Бобошевски манастир

Стигнахме до Бобошево, но не видяхме табела  за манастира. Спряхме колата и попитахме. В отговор получихме въпрос:

         - Кой от двата?

Не знаех, че има два манастира, с името "Бобошевски".

         - Руенският ли? – конкретизира домакинът.

         - Не, този от 15 век…

         - А-а-а, черквата "Свети Димитър"… И човекът даде указания.

Поехме по тесния и стръмен път. Асфалтът  беше много стар, напукан и на места изтърбушен. Все пак обаче асфалт. Явно полаган заради хижа "Яна", която се намираше в същата посока.

След няколко минути отдясно се появи гледка, от която онемях – пропаст, в дъното на която скупчени къщи от двете страни на река, далечни и миниатюрни като от Лего. От тях тръгват склоновете на планина със самочувствие, забила върхове в безбрежното синьо. Името й е Влахина. През 1942 г., при една вълна от преименувания й сменили името – много румънски звучало. Четири години я наричали Пастуша, но после пак си е станала Влахина.

Гледка като от самолет – просторно и дълбоко. Слънце, кристален въздух и искрящо зелено на тревите и горите, което прелива  в синьото на небето. Притихваш и смирено се любуваш на природен шедьовър.

Както често се случваше при търсене на манастири из планините, молехме се отсреща да не се зададе кола, защото разминаването щеше да е приключение. Не се наложи дълго да се молим. Черквата се появи.

Поляна, достатъчно широка, каменна чешма с два чучура, от които обилно се изливаше планинска вода, дървена беседка с дървени маси и пейки за поклонници и в края на поляната – две черкви под един покрив.  Двете части се открояваха ясно. Едната – сива, с редени камъни.  Другата – по-дълга от първата – прясно варосана, явно новостроена. Кръст – върху новата. Върху старата нямаше кръст – само обикновен покрив. Дали е изчезнал кръстът не знам, но често по турско време покривите са били като на къщи – без куполи и кръстове, за да не дразнят османлиите.

Входната врата беше обща. "Сигурно е заключена", помислих си със свито сърце – нямаше как в това отдалечено от живота място сградата да е отключена. Още повече, че вътре трябваше да има много стари и безценни стенописи. "Късметът ни ще бъде толкова голям, колкото при Горнобанския манастир - ще огледаме отвън, ще споменем Историята и толкова…"

         - Бинго! – извика Любо и го видях как отваря вратата на черквите.

Отпусна ме. Щяхме да видим стенописи, които могат да бъдат намерени на много малко места в България. Сега спокойно щях да огледам отвън, преди да потъна в морето на старите зографи.

Старата черква беше подсилена от няколко метални релси, които я крепяха да не рухне. Скромна, къса, естествено еднокорабна, на източната страна с абсида, която отвътре  е част от олтара.  И по средата на абсидата – на височина метър и нещо от земята – тесен правоъгълен отвор. Не можеше да е прозорец. Такива отвори – прозорци по принцип - се слагаха нависоко. А този - точно зад гърба на свещеника, на нивото на кръста му… За пръв път виждах такъв отвор. Вероятно беше бойница – такава, с каквито бяха пълни средновековните и възрожденски сгради в България…

… Бобошевският манастир е основан през Второто българско царство.  Разрушен, естествено, при падането на България под турско робство. Възстановен през 15 в.. От стария манастирски комплекс е останала само черквата. В периода 15 – 18 в. манастирът е  бил книжовно средище с килийно училище…

Отворът не можеше да има други функции, освен на бойница. Представих си как попът стои в олтара по време на служба, в един момент се обръща към стената, взима подпряната до него пушка, изкарва дулото й през процепа и започва да стреля…

В Западноевропейското религиозно строителство – високи, устремени към Бога катедрали, ако погледнеш към върховете им, свят ще ти се завие…Мащабност, мощ, самочувствие. Строени цели векове. Много поколения са оставили своите зидани камъни. Исполинска и тържествена връзка между земното и божественото. Хиляди фигурки, десетки хиляди орнамента, наслагват това, което след един критичен праг се превръща във величие. Париж, Рим… "Парижката света Богородица", "Свети Петър"…

Гледам черквицата над Бобошево – малка, ниска, схлупена, неясно как удържала на ударите на вековете. Маскирала се като къща, за да не дразни друговерците.  И по средата на абсидата, в дъното на олтара, на нивото на човешкия кръст – правоъгълен отвор, който няма друг смисъл, освен да се стреля от него. И ще брани попът тази невзрачна обител, ще забави с минути ь поругаването, ограбването, разрушаването и накрая ще умре, защото няма чудо, което да го спаси от дошлите тук със зли сърца. Или има?

И си мисля, че снимка с тази амбразурка трябва да влезе в учебниците по българска история и учениците клас по клас трябва да бъдат довеждани на това място, за да я видят. Защото когато строиш поколения наред висоти, опрели небето, това е величаво. Когато обаче строиш невзрачна черквица и си оставяш в олтара една дупка, за да защитиш своята вяра минути преди да те заколят, е дваж по-величаво. И трябва да я видят децата тази дупка и да разберат, че тя в същност е опазила Западна Европа от ятагана.

Влязох в черквите. За моя изненада новата сграда се оказа не черква, а предверие на старата. Нямаше стенописи. Масичка до стената с икона на св. Иван Рилски и тетрадка за пожелания; свещник и тава с пясък за свещи за умрелите; оставена в дъното на помещението ламарина в рамка, на която беше изрисувана Тайната вечеря.

Прекрачих прага на истинската черква и тъй като нищо не се виждаше,  светнах си с фенерчето на телефона. Миниатюрно помещение, разделено на две части от греди, които явно изпълняваха функциите на иконостас. Казват, че бил от 17 век. Влязох в олтара. От процепа, който толкова ме бе впечатлил, нахлуваше ярка светлина. От двете му страни – ниши  с изрисувани светци, а пред тях – купчини от листчета. Това бяха листчета, изписани от вярващите с пожелания и оставени пред светеца.  Любопитството ме накара да посегна към една от купчините, но се спрях. Имах ли право? Не беше ли светотатство да чата чужди молитви? Защо пък не, какво му беше греховното… Само едно… Взех едно листче, разгънах го и го осветих. Не очаквах такъв текст: "Здраве и благополучие на нашата България и света. Амин!"  Някой се молеше в душата си и пред св. Димитър за България. Затворих очи и се опитах да си го представя. Със сигурност е бил обикновен човек, с вехти дрехи и с измъчено лице. С много проблеми, я здравословни, я други лични. Човек без проблеми няма да пише бележки до Бога. Така си мисля. И е пожелал здраве и благополучие на България. На нашата, както подчертаваше. И на света. Сгънах бележката и я върнах на мястото й.

Стенописите бяха безброй. С фенерче нямаше как да бъдат обхванати. В другата сграда, в новата, имаше спуснати автоматични бушони, но не посмяхме да включим осветление. Такова стенописно богатство на толкова малка площ беше изключително силно въздействащо. Библейски сцени, светци и светици в цял ръст, ктитори, царе и много, много, по-малки образи на светци навсякъде по стените и тавана.  Озадачи ми образ в цял ръст, седнал на трон и над него в дясно надпис "цар Славе". Кое беше този цар?

Изумително  е, че всичкото това творчество е от 15 век, както пишат, по-точно от 1488 г.. Странно ми стана, че такава история стои ей – така, на една поляна в планината, неохранявана… Тук всеки дошъл луд или простак можеше да си откърти  парче, изрисувано преди пет века! Или… да направи каквото си иска със стените! Бог ли пазеше стенописите? Или лудите и простаците не им се качваше, за да видят една черква от 15 век? Съдейки по листчетата, това място не оставаше за дълго без посетители. Напъна ме да намеря лист и да напиша: "Боже, опази това богатство!" Не го направих. Излязох от светинята.

Имало някъде тук, на 500 метра от поляната, остатъци от жилищни монашески сгради. Отказахме се да ги търсим. Близо до черквата беше построен солиден навес, под който явно се готвеше курбан. За това говореше пепелта от изгорели дърва и четвъртитите камъни, служещи за поставка на казани.

Пихме още веднъж от невероятната вода, прочетох още веднъж табелата, която говореше за реставрация на черквата с помощта на Европа и се понесохме надолу, за да се насладим още веднъж на пропастта, миниатюрните далечни къщички на Бобошево, строили се край реката и разбира се на планината – свидетел и пазител на нашата история.