петък, 24 октомври 2014 г.

Жреци




От огромно каменно лале, поставено в центъра на пиедестал, извираха потоци, стичаха се обилно по каскада от стъпала и се гмурваха в блестящата вода на коритото. Четири каменни жаби, приклекнали на бордюра на шадравана, изхвърляха от устите си силни струи, които бяха така регулирани, че цопваха във водата на равни разстояния от лалето. Невидими тръбички на дъното изпускаха въздух, който с безброй мехурчета завихряше вода и я караха да кипи.

Шадраванът беше готов да посреща своите гости.

Жреците на шадравана бяха седнали на табуретки, високи по метър и половина, и също очакваха търпеливо първите посетители.

Стара, много стара традиция, повеляваше всеки, който се доближи до шадравана, да хвърля в него монета. Легенди се носеха как този ритуал носи щастие, как възнаграждава стократно, как лекува неизличими болести, как събира разделени, как намира спътници в живота, как разваля магии и как вдъхва творческа енергия.

Въпреки силата на легендата, поддържана и умножавана от всички туристически справочници за града, работата на жреците не беше лесна. Те трябваше да подканят, да обличат легендата в красиви образи, да насърчават с прекрасни думи, да връщат разколебаните, да умножават желанието на вярващите. Накратко, тяхната работа се състоеше в това да умножават хвърлените монети. И късно вечер, ако дъното беше покрито с метал, те добре си бяха свършили работата.

Първият жрец изчака докато се натрупат посетители и започна, бавно и тържествено:

-      Скъпи мои, това е вълшебният шадраван. Той диша, усеща и мисли. Той улавя вашите желания, вашите копнежи, вашата скръб. Хвърлете монета! Спечелете го! Направете го свой приятел! Направете го ваш съюзник! Изчистете сърцата си, отворете се, хвърлете монета и той ще ви чуе! Той ще вплете вашите мечти в своята загадъчна енергия! Аз съм негов жрец и знам връзката му със съдбата. Стотици съдби мога да ви разкажа. Съдби на хора, които се връщат тук и през сълзи  споделят чудесата, които са преживели!

От очите на първия жрец бликаше благородство. Хората слушаха унесено, клатеха одобрително глави, вадеха портмонетата си и хвърляха по монета. Тези, които се застояваха, пленени от чудесната реч на жреца, хвърляха втора, хвърляха трета…

В един момент първият жрец спираше да говори, грейваше в усмивка, благославяше с поглед хората и вдигаше молитвено ръце към небето.

Тогава започваше речта си вторият жрец.

-      Братя и сестри, обърнете се към шадравана с любов! Монетата е само знак, само символ, само външен израз на тази любов! Шадраванът чака вашия жест, за да впрегне своите вълшебни сили! Сто години той прави чудеса! Поверете му своята болка! Протегнете му своята мечта! Ние, жреците, затова сме тук, за да бъдем мост! За да усилим вашата вяра и неговата благосклонност! Ние сме ваши слуги! Хвърлете монета и ние с цялото си сърце и с цялата си вяра ще се застъпим за вас пред тайнството на неговата мощ!

Лицето на втория жрец бе потопено в сияние. Хората се опияняваха от вълшебните думи, сключваха молитвено ръце, галеха с благодарни очи жреците, след това бъркаха по джобовете си, вадеха монета и я хвърляха в шадравана. Тези, които искаха да чуят още и още, оставаха за по-дълго и хвърляха втора, хвърляха трета…

Вторият жрец спираше да говори, покланяше се на хората, покланяше се на шадравана, правеше жест, с който показваше, че те - хората, и той – шадраванът, са свързани в една естествена, но приказна любов.

Хората се тълпяха и чакаха отново да проговори първия жрец. Някои, които обичаха да слушат повече втория, се отдръпваха леко, за да се върнат скоро, с жадни очи и отворени сърца за поредното слово.

Жреците се редуваха. Цял ден укрепваха душите, връщаха надеждата, чистеха мечтите от ръжда.

                                   *    *    *

Към полунощ, когато около шадравана почти нямаше хора, жреците слязоха от високите табуретки, спряха потока на лалето и струите на жабите, изпуснаха водата и събраха монетите в две огромни кофи. После се запътиха към храма, който беше на две преки от площада.

Почукаха на вратата, влязоха и предадоха кофите на дежурния монах. Седнаха на два фотьойла, изпънаха крака и зачакаха в лека дрямка. След около половин час монахът дойде, като носеше във всяка от ръцете си по една кутия. Остави ги пред жреците и ги побутна.

Жреците станаха и отвориха кутиите. В двете имаше едно и също – и по количество и по асортимент: печено пиле, бял ръчен хляб, буца сирене, бутилка мляко, два домата, една краставица, бутилка червено вино и два шоколада.

Първият жрец взе да рови нервно, не намери каквото търсеше, вдигна поглед към монаха и троснато го попита:

-      А пастърмата къде е?

-      Днес няма пастърма. Малко монети донесохте. Нещо сте го ударили на уволнение!

-      Как ще са били малко!... озъби се вторият жрец. – Колкото обикновено. Наистина няма пастърма… Къде е пастърмата!

-      Казах ви, днес няма пастърма! Елате, ако искате да броите! Или отидете при главния жрец и се оплачете!

-      Така и ще направим! – мрачно процеди първият жрец. – Хайде!

Излязоха и се спряха пред огромна дървена врата на къща, която беше в същия двор, на метри от храма.

- Добре, че си ляга много късно! Надявам се, че няма да го ядосаме! – измърмори вторият жрец.

Почукаха и след като чуха «Да!», влязоха.

Главният жрец се беше изтегнал на една кушетка и четеше. Като ги видя се изправи, видимо раздразнен.

-      Какво има?

-      Днес в кутиите нямаше пастърма!

-      Колко събрахте днес?

-      Колкото обикновено! Дежурният ни каза, че е по-малко…

-      Този дежурен ми е близък. Абсолютно честен човек. Вярвам му сто процента! Щом така е казал, значи така е! А вие, вместо да хленчите, вземете се стегнете! От няколко дни съгледвачите докладват, че работите някак вяло, някак служебно. Огън няма! Без огън, няма достатъчно монети! Без достатъчно монети – няма пастърма! Ясно?

Главният жрец ги изгледа продължително и се почеса. После стана, отиде до един шкаф, бръкна, взе нещо, върна се и им хвърли по едно парче.

-      Ето ви, пастърма! Правя компромис! А, сега, марш навън!

четвъртък, 23 октомври 2014 г.

Ръкостискане



Георги Колев зае обичайното си място. Прелисти отегчено раздадения отчет, върна се на увода, прочете го по диагонал, направи същото със заключението и пъхна отчета между седалката и една от страничните облегалки.

Годишното заседание на Върховния съвет на Конфедерацията вървеше гладко. Председателят четеше доклада спокойно и равно. Поне от десетина години структурата му беше една и съща – тук там стачки за забавени заплати; проверки, свързани с безопасността на труда; сигнали до прокуратурата за нарушения на Кодекса на труда; преговори за увеличаване на минималния осигурителен доход; законодателни разработки; всякакви изследвания – на сивия сектор, динамика на реалните доходи и прочие и прочие.

Дежурни по изказване секретари се наредиха пред микрофоните. Говореха общо взето като по калъп  – специфични проблеми и активности на федерациите, кротки напътствия за подобряване на работата и благодарности към ръководството за мъжко отстояване на интересите на наемния труд.

Стана Пенев, секретар на федерацията на работещите в шивашката промишленост. Рядко се изказваше. Започна някак глухо и притеснено. Още след първите му изречения обичайното жужене в залата утихна.

Колев наостри уши. Дори разтърси глава, сякаш да се събуди – това, което чуваше беше неочаквано и невероятно. Пенев говореше за формализма в работата на Конфедерацията, за пълното откъсване на ръководството от реалните проблеми на работниците, за симулираната загриженост едва когато работниците сами започнат да се организират за стачни действия, за нулев интерес към съдбата на най-ниско платените.

От залата взеха да обръщат глави към Пенев. Едни се кокореха, други се усмихваха иронично, трети просто разхождаха очите си от главата до петите му и обратно. „Тоя е луд!“ – помисли си Колев – „Няма да се забавят да го цапардосат!“

-     Дами и господа, - Пенев редеше еретичната си реч, - знаете ли, че повечето шивачки в страната работят без трудови договори, че за 12 – 14 часа феодален труд им подхвърлят по 200 лева, че когато приближи денят за предаване на ишлемето работят денонощно, че масова практика е работничките да не са здравно осигурени, че в повечето предприятия е забранено създаването на профсъюзни организации? Знаете, разбира се! Само през тази година съм занимавал ръководството пет пъти с просторни докладни и предложения за действия! Федерацията сама не може да се справи. Цялата ви енергия отива за пресконференции. Активни сте само в тези сектори, които могат да ви създадат проблеми. Които могат да извадят на показ равнодушието ви и профсъюзния ви камуфлаж…

„Ето, такива трябва да бъдем всички! – Помисли си Колев. – Толкова ли няма пет – десет като Пенев, за да изметем оялия се вечен Изпълнителен съвет? Всички знаем, че си пият уискито с шефовете на големите работодателски организации…“

-      Мислите ли, че някой в тази зала вярва на приказките ви за борба? – Пенев продължи с риторични обвинения. Дори не е трудно да се докаже, че издръжката на Конфедерацията идва повече от дарения на крупни работодатели, отколкото от членски внос! Знам какво говоря! Искате ли да анализираме сериозно така наречената „борба“ със сивия сектор? Или така наречената „борба“ за вдигане на минималната работна заплата? Искате ли да сравним действията ни с тези на колегите в Унгария и Чехия, например? Някой дал ли е отговор на обществото защо българинът произвежда половината от това на усреднения европеец, а взима от четири до десет пъти по-малко? При някои лекари разликата стига до 15 пъти! Нали имаме научни звена? Нали постоянно ходим на някакви международни конференции за обмяна на опит?...

Чувството на възхищение растеше у Колев. „Сега ще стана и ще го подкрепя! Всяка негова дума е истина! Всяка негова дума е болка! Ще бъде чудовищно, ако остане сам! Нека само да свърши!“ Колев погледна към президиума. Председателят нервно въртеше из пръстите си някакво синджирче, един от заместниците гледаше Пенев като питон – заек, втори демонстративно бе забил поглед в тавана, а лицата на останалите трима бяха олицетворение на дълбока и враждебна досада.

Пенев приключи с искане на смяна на половината състав на Изпълнителния съвет. Назова ги поименно и за всеки от посочените хвърли тежки думи. Когато си седна на мястото, в залата поне за двайсетина секунди легна потискаща тишина. След това настъпи окопитване и няколко човека наскачаха за изказвания в защита на ръководството.

Колев не ги слушаше. Знаеше какво ще кажат. Защитните аргументи бяха отдавна втръснали клишета.

„Ще стана да му стисна ръката! Няма какво да се изказвам! Пенев каза всичко! Нека мишоците се пенят пред микрофоните… Поне да му стисна ръката… Да разбере, че не е сам! Да му дам кураж!“ – сърцето на Колев заподскача от вълнение.

Колев на няколко пъти се надигна от седалката си и пак седна. За да му стисне ръката трябваше да вдигне няколко колеги и да отиде при Пенев. Представи си как стърчи, леко се навежда, защото Пенев беше седнал и му стиска ръката. Всички щяха да го видят. Тия от президиума какво щяха да си помислят? „Охо, Колев, Колев… Поздравяваш го значи! Съгласен си с него, значи! Искаш ни с него оставките, значи!“

„Наистина щеше да стане много демонстративно!“ – Колев веднага пресметна реакцията на ръководството. „Като свърши заседанието непременно ще му стисна ръката!“

Колев се взря в лицето на Пенев. Мрачно, сковано, дори примирено лице. Нямаше я енергията от изказването. Нямаше борбеност. Само тъга. Дълбока тъга. И някакво облекчение, вероятно от изпълнен дълг пред съвестта…

На петото изказване, което разкриваше колко лош ръководител на федерацията всъщност е Пенев, Пенев стана и тръгна към изхода на залата. В първата секунда на Колев му се прииска да скочи, да тръгне, да го настигне и да му стисне ръката. „Това пък щеше да бъде още по-голяма демонстрация! Не само, че ще стисне ръката на един самотник, но и абсолютно невъзпитано ще покаже, че не го интересува какво говори в момента един от зам. председателите, взел думата. А този пък, колко е отмъстителен!“ – облак мина през главата на Колев.   

След събранието Колев се прибра директно в къщи. Не му беше до разговори. Прегледа вестниците, хапна на две на три, изгледа някакъв тъп сериал, пи две водки и си легна.

На сутринта се събуди с изтръпнала глава. Сънят все още беше ярък.

Колев беше хванал с две ръце дясната ръка на Пенев и яко я друсаше. Наоколо имаше хора, но лицата им бяха размазани. Не беше ясно точно къде се намират. Пенев го гледаше с усмивка и благодарност. Колев пусна лявата си ръка и продължи да го друса само с дясната. С лявата ръка го тупаше по рамото. После взе да го прегръща. Изведнъж се оказаха на някаква циркова арена. Колев покани Пенев да сложи крак на дясната му длан и го вдигна високо. Само с една ръка! Публиката ръкопляскаше възторжено и викаше „Браво!“ Колев внимателно спусна Пенев на земята и пак със същата ръка сграбчи неговата дясна и взе да го върти. Двамата се въртяха. Колев – прав, вертикално, а Пенев – хоризонтално, като описваше окръжности. Когато свърши този номер, Колев продължи да стиска и друса ръката му. Изведнъж част от публиката изскочи на сцената и стотици ръце  се запротягаха към Пенев, като се опитваха да се ръкуват. На Колев му бе дадено да посочва кой може да се ръкува и кой – не. На едни им каза да си ходят. Те не бяха достатъчно искрени, достатъчно развълнувани. На другите заповяда да се наредят на опашка за ръкостискане. Самият той, преди да допусне някой до ръката на Пенев, му показваше как да се ръкува и как да друса.

Тук сънят приключи.

Колев стана, закуси набързо и отиде на работа. Беше още много рано. Тъкмо беше застанал пред кабинета си и чу зад гърба си:

-      Колев, здрасти!

Обърна се, беше Пенев. Стоеше с протегната към него ръка. Колев се огледа, в коридора нямаше никой друг. Понечи да си вдигне ръката, но нея сякаш я нямаше. Погледна – беше там. Пак направи опит. Цялата беше изтръпнала. Изобщо не я чувстваше. Чувстваше само как някакви мравки лазят в нея.

Ръката на Пенев висеше във въздуха.

четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Сизиф завинаги



Напрягам мускули. Изкачвам се. Светът празнува. Аз сияя. Поздравявам вселената. Светът ме приема и обича. Колкото по-нагоре, толкова по-спокойно, по-кристално.

Подхлъзвам се. Ръцете, впили се в скалите, изпускат. Свличам се. Падам. Надолу, надолу…

Светът се зъби. Аз отвръщам – с нокти ще издера лицето му. Връхлита ме враждебност. Свивам се в защита. Премятам в главата си отмъщения.

Разтърсвам глава и започвам ново изкачване. Внимателно, бавно. Опипвам с крак всяко камъче. Проверявам с ръце сигурността на всеки процеп в скалите. Дърпам – нагоре, нагоре… Въздухът блести. Светлината ме превръща в светлина. Сърцето е чисто. Очите топят олово и мрак.

Нагоре, нагоре… Почти забравям за смрадта в подножието. Раните зарастват. Добротата става другото ми име.

Ето, това е! Успех! Постигнах! Връщане назад няма!

Ново подхлъзване… Ръцете панически ръкомахат. Не намират опора. Краката търсят твърда скала. Всичко се пропуква. Свличане. Надолу, надолу…

Обидите ме сграбчват. Егото пищи за ласки. Страхът дращи по кожата на душата.

Стоп!

Твърда почва. Малък Рай, потънал в бодлите на Ада.

Силите се връщат. Погледът закопчава ефирни небеса. Тялото се превръща в дива котка.

Нагоре!

Духовно развитие. Самоусъвършенстване. Път. Думи... Литература... Куче си гони опашка.