сряда, 15 май 2019 г.

Манастир "Свети Йоан Кръстител" – с. Росица


Празникът на яйцето, който се провежда в началото на май в Павликени, е твърде любопитен. Слоганът е "Едно яйце – много възможности!" Прекрасно пролетно време, шпалир от сергии, пълни с всички дрънкулки, които могат да бъдат измислени, дълги маси с разнообразни лакомства, изработени главно от яйца, сцена с важни гости – депутати и кметове и много, много музика.

Помолих групата, след като уважим тържеството и коктейла на кмета, да отидем до манастира "Свети Йоан Кръстител" – от пътя за София щяхме да се отклоним само няколко километра. Намираше се близо до село Росица, на което турците преди седем века бяха дали странното име Грухчева Махала.

В дъното на сцената на стол беше седнал пълен мъж в расо и с епитрахил. Архимандрит Георги Сотиров, човекът, благодарение на чиято воля, упоритост и находчивост, беше възстановен манастира. Когато водещият на тържеството го обяви, го нарече "нашия духовен баща".

Отец Георги още преди десет години е предприел действия за възстановяването на светата обител – отписване на общинска земя в полза на Църквата, разрешителни, финансови средства…

…Легендата говори, че манастирът "Свети Йоан Предтеча" е построен от цар Иван Асен II през 1231 г. и е един от седемте манастира, издигнати от владетеля в чест на победата му над ромеите при Клокотница през 1230 година. В този манастир е бил кръстен бъдещият цар Ивайло Свинаря. На въпроса разрушаван ли е манастирът, отговорите са противоречиви.  Според някои  "Свети Йоан Предтеча"  е една от малкото православни свети обители, които като по чудо оцеляват по време на турското робство. Според други, манастирът е разрушен още в началото на робството, след  превземането на Търново през 1393 г. Тази втора версия продължава така – монасите, заедно със селяни от околността, създават селото Грухчева Махала, което също е нападнато, сринато със земята, а хората избити…

… Тук някъде, през 2012 г., археолози откриват останки от средновековна черква с некропол от XIII век. В некропола са разкрити 16 гроба. Учените намират фрагменти от стенописи със запазени букви и част от богато болярско облекло с бисерчета. Археолозите са попаднали и на три добре запазени пещи и едно огнище, разположено съвсем в близост до черквата. Според археолозите през XIII в. около черквата се е развило малко селище. Вероятно то е имало  връзка с крепостта, разположена на върха на близкото възвишение…

Изчаках края на официалната част, за да се запозная с архимандрита. Исках да го разпитам за манастира. Авторът на материала във в. "Борба", от който научих за усилията на отеца, беше писал, че той е изчел книги за историята и съдбата на светата обител. Ако беше истина, исках да разбера кои са тези книги.  Много не вярвах на тази информация, защото сведенията за българските манастири е твърде оскъдна.

Архимандрит Георги застана зад микрофона, за да благослови празника на павликенци и подкани децата, застанали съвсем пред сцената, да се кръстят заедно с него по време на църковното пеене. "А мюсюлманчетата нека си правят теманетата", рече отецът и показа с ръка как става това.

В центъра на Росица ни обясниха – минаваме един мост и следваме асфалтов път, който ще ни заведе до манастира. Асфалтовият път беше нов, виеше се като серпентина и в един момент премина в широка пътека, застлана с дупки и чакъл. Пътуването ни се стори дълго и ние се усъмнихме, че сме налучкали правилния път. 

След един завой гръмна народна музика. "Май наближаваме някаква почивна станция, а не манастир!", помислих си, защото нямаше как музиката да идваше от манастир. Продължихме – просто нямахме избор. Изведнъж се появи поляна с табела "Паркинг", телена ограда и отворени масивни  железни порти. Музиката продължаваше да дъни. "Това е абсурд", беше единственото съждение, което мина през главата ми.

Когато застанахме пред отворените врати, в центъра на обширна поляна се издигаше черква. "Значи, все пак, тук е манастирът!", не знаех какво да мисля. На няколко метра от вратата се намираше фургон, пред който на арматурно желязо беше закачен високоговорител. А до фургона една масивна жена на средна възраст ни гледаше с любопитство. Музиката утихна. Николай се приближи до жената, размениха някакви думи и тя му подаде връзка с ключове. Картината взе да се изяснява. За това помогна и всичко по двора, което говореше, че тук е строителна площадка. Явно семейство, живеещо във фургона, беше охрана; по черквата имаше довършителни работи, а срещу нея се строеше жилищна сграда за бъдещите монаси, ако се намереха такива. Музиката си беше житейския фон на семейството.

Проблемът с камбанарията беше решен много интересно. Пред черквата на три метални стълба, по-високи от сградата, беше монтиран метален купол с камбана. Самата сграда на черквата беше традиционна – абсида, загатнат притвор – само покрив, подпрян в предния край с три дървени греди и купол с кръст. Наосът не беше изографисан. Олтарът обаче беше завършен. Пред него, на масичка, стояха свещи, съд за стотинки и импровизиран тенекиен съд с пясък за палене на свещите. Надникнах в олтара – маса с плащеница, на която беше избродирано тялото на Исус и дебели свещи, а в олтарната абсида – голям дървен кръст и икона на светец със свитък и перо в ръката, когото не разпознах. По сградата явно имаше още много работа. Това ме учуди, защото статията, от която разбрах, че започва възстановяването на манастира, беше от преди осем години – може би всичко е ставало на гигантски пресекулки, поради липса на средства. Запалихме по една свещ и излязохме.

Защо точно тук се възстановяваше манастирът? Имаше по-удобни места, по-близки до населени места и със същата вълшебна балканска природа. Явно отец Георги е търсил максимална близост до мястото на древните постройки. Ту някъде вероятно бяха остатъците от старите стени. Над мястото, на което стояхме, се издигаха внушителни отвесни скали, в които личаха издълбани ниши. Бях чел някъде, че в същност главната черква на манастира е била скална, извън очертанията, които са ограждали жилищните и стопанските сгради. 

Имаше нещо мило и трогателно в този стремеж към физическа близост с историята. И вероятно този стремеж се засилва у хора, които страдат от това, че артефактите на историята на нашия народ векове наред са били безмилостно изтривани от лицето на земята, брутално разрушавани и изгаряни.

Сетих се за една информация, която обясняваше как селяните са къртели камъни от зидовете на опустелия стар манастир и са ги вграждали в своите къщи. И още можело да се различи кои са били тези камъни. На пръв поглед – вандалство. Тази информация обаче не  ме възмути. Дори изпитах тиха благодарност към тези селяни, които са откъснали част от обречената за забрава българска история и са я съхранили в своите домове.

На излизане забелязах, че пред фургона с високоговорителя има градина, заградена с телена ограда. Малко по-нататък жената, която ни посрещна нещо прекопаваше. Извикахме силно за довиждане и се качихме в колата. След нас музиката тръгна отново. Този път тиха. Мелодична българска народна песен.

         – Вижте каква природа, това просто е невероятно! – коментарът беше на Николай. – Вижте какви зелени килими! Вижте, акация! Че това е цяла горичка от акации!

         – Спри да си откъснем малко акациев цвят! – помолих го и продължих, този път с философско увлечение. – В растителния свят акацията е това, което е фениксът в легендите за животинския. Символ на възкресението. Греда от акация, положена в градеж, може да пусне след няколко месеца филизи. Няма друго такова дърво. Парче от акация, ей така, хвърлено в гората, не изгнива – практически трае вечно. Корените на акацията са изключително силни. Ако отсечете акация, само след година на нейно място ще израсне гора от акации. Ще поникне от корените!

         – А медът от акация е единственият мед, който не се захаросва! – добави Николай.

"Отец Георги може би нарочно е започнал възстановяването на манастира тук, близо до акациите. Близо до символа на възкресението!" – мисълта ми не блестеше с  логика, но беше романтична.

събота, 11 май 2019 г.

Арбанашки манастир "Свети Николай"

Момичето  беше застанало пред масата  и явно се колебаеше как да постъпи. Монахинята  застана до него и с тих глас го упъти:

         – Прекръстваш се, покланяш се, целуваш Исус на плащаницата, целуваш библията, после кръста, пак се прекръстваш, минаваш под гроба Христов и заставаш пред разпятието.

Момичето изпълни прилежно инструкцията.

         – Сега отново се прекръстваш, покланяш се, целуваш Исус на разпятието, прекръстваш се… и това е всичко! И се кръсти с трите пръста, не с цялата длан като католиците!

Като каза последните думи монахинята се засмя, сякаш съобрази, че детето, 12 – 13 годишно, може да се притесни от забележката.

След момичето под масата минаха двама възрастни – мъж и жена, които бяха с него, вероятно негови  дядо и баба. Мъжът без да иска си блъсна главата в долния ръб на масата и измърмори: "Грешници! Грешници-и-и!..."

Зарадвах се на табела с ценоразпис за снимане – фотоапарат – 20 лв., камера – 60. Щях да си платя и нямаше да се крия докато снимам. Като подавах на монахинята двайсетте лева, на нея сякаш й стана неудобно и даде обяснение:

         – Извинете, но това е политика на Светия Синод…

Беше голям празник – Велики Петък. Намирахме се в Арбанашкия манастир "Свети Николай Мирликийски Чудотворец ".


Манастирът е основан в края на 13 век. По време на Втората българска държава в Арбанаси  живеят много боляри. Селото било богато и в него имало 7 черкви и два манастира. През 1393 г., при превземането на Търново,  турците разрушават  манастира.  Черквата, в която се намирахме  е построена през 1680 г..  По-късно многократно е обновявана и разширявана. Окончателното възстановяване на манастира се случва през 1735 г. с помощта на местния болярин Атанасий, който няколко години по-късно е убит в сражение при с. Сушица (днес Карлово) по време на заговор срещу султана. През 1798 г. манастирът, както и цялото село, е  напълно опустошен от кърджалии. През 1833 г. игуменът на Преображенския манастир Зотик започва възстановяването на "Свети Николай". Тогава са построени жилищните сгради.

През средата на 19 век тук живеят 30  монахини, които  се издържат от тъкане на шаяци и черги. Манастирът е посещаван от Левски, поп Харитон и Матей Преображенски. По време на Априлското въстание тук  се шият и униформи за въстаниците…

За втори път идвахме тук. Първия път, преди няколко месеца,  бях забелязал нещо необичайно на олтарния иконостас. Втората икона на иконостаса, тази до иконата на света Богородица, беше на архангел Михаил, а не както е по канон – на патрона на черквата – в случая на свети Николай Чудотворец. Иван (Габеров), моят домакин,  даде следното обяснение. По време на руско-турската война от 1877 г. черквата била превърната в лазарет. Благодарните руски войни дарили на светата обител иконостас, докаран от Русия. Когато иконостасът се изработва по време на война, на мястото на патрона се слагал архангел Михаил – вòйна, ръководителят на небесното войнство.

Отидох да си говоря с монахинята. Попитах я дали в храма има икони, смятани за чудотворни.

         – В храма ИМА чудотворни икони, а не "смятани", - строго поясни сестрата и посочи две. Едната беше сложена пред северната стена – на света Богородица, а другата – на свети Николай – пред южната стена.

Поисках да ми разкаже за някое чудо, извършено от тези икони, но я помолих да не разказва легенди и чути истории:

         – Моля Ви, сигурно сте разговаряли с хора, с които е станало чудо…

Веднъж в черквата влетяла жена, по-късно се разбрало, че е мюсюлманка, застанала пред иконата на Богородица и започнала да се моли за брат си, който бил тежко болен, в безсъзнание, в Германия. Още същия ден отворил очи, а след няколко дни бил вече вън от опасност.

         – Жената дойде плачейки, за да благодари! При тази икона, да знаете, има една особеност. След молитвата взимате монета и я притискате до иконата. Ако се "залепи", молитвата е чута. Ако падне – не е чута! Много силна вяра трябва… Без вяра не става…

         – Вие говорите за онази икона на Богордица, до която е закачен лист с история, нали? – прекъснах монахинята.

         – Не! Говоря за голямата икона на светата Дева. До нея има по-малка, обкована в сребро. А тази, до която е закачен лист е копие на Почаевската икона. Тя е една от най-почитаните икони в Русия. Историята е дълга, сам я прочетете! Само искам да ви кажа за един отпечатък на стъпка, на Почаевската планина се намира… Това е отпечатък от крака на самата Богородица. Той винаги е пълен с вода, от която богомолците взимат и се лекуват. Водата в стъпката никога не свършва…

Втори случай – жена, която имала проблеми със зачеването , се разхождала в градски парк с мъжа си. Спрял ги беловлас старец. Казал й: "Ще отидеш в арбанашкия манастир "Свети Николай". Ще потърсих икона на светец, който прилича на мен и ще се молиш!" Жената дошла тук, разпознала лика в иконата на "Свети Николай", молела се няколко дни. Кръстили детето Николай…

                  – Сигурно тук има и други интересни неща… - вече ми беше неудобно от многото въпроси  и се опитах косвено да я накарам да разкаже още нещо.

         – Има, разбира се! Този полюлей, който се спуска от купола е изработен в Нюрнберг, и е подарен на черквата през 1746-а… Ето, онези стенописи на западната стена са от 17 век…

         – А преди руснаците да подарят на черквата иконостаса, какво е било пред олтара?

         – Друг иконостас, разбира се! Елате да ви го покажа! Намира се в притвора, който стои заключен.

         – Вие сега ще ни го отключите, нали?

Монахинята разходи погледа си от главата до върха на обувките ми и леко присви очи.

         – Отваряме го само на 10 ноември, в деня на смъртта на митрополит Стефан…

         – Чакайте, чакайте, митрополит Стефан Великотърновски – основна фигура в църковния разкол през 1992 г?

         – Да, но той няколко месеца преди да почине се разкая с две писма до патриарх Максим… Това толкова ли е важно?..Елате да ви отворя и да видите иконостаса от 17 век!

Влязохме, притворът беше огромен, вратата му на западната стена беше запушена с голям гардероб. Тук не ми разреши да снимам.

Върнахме се в наоса и аз я попитах:

         – Манастирът два пъти е бастисван – веднъж от турците след превземането на Търново и втори път от кърджалиите в края на 18 век. Това ли е? Само два пъти?

         – Има и трети път. През 1913 г.. От Провидението.

Монахинята описа ужаса с няколко изречения.Вечерта, като се прибрахме в хотела, прочетох малко повече.

Денят е събота, 1 юни 1913г.. Балканската война е в разгара си. Православните християни отбелязват Черешова задушница. В 11:28 часа, земята се разлюлява със страшен тътен. Трусът е с магнитут 7 по скалата на Рихтер и продължава около 20 секунди, но е опустошителен и разрушава около 80% от сградите в град Велико Търново. От склона към река Янтра се откъсват цели канари и политат към реката заедно с къщите. Всички храмове на Велико Търново са сринати. Множество поражения са нанесени на Преображенския манастир, Патриаршеския манастир и на историческите храмове в Арбанаси. Катастрофалният трус е последван от няколко дни бури и дъждове, както и десетки вторични земетресения. Велико Търново и Горна Оряховица практически стават необитаеми. На 10 юни 1913 г. районът е сполетян и от торнадо. За огромната сила на торнадото свидетелстват обърнатите 45-тонни вагони на железопътната гара в Горна Оряховица. Природното бедствие е последвано и от холерна епидемия. Но в края на месеца избухва Междусъюзническата война…

Замълчахме и двамата. След минута пръв наруших мълчанието:

         – И какво? Войни, разрушително земетресение, торнадо и холера, всичко на куп за няколко месеца?

         – Да… Има любопитна история, свързана  с Петър Дънов, но няма да ви я разказвам.

         – Моля Ви!

         – Не… Само един цитат. След целия кошмар Дънов казва: "Нека помни Търново Господнето посещение, животът не е в имота, но в Любовта - да обичате ближните си. Търново не изгуби, а спечели ..." Тези думи не са от Бога, да знаете…

Разбира се, че като излязохме, потърсих повече информация.

В спомените си сестра Елена Иларионова съобщава, че през пролетта на 1913г., тя е в град София, но Учителят я изпраща в Търново, защото „трябва да е там”. Скоро след това, в свое писмо от 9 април 1913 г. до нея, Учителят под формата на задача дава точния ден, час и минута на земетресението. Сестра Елена обаче не разбира посланието. По-нататък в спомените си тя продължава:
„След по-малко от седмица от силните трусове Учителя дойде. Те още продължаваха, въпреки по-слабо. Природата още бушуваше. Проливните дъждове, бурите, светкавиците и гръмотевиците не спираха. По време на силна буря, която разтуряше купи сено и отнасяше снопи от нивите, Учителя стана, отиде горе на Картала, повдигна ръцете си нагоре, раздвижи ги на разни страни и като се завърна каза: „Не се страхувайте! Изпратихме бурята другаде!“ И действително тя престана. Това зачуди всички, които бяха наоколо под палатките. След това научихме, че ураганът изкоренил край града грамадни 40-50 годишни дървета."

Накрая и монахинята ми зададе въпрос:

         – Извинете, защо толкова много питате? Какъв сте в същност?

         – Казвам се Юрий Борисов… Писател съм.

         – И какво пишете?

         – За манастири…

         – Юрий Борисов… Не съм чувала за такъв писател.

           Аз съм от групата на неизвестните писатели…

         – Бог  с вас!