Носачите на цветя

Разбирам ви напълно. Загинали сте за свободата на народите си, за свобода на идеите си, за своята собствена свобода. Загинали сте, защото за вас са били непоносими потъпканите права, издевателствата, кошмарът на социалната несправедливост. Какво по-нормално от това, когато са искали от вас цял живот да бъдете на колене, да си сложите главите на дръвника. Така се живее, така се пише история.

Сега сте в историята. Сега сте в литературата. Информираме децата си за вашия подвиг. Учим наизуст стихотворения за вашата мъка, гибел и слава. Специалистите ви строят паметници. Ние носим на определени дати пред паметниците цветя.

Ако бяхте живи, щяхте да ни разберете. Ако има Рай и ни гледате отгоре, ще ни разберете. Животът е един. Тъпо е с лека ръка да го проиграем. Злото е толкова голямо, а ние сме толкова малки, че е безсмислено да се жертваме. Не можем да победим Злото. Коловозът е толкова отъпкан, че излизането от него е налудничава авантюра. Които сме родители, знаем, че на децата са им нужни живи родители. Не само живи, но и горе долу успешни. Ако сме деца, знаем, че не можем и не трябва да огорчаваме родителите си с необмислени постъпки. Съобразяваме се, приспособяваме се, прикриваме се и се усмихваме, защото такъв заварихме живота, такъв ще го живеем.

Да, в човешката еволюция, в човешката история, има едно фундаментално разделение на труда. В първата категория сте вие – лудите, ненормалните, които си слагате главите на дръвника. Във втората категория сме ние – дето пишем история, дето четем история, дето учим стихотворения наизуст. Дето носим цветя. Ние сме носачите на цветя.

В същност, на нас какво ни дадохте? Злото го има, алчността я има, издевателствата ги има, простотията я има, кошмарът го има. Продължаваме да си психясваме в тъпия живот!

Виж, ние ви даваме много. Без нас сте нищо. Без нас сте безсмислени.

Наистина, какво щяхте да бъдете без цветята, които ви носим? Какво щяхте да представлявате без нас – носачите на цветя?