В тапицираната стая

       За мен тази книга е много особена. Като сборник с подбрани политически статии и коментари от последните петнадесет години тя не предполага нищо повече от систематизиране на един публицистичен труд. Ако не бъдат събрани, те нямат шанс да оцелеят. Времето ги претопява и все едно не са били.

А защо да бъдат?

Защото човек обича да си спомня камъчетата на своя професионален път. Връща се понякога към пожълтелите страници, за да изтегли от паметта си забравени факти, преценки, емоции, образи и мечти. Такъв сборник обслужва егото и носталгията на една по принцип напреднала възраст, която търси, понякога трескаво, понякога с меланхолия, покрит с пепел смисъл. Стойността на такава книга е в първо лице единствено число. За другите тя може да има само сантимент за близък човек, и толкова.

Да, но тази книга е особена. Когато направих подборката, някакви обръчи ме стегнаха. Защото основните теми, които съм поставял, и изводите, които съм правил, не са се превърнали в обществени дискусии. Няма ги. Все едно не са писани. А толкова анализи съм построил! Толкова плам съм вложил! Толкова ирония съм стоварил върху своите опоненти! Какво се случи? Та това беше най-зрелият период от живота ми, най-творческият!

Докато подготвях книгата за печат, един кошмарен образ заседна в съзнанието ми. Затварям очи и се виждам в центъра на стая, в която говоря силно, търся опоненти и съмишленици. Стаята обаче е тапицирана, изолирана, непроницаема. Всичко, което казвам – не, това, което викам, – не стига всъщност до никого. И в този образ няма и намек, че не съм разбран, че съм нещо повече от своята аудитория. Не, като че ли вибрациите са различни, просто не съвпадат, не се докосват, не взаимодействат.

И осъзнавам, че начинът, по който съм поставял през всичките тези 15 години проблема за българската бедност, не среща интерес. България е не просто най-бедната страна в Европейския съюз, тя е най-изоставащата – без война, без

природни катаклизми. И въпреки това не желае икономически дискусии. Не разбирам защото обществото живее ден за ден, защо нито една важна – според мен – икономическа или финансова тема не се задържа във влиятелните медии. Българският народ сякаш не се интересува от парите си, а аз, философът, съм се заел да пиша основно по икономически и финансови въпроси. С каква квалификация? Естествено като самоук. Но защо икономистите – учени, публицисти и политици, не поставят остро и настойчиво тези въпроси? Какво е това безразличие, особено на политиците, които най-много би трябвало да се вълнуват от парите на народа? Загадка!

В партиен план ситуацията за мен беше общо взето същата. Въпреки че дълго време ръководех партийния вестник „Дума“, нито един ръководител на БСП през тези години не споделяше моето разбиране за БСП, за нейните нужди, за необходимия път на нейното развитие и бъдеще.

Стая – тапицирана, обезшумена, непроницаема!

Образът на тапицираната стая остави в мен горчивото чувство, че няма никакво значение какви статии съм писал. Все едно ги няма. С тях сякаш се е изпарила и основна част от моя професионален живот.

И все пак, все пак… човек винаги търси смисъл в преживяното безсмислие. Може би един ден някой мой наследник, любопитен за терзанията на своя дядо, ще поиска да познае България такава, какъвто аз съм я видял. Може би. А в моите представи, ако почувства в мен и един мечтаещ човек, ще бъда щастлив. И напълно реабилитиран. Защото едно от благословенията на мечтите е да ти дават сили дори когато си в тапицирана стая.

Войната на Мърфи

             Филмът започна с избиването на единия екипаж и завърши с избиването на другия.

Авторите не подсказаха кои са добри и кои лоши. Не обясниха чия война беше справедлива и чия - не.

И едните, и другите бяха получили призовки, бяха сменили цивилните дрехи с бричове, бяха им дали желязо, носещо смърт, и им бяха посочили враговете. Кой кого ще убие пръв беше въпрос на случайност, на съдба.

В началото на филма някакво чудо спаси Мърфи. Зашеметен, захвърлен на някаква греда, той се събуди, когато касапницата беше свършила. Реши да отмъсти. Потегна някакъв счупен самолет, направи си някакви примитивни бомби, намери някакво неизбухнало торпедо и продължи войната. Започна да търси екзекуторите на своите. Когато откри къде се намира подводницата им, Мърфи натовари торпедото на примитивен сал и тръгна срещу нея. Екипажът не вярваше на очите си. Защо му беше това? На всичкото отгоре войната беше свършила. Самият капитан през една фуния викаше: „Войната свърши-и-и!“, „Войната свърши-и- и!“

Мърфи успя да ги доближи. Екипажът потопи подвод­ницата, но той стовари върху нея торпедото. Изби ги. И сам умря, затиснат от ръждясалия допотопен кран, с който носеше смъртта им.

                                                        * * *

Това е най-тъжният филм, който съм гледал, Мърфи. Тъжен не защото ти накрая умря. След като си тръгнал на война, няма нищо неочаквано и неестествено в това да бъдеш убит. Един от многото.

 Тъжното е, че всъщност ти се самоуби. Защото превърна войната в своя, в лична.

Ти влезе в тази война, защото бе призован. Тя не беше твоя. Ти не ѝ принадлежеше. Тя беше твой дълг. Ти беше нейно оръжие. Когато войната свърши, логично беше и ти да спреш, да събуеш брича и да облечеш цивилни дрехи. Да отвориш шампанско. Ти не го направи, защото вече не те интересуваха призовките и дългът. Войната беше станала твоя, лична.

Дори можем да се върнем назад. След като оцеля, ти можеше да се скриеш и да изчакаш развоя на събитията. Това е логичното. Тъжното е, че не го направи. Пак поради проклетия факт, че войната се беше превърнала във войната на Мърфи.

Но и това не е най-тъжното. Най-тъжното е, че ако си беше задал някои въпроси, трудно щеше да им отговориш. Въпреки пламъка в очите ти, въпреки ясната граница между скръбта по убитите ти другари и ликуването пред усещането, че скоро ще избиеш враговете си.

С кои беше на една фронтова линия, Мърфи? Твоята война беше ли една и съща с тази на твоя президент, на твоите генерали? Едно и също нещо ли ви хвърли в нея? Едно и също нещо ли очаквахте от нея? Едно и също нещо ли получавахте от нея? Когато тя свърши, еднакъв ли беше нейният край за вас?

С тези, с които воюваше, с които си разменяхте желязо, войната ви различна ли беше? Или беше различна от тази на генералите? На тези, които изправени пред огромните карти, с дървени показалки чертаеха фронтовите линии и нареждаха мислено своите пешки? С тези от подводницата, която потопи, войната ви не беше ли една и съща? Война на призовката? Война на достойнството? Война на служенето?

А най-най-тъжното, Мърфи. Децата и на едните, и на другите, децата и на тези от твоя кораб, и на онези, от вражеската подводница, един ден ще си подадат ръка. Няма начин да не го направят. Така, както са направили децата на Атина и Спарта, на Южните и Северните щати. Това е социален закон. Децата на избиващите се един ден си подават ръка. Те разбират, че един без друг не могат. Те  разбират, че трябва да са заедно. Заедно ще направят това, което поотделно, сами, не могат. Те четат историята и научават, че техните родители са си разпаряли коремите. Те разбират, че така се е стекла историята. Те разбират, че така е трябвало.

Това най-тъжно нещо, Мърфи, щеше да се превърне в трагично за теб, ако беше осъзнал социалния закон. Ако го беше съпоставил с факта, че въпреки неговото съществуване, въпреки неговата неумолимост, войната на родителите няма как да не се води. Няма как да бъде прекъсната. Тя е тук, тя е факт.

Впрочем, добре че не го разбра. Иначе нямаше как да умреш почти щастлив.

 1998 г.