сряда, 22 август 2018 г.

Манастирът на "българския папа"


Дори не бях чувал за съществуването на този манастир. София, кв. Овча Купел, ул. "Монтевидео" № 15. На петдесетина метра от спирката на автобус № 73 и на малко повече от спирката на автобус № 111.

Ул "Монтевидео" е перпендикулярна на бул. "Никола Петков", изключително натоварен булевард, по който завиваш от бул. "Цар Борис III" надясно, ако си тръгнал към Горна Баня или Банкя, например. Наблизо е Нов българска университет. Улицата е в ремонт – разкопано е, настилката е премахната, камиони и валяци са се разположили както намерят за добре, няколко работника замерват с канап мястото, на което ще има бордюр. Питам за манастира. Никакво колебание – "Ей там, по улицата – на високото".

Необичайно ми е. Така се чувствах, когато бях пред Дървенишкия манастир. Голям град, уличен грохот и зид, зад който има света обител. Усещаш  я като пришита, монтирана някак, не на място, в една лудница, която гордо носи името "цивилизация". Слава Богу, тук колите не фучат, просто защото има обичаен августовски основен ремонт.

Поглеждам към "високото" и виждам купол с кръст. "Това е!" Доближавам стената, която е на два метра от улицата и която отделя манастира от света. Засилвам се към нещо като вход, но телена ограда ми показва, че от тук не се влиза. Продължавам още двайсетина метра и асфалтова уличка ме вкарва в обширен двор.

…Католически манастир, носещ името "Сестри евхаристинки".  Общността на сестрите евхаристинки е основана през 1889 г. в Солун. Тя е част от Българската униатска църква, която е на подчинение на папата. Общността работи в сферата на благотворителността и просветната дейност. Организацията ѝ е заимствана от Дъщерите на милосърдието на Свети Викентий от Пола - сестрите викентинки.

През 30-те години Апостолическият делегат в България Анджело Ронкали закупува място в Овча купел с цел построяване на храм на общността. Проектът не се реализира и след 1944 г. имотът е национализиран. В края на XX век земята е реституирана на църквата и върху нея започва изграждането на манастирски комплекс. Средствата са дарение от други европейски манастири и от  местни спонсори. През 2001 г. започва изграждането на храм към манастирския комплекс. През октомври 2005 г.  е осветен храмът Свети Йоан XXIII…

Асфалтовата алея ме отвежда пред входа на сграда, на която с големи метални букви е изписано "Йоан Павел II". Оказва се, че това е медицински център. На входната врата е окачен списък на лекари, които работят с Касата и на лекари, които не работят с нея. От някъде изскача стройна фигура, облечена в сив стихар (дълга права одежда до петите) и бяло було, която светкавично се шмугва във входа. "Монахиня", регистрира  умът ми и сякаш съм изненадан – парадоксално, но в манастирите, които посещавам, рядко срещам монаси или монахини.

В страни от Центъра – затревена площ, в която е сложен голям изкуствен камък с две ниши. В едната е поставена фигурка на Дева Мария, а под нея – надпис "Аз съм непорочното зачатие". Красиво и оригинално – поне за мен.

…Анджело Джузепе Ронкали… "Виновникът" за съществуването на  този манастир. Между 1925 и 1934 г. е нунций на  Ватикана в България. Епископ Христо Пройков разказва: "В момента, в който Ронкали напуска България в края на 34-та година, сбогувайки се с царското семейство, царица Йоана му е казала: "Следващия път ще се видим, когато станете папа." И той възкликнал, че често жените вярват на сънища."

 След смъртта на Папа Пий XII през 1958 г. Папският конклав избира кардинал Ронкали за 261-ят папа на Римокатолическата църква – папа Йоан ХХIII. Твърди се, че вдъхновен от престоя си в България, той прави първата огромна крачка за сближаването на Римокатолическата църква и Православието. През 1961 година свиква Втори ватикански вселенски събор, на който е имало представител и на Българската православна църква. Тогава папа Йоан XXIII сам казва: "Да отворим прозорците, да влезе ведър полъх в църквата". Като плод на този събор, по време на среща между следващия глава на Римокатолическата църква папа Павел VI и Цариградския патриарх двамата се прегръщат и вдигат взаимно анатемите, с които десет века преди това двете църкви се заклеймяват.

Папа Йоан XXIII  умира през 1963 г., а през 2014 г. папа Франциск го канонизира за светец.

Анджело  Ронкали. Папа Йоан XXIII. "Българският папа", както го наричат често…

Тръгвам към внушителната черква, която носи името на папа Йоан XXIII. Пресичам голямо асфалтово пространство, което изумява със своята чистота. Минавам покрай дълга триетажна сграда, със сигурност – жилищна. На един от прозорците за секунди се мярва монахиня и изчезва. "Дали да не вляза да разгледам?" "Само това ми липсваше, монахините да се развикат и да пристигне полиция…"

За мое огромно огорчение черквата е заключена  – разбирам, че е в ремонт. В ляво от централния вход на стената е монтиран камък с издялан надпис, който показва, че камъкът е от родното място на папата - Сото ил Монте (провинция Ломбардия).

"Българският папа"… Напускам манастира и ми става чоглаво, че в масовото съзнание, включително и в българското, България се свързва повече с покушението срещу папа Йоан Павел II, отколкото с "българския" живот на  папа Йоан XXIII.


понеделник, 20 август 2018 г.

Лозенски манастир "Свети Спас"


…На 21 август Българската православна църква чества паметта на свети великомъченик Симеон Самоковски. На този ден през 1737 г. турците обесват митрополит Симеон. Ама не станало изведнъж. Като го окачили първия път, бесилката се счупила. Втория път – въжето се скъсало. На третия път увиснал както трябва и издъхнал. Висял три дни и въжето пак се скъсало. Спектакълът за назидание на всички българи се разиграл зад днешната столична черква "Света София", тогава джамия. Съвсем наблизо до  това място след 136 години са обесили Левски.

Али паша Кюпрюлюоглу не разрешил да погребат тялото в София - много станали тук гробовете за поклонение на гяурите. Закарали и погребали  митрополита някъде в Самоковско. Подготвяното въстание останало без водача си. Избили още над 350 души. Повечето монаси и свещеници. Въстанието на архиереите, както остава в исторически документи. С център за подготовка – Лозенския манастир "Свети Спас"…

Пресякохме с. Лозен, най-голямото село в България, и застанахме пред пътеката, която трябваше да ни отведе до манастира "Св. Спас". На голяма асфалтова площадка – паркинг бяха оставени доста коли. Явно посетителите предпочитаха да се разходят   5 километра в планината. Ние тръгнахме с колата.

Черният път  започна обнадеждаващо. След няколко минути обаче съжалихме, че не сме пеша. А вече нямаше как да обърнем. Водата на дъждовете беше издълбала земята, омешена с останки от асфалт и чакъл и на места ямичките се превръщаха в коловози, от които сърцето ми се качваше в гърлото. Колата малка и ниска – още от тук го ударих на молитви. На едно разширение оставихме колата и продължихме пеша. След двайсетина минути излязохме пред манастира.

…Окован и хвърлен в тъмница в Дупница, митрополит Симеон е тежко измъчван 23 дни. Достойни мъчения  за човекът, който от седем години подготвял въстание. Най-важните заседания провеждал в манастира "Свети Спас". Предателството било извършено от Софийският владика гъркът Анастасий и неговият приближен Кирияки.

 Закарали митрополита в София – с изтръгнати брада и коса, с вериги през врата и с топузи на краката. Още три дни го изтезавали, като му предлагали да се откаже от своята вяра срещу помилване. После го бесили, на третия път – успешно. Признателната църква канонизира митрополит Симеон Самоковски.  Така той станал деветият софийски светец (1)…

 Високи варосани зидове, покрити с керемиди; в ляво – дървени стълби и спретната двуетажна жилищна сграда, преливаща в друга – едноетажна, а пред нас – фронтално – черквата. От пръв поглед се забелязва нещо твърде рядко за българската религиозна архитектура – три купола. От страни на входа – два големи каменни правоъгълника, единият изписан със "Символ на вярата", а другият - с  Десетте божи заповеди. Пристъпвам и си мисля за Въстанието на архиереите от 1737 г..

…Мислено влизам в спор с всички, които омаловажават ролята на Православната църква по време на турското робство. Историята не е записала "въстание на търговците" или"въстание на занаятчиите" или "въстание на чорбаджиите" или "въстание на чираците". Записала е "Въстание на архиереите"! Които всъщност по това време са били и българските учители. И българските интелектуалци. Не е успяло да избухне. И да беше избухнало, щеше да бъде потопено в кръв така, както е било потопено на етап подготовка. Австрийците пращат Патер Фиделиус, за да разбере дали католиците – българи са били избивани по същия начин както православните. Докладът му е пълен с думи на ужас: "Дълго се молих към Спасителя да укрепи духа ми, за да мога да понеса, проуча и разкажа за кървавата вакханалия, разиграна тук, в София — тук градът, чието име е „мъдрост", обаче, тази мъдрост не се отнася за турците, чиято зверщина надминава всяка представа за зверство" (2)...

Личи си, че стенописите са стари. Последно черквата е изографисвана през 1869 година. До една от стените е оставена кутия с катинар, с надпис над нея: "Дарения за реставрация на стенописите", а над надписа – банкова сметка. Разглеждам стенописите. Казват, че другаде не могат да се срещнат изографисани на едно място толкова много български светци - Кирил и Методий, княз Борис, Иван Рилски, Евтимий Търновски, Никола Нови Софийски, Георги Нови Софийски, Онуфрий Габровски, Константин Софийски, Св. Петка.

Заставам пред олтара. По навик проследявам подредбата на иконите. Непосредствено в ляво от входа на олтара – Исус Христос, до него в ляво – свети Йоан Предтеча. В дясно от входа на олтара – света Дева Мария с младенеца, до нея в дясно трябва да стои иконата на патрона на храма. Името на храма е "Свети Спас". Светец с такова име обаче няма. На иконата до Божията майка е поставено "Възнесение Господне". Храмът е кръстен на "Спасовден", което е народното име на "Възнесение Господне".

… На четиридесетия ден от Възкресението Христос завежда своите ученици на Елеонската  планина и пред техните очи се въздига в небето. С това приключва неговият земен живот. Там, на небето, той ще застане от дясно на Отца си, където винаги е бил. Как така винаги е бил, след като е роден в точно определена година на точно определено място? На този въпрос Църквата дава еднозначен отговор още на първия си Вселенски събор през 325 г.и с това отхвърля учения, които твърдят, че Христос е вторичен спрямо Отца. Църквата постановява, че Христос е равновечен на Отца си. С Възнесението Христос приключва "спасението на човечеството". Възнесението е последният акт на спасяване на хората. От тук народът започва да нарича този ден "Денят на спасението" или по-накратко – "Спасовден". "Спас" всъщност означава "спасителят" - с тази дума се обозначава самия Христос.

В българския бит има интересен обичай, свързан със "Спасовден". Вярвало се е, че на този ден Бог лекува бездетните жени. Трябвало е обаче да се изпълни определен ритуал. Жената, която нямала дълго време дете, вечерта срещу Спасовден отива извън селото на поляна с билето росен, придружена от мъж, с който не е в кръвна връзка. Двамата лягат един до друг в тревата с росена. Когато чуят първи петли стават и през глава бягат към селото. Ако тази нощ жената забременее, се е смятало, че това е плод на чудо, на божията милост, а не на изневяра. Тя е забременяла изненадващо, сякаш против и въпреки природните закони. От тук е и народният израз "Тé ти булка, Спасовден!", с който се изразява върховно учудване…

И тук чистичко, спретнато… Кой ли почиства? Колко ли монахини живеят в манастира? Има ли послушници? След 1900 година манастирът е девически. Като застанеш от източната страна на черквата, срещу абсидата на олтара, в ляво има няколко гроба с кръстове. Единият от тях е на "МОНАХИНА ДОМНИКА 1908 - 2007". Игуменка, починала на 99 години.

Пресичам двора, по който няма алеи – само зелен тревен килим. Обичайната чешма и често срещаният кладенец. Кофата не е вързана с нищо, което означава, че реално не се използва за вадене на вода. Решавам да стъпя на балкона на жилищните сгради и да надникна през прозорците, зад които няма пердета. И да снимам, ако мога. Интересно,  каква ли е подредбата на стаите? Някои от тях сигурно са за монахините, но другите са за гости. Не може толкова много стаи – само на едноетажната сграда преброих десет врати, да са предназначени само за монахини. В българските манастири, с изключение на най-големите, живеят по едно – две духовни лица… Тъкмо да стъпя на балкона  и от една от вратите излезе монахиня. Стана ми неудобно, подпрях се на перилата, сякаш случайно се подпирам там. Монахинята, приведена и леко накуцваща, се прекръсти и влезе в черквата. След един час, долу в селото, ще разбера от местните, че това не е монахиня. Че тук, в манастира "Свети Спас" има само една монахиня, сляпа, под петдесет годишна. От време на време я посещавали син и дъщеря. Хора от селото й карали продукти до горе с един джип, подарен на манастира от някого си. Не разбрах кой дарява продуктите. Не разбрах и кой поддържа чистота на този манастир. Все пак няколко сгради – две жилищни и няколко, явно стопански.

Не можах да надникна в стаите, но се полюбувах на невероятната гледка от манастира към София – долу в ниското, равното Софийско поле, с пътища като конци и леки коли, малки колкото напръстници. Птичи поглед… Как са идвали чак до тук ученици, особено през зимата? Защото манастирът е бил и килийно училище, и зографска школа, и книжовен център.

Птичи поглед… Затварям очи и си представям как архиереи  стоят до зида, гледат надолу в необятното софийско поле и  мечтаят за свободна България. Дочувам ги как се шегуват със синджирите, бесилките и ятаганите. И изобщо не  се вълнуват от това, че никой няма да ги споменава в учебниците; че делото им ще бъде известно само на малцина.  

Лято. На естествената тераса пред манастира – насядали хора, едни обядват, други просто си почиват. По пътя надолу срещаме много народ, включително и много младежи. Минаваме през гъст зелен тунел, след петнайсетина минути се качваме на колата, и отново започваме да се молим някоя прозаична повреда да не изпари цялата романтика и цялата история, които събрахме в манастира.
--------------------------------------------------------------------------------
(1) Свети мъченик Георги Софийски Стари – военен на османска служба, измъчван и накрая изгорен през 1437 г., 30 годишен. Свети великомъченик Георги Софийски Нови, златар, измъчван и накрая изгорен на клада през 1515 г., 18 годишен. Софроний Софийски, монах, убит с брадва през 1515 г. Свети мъченик Георги Софийски Най-нови, измъчван и обесен през 1530 г., 25 годишен. Свети великомъченик Николай Софийски, обущар, убит с камъни през 1555 г. Свети Терапонтий Софийский, духовник, обезглавен през 1555 г. Свети Пимен Зограф, храмостроител и книжовник, починал през 1620 г.на 80 годишна възраст от естествена смърт. Свети мъченик Константин Софийски, посечен с ятаган през 1737 г., 16 годишен.

(2) http://www.globalorthodoxy.com/2011-05-25-09-30-37/1140-2016-10-05-10-36-23/67059-obesvaneto-na-sveti-simeon-samokovski-svedeniia-na-ochevidci


понеделник, 13 август 2018 г.

Бобошевски манастир


Стигнахме до Бобошево, но не видяхме табела  за манастира. Спряхме колата и попитахме. В отговор получихме въпрос:

         - Кой от двата?

Не знаех, че има два манастира, с името "Бобошевски".

         - Руенският ли? – конкретизира домакинът.

         - Не, този от 15 век…

         - А-а-а, черквата "Свети Димитър"… И човекът даде указания.

Поехме по тесния и стръмен път. Асфалтът  беше много стар, напукан и на места изтърбушен. Все пак обаче асфалт. Явно полаган заради хижа "Яна", която се намираше в същата посока.

След няколко минути отдясно се появи гледка, от която онемях – пропаст, в дъното на която скупчени къщи от двете страни на река, далечни и миниатюрни като от Лего. От тях тръгват склоновете на планина със самочувствие, забила върхове в безбрежното синьо. Името й е Влахина. През 1942 г., при една вълна от преименувания й сменили името – много румънски звучало. Четири години я наричали Пастуша, но после пак си е станала Влахина.

Гледка като от самолет – просторно и дълбоко. Слънце, кристален въздух и искрящо зелено на тревите и горите, което прелива  в синьото на небето. Притихваш и смирено се любуваш на природен шедьовър.

Както често се случваше при търсене на манастири из планините, молехме се отсреща да не се зададе кола, защото разминаването щеше да е приключение. Не се наложи дълго да се молим. Черквата се появи.

Поляна, достатъчно широка, каменна чешма с два чучура, от които обилно се изливаше планинска вода, дървена беседка с дървени маси и пейки за поклонници и в края на поляната – две черкви под един покрив.  Двете части се открояваха ясно. Едната – сива, с редени камъни.  Другата – по-дълга от първата – прясно варосана, явно новостроена. Кръст – върху новата. Върху старата нямаше кръст – само обикновен покрив. Дали е изчезнал кръстът не знам, но често по турско време покривите са били като на къщи – без куполи и кръстове, за да не дразнят османлиите.

Входната врата беше обща. "Сигурно е заключена", помислих си със свито сърце – нямаше как в това отдалечено от живота място сградата да е отключена. Още повече, че вътре трябваше да има много стари и безценни стенописи. "Късметът ни ще бъде толкова голям, колкото при Горнобанския манастир - ще огледаме отвън, ще споменем Историята и толкова…"

         - Бинго! – извика Любо и го видях как отваря вратата на черквите.

Отпусна ме. Щяхме да видим стенописи, които могат да бъдат намерени на много малко места в България. Сега спокойно щях да огледам отвън, преди да потъна в морето на старите зографи.

Старата черква беше подсилена от няколко метални релси, които я крепяха да не рухне. Скромна, къса, естествено еднокорабна, на източната страна с абсида, която отвътре  е част от олтара.  И по средата на абсидата – на височина метър и нещо от земята – тесен правоъгълен отвор. Не можеше да е прозорец. Такива отвори – прозорци по принцип - се слагаха нависоко. А този - точно зад гърба на свещеника, на нивото на кръста му… За пръв път виждах такъв отвор. Вероятно беше бойница – такава, с каквито бяха пълни средновековните и възрожденски сгради в България…

Бобошевският манастир е основан през Второто българско царство.  Разрушен, естествено, при падането на България под турско робство. Възстановен през 15 в.. От стария манастирски комплекс е останала само черквата. В периода 15 – 18 в. манастирът е  бил книжовно средище с килийно училище…

Отворът не можеше да има други функции, освен на бойница. Представих си как попът стои в олтара по време на служба, в един момент се обръща към стената, взима подпряната до него пушка, изкарва дулото й през процепа и започва да стреля…

В Западноевропейското религиозно строителство – високи, устремени към Бога катедрали, ако погледнеш към върховете им, свят ще ти се завие…Мащабност, мощ, самочувствие. Строени цели векове. Много поколения са оставили своите зидани камъни. Исполинска и тържествена връзка между земното и божественото. Хиляди фигурки, десетки хиляди орнамента, наслагват това, което след един критичен праг се превръща във величие. Париж, Рим… "Парижката света Богородица", "Свети Петър"…

Гледам черквицата над Бобошево – малка, ниска, схлупена, неясно как удържала на ударите на вековете. Маскирала се като къща, за да не дразни друговерците.  И по средата на абсидата, в дъното на олтара, на нивото на човешкия кръст – правоъгълен отвор, който няма друг смисъл, освен да се стреля от него. И ще брани попът тази невзрачна обител, ще забави с минути ь поругаването, ограбването, разрушаването и накрая ще умре, защото няма чудо, което да го спаси от дошлите тук със зли сърца. Или има?

И си мисля, че снимка с тази амбразурка трябва да влезе в учебниците по българска история и учениците клас по клас трябва да бъдат довеждани на това място, за да я видят. Защото когато строиш поколения наред висоти, опрели небето, това е величаво. Когато обаче строиш невзрачна черквица и си оставяш в олтара една дупка, за да защитиш своята вяра минути преди да те заколят, е дваж по-величаво. И трябва да я видят децата тази дупка и да разберат, че тя в същност е опазила Западна Европа от ятагана.

Влязох в черквите. За моя изненада новата сграда се оказа не черква, а предверие на старата. Нямаше стенописи. Масичка до стената с икона на св. Иван Рилски и тетрадка за пожелания; свещник и тава с пясък за свещи за умрелите; оставена в дъното на помещението ламарина в рамка, на която беше изрисувана Тайната вечеря.

Прекрачих прага на истинската черква и тъй като нищо не се виждаше,  светнах си с фенерчето на телефона. Миниатюрно помещение, разделено на две части от греди, които явно изпълняваха функциите на иконостас. Казват, че бил от 17 век. Влязох в олтара. От процепа, който толкова ме бе впечатлил, нахлуваше ярка светлина. От двете му страни – ниши  с изрисувани светци, а пред тях – купчини от листчета. Това бяха листчета, изписани от вярващите с пожелания и оставени пред светеца.  Любопитството ме накара да посегна към една от купчините, но се спрях. Имах ли право? Не беше ли светотатство да чата чужди молитви? Защо пък не, какво му беше греховното… Само едно… Взех едно листче, разгънах го и го осветих. Не очаквах такъв текст: "Здраве и благополучие на нашата България и света. Амин!"  Някой се молеше в душата си и пред св. Димитър за България. Затворих очи и се опитах да си го представя. Със сигурност е бил обикновен човек, с вехти дрехи и с измъчено лице. С много проблеми, я здравословни, я други лични. Човек без проблеми няма да пише бележки до Бога. Така си мисля. И е пожелал здраве и благополучие на България. На нашата, както подчертаваше. И на света. Сгънах бележката и я върнах на мястото й.

Стенописите бяха безброй. С фенерче нямаше как да бъдат обхванати. В другата сграда, в новата, имаше спуснати автоматични бушони, но не посмяхме да включим осветление. Такова стенописно богатство на толкова малка площ беше изключително силно въздействащо. Библейски сцени, светци и светици в цял ръст, ктитори, царе и много, много, по-малки образи на светци навсякъде по стените и тавана.  Озадачи ми образ в цял ръст, седнал на трон и над него в дясно надпис "цар Славе". Кое беше този цар?

Изумително  е, че всичкото това творчество е от 15 век, както пишат, по-точно от 1488 г.. Странно ми стана, че такава история стои ей – така, на една поляна в планината, неохранявана… Тук всеки дошъл луд или простак можеше да си откърти  парче, изрисувано преди пет века! Или… да направи каквото си иска със стените! Бог ли пазеше стенописите? Или лудите и простаците не им се качваше, за да видят една черква от 15 век? Съдейки по листчетата, това място не оставаше за дълго без посетители. Напъна ме да намеря лист и да напиша: "Боже, опази това богатство!" Не го направих. Излязох от светинята.

Имало някъде тук, на 500 метра от поляната, остатъци от жилищни монашески сгради. Отказахме се да ги търсим. Близо до черквата беше построен солиден навес, под който явно се готвеше курбан. За това говореше пепелта от изгорели дърва и четвъртитите камъни, служещи за поставка на казани.

Пихме още веднъж от невероятната вода, прочетох още веднъж табелата, която говореше за реставрация на черквата с помощта на Европа и се понесохме надолу, за да се насладим още веднъж на пропастта, миниатюрните далечни къщички на Бобошево, строили се край реката и разбира се на планината – свидетел и пазител на нашата история.