та-

къв. От двадесет години съм букинист. Това обаче е друга тема... Слушай продължението. Много любезно и много предпазливо ѝ предложих да се срещнем и да си поговорим. Сега сме приятели. Не се виждаме често, може би два-три пъти в годината, но когато си говорим, е празник. За мен. Мисля, че и за нея.

– Това е някакво изключение. Доктор по психология – контрольор в градския транспорт.

– Изобщо не е изключение. В такситата всеки трети е с висше образование. При продавачите горе-долу е същото. Трябва да имаш очи, за да ги видиш. Или да вземем пазачите. Минавам веднъж покрай един портал, гледам байчото вътре и очаквам някаква нечленоразделна реч. А изведнъж чувам:

Планини от печал
Аз към теб извървял,
В твоя сън, в твоя скут ще се срина. Колко малко живот
Господ Бог ни е дал!-
По-нетраен от дим през комина.

(Валери Станков)

– Оказа се поет, братко! А веднъж, при подобен случай чувам следното:

Но тръгват си те пак одрипани, с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...

– Това е Смирненски!

– Че те, поетите, драги, напоследък много рецитират Смирненски. Ще напиша някой ден книга за тези пазачи. Ще се казва „Нощните пазачи на България“.

– Добре, да се върнем към „обръщането“.

– ОК... Тези дни са много подходящи за „обръщане“. Виж каква киша е навън. Заставаш на тротоар, до който има локва и чакаш. Минава някой боклук със старо BMW, на макс, разбира се, прелита през локвата и целия те омърля. На теб естествено ти идва да извикаш „Боклук!“. Вместо това обаче извикай със същата интонация и зверски поглед „Обичам те!“

– Много е перверзно. А след като крещя с издути жили на шията, има ли значение какво крещя?

– Няма, но това е истинска подготовка. Аз не знам как ти се подготвяш, или си мислиш, че „обръщането“ не изисква подготовка? Изчакваш следващия простак. И когато той те изпръска, обръщаш поглед след него, ама нежно, допираш длани една към друга като при молитва и прошепваш: „Оби- чам те!“ В душата ти трябва да има светлина и спокойствие. Тогава вече си го направил!

– И ако случайно наблизо има психиатър, няма ли да из- вика линейка?

– Няма, бе! Интелигентният човек ще си помисли, че всъщ- ност пак казваш „боклук“, но по един оригинален начин.

– А може ли, след като го погледна влюбено и кажа „Оби- 82

чам те!“, да побеснея, както ми идва отвътре, и да извикам „Боклук!“

– После може! Важно е три-четири секунди да удържиш! Удържиш ли, изпълнил си задачата. Ще видиш обаче, че след тях ще те напуши по-скоро смях, отколкото гняв. Опитай!

– И каква е ползата от такава извратена реакцията?

– Голяма! Просто преставаш да бъдеш автомат! Погледни внимателно хората, с които се разминаваш. Ама, като казвам внимателно, имам предвид да зарежеш всякакви други ми- сли и да се потопиш в техните образи. Ще видиш само ав- томати. И ако мислиш и чувстваш по-бързо от обичайното, ще усетиш, че можеш да накараш много от тях да направят каквото ти искаш. Все едно пускаш монета в автомат, който трябва да направи нещо за теб...

– Аз в пускането на монети днес съм отличник...
– Това е „друга бира“. Да не смесваме жанровете.
– И какво мога да накарам някого да направи? Да ми

каже колко е часът ли?
– Глупости. Да ти се усмихне, да ти благодари, да поис-

ка да се запознаете и прочее. И внимателно! Не бързай, за да не паднеш в „заешката дупка“. Аз при една тренировка заложих такива процеси, че след това се ожених за обекта. Затова внимавай. Ако не запазиш контрол, можеш да се влю- биш, но може и да те арестуват. Изобщо можеш да извъртиш живота си в съвсем друга посока.

– Каква е тази „заешка дупка“?

– Терминът е от „Алиса в страната на чудесата“. Помниш ли заека? И дупката, в която пада Алиса? Губиш контрол над нещата и логиката на твоите действия те води в съвсем друг свят. Животът ти се променя тотално.

– Разкажи, моля те!
– Друг път...
Братан замълча. Нещо се натъжи. Много се натъжи. Аз

също мълчах. Не смеех да прекъсна тъгата му. 83

– Да се видим след няколко дни. Да вечеряме. Ние дори не се познаваме. Ще почерпя. Изкарах добри пари от една книга. Ще ти звънна, за да се разберем.

След три дни Братан ми звънна.

– Заминавам за седмица на село. След това отивам на Атон, в манастир. За месец. Вчера ми потвърдиха, че препо- ръката е приета. Като се върна от село, искам да вечеряме. Да си поговорим. Дай отсега да се уговорим. Другата събота към 19 часа. В Борисовата градина, на „Ариана“, в „Едно време“.

През седмицата се случи нещо важно. Шефът ме извика и с тържествен тон обяви:

– Предлагам ти да оглавиш отдел „Анализи“. Петков заминава в друг вестник, за доста повече пари. Майна- та му! Ще се справиш. Имаш поглед върху това, което се случва в шибаната ни страна. Ще получаваш три пъти повече от сега. Само ще внимаваш да не ми се правиш на много оригинален. Намерил съм кой да те замести като колонкаджия.

Съгласих се. Въпреки, че това означаваше по цял ден на работа. Робия. А и трябваше да забравя за халтурата по дру- ги издания.

Още на втория ден се сдърпахме. Първо, трябваше да планирам някаква посредствена статия на някакъв си. Важ- но било. Бил ни връзка с не знам какви си рекламодатели. Второ, едва прокарах анализ, който бил обругавал цялата политическа класа. Не можело така, на кило, както каза шефът. След доста гореща разправия все пак го убедих, че има наблюдения и прогнози, които не се срещат всеки ден в пресата. С други думи, преборих се. Помислих си обаче, че ако тази работа ме вкара в някакво постоянно сумо, сигурно няма да издържа дълго.

В събота точно в 19 ч. влязох в „Едно време“. Братан вече беше там. На маса двойка до стена. Беше като наблю- дателница. От нея се виждаше цялото помещение на рес- торанта.

– Сядай, братко мой! Да обсъдим положението. Че като ме няма цял месец, какви ли ще ги забъркате в любимото отечество!

Разменихме малко баналности. Разказах му за новата работа. След това се опитах да подхвана за „обръщането“. Братан обаче махна с ръка и каза, че не му се правят психо- логически анализи.

– И какво ще правиш на Атон?

– Ходя там през година за по месец. От доста време. Да- ват ми една килия, присъствам на всички служби, които са по около 12 часа в денонощие, и помагам в кухнята. Много съм добър в беленето на картофи. Направо ме чакат с нетър- пение да им беля картофите. Предизвиквам възхищение, а при най-ситните картофи – направо еуфория!

– Чакай, пак започна... За какво ти е тази килия? Аз и тук мога да те уредя да белиш картофи...

– Когато ми изтънее свободата в душата, отивам в мана- стир. Като натрупам ново количество свобода, се връщам.

– Разбира се, сега чакам обяснение. Не ми се връзва сво- бода с килия.

– Може да не ти се връзва, но тази вечер нямам настрое- ние за лекции. Освен това, ти си философ, а не аз. Вие за свободата сте чели сериозни тухли. Ще отбележа обаче, че свободата изобщо не е философска категория, а психологи- ческа. Нали знаеш, че в Америка, по време на Гражданска- та война през втората половина на ХIХ век, е имало роби, които са искали запазване на робството. Те всъщност са се борили да запазят своята свобода. Други роби пък са иска- ли премахване на робството. И са се борили да придобият свобода. Както и да е... Накратко за килията и свободата.

Пълна свобода имаш там, където тотално отсъства „тряб- ва“. И всичко е страшно индивидуално. В Атон всички мои „трябва“ изчезват. Никой не ме притиска за нищо. С кеф участвам в службите. От четири до осем и половина. Това е по желание. После беля картофи, ама мога и да не беля. Някой път ще те взема със себе си.

– И да стоя на служба от четири до осем и половина? Аз в казармата наряд от два часа едва издържах...

– А, не е само тази служба! От 12 на обяд – пак. От 4 след обед – пак.

– Направо ще ме разревеш от умиление с такава свобода!

– И на мен ми се реве, когато те слушам как трябва да пуснеш тази статия, а да не пуснеш онази. Как трябва да отидеш на работа в еди-колко си и да стоиш там до еди- колко си... Килията ми дава страшна свобода. Сам съм със себе си. Имам покрив, храна. И нищо, което да ме притиска. Мога да чета, мога да размишлявам, мога да правя лицеви опори. Мога да стоя на глава. Ти можеш ли в редакцията да стоиш на глава?... Ето ти критерий, сега го измислих: „Човек е свободен, когато може без притеснение да стои на глава!“ Ти в трамвая можеш ли да стоиш на глава? А на кръстови- щето, докато чакаш да светне зелено?

– А ти, докато си на служба от 4 до не знам кога си, мо- жеш ли да стоиш на глава?

– Вярно бе, не мога! Трябва да си ревизирам определението. Сега сериозно. Свободен съм тогава, кога- то само аз имам претенции към себе си. Когато го няма притеснението за бъдещето или притеснението от Другия. Когато го няма страхът. Някой ден искам специално да си поговорим за Страха. Това е фундаментална категория в човешкия живот. Има само две фундаментални категории – Страх и Любов. Те винаги са в някакво съотношение. И степента на свобода зависи от това съотношение. Когато има само любов, свободата е пълна. Когато има само страх,

свободата я няма никаква. Аз на Атон изпитвам любов. И никакъв страх. От нищо и от никого. Затова ходя там, за да се заредя със свобода...

Братан изведнъж млъкна. По погледа му разбирах, че не е тук. Сякаш се беше пренесъл в своята атонска килия. Аз също се замислих за своята свобода и за своята робия. Така мълчахме повече от минута.

– Ще ми разкажеш ли за „заешката дупка“? – опитах се да върна разговора в полето на психологията, която всъщ- ност ни запозна.

– Да ти разкажа как се ожених ли? Май в тази връзка ти казах за „дупката“.

– Май, да.

Братан обаче не продължи. Забелязах, че започна да шари с очи из цялото заведение. Спря погледа си върху възрастния мъж в народна носия, който хвърляше омесено тесто в пещта. Присви очи, нещо го изучаваше. Сякаш беше останал сам.

През две маси от нас шумна компания пееше кръчмарска песен, като постепенно усилваше и децибелите, и вдъхнове- нието, и ръкомахането.

– Наско, виж онзи вдясно.

Някакъв червендалест хипопотам, изсулил се по стола си като на шезлонг, разгърден, с корем, преливащ над колана, стискаше чаша в едната си ръка, а с другата се опитваше да дирижира. Разплут от доволство, явно беше доста напред- нал с материала.

– Тоя съм го спасявал от уволнение. Работи в митниците. Бяха му вдигнали мерника, нещо не се вписваше в поли- тическата конюнктура. Приятел ме помоли... Имам връзки там... Да му личи, че някога е бил притеснен, застрашен? Най-обичам да помагам на такива, здраво стъпили на земя- та... И пак се изкиска в познатия стил.

Аз вдигнах леко ръце, обърнах длани нагоре: „Е? Какво става? Продължаваме ли?“

– Добре, де, добре! Започвам. „Заешка дупка“, която ме ожени...

Отпи бавно от чашата си. Погледът му се заби в масата без фокус.

– Когато бях студент, живеех срещу Музикалната ака- демия. И често обядвах в техния стол. Един петък се бях наредил на доста дълга опашка. Пред мен две девойки си говореха. Чувал си сигурно за влюбване от пръв поглед. Обаче за влюбване от пръв поглед в гръб? Те това ми се случи. Обикновено в такива ситуации описват очите, уст- ните, изобщо лицето, изражението... Аз какво да ти опи- ша? Един гръб, съвършени пропорции на тялото, тънък кръст... Имах чувството, че мога да го обгърна с палците и показалците на двете си ръце. И невероятен копринен глас. Така, че амурчето ми заби стрелата дори без да знам лицето на госпожицата. Заслушах се в разговора. Другото момиче: „Майче, отскачаш ли до Видин да видиш ваши- те?“ Направо щях да падна! Аз също съм от Видин.„Рядко, когато много се затъжа. Там вече няма с кого да се виждам. Разпиляхме се.“ „Е, във вторник, вероятно ще ни събереш за рождения си ден?“ „Ами, да. Няколко съученици и малко колеги“ „И Драго, нали?“ „Него няма да го каня. След онзи номер, който ми скрои...“ „Стига де, на една Мая Петрова не ѝ отива да е злопаметна. Винаги е бил.“ „Сега няма да го каня. Трябва ми време, за да ми мине.“ След това под- хванаха други теми. За кратко зърнах лицето ѝ. Абсолютна хармония между копринения глас и излъчването. Постарах се обаче тя да не види моето.

Братан отпи от чашата и от погледа му разбрах, че глав- ното сега започва.

– Пъкленият план вече беше в главата ми. Знаех дос- татъчно, за да ѝ хвърля мрежата. Обяда приключихме ед- новременно. На излизане от Академията дамите тръгнаха към театър „София“, а аз ги последвах. На „Заимов“ свиха

наляво. Спряха се пред една сладкарница. Нещо спореха и после се разделиха. Мая влезе в сладкарницата. Казах си: „Хайде, Братане, ти си на ход!“ Съсредоточих се за представлението. Вдишах и издишах дълбоко. Направих няколко различни мимики, като актьор, комуто след мину- та предстои да излезе пред публика. И хлътнах в „заешката дупка“. Мая беше седнала близо до вратата. Забелязах, че ме погледна, а аз плъзнах погледа си към витринките, по- сле към касиерката, спрях се уж случайно до нейната маса и се заковах.

Братан се изправи, очерта голям полукръг с дясната си ръка, все едно открива представление, после седна и вече с различни интонации взе да играе две роли. С трета интона- ция докарваше гласа на разказвача.

– Мая!

Тя вдигна очи, погледна ме леко объркано, сключи вежди и попита:

– Познаваме ли се?
– Е, ние от Видин, не сме чак толкова много.
Погледна ме изпитателно.
– Извинете, но не се сещам.
– Мога ли да седна при теб?
През очите ѝ премина досада, после объркване и любо-

питство.
– Разбира се.

Взех си кафе, седнах срещу нея и се ухилих, все едно виждам много стара приятелка.

– Не се притеснявай. Виждали сме се само веднъж, пре- ди четири-пет години, на рождения ти ден. Той не беше ли някъде по това време на годината?

Мая взе да се смее.

– Ей, човече, не ме карай да се чувствам като след ката- строфа, с пълна амнезия.

– Казвам се Братан. Тогава ме доведе Драго... 89

Мозъкът ми взе да съчинява по-бързо, отколкото можех да говоря. На езика ми беше да обясня как с Драго сме из- расли в една махала, как сме били неразделни в основното училище, но се спрях, защото подробното съчиняване лесно можеше да избута несъответствия, които да провалят пред- ставлението.

Мая потропваше с пръсти по масата. Трябваше по няка- къв начин да внуша елементарно доверие.

Продължих в друга посока.
– Тогава бях без брада, без очила и с къса коса.
– Сигурно затова не мога да вдяна. В гимназията правех

шумни рождени дни с много хора. И вярно, някои от съуче- ниците ми водеха със себе си свои приятели.

След това пояснение благодарих на Бога и мислено въз- дъхнах, защото явно той на лудите помага. Получи се добро напасване на лъжа с действителност. Мая попита:

– Ти с Драго виждаш ли се?

– Не, преди две години се скарахме жестоко, заради общ приятел, когото той обвини в не знам какво си, а аз го защитих... Сигурно ще се видим на някой твой рожден ден?

Бях навлязъл в критична точка на представлението. Една прибързана дума, един неуместен поглед или сбъркана ин- тонация, можеха да срутят построеното дотук. Побързах да дам заден.

– Шегувам се. Не съм навлек. Имам прекрасен спомен за твоя рожден ден. Дано някой път пак се случи да сме заедно няколко часа.

Беше много важно да стопя всякакви усещания за агре- сивност и ако мога, да превърна самопоканването в покана.

– И с Драго за какво по-конкретно се скарахте?

– Не ми се разказва. Още ме боли. Не бях виновен, ама той ме заподозря в съучастничество... Общият ни приятел, Огнян се казва, не беше прав.

Това с името Огнян си беше направо излишен риск. Про- дължих:

– Знаеш, на тази възраст понякога те възкачат каракон- джулите и правиш глупости. Понякога за сметка на най- близките ти хора... Но и Драго не беше съвсем чист в тази ситуация.

Светкавично се възхитих от себе си. Има банални думи и клиширани изрази, които във всяка глава придобиват съв- сем конкретен смисъл. Като пластмасов манекен, който все- ки облича в свои преживявания. Последните ми думи бяха такъв манекен, тя да си го облича както иска. Продължих:

– Но и Драго не беше съвсем чист в тази ситуация.
– В смисъл?
Мая беше напът да клъвне. Важното беше да говоря с

недомлъвки, без да бъда заподозрян в клишета. Пред мен имаше само една задача – да разпаля любопитството ѝ. Май вече го постигах.

– Моля те, разкажи ми! Нали не бързаш?

Хванах се театрално за главата. В момент като този театралността може да не се крие. Тя има други функции. Не на лъжа и лицемерие, а на закачка, суета и леко флир- туване.

– Друг път. Нали не се виждаме за последно?
– Защо пак не дойдеш на рождения ми ден? Във вторник е. Щрак! Капанът щракна! Сега вече можех да си поиграя

с жертвата. Както котката се забавлява с хванатата мишка – пуска я, пак я хваща, пак я пуска... Острите завои бяха взети, големите дупки избегнати и случайните камъни на пътя – заобиколени. Сега вече си беше направо психологич- на магистрала.

– Извинявай, но ако Драго ще е там, аз ще се въздържа!

Добра реплика! Знаех, че няма да е там и можех да не го споменавам. Да, ама след тази реплика не само, че не бях навлек. Бях един много чувствителен младеж...

– Не, няма да бъде.Сърдита съм му.

Направих някаква поза на леко колебание. „Леко“, за да не я подразня.

– Добре, ще дойда. Тогава ще ти разкажа!

Бях хлътнал жестоко. На моменти се обърквах в оцен- ките си – кой беше котката и кой мишката? Веднъж ми се струваше абсолютно законно, че аз съм котката, а тя миш- ката. Друг път – че съм някаква мишка грандоман, която дърпа котката за опашката. Единственото геройство, което мишката е успяла да направи, е да се доближи незабелязано до котката и да ѝ хване опашката. Наистина бях хлътнал. Не до уши, а до върха на главата си.

За минута Братан млъкна. Отпи от водката и от содата, бодна си от туршията, отново изгледа продължително „хи- попотама“ – диригент, който за наша радост ръководеше един все още сравнително тих хор, и изведнъж заби изцъ- клен поглед в гърдите ми. Дръпна се леко назад, зяпна изне- надано и посочи гърдите ми.

– Какво? Да не съм се подпалил? – започнах тревожно да се оглеждам.

– Не бе, нищо ти няма. Взимам мерки да не заспиш.
И пак се изкиска.
– Слушай сега продължението. Прекрасен рожден ден.

Прекрасна музика. Основно от „Сан Ремо“. Малко алкохол, тихо говорене, блус, леки целувки по челото и ръката, раз- говори за психология и история. Тя следваше история. Аз се забавлявах, като ѝ поставях психологически задачи с из- вестни личности.

– Какви например?

– Ами например с Наполеон. Когато Наполеон превзе- ма Италия през... някъде около 1800 година беше, идва при него един от пълководците и му казва: „Генерале, има ня- колко села, които твърдят, че са република Сан Марино. Твърдят, че са република от пети век и че никой досега не

е успявал да ги покори. Щели и с теб да се бият. Та те не са повече от 5-6 хиляди човека. За два часа ще ги насметем. Какво да ги правим?“ А Наполеон отговорил: „Пратете им посланик!“ Та, поставих на Мая следната задача – да ми посочи поне още една историческа личност, пълководец, който би постъпил по същия начин. И разбира се, да се аргументира.

– Успя ли?
– Направи няколко неуспешни опита.
– Да се върнем на рождения ден. Съчини ли историята с

Драго?
– Увъртах до последно. Към края на вечерта, когато

бяхме направили главите, малко преди да си тръгна, ѝ признах за театъра. Тук беше вторият критичен момент. В началото Мая се ядоса. Наложи се да изиграя един допъл- нителен театър. Просълзих се, този актьорски трик ми се удава, когато си пийна, и ѝ признах, че съм влюбен в нея. Любов от пръв поглед в гръб. Тогава тя се разсмя. Малко нахално взех да ѝ разказвам, че освен страхотното жела- ние да бъда до нея, съм изпълнил и една задача, поставена ми от мой асистент по психология. Задачата е да създаваш реални психологически казуси с непознат човек. Един- ственото условие е да не обиждаш никого, да не създаваш проблеми. „Кажи, Мая, нали не съм те обидил? Нали не съм ти създал проблем? Ще ми простиш ли?“ След този рожден ден започнахме да излизаме заедно. След половин година се оженихме. Ако не беше този театър, замислен на една опашка в стола на Музикалната, животът ми щеше да бъде друг. Може би съвършено различен. Мая ме промени много, даде ми много. Имах страхотен късмет. Затова те предупредих да внимаваш с практическите постановки. Затова казвам, че те могат да се превърнат в „заешки дуп- ки“. Уж игра, уж невинно, уж за малко, но можеш да оти- деш в друг свят. Този друг свят може да бъде прекрасен, но

може да бъде и кошмарен. Аз съм имал и кошмарни. Братан поръча нещо на сервитьора и продължи:
– Май ти надух главата. Разкажи и ти нещо. Например...

бил ли си в ситуация, която се оказва съвършено различна от това, което си мислиш за нея?

Прехвърлих за секунди две-три истории. Изведнъж ми изкочи най-шантавата „пиеса“, в която съм изпадал!

– Бил съм в ситуация с двама участници, която и двама- та възприемат по съвършено различен начин, като и двете интерпретации нямат нищо общо с реалността. Това, което искаш, само че на квадрат! Интересното е, че и тази случка се развива в студентски стол. Редя се аз на опашката, взе- мам си първо, второ и трето, и сядам на една маса. Оказва се обаче, че съм забравил приборите. Отивам за прибо- ри, връщам се и... какво да видя? Едно негърче седнало на моята маса и най-невъзмутимо ми сърба супата. Ега ти нахалството! Първоначално побеснях, но реших да запазя спокойствие. Сядам срещу него, вземам от таблата второто и започвам да ям. Негърчето ме гледа притеснено и се раз- бързва със супата. Гледай го сега, викам си, не стига, че ще ми изяде супата, ами бърза, за да ми докопа и пастата. Раз- бързах се и аз. Той ускорява, и аз ускорявам. Приключвам с второто и посягам за пастата. А той, едва приключил със супата, ми хвърля някакъв поглед, който изобщо не мога да разчета, става и си тръгва. На мен почва да ми клокочи. Поглеждам случайно към съседната маса, а там ‒ табла със същите първо, второ и трето. Моята табла! Представяш ли си? Оказва се, че съм объркал масата. А на теб идва ли ти на акъла какво си е мислил негърът? Сяда на масата му някакъв бял, взима му второто и бърза... да го изяде, за да му докопа и десерта. Ето ти ситуация, в която няма зами- съл, няма театър, но и двамата участници я възприемат по начин, който няма нищо общо с действителността.

Погледнах си часовника. Девет и десет. Бяхме омахали по пържола и някакви дреболии. Без да броим водките и туршиите. Певческата група беше приключила с концерта и тихо си бъбреше. В огромното помещение имаше само още три-четири заети маси. С Братан си бяхме разказали по още куп неща.

Той плати и излязохме.

– Запомни ли онзи жабок в ресторанта? – Братан нещо се присети.

– Защо?

– Като видя такъв като него, винаги си мисля за раз- личните психологични типове хора... Всеки води битки със света. И всеки се приспособява по някакъв начин. Раз- личните групи го правят по различен начин. Онзи жабок, когото бях спасявал от уволнение, е от групата на „сил- ните, които са силни“. Те са много устойчиви и някак по природа приспособими. Много добре си знаят територия- та, охраняват я, рядко импровизират и малко по малко, без рискове, я разширяват. Много са прозорливи за опасно- стите и навреме взимат мерки. Не водят загубени битки. А бе, изобщо тези са много наясно със себе си. Да не си помислиш обаче, че всички са отвратителни като тоя. Те могат да имат съвършено различно излъчване и съвършено различни съдби. За мен в тази група са както Юго и Гьо- те, така и един чиновник в общината ми, който си доставя удоволствие, като мачка хората на гишето. Друга група са тяхната противоположност ‒ „слабите, които са слаби“. Те си живеят в свой собствен свят и на никаква цена не искат да го напуснат. Или не могат. Не се приспособяват. Нито се опитват да приспособят света към себе си. Те и светът са две паралелни реалности. Обикновено животът ги брули яко и който издържи, издържи, доколкото може. Има нещо много симпатично в тях. И техните съдби могат външно да бъдат абсолютно различни. В тази група попадат всички,

за които обобщаваме, че са силно раними. Тук са повечето поети. Не всички, разбира се, казах ти за Гьоте... Повечето комплексари и неудачници са тук. Тук са обаче и много велики хора – Моделиани, например. Български пример... Чувал ли си за Васко Бояджиев? Гениален цигулар.На де- вет години завършва консерваторията, на 12 – първа меж- дународна награда. Обикаля Европа с най-известните сим- фонични оркестри. И накрая? Гениалният цигулар Васко Абаджиев умира от изтощение и глад в изоставен вагон на S-бана в Хамбург... Има и други две групи. „Слабите, кои- то са силни“ ‒ аз съм от тях. Ние не сме природно силни. През целия си живот обаче майсторим някакви оръжия и брони. Борим се със света не с рефлекси, а с оттренирани хватки. Ние сме тези, които често се давим, но общо взето винаги намираме кръст, за който да се хванем. Последният вид – „силните, които са слаби“ – са устойчиви типове, на- дарени с издръжливост, но трудно приспособими. Много често съзнателно приемат абсолютно загубени битки. Ей така, на тяхната да стане, пък каквото такова...

– Защо ми разказваш всичко това?

– А защо не? Защото съм пийнал... Ти, като пийнеш, не философстваш ли? Аз, като пийна, започвам да психолог- ствам.

Вървяхме съвсем бавно. Братан каза, че ще ходи в „Мла- достите“, въпреки че не живее там. Бяхме близо до спирката на „Цариградско“, но той не бързаше да се качва. Разхожда- хме се напред-назад. На трийсетина метра от спирката по посока на Полиграфическия комбинат застигнахме трима, които се бутаха и ругаеха. Видимо бяха пияни, и тримата се олюляваха. Братан се спря и ги загледа. Аз го задърпах, но той не помръдна.

– К̓во гледаш бе, тарикат? – единият се фиксира в Братан. – Подслушваш ли, к'во? Ей, пичове, тоя много ме дразни!

Другите направиха две-три крачки към нас. 96

– Много ти е интелигентна физиономията бе, костур! – обади се вторият. – Да не си политик? Политик си. Момчета, що не му покажем народът колко обича политиците?

– Не ги закачайте бе, пияници! – обади се третият. – К'во са ви направили?

Първият обаче направи още една крачка. В едната му ръка блесна острие. В другата държеше стъклена бутилка. Направо ми прилоша. Сега щяхме да видим една психо-

логия и една философия. Силният слаб ли е, или слабият е силен. Ала-бала...

Лицата на Братан и на оня с ножа бяха на лакът разстоя- ние. Братан леко отстъпи и рязко, бих казал дори властно, изръси:

– О, не!
– Какво не бе, тарикат!
– Аз съм лекар.
– Много важно... лъжеш.
– Какъв е този цирей на челото ти?
Взрях се. Осветлението беше достатъчно, за да забележа

огромна пъпка на челото на бабаита. Братан:
– Майтап си правиш. Ха, стой още няколко дни, без да

взимаш мерки!
Пияният се опипа с ръка.
– К'во ми е бе, костур?
– Явно си го чоплил. Можеш да получиш натравяне на

кръвта. Преди месец изпратихме в Рая един такъв.
Човекът насреща млъкна. Другите двама се взираха, ама май фокусът им беше труден. От паузата ме побиха тръпки. Представих си как този с ножа побеснява... Братан бръкна в

сакото си и спокойно извади визитна картичка.
‒ Днес е събота. В понеделник в 10 часа те чакам на този

адрес. Не си прави майтап. Сериозно е.
Пияницата с ножа изведнъж омекна. Взе картичката. – Нямам пари за доктори.

– В понеделник преди обяд преглеждам безплатно. Една католическа фондация е поела разходите.

– Добре, ще дойда... Ама, наистина ли е сериозно?

– Повече няма да говорим. И си прибери чекията. Мом- чета, чао! И ако е възможно и допустимо, тази вечер не се бийте. В събота не се работи. Грехота е.

Братан ме дръпна и тръгнахме към спирката. Тримата останаха като препарирани. Нито говореха, нито се дви- жеха.

Когато се убедих, че опасността е зад гърба ни, попитах: – Какво беше това? Каква е тази визитка?
Братан отговори на въпроса ми с въпрос:
– Сега разбра ли какво е „слабият, който е силен“?

– Това демонстрация ли беше?
– Неволна...
– Все пак, каква е тази визитка?
– Имам няколко такива. Фалшиви. Тази действително

е лекарска. Пише: д-р Братан Петров, Център по не знам какво си...

– Ти си Христов.

– Да бе, на фалшива визитка да си изпиша истинското име ли? От Христов мога да се откажа, от Братан не...

– И на какъв адрес го прати?

– На едно бинго. В понеделник, ако не забрави, да отиде пред бингото и да разсъждава на тема „печалба – загуба“. Животът е бинго...

– А тоя номер как ти хрумна?

– Нищо ново под слънцето. Взех го от една книга на Вла- димир Леви.

Бяхме вече на спирката.

– Утре тръгвам. Ще се върна след месец. Може и да ти пиша, ако нещо ми направи силно впечатление.

– Дай ми задачка, докато те няма.
– Що да не ти дам? Слушай... Отдавна ме мъчи един въ-

прос. Свързан е с безжичните връзки. Пращаме си sms-и. Информацията пътува от предавател на предавател, върви по въздуха... А когато духа вятър? Можеш ли да ми кажеш, как запетайките не изпадат от изреченията? Нали си пред- ставяш как едно изречение плува във въздуха и всичко си стои подредено...

– Това какво общо има с психологията?
Братан се усмихна.
– Що бе, според теб буквите нямат ли психика?.. Чао! Качи се на някакъв автобус, а аз тръгнах да търся тролей

по „Левски“.

Рано на другия ден получих от Братан sms: „Докато ме няма, бъди „невидим“! Ако ти е трудно... започни с „неза- бележим“!“

„Какво означава това? И каква е разликата?“
„За „невидим“ чети суфите. За „незабележим“ карай на

интуиция.“
„Къде да ги търся тези суфи?“
„Как къде? В моята книжарница.“
Преди работа минах през антикварната му. Дадоха ми

„Мъдростта на суфите“, издание от 1932 година, 50 лева. Нямах толкова, отидох да изтегля и се върнах да я купя. По- сле се завъртях по площад „Славейков“. Взех да разглеждам книгите на една сергия и ‒ хоп! – „Най-известните Суфи. Притчи и приказки“.

– Тази книга нова ли е? – Излезе преди месец. – Колко струва?
– 15 лева.

Прегледах съдържанието ‒ „Да бъдеш невидим“. А в моята дали го има? Има го. Бях се прекарал с 35 лева.

Ще му звънна. И какво ще питам? „Ти не знаеш ли, че има съвсем ново издание, та ме набутваш с толкова пари?“ Само при мисълта как започва да се кикоти обаче и как ми отговаря, примерно, „Какъв търговец съм, ако не те набу- там!“, се отказах.

Най-естественото нещо беше да потърся книгата първо на масите на „Славейков“. Защо не го направих? Защото Братан така ми каза. Пак ли ме проверява колко съм „зас- пал“? И ми гледа сеира? А дали изобщо има едно нормално изречение в устата му? Изречение, с което да не проверява, да не поставя капани? Деавтоматизация...

„Хората са автомати, които пресичат някакъв фон... Все- ки своя фон.“ – мъдрост на Братан.

Махнах с ръка и отворих книгата.

Текстът е много кратък – страничка. Войници срещна- ли суфия и негов ученик и им съобщили, че имат заповед да арестуват всеки суфия, защото ученията им смущавали спокойствието на останалите граждани. Суфията отгово- рил, че заповедите трябва да се изпълняват. „А нима вие не сте суфии?“ – попитали войниците. „Изпитайте ни“ – отвърнал суфията. Офицерът извадил една суфийска книга и попитал какво е това. Суфията погледнал заглавието и отговорил, че веднага би изгорил тази книга. Поискал раз- решение и веднага я запалил. Войниците останали довол- ни и продължили пътя си. Ученикът попитал суфията защо е постъпил така. „За да ни направя невидими“, отвърнал учителят. После обяснил, че за хората да бъдеш „видим“, означава „да изглеждаш според очакванията им. Ако из- глеждаш по друг начин, твоята истинска природа става не- видима за тях“.

Това беше. За последните две изречения бях дал 50 лева.

И какво му беше трудното? Скриваш естествената си реакция, правиш на някого цирк и го вкарваш в заблужде- ние. Нещо подобно беше с „обръщането“. Да, при „неви-

100

дим“ става дума за „истинска природа“, за същност, а при „обръщането“ ‒ само за конкретна естествена реакция. Общо взето все същото. Разиграваш на театро и скри- ваш всичко – конкретна реакция, същност и прочее. Това го правех по няколко пъти. Защо Братан ми го пробутва като нещо ново? На всичкото отгоре било трудно. Да съм тренирал с „незабележим“. Това пък е елементарно – не даваш с поведението си никаква информация за себе си и готово!

До този момент Братан ми подхвърляше упражнения, които наричаше „кислород“. Деавтоматизиране. Превръ- щаш фона в нещо ново, богато на знаци и смисли. Изо- стряш сетивата си, ускоряваш мисленето и преценките си. При „обръщане“ подобно на алхимик преработваш една своя реакция в друга. При „невидим“ явно трябва да по- стигнеш нещо не със себе си, а с другия. Да го заблудиш относно своята същност. При „незабележим“ – вероятно да общуваш с другия така, че да го успиваш. Да поощряваш неговото автоматизиране. Да го тласкаш да те възприема като фон. И отиваш по-далеч – ако във фона има степени, стремиш се към следващата и следващата. Да изчезваш, да ставаш „незабележим“.

Първото, което интуицията изхвърли в съзнанието ми, беше образът на хамелеон. Умението да се сливаш със сре- дата. Променя се средата, променяш си оцветяването.

Проста работа! Стоиш и нищо не правиш. Ако те питат нещо, отговаряш едносрично, и то така, както искат, както очакват.

Реших да опитам „незабележим“ още същия ден. Оти- дох в редакцията. Този ден щях да съм абсолютен фон. По- ставям задачите тихо, леко, незабележимо. Не усложнявам нещата. После всеки си поема работата.

Определих статиите за следващия ден и когато колеж- ките дойдоха, ги разпределих. Оттам нататък можех да

101

бъда „незабележим“. Те си ги редактират, илюстрират и проследяват производствения процес. Седнах си зад компютъра и зачетох статии, които чакаха за преценка. Трябваше да звънна на двама автори, да обсъдим някол- ко идеи, да определя темите за два коментара, и толко- ва. В останалото време – „незабележим“! Като приключа задачите за деня, ще потъна в мистиката я на Блаватска, я на Елена Рьорих. И двете са толкова неразбираеми, че притихваш като преял комар, пулиш се на текстовете и ставаш абсолютен „фон“.

На втория час една от колежките попита:
– А бе, шефе, какво си се одървил такъв? Добре ли си? – Нищо ми няма, чета си – казах колкото се може по-тихо

и незабележимо.
След петнайсетина минути друга колежка:
– Шефе, да не се сърдиш нещо? Вчера ми хвана две

грешки с някакви цифри, ама случва се.
– А, нищо, няма как без грешки – казах още по-тихо. След още половин час се включи и третата колежка:
– Шефе, защо така си се умълчал? Защо говориш толко-

ва тихо? Впрочем, защо изобщо не говориш, ами реагираш само с по едно изречение?

– Хайде, стига сме го тормозили – намеси се първата ко- лежка. – Всеки си има такива дни. Криво му е нещо. Напра- во чувствам как внимава да не си го изкара на нас.

– И аз имам такива дни – каза втората. – Когато ми е най-криво, гледам да мълча. Да съм сама. Така че, стоп на разпитването. Утре сам ще си каже.

Че като се почна едно обсъждане за особените дни в живота на човека, за моментите на психическа проверка, за възходите и паденията... Специално внимание отделиха на въпроса кога човек се държи неестествено. И да не се обиждам, ама направо съм бил неестествен. По едно време ми идеше да се развикам да не се занимават с мен. Просто

102

да не ме забелязват. Да ме разглеждат като фон. Да си гледат собствената неестественост и да не чакат утре да им разказ- вам каквото и да било.

Да, ама ако се развикам, какво се случва с упражнението „незабележим“?

Ега ти фона, цял ден се занимават само с мен!

А може би ако се развикам, ще стана „фон“? Глупости! Фонът не може да повишава тон!

Май да си „невидим“ в смисъла на суфите е по-лесно!
В един момент се чух да казвам на глас:
– Опитах да стана „незабележим“, а тя каква стана!
– Какъв незабележим бе, шефе! Аз се изприщих! Цял

ден си прехвърлям в главата дали нещо не сме оплескали! Реших повече да не се занимавам с тази задача. Като се

върне Братан, ще говорим.
Затворих очи. Представих си как хвърлят на коте кълбо

прежда. Котето извива гръб, наостря мустак и се готви за скок. Кълбото се търкаля и става все по-голямо. Става ог- ромно. Става гигантско. Търкаля се към котето. Котето се стрелва, за да се скрие. Разбира, че всъщност едно кълбо е решило да си играе с коте.

Вечерта влязох във „Фейсбук“ и видях, че Братан е на линия.

„Хлътна ли в манастирите?“
„Още не съм. Утре. Сега съм у един гръцки приятел.“ „Нищо не се получи с „незабележим“. Правя се, че ме

няма. Маскирам се на фон, а колегите само с мен се зани- мават!“

„Ти май си изработваш някаква мисловна конструкция и след това се опитваш нещата да стават машинално, от само

103

себе си. Това обаче е бачкане, това не е игра... Господ ти е дал мозък не само, за да си вадиш хляба, но и да играеш. Отнасяй се към задачите като към игра.“

„Какво означава „игра“?“

„Скоро редил ли си комин от кубчета? Строил ли си пя- съчен замък съвсем близо до водата?“

„Ами... от дете не съм!“
„Опитай! И ако не успееш, седни и си отговори „защо“.“ „Добре, добре... Докато си на Атон, ще имам ли връзка

с теб?“
„Разбира се, че не. Ще направя така, че светът да изчез-

не. И да остане само моята свобода. Бъди здрав! И не прави неща, които не можеш! Това само ще те травмира. Целта не е такава. Чао.“

Изключих компютъра, легнах на дивана в хола и забих поглед в тавана. „Игра... машинално... бачкане...“ Спомних си как като малък редях високи комини от кубчета. Много внимателно слагах всяко следващо, спирах и изцяло погъл- нат наблюдавах поведението на кулата. Ако ми се стори, че е неустойчива, веднага коригирах позицията на кубчето и пак внимателно наблюдавах... Нямаше някаква предва- рителна концепция. Всяко кубче си беше самостоятелна и интригуваща задача. Интересно... Още при първите думи на колежката май трябваше да „коригирам позицията на кубчето“...

„Не прави неща, които не можеш. Това само ще те травмира. Целта не е такава.“ – последните думи на Бра- тан се въртяха в съзнанието ми като развалена грамофон- на плоча.

Какво мога? Какво не мога? Изобщо защо трябва да пра- вя някакви необичайни неща? Да излизам от коловоза си? Щял съм да се травмирам. Не било това целта. А каква е целта? Има ли изобщо някаква цел? И ако има, аз защо не я знам? Защо Братан не ми я казва? А той знае ли я? И дали

104

тази някаква цел се отнася за мен или за него? Въпросите се изсипваха като порой, завъртаха се като вихрушка. Сами изникваха и сами се стопяваха.

Много ми се искаше да подредя нещата. Братан се втур- на в живота ми и нещо се обърка. Глупости, втурнал се бил. Някой да ме е карал насила да го търся? Да му слушам странностите, да му изпълнявам прищевките?

Да започна отначало. Как се запознахме? На срещата с Дон Мигел Руис. Книгата му „Четирите споразумения“ е чудесна. Простичко, увлекателно и вълнуващо разказва как можеш да промениш живота си, да го направиш ясен, прост, предвидим и независим. Независим и от претенци- ите на другите, и от собствените ти болни претенции. Не- зависим от бомбардировката на ситуациите, които сякаш с ластици те дърпат в различни посоки и те карат да се чувстваш като кукла на конци. Четири прости и разбира- еми правила.

Оп-па! Прости!

Май първото нещо, което Братан се опита да ми внуши, е, че такива правила само изглеждат прости, че всъщност те са невероятно трудни. Направо невъзможни, ако искаш да ги пренесеш бързо от книгите в реалния си живот. Та са- мият Руис е бил обучаван от шаман в пустинята. И е расъл в среда, която ежедневно го е формирала в посоката на тези правила. Майка му – лечителка, дядо му – нагуал.

Братан ме подготви за това внушение чрез онзи цирк с „благодарностите“. Когато ми каза: „Изтръгни четири бла- годарности от четири човека“, това ми се стори банална за- дача. Колко му е да направиш четири жеста и да получиш четири „Благодаря!“ Случва се толкова често – в магазина, в трамвая, в квартала, в службата... Или, ако го превърнеш в задача, нещата стават неестествени и съответно много трудни? Както и да е. На три пъти май в този ден щях да изям боя.Едно беше безспорно. Този кикотещ се 60-годи-

105

шен човек, на когото всъщност не можеш да му определиш възрастта, ми каза... не, показа ми, че в отношенията между човека и тези мистични или психотерапевтични книги има една огромна пропаст. Една огромна илюзия. Илюзията, че авторите ти предлагат някакви лесни за изпълнение рецеп- ти. Взимаш продуктите, хайде – в тигана, и готово! Ставаш последовател на майстора готвач. Или ученик на любимия автор.

И за какво ми беше този урок? Каква работа ми върши?

Дон Мигел Руис и синът му... От очите им струеше то- плина, светлина, обич. Когато се ръкуваха, а понякога и пре- гръщаха с някои хора, си мислех, че се познават отдавна. Нямаше как да е така. Поне за повечето от тях. Двамата Руис бяха за първи път в България, едва ли много хора са посеща- вали курсовете им в Калифорния. А и да са, оттам минаваха хиляди...

Не, в начина на ръкуване, в начина на прегръщане на двамата Руис имаше не конкретно отношение, а отношение към света, към живота, към човека изобщо. Изглеждаха аб- солютно защитени, невероятно балансирани, благодарни към всичко... Изглеждаха щастливи...

„Щастието се тренира“ – беше казал Братан. Отврати- телен израз. Как може да се тренира най-съкровеното, най- святото, върховната мечта? Все едно да кажеш на религио- зен човек, че за да получи Рая, трябва много да тренира молитви и причастия! Щастието трябва да се стовари в един момент от небето или да избликне от сърцето. Щастието не е бицепс, който правиш в залата с щанги.

Имаше нещо много неестествено, дори отблъскващо, в израза „Щастието се тренира“. Стоиш си например на брега на морето, гледаш синевата, слушаш музиката на вълните и ако някой те попита какво правиш, ти отговаряш „Тренирам щастие!“ Твърде комично! И все пак, зад този израз не се ли крие някакво усилие да се потопиш „тук и сега“, да избягаш

106

от фантасмагориите и от страховете си, от въображаемите беди и клопки, от прекомерните желания, плод на лакомия? Именно усилие! Да оцениш това, което имаш в момента – здраве, покрив, сърдечно отношение на други към теб... Уси- лие! Периодичното прилагане на усилие не е ли трениране? Мога ли да заменя тази противна, служебна, състезателна дума „тренирам“ с някоя друга, така че да приема израза за адекватен? Може би „търся“, „улавям“, „укрепвам“? И ако може, Братан защо използва „тренирам“? За да ме шокира? За да се прави на интересен?

... Руис-баща преживял някаква страхотна катастрофа и след нея се върнал към корените на своите деди шамани. Трябва ли всеки да преживее такава катастрофа, за да оцени по достойнство живота? Добре, при него е катастрофа. Но синът му не е катастрофирал. И не е живял в пустиня. И той обаче гледа по същия начин, и от него струи невероятно спокойствие и светлина...

Да се върна на Братан.

И какво общо има деавтоматизирането, напускането на фона, с щастието? А може би веригата, за която говори, не е „верига на щастието“, а някаква друга?

Братан сравнява психологичните тренировки с практи- куване на спортове. При спорта е ясно, трябва да постигнеш определени резултати и да победиш. Килограми, метри, се- тове, точки. Победата носи слава и пари. Какво носят пси- хологичните тренировки? Какво общо има между тях и тре- нирането на спортни умения? Защо толкова упорито Братан поставя знак на равенство? Или психотренингите водят по друг път до тези състояния, до които водят парите и славата?

Всичко е така объркано!

А може би всичко, което прави човек – в спорта, в биз- неса, с парите и прочее, има една и съща цел? Щастието? А дали към него няма и по-директни пътища? Ясно е, че щастието или, по-скромно казано, доброто настроение

107

зависи от това, което постигаш, което притежаваш, и от отношението ти към тях. От желанията, които те владеят. Колкото е по-голяма лакомията, толкова по-трудно става да постигаш чудесни състояния. Значи щастието е функция и на отношението ти към себе си и света.

Ама това е толкова банално! Има го във всеки учебник по психология, във всяко произведение на изкуството, кое- то докосва тази тема. Баналното обаче означава ли лесно? Като е лесно, защо щастието прилича на мираж? Изглежда като хоризонт. Колкото повече го гониш, толкова повече се отдалечава.

Стоп! Тази Братанова верига не е ли съвкупност от спо- собности да променяш отношението към себе си и света? Ако е така, тя има ли пряка връзка с чудесните състояния, към които човек инстинктивно се стреми? И усвояването на тези брънки от веригата не е ли „трениране на щастието“?

Да бе, трениране на щастие! Следващия път, когато го видя, ще искам разговор от упор по тези въпроси. И като е такъв майстор, какво всъщност е постигнал? Да се кикоти през десет минути.

Братан е прав поне в едно. Никой автор не описва Пътя. Всички говорят за някакви крайни състояния, постижими със следването на два-три съвета. Постижими, друг път.

И все пак, не може всички да са шарлатани, търго- вци, печалбари и зевзеци. Или открехват някаква врата, а който иска да премине през нея, трябва да бъде с тях, до тях. Буквално да ги следва в начина на живот. Нещо като реклама, която дава два-три щриха на това, което рекла- мира.

Но дявол да го вземе! Какво общо има между деавтома- тизирането и „обръщането“, например, и това блаженство, което описват Руис и Ошо? Били брънки от верига... Колко дълга? Каква е връзката между брънките? Някакво надграж- дане ли има?

108

Пълна боза!

Или Братан се забавлява? Търси някой ахмак да му се връзва на измишльотините...

Започнах да се унасям. Мислите станаха бавни и хаотич- ни. Придърпах одеало и заспах в хола, както си бях облечен.

Две седмици след заминаването на Братан почина глав- ният ми редактор. Инфаркт. На 65 години.

Не изпитах голяма скръб. За мен Главния беше олице- творение на обществото – безпардонно, често агресивно, пълно с лоши компромиси. Избягвах да общувам с него, но ми се налагаше. По-точно казано, ако беше възможно да не разговарям, не разговарях. Споровете ни бяха за политиката на вестника и съответно за допустимостта на една или друга статия. Беше издълбал един коловоз и рядко допускаше да се излиза от него. А когато се случваше, лицето и очите му се променяха. Появяваха се някакви пламъчета на бунтар- ство, които, уви, угасваха бързо и трябваше дълго да чакаш, за да ги видиш пак.

Друго, което трудно понасях, беше постоянната му иро- ния. В такива моменти трябваше да избирам между подчине- нието и достойнството. Второто създаваше рискове. Веднъж стомна за вода, втори път... От време на време Главния пус- каше хапливи реплики и в очите му се появяваше насмешка. Идвало ми е да му тегля една...: „Това няма да го напиша!“, „Няма как да защитя подобна теза!“, „Тази статия ще мине през трупа ми!“ Случаите не бяха толкова много. Когато усещаше, че съм твърдо решен да не изпълня нареждането, Главния обикновено отстъпваше. В повечето случаи обаче отстъпвах аз. И тогава с омекнал и тържествуващ глас той започваше дълги тиради за живота, за обществото, за реали-

109

зма, за необходимостта от компромиси и прочее баналнос- ти. Това, в което не отстъпих и което той прие, беше да не пиша неща, които не споделям. Тогава търсеше подходящия журналист или външен автор. Това беше моята червена ли- ния, и той не я пристъпваше. Ако искаше непременно аз да напиша съответния коментар, влизаше в лют спор, вадеше аргументи от девет дерета и държеше да ме убеди, че е прав. Понякога успяваше, бях отворен за аргументи. Друг път не успяваше и оставахме при червената линия. Такива момен- ти ми носеха чувство за равенство и омекотяваха усещането за дискомфорт, което изпитвах към него.

Вечерта, в деня на неговата смърт, ми се обади един от замовете. Поклонението щяло да бъде на другия ден в дома му. Самото погребение – в тесен семеен кръг. Странно. Главният беше публична фигура, шеф на национален всеки- дневник, редно беше да го изпратят със съответните речи и масовки. Такова обаче било желанието на семейството.

На другата сутрин, когато станах, изпитах необходимост да споделя с някого. Включих компютъра и написах на Бра- тан: „Днес се разделям с...“ Не можах да продължа. Идеше ми да наругая човека, който си беше отишъл, но не беше редно. Просто не беше редно, каквито и нерви да ми беше образувал.

Отидох към 11 ч. Ковчегът беше поставен в огромен хол. Звучеше тиха траурна музика. На двадесетина стола бяха насядали хора, главно колеги. Други стояха прави, на им- провизирана опашка, за да положат цветя.

Наредих се на опашката. Встрани до мен стоеше старин- но пиано. Чувал бях, че дъщеря му е музикант. Погледът ми шареше насам-натам и попадна на някаква картонена пап- ка върху пианото. Прочетох заглавието, изписано с дебели ръкописни букви. Прочетох го втори път. Боже мой! Нещо заседна в гърлото ми. Подпрях се на пианото и затворих очи. Няколко секунди не знаех дали няма да се свлека на пода.

110

Минах покрай ковчега, оставих цветята, изказах събо- лезнования на няколко души, които не познавах, и побързах да си тръгна. От къщи звъннах на ресорния зам. главен и поисках десет дни неплатен отпуск. Човекът се изненада, но измърмори „Няма проблем“. После легнах на дивана, затво- рих очи и пуснах мислите си да се реят.

Редуваха се картини от работните дни. Главния, колеги, автори... После пак Главния. В един момент картините из- чезнаха и се появиха текстове, с които вечер се забавлявах или си почивах пред компютъра.

От половин година членувах в интернет клуб „Ошо“ и си пишех с разни непознати. Споделяхме главно мисли, свързани с беседи на Ошо, разсъждавахме върху житейска- та приложимост на негови постулати. Често се прехвърлях от мистичните текстове към всекидневието. Естествено доминираха впечатления от работния ден. Пазех се да не конкретизирам много-много ситуациите, за да съхраня ано- нимността си.

Влизах в групата с псевдонима Sizif. Конкретност – не, но на воля изливах разсъждения за човешките взаимоотно- шения; за смисъла, клопките и противните страни на об- ществената и професионалната йерарахия; за изкушенията пред човешкото достойнство. Много бях изписал за хиля- долетното противоречие между стремежа на обществото да постави всеки индивид в железни коловози, от една страна, и естествения стремеж на човека към свобода, от друга. По- вод винаги се намираше в конкретни ситуации, но те оста- ваха маскирани, дълбоко кодирани, за да дадат воля на едно принципно философско и етично разсъждение. Понякога търсех подкрепа или „влизах в спор“ с видни мъже на фи- лософската цивилизация от всички епохи. От Платон през Монтен до Камю.

Общо взето, само двама ми обръщаха сериозно внима- ние – Seneka и Spartak. Другите се включваха от време на

111

време с някоя реплика, но общо взето предпочитаха да дъл- баят в други неща.

Тези вечери във форума обикновено продължаваха с ча- сове. В тях си почивах, уравновесявах се, намирах отдуш- ник, откривах подкрепа. Със Seneka ми беше интересно, но бързо се уморявах. Изключителна ерудиция, която скоро след началото на разговора се изливаше в огромно само- чувствие. А то постепенно се материализираше в нескончае- ми съвети и поучения. Често това не само ме уморяваше, но и дразнеше. Все едно, че пред мен изникваше Главния, с неговите нетърпящи възражение квалификации и мъдрости от последна инстанция.

Разговорите със Spartak бяха други. Моята чувст- вителност се свързваше с неговата. Имаше равенство и липсваше всякакъв опит за духовна йерархия. На разкази- те за моята болка отговаряше разказ за отсрещна болка. Болките не бяха просто лични. Те бяха родени от сблъ- съците между посредственост и талант, тесногръдие и мирогледна широта, егоизъм и човеколюбие, тирания и стремеж към свобода. Seneka се правеше на гуру, Spartak беше сродна душа. Seneka говореше, сякаш се бе качил на някакъв житейски Олимп, след като е опитал всичко и намерил лекарство срещу всяка несправедливост, низост или лична слабост. Spartak беше раним като мен, борещ се като мен, преодоляващ трудностите с мъка и много по- ражения, като мен.

Вечер, когато сядах пред компютъра, за да разтоваря ду- шата си, очаквах и двамата. Със Seneka общувах като син с баща. В лицето на Spartak срещах връстник, съмишленик и брат, с когото се съюзявах срещу лавата от посредственост, нечистоплътност и просташка горделивост. Естествено, в един момент благодарях на Seneka и напусках неговата компания, а със Spartak можех да остана до полунощ. Уж бяхме равни, а накрая винаги чувствах до себе си здравото

112

рамо на по-силния; усещах духовната закрила на същество, готово да бди над мен. Това рамо и тази закрила ме правеха по-издръжлив на следващия ден.

Тази вечер не влязох в интернет. Нямах нито настрое- ние, нито сили за това. Заспах, измъквайки се от тягостните впечатления от онзи хол, с онзи мъртвец, и опитвайки да възстановя равновесието си след прочетеното върху папката на пианото.

На сутринта след сериозно колебание набрах домашния телефон на Главния. Отговори вял женски глас. Леко запъ- вайки, се опитах да кажа със спокоен глас:

– Извинете, Попов съм, шефът на отдел „Анализи“...
– Слушам Ви...
– Мога ли да взема онази папка, която вчера лежеше на

пианото?
– Каква папка?
– На нея пише „Разговори на Spartak със Sizif“. Важно е

за мен. А на вас едва ли ще ви трябва.
Няколко безкрайно дълги секунди на мълчание.
– Не знам... Не мога да преценя... Минете след няколко

дни... Ще говорим...
Седнах пред компютъра, влязох в пощата си и видях в

„Чернови“ започнатото изречение „Днес се разделям с...“ С кого, помислих си. Като менгеме ме стегна мисълта, че всъщност не знаех с кого.

Такъв психичен удар не бях получавал. С години бях из- граждал отношението си към главния редактор. Мислех, че го познавам добре. В много ситуации без грешка предвиж- дах реакциите му. Изведнъж се оказа, че той може да е бил (или е бил?) съвсем друг човек. Явно в Главния са живели

113

две съвършено различни личности. Едната ме респектираше и ме държеше на солидно разстояние. Другата ме привли- чаше и безгласно ми обещаваше страхотно преживяване на единение един с друг. Едната беше твърда, остра и надмен- на. Другата – със зрели меки черти на човек, който разбира другите и желае да им помогне.

Главния трудно понасяше възражения. Постоянно, с жест или с интонация, подчертаваше йерархията. Spartak беше изпълнен с търпение към Другия и внушаваше дове- рие. Вярно, доверие като към баща или като към по-голям брат, но доверие. В доверието няма йерархия. Има вяра в Другия и надежда в него.

При йерархията има власт и подчинение. Един началник може да има доверието на свой подчинен и обратно, така е. Усещането за доверие обаче не може да съществува едно- временно с усещането за йерархия. Както и обратно. Тези две усещания могат да се редуват толкова бързо, че да оста- вят впечатление за едновременно съществуване. То обаче е илюзия.

Дразнех се от Главния, а бях започнал да обичам Spartak. Това бяха две различни, дори противоположни институции. А всъщност, оказва се, един и същ човек. Затова не можах да завърша писмото. Затова не можах да кажа с кого се раз- делям.

И до ден-днешен продължавам да се чудя как е възмож- но такова съжителство. Опитвам се да обединя тези две личности, да ги слея или поне да ги съюзя. Трудна работа. От този момент обаче избягвам да давам квалификации на другите. Не обобщавам. Не казвам „Той е темерут“ или „Той е нахален“, или „Той е прекрасен“, а „Той се държи като темерут“ или „Днес нахалството му идва в повече“, или „В момента е прекрасен“. Сложно, дори изкуствено из- разяване, но другото ми се струва подвеждащо и по прин- цип невярно. Явно в човешката душа е заложено всичко.

114

И какво ще изкочи на повърхността, зависи от специфика- та на средата, от спецификата на сложилите се обществени отношения, от поведението на Другия, от собствените пси- хични пропорции.

И до днес дълбоко в себе си отказвам да приема, че Глав- ния и Spartak са били една и съща личност. Отказвам, но ТЕ БЯХА.

Объркването, което ми донесе папката, най-ужасното объркване, което помня, не беше единствената причина да поискам отпуск. През последните седмици ми се струпаха прекалено много нови впечатления. Още след първата сре- ща с Братан трябваше да полагам някакви усилия, чийто смисъл не разбирах. А защо му се подчиних? Защо приех да играя игрите му? Братан ми предложи да поплувам в море, което познавах от картинки на писателски разкази, но всъщ- ност никога не бях докосвал.

Игри, игри, но уморяват. И както те уморяват, така те тласкат към все по-гъсти психични храсталаци. Та имах нужда да остана малко сам, безмълвен, вън от обичайните коловози, за да си събера мислите и да ги подредя, доколко- то мога.

Опитах се да чета. Попрелистих две книги на Херман Хесе, оставих ги. Взех разказите на Чехов и тях захвърлих. Не ми се четеше. Посегнах към друг любим автор – Ошо и „Книга на тайните“. Хрумна ми да прегледам бележките си и да опиша какъв психологичен тип е така нареченият от Ошо „просветлен“. За „просветлението“ бях чел много, но не бях задържал никакво трайно разбиране. Сякаш бях погълнал вагони захарен памук, сочен и сладък, от който в крайна сметка не беше останало нищо.

Бележките бяха нахвърляни, но от тях изплува прилично систематизиран образ, който нарекох „Буда“. От над 1500 страници текст на Ошо бях направил концентрат от двайсе- тина. Това не бяха преписани цитати, а мой текст. Той опис-

115

ваше „просветления“ така, както аз го схващах от текстовете на Ошо.

Когато приключих, осъзнах, че много от нещата, които Братан ме караше да правя, имаха пряко отношение към об- раза на Буда, извлечен от книгите на Ошо. Това „забиване“ и потъване в момента; това неизбежно деавтоматизиране, кое- то се налагаше от естеството на самите задачи; това превръ- щане на баналното в небанално... Ако Буда беше постигнал тези състояния, за които аз говорех, той непременно щеше да е минал през подобни тренровъчни препятствия. Или си въобразявах? Беше ли възможно човек да има отношението на Буда към момента, миналото, бъдещето, живота и обще- ството, без да е положил усилия, без да е „тренирал“? Какво беше Буда? Художествена картина или резултат от сериозни и продължителни усилия? И отделните задачки на Братан не бяха ли тези брънки, след изковаването и свързването на които би се получила „веригата“, описана от мен? Или по- точно – реконструирана от мен? Имаше някаква необикно- вена, много странна и дори тайнствена връзка между моите двайсетина страници за Буда и всичко, което ми се случваше след запознанството с Братан.

Реших да му изпратя написаното. То щеше да бъде нова, съвършено различна основа за бъдещите ни разговори. И за всички изчанчени „тренировки“, които вероятно ме очакват.

След няколко дни получих отговор:

„Скъпи Атанасе, надявам се, че се чувстваш добре. Ос- тавих те в прилично здраве и, като се върна, ще се радвам да те намеря в такова. Леко обаче съм разтревожен. Есето за Буда, което си ми пратил, е меко казано странно. Описаният изобщо не е Буда. Нещата, за които говориш, имат отноше-

116

ние към източния мистицизъм, но са много далеч от будиз- ма. Към този въпрос след малко ще се върна, а сега питам: за какво си писал всичко това? Да не си преписвал от някой невежа? И защо тези най-общи характеристики на източния мироглед си ги залепил на Буда? Това, което си казал, не се ли отнася и за хиндуисткия философ, и за даосиста, дори и за последователя на Конфуций?

Буда е твърде специфичен, за да го набуташ в банал- ната философия „Живей тук и сега!“ или за да направиш величествения извод, че Буда не позволява да стане роб на обществото. Две неща са важни при Буда и аз не виждам нито едно от тях в полученото есе. Първо, Буда общо взето е първият кантианец. Позволявам ти да не се пулиш след това твърдение – всички знаем, че Буда е живял 24 века пре- ди Кант. Обаче! Революцията във философията, която при- писват на Кант, е направена от Буда. Но тъй като западната цивилизация е безкрайно влюбена в себе си, тя твърди, че е дело на Кант. И тъй като не върви да казвам, че Кант е бу- дист, аз казвам, че Буда е кантианец. И според двамата това, което човек може да изследва горе-долу с някаква надежда за сполука, е познавателният апарат на самия човек.

Светът, за който разказваме и за който твърдим, че познаваме, е такъв, какъвто е конструиран от нашия ум. Какъв е сам по себе си, независимо от човешкото позна- вателно действие, ние не знаем. И не можем да узнаем. Не можем, защото имаме непосредствен допир само до познавателния си апарат, а не до света. И физици на XX век общо взето говорят за това с голям патос. Така, че можем с известно приближение и лека шега да кажем, че Буда е духовният баща на Айнщайн и Хайзенберг. Това – първо.

Второ, човекът (Буда, де) е повторил великата истина, че „животът е страдание“, и е дал своето собствено виждане за това как страданието да бъде преодоляно. С тази цел Буда

117

създава цяла етична система като съвкупност от отношения и към другите, и към себе си. С това искам да кажа, че будиз- мът е или гносеология, или етика. Едни негови последовате- ли развиват първото, а други – второто.

Има едни трети, които забиват в съвсем своя посока, та човек да се чуди защо изобщо се наричат будисти – това са последователите на дзен-будизма, наложил се в Китай и Япония. В твоето есе аз не виждам гносеология, а що се отнася до етиката – от нея има, но тя не е специфично бу- дистка.

Извинявай за лекцията, ако те е отегчила. Като се върна, ще коментираме. Бъди здрав! Братан.“

Прочетох писмото с усмивка. Братан беше прав. Не бях правил описание на будизма. Дори не ми беше идвала на ум такава идея. „Буда“ беше събирателно на „просветлените“. И то не на кои да е, а на тези, които описва Ошо.

Не можех да му се сърдя обаче. Познаваме се отскоро, аз повече слушах и по-малко говорех. Не бързах заникъде. Нито се стремях да показвам какво знам или не знам. Пове- че „купувах“ от Братан.

Първоначално реших да не му отговарям. Обаче претен- цията му на суперзапознат с будизма ме подразни и затова все пак седнах зад компютъра.

Написах за смъртта на Главния. Обясних контекста, в който бях седнал да пиша писмото за „Буда“. После извадих цитат от „Книга на тайните“, който обяснява защо всъщност не се занимавам с будизма, въпреки че постоянно говоря за Буда. Ето цитата и моите пояснения:

„Буда не е някаква индивидуалност: Буда е явление. Никакви индивидуални фактори не са от значение; един- ствено твоето същество е достатъчно, за да бъдеш един Буда...

...Погледни Буда, няма нужда да го имитираш. Когато погледнеш Буда, възможността да постигнеш нещо отвъд

118

това, което си, се явява пред тебе. Буда е само символ, че нещо може да се случи на този човек. И ако то може да ста- не с този човек, може да се случи и с ВСЕКИ човек. Така се открива възможността пред цялото човечество.“ (Ошо, „Книга на тайните“)

Та, това е, скъпи ми Братане! Вероятно разбираш от този скромен цитат, че всъщност изобщо не съм ти писал за исто- рическата личност Сидхарта Гаутама, нито за неговата спе- цифична философия или етика. „Буда“ е символ. Буда спи във всеки човек. А всеки човек е до-Буда, който може да си остане такъв, но може и да отиде по-нататък.

Какво е по-нататък?

Това е въпросът, който си задавам, и въпросът, който мисля, че и ти ми задаваш, макар и много отдалече, много косвено, с разните ти задачки. Или, що се отнася за теб, бъркам? Може би влагам в твоите „упражнения“ смисъл, какъвто те не притежават? Аз мисля обаче, че притежа- ват, защото иначе нямаше да ми говориш за „брънки на верига“. Както и да е. Та питам аз, кое е това крайно със- тояние, тази психика, която вдъхновява Изтока? И тук не ме интересува как го наричат – „мокша“, „нирвана“, „сатори“ или по друг начин. Интересува ме по същество това, което постигат след толкова много време, вложено в размишления и медитации. И се чудя, това реално със- тояние ли е, или прилича повече на християнския Рай, където всъщност никой не е бил и следователно никой не познава.

Мога още много да ти пиша, но тук ще те оставя, защо- то отвътре ме напъва за една медитация, преди да си налея каничка ароматно вино, което по мое мнение е способно да продължи медитацията по един достоен начин.

Бъди здрав! Поздрави монасите от мен!“

Пошегувах за медитацията, но идеята не беше никак лоша. Защо ли не започна да тренирам едно по едно неща-

119

та, които съм извадил от текстовете на Ошо и дописал със своята логика и фантазия? Защо пък не! За деня нямам ни- какви задачи. Нито ми се излиза, нито ми се чете.

Седнах по турски, направих десетина дълбоки вдишва- ния и издишвания и включих въображението си. С всяко ново вдишване тялото ми се изпълваше с мека синя светлина. Тя се трупаше някъде в областта на слънчевия сплит и при из- дишване бавно се разпръскваше из цялото тяло. Тялото ми все по-ясно се превръщаше в черупка, в обвивка, затворила в себе си трептяща синя енергия. Представих си мое астрал- но тяло, което дублира физическото. В един момент астрал- ното можеше да се отдели. Да! То се отлепи от физическото, излетя леко нагоре и се спря малко над главата ми. После започна да се разширява. Скоро загуби очертанията на тяло и се превърна в диск, добре очертан син диск. Дискът започ- на да се разширява. Дискът мислеше и наблюдаваше. Аз бях дискът. На пода, по турски, седеше моето физическо тяло. Дискът продължаваше да се разширява. Предметите, стени- те за него не бяха преграда. Етер някакъв, енергия – усе- щаща и мислеща. Дискът стана по-голям от земното кълбо, по-голям от Слънчевата система. Дискът се стремеше към безкрайността със скоростта на светлината. Стана безкраен. Без да виждам образи, аз, дискът, усещах присъствието на близки познати хора, на писатели и поети, чиито книги бях чел. Усещах всички едновременно, но без усилие можех да се съсредоточа върху усещането на единични субекти. Те не бяха встрани от мен. Бяхме на едно място, просто защото всички бяхме безкрайни. На едно място, но не се смесвахме. Аз бях отделен от всичко останало – не пространствено, а информационно, ментално. Предполагам, че другите изпит- ваха същото чувство.

Отнякъде се чу тих звън. Той постепенно започна да се усилва. Пронизваше цялата Вселена. Опитвах да си събера мислите, но звъненето ги разпиляваше.

120

Сепнах се. Някой звънеше на входната врата. Станах. Внимателно, за да не си повредя някоя става, толкова се бях отпуснал. Пред вратата стоеше домоуправителят.

– Попов, утре в 18 ч. – общо събрание. Протекъл е по- кривът на две места и ще трябва да решаваме кой и за колко ще го ремонтира.

– Добре...
– Извинявай, да не те събудих?
– Не, не, няма нищо. Бях се малко унесъл...
– Разбираемо е, философи... – домоуправителят се опита

да се шегува.
– Разбрах – утре в 18. Приятна вечер! Затворих вратата и си сипах обещаното вино.

10.

Три дни преди края на отпуската ми звънна Митев, ре- сорният зам. главен.

– Здрасти! Ако си се належал, наспал и начел, моля те, прекъсни си отпуската и ела на работа.

– Че те останаха три дни!

– Знам. Имаме нов главен редактор и той се среща с всички завеждащи отдели. Само ти остана...

Не ми се спореше, а и нямах нужда от повече отпуск.
– Добре, утре идвам. И как е новият?
– Сам си преценявай.
На другата сутрин изчетох по агенциите какво става из

страната и се появих в редакцията към 13 ч. Поздравих лю- безно колегите, отговорих на дежурните въпроси, обадих се за по едно кафе на ресорния и влязох при секретарката на Главния.

– Миличка, кажи на новия шеф, че съм тук. – Изчакай. Пише коментар.

121

– Какво прави?!
– Пише коментар, казах.
– Че толкова ли сме я закъсали, че допряхме до Главния

да пише коментар?
– Толкова... Той е по-различен... Изчакай.
След десетина минути вратата на кабинета се отвори и

се показа някаква глава с прошарена брада:
– Колега, заповядайте.
В стаята имаше промени. В двете секции отляво кни-

гите бяха значително по-малко. Масичката и фотьойлите за гости бяха преместени до самото бюро на Главния. Га- рафата я нямаше. Портретът на Левски обаче си стоеше на стената.

Новият се изправи до бюрото си и ме заразглежда. Аз на- правих същото. Както казах – брада, също толкова прошаре- на коса, обърната назад, стройна фигура, плавни движения, дънки и обикновена сива тениска.

– Заповядайте, колега. Казвам се Демирев, Стоян. А Вие сте... шефът на отдел „Анализи“. Благодаря, че си прекъс- нахте отпуската. Искам малко да поговорим. Опознаващо... Кафе?

– Да, ако разрешите да си запаля...
– Може, по изключение!
Това „Вие“ малко ме подразни. В гилдията се среща ряд-

ко. Защо говори на „Вие“? Ще държи дистанция? Ще показ- ва превъзходство? Ще се разбере.

Демирев поръча две кафета на секретарката и седна на единия фотьойл до масичката за гости.

– Попов, нали? Отдел „Анализи“.
Че нали вече го констатира?
– Да.
– Аз до „вчера“ бях главен редактор на варненски всеки-

дневник. Сега съм тук. За добро или за лошо... Знам, че сте опитен журналист. Чел съм Ваши публикации.

122

Направи пауза и изчака секретарката да сложи кафетата на масата.

– Отделът, който ръководите, е важен. Те всички са важни... Анализите и коментарите се четат от политиците... При всяка политематична медия анализите и коментарите създават характера на медията. Вестниците по това се разли- чават – по коментарите си. Разбира се, имам предвид сериоз- ните вестници. Информацията е една и съща. Е, да... подбо- рът...заглавията... Там обаче мястото за маневра не е голямо.

Отпих от кафето и запалих цигара. Приготвих се да чуя спокойно увертюрата, но тя не беше важна. Важното беше по-нататък – каква политика ще води. Надявах се на две неща – да не смята за най-важно финансовите резултати на вестника, защото в такъв случай трябваше да викаме „Рав- нис!“ по жълтите вестници, и да не излезе някакъв слагач на властта, защото тогава работата ми беше спукана. Дотук бях успял горе-долу да запазя честта си и нямах никакво наме- рение да се превъзпитавам или унижавам в името на своята заплата и чужди амбиции.

Главния сякаш усети, че съм приключил някакъв мисло- вен кръг в главата си, и продължи:

– Няма да променям характера на вестника. Поне не гру- бо. Знаете, всеки вестник прилича на главния си редактор. Ако господ ми е дал да работя тук достатъчно време, вест- никът ще заприлича на мен... Преди да Ви чуя, искам да по- питам: може ли аналитично-коментарното пространство да бъде по-балансирано?..

Демирев се вторачи в мен. В подобни случаи обикновено се нервирам, но очите на новия шеф бяха спокойни и в тях нямаше агресия, каквато въпросът предполага.

– Какво означава „по-балансирано“? – попитах с тон, който показва, че зная отговора, но държа да го чуя от него. – Знаете какво означава. Чувствам на страниците Ви

една симпатия към опозицията, която преценявам като леко 123

преувеличена. Ще потърсите и техните слабости. Всички виждаме и умните, и глупавите ходове на опозицията. Не спестявайте едното за сметка на другото. Същото важи и за управляващите, но с обратен знак. Струва ми се, че Вашият отдел не се впечатлява от сполучливите неща в поведение- то на властта и хиперболизирате... ах, колко сложна дума... преувеличавате недостатъците.

Тоя ми говори като академик литератор, помислих си.

– Малко в черно-бяло я карате. Повече цветност, повече сложност, колега. Та това имам предвид, като казвам „по- голяма балансираност“.

– Мога ли да поспоря с Вас?
– Можете, разбира се.
– Г-н Демирев, това, което наричате липса на балансира-

ност, не е нито заяждане с властта, нито безкритична сим- патия към опозицията. Често изчиствам нюансите, защото те замъгляват нещата. Други смятат, че не ги замъгляват и че ‒ напротив ‒ правят политическата картина по-достовер- на. Аз обаче не мисля така... Нещата вървят на зле. И то не от вчера. Вървят зле и при Тези, вървяха и по същия начин и при Онези, които сега са опозиция, но преди няколко го- дини бяха управляващи. Докато бяха на власт, тонът и към тях беше доста критичен. Според мен трябва да се търси главното, дори с риск понякога да бъде уголемено с лупа. Доброто, което понякога подминаваме, не влияе на посока- та. А посоката на страната е сбъркана отвсякъде. Това е моят извод, който споделят и повечето колеги в отдела. Няма как при това да се очаква някакъв баланс в името на „разнообра- зието“ или на „по-голяма обективност“.

Спрях за малко. Има ли смисъл да обяснявам всичко това? Не трябва ли да изчакам, да опозная новия главен ре- дактор малко повече, преди да се впускам в политически от- кровения? Доколко това, което ми говори, е негово и докол- ко е може би на собственика на вестника, който го е довел?

124

– Това със сбърканата посока, както Ви разбирам, е ка- зано малко на едро – Главния влезе в спора. – По принцип посоката е правилна, членството в ЕС, например. Друг е въ- просът, че изпълнението може да бъде по-добро...

Замълча. Гледаше съсредоточено в книга на масата пред себе си, но от време на време ми хвърляше претеглящ по- глед. Мереше ме човекът. В последните изречения гласът му се втвърди и като че ли повиши тон. Дразни ли се, че оспорвам изводите му? Дали не ми играе в момента някаква игра на демокрация, преди да започне да хвърля оценки и нареждания? Или пък допуска по-голяма свобода на отно- шение „шеф – подчинен“? За миг съжалих, че не поразпитах предварително колегите за впечатленията им от него. Реших обаче да продължа спокойно и любезно. Опитах се гласът да бъде нисък, равен и любезен.

– Г-н Демирев, членството в Европейския съюз и из- пълнението на директиви от Брюксел сами по себе си не са никаква посока. Влязохме – можем ли да кажем дали спе- челихме, или загубихме? Приспособихме ли се успешно, или позволихме на чуждите мегафирми да ни дерат както им падне? Дърпа ли ни напред членството в ЕС, или сме балами донори на ресурси и интелект? Като казвам, че ЕС не е посока, имам предвид следното. Посоките са две – към по-добър стандарт за хората или към по-лош. Много е прос- то. Ние се движим по лошия път и това, че сме в уж елитна организация, не променя тази факт.

– Е, чак пък толкова...

– Да, толкова... Извинете ме... Държим всички черни рекор- ди – по ниски заплати, по смъртност, по ниска раждаемост на българския етнос, по сърдечно-съдови заболявания, по пси- хиатричен статус, по неграмотност на учениците, по скъсана връзка между образование и бизнес... Да продължавам ли?

– Може, освен ако не искате да чуете и няколко изрече- ния от мен...

125

– Извинявайте...

– Европейският съюз не бил посока. Посока е, и още как! В една общност от силни държави ползваш всички механизми на общностната солидарност, ползваш един друг суверинитет, излизаш на един огромен пазар без мита... Не било посока! От нас зависи как използваме но- вите шансове. Когато говорим за правилна посока, не оз- начава, че някой те пренася някъде с вълшебно килимче. Има по-добри условия, по-добри перспективи, но пода- ръци няма, или са малко. Ако не се приспособяваме и не ставаме по-конкурентоспособни, това е друга бира и не е въпрос на посока...

Главния взе да се вдъхновява. Май беше време да при- ключваме спора. Нещо обаче ме жегна и вдигнах ръка като ученик, който иска думата.

– Давайте, Попов!

– Посоката на един народ не е географско място или ня- каква международна организация. Посоката е начин на ми- слене, на отношение към проблемите, на вътрешни отноше- ния в собственото ни общество. С годините всичко се скапва и става по-лошо. Затова казвам, че посоката е сбъркана.

– А малко по-конкретно?

– Затвориха ни атомните блокове, забраниха ни страте- гически енергийни проекти, налагат ни догматична, а в го- дини на криза и вредна макроикономическа политика, цакат ни със субсидиите и със стандартите в селското стопанство, чужди монополисти ни грабят... А ние като общество май нищо не следим. Никакъв контрол върху властта. Гледаме като лапнишарани и не знаем какво ни се случва. Сигурен съм, че и депутатите не разбират накъде вървим и какво всъщност можем да направим за себе си. А може би и не се интересуват...

– Не съм съгласен с Вас. Хайде да сравняваме сегашна България и тази от преди 20 и няколко години. Хайде да по-

126

спорим сериозно дали енергийните проекти, за които гово- рите, са нужни и изгодни за страната. А догматичната макро политика... Вие какво искате, да теглим заеми и да трупаме дефицити като съседите гърци ли?

Май беше безсмислено да споря. Нищо нямаше да се по- лучи. Битките явно щяха да бъдат конкретни. Главния като че ли усети моето нежелание да продължаваме и каза това, което и аз си помислих:

– Така трудно ще се разберем. Може би влагаме и различно съдържание в думите, които използваме. Има време. Ще се разбираме за конкретни теми, подходи и ма- териали... Добре, ако нямате въпроси, желая Ви успешна работа.

Демирев стана и ми подаде ръка. Прибрах се в стаята на отдела.

– Шефе, как беше при Новия? – колежка ме подхвана още от вратата.

– Супер!
– Между другото, вътрешният ти телефон не спря да звъни. – Ще звънне пак.
И той звънна.
– Г-н Попов, Вие ли сте? Интересува ме какво става с

моята статия за Китай? Георги Пенев съм.
– Г-н Пенев, така не се сещам. Кога сте я дали и на кого? – Как кога... Преди повече от месец. Ваш колега каза,

че я е оставил на бюрото Ви. Статията е изключително важна...

Познато чувство на досада взе да набъбва в гърлото ми. – Ще проверя, г-н Пенев. Бях в отпуск.
– А не може ли сега да проверите? Да звънна след десет

минути?
Досадата взе да се превръща в гняв. Засега тих, кротък. – А може ли да не е точно днес? Да се обадите например

след два дни?

127

– Ами аз цял месец се обаждам! Не мисля, че е редно. Да бяхте я дали друг да прецени!

Гневът от кротък взе да става голям, истински гняв.

– Вижте сега! Нали няма да ми обяснявате как точно тряб- ва да си гледам работата? Аз статии за Китай, САЩ и Русия не разпределям. Сам си ги гледам. И да Ви обясня ли защо?

Май бях започнал да викам.

– Ама, не ми викайте, г-н Попов! Държа, ако е възможно, да получа ясен отговор дали статията ми ще излезе. „Обаде- те се пак!“ „Обадете се пак!“ Направо... Какво да Ви кажа...

– Сега ще Ви кажа направо. Ще Ви затворя телефона. И се обадете в сряда.

Тряснах слушалката. Седнах зад бюрото и се хванах за главата. Пак позволих автор да ме изкара извън релси. Не се научих да ги отпращам с лекота и любезност. И да ги прие- мам по същия начин. Като че ли на продавачките в магазина всичко им е наред. Ама се усмихват! А аз не се научих да се усмихвам. Иначе – тренировки, деавтоматизации, Ошо, мистики, велики неща... Ала-бала...

Прибрах се вкъщи, сипах си чаша вино и пуснах ки- нолентата на деня. Кое беше главното, най-важното? Къде сбърках? Къде успях? А изводи?

Разбира се, най-важното беше начинът, отвратителният начин, по който реагирах на онзи автор със статията за Ки- тай. Разговорът с новия шеф беше важен, но в друг сми- съл – професионален и социален. В житейски, в човешки, в морален, в мистичен по-важно беше неовладяването, което допуснах.

Искаше ми се нещо да направя. Трябваше нещо да на- правя. Да изчистя този лош вкус в ума си от един дърварски разговор, в който действително се бях държал като... добре де, няма да обиждам нито каруцарите, нито фелдфебелите.

Порових малко в паметта си. Изкочи ми една техни- ка, която Братан наричаше „заместване“. Караше ме да

128

работя с нея, но аз я пуснах покрай ушите си. Тя не се практикува по време на събитие, а СЛЕД него. Целта е да се отървеш от подтискащ спомен. След събитието, чийто развой и дух не ти харесват и не искаш то да остава по този начин в паметта ти, мисловно го повтаряш. Повта- ряш темата, актьорите, но даваш въображаемо друг раз- вой на действията. После повтаряш, потретваш. Мозъкът вече има два варианта на едно и също събитие – един ре- ален и един измислен. И двата са набор от образи, мисли и чувства. Вторият, желаният, може да замести случилия се. Важното е да постигнеш интензивност на второто пре- живяване.

Отпуснах се на фотьойла. Затворих очи.

„Телефонът звъни. „Г-н Попов, Вие ли сте? Не мога да Ви открия... Бях оставил една статия за Китай... Какво става с нея? Ще я публикувате ли?“ Забавям отговора няколко се- кунди. „Да, разбира се! Извинете, наложи ми се да изляза в отпуск, а има теми, които не ги оставям на заместниците... Статията е интересна. Прецених обаче, че може да изчака – тя не е еднодневка, така да се каже, стратегически въпроси поставя. Моля, елате в някой от следващите дни. Искам да поговорим. Струва ми се, че някои неща могат да бъдат ка- зани по-ясно. Други можем, с Ваше съгласие, да съкратим, трети ще Ви помоля да разширите...“ „Мина доста време, г-н Попов, очаквах досега да излезе...“ „Отново Ви се изви- нявам за закъснението... Така се случи... Друг път ще ком- пенсирам...“ „А, моля Ви се, няма нищо, случва се... Мога ли да дойда в сряда?“ „Може, чакам Ви в 11 часа. Лек ден!“ „Лек ден и на Вас, г-н Попов!“

Това е. Малко пресилено любезен разговор от моя стра- на, но не изключен. Дори препоръчителен. Повторих и потретих. Прекръстих се три пъти. „Нека се запази в па- метта ми този вариант! Другият да избледнее и изчезне!“

129

11.

Професионалният живот тръгна в обичайното си русло. В обществото общо взето нищо съществено не се случваше. От време на време избухваха малки скандали, без отноше- ние към важните, според мен, въпроси на българското еже- дневие и бъдеще. Някой обидил някого, друг спечелил по съмнителен начин обществена поръчка, трети назначил шу- рея или балдъзата си на топло административно местенце и прочее „интригуващи“ събития, които политици и медии вдигат с крясък нависоко и представят за съдбовна еманация на недъзите на обществения морал. В същото време неиз- годните концесии, укритите данъци на фирми монополисти, последните места в европейските класации – от условията за бизнес до грамотността, минават като експресни влакове в новините на специализирани издания и предавания, общо взето без никакво обществено внимание.

Бях свикнал с тази ненормалност, но въпреки това се драз- нех. Новият главен искаше от време на време да омекотявам определени текстове, един-два върна, но общо взето намесата му беше търпима и аз си я карах, както бях свикнал.

В свободното време... Какво всъщност е „свободно вре- ме“? Кратката отпуска и първите дни след нея промениха сериозно усещането ми за свободно време.

Погледнато отдалеч и отвисоко, дефиницията за свободно време е проста. Когато не си ангажиран професионално, вре- мето ти е свободно. Когато си ангажиран – ти си на работа. В редакцията все по-често виждах ситуациите през призмата на „психичните упражнения“, които се настаняваха в главата ми доста безапелационно. Веднъж се опитвам да стана „неви- дим“. Друг път реагирам на външни дразнения по абсолютно неестествен за мен начин, но така, че на другите да им из- глежда нормално и логично. Трети път се стремя да откопча от колегите реакция, която съм си намислил предварително.

130

Четвърти път съм просто „Наблюдателя“. Пети път упражня- вам „заместването“, обикновено след среща с автор.

Бих добавил и кратките медитации, които правех незабе- лязано от другите в моменти, когато никой не се съмняваше, че работя.

Та при всичко това в какво време се намирах? В „сво- бодно“ или в „несвободно“? Външен наблюдател би казал, че несъмнено съм на „работа“. На работното си място обаче се занимавах с това, с което бих могъл да се занимавам в къщи, в трамвая, на улицата, на плажа. В духовен смисъл то няма нищо общо с професионалните ми ангажименти. Беше игра, а играта е нещо твърде различно от работата. При иг- рата винаги става дума за свободно време. И тъй като често „играех“, докато си вършех служебната работа, времето ми беше като зебра, на ивици – едните бяха „работно“ време, другите – „свободно време“. Вкъщи беше същото и то може много по-лесно да се обясни. Когато в главата си подреждаш текст, който в следващия момент ще се излее в статия – това си е работа.

И така, в свободното си време... в рамките или в из- вън професионален контекст, обръщах все повече внима- ние на неща, които Братан би нарекъл „брънки на верига- та“. Мигове, в които съзнателно потъвах тотално и които илюстрираха идеята за „тук и сега“; деавтоматизиране на поведението спрямо обичайните предмети, лица и ситуа- ции; медитации, кратки и не толкова кратки, чрез които се опитвах да докосна безкрайността; Наблюдателят, който лишаваше отрицателните емоции от интензивност и дра- матичност...

Система обаче нямаше. Липсваше глобален смисъл. Това бяха игри – „веднъж на шах, веднъж на табла“, които ме от- късваха от обичайното русло на ежедневието, потапяха ме в някаква нова реалност и просто ме разнообразяваха, без да дават ново качество на живота ми. А кой е казал, че могат

131

или че трябва да дават такова качество? Май сам си го бях внушил, докато пишех за Буда.

Имаше за какво да си говоря с Братан, когато се вър- не. Елементите, които се натрупаха, вече очертаваха цяла кръстословица. Много особена кръстословица. Отделните „брънки“ са като думи, които застават една до друга или на разстояние една от друга, и като че ли полагат основите на изречение, на някаква мисъл. Дали всичко това не сочи към определена Система, за която Братан знае достатъчно, но на мен подава отделни несвързани елементи?

А може би си въобразявам? Може би Братан просто е шегобиец, който ме е хванал за „канарче“, хвърля ме напо- соки с някакви хрумвания, а аз, жертва на философското си образование, се опитвам да ги свържа в смислена система? Може би е просто повърхностен лигльо, който използва всичко и всеки за свое забавление. А може би е дълбок. Не знам. Какъвто и да е Братан, не ме оставяше чувството, че зад всички тези сценки, негови и мои, лежи разбиране за живота, различно от обичайното; различна психология, особена философия.

Определено ми трябваше учител. Имаше ли такъв? Не в манастирите, не в някое село зад масивна непроницаема ограда, а тук, в столицата, потопен и влачен от бясното тем- по на живота? Братан беше ли такъв учител? Сетих се за израза: „Учители много, ученици няма!“ Способен ли бях аз да бъда ученик? Какво означава да бъдеш ученик? Какво означава да бъдеш учител?

Докато премятах темата за учителя и ученика, машинално отворих пощата си. „О-о!“ Изненадата беше приятна. Пис- мо от Братан: „Прибрах се. Заповядай утре у нас към 18 ч., ако ти е кеф!“ Тъкмо навреме, помислих си. Че образът му нещо взе да избледнява. Утре ще бъда с този, който може би беше мой учител. Това „може би“ ме развесели.

132

12.

За какво щяхме да говорим тази вечер? Щях да му раз- кажа за своето усилие да нарисувам с думи образа на Про- светления. Изграждах цяла вселена на Буда в себе си и имах нужда да споделя този вървеж с някого. Това не могат да бъ- дат нито колегите, нито приятелите ми. Всички те може би ще го погледнат с интерес, с уважение и разбиране, но ще го поставят в графата „странности“, „губивреме“, „хоби“. Ще се усмихнат и ще ме бутнат в обичайните разговори на ба- налното ежедневие, което заедно живеем, да не кажа заедно сънуваме. Само Братан може да разбере, че тези усилия са интелектуално постигане на Буда, нещо същностно, за което си заслужава да се живее.

През деня се опитвах да избягвам всякакви „упражне- ния“, всяко залитане в „пространството на Буда“. Стараех се да потъна в професионалните си задължения като всеки рутиниран и неизкушен от новаторство журналист. Четох новини и анализи, подбирах теми за коментари, прегледах няколко статии на външни автори, попланирах следващия ден с колегите от отдела и денят общо взето се изниза.

В 18.30 бях пред апартамент No 30 на 5-ия етаж на вх. Б на ул. „Четири уши“ No 12. На табелката си пишеше „Братан Христов“. Спомних си какво разиграване падна предишния път. Всъщност това беше първият ми урок по деавтомати- зиране. След това постепенно започнах да разбирам, че чо- век винаги има много възможности за реакция. Въз основа на своя натрупан опит ние избираме светкавично и това ни заблуждава, че светът е едновариантен. Всъщност животът във всеки свой момент е поливариантен. Буквално във все- ки. И когато правиш избор, носиш отговорност. Май това беше смисълът на първите „уроци“: „деавтоматизиране – поливариантност – отговорност“, веригата, която по-късно с Братан наричахме просто „ДПО“.

133

Звъннах.

– Влез! – гласът беше на Братан, но ми се стори някак глух, без ентусиазма на домакин, който чака гости.

В средата на стаята на два от трите стола седяха Братан и някакъв непознат. Братан ме изгледа от глава до пети така сякаш ме вижда за първи път и посочи празния стол:

– Заповядай, седни!

Подадох ръка на Братан. Той стана, поклони се театрал- но, пое ръката ми с двете си ръце и с равен глас повтори:

– Заповядай, седни! Това тук е Петър. Новодошлият е Атанас. Запознайте се.

Ръкувах се с непознатия и седнах. „Това тук“, както се изрази Братан, ме изгледа сякаш бях инкасатор, дошъл да спре тока заради неплатени сметки. На възраст беше горе- долу колкото домакина. Бледо, продълговато и брадясало лице, с миши очички, които се забиват като карфици.

На масата имаше две полупълни чаши и две чинии с микс от ядки. Бутилката с водка беше на пода, загубила поне две трети от съдържанието си. Погледнах Братан. По- гледът му се рееше безпросветно, с едната ръка подпираше брадичката си, сякаш позира на Роден за „Мислителят“, а другата беше отпусната на масата. Този интериор не изгле- ждаше да е от пет минути. Вероятно влизах в края на при- ятелски запой, започнал още от обяд, и се почувствах като човек, дошъл в точния час, но объркал месеца и годината.

– Дойдох да ти кажа само „Добре дошъл!“ и смятам да се спасявам, че вкъщи ме чакат цял куп гости.

Трябваше да измисля нещо, за да си тръгна по-скоро, защото едно от най-неприятните ми неща е да догонвам ня- кого с алкохола. Или да държа алкохолна дистанция, което почти винаги превръща опитите за диалог в два несвързани монолога.

Братан повдигна очи, премреженият му погледне фикси- раше нищо определено. После стана бавно, отиде до мивка-

134

та, взе чаша, сложи я на масата пред мен и наля два пръста от водката.

– Никъде няма да ходиш. И никой не те чака. Ако има- ше гости, щеше да звъннеш и да ми кажеш. Преценяваш, че компанията не е подходяща за теб, ама бъркаш. Тъкмо ще се включиш в нашия спор. Обяснявам на Петър, че ва- зикуларната осмоза при фракция на изтласкване на сърцето от 40% е реална причина за появата на остра ортопнея, а той твърди, че тази осмоза няма отношение към ортопнеята, независимо от стойностите на фракцията на изтласкване. Почти сме изпили бутилката водка и сме изяли ядките, но никакъв консенсус не се появява на хоризонта. Дори ника- къв компромис не се ражда. Та ти ще помагаш. Даже можем да те обявим за арбитър.

Така представеният Петър погледна присмехулно, поту- па го по рамото и посочи празната си чаша.

– Уважаеми Атанасе – обърна се той към мен, – аз съм лекар и с предполагаема компетентност твърдя, че току-що казаното няма никакъв смисъл. Братан е попрочел нещо за сърдечната недостатъчност, запомнил е няколко понятия и ги комбинира по най-отвратителния начин. Изобщо не сме говорили за това. Говорехме, че неговото ходене в Атон е аб- солютна загуба на време. Той не е религиозен, още по-малко е добър християнин, и направо се чудя като какъв и заради какво се бута в Атонските манастири. Той ми обяснява, че намирал голям смисъл, а според мен такъв смисъл няма. Ето, това е спорът. Ако искаш, включи се, но аз предпочитам да сменим темата.

– Остави го – прекъсна го Братан. – Не става за арбитър. Той е будист. Будистите не могат да се произнасят за хрис- тиянството и за Атон...

Тази високопарност ми дойде в повече. А може би не беше високопарност... Може би нямах настроение за такива разго- вори. Какво всъщност очаквах? Разговорите с Братан общо

135

взето бяха такива. По-особени. Не делнични. Дали не може в тази компания да се говори за простите неща на живота?

– Тия ядки сурови ли са? – взех две ядки и станах.
– Не се дразни, сядай при нас.
– Не се дразня.
– Подразни се... Малко съм пийнал, но това нищо не про-

меня...
Братан отпи от чашата си и измърмори:
– Не си тръгвай... Дай да ти налея... Докъде я докара с

медитациите? А с просветлението по Ошо?
– На Петър няма ли да му е скучно?
– Няма да му е скучно, защото той не слуша. Не виждаш

ли, че се е запилял някъде? Той обича да прави така. Идва у нас, беседваме половин-един час и някъде се запилява. Това не пречи да му е приятно. Нали, Петьо? Не ми пречи и на мен. Истинското приятелство се познава не по говоренето, а по мълчанията. Ако ти е гот да си стоиш с някого и да си мълчите, значи сте големи приятели. Ако ви стане досадно от тишината, значи връзката ви е формална... Така че не му обръщай внимание. Кажи нещо за будизма и ще видиш как ще се включи. Голям почитател му е!

– Братане, не заблуждавай човека. И не се гъбаркай с мен. Знаеш ми отношението към будизма. Същото е като към бахайството...

– Погледнах госта на Братан. Беше се „върнал“ и явно беше готов и да слуша, и да спори. Само че на мен нито ми се разказваше, нито ми се спореше.

– Ти кажи за медитациите! – Братан продължаваше да настоява.

– Ти кажи за Атон! – опитах да се измъкна.

– За Атон друг път. Първо, не съм в настроение за дълги разкази, а ако много съкращавам, Бог ще ме накаже... Тоест Атон е дълъг разказ... И второ, пред Петьо за Атон няма да говоря, защото ще го подразня. Той е мек и сговорчив човек,

136

но нещо не ми признава религиозността и оттам правото да преживявам Атон пълноценно... Леле, колко се разприка- звах! А допреди малко си мълчах съдържателно и си люсках водката...

– Да не наваксваш въздържанието от Атон?

– Ами, въздържание! Само че там на почит е виното. И то не винаги е възможно. Когато се пости, и вино няма...

– Като те гледам – прекъснах го, – цял ден пиеш, изви- нявай!

– Че защо се извиняваш? Да не си ме обидил? Да ти кажа, доброто пиене може да бъде добра медитация. За няколко часа с половин бутилка водка постигаш това, кое- то източен мистик за двайсет-трийсет години ежедневни усилия.

– Айде, стига бе! – май беше време да си тръгвам.

– Виж само... Мисълта се забавя, на моменти дори спи- ра. Можеш да заложиш на едно от сетивата си, а другите да потиснеш. Можеш само да гледаш или само да слушаш, или само да усещаш въздуха с кожата си, или топлината вътре в себе си. Ако извикаш образ или чувство, можеш да го „заковеш“. Всичко се забавя. Мисълта не подскача като подивяла. Можеш да вземеш една мисъл и да ѝ се любу- ваш. Да я въртиш из главата си, да я гледаш отпред, отгоре да я гледаш... а бе, откъдето си искаш. Всичко може да е спокойно. Можеш да се потопиш в твоето любимо „тук и сега“. Няма минало, което да те тормози, няма предполага- емо бъдеще, което да те ръга в ребрата. Пет водки – и всич- ко е настояще! Ти можеш ли да предизвикаш състояние, в което всичко да ти е настояще? Можеш, ама друг път. А аз мога. Даже с четири, не с пет водки. Пълен контрол! Разбра ли?

– За времето ясно, сега дай за пространството! – Пие- нето като медитация, от това ще стане интересна тема за разработка, помислих си.

137

– А при теб как се получава? Към какво всъщност се стремиш при медитация?

Погледнах Братан, май наистина питаше. Погледнах Пе- тър, той като че ли наистина се беше „върнал“ и следеше ду- мите му. Нямаше как просто ей така да избягам от темата и от конкретния въпрос. Реших да отговоря с някакво клише, за да не навлизам в дълбочина.

– Ами... Стремя се да почувствам безкрайността... Уго- лемявам се, ставам колкото Вселената. Медитацията е начин да усетиш безкрайността.

Братан сбърчи чело и присви очи като професор, който се чуди дали да приеме отговора на студента за три или да му завърти двойката.

– Наско – Братан започна така, сякаш се канеше да раз- крие най-философската тайна на най-тъпия си ученик, за- щото просто няма време повече да чака неговото узряване. – Сигурно има такава медитация, особено в книгите. И друг път съм ти казвал – книгите по тези въпроси, като много други, се пишат, за да се продават. А Вселената и Безкрайността се продават добре. Истинската медитация, тази, заради която са създадени стотици школи и която може да промени човека, е друга. Трябва да почувстваш света като съдина, пълна само с доброта. И ти да си по- топен в тази доброта. Светът е съд, пълен с любов. И ти да си потопен в тази любов. Когато почувстваш, че ти си доброта, че ти си любов; когато престанеш да правиш разлика между любовта и самия себе си, тогава си успял в медитацията...

– Чакай, като говореше за пиене и медитация, друго раз- казваше...

– Не е друго. Тогава говорех за инструментите на меди- тацията, за формата. Сега говоря за съдържанието. Концен- трирай се! Медитацията е потъване в любовта, отъждествя- ване с любовта. Ако ти е по-лесно да си го представиш –

138

с добротата... Всякакви други медитации са купешки за- лъгалки за западни умове. Западният ум обича да завоюва, да се уголемява, да запълва всичко. Западният ум е алчен и затова книгите му предлагат такава храна, която може да го нахрани.

– Не си прав... – казах, но нямах никакво намерение да споря с човек, който пиеше поне от обяд.

– Няма да споря с теб. – Братан ме погледна и после се обърна към приятеля си. – Петьо, я кажи сега ти нещо за медитацията от гледна точка на християнството. А за теб едно пояснение – Петър е истински вярващ християнин. Не от онези, които палят свещи по Коледа и Великден, за да из- глеждат нормални православни, а човек, пропит от вярата. Нали си пропит? Да не бъркам с определенията...

Петър се усмихна снизходително.

– Знаеш моето мнение за източната медитация. Водили сме го този разговор десетки пъти...

– Да, но сега имаме нов субект на разсъждения, и то се- риозен. Нека чуе и той. И да ти отговори. А аз ще отворя нова бутилка, за да приключа тази вечер в една съвършена медитация – източна или западна, няма значение.

– Вашите медитации са някакви хапчета за спокойствие, равновесие и добро настроение. Нищо повече. Психологич- ни „лицеви опори“. Това е моето мнение и нямам какво по- вече да кажа.

– Петьо, медитацията е средство за познание на Абсолю- та. Може би единственото средство – Братан явно бе решил да повторят спор, воден безброй пъти.

– Казах, че няма да споря. Единствената връзка с Абсо- люта, както го наричаш, е молитвата. С нея засвидетелстваш любовта си към Бога, готовността да му служиш, да искаш прошка за грешките си и да търсиш сили за утрето. Бог не може да бъде познат. Нито с медитация, нито с молитва. Несъвършеното не може да познае съвършеното. Низшето

139

няма как да познае висшето. Знаем за Бог толкова, колкото той е решил да ни даде.

– Братане – включих се и аз, – защо държиш на този разговор? Няма за какво да спорим. Никой нищо не може да докаже. Никой нищо не може да опровергае. Аз вярвам, подчертавам – вярвам – в божественото, което е навсякъде и във всичко. Неперсонифициран, глобален разум. Петър вярва в Саваот, Христос и Светия дух. Теб не те знам в какво вярваш. Може би по-скоро си като мен. А може и да не си, след като твърдиш, че Кръстът и Свети Николай са те спасили.

– И затова му казвам – Петър ме подкрепи, – няма сми- съл да си разменяме за пореден път аргументи. За раз- лика от Братан обаче, може би за разлика и от теб, аз не твърдя, че всички сме прави. Че всяка вяра е основателна. Не мисля, че различните религии са еднакво достоверни пътища към Бога. Християнството е истинската религия, другите са заблуди. Що се отнася до будизма, аз не го включвам в сметките. Той просто не е религия. В него няма Бог.

– И кое ти дава основания да твърдиш, че ти си прав, а друговерците – заблудени?

– Интуицията, братко мой, интуицията! Нали източната философия признава интуицията за източник на познание? Аз вярата си няма да доказвам. Тя е вяра. Вярвам на Библия- та, вярвам на Църковните отци.

– Християните сте по-малката част от човечеството. – Май думите ми звучаха вече като заяждане. – Не може прос- то само вие да сте прави.

– Количеството никога не е било критерий за истината. В древността тези, които са твърдели, че Земята е кръгла, са били впечатляващо малцинство.

– Прав си... Май забележката ми беше глупава. И все пак, другите, тези, които не вярват в Христос, тях Ад ли

140

ги чака? Независимо как са живели и колко добрини са правили?

– Не съм Свети Петър и не държа ключове нито за Ада, нито за Рая. На такъв въпрос не отговарям, а честно казано, и не разсъждавам. Знам кога има Ад и кога има Рай за хрис- тиянина. Това ми е достатъчно.

Помислих си, че действително няма да се получи разго- вор. Нито за християнството, нито за будизма, нито за рели- гиозността изобщо.

– А ти наистина ли вярваш в прераждането? – Петър продължи тъкмо когато си помислих, че сме приключили.

– Да, вярвам. Има документирани спомени за минали животи, проверени чрез разпознаване на предмети и места от съответната личност. Която доказано е нямало как да ги познава от настоящия си живот.

– Литература. Все едно аз да аргументирам задгробния живот с книги от рода на „Живот след смъртта“, написани от християни. Не е сериозно. Литературата страхотно екс- плоатира вярванията, страховете и надеждите на хората. Из- мислят си, оформят измисленото като документалистика и хайде на сергията!

– Защо, ти не вярваш ли в тези книги, които говорят за живот след смъртта?

– Няма значение дали им вярвам, или не. Във всеки слу- чай не ги използвам като доказателство.

– Аз вярвам не просто на книги, а на определени авто- ритети. Изтокът се занимава повече от пет хиляди години с връзката „тяло–душа“. И сигурно знае повече от нашата ци- вилизация, която изучава този проблем от 100-200 години.

– Времето също не е аргумент. Има митове на десетки хиляди години и примитивни народи, които вярват в тях. Това не означава, че са верни.

Започнах леко да се дразня, но реших да не отстъпвам от учтивост или защото ме е домързяло да споря:

141

– Източните мъдреци от хилядолетия твърдят, че всич- ко е светлина. Западът трябваше да роди квантовата ме- ханика, за да стигне до този извод преди век. Изтокът, значи, се оказва прав, въпреки че векове сме гледали снизходително на твърденията му. Ще минат хилядоле- тия, може би, за да стигне Западът до идеята на Изтока, че всичко е дух.

– Камъкът не е дух. Дух е Бог и хората, създадени по негово подобие. И ти вярваш, че ще се преродиш просто за- щото някой през хилядолетията в Индия и Китай го твърди? Не е убедително.

– Никого не убеждавам. В крайна сметка всеки мироглед се опира на вяра. На вяра в авторитети. Аз съм си избрал моите. Ти – твоите.

– Момчета, момчета – Братан като че ли изведнъж се съ- буди, – знаете ли, идеята за безсмъртието на душата е най- грандоманската идея, която някога човек е раждал. Просто грандомания! Човек трудно си представя, че окончателно, безвъзвратно, завинаги, топтан ще умре...

Братан сви дланта си в шепа, поднесе я към устата си и духна в нея, сякаш издухваше ненужна прах.

Аз почти се опулих:

– Ти пък да не се окажеш атеист? А? Атеист?! След всич- ко, което сме си говорили за човека, за неговото развитие и прочее?

– Че какво ми пречи да говоря за развитие на човека и да вярвам, че животът е единствен, окончателен и краен?

– Преди малко спомена за Абсолюта...

– Че какво пречи да има вечен Абсолют, а всички творе- ния да са крайни?

– Не, не, пак ме пробваш нещо... – не ми се връзваше атеизмът с всичко, което сме обсъждали.

Настъпи мълчание. Погледнах Братан – усмихваше се. Погледнах и Петър – и той се усмихваше. Не, нямах осно-

142

вание да подозирам, че ми се подиграват. Просто наистина беше станало комично. Ние двамата с Петър спорим в какъв вид съществува безсмъртието на душата, а изведнъж Братан – ни в клин, ни в ръкав ‒ тряска на масата някакъв материа- лизъм.

Погледнах си часовника. 20 часа.
– Наистина ще тръгвам...
– Еми, няма да те връзвам.
– Какво правим оттук нататък?
Братан отпи от чашата си, сложи лакти на масата, подпря

главата си с длани и се втренчи в мен.
– Вървим към обобщаване. Към по-сложна задача. На-

право те хвърлям в дълбокото... – Дълбокото ли?..
– В Школата на Сферата...
– Каква е тази школа?

– Нали си тръгваше, бе? Какво разпитваш толкова? Или искаш, ей така, на изпроводяк, за няколко секунди да ти раз- кажа за неща, които са ми отнели години?

– Хайде сега, години!
Братан и Петър мълчаха. Направо мълчаха синхронно. – Добре, аз наистина тръгвам. Чао!
– Чао! – двамата го произнесоха едновременно.
Станах, поклоних се, не знам защо, театрално, и излязох.

13.

В следващите дни не търсих Братан. Изпитвах нужда от известна самостоятелност. Беше ме включил в една игра, в която можех да въвлека всички – колегите, шефовете, прия- телите, продавачите в квартала и всеки случайно срещнат. Можех да въвлека и всичко – битовите взаимоотношения, ситуациите в службата, в магазина, по улиците. Излизаш от

143

„реката“, която те влачи; наблюдаваш от страни; създаваш сценарий за ситуацията; режисираш и накрая изиграваш из- мислената роля. Външно нищо не личи. Поне аз така си ми- слех или много се стараех да бъде така. Разбира се, играта не беше постоянна. Аз я включвах и изключвах.

Понякога разказвах за нея на приятели от детството. За- даваха ми един и същ въпрос: „За какво ти е това?“ Разбира се, нямах убедителен отговор. Все едно някой убедително да ти отговори защо решава кръстословици или играе бридж. Или дете да ти обясни смислено защо подскача по нарису- ваните квадрати на асфалта. Игрите се играят заради самите себе си. Няма друго обяснение освен, че ти се играе, че ти е приятно да играеш. И все пак и все пак... В тази игра имаше собствено развитие, някакво самоосъществяване. Забеляз- ваш, че се променяш – бързина и качество на реакциите, по-добре разбираш същността на ситуациите и мотивация- та на участниците, увеличаваш способността си да търпиш удари от всякакъв характер. Честно казано обаче, тези ползи са мисловна конструкция, която няма отношение към же- ланието за игра. Не играех, за да постигна нещо конкрет- но. Играех, защото ми харесваше, защото се забавлявах. От време на време ме мъчеше старият въпрос дали всичко, което включвах в тези игри, може да бъде елемент от някак- ва система, но въпросът увисваше.

След няколко дни Братан ми звънна.

– Организирал съм ти едно шоу. А за последния път, из- винявай! Малко бях пийнал...

– Няма нищо. Беше ми интересно... На раздяла каза, че ще ме „хвърлиш в дълбокото“. Какво означава това?

– Школата на Сферата. Сега слушай. Искам да опишеш една истинска ситуация, много трудна, много нервна и мно- го важна за теб. Опиши участниците, кой как се е държал, за какво сте спорили, за какво сте се карали, ако сте се карали. Ти как си се чувствал. Не спестявай нищо!

144

– Защо е това?

– Ще те заведа при мой добър приятел. Ще те подложи на хипноза. Под хипноза ще преживееш същата ситуация, но по по-различен начин. Ще бъдеш ръководен в един много ярък сън. Преди това обаче ще трябват няколко подготви- телни сеанса, четири-пет дни по един-два часа.

– За какво ще ме подготвя?

– За хипнозата, разбира се. Малко теория, малко сухи тре- нировки... Да не мислиш, че те хваща от улицата и – бам! – те хипнотизира? Дори тази подготовка не дава гаранции. Не всеки се поддава...

– Нямам нужда от такава подготовка. Подлагал съм се на хипноза. Освен това владея добре „Савазана“.

– Така ли? Редовно ли я тренираш? От кога?
– Има-няма от петнайсет години и повече. Всеки ден.
– Чудесно! Това улеснява нещата. Текста го искам след

три дни.
– Имаш го след два. Даже вече знам какво ще бъде. Нещо

много прясно. Направо вчерашно. Собственикът на вестника ни събра и беше много лют разговор. Още ми кипи отвътре...

Още същата вечер седнах да пиша.

Вчера в редакцията дойде собственикът на вестника, Пе- тър Манев, търговец на въглища. Видях го как с отсечени движения върви по коридора и как се втурва в кабинета на Главния. Стоя там сигурно повече от половин час. Секре- тарката мина по стаите и каза да се събираме в залата за планьорки.

– Какво става? – питам.
– Мани, мани... Кряска, думка по масата... Не знам... Манев влетя в залата, увличайки зад себе си като пра-

хосмукачка Главния. Изгледа ни като Зевс смъртни, отказа предложения му стол и се подпря с гръб на стената с кръс- тосани на гърдите ръце и свити юмруци. Главния седна, но в тон с Манев обхождаше аудиторията с мътен поглед и

145

барабанеше с пръсти по масата. Колегите бяха адски при- теснени. Собственикът идваше рядко, обикновено за да вдига скандали. Случваше се някой да изхвърчи след такова посещение. Поводът за височайшата визита се оказа статия за концесиите за минерална вода, излязла с мой параф. Ав- торът ‒ пенсионер, бивш главен експерт в Министерството на икономиката и енергетиката, доказваше, че те са страшно неизгодни за държавата. Един от концесионерите, герой на статията, обаче се бил разсърдил. Обадил се, за да съобщи, че прекратява договора за реклама. Доста солиден, както по-късно разбрах. Манев предложил „опровержение“, но човекът бил категоричен.

Собственикът разказа набързо историята, като след всяко изречение гласът му се втвърдяваше и катереше към горните октави. Последва четене на морал. Всеки правел каквото си иска, без да се интересува от съдбата на вестни- ка и от лудите пари, които Той хвърлял за издръжката му. Безотговорно било да се пускат статии, които настройват хората срещу инвеститорите, светлия лъч надежда за на- шата иначе скапана икономика. Ама какво сме разбирали ние, субсидираните. Социализмът още дрънчал в главите ни и затова висша справедливост пред еволюцията било от време на време някоя глава да отхвърчи, в символичен смисъл, разбира се.

Докато говореше за главите, Манев поглеждаше свире- по към мен, а от това погледът ми се размазваше и сърцето ми блъскаше като камбана на катедрала. Когато лекция- та приключи, дадох съответното обяснение. Направих го кратко, сухо и равно, макар че вътрешно изгарях. Вулка- нични лави течаха в тялото ми, притеснение, гняв и без- силие ме душаха. „Все тия рекламодатели!“ „Все тия или ония политици!“ Обясних, че авторът на статията е прав и че тази дейност, дадена на концесия, спокойно може да се върши от държавата или от съответната община. Не бих я

146

пуснал, разбира се, ако съм знаел какъв ще бъде финансо- вият ефект. Но никой не ме е предупредил. „И благодаря, че не бях предупреден, защото това за пореден път щеше да ми създаде страхотен душевен дискомфорт“ – изръсих накрая.

– Ти си бил много чувствителен, бе! – Манев светкавич- но ме „закова на стената“. – А да останеш без работа, няма ли да ти създаде дискомфорт?

Главния също измърмори, че не е знаел, и така гюлето падна в градината на изпълнителния директор, който беше в командировка и пропускаше шанса да се поти като уче- ник пред побеснял класен ръководител. Така беше според мен. Според собственика гюлето си оставаше в градината на този, който не е питал, т.е. в моята.

Още на два пъти опитах да се включа в разговора, кой- то приличаше на разпит и „конско“ едновременно. Трудно се получаваше. Манев, след като изправи на нокти мен и Главния, започна всичко и всички наред. Вътрешните но- вини били безизразни, служебно написани. Икономиката се плъзгала по най-малкото съпротивление, без да търси дълбочина. Външните новини били банални. В културата защо нямало повече за нови книги, ами само за концерти и театри? Май само спорта пожали. Но и на него му бе при- помнен сгрешеният тираж на тотото. Имаше такъв случай, читателите ни спукаха от майтап...

Едни колеги се гънеха, давайки вяли обяснения, други просто сумтяха почервенели и белеха очи, трети, забили поглед в земята, чакаха представлението да свърши. И то свърши. След час упреци, обиди и закани Манев изхвърча така, както беше влетял.

Общо взето това беше историята. За някои неща бях на- писал по-подробно, особено за реакциите на колегите. Из- пратих го на Братан.

147

14.

В неделя сутринта Братан ме взе с кола. Спряхме пред висока дървена порта в Бояна. Братан натисна бравата, без да звъни. Озовахме се в просторен двор с много цветя, грижливо подстригани храсти, плодови дървета и уреди за фитнес в единия ъгъл. На верандата ни посрещна едър мъж на около 80, с бяла коса и бяла брада, облечен в работен гащеризон и обикновена бежава тениска.

– Вие сте Атанас Попов, журналист... Братан доста ми е разказвал за Вас. Все хубави неща... Има кафе и чай...

После се обърна към Братан:
– Обясни ли му какво всъщност ще правим?
– Само главното. Казах му, че ще бъде хипнотизиран и

вкаран в ситуация, която ще преживее отново по различен начин.

– А, да – Братан се обърна към мен, – Иван Тенев е пси- хиатър, бивш, ако изобщо има бивш психиатър.

Забелязах, че Старецът ме разглежда внимателно. „О, ще се изучаваме, значи!“ – помислих си и заковах поглед в края на масата така, че с периферното зрение ясно виждах реакциите му. Наблюдавах го толкова внимателно, колкото и той мен.

– Добре, приятели – психиатърът явно се готвеше за по-дълго изказване. – Разбрах, че ще пробваме направо, без подготвителни разговори и сеанси. Имали сте опит... Владеете „Савазана“, така ли?

– Точно така.

– Сега ще обясня какъв е смисълът на моя хипнотичен сеанс. Зная, че сте пробвали различни техники. Наричам ги техники, защото съм професионално увреден, но всъщ- ност това са си психологични игри. Деавтоматизиране, об- ръщане, изместване... Ситуацията, която ще преживеете, е обобщаваща. Нещо като старт на една комплексна матри-

148

ца, която ще Ви направи по-различен като реактивност в обществото, като участие и преживяване в ситуации. Дали това ще се случи, зависи повече от Вас, отколкото от мен. Трябва да стъпим на Вашия опит. Тук най-важна е първо деавтоматизацията и след това Наблюдателят. Преживявате модела и после го прилагате. Докато Ви стане автоматичен. Да, автоматизиране на деавтоматизирането! Възможно ли е, г-н Попов? Вие сте философ. Ако автоматизираш деав- томатизирането, после можеш ли да деавтоматизираш това автоматизиране?

Премигнах няколко пъти и понечих да отговоря нещо.
– Не, не ми отговаряйте. Пошегувах се. Игра на думи... Поприказвахме си още около половин час за най-раз-

лични неща. Оставихме психологията и психиатрията, за да обсъдим новата реколта мед, поддържането на такава градина, каквато имаше тук, малко политика и други дреб- ни теми.

После психиатърът ме покани в кабинет, в който спуснатите щори пропускаха малко светлина. Посочи с ръка единия фотьойл и сам седна в другия. Каза ми да се облегна удобно, да затворя очи, да се отпусна и да слушам внимателно. Започна да разказва за хипнозата по принцип, нещо за нейната история, после за своята практика. От време на време ме подканяше да търся максимално отпускане. Поисках десет минути тишина. Включих „Савазана“ – йога упражнение за релаксация, което обичах много и практикувах редовно от юношеска възраст. Тялото тотално се отпуска а умът влиза в със- тоянието на „гладко езеро“ – особен вид будност, която рязко намалява потока на мисли и представи. Пробягах със съзнанието си по различните групи мускули и ги на- карах да натежат така, сякаш някой инжектира олово в тях. Концетрирах вниманието си върху тежестта и всич- ки други усещания и мисли станаха периферни и слаби.

149

Когато психиатърът заговори отново, започнах да меди- тирам върху спокойния и плътен глас, който се опитва- ше да ме подчини. Гласът ме изпълваше и аз се сливах с него. Гласът растеше, всичко друго се смаляваше. С това съдействах напълно на психиатъра.

В един момент почувствах безтегловност, понесох се.

Озовах се в стая с форма на сфера. В нея бяха мои- те колеги, главният редактор, собственикът на вестника. Сферата се въртеше, а с нея и всички ние. Странно, но въртенето не ни пречеше – нито да разговаряме, нито да се наблюдаваме един друг. Не ми се завиваше свят, на другите, както изглежда – също. И никой нямаше постоянно място. Седяхме на столове, които се движат от периферията към Центъра на Сферата и обратно. Това също не пречеше да общуваме. Сякаш негласно се бяхме разбрали, че постоянното местене е нормал- но. Забелязах определена закономерност в движението. Когато емоционалността на някого се усилваше, столът му го отнасяше към периферията. Някои се придвижваха без да говорят и без видима промяна в изражението. Ако емоцията беше двигателят на преместването, при тези, последните, тя вероятно беше скрита, неизразена. Никой не си отваряше устата, говорът излизаше някак от тялото на съответния човек. Главния седеше по средата между периферията и Центъра на Сферата и почти не се движе- ше. Манев, обратно, беше прав и тялото му постоянно се местеше. През по-голямата част от времето обаче беше близо до периферията. Сферата като цяло също се върте- ше с различна скорост. Сякаш ли под влиянието на общия емоционален градус.

Дискусията беше такава, каквато я бях описал в моето съчинение. Нервна и мъчителна.

Емоциите ме задушаваха, страхове и притеснения из- плуваха и потъваха с бясно темпо. Чувах всичко, виждах

150

всичко, но образите се сливаха и това ме блокираше. Вътре в мен – кипеж и пяна, а външно бях тромав. Бях близо до стената на Сферата.

Мек, далечен и властен глас ми нареди да се придвижа към Центъра. Направих го с усилие. После още малко. Лич- ното ми темпо се забави. Емоциите останаха, но сякаш взе- ха да се подреждат, не се преплитаха хаотично.

Гласът отново ми нареди придвижване. Направих още една стъпка към Центъра. От тази позиция по-лесно обхва- щах с поглед прилепналите към стената. Наблюдението ста- ваше по-лесно. Вероятно поради по-малката ми собствена скорост центробежната сила също отслабна и това ми поз- воли с по-голяма лекота да се придвижа още към Центъра на Сферата.

Вече регистрирах неща, които преди ми убягваха – нюанси в израженията, в интонациите. Още малко навъ- тре – изчезнаха доста от емоционалните ми тикове. Чув- ствата и преценките взеха да се редуват плавно. Повечето участници в разговора бяха останали между мен и стената. Най-отдалечените изглеждаха като да сънуват с отворени очи. Реагираха, но като че ли повече на своята емоция, от- колкото на това, което наистина се случва около тях. Бяха като деца на въртележка, които стискат здраво синджирите и следят по-скоро шеметната скорост, отколкото въртящия се свят.

Още крачка към Центъра.

Почувствах как психически се отделям от ситуацията. Бях в нея, участвах в обсъждането, реагирах на нападки- те, внушенията и въпросите, но отговорях бързо и по моя преценка – прецизно. Колкото другите участници бяха по- далеч от мен, т.е. по-близо до стената, толкова по-бавни ставаха техните реакции. Осъзнах, че се е увеличила по- скоро скоростта на моите регистрации и изводи. Дори от жест, мимика или начало на изречение можех успешно да

151

предвидя продължението. Бях стигнал в Центъра. Дълбоко в себе си, в душата си, чувствах неподвижност. Уж беше състояние, качество, а всъщност имаше формата на блес- тящ и жив стълб.

Оттук виждах всичко. И разбрах, че от различни по- зиции в Сферата това „всичко“ е различно. Усещането, че другите сънуват с отворени очи, се засили. Завихрени от скоростта на своето въртене, те сякаш нямаха възможност и сили да видят това, което виждах аз.

В Центъра на Сферата се почувствах господар на си- туацията. Мълниеносни преценки. Ако трябваше, мълчах. Или се включвах, но с думи и интонация, които отчитат мисловните и емоционалните състояния, главно на Манев, и дори се опитват да ги моделират. Регистрация – преценка – прогноза – намеса. Бях раздвоен – един безмълвен цен- тър, който наблюдава и един моделиран облак от емоции и съждения, който участва в разправията по точно опреде- лен, предварително зададен начин.

Възприемах всичко като игра. Въртенето на Сферата щеше да приключи, я с лоши, я с никавки последствия за мен, но животът щеше да продължи. И качеството му не за- висеше по никакъв начин точно от тази игра.

Гласът ми съобщи, че срещата приключва и трябва да се подготвя за излизане от Сферата.

Отворих очи.
Старецът ме гледаше благо и се усмихваше.
– Дано си разбрал, дълбоко и с цялото си същество, че

всяка ситуация, в която участваш, е Сфера, а как я възприе- маш, преживяваш и оценяваш, зависи от това къде се нами- раш в Нея.

За кратко замълча, зарея поглед над главата ми и про- дължи:

152

– Това е модел. Опитай се да влизаш в него при различни ситуации. Наблюдавай хората, намирай им място в зависи- мост от проявената или предполагаема емоционалност, си- туирай себе си и започни постепенно да се придвижваш към Центъра. При всяка стъпка укротявай емоциите и усилвай Наблюдателя в себе си.

– Защо нарекохте Сферата обобщение? Тя си е някаква отделна игра!

– Защото, за да бъде тази игра успешна, трябва да вклю- чиш в нея много други, които си „играл“ поотделно... И още нещо. Разказват, че след дълго пребиваване в Центъра на Сферата, човек започва да вижда мислите на другите, про- ектирани на нейната стена. Това предполага пълен контрол над ситуациите.

– Защо „разказват“?

– Защото аз не съм го преживявал. Чел съм обаче, че на някои четенето на мисли им се е случвало. Нали не смяташ, че аз съм измислил тази Сфера? Тя е на повече от 2 хиля- ди години... Май в практическата психология нищо ново не може да се сътвори...

Психиатърът стана много сериозен. Наведе се към мен и почти прошепна:

– Аз лично те съветвам по-малко да мечтаеш за контрол над другите! Казват, че някои много напреднали полудява- ли. Да четеш мисли, е божествено постижение, но едновре- менно с това и адско проклятие...

Побъбрихме още известно време. За каквото се сетим, без цел и посока. Погледнах часовника. Бяха минали три часа. Братан разпери ръце сякаш се извиняваше, стана и ми направи знак, че е време да тръгваме.

153

15.

Играта на психиатъра ми хареса, но тя не е подходяща за всякакви случаи. Изисква сериозно емоционално ангажи- ране и сравнително голяма продължителност. Обикновено я включвах, когато предусещах препирня. Идва например автор, напрегнат, готов да се кара и го „вкарвам“ в Сфера- та. Включвам фантазията за центъра и периферията. Когато един от двама ни ставаше по-емоционален, виждах как се пързулва към периферията. Ако това се случваше с автора, деавтоматизирах погледа си, стремях се да уловя колкото се може повече подробности, повече нюанси.

Като че ли имаше две реалности, които се наслагват една върху друга без да си пречат, без да се смесват. Разговорът беше едно, наблюдението – друго. Когато аз ставах емоцио- нален, изпитвах много странно раздвоение. Едновременно бях аз, който се ядосва, дразни, възмущава, и аз, който спо- койно наблюдава. Едното Аз, участникът в разговора, се превръщаше в актьор, който прави всичко възможно да бъде естествен, автентичен, защото трябва да се хареса на зрителя, на другото Аз. В момента, в който усещах тази двойственост, Центърът ме притегляше, а двамата, аз и авторът, се раздале- чавахме.

Какво всъщност се случваше с мен? Играех, забавля- вах се. Подчинявах се на някакви правила, прожектирах си заучени образи, учудвах се, когато нещо неочаквано се появи, следвах логиката на нещата и... И се радвах. Радвах се на играта дори в моменти, в които се дразнех на събеседника си или ми идваше любезно да му покажа вратата. С времето нещата ставаха по-лесно и по-бързо. С по-малко мое активно участие. Те просто си се случваха. И тук забелязах това, което психиатърът определи като „игра на думи“.

Деавтоматизирането започна постепенно да се автома- 154

тизира. В първите игри трябваше усилие, по-специална на- гласа. Имаше „старт“. Постепенно този специален момент изчезна. Остана малка част от секундата за взимане на решение. Поглеждам „партньора“ завесата светкавично се вдига. Започваше представление. Аз – актьорът, се старая, защото Аз – зрителят, трябва да остана доволен.

Същата „пиеса“ си устройвах и с колеги, и с началници, и със случайни действащи лица. Понякога със седмици не се сещах за Сферата. Друг път я практикувах всеки ден. В такива моменти на актьорско вдъхновение сутрин излизах все едно отивам на театър. В театъра на собственото си еже- дневие.

Когато почувствах, че владея Сферата, се обадих на пси- хиатъра. Уговорихме се да му гостувам през почивните дни.

Отидох без Братан.

– Казваш, че си овладял Сферата. Не знам дали споделих, но за мен Сферата е безкрайна. Няма овладяване. Стигаш до някакво ниво. Дори тези, които твърдят, че са започнали да четат мисли, говорят за следващи етапи, за следващи дъл- бочини...

– Ами, забавлявам се... Не ми е проблем да Я включа. Придвижването към периферията или към центъра става ав- томатично, в зависимост от емоционалното ми състояние. Най-забавното обаче е Наблюдателят. Едновременно изпит- ваш емоции, породени от разговора, и не изпитваш емоции, тъй като просто наблюдаваш...

Замълчах за секунди, защото не знаех дали е редно да задам въпроса, който ми беше в главата.

– Само че... това да не се окаже началото на някакво по- лудяване? Предполагам, че не ме тласкаш натам...

– Виж сега! Ако си поел пътя на полудяването, ще се справиш и без мен. Обикновено аз се намесвам за обратния път... Полудяване... Всичко зависи от контрола. При арти- стите няма ли раздвояване? Няма ли самонаблюдение? Кон-

155

тролираш ли нещата, няма страшно. Но ако почувстваш, че превърташ, пий газирана вода с аспирин!

– Моля?

– Шегувам се. Не се притеснявай. Ако ти стане нещо, медицината е напреднала... И какво казваш? Успешна Сфера? И кога представлението, както казваш, е успеш- но?

– Когато другият започне да прави нещата много бавно. Тогава имам време, много време, да го разглеждам, да търся и да намирам подробности.

– Тъй, тъй.. Всъщност ти се ускоряваш... Това е голям успех!

– Появява се чувството, че мога да предвидя по-нататъш- ната реакция. Настоящето идва по логичен път от миналото и отива по логичен път в бъдещето. Дори съм усещал, че мога да променя това придвижване от настояще в бъдеще. С дума, с жест, с поглед. Че мога да манипулирам събеседни- ка. Да го водя за носа!

– И водил ли си някого за носа?

– Не. Разбирам, че го мога. Реакциите на другия стават толкова бавни, прозрачни и прогнозируеми, че нищо не ми коства да го тласна в някаква посока. Не съм го правил, оба- че. Спирам дотук. До усещането, че го мога.

– Това е умение, което ще изработиш, ако практикуваш често и внимателно Сферата. То е следващ етап. Бъди вни- мателен обаче. Нататък започва да става опасно...

– И какво му е опасното?

– Могат да се появят желания и действия, за които след това да съжаляваш.

– Чак пък толкова...

– Играта е добра, забавлява, но не трябва да се прекрачва Границата.

– Тази граница ли имаше предвид Братан, когато каза, че ще ме хвърли в дълбокото?

156

– Може и това да е имал предвид. Не знам. Той поняко- га използва по-силни думи. Всъщност, никой не може да те „хвърли в дълбокото“. Само ти можеш да се хвърлиш. И за това някой трябва да те предупреди. В случая съм аз.

Замълчахме. Гледахме пред себе си и отпивахме от водката. Тишината беше невероятна. Като на село. Всъщ- ност ние бяхме на село. Тук „София“ е твърде условно понятие.

– Искам да попитам... Нещо важно за мен. Защо ни е всичко това? Защо ни е тази Сфера? Защо са ни и други- те техники? Образуват ли някакво цяло? Представляват ли брънки на верига? На тайно учение, което Братан и ти ми откривате малко по малко?

Психиатърът отпи от чашата и се взря пред себе си, не в мен.

– Как да ти кажа... И има, и няма... Представи си, че пред теб на масата има халки. Пет, десет, петнадесет. Можеш да направиш верига от тях. От всичките или само от няколко. Ти решаваш дали да има верига и колко дълга да е. Зависи какво искаш да правиш.

Психиатърът отново млъкна, усмихна се и бавно про- дължи:

– Ако тук има десет халки, какво е тяхното предназначе- ние? Трябва ли да правят верига?

– Не знам. Зависи от този, който се занимава с тях.

– Ако някоя халка много ти харесва, можеш да я отделиш от другите. А останалите да сложиш в кутия. Или просто да изхвърлиш.

– Говорим за различните техники като за халки, нали?

– Точно така. Можеш от всички халки да запазиш само една. Познавам такива хора. Идва момент, в който си изби- рат една и захвърлят всички останали. Аз ги наричам „мо- нокултурници“. Защото не ми харесва думата „еднохалкни- ци“. Ако останеш до към седем, ще те запозная с една такава

157

жена. Тя пробва много неща. Накрая се спря на известна древна медитация. Наричаме я „Короната“. Работѝ много усилено върху нея. И други техники не я интересуват.

– Ще разкажеш ли?

– Обръщаш поглед към себе си на границите между вдишване и издишване. Самовъзприятие „горе“ – когато вдишването преминава в издишване, и „долу“ – когато издишването преминава във вдишване. Прекъсваш пото- ка на съзнанието си за нищожна част от секундата. При това прекъсване цялото ти внимание е насочено „навъ- тре“.

– И като се занимаваш постоянно със себе си, как си вър- шиш работата? Как общуваш с другите?

– Не се занимаваш постоянно със себе си. Времето, в което си „навътре“, е нищожно. Преходите са светкавични. Адски е трудно за овладяване. Изисква много години уси- лие. Мистиците твърдят, че тази техника те прави психиче- ски непоклатим.

– И тази жена я владее?

– Да, твърди, че я владее... Няма как да проверя, но съдя по промяната на поведението ѝ. Дойде при мен със сериозни проблеми с нервите. Сега е „желязо“. В интерес на истината пробвахме доста неща.

– И Сферата?
– Да, и Сферата. Само че тя не е основна техника.
– А защо тогава се занимавахме точно с нея?
– Защото Братан ме помоли нея да ти покажа. Защо точ-

но нея, не знам. Питай го. Човекът си има своя педагогика. – Да не би и той да ти е пациент?
Психиатърът се засмя.
– И ти си ми пациент... И Братан ми е пациент... Аз все

пак съм психиатър.
– А-а! Чак сега разбирам, че съм бил луд и ти си моят

лекар! – хванах се театрално за главата. 158

Психиатърът се изкикоти точно като Братан. Все едно бяха от една и съща циркова школа.

– Не, не си. И Братан не е. С него се познаваме от двайсет години. Приятели сме, въпреки разликата в годините. Той е психолог, аз – психиатър. Имаме много общи теми. И общи интереси. И двамата се интересуваме от психологически техники, професионално. И се забавляваме с тях. Сигур- но си имал възможност да се разхождаш с него сред много хора. Голяма маймуна е. Постоянно играе някакви роли. Аз не съм чак толкова игрив...

– Да се върнем на жената с медитацията, заинтригува ме.

– Решаваше сериозен психологичен проблем. Опита раз- лични неща. Един ден се спря на тази медитация. Можеше да си направи верига, но си избра една халка. И малко по малко се промени. Стана приветлива, спокойна, уверена. Да, при нея не беше игра. При нея беше лечение. Но фи- лософски погледнато, всяка игра е лекарство. Всяка игра е лечение.

Замълчахме. Бях доволен от този разговор. Отпадна ми една загадка. Напоследък тя доста ме тормозеше, а Братан избягваше да ми отговаря. Всъщност, просветна ми – загад- ка няма.

– Ще си тръгвам...
Домакинът ме прегърна бащински.
– Винаги си добре дошъл!
Прекосих градинката и излязох на улицата. За два часа

бях в свят, който ме обичаше. Мисълта, че мога да се връ- щам в него, ме топлеше.

159

ПРИКАЗКА ЗА БУДА

(По „Книга за тайните“, т. 1‒5
от Бхагван Шри Раджниш ‒ ОШО)

„Буда не е някаква индивидуалност: Буда е явление. Никакви индивидуални фактори не са от значение; един- ствено твоето същество е достатъчно, за да бъдеш един Буда.“

„Погледни Буда, няма нужда да го имитираш. Когато погледнеш Буда, възможността да постигнеш нещо отвъд това, което си, се явява пред тебе. Буда е само символ, че нещо може да се случи на този човек. И ако то може да стане с този човек, може да се случи и с ВСЕКИ човек. Така се открива възможността пред цялото човечество.“

ОШО

Буда е дете. Буда е обикновен възрастен. Буда е бог.

Като всяко дете Буда живее с момента. Не тъгува по свое- то минало и не се притеснява за своето бъдеще. Общува със света без стереотипи, без философии, без предварителни конструкции. Докосва нещата цялостно, погълнат от тях- ното богатство, новост, странност и красота. Живее в един напълно небанален свят. Когато в сетивата на Буда се появи много малкото дете, още непроговорило, Буда общува със света без мисли, непосредствено, чувствено.

Като всеки обикновен възрастен, като всеки до-Буда той се сблъсква с прозата на живота, с неговата безпощадна

163

конкретност, формулира проблеми, решава проблеми, прис- пособява се към претенциите на средата, в която Съдбата го е запратила.

Като бог Буда преживява своята тъждественост със Съ- ществуването, преживява своята безкрайност. И тази без- крайност в своята дълбока същност, вън от конкретните форми, е вечна.

Да бъдеш Буда означава да бъдеш едновременно дете, до-Буда и бог. Детето връща на до-Буда непосредственост- та, невинността, жизнеността. Детето в Буда тласка до-Буда към бога. До-Буда приспособява детето към живота и призе- мява бога в конкретността. Защото всяка безкрайност е низ от конкретни форми и обстоятелства. Богът в Буда слива де- тето и до-Буда. Без него те няма как да се срещнат. Без него те живеят в различни светове, те са йерархично разположе- ни. Благодарение на бога детето и до-Буда стават равнопо- ставени. В слятото, в едното, няма малко и голямо, слабо и силно, незряло и зряло.

***

Буда живее с настоящето, с момента, със „сега“. Той е потопен в него. Всичко е събрано, концентрирано в този момент. За Буда моментът не е граница между миналото и бъдещето. Когато моментът се схваща като граница, той не е реален. Няма го. Превръща се в просто описание на минало- то и бъдещето. Границата е някъде, но без собствено битие. Това, което няма собствено битие, всъщност е никъде. През нея описваме начина, по който са разположени две неща. Тези две неща са истински. Те съществуват. Съществуват и се допират. Преливат едно в друго. Буда не се интересува от миналото и бъдещето. За него те са нереални. Едното е ум- ряло „сега“, другото е неродено „сега“. Миналото и бъдеще-

164

то в съзнанието на Буда се превръщат в способ за описание на „сега“, на реалното. Чрез миналото описваме едно „сега“, което е било. Чрез бъдещето описваме едно „сега“, което ще бъде. И когато „сега“ престане да служи като помощ- но средство за описване на други реалности, когато всичко стане средство за описване на единствено съществуващото „сега“, моментът престава да бъде момент. Той се превръ- ща във вечност. Защото действително настоящето е вечно. Това, което го има, е винаги настояще. Буда е разтворен във вечността. И неговият проблем е не как да се придвижва от момент в момент, а как и доколко той дълбоко навлиза в момента. Движението не е хоризонтално, а вертикално. Да отваряш сетивата си все повече и повече за съществуващо- то, да се потапяш все повече и повече в него, да попиваш все по-голяма част от него, означава да разширяваш съзнанието си. Да ставаш все по-буден. Затова наричат Буда „пробуде- ния“. Всъщност пробуждането означава да усетиш вечност- та. Означава съзнанието ти да приеме момента не като мо- мент, а като единствено реалното и затова вечното. И тогава другите изглеждат заспали. Те разказват какво е било вчера. Те говорят какво ще се случи или какво искат да се случи утре. Тяхното съзнание върти кинолентата на едно умряло „сега“ и на едно неродено „сега“. Те си спомнят за вечност- та или си представят вечността. Това, което не правят, е да усещат, че вечността е тук. Че те са в нея. И става дума не за философска конструкция за обяснение на времето. Става дума за усещане, за чувство, за непосредствено възприема- не, за изживяване. Така както го прави детето.

Отношението на Буда към момента не означава, че той никога не си спомня миналото и не мисли за бъдещето. Начинът, по който се отнася към тях; начинът, по който го прави, е различен от този на до-Буда. Потапянето в миналото и бъдещето за Буда е загубило качеството на сънуване.

165

Сънят е не просто да не си тук и сега. Сънят е течение, сънят е въвличане. Ти не го контролираш, той те държи. Ти не го измисляш, той те завладява. Съзнанието се фикси- ра от образ на образ, прескача от представа на представа. Спомените или фантазиите текат като вода, играят, показ- ват се, крият се, стават по-релефни или избледняват. Човек решава да мисли за нещо и без да усети, някакъв поток го отнася. Носи го свободно, по неконтролируемите закони на асоциацията. Потокът спира, връхлита го друг и човек се изгубва, престава да съществува за себе си. Той е ня- какъв друг и някъде другаде. След секунди може да бъде друг и другаде.

Тази потопеност в „не-сега“ притежава качествата на съня. С тази разлика, че „сънят“ прекъсва на моменти, за да бъде отговорено на някакво изискване на момента. Влизаш в „сега“ и „тук“, защото те имат някакви претенции към теб. От тези прекъсвания се образува будността. Буда може да спре този поток, тази кинолента. Той се отнася към тях като към поток и като към кинолента. Той се съотнася с тях. Буда може да спре отъждествяването си със спомен или образ в бъдещето, да живее в два пласта, да преживява това „не- тук“ и „не-сега“ и в същото време да усеща, да знае „тук“ и „сега“. Тази будност отнема на Буда тъгата по миналото и притесненията или копнежа по бъдещето. Миналото може да бъде извикано, ако Буда прецени, че то е нужно. Бъдеще- то под формата на предположения, искания или опасения може да бъде извикано, ако Буда сметне, че е необходимо. Изострените сетива на Буда за „тук“ и „сега“, вкореняването в тях му дават възможност да ги преживява спокойно и да извлича от тях всичко, на което е способна неговата психи- ка. Буда е отворен за всяка подробност, за всяка промяна на преживявания момент. За него този момент престава да бъде средство, освен ако не пожелае да го превърне в средство. Моментът е сцената, която истински му говори за живота.

166

„Тук“ и „сега“ са смисълът. Чрез тях той се самоосъщест- вява. Животът му по принцип се превръща в един безкраен низ от „сега“. Всичко е „сега“. Само „сега“ е действително. В този аспект пълната противоположност на Буда е този, за който животът по принцип е постоянно спомняне и по- стоянно планиране или фантазиране на бъдещето. Не-Буда използва момента като дневник за спомени или бележник за утрешни задачи.

***

От това дълбоко присъствие в „тук“ и „сега“ се раждат много неща. Почти всичко присъщо на Буда. От тях като стълбове в битието на Буда се открояват две: небаналност- та на света и самодостатъчността на Буда или нежелаенето като преобладаващо, принципно състояние.

Ако си слят с момента, ако не политаш назад или напред, няма начин светът да бъде банален за теб, няма начин да не проявяваш безкраен интерес към него. Ако Буда пие вода, той пие вода. Не прави нищо друго. Ако Буда се разхожда, той се разхожда. Не прави нищо друго. Малкото, незабе- лежимото, става безкрайно, защото друго не съществува. Безкрайността е това, което обхваща всичко. Към безкрай- ността, ако тя истински, цялостно е такава за теб, не можеш да се отнасяш по друг начин освен с безкраен интерес. Ако интересът е частичен, повърхностен, това означава, че си превърнал безкрайността в нещо друго, съществуващо на- ред с другите неща. Тя става едно от многото, защото ако не е едно от многото, вниманието ти няма къде да отиде. Ако вниманието има убежище вън от една безкрайност, то ти си я превърнал в нейната противоположност. Когато на вниманието са отрязани пътищата за бягство, то няма избор ‒ започва да навлиза и да навлиза в безкрайността, започва да открива все повече неща. Буда прави точно това.

167

Когато пред теб е открит простор за навлизане, нещата мо- гат да бъдат непознати или полупознати. Не могат да бъдат познати, защото познатото е пребродено, изчерпано. Полу- познатото, когато е открило за теб тунела на безкрайност- та, всъщност представлява непознато. Такова е свойството на безкрайността. Тя не признава „полу“, защото за нея по- нятието „половина“ е безсмислено. Затова за Буда, спосо- бен да броди, да потъва безкрайно, няма истински познати неща. Затова Буда се отнася към всяко нещо като към ново. Дори когато се е сблъсквал с него или го е правил много пъти. Новото никога не може да бъде банално. Банално е това, към което се отнасяш машинално, без интерес. Кога- то всъщност не присъстваш, когато си го поставил в пери- ферията на вниманието си. Ако го поставиш в центъра, ако заживееш с него, ако то изпълва цялото ти сегашно битие, нещото не може да бъде банално. Нещото е всичко, а всич- кото е единствено съществуващо, великото, божественото. Тук Буда е дете. Детето постоянно открива, навлиза, изу- чава, преживява и преоткрива. Тук Буда е бог. Богът живее във и чрез безкрайността, чрез безкрайното пътуване, чрез величието на Съществуването, чрез божественото. Когато Буда слее в себе си детето и бога, това не означава, че се занимава с всичко, което е възможно в момента. Защото в един и същ момент ти можеш да седиш, да дишаш, да слушаш музика и да гледаш синевата. Обект обаче на тво- ето внимание може да бъде едно от всичките тях. Другите, изключените, не са нито банални, нито велики. За Буда те просто не съществуват. До момента, в който Буда реши или бива тласнат да живее с тях. За да ги направи безкрайни, велики, святи.

Когато Буда броди из своята безкрайност, без препят- ствия, без заключени врати, неуморен и свободен, той е цялостен, самодостатъчен. Така както е цялостно и са- модостатъчно детето, погълнато от своята игра. То може

168

да обръща безкрайно един предмет от всички страни, да повтаря неуморно свои „думи“, да е изключило от всичко останало, което светът му предлага, да се е отъждествило с играта, да е заличило границата между „Аз“ и „То“. При самодостатъчността няма желания, защото всеки импулс се реализира светкавично. Когато си самодостатъчен, ти си в състояние на не-желаене. Желанието винаги предпо- лага не-цялостност, раздвояване. Половината от съзнание- то е тук, другата половина ‒ другаде. Едната половина е в „сега“, другата ‒ в „после“. При допира между двете се появява напрежение. Трябва усилие, действие, придоби- ване, за да се притежава обектът на желанието. Когато де- тето захвърли своята моментна безкрайност, когато загуби своята цялостност, когато се раздвои, то протяга ръце към нещо, което в момента не му принадлежи. Детето е стъпи- ло на пътя на до-Буда. Придобие ли желаното, вглъби ли се отново в него, възвърне ли отново своята цялостност, бродеща в нова безкрайност, то се е върнало при себе си. С времето детето все по-малко пребивава в своята самодос- татъчност, в своето нежелаене и се превръща в до-Буда. При до-Буда постоянно съществува някакъв стремеж към себедопълване. Искам това, защото го нямам. Искам оно- ва, защото ми липсва. След като нещо бъде постигнато, се появява усещането за друга недостатъчност. До-Буда по- стоянно се допълва и след всяко допълване отново става непълен, себенедостатъчен. Постигнатото се забравя. То се разтваря в до-Буда и вече няма значение или няма осо- бено значение. То се разтваря в натрупаното, става навик. Става невидимо така, както реката изчезва, след като се влее в морето. После все нови и нови желания, все нови и нови допълвания.

В качеството си на до-Буда Буда също желае. Когато е гладен и жаден, той търси храна и вода. Когато друго място го привлече, той се стяга за път. Сливането обаче на

169

детето и на до-Буда е родило ново качество. То не принад- лежи нито на детето, нито на до-Буда. Буда е убеден, че усещането, че някакво конкретно допълване ще доведе до трайно удовлетворение, е измамно. За него желанието или обектът на желанието са непълноценни. Тяхната непъл- ноценност се състои в това, че в крайна сметка те не ре- ализират глобалния смисъл, първоначално вложен в тях. А глобалният смисъл е намерението на до-Буда да реши проблема със своята недостатъчност. В случая новото ка- чество не е липсата на желание въобще. И при до-Буда, и при Буда се появяват желания. Във втория случай обаче една самодостатъчност действа и реализира някакъв акт. Тя може да се откаже от него без особени притеснения. Тя може лесно да го замени. Тя знае, че този акт е моментен орнамент, чието наличие или отсъствие не променя същ- ността. Този акт е момент на реализация, начин на про- явление. Самодостатъчното съществуване се реализира в един или друг момент чрез него, но не става по-богато, не се допълва чрез него. До-Буда, обратно, той винаги е „три-четвърти“. Той винаги смята, че конкретният акт ще го превърне в единица.

Да желаеш, да постигаш нещата от живота, мислейки че с една или друга конкретност ще решиш своя екзистенциа- лен проблем; да желаеш без да осъзнаваш своята самодос- татъчност, означава да си до-Буда в чист вид, откъснат и от детето, и от бога. Да забравиш света, да се потопиш в една избрана безкрайност, да бродиш из нея, да бъдеш цялостен, самодостатъчен, без да го осъзнаваш, означава да бъдеш дете, не тръгнало по пътя на до-Буда и не познало бога. Тогава когато желанията идват и си отиват, спокойно, без да създават проблеми, когато те се движат на фона на една осъзната самодостатъчност, се е родил Буда. Тогава детето е завело до-Буда до бога. И е останало там.

Когато детето докосне бога, отново се появява ново ка- 170

чество. Появява се Паузата. В нея съзнанието се изчист- ва от конкретните си товари ‒ представи, мисли, мечти, спомени, желания и намерения. Прониква се от себесъ- зерцанието, от факта, че съществува, факт банален, факт забравен от до-Буда. Усещането на това общо, абстрактно и в същото време повече от конкретно съществуване е ос- новна характеристика на Буда. Моментът, в който се реа- лизира това усещане, е моментът на Паузата. Откъсване от конкретното битие и „вкопчване“ в битието изобщо. Тук конкретно и абстрактно, така както обичайно се разбират, си сменят местата. Абстрактното битие става абсолютно конкретно, защото е Твое, защото е Тук и защото е Сега. Конкретното битие, конкретната роля стават абстрактни, защото могат да бъдат, могат и да не бъдат. Те стават слу- чайни, несъществени. Те могат да бъдат сменени от други. Те стават без особено значение. Това, което е без особено значение, в екзистенциален смисъл е винаги абстрактно. Така например както е абстрактна смъртта на непознати хора, за която си научил от вестника.

***

Тоталната потопеност в „тук“ и „сега“ са корените на Буда. Небаналността на света и самодостатъчността на Буда са стъб- лото на неговото дърво. От тях израства всичко останало.

Най-напред те раждат не-усилието. За да бъде без ос- татък концентриран в „тук“ и „сега“, Буда не се нуждае от усилие. Усилието означава постоянно движение, откъсване и връщане, откъсване и връщане. Той не се връща постоян- но и постоянно към „тук“ и „сега“, просто защото не бяга от тях. Друг е въпросът, че за постигането на тази спон- танност, на това не-усилие Буда е положил много усилия по пътя към своята трансформация. Тоталното присъствие

171

е и тотална концентрация на енергия. Затова докосването на Буда не е обикновено докосване. То се нарича „докос- ване на Учителя“ и представлява цялостно присъствие, пълно проникване в този, който е докоснат. Погледът на Буда трудно може да бъде издържан. Това е така, защото ако Буда те погледне, то той тотално присъства в погледа си. Всъщност Буда и погледът на Буда стават едно и също нещо. Едното не е част от другото, не е по-малко от друго- то. Затова погледът на Буда е жив, толкова жив, че стига до дъното на този, който е гледан.

Един Буда може да бъде разпознат главно по докосването и по погледа. Те са нещо несравнимо. Те са цялата мощ на съществуването. Неагресивна, дълбоко вкоренена в себе си мощ, която прелива и затова може само да отдава.

***

Буда никога не е „против“. Той е винаги „над“. Буда не се бори със себе си, не се насилва, не се побеждава. Бор- бата със себе си е възможна, когато си раздвоен. Още едно условие е необходимо ‒ и двете части да са носители на конкретни оценки, които взаимно се изключват или поне си противоречат. Човек иска да прави секс, но определени норми, към които е привързан, не му разрешават да го пра- ви. Човек пие, но не иска да пие. Той се бори с пиенето. В такива случаи, а те са безброй, човек иска и не иска нещо конкретно едновременно. Двете части се борят. Волята оз- начава да наложиш в поведението си това, което с ума си смяташ за правилно, а с целия остатък на своето същество преживяваш като желано, необходимо. Буда няма воля. Буда е един. Той може да се раздвои, но едната част е в различно измерение от другата. Едната е конкретна, пълна с конкретности, а другата е празна, безкрайна, приемаща.

172

Между тях не може да има конфликт, така както не може да има конфликт между една планета и пространството, в което плува.

Буда приема всичко и всички, включително и себе си като нещо естествено, нормално. Нормалното е такова, каквото може да бъде. Ако някой по този начин се отнася към нещата, то той не може да бъде „против“. Тогава той е Буда. Това не означава, че Буда само ще съзерцава и ще клати глава в знак на одобрение. Той може да реши да промени нещо, но не защото е „против“, а защото това нормално може да стане нещо друго. Също по един ес- тествен начин. Буда е „над“, но има свое понятие за раз- витие, промяна, еволюция. Буда твърди, че всъщност ако някой е променил много трайно света, или част от него, то той е Буда.

***

Този, който възприема всяка конкретна ситуация като несъществена, незначителна пред лицето на великото Битие, не може да изпита безпокойство. Този, който е са- модостатъчен, който има всичко, не може да изпита без- покойство. Този, който приема искрено и тотално света такъв, какъвто е, не може да изпита безпокойство. Безпо- койствието е изгубено равновесие. То е придобита непъл- нота. Безпокойствието е мисъл или оценка, превърнала се в чувство, за да ангажира цялостно съществото в действие, търсещо изгубеното равновесие, отстраняващо придобита- та непълнота. Буда няма нужда от това чувство. Спокой- ствието става неговия вечен фон, вечен екран, в който се прожектира едно или друго. Спокойствието става сърцеви- на на Буда. Това е неговият център, в който той пребивава във всяко „сега“. Вечно.

173

***

Буда е щастлив. Неговото щастие има три извора. Из- точникът на първия извор е положителният ум на Буда. Източникът на втория ‒ неговият играещ ум. Източникът на третия извор е специфичният поглед на Буда към смър- тта. Изворите се сливат и стават реката на щастието на Буда.

Един и същ свят, един и същ живот може да бъде и ад, и рай. Отрицателният ум конструира ада. Хубавото и доброто за него са фон, банално присъствие, навик. Те са тук, защото са длъжни да бъдат тук. Когато раят е нещо обикновено, ес- тествено, нещо, което се полага; когато раят е навик, той из- чезва. Нищо банално не може да бъде източник на щастие. И тъй като за отрицателния ум притежаваното е банално, източниците за неговото щастие са пресъхнали. И тъй като той винаги е недоволен, претенциозен и алчен, не-раят се превръща в ад.

Положителният ум е благодарен ум. Липсата на болка за него не е просто липса. Това е благодат. Утоляването на жаждата за него не е просто преодоляване на жаждата, зах- върляне на жаждата. Това е благодат. Буда е с положителен ум. Той цени всичко, което има. Той открива в света, който го заобикаля, това, което е негово. И е благодарен, защото знае че може и да не го притежава. Буда не смята, че светът му е длъжен. Буда не мисли, че нещо му се полага. Полу- чавайки, взимайки, Буда благодари. Притежавайки, Буда е благодарен. И от тази благодарност, от факта на своето съществуване до водата, до лъчите, до музиката, до своите приятели, Буда конструира своя рай. Своето щастие.

Буда не мисли за щастието. Той не строи планове как да го постигне. За него удоволствието, насладата не са цели, за които трябва да се полагат усилия. Щастието е отношение към живота, а не съвкупност от определени условия. Щас-

174

тието е другото име на играта. Освен да се потопиш изцяло, да забравиш миналото и бъдещето, да живееш с това, което е, да играеш означава още нещо. Това, което правиш, да не е средство за постигане на нещо друго. Ако е средство, ти не можеш да живееш истински с него. Ти ще живееш с дру- гото. С това, което трябва да постигнеш. Когато Буда прави нещо, той не се пита и не си отговаря „какъв е смисълът“, „каква е целта“. Всяко действие притежава своя собствен смисъл, собствена красота и достойнство. Дадено действие е спонтанно красиво, непосредствено ценно и поради това безсмислено. То няма смисъл. Няма, защото не е средство, при него отсъства „със“, отсъства това, което добавяме към думата „мисъл“. То е смислено само по себе си. Поради факта на своето съществуване. И ако човек може да играе истински, без остатък, той може да бъде истински щастлив. В пълноценната игра щастието не само не е цел. То не е и следствие. Ако си забравил за времето с неговите „преди“, „сега“ и „после“, ти не можеш да преживееш нещо дори като следствие. Защото следствието е след причината, а „след“ винаги предполага времева ос. Тогава щастието просто „Е“. Битието става щастие и щастието става сегашният модус на битието.

Ето и третият извор за щастието на Буда. Неговият корен е в знанието на Буда за смъртта. Буда обаче не просто знае това, което знае до-Буда ‒ че смъртта рано или късно ще се случи, че смъртта е неизбежна. Той съвършено ясно осъзнава смъртта. Той преживява факта на смъртта така тотално, както цялостно преживява и величието на своето съществуване.

Всяко „сега“, посланикът на вечността, е стъпка към смъртта. При този психологичен допир между вечност и смърт се извършва експлозия, така както във физичния мир при допира между частица и античастица се извърш- ва анихилация. Повърхността, конкретното, ограниченото, случайното, стават незначителни, за да изживее Буда фун-

175

дамента на Съществуването. До-Буда с неговото съзнание за смъртта е доближил детето, видял е играта му и е раз- брал нейната божественост. При докосване на божественото ясното осъзнаване на смъртта не е мисъл за смъртта. То е несравнимо открояване на живота, насищане на живота със смисъл, насищане на живота с живот. Това насищане, кое- то за Буда е спонтанно и естествено, му дава основание да твърди, че човек може да живее като мъртвец. И в това е па- радоксът. Когато човек не осъзнава живота на фона на неиз- бежната смърт, когато той преживява някаква своя смътна, абстрактна вечност, той не живее живота, защото той за него е станал банален. Величието на живота е в неговия сблъсък със смъртта. Тогава Буда се връща към повърхността, към незначителното, към случайното и ги поглежда с други очи. С живи очи. Защото зад всичко случайно и дребно той пре- живява величието на Съществуването.

***

По пътя от детето до бога се ражда Свидетелят, Наблю- дателят. Би могло да се каже и по друг начин. Когато до-Буда с неговата способност да се раздвоява, да се бори вътрешно, да бъде в два „Аз-а“ едновременно, доведе бога до детето, Наблюдателят е роден.

Ако Буда си спомня нещо от миналото, то той го разглеж- да спокойно, неутрално, така както може да се разглежда един чужд живот. Буда не се отъждествява с миналите си образи. Така както не се отъждествява и с мислимите си бъдещи образи. Те са случайни, защото зависят от обсто- ятелствата. Ако обстоятелствата бяха или ще бъдат други, и образите биха били или ще бъдат други. По същия начин Буда се отнася и към настоящето. Всеки негов конкретен елемент е случаен. Буда усеща своята истинска, дълбока,

176

трайна същност, недокосната и недостижима за което и да било външно явление. Затова Буда не може нито да бъде обиден, оскърбен, наранен, нито може да бъде поласкан или да се възгордее. Той е тихият, празен Наблюдател.

Наблюдателят е господарят на Средния път. Следването на Средния път не се изразява в някакво външно, конкретно и измеримо действие. Например да ядеш еди-колко си, да спиш еди-колко си, да говориш еди-колко си. При конкрет- ните действия всеки може да има свое разбиране за среда. Това разбиране произтича от разбирането за крайностите. В този смисъл за Буда Средния път не е просто умереност. За него Средния път е необвързване. Ако си щастлив, не се вкопчвай в щастието си, не се отъждествявай с него. Всяко конкретно щастие е временно и самото вкопчване подготвя почвата на страданието. Защото страданието по принцип е силна тъга по загубата. Ако се чувстваш нещастен, не се отъждествявай с нещастието, не се вкопчвай в него. То ще отмине така, както е дошло. Няма конкретно изживяване, включително и страдание, което да е достойно да предста- влява в даден момент цялата личност, да окупира без оста- тък цялата духовност.

Буда наблюдава своето щастие, така както наблюдава своето страдание. Той е нещо различно от тях. Той е между тях. Той е над тях. Това е средата. И всяко силно желание при Буда има същата съдба. То е обект. То може да бъде пос- ледвано, може да бъде и оставено да се рее в неговата ду- ховност, така както облакът се рее в небето, докато отмине или се разтвори в бездънното. Дълбокият пласт, последната инстанция е празен откъм конкретни желания и импулси. Той наблюдава. Опирайки се на него, Буда може да тръгне в определена посока, може и да остави цялата конкретност на конкретния свят без последствия. Наблюдателят на Буда е унищожил навиците на до-Буда. Няма действия, извикани на живот от периодично избухване на непреодолимо жела-

177

ние. За Буда просто няма непреодолимости. Той е по сре- дата. Това състояние на необвързаност, на екзистенциална неконкретност, на способност във всеки момент да бъдеш напълно свободен, за Буда е блаженство. Не щастие, а бла- женство.

***

За Буда всяка емоция е конкретна форма на неговата енергия. Във всяка своя емоция той търси корена й, осно- вата, субстанцията. Буда нито потиска своите емоции, нито ги „стоварва“ върху нещото или този, който ги е отключил. Буда е по средата. Буда знае, че източникът на конкретната емоция е самият той. Всичко останало може да бъде само пусков механизъм. След като е така, след като той е източ- никът и след като енергията е негова, той може да прави с емоцията това, което поиска. Той я наблюдава. Той я из- ползва за път към себе си, към своя център. Чрез нея той се връща при себе си, вкоренява се в своята същност. Буда освобождава емоцията от нейната конкретна форма, за да я преживее като енергия. При тази трансформация е еднакво вярно да се каже, че Буда изпитва и не изпитва емоции. Той изпитва емоция дотолкова, доколкото като всеки човек чрез нея той реагира на света. Той не изпитва емоция дотолкова, доколкото като неин наблюдател я превръща в обект. Във владеенето на тази двойственост, в способността да бъде господар на всяка своя конкретна реакция, се крие тайната на неговата магнетичност. Този, който го наблюдава, усеща една надчовешка устойчивост, вкорененост, господарстване. Буда е тук, в конкретните неща, и в същото време над тях. А когато Буда снеме своята двойственост, когато се отъжде- стви с определена емоция, то тя винаги е положителна ‒ лю- бов или състрадание. Когато се раздвои, за да наблюдава и

178

трансформира, „Аз“-ът му, Наблюдателят е потопен в поло- жителна енергия. За това се казва, че Буда винаги, каквото и да се случва, е потопен в любов, в състрадание. Тази любов обаче не е онова, което е противоположно на омразата. Тази любов не може да се превърне в омраза и не може да почер- пи сили от трансформацията на съществуваща омраза. Тази любов не е лъч в тъмнината, който осветява нещо отделно или някого. Тя е светлина, разпръсквана навсякъде. Тя е със- тояние. Тя е ликуване на едно съзнание, което е безразлично към обратите на живота и необратимостта на смъртта. Тя е рожба на осъзнаването на безкрайността на света, на него- вото единство, на своята собствена безкрайност и на своето тъждество със Съществуването. Това осъзнаване е търже- ство на съзнанието.

Величието на Наблюдателя може да бъде релефно по- чувствано, когато той работи със силните чувства, с непре- одолимостите на до-Буда, с душевните урагани. Например с гнева. Когато се появи гняв, Буда го наблюдава. Не се бори с него. Оставя гнева да съществува толкова, колкото му е необходимо. Не осъжда гнева, приема го като факт, като нещо естествено, просто като нещо, което е. Буда изтегля „Аз“-а от гнева. Превръща гнева в обект. По този начин гневът вече не му принадлежи. Той е нещо различно от „Аз“-а. „Аз“-ът не е гневен. „Аз“-ът наблюдава, възпри- ема, осъзнава. Осъзнава напълно. Всяко движение, всяка фибра, всяка подробност.

За гнева отделянето от „Аз“-а е смърт. Няма кой да го подхранва, да го подклажда, да му вдъхва сили. Това е така, защото по принцип гневът може да бъде състояние на „Аз“- а. Камъкът не може да бъде гневен. Да се отдръпнеш от гнева, да го превърнеш в обект, т.е. в нещо противоположно на „Аз“-а, да започнеш да го изследваш, да го осъзнаваш така, както се изследва и осъзнава всеки обект, означава да му отрежеш корените. Той може да съществува още, да кипи

179

и ври, но не може да не изсъхне, така както едно дърво без корени не може да не изсъхне. Тогава гневът изчезва, но не просто от полезрението на съзнанието, а изобщо. Той не е натикан някъде в психиката, не е прибран като навита пру- жина, той е оставен да умре.

Когато се появява нов гняв, зароден в „Аз“-а, „Аз“-ът от- ново се отдръпва и се случва същата смърт. И този процес на отдръпване, на отрязване на корените става постепенно толкова бърз, че гневът умира, при своето раждане. Нещо като новородено, което не успява да си поеме първия дъх и умира преди да е живяло. В един момент мъртвороденият гняв вече не се ражда ‒ той няма качествата на гняв. Нищо мъртвородено всъщност не е родено. Да си роден, да „СИ“, означава да бъдеш жив.

И това се случва с много други неща ‒ с омразата, със страха, със завистта, с чувството за вина, с разкаянието. Това се случва дори с желанието да се постигне едно или друго в бъдещето. Това се случва дори с желаенето като духовно състояние. И когато до-Буда с помощта на детето и бога става Буда, в негова власт е да отстрани желание или да се потопи в него. Да извика Наблюдателя или да му затвори очите. Да отстрани желанието не чрез потискане, не чрез скриване, а чрез отрязване на корените. Да се пото- пи в него, така както човек може да се потопи във водата, да се слее с хладината на водата, да забрави себе си, но и да излезе от нея, когато реши. Това, което Буда, създал На- блюдателя, вече не може, е да се потопи в гнева, завистта, страха или нещо друго, наречено отрицателна емоция. И това е едно от малкото неща, които Буда не може. Това не означава, че Буда не може да изглежда гневен. Ако изглеж- да, то той го играе, прави представление, за да постигне нещо, което е преценил, че си струва да бъде постигнато. Ако се е потопил, то то е по свое суверенно господарско решение.

180

По целия този път към своята същност Буда постепен- но е изпепелявал своето подсъзнание, разглеждано като склад за недовършени преживявания. Буда просто е прес- танал да има недовършени преживявания. Нуждата от убе- жище за отхвърлени енергии ставала все по-малка по пътя на до-Буда. Докато при Буда от нея вече няма нужда. С нея изчезнало и сънуването. И от него нямало нужда. Нямало какво да се трансформира, обработва, пренагласява, защото всичко това ставало при ясно съзнание. Нещо повече. Този наблюдател, този вечен наблюдател постепенно прониквал в спането. Прониквал толкова дълбоко, толкова трайно, че тогава, когато Буда станал Буда, Наблюдателят бил посто- янно там. Всъщност той унищожил спането в обичайния за обичайния човек смисъл. В будно състояние Наблюдателят отрязал корените на това, което трябвало да живее в съни- щата. В състояние на спане Наблюдателят не позволявал на съзнанието да угасне. В този смисъл се твърди, че Буда е в съзнание дори когато спи.

***

Самоотъждествяване, наблюдаване. Самоотъждествява- не, наблюдаване. Това е постоянната игра на Буда.

Буда може, когато поиска, да потъне в себе си, в своята безкрайност и да забрави за съществуването на конкретния свят. Тогава самият той е безкрайност, едно със съществу- ването. Конкретните форми се загубват, изчезва „преди“, изчезва „после“, изчезва и „сега“. Изчезването на „сега“ е възможно, защото то се превръща във вечност. Вечността и безкрайността нямат форма.

Буда може, когато поиска, да се отъждестви с всяка конкретност, която се е появила. Тогава няма наблюдател и наблюдаван. Няма субект и обект. Има само едно. Двете

181

са се превърнали в едно. Конкретната мисъл, представа или усещане се превръща във всичко, което съществува, прос- то защото няма други. Това е пак безкрайност, защото едно нещо, колкото и да е конкретно, ако няма граници, ако не е заобиколено от други, различни неща, е безкрайно. Буда може да се превърне в пиене на вода, в опитване на храна, в мирисане на цвете, в слушане на друг.

Буда може, когато поиска, да се раздвои, да наблюдава всяка своя конкретна мисъл, представа или усещане. Тога- ва той е наблюдател, тих и празен, който просто присъст- ва. Всичко останало остава обект, нещо различно, нещо противоположно на „Аз“-а. Едното се е превърнало в две. Противоположното на „Аз“-а идва и си отива. То не е нито викано, нито гонено. Всяка конкретна мисъл, представа или усещане са част от битието, дошла при наблюдателя, за да бъде наблюдавана.

Буда може да превърне двете в три. Това се случва, кога- то той е в съприкосновение с нещо и оттегля своята субек- тивност като наблюдател на това съприкосновение. Тогава има обект, субект, превърнал се в обект, и наблюдател, който стои между двете. Това е едновременно обхващане на себе си и на нещата, с които това „себе си“ се занимава. Това е наблюдаване на моста, хвърлен от субективността към обек- тивния свят. Наблюдаване на двата бряга.

Петото състояние на Буда може да бъде назовано „не- ограничено възприемане“. Ти му говориш и той те слуша. Появява се шум и той го регистрира. Вятърът го докосва и той го възприема. И това не е прескачане на внимание- то от един субект на друг. Когато вниманието прескача, то винаги напуска един от обектите. После може да се върне, после може отново да отиде някъде другаде. Това се нарича разпределение на вниманието. Ако процесът е много бърз, човек възприема няколко неща едновременно дотолкова, до- колкото съзнанието конструира обектите от многобройните

182

парчета. Тогава кратките отсъствия са компенсирани от на- личието на реконструиращо цяло. При това свое състояние Буда не преразпределя вниманието си. Не го мести от една точка в друга. Не реконструира, за да компенсира отсъст- вие. Буда просто не отсъства от нито едно от въздействията. Той ги възприема едновременно, той ги отразява паралелно. В този смисъл може да се каже, че Буда е способен да не притежава внимание. Той е способен да възприема заоби- калящия го свят без да внимава, без да се фокусира, без да изпуска едно нещо заради друго нещо.

При до-Буда на такова поведение е способно подсъзна- нието. То регистрира всяко докосване на света до психика- та. Регистрира ги неизбирателно, едновременно и с еднаква интензивност, с еднаква пълноценност. При Буда тази рабо- та на подсъзнанието, на психичното не-преживяване може да бъде режим на работа на съзнанието, на преживяване- то. Това е още една територия на психиката, която Буда е способен да сложи „над черта“, „на светло“. Така както при до-Буда подсъзнанието може да възприема света във всич- ки негови едновременни въздействия, така при Буда съзна- нието може да прави същото. В това свое състояние Буда е абсолютно пасивен. И едновременно с това нащрек, възпри- емчив, осъзнат. При „неограниченото възприемане“ Буда не коментира вътрешното, не противопоставя своето „Аз“, не се съпротивлява, не се намесва. Затова е пасивен. Пасивен като повърхността на езеро, която отразява всичко: и небето, и падащите листа, и противоположните, борещи се повеи на въздуха, и своите дълбини. Той е нащрек, той е буден, защо- то нищо не му убягва. От нищо не бяга, нищо не напуска, нищо не пренебрегва, нищо не степенува. Будност без кон- центрация, без център и периферия, будност без внимание. В това състояние Буда се превръща в поле, през което може да премине всеки вятър, звук или светлина.

И нито едно от тези пет състояние не е Буда. Буда е спо- 183

собността, когато поискаш, да бъдеш в едно от петте. Буда е способността да бъдеш тотален, неразчленен, монолитен, във всяко едно от петте.

Буда е тотален, когато се откъсва от света и пребивава в своята вътрешна безкрайност. Буда е цялостен, когато пре- връща всяка конкретност в обект и става наблюдател. Буда е монолитен, когато забрави себе си, напусне безкрайността на безформеното си съществуване, затвори очите на Наблюдате- ля и се отъждестви с някоя конкретност. Буда е цялостен, ко- гато превръща в обект на своя „Аз“ своето собствено взаимо- действие със света. Накрая Буда е неразчленен, когато попива света със своето неограничено възприемане. Това, което Буда не може, и това е едно от малкото неща, които Буда не може, е да бъде влачен след нещо въпреки себе си. Това е така, защото той не е способен на вътрешно противоречие, не е способен да притежава в един и същ момент два „Аз“-а.

Буда е Буда, защото става това, което иска. Той е госпо- дар. Винаги и във всяка ситуация. Да бъдеш господар озна- чава да бъдеш Буда. Способността да бъдеш господар, без никога и при никакви обстоятелства да бъдеш роб, на нещо или на някого, дори на себе си, се нарича божественост. За- това се казва, че Буда е божествен.

***

За Буда тъй нареченото обичайно мислене не е обичай- но. За него естествени са размишлението, концентрацията и медитацията. При обичайното мислене умът скача от мисъл на мисъл, от образ на образ. Той живее свой живот, основан на законите на асоциацията. Човек е въвлечен, носен. Той не контролира процеса. Буда може да бъде въвлечен само ако го допусне. Ако Буда не желае да мисли за нещо, то той не мисли за него. Не може да бъде принуден. Не може да

184

бъде победен от хаотичния поток. Не може да стане жертва на всичко това, което се събира в подсъзнанието и иска да изскочи на светло. Буда употребява ума си като инструмент. Умът е предназначен да решава проблеми. Ако прецени, че има проблем за решаване, Буда включва размишлението. Той е движение в една посока, събиращо отстрани, това което му е нужно. Концентрацията е спиране на „кинолентата“ на един кадър. Той може да бъде дума, образ или усещане. Когато Буда не е нито в размишление, нито в концентрация, той медитира. Едно безкрайно потъване в „сега“, едно без- крайно сливане с битието, един безкраен празник, за който разсъдъкът е безсилен да даде точно описание.

***

Буда приема обществото, в което живее. Той е убеден, че всяко общество ражда и добро и зло, и красиво и грозно, и щастие и нещастие. Те не могат едно без друго. Така както няма върхове без долини. Едното съществува чрез другото.

Буда приема обществото. Той обаче прави разлика между приемане и примиряване. Примиряването е психология на слабия. Приемането е психология на силния. Да се прими- ряваш това означава да смяташ, че светът не може да бъде променен. Примиряването означава неприемане на света и в същото време себеподчинение на света. Ти го отхвърляш, за да му станеш роб.

Да приемеш света означава със спокойствие, с хладен разум да посрещнеш неговия поток, неговото съществуване. Това е отправната точка да бъдеш в света, да въздействаш на света по най-точния, най-ефективния начин.

Приемайки обществото, Буда изхвърля обществото от себе си. Това означава, че той нито се вдъхновява от него- вите похвали, нито се страхува от неговите упреци. Буда не

185

си поставя за цел да стане господар в обществото, но и не позволява на обществото да го превърне в свой роб. Буда се чувства свободен да действа така, както прецени, неза- висимо от това, как обществото ще реагира. Обществото с неговите норми, постулати и аксиоми не задава на Буда критерия за поведение. Той няма да приеме нещо за аксиома просто защото всички около него твърдят, че това, което тя съдържа, е очевидно. Буда изследва света. Той се стреми да погледне на света с чисти, с детски очи. Всяко нещо е ново, необикновено, уникално. Всяко нещо е спорно просто защо- то то би могло да бъде и друго. В този смисъл за Буда няма отъпкани пътища. Пътят е този, по който той върви, който той създава.

В съприкосновението си с хората Буда може да ги шо- кира. Той може да им каже, че очевидното е абсурдно и аб- сурдното ‒ естествено. Той може да им каже, че отъпканият път е дълбоко погрешен и че трябва да се върви натам, накъ- дето няма път. И ако човек е силно пристрастен към своите аксиоми, той лесно може да види в Буда богохулник, свето- хулник. Буда лесно посяга към свещеното, защото за него всичко обявено за свещено е в реда на нещата и много неща, сочени за обикновени, могат да бъдат свещени.

Всичко това Буда прави спокойно, с една вътрешна сила. Буда не е агресивен, защото не изпитва страх. Придобитата агресивност и страхът у човека са страните на една и съща монета. Страхът се трансформира в агресивност, за да скрие себе си, за да преодолее себе си. Буда е толкова вкоренен в себе си, че нито може да изпитва страх, нито има нужда от аг- ресивност. От тази монолитност се ражда външна сила, към която само слепци могат да останат безразлични. И тук има две реакции ‒ ти или му ставаш ученик, или му ставаш враг. Или му се предаваш, или си готов да го разпънеш на кръст.

Изхвърляйки обществото от себе си, Буда може да из- глежда много приспособен към него. Участието си в кон-

186

кретното битие на конкретното общество Буда превръща в психодрама. И така както актьорът на сцената страда, без да страда, ликува, без да ликува, така Буда прави много неща в живота, без да е докосната неговата сърцевина.

В тази психодрама основният партньор на Буда не е обществото изобщо, а отделната личност. Ако той говори с твоя език, с твоите мисли, с твоите постулати и аксио- ми, той го прави заради Теб. Той иска да Те спечели. Не защото Ти си му необходим, а защото, ако общува с Теб, той ще иска да Те промени. По-точно казано, да ти даде средствата, оръжията, които могат да Те променят. За да стане това, за да успее, Ти трябва да му повярваш. Буда се нуждае от Твоето доверие, за да го допуснеш до себе си, за да Те докосне. Ако изведнъж ти се покаже такъв, какъвто е, с цялата си вътрешна невъзмутимост, с приемането на конкретния свят на несериозно, с цялото си отхвърляне на авторитетите и безспорните мисли, той може да Те отблъс- не. Тогава каквото и да прави, каквото и да каже, Ти няма да му повярваш. Ако не му вярваш, ако не го приемаш за близък, ако не го допуснеш като Учител, той няма смисъл изобщо да разговаря с Теб.

Да бъдеш необходим на Буда не означава, че без Теб той е непълноценен; че, ако го напуснеш, той ще страда. Буда обаче иска да има и други на неговия път. Той прави така, че да Те вземе със себе си. Тогава той изписва Тебе с голяма буква, а себе си с малка.

Кодираният му призив е рожба на неговата убеденост, че той истински е потопен в Съществуването, че той е познал единството, че неговото щастие е истинско. Убеденост, че негов дълг е, когато се докосва до някого, да му даде въз- можност да тръгне с него.

Буда е убеден, че всеки дълбоко в себе си е Буда. Нужно е, възможно е той да бъде открит. Не постигнат, а открит. Защото постигането означава натрупване, а откриването оз-

187

начава разтоварване, изхвърляне на ненужното, стигане до сърцевината на човека. Впрочем Буда търси в теб себе си. И търсейки, той може да играе, да се преструва. Когато го пра- ви, Буда е почти като другите. Ти си готов да му повярваш. Повярваш ли му, наполовина си стъпил на неговия път.

Ако тръгнеш с него, Буда започва да те тласка към своето познание. Не да ти дава, да ти сервира, а да те тласка. И първото нещо, което Буда ще прави, е това да ти внуши, че познанието може да бъде плод само на личен опит. Другото е съвкупност от мнения.

Да знаеш какво представлява свободата, означава да си я преживял. Да си преживял, означава да си познал. Теори- ите за свободата са само мнения, интерпретации. Не е нуж- но да ги отхвърляш, да ги осъждаш, да ги омаловажаваш, но не трябва да ги приемаш за познание. Да знаеш какво представлява безкрайността, означава да си преживял без- крайността. Тя не е логически извод, не е силогизъм, не е разсъдъчна обработка на физични факти. Ако си имал усе- щане за безкрайност, ти знаеш какво представлява. Ако не си я усетил, всички теории на света, цялата логика на чове- чеството, могат да ти предложат само някаква неустойчива, временна конструкция. Вън от личния опит няма познание. Мисловната констатация е несигурна, преживяването е сигурно. Това не означава, че човек трябва да се лиши от рационалното възприемане и постигане на света. Това озна- чава, че познание трябва да се нарича само онова, което има значение за развитието на човешката психика, за осъщест- вяване на нейния потенциал, за разцъфтяване на нейното богатство.

Затова се твърди, че за Буда е истина това, което работи. Което е способно да тласне психиката по нейните възможни пътища.

Тези понятия на Буда за познание и истина са фунда- ментът, на който той стъпва, когато общува с другите. Той

188

ще ти каже това, което според него е способно да те дръпне по неговия път. А това не може да бъде едно и също за раз- личните хора. Всеки има своя стартова позиция, всеки има своя специфичен ум, своя специфична чувствителност. За всеки има специфичен ключ. Ето защо на един и същ въ- прос Буда може да даде различни, дори взаимно изключ- ващи се отговори. Попитай го: „Има ли бог?“, той ще ти отговори или че има, или че няма, или че не знае, или че това няма значение. Зависи от това, какво по негова пре- ценка ти е нужно. Отговорът не е споделяне на знания, не е съобщаване на факт. Отговорът е отсечката от пътя, който Буда е преценил, че е за теб или към теб. И истина ще бъде това, което може да проработи, докосвайки твоята душев- ност. Това, което може след докосването да влезе в теб и да те тласне към Посланието на Буда, неизменно в същността си и безкрайно във формите си на изразяване:

„Почувствай света като сън, за да разбереш преходнос- тта, случайността, незначителността на всеки негов еле- мент. За да преживееш „Аз“-а като истински, като трайно съществуващото. После разтвори „Аз“-а, забрави го, за да почувстваш света, неговата енергия, неговата сегашност, неговата вечност. Сменяй двата опита, двете истини. Играй! Тяхното единство дава красотата на света.

Подчертай „Аз“-а, за да преодолееш лъжата, че Ти си това, което моментът иска от теб, или това, с което Те е на- товарил със значение. Ти си много повече. Потенциалът е огромен, а моментното определение ‒ незначително. Да се отъждествиш с конкретните измерения на момента означава да забравиш по-голямата част от Себе си. Да се осакатиш. Да се обезобразиш. Напъхването в конкретен образ е обез- образяване. Защото Ти си битие. Ти си животът. Ти си те- хен представител, техен посланик. Животът и Ти сте едно и също. Знай, че „Аз“-ът е потопен в река от събития, че води- те текат и се сменят, но Ти си едно и също в тези води. Да го

189

разбереш означава да познаеш устойчивостта на битието, неговата същност. Само тогава може да научиш, че „СИ“. И че тази възможност да „СИ“ е щастието.

Познал факта на своето съществуване, обърни посоката. И двата пътя водят към едно и също нещо. Към живота. И двата пътя имат една и съща цел ‒ пълноценно да почувст- ваш, да разбереш, да познаеш Съществуването. Разтвори се в своето правене. Ако обичаш, стани любов. Ако слушаш музика, стани слушане. Те са истински. „Аз“-ът е илюзия, лъжа. Днес го има, утре го няма. Той произлиза от битието и се връща в него. Той е негов представител, негов посланик. Няма нищо по-естествено от това, да се върнеш съзнателно в източника на това, на което си знак. При това движение няма мъката на конкретния свят, който винаги те кара да се чувстваш непълноценен, „три четвърти“, винаги те кара да желаеш и да измисляш нови желания, когато постигнеш нещо.

При това движение има радостно себеотдаване, самораз- тваряне. Това е съзнателно преживяване на своето единство със света, на своята тъждественост с него. И любовта, и пе- сента на птиците, и ромонът на потока, и утоляването на жаждата са безкрайни. Те предлагат безкрайно пътуване. Те съдържат вселената в себе си. Да се слееш с някое от тях означава Ти и Вселената да станете едно и също.

Ти си до-Буда. Хвани детето у себе си за ръка, това по- тиснато, забравено, приспано дете и го заведи при бога. Бога в тебе ‒ неоткрития, непробудилия се. Заведи чистата непосредственост при самосъзнаващата се безкрайност. Те отдавна си подават ръка. Помогни им да бъдат заедно. Да бъдат едно. Ако успееш, тогава ще се случи чудото.

Единственото събитие в човешкия живот, което заслужа- ва да се нарече чудо.“

СЪДЪРЖАНИЕ

Дядовата къща..........................................................................5 Школата на Сферата............................................................. 51 Приказка за Буда...................................................................161

Юрий Борисов

ШКОЛАТА НА СФЕРАТА и други новели

Редактор
ИВАН ГРАНИТСКИ Корица
ЖЕКО АЛЕКСИЕВ Коректор
ДОРА КОСТАДИНОВА

Издателство „ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ“ www.zstoyanov.com e-mail: office@zstoyanov.com

Формат 16/60/90 Печатни коли 12

Печат
„МИГ ПРИНТ“ ЕООД

ШКОЛАТА НА СФЕРАТА

Няма коментари: