Манастир "Свети Йоан Кръстител" – с. Росица

Празникът на яйцето, който се провежда в началото на май в Павликени, е твърде любопитен. Слоганът е "Едно яйце – много възможности!" Прекрасно пролетно време, шпалир от сергии, пълни с всички дрънкулки, които могат да бъдат измислени, дълги маси с разнообразни лакомства, изработени главно от яйца, сцена с важни гости – депутати и кметове и много, много музика.

Помолих групата, след като уважим тържеството и коктейла на кмета, да отидем до манастира "Свети Йоан Кръстител" – от пътя за София щяхме да се отклоним само няколко километра. Намираше се близо до село Росица, на което турците преди седем века бяха дали странното име Грухчева Махала.

В дъното на сцената на стол беше седнал пълен мъж в расо и с епитрахил. Архимандрит Георги Сотиров, човекът, благодарение на чиято воля, упоритост и находчивост, беше възстановен манастира. Когато водещият на тържеството го обяви, го нарече "нашия духовен баща".

Отец Георги още преди десет години е предприел действия за възстановяването на светата обител – отписване на общинска земя в полза на Църквата, разрешителни, финансови средства…

…Легендата говори, че манастирът "Свети Йоан Предтеча" е построен от цар Иван Асен II през 1231 г. и е един от седемте манастира, издигнати от владетеля в чест на победата му над ромеите при Клокотница през 1230 година. В този манастир е бил кръстен бъдещият цар Ивайло Свинаря. На въпроса разрушаван ли е манастирът, отговорите са противоречиви.  Според някои  "Свети Йоан Предтеча"  е една от малкото православни свети обители, които като по чудо оцеляват по време на турското робство. Според други, манастирът е разрушен още в началото на робството, след  превземането на Търново през 1393 г. Тази втора версия продължава така – монасите, заедно със селяни от околността, създават селото Грухчева Махала, което също е нападнато, сринато със земята, а хората избити…

… Тук някъде, през 2012 г., археолози откриват останки от средновековна черква с некропол от XIII век. В некропола са разкрити 16 гроба. Учените намират фрагменти от стенописи със запазени букви и част от богато болярско облекло с бисерчета. Археолозите са попаднали и на три добре запазени пещи и едно огнище, разположено съвсем в близост до черквата. Според археолозите през XIII в. около черквата се е развило малко селище. Вероятно то е имало  връзка с крепостта, разположена на върха на близкото възвишение…

Изчаках края на официалната част, за да се запозная с архимандрита. Исках да го разпитам за манастира. Авторът на материала във в. "Борба", от който научих за усилията на отеца, беше писал, че той е изчел книги за историята и съдбата на светата обител. Ако беше истина, исках да разбера кои са тези книги.  Много не вярвах на тази информация, защото сведенията за българските манастири е твърде оскъдна.

Архимандрит Георги застана зад микрофона, за да благослови празника на павликенци и подкани децата, застанали съвсем пред сцената, да се кръстят заедно с него по време на църковното пеене. "А мюсюлманчетата нека си правят теманетата", рече отецът и показа с ръка как става това.

В центъра на Росица ни обясниха – минаваме един мост и следваме асфалтов път, който ще ни заведе до манастира. Асфалтовият път беше нов, виеше се като серпентина и в един момент премина в широка пътека, застлана с дупки и чакъл. Пътуването ни се стори дълго и ние се усъмнихме, че сме налучкали правилния път. 

След един завой гръмна народна музика. "Май наближаваме някаква почивна станция, а не манастир!", помислих си, защото нямаше как музиката да идваше от манастир. Продължихме – просто нямахме избор. Изведнъж се появи поляна с табела "Паркинг", телена ограда и отворени масивни  железни порти. Музиката продължаваше да дъни. "Това е абсурд", беше единственото съждение, което мина през главата ми.

Когато застанахме пред отворените врати, в центъра на обширна поляна се издигаше черква. "Значи, все пак, тук е манастирът!", не знаех какво да мисля. На няколко метра от вратата се намираше фургон, пред който на арматурно желязо беше закачен високоговорител. А до фургона една масивна жена на средна възраст ни гледаше с любопитство. Музиката утихна. Николай се приближи до жената, размениха някакви думи и тя му подаде връзка с ключове. Картината взе да се изяснява. За това помогна и всичко по двора, което говореше, че тук е строителна площадка. Явно семейство, живеещо във фургона, беше охрана; по черквата имаше довършителни работи, а срещу нея се строеше жилищна сграда за бъдещите монаси, ако се намереха такива. Музиката си беше житейския фон на семейството.

Проблемът с камбанарията беше решен много интересно. Пред черквата на три метални стълба, по-високи от сградата, беше монтиран метален купол с камбана. Самата сграда на черквата беше традиционна – абсида, загатнат притвор – само покрив, подпрян в предния край с три дървени греди и купол с кръст. Наосът не беше изографисан. Олтарът обаче беше завършен. Пред него, на масичка, стояха свещи, съд за стотинки и импровизиран тенекиен съд с пясък за палене на свещите. Надникнах в олтара – маса с плащеница, на която беше избродирано тялото на Исус и дебели свещи, а в олтарната абсида – голям дървен кръст и икона на светец със свитък и перо в ръката, когото не разпознах. По сградата явно имаше още много работа. Това ме учуди, защото статията, от която разбрах, че започва възстановяването на манастира, беше от преди осем години – може би всичко е ставало на гигантски пресекулки, поради липса на средства. Запалихме по една свещ и излязохме.

Защо точно тук се възстановяваше манастирът? Имаше по-удобни места, по-близки до населени места и със същата вълшебна балканска природа. Явно отец Георги е търсил максимална близост до мястото на древните постройки. Ту някъде вероятно бяха остатъците от старите стени. Над мястото, на което стояхме, се издигаха внушителни отвесни скали, в които личаха издълбани ниши. Бях чел някъде, че в същност главната черква на манастира е била скална, извън очертанията, които са ограждали жилищните и стопанските сгради. 

Имаше нещо мило и трогателно в този стремеж към физическа близост с историята. И вероятно този стремеж се засилва у хора, които страдат от това, че артефактите на историята на нашия народ векове наред са били безмилостно изтривани от лицето на земята, брутално разрушавани и изгаряни.

Сетих се за една информация, която обясняваше как селяните са къртели камъни от зидовете на опустелия стар манастир и са ги вграждали в своите къщи. И още можело да се различи кои са били тези камъни. На пръв поглед – вандалство. Тази информация обаче не  ме възмути. Дори изпитах тиха благодарност към тези селяни, които са откъснали част от обречената за забрава българска история и са я съхранили в своите домове.

На излизане забелязах, че пред фургона с високоговорителя има градина, заградена с телена ограда. Малко по-нататък жената, която ни посрещна нещо прекопаваше. Извикахме силно за довиждане и се качихме в колата. След нас музиката тръгна отново. Този път тиха. Мелодична българска народна песен.

         – Вижте каква природа, това просто е невероятно! – коментарът беше на Николай. – Вижте какви зелени килими! Вижте, акация! Че това е цяла горичка от акации!

         – Спри да си откъснем малко акациев цвят! – помолих го и продължих, този път с философско увлечение. – В растителния свят акацията е това, което е фениксът в легендите за животинския. Символ на възкресението. Греда от акация, положена в градеж, може да пусне след няколко месеца филизи. Няма друго такова дърво. Парче от акация, ей така, хвърлено в гората, не изгнива – практически трае вечно. Корените на акацията са изключително силни. Ако отсечете акация, само след година на нейно място ще израсне гора от акации. Ще поникне от корените!

         – А медът от акация е единственият мед, който не се захаросва! – добави Николай.

"Отец Георги може би нарочно е започнал възстановяването на манастира тук, близо до акациите. Близо до символа на възкресението!" – мисълта ми не блестеше с  логика, но беше романтична.