Жреци

От огромно каменно лале, поставено в центъра на пиедестал, извираха потоци, стичаха се обилно по каскада от стъпала и се гмурваха в блестящата вода на коритото. Четири каменни жаби, приклекнали на бордюра на шадравана, изхвърляха от устите си силни струи, които бяха така регулирани, че цопваха във водата на равни разстояния от лалето. Невидими тръбички на дъното изпускаха въздух, който с безброй мехурчета завихряше вода и я караха да кипи.

Шадраванът беше готов да посреща своите гости.

Жреците на шадравана бяха седнали на табуретки, високи по метър и половина, и също очакваха търпеливо първите посетители.

Стара, много стара традиция, повеляваше всеки, който се доближи до шадравана, да хвърля в него монета. Легенди се носеха как този ритуал носи щастие, как възнаграждава стократно, как лекува неизличими болести, как събира разделени, как намира спътници в живота, как разваля магии и как вдъхва творческа енергия.

Въпреки силата на легендата, поддържана и умножавана от всички туристически справочници за града, работата на жреците не беше лесна. Те трябваше да подканят, да обличат легендата в красиви образи, да насърчават с прекрасни думи, да връщат разколебаните, да умножават желанието на вярващите. Накратко, тяхната работа се състоеше в това да умножават хвърлените монети. И късно вечер, ако дъното беше покрито с метал, те добре си бяха свършили работата.

Първият жрец изчака докато се натрупат посетители и започна, бавно и тържествено:

-      Скъпи мои, това е вълшебният шадраван. Той диша, усеща и мисли. Той улавя вашите желания, вашите копнежи, вашата скръб. Хвърлете монета! Спечелете го! Направете го свой приятел! Направете го ваш съюзник! Изчистете сърцата си, отворете се, хвърлете монета и той ще ви чуе! Той ще вплете вашите мечти в своята загадъчна енергия! Аз съм негов жрец и знам връзката му със съдбата. Стотици съдби мога да ви разкажа. Съдби на хора, които се връщат тук и през сълзи  споделят чудесата, които са преживели!

От очите на първия жрец бликаше благородство. Хората слушаха унесено, клатеха одобрително глави, вадеха портмонетата си и хвърляха по монета. Тези, които се застояваха, пленени от чудесната реч на жреца, хвърляха втора, хвърляха трета…

В един момент първият жрец спираше да говори, грейваше в усмивка, благославяше с поглед хората и вдигаше молитвено ръце към небето.

Тогава започваше речта си вторият жрец.

-      Братя и сестри, обърнете се към шадравана с любов! Монетата е само знак, само символ, само външен израз на тази любов! Шадраванът чака вашия жест, за да впрегне своите вълшебни сили! Сто години той прави чудеса! Поверете му своята болка! Протегнете му своята мечта! Ние, жреците, затова сме тук, за да бъдем мост! За да усилим вашата вяра и неговата благосклонност! Ние сме ваши слуги! Хвърлете монета и ние с цялото си сърце и с цялата си вяра ще се застъпим за вас пред тайнството на неговата мощ!

Лицето на втория жрец бе потопено в сияние. Хората се опияняваха от вълшебните думи, сключваха молитвено ръце, галеха с благодарни очи жреците, след това бъркаха по джобовете си, вадеха монета и я хвърляха в шадравана. Тези, които искаха да чуят още и още, оставаха за по-дълго и хвърляха втора, хвърляха трета…

Вторият жрец спираше да говори, покланяше се на хората, покланяше се на шадравана, правеше жест, с който показваше, че те - хората, и той – шадраванът, са свързани в една естествена, но приказна любов.

Хората се тълпяха и чакаха отново да проговори първия жрец. Някои, които обичаха да слушат повече втория, се отдръпваха леко, за да се върнат скоро, с жадни очи и отворени сърца за поредното слово.

Жреците се редуваха. Цял ден укрепваха душите, връщаха надеждата, чистеха мечтите от ръжда.

                                   *    *    *

Към полунощ, когато около шадравана почти нямаше хора, жреците слязоха от високите табуретки, спряха потока на лалето и струите на жабите, изпуснаха водата и събраха монетите в две огромни кофи. После се запътиха към храма, който беше на две преки от площада.

Почукаха на вратата, влязоха и предадоха кофите на дежурния монах. Седнаха на два фотьойла, изпънаха крака и зачакаха в лека дрямка. След около половин час монахът дойде, като носеше във всяка от ръцете си по една кутия. Остави ги пред жреците и ги побутна.

Жреците станаха и отвориха кутиите. В двете имаше едно и също – и по количество и по асортимент: печено пиле, бял ръчен хляб, буца сирене, бутилка мляко, два домата, една краставица, бутилка червено вино и два шоколада.

Първият жрец взе да рови нервно, не намери каквото търсеше, вдигна поглед към монаха и троснато го попита:

-      А пастърмата къде е?

-      Днес няма пастърма. Малко монети донесохте. Нещо сте го ударили на уволнение!

-      Как ще са били малко!... озъби се вторият жрец. – Колкото обикновено. Наистина няма пастърма… Къде е пастърмата!

-      Казах ви, днес няма пастърма! Елате, ако искате да броите! Или отидете при главния жрец и се оплачете!

-      Така и ще направим! – мрачно процеди първият жрец. – Хайде!

Излязоха и се спряха пред огромна дървена врата на къща, която беше в същия двор, на метри от храма.

- Добре, че си ляга много късно! Надявам се, че няма да го ядосаме! – измърмори вторият жрец.

Почукаха и след като чуха «Да!», влязоха.

Главният жрец се беше изтегнал на една кушетка и четеше. Като ги видя се изправи, видимо раздразнен.

-      Какво има?

-      Днес в кутиите нямаше пастърма!

-      Колко събрахте днес?

-      Колкото обикновено! Дежурният ни каза, че е по-малко…

-      Този дежурен ми е близък. Абсолютно честен човек. Вярвам му сто процента! Щом така е казал, значи така е! А вие, вместо да хленчите, вземете се стегнете! От няколко дни съгледвачите докладват, че работите някак вяло, някак служебно. Огън няма! Без огън, няма достатъчно монети! Без достатъчно монети – няма пастърма! Ясно?

Главният жрец ги изгледа продължително и се почеса. После стана, отиде до един шкаф, бръкна, взе нещо, върна се и им хвърли по едно парче.

-      Ето ви, пастърма! Правя компромис! А, сега, марш навън!