петък, 26 октомври 2018 г.

Казанлъшки манастир


Плъзгаме бавно колата по централна, тиха, есенна улица на Казанлък. Неделя е и почти няма ни хора, ни возила. Очакваме от ляво, малко след центъра на града, в посока на София, да се появи висок бял зид. Появява се. От хотела до него е не повече от минута или две. Един от лесните за достигане манастири. Сещам се за някои, до които достъпът е приключение, дори при сухо лято. Особено с кола.

На голяма метална порта от към улицата е сложен катинар. Спускаме се покрай зида, за да търсим вход. Намираме го – строг, без украси, без стенописи, без име, само с голям кръст на вратата.

Едва прекрачил прага и  трепвам – чува се песнопение. Май ще извадим късмет, със сигурност има неделна църковна служба.

Пространството е не голямо, но достатъчно, за да побере без притеснение внушителна черковна сграда и в дъното двуетажни жилищни постройки. Това е девическият манастир "Въведение Богородично". Досега не бях посещавал манастир, кръстен на този празник.

…Въведение Богородично е един от дванайсетте велики празници на християнската вяра. Чества се и от православни и от католици. Отбелязва се всяка година на 21 ноември (по юлианския календар). В този ден се почита въвеждането на тригодишната Мария в йерусалимския храм от родителите й Йоаким и Анна. Почита се и  изпълнението на обета им да посветят Мария на Бога…

От ляво на каменната пътека – три огромни елхи. В много от манастирите има такива гиганти. Като че ли тези дървета растат  без да бързат, без ограничения, без притеснение, че ще бъдат отсечени или притиснати от човешки строежи.

На десетина метра от черквата са побити в земята бели каменни колони, съединени с огромна метална халка.Текст на едната колона напомня за руските вòйни и българските опълченци, загинали за освобождението на България, а текст на другата е в памет на избитите от турците 340 жени, деца и старци от Казанлък.

…През 1828 г. монахиня от Калоферския манастир, родом от Казанлък, сънува Дева Мария, която й поръчва да основе манастир в родния си град. Тя взима със себе си осем послушнички и с тях се връща в Казанлък. Започва цяла одисея. Търсят пари из Браила и Букурещ; купуват място за строеж; осем пъти ходят до Русия да търсят подкрепа за проекта. Със събраните средства започват да строят – началото на храма поставят през 1857 г. Архитектурният план е изработен от руски архитект по поръчка на председателя на Руския синод и петербургски митрополит Исидор. Градят храма девет години. От Русия пристигат двадесет сандъка с необходимите утвар, одежди и украси.

Когато в този край през юли 1877 г. започват жестоките сражения между руси и турци, цивилното население хуква панически да бяга и да се укрива. Голяма част от бежанците от Стара Загора са настанени в девическия манастир на Казанлък. Тук турците  избиват 340 беззащитни жертви. На Коледа 1877 г. започва отстъплението на турците, които опожаряват храма. В началото на следващата година русите превръщат манастира в лазарет и много от ранените оставят костите си на тази българска земя…

Няма друг манастир в България, който да е толкова силен символ на българо-руското братство, на общата саможертва, на общия подвиг да се защити православието и славянството. На колоните е изписано:

"И няма по-силно
По-свидно богатство
И няма по-верен
по-бащински щит!
От българо-руско
съветското братство!
Изляно от огън
и кръв и гранит!..."

Комбинацията от две колони, свързани с халка, е гениално скулптурно решение. Едва ли е възможна друга комбинация, която да символизира толкова ясно здравата връзка. От прастари времена колоните са "подпори на света", в древен Египет култовият дирек джед е олицетворение на устойчивост и издръжливост. Колонадите са били задължителен елемент  в древните култови сгради. А в някои от тях те са били в търсено изобилие. Рекордьор е индийския джайнистки храм Ранакпур – колоните там са 1444! В различни култури колоната е и знак за плодородие. А халката? Тя е символ на вечността и верността.

Опора, устойчивост, издръжливост, благоденствие, вяра, верност и вечност – това казва  монументът на Казанлъшкия манастир. Който се е докоснал до символиката на древността и ако носи в сърцето си обич към руския народ, няма как да не потръпне. Тук, на това място, в този град, в този манастир, на тази педя земя, тази обич е безкрайна.

Минаваме покрай няколко гроба с паметници,прочитам бегло имената и годините на монахините, но бързам към входа на черквата с надеждата да видя знак , следа от  една легенда. Преданието говори, че тук  е погребан Леман паша – турски офицер, ислямизиран англичанин. На смъртния си одър той се е разкаял за предаването на вярата си и е пожелал да бъде погребан пред входа на храма, за да го "тъпчат" християните  когато влизат и излизат. За съжаление нямаше такъв знак.

Влязохме в черквата. Казват, че архитектурата й е уникална за България – в храма няма нито една колона!

Православното пеене носеше мир и вътрешна тишина. Вдигнах глава да разгледам стенописите. Впечатляващо богатство. Толкова много, толкова свежи и толкова красиви  стенописи… Наосът е бил изографисан през 1870 г.  от Петко Ганин от Казанлък, приятел на Левски и оставил ни портрет на Дякона. 51 сцени от Новия завет! Специалистите казват, че в тези картини силно личало влиянието на тогавашната западна  живопис.

… Когато турците били принудени да отстъпят, се опитали да опожарят черквата. Запалили дърва и слама от вътрешната страна на вратата и я заключили. Подпалвачът, нарочно ли, без да иска ли, изтървал ключа на двора, една монахиня го намерила, отключили черквата и изгасили пожара. Стенописите обаче били толкова опушени, че нищо не се различавало. По-късно реставраторският екип, когато отстранявал саждите, бил шокиран – стенописите били абсолютно запазени, цветовете сякаш били полагани съвсем скоро…

Потърсих с очи "Делакроа". Казват, че в една от сцените майсторът е изобразил всъщност "Свободата води народа" на легендарния френски художник. Мисля, че го откривам в сцената, в която Христос напуска с ослепителна светлина гроба за ужас на римските пазачи. Божият Син като Свободата…

Заслушах се в пеенето.  Мелодията – спокойна, тържествена, жизнерадостна, лековита. Мелодия, която изтръгва от света, за да те положи в някакъв несътворен паралелен свят. Очите сами се притварят, всичко в теб се отпуска, чувството за тяло започва да се стопява. Поглеждам жените – обикновени, не са монахини.
Поглеждам свещеника  пред олтара – достолепен в златните си одежди. Акустиката е смайваща. За миг се разтваряш в езерото от звуци, губиш себе си и преставаш да съществуваш във вида, в който си свикнал да се възприемаш.

Някъде отвътре ми изплува образът на египетската икона "Лествица" от XIII век.

…Казват, че книгата "Лествицата" е една от най-разпространените и най-усърдно четени книги през вековете. Авторът, Йоан Синайски,  роден през 579 г., станал игумен на Синайския манастир. Малко след смъртта си е обявен за светец. Написва главната книга на своя  живот -  книга за пътя към рая, за пътя към Бога. "Стълбицата" има 30 стъпала, съобразно тридесетте години от „скрития живот" на Иисус. На всяко от тях монахът усвоява едни добродетели и укрепва други. Това е книга за преодоляване на пороците и греховете, за пречистването и извисяването. "Лествица" - та е пътят на християнското самоусъвършенстване.  По името на своята книга, авторът остава за историята като Йоан Лествичник.

Книгата има многобройни преписи, като най-ранните са от IX век. Монасите, тръгнали да  изкачват Стълбицата, знаят, че това е всичко, което си струва в земния живот. Започват от първото стъпало и вървят нагоре. Ангелите ги пазят, дяволите ги дърпат и искат да ги съборят. Монахът върви, качва се, става все по-трудно.  След 30-тото стъпало го чака Христос…

Хармонията, акустиката, мирисът на тамян, светлината и особеното излъчване на свещеника в златните дрехи, ме качват  за секунди на Първото стъпало. Наричам го "Младенеца", ей така, за себе си, за да го различавам от другите… Спомням си - в младенеца няма нищо злобно, нищо лъжливо, никаква алчност. Никого не укорява и никого не ощетява. Не се възгордява и не мрази. Простота, простота и дълбоко безгневие. И това беше само първото стъпало? Аз само безгневието и простотата  да овладея, ще съм постигнал всичко. 333 стъпало… Какво ли беше по-нагоре?

Слизам от Стъпалото с тиха тъга, сякаш съм напуснал Рая и отивам близо до олтара, за да запаля свещи. Една за мъртвите, моите любими мъртви; друга за живите, за моите любими живи. Паля и трета – за всички живи същества, защото ако те са добре, и аз ще бъда добре. Защото такъв е Вселенския закон.

Обръщам се и тръгвам към изхода. На пътеката по средата на храма една жена е седнала на петите и е легнала на бедрата си. Само гърбът й се вижда. Стои неподвижно. Сигурно е рускиня – не знам българка християнка да се моли така. Малко ми е странно като я гледам, но и малко й завиждам. Тя сигурно е на Стълбата, поне на първото Стъпало. А може и по-нагоре да е отишла…