петък, 30 март 2018 г.

Бистришки манастир "Св. св. Йоаким и Анна"



След манастира "Света Петка" се заспускахме надолу. Минахме през селото, излязохме от него и поехме по някакъв  коларски път. Манастирът, който търсехме, се оказа доста в ниското и направо  в планината. Слънце, зелена трева, кукуряци и разхвърляни минзухари. На дървена пейка пред телената ограда, близо до дворната врата, стояха младеж и девойка. Странно място за среща, помислих си, а и доста далеч от селото. Двойката изглеждаше щастлива, говореха си тихо и се гледаха влюбено.

Съвременен манастир. Основите са му разкрити през 1925, днешната черква е осветена през 1950, а жилищните сгради са построени петнайсетина години по-късно. На това място през 9 – 10 век е имало друг манастир – "Свети Петър", разрушен, не е трудно човек да се сети, в края на 14 век от османските нашественици. Защо този манастир не е възстановил името на стария, съществувал по времето на Първото българско царство? Странно, защото това би било абсолютно нормално  и защото манастирите обичат да черпят авторитет от стара история. Сетих се, че четох за още един манастир, който се казва "Бистришки" -  "Свети Георги". В едно обикновено село – три манастира!  Четох обаче в едни коментари и друго – че такъв  манастир няма. И коментарът беше от духовно лице. Да се спори дали в едно село манастирите са два или три, си е прелюбопитно!

 Храмът бил издигнат върху могилен некропол, като под наоса се намирала запазена антична гробница от началото на 4в.. Наосът представлява вътрешната част на храма пред олтара, където се служи литургия. Ето и втория въпрос, който поставя изключително кратката, от няколко изречения, справка, с която се запознах предварително. От къде на къде ще се строи храмът ВЪРХУ антична гробница? Би било обяснимо донякъде, ако сградата трябва да се построи на точно определено място в някой град, където сградите не позволяват друго решение. Тук обаче – поляна широка, гора, планина. Съвсем спокойно строежът може да мръдне с няколко метра в страни и тази антична гробница да се запази като археологичен паметник.

А ако гробницата е разкрита след построяването на храма? Това е почти невероятно – при копането на основите няма как да не се покаже античният артефакт! А дори и да не се покаже, защото да речем е на по-дълбоко, от какъв зор по-късно ще се копае в построена черква? "А-а, това ще го проверя още сега!"

Извадих Андроида и изписах името на манастира. Така-а-а. Четем, че строежът на този  Бистришки манастир започва през 1947 г. и че в  него откриват каменна гробница. Значи когато са строили сградата, те вече са имали информация за гробницата. И въпреки това са я захлупили… В гробницата открили скелети на мъж и жена. "Чакай, чакай…Ама това не е ново!" Сетих се, че преди време съм чел нещо такова. Дори ми се върти в главата, че мъжкият труп е бил обезглавен и се предполага, че е бил на цар Иван Шишман… "Тая работа на крак няма да стане!"

Седнах на едно пънче в комплекс от десет пънчета. Девет в кръг и едно в средата. Явно това в средата е предназначено за разказвач, а другите, в кръга – за слушатели. Странна комбинация. Нещо като "пънчест архондарик". Зажитках по телефона, но тази информация за Иван Шишман не я намерих. Сигурно съм се объркал и сигурно е ставало дума за друг манастир. А и какво ще прави тук този последен Шишман? Нерде Търново, нерде село Бистрица…

Станах от "пънчестия архондарик" и се заоглеждах за нещо специфично. Погледът ми се закова на един каменен кръст. Съвсем различен от тези, които видях в "Света Петка". Този тук е така нареченият  Детелинен кръст, тъй като краят на всяко рамо представлява трилистна детелина, или малък кръст. И на още едно място – каменен, пак Детелинен, но "листата" на "детелините" бяха свързани с каменни връзки. Точно такъв не бях виждал и нямах представа дали  е известен в християнската хералдика или е приумица на местни архитекти или монаси.  Така или иначе Бистрица ме изуми с разнообразието си на кръстове – два вида Латински – обикновен и шестконечен, два вида Руски – с различни наклони на най- долното рамо и два вида Детелинен – без и с "мостове" между "детелините".

Между сградите – вековни дървета, както пишеше на едно от тях. Дворът огромен, с много от любимите ми брези. На едно от брезите – закачена къщичка с прозорче, а в къщичката – икона. Не бях виждал досега така поставена икона.

Казват, че тук имало "аязмо", чиято вода лекувала очите.  Огледах се, зад една от сградите имаше чешма и кладенец. Сигурно чешмата е аязмото, няма как всеки да си вади вода от кладенеца, за да си мие очите.

На излизане срещнахме отчето, което видях преди половин час в черквата.  Слаб, много слаб, с дълга прошарена брада, 40 – 50 годишен.

         - Добър ден!

         - Добър да бъде!

         - Извинете, мога ли нещо да Ви питам?

След утвърдителното кимане поставих въпроса за гробницата:
         - Къде е гробницата, за която пише в справките за манастира?

         - Под черквата, отговори отчето и с широк замах на ръката посочи сградата.

         - А вярно ли е, че според легендата тук е бил погребан обезглавеният труп  на цар Иван Шишман.

Монахът ме погледна учудено и втренчено, усмихна се и отговори:

         - Няма какво да прави тук Шишман. Той е убит някъде около Силистра, доколкото знам… Във всеки случай, някъде до Дунава…
  
Благодарихме, излязохме от двора на манастира и отидохме, аз, жена ми и Любо, в ресторанта на селото, за да се почерпим с бира и мезета. Не бяхме обядвали, а планината отваря апетита…

На другия ден, в неделя, продължих да си чета книгата, която бях започнал преди няколко дни – "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. На 75 стр. на изданието от 2002 г. на издателство "Захарий Стоянов", чета, гледам,чета, търкам очи и не вярвам. В стар превод на грамота пишело, че Иван Шишман с други "търновски господари" не са могли да се противопоставят на турците и избягали от Търново. Отишли в Средец и се спрели в някои тесни места покрай река Искър и по Витоша планина. Цели седем години стояли тук. Имало манастир Урвич, със силна крепост, ограден наоколо с вода. "Така с малко войска и търновските велможи преживели и се криели от турците", пише Паисий. И продължава – "и тук окончателно заробили и погубили цар Шишмана…"

Хвърлих книгата и къде? В Уикипедия естествено!  Иван Шишман напуска Търновград и се премества в силната крепост Никопол на Дунав…" Изоставен от съюзници се предава на султан Мурад и му се заклева да му бъде васал. Условието е да предаде най-укрепения град на Дунав – Дръстър. "Скоро след това обаче Иван Шишман отказва да предаде доброволно Силистра на турците… Има сведения, че Иван Шишман е убит в Никопол на 3-ти юни 1395 г. след завземането на града от нашествениците. "

Това е добре, и отчето имаше такива сведения. Паисий обаче има други сведения. Урвичкият манастир всъщност е Панчаревският манастир. А от Панчарево до Бистрица е един хвърлей…



неделя, 25 март 2018 г.

Бистришки манастир "Света Петка"



Построен нависокото в село Бистрица – там, където местните смятат, че е по-престижно да се строят къщи.

Още от пътя се вижда, че е малък манастир. Като влезеш в двора и стъпиш на каменната пътека, отдясно e черквата, а отляво - едноетажна постройка, явно с жилищни стаи.

Обикаляйки софийските манастири, взех да свиквам, че манастир може да се състои от черква и една – две стаи. Предварителната ми представа за огромни комплекси от черкви, параклиси, магерница, архондарик и жилищни сгради, дори хотелска част; пълно с монаси, които заедно служат и заедно се грижат за стопанство, взе да се стопява. И от къде тази представа? Вероятно от книгите и от такива манастири като Рилския, в който задължително общо взето водим своите гости чужденци. И всички сегашни манастири потвърждават факта, че монасите български са на изчезване. В манастир – по един, като някои от тях, като този монах, с когото се запознах в Черепишкия, се грижат за няколко манастира. И все пак прави ми впечатление, че монасите, които срещам по правило не са старци. Обикновено са между 30 и 50 годишни, което все пак вдъхва надежда, че светото съсловие намира сили в себе си да се обновява.

Бистришки манастир "Света Петка" - основан през 10 век, но както може да се очаква, разрушен по време на османските нашествия. Сегашната черква била построена в средата на 20 век.

Застанах пред черквата. Кръстът, монтиран на фронталната й стена – руски. Така се казва: "Руски кръст". Осемконечен, с две горни хоризонтални рамена, като по-горното е по-късо и едно трето долно късо наклонено рамо. Най-горното рамо на Кръста на Исус е било предназначено за надписа “Иисус Назарянин – Цар Юдейски”, а най-долното, наклоненото – за да се подпират стъпалата на него – така мъчението било по-продължително и смъртта – по-мъчителна. И защо все пак тук кръстът е Руски? А не Латински или Гръцки? Гръцкият, с две рамена, еднакво дълги – казват бил предпочитан в православието. А Латинският – две рамена, като вертикалното е два пъти по-дълго от другото – е май най - често срещаният кръст. Като че ли кръстовете на входната дворна врата бяха различни от този, Руския… Като си тръгваме, ще проверя…

Връвта за камбаната се спускаше покрай кръста и беше вързана за метална кука, забита в стената. Понечих да я развържа. Движението нарочно беше бавно и театрално, за да го забележи жена ми. Естествено, бдителният поглед улови опита и веднага беше направено каноничното предположение,че не е редно аз да  развързвам канапа, може би защото не е редно точно аз да бия камбаната. Отговорих, че само за секунда съм си въобразил, че съм клисар – време, което е късо, за да извърша неканоничното действие.

Влязохме в черквата. Застанах зад гърба на възрастен мъж и на дете около 10 – 12 годишно. Пред тях имаше метален дълбок купел и млад отец, пълен, със ситни черни коса и брада, който припяваше от църковна книга. Явно бяхме попаднали на кръщене. Встрани отдясно, прави, със запалени свещи стояха две жени и едно момиче.

Загледах се в стенописите. Съвременни, естествено, след като черквата е на 50 – 60 години. В ляво от мен - св. св. Константин и Елена. В почти всички черкви са изографисани. Все пак император Константин I, с подкрепата и благословията на своята майка Ирина, е въвел християнството като държавна религия на Източната Римска империя и може да се смята за родоначалник на православието. Той е инициатор и организатор на Първия вселенски събор, провел се в Никея през 325 г. Съборът е бил свикан, за да се разправи със силната тогава ерес арианството. Впрочем арианството става ерес след събора и по силата на неговите решения, защото това е първото място за официално и глобално законодателство в християнството. Този събор, ако не ме лъже детската памет от времето на  дядо ми поп, който ми говореше за религии, е определил с гласуване кои Евангелия са правилни и кои не. Тоест кои са канонични и кои - апокрифни. Всъщност ние дължим много на този събор – ако при гласуването беше победила фракцията на Арий, може би днес щяхме да смятаме Исус за производен и второстепенен, а не равнопоставен на Отца.
  
Това , с гласуването е много интересно в исторически план. След Великата френска революция например, през 1791 г. Конвентът гласува дали има Бог, а английският език навремето се е наложил над френския за официален език на САЩ само с един глас…

Направи ми впечатление кръста, който държи свети Константин. Долното напречно рамо беше наклонено наобратно, в сравнение с рамото от кръста над входа. "Ама че издребнявам!", помислих си и преместих поглед върху двете изографисани фигури до царските личности.

Светици. По изписаните имена разбирам, че става дума за св. Злата Мъгленска и св. Петка Българска. Интересна комбинация! Защо са заедно? Живели са в различни епохи – св. Злата е от втората половина на 18 век, а св. Петка – от първата половина на 11 век.  А и на различни места са се подвизавали. Първата – в Мъгленско – Македонска Гърция, а втората – близо до Цариград, ако не броим дългите години прекарани в Палестинската пустиня. Може би са заедно, защото са единствените български светици? За Петка е сигурно, на нея в името й е записано "българска". Ама Злата? Тя е призната и от българската, и от гръцката, и от сръбската, и от руската църкви. А и в едно житие е записано "българска и гръцка светица". Освен това Паисий нищо не казва за нея в "История"-та си…А няма как да не е знаел, при положение, че първото житие на светицата е изработено в Света гора, от светогорски монах. "Я не се занасяй!" – май взех да споря със себе си. Тя е убита в 1795 г., а Паисий приключва  "История" – та през 1762 г.. Освен това щом гръцката църква е признала Злата Мъгленска за светица, като знаем шовинизма й, едва ли е българка. Кой знае… Знаем обаче, че в една бургаска черква е изографисана с българска народна носия. То и тук май е с носия... И че през 2009 г. е обявена за покровителка на българките в чужбина. Значи според нас е българка, а какво мислят другите, едва ли е имало значение при изографисването на Бистришкия манастир.

За св. Петка писах няколко изречения в пътеписчето за Владайския манастир. Цар Иван Асен II пренася мощите й в Търново през 1238 година. На едно място пише, че още тогава специално е построен храм с нейното име, но на друго място – че мощите са положени в храм"Св. 40 мъченици"  или в дворцовата черква на Царевец.

Излязох от черквата и в дясно от мен се ширна огромна поляна. Някъде по средата – дървени маси и пейки. От зелената трева на тумби надничаше кукуряк. Веднага направих бърза справка. "… срещат се огромни колонии и покрай изоставени и рушащи се манастири…" Тази Уикипедия понякога ще ме скъса от смях! Като че ли почвата около такива рушащи се манастири е специална и кукуряка си пада по точно такава почва! И така да е, този кукуряк беше поникнал в двора на действащ манастир, макар и с един монах…

Аз , жена ми и Любо, който е от Бистрица и който ни доведе тук, тръгнахме към изхода. Минахме покрай грижливо гледани лехи с чимшир, обменихме по две думи с монаха, който явно току що беше приключил кръщенето и излязохме от двора. Пред нас се ширна някаква красива и обляна от слънце котловина на Витоша.

Обърнах се да видя кръстовете на входната дворна врата – единият Латински – с две рамена, като вертикалното е два пъти по-дълго от хоризонталното, без никакви добавки и орнаменти и втория – шестконечен, който прилича на Латинския, но е с  добавено долно наклонено рамо, с което пък прилича на Руския, но няма най-горно хоризонтално рамо. И тъй като днес бях дребнав, забелязах, че наклонът е като този на кръста над вратата на черквата, но е  обратен наклон на този кръст, който държеше св. Константин. По-късно разбрах, че наклонът няма значение, защото тази дъска при Христовия кръст била подвижна и можела да се накланя на където си иска. Една загадка по-малко.

Качихме се на колата и потеглихме към друг Бистришки манастир. От този, който посетихме току що, явно щях да запомня главно две неща – толкова най-различни кръстове и толкова силно присъствие на изографисани светици.


понеделник, 12 март 2018 г.

Изгревът



Пролет. Изгревът става друг – по-обилен, по-щедър, по-интимен. 

Зимният изгрев също е прекрасен. Той обаче е строг, държи те някак си на почтително разстояние. Подканя те да се мобилизираш, да се въоръжаваш, да ставаш войн. Зимният  изгрев те зарежда със сила, с която знаеш, че можеш да водиш битки.

Пролетният изгрев е различен –възторжен, игрив, разтапящ, по детски очарователен. Дробовете се разтварят, мускулите се отпускат и ти знаеш, че светът не е място за състезание, за воюване. Светът е място за празнуване.