Един приятел ми подари диня. Ей
така, купил една за себе си, купил една и за мен.
Сложих я в кухнята. Реших да я
нарежа сутринта за закуска.
Сутринта не ми се ядеше диня.
Може би за вечеря. Диня, хляб и сирене – класика!
През деня, като се сещах за динята,
ми ставаше хубаво. Подарък. Приятелят ми, както си пазарува, се сеща за мен.
Купува диня за себе си, купува и за мен. Нищо и никакъв жест, ама жест! Малко
му трябва на човек, за да му стоплят душата.
Когато се прибрах в къщи, влязох
в кухнята. Гледам – динята си стои там и чака. Да, ама не ми се яде диня.
Нарязах си салата от домати с лук. Динята – утре за закуска.
На сутринта влизам в кухнята и
гледам – на видно място – диня. Да я разрежа? По-скоро – не! Там обаче не й е
мястото. Взех динята, занесох я на балкона и я сложих на паралията.
На другата сутрин, щом отворих
очи, се сетих за динята. Отидох на балкона, за да я видя. Стоеше си на
паралията и чакаше някой да я среже. “Чакаше” ли?
Глупости, една диня не може да
чака. Тя няма душа. Зеленчук някакъв! Не зеленчук, по-скоро плод... Ха сега,
де!
-
Скъпа, динята плод ли е или зеленчук?
Жена ми ме погледна с едно око и
измърмори:
-
Май е плод!
-
И защо е плод?
-
Не мога да ти кажа, така ми се
струва...
Влязох в Уикипедия. Чета –
динята била “плодов зеленчук”! “Ново двайсе!” Впрочем, нямаше значение – и плод
да е, и зеленчук да е, динята не може да има очаквания. Няма душа.
През следващите дни, щом станех,
не знам защо, първо отивах на балкона, за да видя динята. “Кога ще я разрежа?”
“И като я разрежа и изям, вече няма да имам подарък – диня!” Някак си не ми се
искаше да унищожавам подаръка. Все едно, че щях да посегна на едно добро
отношение, на едно внимание, на една приятелска обич. “И какво ще й стане, ако
си стои там? Сигурно ще презрее. “Месото” ще пожълтее, ще се разкашка. А откъде
знаеш?”, помислих си.
Усетих се, че в същност нищо не
знам за дините. Толкова пъти бях купувал дини, толкова пъти бях разрязвал дини,
а нищо не знаех за тях. Почуках я! Издрънча на кухо. “Значи е зряла!” А ако я
оставя цяла седмица да си стои на паралията, ще започне ли да дрънчи на
по-кухо?
През следващите няколко дни,
освен че най-напред отивах на балкона, за да видя динята, задължително я
почуквах. Опитвах се да разбера дали днес дрънчи на по-кухо от вчера. Разлика
обаче не намирах. Може би презряването ставаше по-бавно. Колко по-бавно?
През деня, докато бях на работа,
често се сещах за динята. Влизах в интернет и прочитах по нещо за дините.
Вечер започнах да се спирам до
нея и да я гледам. Сутрин я почуквах. Само сутрин – вечер – не! Вечер просто я
съзерцавах. Зелена кротка топка с бели ивици. Красавица! Едва ли е подозирала,
че толкова дни ще стои на един балкон на някаква паралия и че нейният стопанин
ще й обръща толкова внимание. Внимание – сутрин с почукване, внимание – вечер
със съзерцаване.
След две седмици реших изобщо да
не я разрязвам. Нека си стои. Нека си презрява. Даже би хрумна, че заедно ще
остаряваме. Е, тя по-бързо от мен, на какво значение има скоростта? Процесът е
един – остаряване и изкуфяване. Динята от прост подарък взе да се превръща за
мен в някакъв символ на живота и на неизбежното остаряване. “А как ли умира
една диня?” За човека знам – спира да диша и да се движи. Просто не мърда. “Виж
ти! Тя и сега не мърда, ама още е жива!” И впрочем как се разбира, че една диня
е умряла? Въпросът беше интересен. Интересен и труден.
Една вечер, като се прибрах от
работа, отидох на балкона, погледнах, но динята я нямаше! “И таз добра!”
-
Доре, къде е динята?
Жена ми показа с жест една тава,
пълна с парчета от диня.
Призля ми. Очите ми се
насълзиха. Не трябваше така, ненадейно, без да ме подготвят, без да питат!
- Не – не – не!.....