Ще опитам: Дракони по Коледа

Юрий Борисов

ДРАКОНИ ПО КОЛЕДА

ISBN: 978-619-92094-3-1

Юрий Борисов

Дракони по Коледа

ДИПЛО-М

София, 2023

ИМПРЕСИИ

ДРАКОНИ ПО КОЛЕДА

И в тази Коледна нощ драконите ще дойдат в сънищата ни. Големите дракони – при възрастните, дракончетата – при малките деца.

Драконите идват в сънищата веднъж в годината. На го- лям духовен празник, когато стремежът към сила и доброта е завладяващ.

Големите дракони идват в сънищата ни, за да ни осво- бодят от страховете. Драконът е единственото същество, което не се страхува. Дори лъвовете и слоновете понякога се страхуват. Драконите никога не се страхуват. Когато ни освободят от страховете, драконите започват да ни препода- ват сила. Не каква да е сила, а сила за постигане на нещо.

Малките дракончета също преподават сила, но тя е осо- бена. Това е силата да трупаш знания и увереност в послу- шание. Големите дракони не преподават послушание. Това е разликата между големите и малките дракони.

Защо не си спомняме на другата сутрин за това госту- ване и за тези уроци? Така са пожелали самите дракони. Те искат да мислим и да чувстваме, че силата извира отвътре, от нас. Защото когато една сила е подарена, тя всъщност не е устойчива. Тя е много временна. Истинската сила е само тази, която сами раждаме.

Има един особен дракон и малко са щастливците, при които той идва. Това е Белият дракон. Той живее сред ледо- вете, там, където е най-трудно. А когато се спусне към топ- лите страни, застава на бели стени. Затова го наричат Бял дракон на бяла стена. Той също учи на сила, но тя е особена. Това е силата да побеждаваш себе си. За да победиш себе си, егото трябва да е много малко, почти незабележимо. Затова Белият дракон живее сред ледени пустини, а в топлите стра-

ни стои на бели стени. Почти не може да се види. Неговият урок е такъв – че можеш едновременно да бъдеш и силен, и незабележим. Едновременно да бъдеш дракон и да не при- тесняваш никого.

Белият дракон учи, че егото е извор на страдания. Кол- кото то е по-малко, толкова личната сила е по-голяма. Сред драконите обаче само Белият дракон мисли така. Другите укрепват егото. Защото не можеш да водиш външни битки и да си незабележим. Тъкмо напротив. Трябва да си релефен, ярък. Иначе няма как да увличаш. Няма как да създадеш ар- мия, а без армия всяка външна битка е обречена.

Белият дракон казва, че светът ще стане по-добър, ако всеки смали своето его и увеличи своята сила. Дали е така, не се знае. Стотици милиони монаси са живели на Земята, но дали с това светът е станал по-добър, спорно е. Драко- ните много спорят по този въпрос. Впрочем, това е един- ственият въпрос, по който спорят. Когато преподават сила, те спорят дали трябва да ни учат да бъдем ярки и релефни, или незабележими. И в кой от случаите щастието е по-лесно постижимо. Въпросът е такъв, защото драконите всъщност съществуват, за да увеличават щастието. Всеки както го раз- бира.

И всички лоши неща, всички страхотии, които сме чува- ли за драконите, не са верни. Те са ни внушени от злите ма- гьосници, които се страхуват хората да стават все по-силни. Те искат слаби и страхуващи се хора. И това е голямата все- ленска битка между магьосниците и драконите. Това обаче е друг разказ. Той не е коледен.

Коледната нощ наближава. Нека притворим очи и пока- ним своя дракон. Той непременно ще дойде. Да премахне страховете ни. Да ни даде сила. Да укрепи егото. Или да го смири.

ЧЕРНИЯТ АНГЕЛ

Мигел Анхел Руис го беше казал някъде. Представяш си, че огромен черен ангел, с огромни разперени криле, стои плътно зад теб и във всеки момент може да ти вземе душата. Чувстваш огнения му дъх. Чувстваш силата му и неговата непреклонност. Кога ще вземе решение, кога ще те отнесе, не знаеш. В неговата преценка няма диагноза, няма логика, няма и желание за предупреждение. След миг решава и ти си скъсал с всичко земно. А земното е всичко. След миг решава и всичко, което те вълнува, из- мъчва, вбесява или радва, става на пух и прах, стопява се, изчезва.

И ти притихваш. И нищо не очакваш от него, защото той може да диша във врата ти секунди, дни, години или десетилетия. Във всяко очакване има някакъв срок, някак- ви граници. Чакаш заплата, чакаш дете, чакаш числата от тотото, чакаш повишение, извинение или благодарност. Всяко от тях обаче е лимитирано във времето. Няма как да чакаш дълго това, което може да е миг, но може и да е безкрайност. Защото много години са безкрайност. Когато мигът и безкрайността се сблъскат като хипотези, умът се обърква, става безсилен. Дори само безкрайността да оста- не, пак е същото. Никой не очаква безкрайност. Уморител- но е. Става безсмислено.

И тогава се изпълваш с лекота, изчезват страховете, из- чезват и бляновете. Какъв е смисълът да се страхуваш, ко- гато знаеш, че във всеки момент „лентата на филма“ може да бъде скъсана? Какъв е смисълът да мечтаеш, когато няма сигурно „утре“?

Само едно нещо има смисъл. Да бъдеш в мига, да го пре- върнеш във вселена, да го усетиш като вечност. И в този миг

да положиш всичко, на което се възхищаваш – достойнство,

спокойствие, доброта.
***

Разправят, че тези, които са свикнали с Черния ангел, които от години усещат дъха му в тила си, могат да играят с него. Например да го ръгат в ребрата. Да ръгаш Смър- тта в ребрата, било неземно преживяване. Казват още, че в древността имало стотици ръкописи как се ръга с лакът Черния ангел. Всякакви техники били измислени. Ръгаш ниско, ръгаш високо, ръгаш светкавично или допираш ла- кът и бавно натискаш. Цели школи били създадени за обу- чение в ръгане на Смъртта в ребрата.

Тези ръкописи обаче били изгорени от водачите на ре- лигиозните институции. Нито един ръкопис не останал. Как ще държиш в духовно подчинение някой, който се за- бавлява да ръга в ребрата Черния ангел? Никак! Смъртта трябва да респектира, да плаши, да смирява.

Разправят също, че най-големите майстори умеели да се обърнат рязко и да застанат лице в лице с Черния ан- гел. Тогава той също се обръщал, защото не искал никой да види очите му. А после майсторите духали в неговия врат. Да духаш във врата на Смъртта, било най-голямото приключение, най-върховното преживяване.

Казват още, че и до днес знанието на тези школи е запа- зено. Хиляди учители ходят по света и търсят ученици. За ученик е подходящ само този, чиито очи боготворят живота. Кои са тези учители обаче и как четат в очите на хората, е най-голямата тайна.

СТАРАХ СЕ, ГОСПОДИ!

Наближава ли часът, в който ще се изправя пред твоя съд, Господи? Наближава ли?

Защо толкова бързо? Час ли мина, секунда ли мина от раждането ми?

Кълна ти се, много се старах!

Молех се за себе си, за близките си, молех се за света. Не станах по-добър. И светът не стана по-добър. За близ- ките не знам... Ако не си чул молбите ми, мой ли е грехът?

Старах се да обичам, Господи. Знам, че срещу любов прощаваш всичко. Най-много обичах себе си. Тази любов брои ли се, Господи?

Знам, знам... Тази любов раждаше страхове. Да не загубя това, което имам. Да не ме сполети това, с което наказваш други около мен. Или че един ден животът ще свърши. Тази любов към себе си раждаше завист, отхвър- ляне, дори омраза.

Знам, знам... Чел съм в свещени книги, че това е его- изъм, а не любов. Старах се, Господи, да постигна благо- словената от Теб любов. Тази, която прилича повече на благодарност, отколкото на любов. Която прелива и тръгва към другите, защото моето Аз не ѝ стига за дом. Трудно се получаваше. Рядко се случваше. Старах се обаче, Господи!

Прекалявал съм с всичко. И с храна, и с ненавист, и с тютюн, и със страх, и с алкохол, и с горделивост, и с лошотия. После се измъчвах, упреквах, самонаказвах. Разкаянието отмива ли греховете, Господи? Казват, че прощаваш. А когато след разкаянието отново потъваш в греха?

В духовното нищо особено не постигнах. Старах се оба- че! Ще ме поставиш ли до себе си, мен грешния, Господи?

Не защото постигнах чистота, а защото много се молех за прошка! Ще възнаградиш ли моето старание, Господи? Или дай ми още един шанс, още един живот! В него ще

успея! Много ли е още един живот, Господи?

УТРО

‒ Ела, ела да видиш цветчетата! – извика жена ми от бал- кона.

Свежи, тъмнолилави чашки, отворени жадно, лакомо поглъщащи трепкаща витошка сила. Цветове на някакъв плевел, оплел половината метални пръчки на балкона, жи- лав и самонадеян. Победоносен, завладяващ територии, пъ- лен със страст. Красив воин. Магьосник. Плевел ли?

‒ На дядо, милите!

Гледах снощи същите чашки – свити, срамежливи, ся- каш заспали. А тази сутрин – ако можеха да викат, кварталът щеше да гърми; ако можеха да обичат, от любов нямаше да има място за друго във въздуха. Природата ги беше родила, светът им се радваше, чрез тях Вселената благославяше. И в тялото ми стана пълно, радост се разливаше, хиляди камбан- ки, вълшебен оркестър, изпълняваха Ода на благодарността.

Какво начало на деня!

Юли, рано сутрин.

ТИШИНАТА КАТО ОТГОВОР

Когато някой близък те огорчи.
Не бързай да отговаряш с думи. Отговори с тишина. Позволи си я. Всяко говорене, каквото и да е то, ще раз-

крие незащитени твои места. Ще те превърне отново в ми- шена.

Не бъди пантера. Не бъди орел. За тях има куршуми. Бъди нещо кротко, незабележимо. Нещо, срещу което никой не търси оръжие.

Тишината като отговор е като тъмнината. Другият не вижда нищо, не знае накъде да тръгне. Защото ако тръгне, не знае на какво ще налети. Тишината като отговор притес- нява така, както притеснява тъмнината. Всичко може да има в нея. И дяволи, и ангели. И мъст, и прошка. И сила, и сла- бост. Другият не знае какво има.

Всяко говорене, особено когато си огорчен, е като здра- во въже, което те връзва. Всяка позиция, особено когато си гневен, те свива, ограничава и лишава от изходи. Лишава те от отстъпления.

Тишината като отговор е абсолютната свобода. След миг, след час, след ден можеш да тръгнеш във всяка посока.

Ако Другият те упреква за тишината, той е показал своя- та слабост, своя страх. Защото как можеш да упрекваш ти- шината? В какво да я упрекваш? Че не виждаш ли? Че не знаеш накъде да тръгнеш ли? Че не знаеш на какво ще стъ- пиш ли? Тишината не е виновна за това. Виновен е Другият, че не намира източник на светлина. Или просто че очите му не могат да привикнат.

Опитай!

КОРЕНИ БЕЗ ДЪРВО

В тревната площ между Околовръстното на София и На- ционалния исторически музей, пред резиденция „Бояна“, изсякоха страшно много дървета. Разболее се някое, зали- нее, започнат да съхнат клони и листа, и хайде под триона! Санитарна сеч – да има повече слънце и земни сокове за здравите, казват.

Гледам дънери, една педя високи. Коренищата им оба- че със сигурност са си там, под земята. И се питам: „Тези корени смучат ли сокове от Земята? Ако смучат, за кого го правят? Ако не го правят, защо живеят?“ Може би чакат и те бавно да умрат. Много след смъртта на отрязаното дърво. Защото знам, че корените умират винаги по-бавно от дърво- то, което хранят.

Странно... „Дърво без корен“ съм чувал. За „корени без дърво“ обаче не съм. Няма такава метафора. А трябва да има, трябва...

ОГЪНЧЕТО

Пусто ти е. Криво ти е. Само не мисли, че това е всичко, което е в теб. Пусни си любима музика. И потърси огънчето. Не с мисъл, а чрез съзерцание. Ще отнеме няколко минути.

Ще го намериш. Всеки го има. В началото сигурно ще бъде малко, едва забележимо, едва мъждукащо. Обградено от хладината на пустотата. Захлупено от пелената на тъгата.

Нека е миниатюрно, важното е да го откриеш. Щом го откриеш, хвърли мост между музиката и огънчето. Как се хвърля мост? Не напрягай ума си. Духът знае. Опитай да видиш пламъчетата. Да ги почувстваш.

Почувстваш ли ги, спри. Не прави нищо. Наблюдавай огънчето. Нищо друго. Нека то влезе в теб. Нека ти влезеш в него. Станете едно и също. Огънчето, това си ти. Ти, това е огънчето. И започни да чакаш. Мелодията ще разгори огън- чето. Ще го направи, защото ти е любима, защото я оби- чаш. Огънчето ще започне да стопява пустотата. Да стопява тъгата.

Остани така и слушай. Нищо друго не прави. Само слу- шай. И наблюдавай с вътрешните си очи. Огънчето ще стане огън. И тогава ще бъдеш на крачка от щастието.

Опитай!

СЕЗОНИ

през зимата, край печката на дърва, пукаща и искряща, мама ми четеше приказки. Тогава тя потъваше в хамак от блясък, по лицето ѝ подскачаха златни зайчета. Хиляди цве- тове преливаха по дрехите ѝ, по ръцете ѝ. Понякога се зас- миваше и смехът ѝ раждаше градина от цветя. Мама четеше и думите ѝ изплитаха копринени въжета, които ме люлееха, отнасяха... Каляска от коприна. Мама не държеше книга, а някакво вълшебство. Печката ставаше огромно бумтящо сърце, което ни заливаше със сигурност и радост...

Пролетта на моя живот беше напъпила.

Дойде зрелостта –

очаквана и можеща. Дойде бленуваната свобода и сила на възрастния. Тогава светът застина. Изчезнаха каляските и вълшебниците. Останаха хората – обикновени, начумере- ни, забързани, сиви. Някои понякога се смееха, но смехът им беше стерилен, не раждаше нищо. През зимата нямаше бумтящо сърце. Имаше радиатор – грозен, ръбест, никакъв. Топлината му – проста топлина. Не обгръща, не люлее, не ласкае, не приспива...

Бях в лятото на своя живот.

Докосвам внучката по рамото. Докосвам я с ръка на стар и мъдър цар. Принцесата се обръща, от очите ѝ струи свет- ло вълшебство. Подава ми ръка. Взимам ръката ѝ – мека и нежна. От докосването стаята се изпълва с ухание на цветни градини, с блясък на водопади. Разказвам приказка. Златна каляска ни поглъща, сребърни коне политат, златисто синьо небе се отваря... Багри, багри...

Започнала е късната есен на моя живот. 17

Когато бях малък,

ТАНЦЪТ НА СТАРЕЦА

Гледах дансинга и им се радвах. Млади, кипящи, опиянени, щастливи. Отпивах от червеното вино, подръп- вах от лулата и леко притворил очи, се опитвах да уловя техния чар, да го смеся с тръпката на музиката, да превър- на образите и звуците в пелена от настроение. И да потъна в нея.

В самия край на дансинга забелязах старец, може би на 70, може би на 80 години, който също танцуваше. Много плавно, доста пестеливо, сякаш иска да остане невидим. Мелодиите се сменяха, някои от младите напускаха, други се включваха, а той оставаше. Няма ли си компания? Няма ли маса? В движенията му, сдържано енергични, имаше неналучкана красота. Импровизираше, но видима изтънче- ност подсказваше, че танцуването не е просто случаен фон на живота му.

Старецът се придвижи леко към центъра. Младите го изгледаха с учудване, после – с усмивка, и отстъпиха малко назад. Движенията му станаха по-енергични, без да губят плавността си.

И видях как може да танцува старостта. Спокойна и жизнена едновременно. С нетърсена магия. С естествена аура. Танц, който не иска да впечатлява. Не се състезава. За него състезанията са минало. Старост и танц съществуват един за друг и нямат нужда от никой друг и от нищо друго. Старост, която не иска внимание, нито се опитва да доказва каквото и да било. Благословена самота. Друго няма. Други няма.

Танцът на стареца. Вглъбеност. Дори отричане на света. Скрит екстаз – за този, който има душа да усети.

Затворих очи.

Може ли с танц да благодариш на Живота? Може ли с танц да се поклониш на Мига?

Оркестърът ускори темпото. Отворих очи. Старецът беше влязъл в новия ритъм. Бърз, хармоничен, дори пре- дизвикателен. Старостта разговаря със Съдбата. Разговаря като с равен. През живота си тази старост беше натрупала всичко, което може да се натрупа. И беше запазила своята свежест.

И видях как Съдбата се отдръпва с тиха стъпка, усмихва се, наблюдава го и му се радва. Защото разбира, че не може да бъде нещо повече от този, в чийто танц има всичко.

А Младостта? Допреди малко иронична, сега разтърка очи. Не вярваше. И леко се поклони.

СВЕТЛИНА

Утре, като се събудя, ще се изпълня със светлина. Ще накарам един поток от Космоса да се спусне в мен, а друг ще привлека от центъра на Земята. Те ще се свържат в сър- цето ми. Целият ще бъда препълнен. И ще превърна тази светлина в любов.

Това е истинската броня. Ще тръгна с нея и нищо не може да ме уязви. Ще накарам целия свят да ми се усмихне. Светлината и любовта ще прогонят страха от всяко кътче на тялото и ума ми.

Може ли да стане това? Човек способен ли е сам да из- вика светлината и любовта? Способен ли е от тях да изко- ве поле, което да връща всяка стрела на омразата, гнева и завистта?

КЪЛБО НА ЖИВОТА

Вечерницата. Сама на небето. Нито една друга звезда (звезда ли?). Небето – гъста сиво-черна пелена. Няма я си- нята дълбочина, в която потъваш с поглед и търсиш вълшеб- ното небесно дъно. Ярка Вечерница. Защо другите не могат да пробият? Слаби ли са, спят ли?

На балкона пред мен стои стара, доста стара елха в го- ляма саксия. Смрачило се е, ала новите бледозелени иг- лички светлеят. Тази елха е от пет или шест години. По принцип елхите в саксия издържат малко, само за един Коледен празник. Веселят те на празника, а след няколко месеца изсъхват и умират. На другата година – друга. Тази елха обаче оцелява.

Колко пъти съм посягал да я изтръгна или отсека, да я изхвърля. Забелязвам обаче новия живот в нея, жегва ме нейното усилие, молба и тиха борба, някакъв природен инат – и я оставям. Като позавехнат новите иглички, казвам си, ще я отсека. Не може толкова години в някаква саксия. Но минава време, и гледам – пак нови иглички бебета, на снопчета, смеят се, ликуват, поздравяват балкона, небето и мен. Отлагам изпълнението на смъртната присъда.

С всичките си сетива усещам как единствената звезда и старата елха общуват. Звездата я гали и старицата сякаш се смалява, навежда стотици главички и се държи като дете. Тя сигурно в някакъв приказен смисъл е дете на тази звезда. На всички звезди. Навярно Вечерницата си е играла с нея, когато е била само едно едва покълнало връхче. После всяка нощ я е люляла в своята люлка от светлина и я е приспивала. Сега прави същото.

Затварям очи и чувам музика, родена от докосването на лъчите до игличките бебета на елхата. Звездата ѝ обещава

нещо и я закриля. Елхата тихо, монотонно, но много неж- но, благодари.

Спектакъл. И аз съм единственият зрител. Една звезда обича и прегръща една стара елха. Една елха старица попи- ва обичта и благодари на звездата.

Не, не съм сам. Камбанарията на църквата отсреща, ос- ветена от малки прожектори, ни гледа. Гледа звездата, елха- та и мен. Спокойна и достолепна. Пазител на вярата. Сякаш се протяга и иска да се слее със звездата. Като че ли иска да превърне вярата в светлина и светлината във вяра. Към мен изпраща послание за спокойствие и вечност. А на елхата се радва. Като покровител на крехко създание.

И аз потъвам в особен триъгълник, създаден от вярата, волята за живот и раздаването на сила и светлина. Унасям се. Защитен съм. Обичан съм. И чувствам, че друго не ми трябва. Всичко друго е преходно и измислено. Разтварям се. После се превръщам в кълбо. Кълбо от воля, енергия и вяра. Вечното кълбо на живота във всеки от нас. Всеки го улавя по различен начин.

При мен е лесно. Трябват ми тези неща. Вечер, балкон, звезда, камбанария и една стара елха.

ДУША И ТЯЛО

Душата и тялото са в хармония до едно време.

При малкото дете душата се пълни с впечатления и нови чувства, тялото се налива с жизнени сили. Растат заедно, завладяват нови пространства, развиват потенциалите си.

Към около тридесетата година започва разминаването. В началото нито душата го разбира, нито тялото. Нито дру- гите около тях. Тялото започва бавно, в началото много бавно, да остарява. Губи гъвкавост, бързина, губи от това избухване, което е характерно за младите години. Душата обаче спира развитието си. Тя завинаги остава на 30 или 33.

Човек продължава да трупа знания, но те не са част от душата. Знанията са част от ума. Дори опитът е част от ума, не от душата. Душата е развила всичко, което ѝ се полага – радост, скръб, любов, страх, мечтаене, воля, алчност, ми- лосърдие... Всичко! Чувствата са ярки, пълни и властни. Те няма да станат по-ярки, но и няма да загубят от силата си. Човек и на 70 може да обича така страстно, както на 20. Чо- век и на 80 може да мрази така изпепеляващо, както на 10. Волята? Има старци, които си налагат режими, на каквито ще завидят и юношите. Мечтаенето? То е извън времето. То е над годините. С него можем да ставаме и да лягаме въвле- чени, обладани, хипнотизирани до дълбока старост, докато склопим очи. Алчността и милосърдието остават толкова силни, колкото душата е успяла да ги развие. Радостта и скръбта – също. Те най-рано узряват, най-рано стават силни и пълноценни и някъде на около 30 казват „Стоп!“. За да бъдат винаги такива до края.

Постепенно идват драмите. Влюбваш се безумно, по- глеждаш се в огледалото и о, ужас! Иска ти се да се пошегу- ваш тъпо, да се полигавиш, спомняш си обаче за солидното,

напълняло тяло или за оплешивялата глава, или за набръч- каното лице, или за тромавата походка, и се отказваш. Само ако има родител до теб, няма да се откажеш. И на 60 да си, ако има до теб майка, можеш да сложиш глава в скута ѝ и всичко да бъде наред, спокойно, вярно, естествено и хармо- нично. Може и на 70 да си, но ако има до теб татко, можеш да му извъртиш някакъв страхотен номер – да му скриеш очилата, да го излъжеш на карти и да квичиш от удоволст- вие. Това е така, защото бащата и майката не гледат тялото на детето. Те гледат винаги душата. Радват ѝ се или гълчат, без значение дали си с биберон или с бастун.

С годините тази драма между душа и тяло се задълбоча- ва. Душата започва да чувства как тялото я оковава във ве- риги. Когато това се случи много пъти, душата започва да се пита дали има изобщо смисъл да бъде в това тяло. Мисълта за несъответствието впръсква в тялото отрови, които го със- таряват още по-бързо. Тогава започва да дебне Смъртта. Тя чака душата окончателно да се разочарова от тялото, за да я прибере. Смъртта прави това, като убива тялото. Защото няма как да убие душата. Не можеш да убиеш нещо, което е замръзнало в своята младост.

Идва момент, в който пред душата има два пътя.

По първия душата се отказва от тялото. Може да се отре- че с насмешка, с презрение. Може да го направи и с мъка, с плач. Отказът е голям празник за Смъртта. Тялото разбира, че фактически е изоставено и остаряването продължава с главоломни темпове. Смъртта това и чака.

По втория път душата решава да направи всичко, за да забави стареенето на тялото. Това не е грижа за тялото. Душата се грижи за себе си. Тя иска да спаси колкото се може повече от съответствието, от хармонията. Тя започва да търси и да подсказва на тялото как да забави стареенето. Всички сме чували за 80-годишни, които плуват редовно или катерят планините като кози, или участват в кросо- ве. Всички сме виждали възрастни хора с блясък в очите,

чиито години няма как да определиш. Това дълголе- тие не е от усилие на тялото. То е плод от усилие на ду- шата. Душата, която вместо да се разочарова – а тя има пълно право на това, – е започнала нов диалог с тялото – приветлив, спокоен, смирен, искащ, молещ. И в повечето случаи тялото отговаря с взаимност.

В този случай Смъртта трябва да почака. Не да си отиде, защото Смъртта никога не си отива. Тя винаги е до всеки. До рамото му, зад гърба му, на крачка разстояние. Или на няколко крачки. Винаги е до всеки и наблюдава внимателно как се отнасят един с друг душата и тялото. Тя винаги ще победи. В хипотезата на втория случай обаче тя побеждава само тялото. В първия е победила и тялото, и душата.

УМ И ДУХ

Умът: Ставай! Днес трябва да завършиш статията; да върнеш обаждането на онзи досадник; да започнеш конспек- тирането на книгата; да занесеш видеото на поправка; да разговаряш с новата преводачка; да сравниш офертите на двете печатници; да вземеш нова етажерка за офиса; да ку- пиш лимони, че са свършили...

Духът: Спри! Тази тирада я чух снощи три пъти. Още не съм отворил очи... Не може ли да изчакаш половин час – след душа, след кафето...

Умът: Не мога! Това ми е работата – дефинирам пробле- ми и търся решения. Ако няма належащи, измислям ги. Или изравям някой стар и го правя неотложен.

Духът: А да кажеш нещо за радостта, за спокойствието, за удовлетворението от вчера, не можеш ли?

Умът: Радост, спокойствие... Това са твоите глупости. Ом-м-м... Главните герои на твоите книги. Аз-ът трябва да променя нещата. Едно да руши, друго да създава. Ако не се сеща какво, да мести вазата от едното бюро на другото, после да я връща...

Духът: Ти си средство за Аз-а. Мотика някаква... Мотиката е нужна в точно определен момент. В останалото време Аз-ът трябва да е мой – да съзерцава красотата на света, да се упоява от музика или от песните на птиците, да преживява единството си с Вселената, да се изпълва с радост, че изоб- що го има, че е здрав и сит... Виждал ли си някой постоянно да носи мотика и да я върти в ръцете си?

Умът: Мотика... Аз съм Венецът... И животното може да преживя с удоволствие или да се препича с кеф на слънце.

Духът: Ще те дисциплинирам! Ще се появяваш само когато има истински проблем пред Аз-а... В останалото

време ще кротуваш. Останалото време е мое. Няма какво като кречетало от сутрин до вечер да тракаш и пискаш...

Умът: Опитай се. Празноглав теоретик! Ако Аз-ът е бу- ден, аз съм пръчката, аз съм остенът, аз съм животът! Ще му повтарям проблеми до втръсване и ще предлагам реше- ния. Дори когато спи... В сънищата правя същото. Аз не спя, нито почивам. Можеш леко да ме отстраниш с алкохол, но на другия ден ще ви го изкарам през носа.

Духът: Добре... Моля те, дай и на мен малко простран- ство!

Умът: С молба може. При едно условие. За твоята кра- сота, радост, хармония и Вселена трябва да направиш след- ното: изчети още стотина книги за тези неща; играй тото, блъскай се, търси бизнес; спечели пари, много пари; купи си след това къща на село, вдигни голяма ограда; скъсай със света; посвети на това години, много години! И чак тогава се отдавай на своите хармонии!

Духът: Чак тогава? Та той животът ще свърши! Не може ли да откъсвам Аз-а от света за час-два на ден и да го по- тапям в блаженство? Ти докато почиваш... Моля... Докато кротуваш...

Умът: Хо-хо! Опитай! Чуваш ли свистенето на мотиката? Търси нивата! Намери нивата! Отивай на нивата!

ГЪСЕНИЦАТА

Нещо ме погъделичка по врата. Машинално прокарах ръка. Бях седнал удобно в полупразен тролей, опрял лакът и брадичка на седалката пред мен.

Погледът ми мина през опъкото на ръката. Там непод- вижна стоеше гъсеница. Малка, светлозелена. С показалеца и палеца на другата ръка направих кръг, изстрелях показале- ца и ѝ бих шута. Гъсеницата полетя и тупна на пода.

Свивайки мускули, които правеха вълни от пръстенчета отзад напред, животинчето тръгна. Доста енергично. Като че ли имаше определена пространствена цел и бързаше да я достигне.

Стана ми смешно. Бях чел някъде, че гъсениците имат 4000 мускула, а огромният човек – само около 600. Приро- дата се беше постарала яко, за да осигури едно съвършено пълзене. И 12 очи! Какво разточителство! Може би, за да бъде по-нащрек, по-защитено?

Гъсеницата. Сложна информационна система. Като вся- ко живо същество. „Взима решение“, мобилизира двигател- ния си апарат и тръгва да го изпълнява.

Закъде се е разбързала? Ще стане някой от пътниците, ще стовари крак върху нея и нещата приключват. Тя не знае къде е. Не подозира, че краката, за които не съществува, с леко мръдване ще я унищожат.

Наблюдавах я. Тя продължаваше да свива и разпуска енер- гично мускулните си пръстенчета, сякаш се състезава.

Каква би могла да бъде нейната съдба? Можех да я смачкам. Можех да я взема от пода, да сляза на следващата спирка и да я оставя на някое листо, при нейната храна, на естественото ѝ място, където щеше да продължи живота си, да се обвие в пашкул и да се превърне в пеперуда. А можех

и да я оставя да си бърза, напрягайки своите 4000 мускула и 12 очи, докато някой не стъпи отгоре ѝ и приключи с целе- устременото ѝ бързане.

Чувствах се като неин бог. Тя не знае, че аз съм нейният бог. Че държа съдбата ѝ в ръцете си. Можех да я убия, да я спася или да оставя убийството на друг.

Притворих очи. Обзе ме неясно чувство за отговорност...

След малко беше моята спирка. Тролеят спря и отвори врати. Слязох през първата врата. Двайсетина метра напред е светофарът, на който трябва да пресека.

Светофарът светеше зелено. Реших да го хвана. Затичах се. Спънах се в нещо. Политнах леко, но се изправих. Свет- на жълто. Спрях се и без да знам защо, затворих очи. Необи- чайна топлина плъзна по тялото ми.

Някой ме наблюдаваше...

КАБИНКАТА

Отдавна стоя тук. Дори не помня откога. На ъгъла на „Гурко“ и „Раковски“, срещу No 108.

Направена съм от стилни червени метални рамки и стък- ло от трите страни. На четвъртата няма нищо, така че дос- тъпът до телефона е много лесен. Голям, метален телефон, с бутони и прорез за монети.

Баба разправяше, че на мястото отпред, където при мен няма нищо, при нея е имало врата. Човекът влизал и затварял вратата. Така се изолирал от уличните шумове и от другите хора, които чакали на опашка, за да позвънят на някого.Тук сега няма опашка. А и не си спомням да е имало някога. Това е тъжно. Най-тъжното обаче е, че никой не влиза да звъни. Хората минават наоколо, залепили миниатюрни кутийки на ухото си, и говорят, крачейки. На пръв поглед изглежда, че си говорят сами. Понякога – рядко, но се случва – някой се обляга на моята рамка и говори в кутийката си. Подпира се отвън, но не влиза вътре.

Веднъж валеше дъжд и един човек влезе, за да си говори на сушина. Бях много щастлива. Само фактът, че не ползва моя телефон, помрачаваше радостта.

Отдавна имам мечта. Голямата мечта на живота ми – пред мен да има опашка. Така, както е било при баба. Тя ми е разказвала, че хората също имат мечти – за пари, слава, здраве... Аз съм здрава. Само опашка ми липсва. И често сънувам, че имам врата, някой говори в мен, а друг чука на стъклото и прави жестове на нетърпение. Разкошен сън!

Не знам мога ли да направя така, че да видя пред себе си опашка. Баба казваше, че всеки трябва да се бори, за да постига мечтите си. Нищо не идвало даром. Само не ми каза как да се боря. Понякога сутрин минават чичковци и пръскат

улицата с големи маркучи. Дали да не ги помоля да измият рамките и стъклата ми? Или да сменят телефона ми? Да монтират някой страшно интересен, неземно красив? Така че човек, като го види, да прибере кутийката в джоба си, да влезе и очарован да свали слушалката. И другите, като го видят, да му завидят и да се наредят на опашка. Сигурно има начин да се боря. Баба казваше, че тези, които се отказват от борба за мечтите си, са малодушни и лениви. И всъщност не заслужават мечтите си.

Напоследък ме обхваща панически страх. А ако решат да ме демонтират? Ако преценят, че хората, които крачат наоколо и си говорят сами, нямат нужда от кабинка? Това ще е прибързана оценка, но баба все повтаряше, че хората често правят прибързани неща. Необмислени. Много им било на- прегнато и нервно всекидневието и не мислели достатъчно върху важните неща.

Понякога потъвам във фантазии. Една от тях е особено завладяваща.

Събрали са се наоколо много хора. Не на опашка, а навсякъде около мен. В ръцете им – букети цветя. Един държи реч. Говори пламенно какво уважение заслужава- ме ние, телефонните кабинки. Колко ценни сме били в миналото. Как трябвало да ни се отдава почит. Как дори било напълно естествено да ни се издигне паметник. Огромна, ама огромна кабина на площада в центъра на всеки град, така че всеки, който иска да пресече площада, волю-неволю да премине покрай нея. Или друга фантазия. Всяка от нас, която е оцеляла, всъщност да бъде обект на поклонение. Да слагат цветя до апаратите ни, до стените ни, навсякъде... Хората ръкопляскат, а някои по-възрастни се просълзяват. Баба говори на внучето си, сочи ме с пръст и обяснява. Досещам се какво. Сигурно отдавна, много отдав- на е водила между стените ми страшно необходим разговор. За любов, за мечти, за бъдеще... И е нямало откъде другаде да го води. Аз съм я спасявала от самота и недоразумения.

Благодарение на мен е казала това, което е лежало на сърце- то ѝ. Без моя телефон е щяла да бъде нещастна. Казано по друг начин и обобщено, аз съм носела щастие. Ама сигурно не съм била аз, а някоя моя баба.

Минават... Един, втори, трети... Залепили кутийки на ушите си... Телепатия... Ако мисля мощно и концентрирано, някой ще улови мисълта ми... Ела, подпри се на мен. А защо не влезеш? По-тихо е, по-задушевно е. Ще бъдеш по-сам. И любовта, за която говориш, ще бъде по-силна. А някой път ще купиш цветя, ще ги сложиш в мен и аз ще знам, че ме обичаш...

Обичайте ме. И аз ще отговоря на обичта ви с любов. Ще ви служа. Кълна се.

РАКУРСИ

Осем котки. Пет от тях, забили муцуни в земята, нещо ръфат. Три навирили носове, гледат бабата в очите. Разчор- лена бяла коса, сплескана отзад. Вехто сиво палто. Изсулени чорапи. Обувки от неизвестна епоха, с неизвестен цвят.

Бабата хвърля на земята късчета месо. Едни котки се нахвърлят. Други се вторачват в ръцете ѝ.

Обикновена гледка. Мрачна есен. Опърпана старица храни изгладнели бездомници. Едни ръфат, други я гледат в очите или в ръцете.

Самота, сивота, мизерия.
Клошарка, просякиня...
Необикновена гледка. Блага есен. Огромно, достолепно

същество дарява късчета благословена храна. Жълти очи, пълни с очакване и благодарност. От сияйна ръка струи обич и милосърдие.

Спокойствие, сигурност, благодат. Царица, богиня...

СЛАБОТО МЯСТО

Буря е съборила дървото. Скършила го е в основата. Там, където стъблото е свързано с корените. Явно в основата си е било болно.

Бурята сигурно е блъскала яко върха му, стъблото му, но там нищо не е могла да му стори. Ако не е било болно в основата, сигурно е щяло да оцелее.

И другите дървета край него, уж защитен вал правят, но не са го спасили. Може би са щели да го спасят, ако е имало само болен клон или нещо друго, не така фундаментално. При връзката с корените обаче... На това място болестите са фатални...

ИНТЕРПРЕТАЦИИ

Те говореха, аз мълчах. После чух, че съм много пред- пазлив и деликатен човек.

Други говореха, аз мълчах. По-късно научих, че съм бил отегчен и надменен въздухар.

Трети говореха, аз мълчах. Бил съм плах и стеснителен.

Четвърти говореха, аз мълчах. След дни ми казаха, че когато съм бесен, много ми личи.

А аз просто съм се сдухал. Нито приемам, нито преда- вам. Нито слушам, нито чувам. И регистрирам интерпрета- ции. Прав е Мигел Руис, като казва, че когато човек създава образ на другия, преди всичко рисува себе си.

ЙЕРАРХИЯ

На по-низшите трябва да се дава. От по-висшите трябва да се взема. Това е вселенски закон, за чието нарушаване природата бие през пръстите.

По-низшият е в по-голямо неравновесие от мен. Гледа ме лошо, сипе упреци, но всъщност „нищо лично“. На лицето и устата му – реакция на вътрешни страхове и собствени демони.

Това трябва да преценя. Ако неговите демони са по-мощ- ни, по-разяждащи от моите, значи той е по-низш. И как сме съпоставени в социалната йерархия, няма значение. Този по-низш може да ми е съсед, равнопоставен колега или на- чалник. Той може да е по-беден от мен или хиляди пъти по- богат.

Как да му дам? Има много начини. Мога да го успокоя за нещо. Или просто да му се усмихна. Да намеря за какво да му се извиня. Да изобретя какво да му обещая. Или да се направя на по-тъжен, по-неуравновесен, по-нещастен от него. Всичко изброено ще му даде от моята енергия.

По-висшият от мен по определение е по-хармоничен. По- спокоен, по-уравновесен. С по-малко страхове и с по-слаби демони. Неговото себеусещане за пълноценност е по-силно. И няма значение кой какъв пост има или какви пари има. Това може да е съсед, колега или началник. Дете или старец. Това може да е портиерът на фирмата ми. Или продавачката на пазара. Или инструкторът във фитнеса. Или момичето зад щанда за книги. Или богомолец, притихнал в църквата.

Как се взема от по-висшия? Има много начини. Мога просто да застана отстрани и да се полюбувам на негова- та хармония. Когато се любувам на хармония, това е взе- мане. Има обаче едно условие. Не трябва да се завижда.

Завистта е като гилотина, която ще умъртви връзката между двама ни. Ще прекъсне потока от енергия. Просто да се лю- бувам, без да искам да съм на негово място. Всеки е на мяс- тото, което му е отредено.

Мога също да поприказвам с него, без значение за какво. И да гледам очите му. Очите на по-висшия винаги да- ват. Или да изпрося от него някакъв комплимент. По-висши- те са склонни да правят комплименти. С дума или поглед да изтръгна от него усмивка. Или, ако е добър познат, да му припомня нещо, за което той ще ми се извини. Или, ако не намеря друго, да го жегна, да го иронизирам, да се опитам с нещо леко да го засегна. По-висшите в такива ситуации дават. А аз ще взема.

Ако се опитам да взема от по-низшия, това ще доведе до война, в която и аз ще горя. Ще горя, защото и той ще иска да вземе, и аз ще искам да взема, а няма достатъчно енергия за това. Това ще е битка между двама прегладнели за къшей хляб, паднал на земята.

Ако се опитам да дам на по-висшия, това просто няма как да се случи. Ако се случи, значи съм сбъркал в преценката.

СРЕДСТВА

Ставам от сън, пия фрешове, правя йогистко дишане, плувам и въртя педалите на велоергометъра. Ям ягоди сре- щу високо кръвно и подагра. Пия запарка от шипка срещу атеросклероза. Пия отвара от корени на репей превантивно срещу циреи. Пия чай от мента срещу истерия и ям пъпеш срещу меланхолия.

Правя всичко това, защото дните са трудни, напрегнати и изтощаващи – трябва да съм във форма. Необходими са ми енергия, самочувствие, издръжливост и оптимизъм. Спор- туването, плодовете и билките са средство за постигане и поддържане на социална кондиция.

** *
Блъскам, работя, за да имам нормален стандарт, който

ще ми осигури възможност и настроение да се занимавам със себе си. Включително с това да плувам, да въртя педа- лите, да правя йогистко дишане и да пия фрешове. Ако си ударен с мокър парцал от обществото, изобщо няма да ти е до фитнес. А без него, с трупането на години, животът става мъчителен – с болки и изпилени нерви. Социалната кондиция е средство, за да си осигуриш пари и желание за здравословен начин на живот.

** *
И едното е средство, и другото е средство.

Абе, цели няма ли?

ОТЛАГАНЕ

Ще дойда, малката ми! Да те завия, да те погаля, да ти почета... Да те целуна, да ти загася лампата... Или... хай- де да не е тази вечер. Трябва нещо да завърша. Много е важно...

Ах, тази книга! Невероятно заглавие, помни къде я слагаш. За нея ми трябва по-особено време, по-спокойно, по-философско. Няма да я чета просто ей така...

Върховна е идеята за медитация. Ще я започна. Ще я овладея. Трябват ми по-мъдри дни... Още малко да подредя нещата... Не може, светът на вили-мотовили, а аз – седнал, медитирам! И този момент ще дойде! Всичко по реда си...

Да, да, идвам. Ти вече си голямо момиче... Започна нещо да ми разказваш? Запомни го. Идвам. Мъничко почакай. И утре е ден...

Знам, знам... Не ѝ е дошло времето на тази книга. Ще почака още. За нея трябва подготовка... За да бъде истин- ско удоволствието... Ах, тази книга! Великолепно заглавие! Сигурно и тя е великолепна...

Медитацията... Идва ѝ редът. Идва! И като я започна един ден, скоро... пълно отдаване! Час да е – пълно отдаване.

Чакай, чакай!... Коя си ти? Стоиш тихо в ъгъла и ме подка- няш? Подканяш за какво? Това краят ли е? Свърши ли вече? Изтече ли времето? Не... Много си мила, много си красива, за да си Тя! Моля те, имам нещо за довършване... Моля те... Няма го детето в детската стая... Отлетя! Не го завих, не му почетох, не го целунах за лека нощ... Кога порасна? Кога от- летя? Книгата обаче е тук... Тази, с великолепното заглавие. Може би вече съм готов за нея... Не, може би още малко!

Добре де, подканяш ме. Знаци ми правиш... гледаш ме нежно... Като в „Ах, този джаз!“ – смъртта като мила, кра-

сива млада жена... Почакай... Ще я взема, ще я започна, ще я прочета... А медитацията? Блян ли остана? Кога минаха годините? Дай ми още време! Обещах си... отдавна си обе- щах... Почти съм готов...

Добре, скъпа... Идвам... И какво? Отлагането май беше моята същност? Живот колкото едно представление? Не, не... Нямаше представление... А какво? Само увертюра ли бях? Само очакване ли бях? Само намерение ли бях?

ЩАСТИЕ ИЗНЕНАДА

Чакай! Чакай! Каква е тази безметежност? Откъде се взе това спокойствие? Вътре – тишина някаква, сладост някак- ва...Няма облаци. Няма гръмотевици.

Ама това е щастие!

И откъде накъде щастие? Да съм спечелил сериозни пари, не съм. Да съм си построил мечтаната къща с басейн в двора, не съм. Да са ме отрупали с дарове, не са. Да съм станал известен, уважаван и любим, не съм. Да се е задало някакво гарантирано и безоблачно бъдеще, не е. Да съм по- чнал да плувам по-бързо от онази 70-годишна баба, не съм.

Тогава? Защо се чувствам щастлив? Нормално ли е? Заслужено ли е?

Хубаво ми е, прекрасно ми е...

И ако мога да съм щастлив, без да съм направил нищо за търсене на щастието, защо трябва да правя толкова много неща, за да съм щастлив?

УЧИЛИЩЕ „ЧЕРТАТА“

Качеството на живота ни зависи от това как използва- ме чертата. Ама нямате идея колко важна е чертата! Къде я срещаш, колко често я срещаш, после колко пъти, кога и как посягаш към нея.

Когато бях малък, майка ме беше засипала с черти. По- сле, като юноша, ми разчертаваха бъдещето – най-добре беше да стана лекар, в краен случай адвокат.

Едно от най-важните умения в живота се оказа умението да зачертаваш. Постоянно те връхлитат съмнения, мушкат те притеснения, стягат те лоши предчувствия. Майсторите на живота умеят да удрят по една черта на много от тези ду- ховни плевели. Е, не се научих да удрям черта на десетки и стотици досадни, излишни, натрапчиви и затъпяващи неща.

Виж, с точките бях по-голям майстор. Разбера ли, че някой ме е предал, слагам точка. После обаче ме връхлитат угризе- ния, съжаления, съмнения. И тук трябва да се слагат черти – кръстосани, а това не успях да го науча добре.

И с многоточията не бях зле. Оставям недовършени неща, ей така, да си висят. Поставям някакво начало, след това хвърлям нещата и поставям многоточие. Или пък някой иска нещо от теб, ти сумтиш, белиш очи, понякога мучиш, но ясен отговор не даваш. Това също е част от майсторлъка на многоточието. С чертата е друго. Започваш нещо и удряш след време чертата. Или си го завършил, или си го прекра- тил – обаче окончателно и завинаги. Давам пример. В биб- лиотеката ми има една книга, която от 40 години се каня да прочета. Нито я чета, нито се отказвам да я чета. Не мога да сложа черта. Виси си някакво многоточие, вече 40 години...

Важно е човек да се научи и правилно да подчертава. Избираш нещо, подчертаваш го и то става важно в деня ти,

в годината, в живота ти. Аз обикновено, като наплюнча молива на живота, толкова черти изпрасквам, че като се от- дръпна малко встрани и погледна – то почти всичко е под- чертано. Когато почти всичко си подчертал, всъщност нищо не си подчертал. Тоест злоупотребил си с чертата. Използ- вал си я не по предназначение. И изведнъж разбираш, че и да си я използвал, и да не си, все тая.

Примери, колкото искате. Във всяка област. Да кажем, в чуждоезиковото обучение. Учил съм руски, френски, немски, английски, испански, турски, сръбски, та дори и тамилски. И нито един от тях не говоря, с изключение на френския. Ама то защото още като юноша животът ми го подчерта така дебело, че нямаше как да не го науча. Дру- гите, дето по своя инициатива съм ги подчертавал, то едни тънки линийки, то едни прекъснати, на пунктири приличат, и нищо не се получи.

С музикалните инструменти същото. В къщи – китара, дори две, ксилофон, хармоника, йоника, дайрета, кастане- ти, гайда, малко акордеонче, флейта... И какво? Нищо. На нищо не умея да свиря. Да, обаче всяко в един момент от живота си съм подчертавал. Майка ми да ми беше дръпнала една дебела черта под китарата например, ама не! Тя черти под музикални инструменти не слагаше. Само веднъж ме събуди през нощта, за да ме пита какво имам за утре и дали съм си научил по всичко. Казах, че само по пеене не съм си научил. Заповяда ми да стана, беше 12 часа през нощта, да взема нотната тетрадка и да започвам. Час и половина! Такава дебела черта удари на това упражнение, че и до днес, след 50 години, мога да запея с ноти този Моцарт: „сол – ла – си – сол – до-о – сол, сол – ла – сол – фа – ми-и – ми“... Малко се отклоних.

Виж, ако в нещо съм успял с чертата, то е да слагам пра- вилно „под черта“. Някои толкова бележки слагат под черта, като в романа „Одисей“ например, че направо не се чете. И в живота е така. Обмисляш нещо, композираш главния

текст, и като започнеш едни пояснения, съмнения, доуточне- ния, презастрахования, в един момент се хващаш, че стоиш, а главният текст бездейства, все едно го няма. Забил си се под чертата и продължаваш да усложняваш нещата. Ей това не го правя. Или поне не го правя често. Замислям главна- та линия и джаста-праста, пък каквото стане. Под черта – почти нищо или много малко.

Най-голямото умение в живота е да си устойчив, когато теб те зачертават. Това мисля, че горе-долу го усвоих. Тук е важно умението да си изработиш смело следния въпрос: „К'ви са тия бе, че да ме зачертават?“

И тъй като натрупах сериозен житейски опит, възна- мерявам да открия едно училище, което ще се казва „Чер- тата“. Основните уроци си ги представям горе-долу така: 1. Изкуството на пестеливото подчертаване; 2. Силата на за- чертаването; 3. Умението на правите линии; 4. Изкуството на зигзагите; 5. Баланси при поставяне „под черта“; 6. Борба с натрапените черти; 6. Устойчивост при „Зачертаха ме!“

За отличниците ще предвидя занимания, свързани с раз- лични препинателни знаци. Например „Силата и слабостите на точката, многоточието и питанката“.

САМОХВАЛСТВОТО КАТО НАУЧЕН ПРОБЛЕМ

Самохвалството е фундаментално действие в човеш- кия живот. А е толкова пренебрегвано и подритвано от науката. Така незаслужено заобикаляно и неизследвано. На някои неща, които започват със „само“, са посветени хиляди страници, а на други – хиляди години изследване!

Психологията е изчовъркала до микроскопични детайли самочувствието, самомнението, самообладанието и само- внушението. Социологията, етнографията и антропология- та – самобитността, финансовите науки – самооблагането. Хиляди години безброй школи са работили върху самоза- щитата, педагогиката – върху самообразованието, икономи- ческите науки и сексологията – върху самозадоволяването. Науката „партийно строителство“ издига за свое ключово понятие самокритиката. А колко труд, време и човешка пот са употребили инженерните науки, за да усъвършенстват самобръсначката!

А самохвалството, какво? Не е важно ли? Не е значимо ли? Напротив! Цялата човешка психика, от най-ранни годи- ни до дълбока старост, се конструира около самохвалството. Като магнит, като лупа самохвалството събира в себе си пре- живяването на собствената значимост.

Човешките успехи някак остават недовършени и осака- тени, ако не се увенчаят със самохвалство. В момент на са- мохвалство човек дава оценка на себе си, на хората пред себе си, на своето място в света и на мястото на света в собстве- ния си универсум. Моментът на самохвалство компресира цялата същност на социализираната психика, на културната определеност, на обществените взаимоотношения. И когато

този момент бъде посрещнат от средата с ирония, човешка- та душевност разстила невероятно поле от разнообразни и противоречиви преживявания – стремеж, очакване, надеж- да, изненада, разочарование и отхвърляне на средата.

Забележете, всички тези състояния в цялото това поле са изследвани, чегъртани до най-малкия детайл, а с това, което ги събира в едно, с тази връзка на психологичния букет – самохвалството, никой не се занимава. Една школа не е съз- дадена!

Кой е големият парадокс на самохвалството?

Защо човекът, този сапиенс, този интелектуален връх на Вселената, винаги влага в самохвалството надежди, които в повечето случаи се сриват? Защо тръгва със самохвалство да постига нещо, а в 90% от случаите постига точно обрат- ното? Защо си мисли, че ще се издигне в очите на другите, ще постигне нова степен на уважение, а на практика им пада в очите като дребнаво, самовлюбено и комплексирано чо- вече? Колко пъти човек трябва да настъпи психологичната мотика, за да разбере, че самохвалството вместо да му носи, му отнема; вместо да го издига на пиедестал, го срива в лок- вата на чуждата насмешка?

Това не е упрек. Това е научно изумление, загадка пред психолога. Така както физикът на времето е очаквал елек- тронът да се държи като частица, а той най-неочаквано се държал като вълна. И нищо чудно от разбирането на само- хвалството да тръгне нов етап в развитието на психологията.

ПЛАЩАЙТЕ СИ ПОЩЕНСКИТЕ РАЗХОДИ!

Още в началото на основния си труд „Приказки на Вел- зевул, разказани на неговия внук“ арменският грък с бъл- гарска или руска фамилия Георги Гурджиев говори за своя „вселенски жизнен принцип“: „Да се веселим! Така и така се веселим, да заплатим и пощенските разходи.“

Все пак мистикът дължи обяснение, защото сам по себе си, извън контекст, този принцип е „словесна салата“. И той дава това обяснение, като разказва следната случка:

Руски търговец тръгнал за Москва. Синът му го помолил да му купи книга. Търговецът, заедно със свой приятел, оти- шъл в една книжарница. Поискал да купи интересна книга за млад човек. Книжарят му подал една. „Колко струва?“, попи- тал търговецът. „60 копейки“. Купувачът обърнал книгата и видял, че на нея е изписана цена от 45 копейки. „Как така 60, учудил се човекът, тук пише 45?“ „Наистина, книгата струва 45 копейки, отговорил книжарят, но аз включвам и пощен- ските разходи, които са 15 копейки, значи общо 60“.

Купувачът погледнал учудено книжаря, после – приятеля си, после вдигнал очи към тавана, засмял се и казал: „Да се веселим, така и така се веселим, да заплатим и пощенските разходи“.

Разбрахте ли? Това е универсален житейски принцип! Когато си доставяш удоволствие, не се пазари за цената. Не прави тънки сметки. Отдай се на удоволствието и бъди го- тов да платиш повече, отколкото очакваш, че струва; повече, отколкото си смятал за нормално; повече, отколкото ти каз- ват, че е цената. Фиксираш ли се в цената на удоволствието, ти го осакатяваш, смаляваш, дори унищожаваш.

„Весели се, така и така се веселиш, заплати и пощенските разходи!“ Онези, неочакваните. Нелогичните, измислените, дори нахално калкулираните!

Много съм далеч от този „житейски принцип“, ама мно- го далеч. На светлинни години. Може би затова обичам Гурджиев.

Когато чета за „пощенските разходи“ на арменския грък, се сещам за Зорбас Гърка. Мистикът сякаш е откраднал идеята от Никос Казандзакис и я е облякъл в свои дрехи. Да, ама не! „Велзевул“ е писана много години преди „Алексис Зорбас“.

Никой от никого не е заимствал. Просто този „принцип“, със сигурност чужд на обикновения човек, наистина е кос- мически.

„Да се веселим, така и така се веселим, да заплатим и пощенските разходи!“.

Чел съм някъде, че по време на Втората световна война прототипът на Зорбас пише на Казандзакис: „Никос, моля те, ела! Намерил съм тук, в Югославия, невероятен скъпоце- нен камък. Ела, да ти го покажа!“. Казандзакис му отговаря от Гърция, че такова пътуване е рисковано, пълна авантюра. Като прочел отговора, Зорбас избухнал: „Аз такъв вълшебен скъпоценен камък исках да му покажа, а той – рисковано било!“.

Затварям очи и си представям как Зорбас добавя: „Едни пощенски разходи не е готов да плати!“.

НОВОГОДИШНА МОЛИТВА

Утре е Ден първи! Нов живот!
Моля те...
Ама сега, чуй ме! Да не стане като миналата година. Или

като по-миналата.
Дай ми здраве! И живот! И щастие! Ама по много! Мно-

го здраве! Много живот! Много щастие! И да сме живи и здрави! И в обратен ред давай – да сме здрави и живи!

А сега по-конкретно.

Засипи ме със здраве! Ей тъй, както си лежа на дивана, да ме натиска здравето, да ме мачка!

И коса ми дай повече! И корема прибери! Свали от ли- цето и от задника ми 10 години! Я, по-добре 20! Че дразня се нещо.

Махни ги тези очила! На сокол поглед ми дай!

И дай ми по Витоша като козле да се катеря! И на „Але- ко“ две ракии да изпия, пак като истински планинар света да усещам!

И като вляза вечер в къщи, всички да ми се радват! И да не ме питат за разни работи, дето само шефът им знае отговорите!

И всички приятели във Фейса да ми се кефят! На всяко мое изречение да се пука компът от лайкове!

Връщам се на щастието.

Все ме прескачаш! На четните като го изсипваш, аз все в редицата на нечетните се оказвам. И обратно.

Направи ме по-силен, по-богат, по-успешен! Даже да махнем това „по“. Давай да стана съвършено различен! Силен! Богат! Успешен!

И усмивка залепи на лицето ми! Искам не искам, за- лепи я! Че много ѝ се радват хората! Като им се захилиш,

и си мислят, че са голяма работа, задниците. А решаването на проблеми все от задници зависи.

И дребните неща не пропускай! Все за накрая ги оста- вяш и нищо не се получава!

Изтръгни я тая лула от ръцете ми и в огъня на камината я запокити! А тютюна на тебешир направи, че да не си завия някоя цигара, като нямам лула...

Катинар на хладилника за през нощта сложи и ключето около телевизора дръж, че там вече рядко се завъртам.

И моля те, по-сериозно!

Аз ли несериозно се моля всяка година, ти ли на майтап слушаш?

Стегни се! Амин!

БЕЗГРЕШЕН В СЛОВОТО

Дойде моментът. Да поискам да съм безгрешен в словото си.* Защо го пожелах в есента си? Чак сега ли разбрах това, което си повтарях цял живот? Че да съм безгрешен в слово- то, означава да си правя красиви подаръци. Повтарях го, но не го вярвах. Научавах го, но не го знаех. А сега го чувствам. Потопен съм в него.

Винаги съм повтарял, папагал с папагал, десетилетия съм повтарял, че трябва да съм безгрешен в словото си. Даже съм опитвал. Опитвал съм и съм спирал насред път.

Какво е това?
Да си безгрешен в словото си означава:
‒ да разпиляваш лошото, преди да стигне до гласните

ти струни;
‒ да галиш с думи, вместо да шибаш с думи;
‒ да щадиш другия, и от това да си устройваш празник. Искам от днес да съм безгрешен в словото си. Това връ-

ща любов. Това лекува. Това те носи с вятъра. Това прави съня приказен.

Добре де, от утре...
А Дон Мигел се смее...

* По Дон Мигел Руис, „Четирите споразумения“, ИК „Кибея“, 2001. (За че- тирите основни правила за мъдър и щастлив живот: „Бъди безгрешен в словото си“, „Не приемай нищо лично“, „Не прави предположения“, „Винаги прави най- доброто, на което си способен“).

РАЗБОЙНИКЪТ И РАЯТ

Боже, Исусе Христе, вярно ли е, че един престъпник, разпнат до теб, поиска прошка в последните минути на жи- вота си и ти го прати в Рая?

И аз, престъпникът, те моля:

Когато се прибера от работа, разочарован, изнервен, ска- пан и без сили, да си пусна прекрасна музика и да си сипя чаша прекрасно вино. И да потъна в тях. Да се разтворя.

Защото това може да е последният ми работен ден.

И това разтваряне ще е моята молба към теб за прошка. И ти ще ме пратиш в Рая!

Когато тръгвам на път, когато се качвам на кола или са- молет, да се усмихна, да се прекръстя, да се огледам, да се зарадвам на света, пълен със светлина и песен на птици.

Защото това може да бъде моето последно пътуване.

И тази радост ще е моята молба към теб за прошка. И ти ще ме пратиш в Рая!

Когато си лягам, да погаля детето, да го целуна, след това да благодаря, че съм дарен с това слънчево дете. Да благодаря, че ме дари с толкова много дни.

Защото това може да е моята последна нощ.

И тази ласка, тази благодарност, ще е моята молба към теб за прошка. И аз, Боже, ще бъда с теб в Рая!

ЖЪЛТИ ЛИСТА ПРЕЗ ЮЛИ

Плочките под дървото погълнаха погледа ми. Не е исти- на ‒ килим от жълти листа! През юли! Дървото – мощно, в разцвета на силите си, е разперило корони от жизнен гъст зелен листак.

Какви са тези жълти листа? В разгара на лятото?

Килимите, вълшебните килими в кафяво, жълто, зеле- но и червено са за есента. За късната есен. Когато животът замира, заспива... Падналите жълти листа са въздишката за сбогом. Цяла пролет и лято пият вълшебни сокове, събират слънце, трупат сила, даряват дървото с живот, с младост, а птиците – с дом... И когато есента стане господар, разби- рат, че времето им е изтекло, благодарят, и тихо, смирено падат едно по едно... За да родят красота дори на прага на своя мрак.

Имам трима много близки приятели, които не успяха да навършат шейсет... Жълти листа през юли...

РАЗКАЗИ

БОКЛУК

Дечо Дечев, както си зяпаше от балкона, видя огромен кашон до контейнера за боклук. Дечо имаше набито око за кашоните ‒ предпочитана разпалка за камината. Беше в края на март, студените и топлите дни се редуваха. Студените дърпаха към зимата, топлите бутаха към пролетта. Все още палеше камината вечер, за уют. След няколко дни сезонът ѝ щеше да приключи. „Мързи ме, ама ще сляза да го взема“, закани се Дечо на кашона.

Когато доближи, забеляза, че кашонът не е един. В него бяха напъхани други, по-малки, а най-малкият беше натъп- кан с картони. „Леле, с това ще паля поне три дни!“, зарадва се Дечо и се наведе да вземе кашоните.

‒ Не пипай! – някой изръмжа отзад.

На метър от него стоеше мъж на около шейсет. Маратон- ки, избелял анцуг, фланела, кожено яке и каскет. Почти бяла брада и малки очички, които го фиксираха.

‒ Защо да не пипам?
‒ Защото кашонът е мой!
‒ Изхвърлили сте го и сега идвате да си го приберете?
‒ Глупости, аз нищо не изхвърлям. Участъкът тази сед-

мица е мой, следователно и кашонът е мой.
На Дечо му мина през главата да махне с ръка и да се

прибере. Много важно, някакъв картон. Обаче го хвана яд. Специално беше слязъл. И някакъв му се прави на собстве- ник. Тарикатлъците в тази държава край нямат – в работата, в трамвая, в магазина, сега пък пред контейнера за боклук. Приготви се за лют спор:

На Божидар Ч.

‒ Кашонът не е ваш, а мой. Някой го е изхвърлил и аз дойдох преди Вас.

‒ Да бе, дошъл преди мен! Аз от пет минути го наблюда- вам, ей оттам. Освен това казах, че участъкът е мой.

‒ Извинете, в какъв смисъл участъкът е Ваш?

‒ В буквалния. Тази седмица по „Сусанин“, „Вихрен“ и „Симеон Радев“ аз събирам хартията, стъклото, пластма- сата и желязото. Другата седмица е друг. Гошо, ако трябва да бъда по-конкретен и ако Ви интересува. Четирима сме в района и се редуваме.

Дечо го изгледа продължително. Да е циганин, не е. Да е пиян, не е.

‒ Извинете, аз живея отсреща, изхвърлям си тук боклука и ако искам, мога оттук да си взема боклук.

‒ Не можете!
На Дечо взе да му писва.
‒ Как да не мога, бе! Събрали се били и си разпределили

улицата. Кой ви дава право да разпределяте? Всеки, който мине, може да си вземе каквото поиска... И ако ти го оставя, какво ще го правиш?

‒ Как какво? Ще го продам. Като гледам... метър на метър, и как е натъпкан ‒ поне пет кила. Това са 50 стотинки. На теб за какво ти е?

‒ Ще го горя в камината. За разпалки.
‒ Че вестници нямаш ли? Глей к'ъв хубав картон.
Дечо взе да се развеселява. Този определено беше образ.

„Що не взема да си побърборя с него? И без това нямам как- во да правя. Разпределили си били района...“

‒ Знаеш ли какво? Отстъпи ми кашона, а аз ще почерпя. Ще взема патронче водка и ще си го делнем.

‒ Всъщност ще дадеш цели два лева?

‒ Защо да не дам? Брикетите за камина ми излизат по лев на едно запалване. Аз с този картон ще разпаля поне три пъти.

Брадатият се развесели. ‒ Става!

‒ Добре, чакай тук... Или по-добре седни на бордюра от- среща, аз за две минути идвам... Ама да не изчезнеш с кашона! ‒ Глупости! От него ще взема не повече от 50 стотинки. А ти ще почерпиш за лев. Не съм такъв балък. Само гледай ти да не изчезнеш. И да ме вържеш да чакам. Пет минути, и

ме няма.
‒ Какви пет минути, бе? Ей я бакалийката – през улицата. Дечо купи патронче водка и две пластмасови чашки,

върна се, седна до брадатия на бордюра, отвори, разля и му подаде едната чашка.

‒ Наздраве! Аз съм Дечо.
‒ Наздраве! Петър.
‒ И Петьо... Да си говорим на ти... С боклук ли се пре-

хранваш?
‒ С боклук... Ама какво е боклук?
‒ То ясно какво е боклук.
‒ Кажи де, какво е?
‒ Ами нещо изхвърлено или за изхвърляне.
‒ Не е толкова просто. Боклукът е нещо, което стои там,

дето не му е мястото. Вчера тоя кашон не е бил боклук. Днес е, защото до контейнера няма функции. Аз, като го взема, престава да е боклук и се превръща във вторична суровина.

‒ Ти сега дефиниция за боклук ли ми даваш?

‒ Защо да не дам? Като сипваш кафе в машината, кафето не е боклук. Ако го разсипеш на пода, става боклук. Защо- то мястото му е в машината. На пода няма работа, за нищо не служи. Затова там е боклук. В този смисъл казваме, че в парламента има много боклуци. Става например един ле- кар депутат и се превръща в боклук. Защото мястото му не е там. При болните не е боклук, защото там му е мястото. Теория на относителността...

‒ И какво друго събираш?

‒ Всичко. Пластмасови бутилки. Стигат до 40 ст. за килограм. Буркани и друго стъкло – около 4 ст. Миналата

седмица намерих два радиатора – 25-35 стотинки за кило- грам. Това е дебело желязо. От чугун пак толкова струват, понякога по-скъпо. Неръждавейката е 1,5 лв. за кило. Бара- бан от стара пералня например.

‒ Друго?
‒ Олово, мед, месинг...
‒ Книги намираш ли?
‒ Рядко. Преди месец попаднах на два кашона със стари

книги. Те обаче не са вторична суровина. Продавам ги на един приятел – от 50 ст. до лев парчето. После той ги прода- ва на битака. Взима им от лев до два... Що питаш за книги?

‒ Не знам. Така... Впрочем, аз работя в издателство. Ре- дактор съм.

‒ Ей, ей! Я остави кашона! – Петър се развика на един циганин, който се беше спрял до кашона и го оглеждаше. – Ей, човек малко да се разприказва и му отиде вторичната суровина...

‒ Че що да го оставя?
‒ Защото е мой... Защото е наш. Айде, чупката! Циганинът се почеса по врата, хвана дръжките на колич-

ка, пълна с пластмасови бутилки, и си тръгна.
‒ А ти какво си работил? – Дечо продължи разговора.
‒ Какво ли не. Последно, преди година, бях охрана в

едно училище. Ама ме изгониха. Иначе, базово, съм мик- робиолог. Преди много години бях асистент по биология. Съкратиха ни с голямата балтия. После за няколко години – в една лаборатория по патофизиология. Ама и това беше отдавна. Цялата лаборатория бастисаха. Нямало пари за тинтири-минтири. Оттогава – каквото намеря. За малко, за дълго, за колкото дойде. Сега съм специалист по боклука... Виж, сега пък някаква баба се навърта около кашона. Твой ред е. Разкарай я.

Дечо изгледа бабата и извика почти любезно: ‒ Бабо, извинявай, този кашон е зает.
Петър го прекъсна:

‒ А бе, я по-строго! Какви са тия лиготии? Просто из- ръмжи. „Извинявай...“ Няма какво да се извиняваш!

Дечо се опита да изръмжи, но не му се получи. Бабата ги изгледа и си тръгна.

Биологът погледна празната си чашка и събра вежди в неодобрение:

‒ Сега аз ще почерпя. Патронче. Стой тук и си охранявай боклука.

Пресече улицата, влезе в бакалията, сетне се върна с бу- тилче и разля.

‒ А ти защо черпиш? Къде ще ти излезе сметката?

‒ Щото ми е кеф. Говоря с интелигент. Щом питаш за книги в боклука, значи ти мърда под шапката. Айде, разка- жи нещо за себе си.

Дечо отпи голяма глътка. И започна да му разказва за книги, стари и нови, за класика и съвременна литература, за нови автори.

‒ Няма нови автори ‒ прекъсна го Петър. ‒ Измисляш си. Може да са нови, но не са никакви автори. Сега всички мислят за пари... Гогол преиздавате ли?

‒ Защо пък точно Гогол?

‒ Защото ми е любим. Я се огледай! У нас мъртва душа до мъртва душа... Човекът се е сетил да пише за мъртвите души...

‒ Не знам за какви мъртви души днес говориш. Може да ги има, ама не са Гоголевите. Неговите са били крепост- ни селяни, умрели, но незаличени от държавните списъци. Чичиков ги купува по документи, после ги залага в банки, взима пари и не ги връща. Далавера, руска.

‒ Нищо не си разбрал. Мъртвите души са други – тия, дето са продавали и купували души. Манилов, Плюшкин, самият Чичиков.

‒ Не е така...

‒ Така е, а днес ги има много. Тия, дето продават и купуват души, са много. Освен това обичам Гогол, защото

ми е пълна противоположност. Много е мразел боклуците. Не в преносен, а в буквален смисъл. Било го е страх да не се разболее от тях. Ние, противоположностите, се привличаме. Има и по какво да си приличаме, де – мрем да вземаме пари назаем...

После минаха на Йовков, Дончо Цончев, Марк Твен и Мопасан. Литературният разговор продължи повече от час.

‒ Дечо, защо не отскочиш за още едно патронче? Аз ще ти пазя кашона.

Подкараха третата. Петър взе да разказва за биологията, физиологията, за студентите, за лаборантките. Прехвърляше се хаотично на неща, свързани с образованието и бившите му професии. После мина на социални теми.

‒ Щели да издигат паметник на Рейгън...

‒ Това пък как ти изскочи в акъла? Голяма глупост е тоя паметник. Какво е направил Рейгън за България, че да го изтипосваме на паметник? – За Дечо въпросът беше рито- ричен.

‒ Не говори така. Първо, научно погледнато, няма такова нещо „България“. Искам да кажа, че няма такъв организъм, с обща памет и общи цели. Има живеещи в България. Какво бил направил... За някои е направил, за други не е. Идеята за този паметник е логична. Само че мястото му не е в Южния парк. Трябва да го сложат пред „Булбанк“ и Хампарцумян да резне лентата. Рейгън е направил много за банките и за банкерите. Освен това, ако Рейгън не беше махнал „златния стандарт“...

‒ Не е Рейгън ‒ прекъсна го Дечо, – Никсън е със „злат- ния стандарт“.

‒ Рейгън е!
‒ Никсън е!
‒ А бе, няма значение, приеми, че Рейгън е обобщава-

що понятие... Та докъде бях стигнал? Ако янките не бяха махнали „златния стандарт“, тази фондация „Америка за България“ щеше ли да има толкова пари да пръска тук? Ня-

маше. Сега янките печатат долари и могат да си ги харчат, където им текне... Следи мисълта ми, не се разсейвай!.. Ако фондацийката нямаше толкова пари, знаеш ли колко хора у нас щяха да се чудят от какво да живеят? Значи и на тях им е необходим Рейгън. И те са хора, и те трябва да слагат цветя някъде.

Дечо се почеса по главата и попита:
‒ Ако от теб зависеше, на кого щеше да вдигнеш паметник? ‒ На Вирхов. Рудолф.
‒ Кой е този Вирхов?
‒ Основоположник на клетъчната теория. Според него

организмът е федерация от клетки. Съществуват незави- симо една от друга и боледуват независимо една от друга. И ние в нашата България си мислим, че сме някаква фе- дерация от някакви индивиди. Преуспяващи независимо един от друг и пропадащи независимо един от друг. Всеки сам за себе си. Тия в парламента си мислят, че моето ро- вене по кофите не ги засяга. Изобщо не им е на акъла, че мога да създавам блага. Пък да си призная, и аз си мисля, че моят живот не зависи от тия боклуци, използвам терми- на в научното му значение... Та искам да кажа, че трябва да издигнем паметник на Вирхов. Той е родоначалник на нашето мислене. Трябва да има паметник във всеки град и във всяко село. А всеки интелигент да си държи негов бюст в хола.

Петър млъкна и така мълчаха няколко минути.

‒ Знаеш ли какво? Смрачава се, ама що не вземеш едно последно патронче?

‒ Да не ни дойде много?
Вместо да отговори, Петър се вторачи в контейнера.
‒ Гледай бе, кашона го няма! Къде сме зяпали? Някой го

е гепил...
Гледа Дечо, кашонът наистина го няма.
‒ Значи, пием последно. Този път за загубата. За мъката.

За твоите трудности довечера, ако палиш камината с вест- 63

ници. За световното зло. За крадците на кашони. Давай за последно!

Дечо стана, купи патронче, седна до Петър и разля. Петър кимаше леко и фъфлеше за някакво разболяване на българския ум.

Почти се беше мръкнало. До контейнера с боклуци спря пикап. Шофьорът слезе, отвори задните врати и взе да раз- товарва кашони на земята.

Дечо сръга Петър.
‒ Гледай, гледай!
Кашоните нямаха свършване. Купчината стана толкова

голяма, че скри контейнера. Планина от кашони.
Петър прекара длан през лицето си, замижа, дръпна бра-

дата си, сякаш искаше да се събуди, и измърмори:
‒ Мама му стара... Като пийна повече, и тръгват халюци- нациите. Започвам да виждам много, много боклук. Май е

време да тръгвам.
Петър стана, потупа Дечо по рамото и олюлявайки се

леко, пресече улицата. После зави покрай бакалията и из- чезна.

Дечо също стана. „Майната му, тази вечер няма да паля камината. Който иска кашони, да заповяда...“ И хлътна във входа на кооперацията си.

ЧИ

„Упоритият човек е по-силен от ръжда.“ „Капка по кап- ка, вир става.“ „Човек без търпение е като лампа без масло.“ „Който знае да чака, всичко му идва навреме.“

И още полезни поговорки знам.

Ставам сутрин, правя кафе и пускам телевизора. Пак ка- тастрофи. Някъде по света земетресение. Тук-там наводне- ния. Млад човек убил старец за 5 лева. Първо се тонизирам, но после се изнервям. Тръпки полазват по гърба ми. Втриса ме. Сега обаче ще се справя.

Слагам показалеца и средния пръст на дясната ръка върху лявата китката от вътрешната страна вдясно (не по средата) и започвам леко да разтривам. Това е точката ШЪН МЪН. Меридиан на сърцето. Означава се като С7 по френската система. Лекува нервно напрежение. Разтривам две-три минути. После разтривам и ШЪН МЪН на дясната китка ‒ с показалеца и средния пръст на лявата ръка.

Продължавам с телевизията. Политик дава идиотски от- говори на дебилни въпроси. Това не просто ме напряга, това направо ме дразни. Страшно ме дразни. И тук знам какво се прави. Малко по-нагоре от ШЪН МЪН е НЕЙ ГУАН – на два цуна (което ще рече дебелината на три пръста) нагоре от китката на вътрешната страна. Тази акупунктурна точка обаче е по средата, защото е от Меридиана на перикарда и се означава с МС6. Мачкам леко. НЕЙ ГУАН трябва да се мачка нежно. Тази точка премахва раздразнителността. Става ми по-леко.

Пия кафе, превключвам канали, продължавам сутреш- ния си телевизионен сеанс. Ха! Говорят за култура! За те- атър! В тоя канал не са добре. За някаква комедия става дума. Показват и откъс. Ама наистина смешен. Става ми

весело. Нещо обаче ме сръчква в мозъка. Не е редно да ми става весело само две минути след като ми е било супер кофти. Толкова рязко преминаване към положителни емо- ции не е на добре. И за това съм подготвен. Точка ШАН ЦЮ (RP5) от Меридиана на далака и панкреаса. На един цун надолу от кокалчето на глезена от вътрешна страна. Лекува немотивирано веселие. Разтривам. Нормализирам се. Балансирам се.

Поглеждам часовника. Време е да се хвърля в живота с главата напред. Работата чака. Началниците чакат. Обли- чам се за работа и пред вратата, преди да изляза, се впускам в лек масаж на ЧЮ ЧЪ (GI11) от Меридиана на дебелото черво. Става лесно, защото е лято и съм по къс ръкав. Това е точка в сгъвката на лакътя от външна страна – тя регу- лира емоциите. Какво означава да се регулират емоциите? Не трябва нито да си много стресиран, нито много отпуснат. Нито много тъжен, нито много весел. „Средният път“, както казва Буда.

В трамвая трудно се работи с точки, особено ако е нагъч- кано. Ще те вземат за луд. Ама все пак може. Най-лесно е с ВАЙ ГУАН (TR5) от Меридиана на тройния нагревател. Тя е като НЕЙ ГУАН, само че от външната страна на ръката. На два цуна от китката нагоре. Този меридиан по принцип лекува ушите, но ВАЙ ГУАН специално се използва при трудно понасяне на промени в живота. От вкъщи по пижама до офиса с вратовръзка – това за мен е рязка промяна в жи- вота. Смекчавам удара с ВАЙ ГУАН.

Влизам в сградата на фирмата. Заставам пред вратата на офиса, в който работим петима души. Оглеждам се, няма никого. Леко се дърпам настрани, събувам си дясната обувка и набързо масажирам ТАЙ ЧУН (F3) от Меридиана на черния дроб. Работата с тази точка те прави по-смирен. Човек, когато е на работа, трябва да е смирен. Да си нервен там, да фучиш, да раздаваш световна справедливост – за- брави!

Има леко неудобство с ТАЙ ЧУН обаче. Тя се намира на горната част на ходилото, като теглиш една мислена чер- та от мястото, където започват палецът на крака и вторият пръст. Десетина сантиметра. Има леко хлътване, не може да се обърка. За тази точка е по-удобно, ако си по джапанки или в краен случай по сандали. Питах. Шефът обаче не дава да се идва на работа по джапанки. Затова с ТАЙ ЧУН трябва да се действа бързо и професионално. Ако някой от някъде изскочи, да си готов да обясниш. Влязло ти е нещо в обув- ката. Ако те хванат някой ден, в следващите два-три трябва да пропуснеш тази точка, защото не може все нещо да ти влиза в обувката точно пред вратата на офиса. Неестествено е някак, съмнително. И така, лек масаж и ставам по-смирен, обувам обувката и влизам.

Поздравявам и сядам на мястото си. Десетина минути запознаване с обстановката в страната, с управленските ре- шения, с политическите разправии. От сайт на сайт – едно и също. Слабоумие. Слабоумие и пак слабоумие. И тук се размечтавам. Ако знаеха политиците и началниците за точ- ката ШАО ШАН (P11) от Меридиана на белия дроб, ако имаха поне малко акупресурна култура, щяха да се преборят със слабоумието си. А тази точка е на толкова лесно място. В основата на нокътя на палеца на ръката от външна страна. Можеш навсякъде да я мачкаш. На заседания, на конферен- ции, дори при откриване на обект, преди да лиснеш менчето, в ресторант, докато чакаш манджата, навсякъде. Мачкаш, мачкаш и слабоумието се оттича. Решенията стават по-мъд- ри, по-отговорни, нацелени в доброто бъдеще.

Размечтавам се. Да я знаят тази ШАО ШАН, на бъл- гарски от китайски се превежда „Малкият търговец“, ама не я знаят! И курсове няма достатъчно. Имало в Брюксел предложение повсеместно да се открият курсове по линия на програмата „Мисловен капацитет“, но някой подлял вода и идеята пропаднала. Ей затова си тънем в простотия и изостаналост.

Лека-полека денят минава. Десните папки ‒ у лево, левите – у десно. Разменяме мисли с колегите. Черпя ги тук-там със знание и за някоя друга точка. Те благодарят.

Прибирам се вкъщи, сипвам си водка и пускам телевизо- ра. В новините ‒ едно и също. Министри говорят, хвалят се, дуят се. Ей сега да имаше някой да им каже: цял куп точки са, които лекуват маниакалност – ФЕН ФУ, Я МЕН, ШУЙ ГОУ, ЛИ ДУЙ... Мачкат, мачкат и стават нормални хора... И с тях и държавата става нормална. Ама не! Нито знаят, нито се интересуват!

Да правят каквото могат! Аз преди лягане се отдавам на точката ЛАО ГУН (MC8) ‒ „Дворец на труда“ се превежда. Специална точка срещу депресия по Меридиана на пери- карда. Мачкам, мачкам и си лягам. Освежен, освободен от депресията, насъбрана през деня. Ако не ме мързи преди да заспя – черешката на тортата: едновременно разтриване на ДЖАО ХАЙ и ШЪН МАЙ. На крака се намират. Чрез тях се отварят връзките с Космоса. А да си във връзка с Космоса, преди да заспиш, е чудесно. Гарантиран ти е превъзходен сън. Освен ако случайно не те връхлети някой кошмар. Няма страшно обаче – китайците и за такива случаи са открили точки. Само леко се пробуждаш, мачкаш и заспиваш пак.

ПОРТРЕТЪТ

Митко Митев побутна чашата встрани и захлупи с ръце лицето си. Нищо не вървеше. Животът му се рушеше...или изплъзваше...или ожесточено го наказваше... 50-годишен, безработен. Фирмата, в която изкара безброй години, фали- ра. Никъде не му даваха работа. Поглеждаха CV-то му, кра- тък разговор, любезности, клатене на глава, дежурното „Ще ви се обадим“, и после нищо.

За месец-два надеждата се крепеше, но вече цяла годи- на Митев се блъскаше в стени. Здравето му също се влоши. Проблеми със сърцето, ядове със стомаха. Обади се и ста- ра дископатия. Болки, унижения и несигурност. Вече не се плашеше от края, а от пътя до края. По-рано възприемаше всяко зло като нещо временно, което ще си тръгне от само себе си. Сега беше в Ада, не на брега му. И мисълта, че Адът е бездънен, го парализираше.

Митев стана и отиде в хола пред библиотеката. В такива моменти все по-често посягаше към мистиката.

Разгледа няколко рафта. Търсеше „Тибетски размисли върху живота и смъртта“. Не я намери. Освен в библиотека- та, книги имаше и в няколко кашона, които с години стояха в ъгъла под прозореца. Не можа да побере всичко по рафто- вете, а му се струваше кощунство да държи книги в мазето. Имаше смътен спомен, че точно тази книга е в един от ка- шоните. Взе да рови.

Попадна на свой портрет. Боже мой, беше го забравил! Преди десет години, за 40-годишния му юбилей, негов прия- тел беше поръчал на добър портретист да го нарисува така, както го вижда след 30 години. Митев – на 70! Рисувал го по снимка. Като получи странния подарък, Митев се усмихна, благодари, дори възкликна „Колко оригинално!“. Но всъщ-

ност не му стана приятно. Не че можеше да си обясни точно защо. Закачката си беше закачка. Изпълнението – велико- лепно! Приликата – удивителна! На него обаче му стана тъжно. По-скоро криво. Оредяла чисто бяла коса и много бръчки. Сбръчкан старец. Съсухрена кифла. Явно не е искал да го гледа и затова го е напъхал в кашона.

Взе портрета в ръце. Това, което го смущаваше и дразне- ше, си беше там – оредялата бяла коса и безбройните бръч- ки. Съсухрената кифла си беше там... Като че ли за пръв път обаче забеляза очите. Много странни очи. Неговите, ама други. В тях имаше тъга, преживени битки, разочарования, но и победи.

Дали не си въобразяваше? Могат ли едни нарисувани очи да бъдат така сложни? Митев направи крачка и се взря отбли- зо. Леко премрежен поглед на 70-годишен мъж. Най-силното в него беше тъжното спокойствие, смесено със самочувстви- ето на човек, който вече не може да бъде изненадан. В очите имаше равносметка ‒ равносметката на оцелелия.

„А дали пък художникът не е бил ясновидец?“ – поми- сли си Митев. Много хора на изкуството развиват шесто чувство и сила да надзъртат в бъдещето. „Дали това лице не е наистина моето след 20 години?“

Сигурно е бил ясновидец и е предсказал бъдещето чрез портрет. И няма никакво значение оредялата бяла коса. Нито легионът от бръчки. Очите! Само те са важни! Очи на човек, който много е блъскан, но се е справил. Човек, побе- дил живота, който даже му се присмива, защото в ъглите на очите му блещука ирония. Как преди десет години не беше забелязал тези очи?

Митев върна портрета в кашона. Порови още малко и откри търсената книга. Чете цяла вечер.

Когато заспа, сънува художници ясновидци. Бяха се съ- брали да обсъдят живота му. Един даже размаха портрет с надпис „Честит 80-годишен юбилей!“ Пророкуваха какво ще му се случи и как то ще се отпечата на лицето му.

Когато на сутринта се събуди, Митев остана десетина минути неподвижен, мислеше си за портрета. Надигна се, но сякаш против волята си. Като че ли невидима ръка го во- деше. Отиде в хола, изрови портрета и се върна в спалнята.

На стената държеше икона на Христос. Не че беше много религиозен, но от време на време, в трудни моменти, си каз- ваше по някоя молитва пред иконата. Не заучена, а своя си.

Свали иконата и сложи на нейно място портрета „от бъ- дещето“. Погледна го, после затвори очи, сключи ръце за молитва и промълви: „Моля те, нека бъда такъв след 20 го- дини! Нека бъда като теб! С тази бяла коса и с тези бръчки! Нека бъдат тези очи, видели много и страдали! Такива, иро- нични. Моля те, Митак!“ Стоя така около десетина минути. После отнесе иконата на Христос при кашоните с книги.

Върна се пред портрета. Задържа поглед върху очите. Леко присвити, те блестяха с десетки чувства. Най-силни- те – победа и ирония. Не му трябваше икона. Този портрет беше икона. На себе си трябваше да се помоли. На тези очи.

Митко Митев почувства небесна закрила.

ВЪЗРАСТИ

Борис отвори очи. Понеделник, Великден... Слънчево и безделно, усмихнато... Днес щеше да посети скъпи хора, за да си сборят яйцата и да си поприказват.

Стана, направи десетина лицеви опори, няколко клека, развъртя ставите на ръцете. Изми си лицето и сложи кафе. Най-напред щеше да посети дъщеря си. После – баща си.

Облече се, хапна остатъка от вчерашния сандвич и муш- на в чантата четири боядисани яйца. Пред вратата по навик се огледа в огледалото. Рядка, посивяла коса и бяла брада... „Леле, кога станах на 60!“

След 40 минути позвъни на вратата на дъщеря си. ‒ Кой е?
‒ Страшният вълк търси козлета!
‒ Дядо, ти ли си?

Вратата се отвори.
Лицето на деветгодишната му внучка грейна.
‒ Сама ли си?
‒ Да, мама отиде до магазина, няма да се бави.
Борис закачи якето си, събу се и влезе в голямата стая,

условно разделена на хол и кухня. Приседна до масата и хва- на момичето за ръцете. Последваха обичайните въпроси – какво е закусвала, какво чете в момента, случило ли се е нещо интересно през последните дни. Светлето даде също така обичайни и кратки отговори. Борис извади едно от яйцата, детето взе свое от великденската купичка на масата и се сбориха. Дядовото хлътна и от двете страни. Борис напра- ви възможно най-тъжната физиономия и леко се разхлипа.

‒ Дядо, ти си толкова стар, защо винаги се лигавиш?

‒ Не се лигавя. И миналата година ме победи. Не ти ли е жал за стареца?

Разбъбриха се. Светлето донесе книжката, която чете. Детска енциклопедия – континенти, океани, чудесата на света, знаменити открития... Показваше с пръст разни кар- тинки, задъхваше се да изговори нещата, които беше нау- чила.

Борис уж следеше думите, но мисълта му беше другаде. В насладата да вижда и докосва това дете. Все едно галеше пъпка от роза, която напираше да се разтвори. За да обича с цветовете си, да се пази с бодлите си, да бъде зряла, красива и силна.

− Дядо, слушаш ли?
− Разбира се. Като третокласник класната.
− Като третокласник ли? Как си изглеждал тогава? Също

като мен, само че момче? Не мога да си представя...
− Точно така, също като теб, само че момче!
Внучка му започна да чете нещо за изчезналата Атлан-

тида. Борис се отнесе при своите девет години и своя дядо. И той не можеше да си го представи като малък. На стената в кухнята висеше голям портрет в солидна рамка, за който знаеше, че е на мъж на 22 години. Бил на дядо му. Борис обаче не можеше да свърже снимката с дядо си. Бяха съвър- шено различни хора. А какво оставаше да си го въобрази като деветгодишен!

Светлето остави енциклопедията и взе да разказва нещо за училище. Борис следеше разказа. До едно време.

Шейсет години... Страшно много. А бяха минали като едно щракване с пръсти. При всички хора е така, явно. Слушал го е, чел го е. Десетилетия, събрани в една книжна топка, която се търкаля към огъня на края. Към огъня на изпепеляването и изчезването.

В такива моменти често през главата му минаваше по- следното стихотворение на Херман Хесе, писано няколко часа преди смъртта. Страхотно стихотворение. Когато няко- га, в Немската гимназия в Бургас, го прочете за първи път, не беше страхотно. Сега обаче беше.

Splittrig geknickter Ast, Hangend schon Jahr um Jahr...

Като съчка пречупен клон,
висящ така от години,
сухо проскърцва на вятъра своята песен, без листа, без кора,
оголен, безжизнен от дългото живеене, от дългото умиране уморен...

Всъщност стихотворението не изплува като думи, а като чувство. Думите са протяжни, изискват време, а чувството е мигновено. Явно върволицата на думите е създала моно- литен смисъл, който се е запазил като преживяване. Можеш от мигновеното парене да тръгнеш назад и да възстановиш редичката от думи, но това не ти е необходимо...

Борис чу превъртане на ключ във външната врата и след секунди се появи дъщеря му.

‒ О, тате! Забавлявате ли се? Светла успя ли да ти разкаже всичко? Надявам се да не се е оплакала много от майка си...

‒ Здрасти! Давай да си сборим яйцата!

Дъщеря му взе яйце от шарената купа, Борис извади вто- ро яйце от чантата си и ги удариха. Острото му се спука, но задницата оцеля.

‒ Наравно. Внучката обаче ме би.

Мария разтовари покупките, сложи ги в хладилника и седна до масата. Светлето си взе енциклопедията, пусна те- левизора и се разположи на диванчето пред него.

‒ Стой, де! Къде тръгна? Нямаме тайни с майка ти. – Борис се опита да я задържи.

‒ Нямате, ама ми почва филм... 11 часа е!

Борис се обърна към дъщеря си, погали я по главата и чак сега я целуна.

Темите сами наизскачаха. Фалшивите храни по мага- зините; времето, което най-после се стопли; егоизмът на

политиците; последните книги, които бяха чели; плановете за лятото и всякакви други джунджурии.

‒ Другата седмица е рожденият ми ден. В къщи ще го празнувам. В тесен кръг. Заповядай!

Борис примижа и за секунди пресметна: ‒ 38 години.
‒ Мале, мале, не ги споменавай.
‒ Ха, че много ли са?

‒ Малко са! – Мария се засмя. – Чакам с нетърпение да стана на 60. Крак върху крак, цигарата, кафето и лаф с някоя друга млада пенсионерка.

‒ Сега не става ли?
‒ Не става... Работа до шия, всичко в къщи на глава ти... ‒ Петьо не помага ли?
‒ Помага, ама е мъж...
Борис я изгледа скришом. Първи бръчки бяха пролазили

по челото ѝ. В косата – бели нишки. Ако Борис беше на 9, на колкото е Светла, сигурно щеше да му се стори стара. Мно- го стара... Спомни си как 17-годишен си беше хванал край морето гадже на 25. Двамата му приятели се спукаха да му се подиграват: „Как е баба ти?“, „Ще поканиш ли бабето на дискотека?“. През ума му мина и образът на тъща му. Когато Борис се ожени за дъщеря ѝ, тя беше на 39. На колкото щеше да бъде неговата дъщеря след година. Тъща му тогава – со- лидна, възрастна жена, с която разговаряха само за сериозни работи. А сега пред него, на седмица разстояние от 38-ия си рожден ден, седеше дете. Неговото дете. Идваше му да го гушне, да го хване през кръста и да го върти, върти, докато и на двамата им се завие свят...

‒ Тате, продължаваш ли с фитнеса?
‒ Естествено, почти всеки ден. По два часа.
‒ И какво, нещо ново?
‒ Ами, в стойка на лакти и пръсти на краката вече издър-

жам пет минути.
‒ Пет минути? Не раздуваш ли малко?

Борис скочи пъргаво, нагласи мобилния си на „таймер“ и го връчи на дъщеря си. Застана на юмруци и лакти, а кра- ката на пръсти, с изпънато тяло.

‒ Пускай!
‒ Две... три... четири... пет!
На Борис вече леко му трепереха бедрата, но издържа.
‒ Ей, браво бе!
Стана му хубаво. 60 години не са чак толкова много.

Няма я тази бързина, тази издържливост, но... Преди 30 го- дини плуваше по цял час без прекъсване, и то в темпо... Сега – половин час. Преди се набираше на лоста десетина пъти... Сега туловището позволява два-три пъти. На нейните го- дини – по цели нощи с приятели. Сега гледаше часовника вечер – режим, сутрешно ранно ставане. Но енергията все още я имаше... В този момент в главата му бяха един до друг два образа – на тъща му, възрастна, сериозна, и на детето му – младо, пълно със сили и бъдеще. Две в едно.

Продължиха да си говорят още час.

‒ Ще ставам! Трябва да се върна при дядо ти преди 14 ч. Знаеш го, ляга си за обедна почивка точно в два и спи до четири. Като по часовник. Откакто е пенсионер, любимият му лаф е: „Всеки уважаващ себе си мъж на години трябва на обяд да спи по два часа. Другото е късен авантюризъм“.

Целуна Светла.
‒ Моето момиче, и теб!
Целуна дъщеря си и излезе.
Борис позвъни. Чу провлачените чехли на баща си. Врата-

та се отвори и в рамката на касата се появи 88-годишният ис- полин. Баща му беше висок два метра, сигурно имаше 100 кг., с гъста, чисто бяла коса, обърната назад. Малките му очички святкаха доволно.

‒ Борка, влизай. Не си ме забравил. Ама час по-късно да беше дошъл, имаше да си звъниш...

‒ Знам, знам. Два часа, „Всеки уважаващ себе си...“ ‒ Точно така. Всичко знаеш.

След смъртта на майка му, от две години баща му жи- вееше в гарсониера, която купиха специално за него. Про- дадоха апартамента в Бургас и взеха жилище тук. Все пак трябваше да има някой близо до него. Той се държеше, сам се обслужваше. Борис и брат му само му зареждаха хладил- ника. Все пак торби до четвъртия етаж без асансьор щяха да го затруднят. В началото се съпротивляваше, щял да се оправи и сам, но после отстъпи.

Борис извади от чантата последните две яйца. Баща му ги огледа.

– Само че аз имам свои.

Стана и извади от хладилника малка купичка с няколко боядисани яйца.

‒ Да не си започнал да боядисваш?
‒ Ами... Една съседка ми ги донесе... И козунак имам.
‒ Съседка... Ти нещо, а?
Баща му като че ли леко се изчерви.
‒ Не се стои сам. Тя идва от време на време... На втория

етаж живее. Вдовица... А и аз прескачам понякога при нея. Приказваме си.

‒ На колко е?

‒ А, млада е... На 70... Хайде, стига толкова! Къде ти е яйцето?

Чукнаха се. Борис спечели и от двете страни. Най-после борец!

‒ Виж какво, моето момче. С яйце ме биеш, ама ако изва- дя картите, ще те скъсам...

Борис вдигна очи и го изгледа. За да вижда очите му, цял живот трябваше да повдига брадичка и да гледа нагоре. Ве- ликан!

Разговорът тръгна повече от традиционно. Борис разказа нещо за работата си. После – за няколко нови запознанства, за фитнеса. Баща му направи своя кратък анализ на полити- ческите клюки по вестниците и отново напомни, че трябва да му се сменя пейсмейкърът. Машинката, която следеше

да не му падне прекомерно пулсът, беше навъртяла вече 11 години.

Борис понякога влизаше в политическа дискусия с баща си, но сега не го направи. Трудно издържаше ината на старе- ца, който отстояваше своето „до дупка“. А накрая завърш- ваше с: „Ей, младеж! Още зелена глава си! Чети и мисли повече!“

В компанията на баща си Борис се преобразяваше. Очакваше похвала, дори възхищение. Постоянно мислеше как да му извърти номер – да му скрие очилата или да му премести бутилката, от която си сипваше в малка чашка ра- кия, преди да започнат картите. После се забавляваше да го гледа как си търси безпомощно очилата или се тюхка къде му е изчезнала ракийката.

Когато Борис разказваше нещо за себе си, баща му слу- шаше внимателно, одобряваше или не одобряваше, и накрая задължително завършваше с напътствия. Борис трябваше спокойно да чуе съветите и ако може, да се направи, че е много благодарен.

Първите спомени на Борис за баща му бяха приказките вечер. Исполинът се връщаше от работа, обличаше домаш- ни дрехи, лягаше на леглото в кухнята и канеше пет-шест годишното момче да донесе книга с приказки. Борис прип- ваше възторжено, взимаше книга и се сгушваше на великан- ските гърди. Баща му четеше бавно и изразително, препра- вяше си гласа, за да бъдат достоверни героите, и от време на време обясняваше. Как е в приказките и как е в живота. Разлика имало, но и в двата свята побеждавало доброто. Момчето Борис слушаше притихнало и чувстваше как този възрастен човек го обгръща с вълшебно кълбо, в което не може да влезе нищо страшно или опасно.

− Тате, помниш ли когато ми четеше приказки? На лег- лото в кухнята... Аз се гушех в теб, ти беше огромен, аз направо се губех...

− Помня разбира се. Тогава бях младеж. 78

− На трийсет и няколко. Възрастен, солиден великан.

− Да бе, възрастен. Дядо ти Борис продължаваше да ми се кара за щяло и нещяло.

− Разказвал си ми. И да те поучава.
− За него си останах хлапак.
− А за мен – вълшебникът от света на възрастните, най-

мъдрият, най-силният, рицарят, който носеше радост, спо- койствие и сигурност.

И днес усещането по същество не беше се променило. Природният оптимизъм на баща му, неговата увереност в силата на доброто, вярата в справедливата съдба, бяха като мехлем. Дори и днес, мислеше си Борис, ако баща му извади книга и го покани да му чете, щеше абсолютно естествено да притихне, да слуша, а защо не и да сложи глава на гър- дите му – ако не реално, то поне мислено. Стената на годи- ните, твърда като скала, беше готова по вълшебен начин да се превърне на прах. И да оголи едно детско любопитство, почит и обожествяване, което гледа в очите и слуша гласа на една мъдрост.

‒ Ей, къде избяга? Какво си се замислил? – баща му пре- късна унеса.

‒ Бягам към своята пенсия. Искам като теб да си лежа и да си чета вестниците. Ама при тези реформи аз я гоня, а тя все се отдалечава.

‒ И това ще дойде. А сега прави друго – радвай се на годините си. Що не ме върне дядо Господ на 60? А и сега не съм за изхвърляне. В момента чета, момчето ми, послед- ната книга на Джеки Вагенщайн – „Серенада за балканска гайда“. Той е на 94, ако не се лъжа, и продължава да пише. Чух негово интервю, в което упрекваше младите, че са се разкиснали, че са избягали от борбата. Като го слуша човек се чуди кой е по-млад – той ли или тези, за които говори! Нали го познаваш?

‒ Разбира се, че го познавам. Даже много добре. Рабо- тил съм с него, ако не знаеш. Преди месец се пошегувах –

помолих го да напише от мое име една книга, защото нямам време.

‒ Докато стигнеш неговите години, имаш време за десет книги. А бе, защо не взема аз да ти напиша една?

Баща му стана, за да си налее традиционната чашка ра- кия. Борис също стана тихичко, взе очилата от масата и ги мушна под възглавницата на диванчето.

‒ Тате, давай картите.
‒ Почваме. Не знам дали ще съм жив, когато ги научиш. Баща му донесе карти, чист лист и химикалка. Взе да се

оглежда.
‒ Ей, хлапе! Веднага ми връщай очилата! Ще се ядосам! Ритуал, който изпълняваха има-няма 50 години.

ДО КНИГИТЕ, НА КИЛИМЧЕТО

Нако Димов се нагласи по-добре срещу слънцето и при- мижа. Господ беше милостив. И тази зима оцеля. Пролетта дойде, ще дойде и лятото.

Две момчета на по десетина години се приближиха. Нако придърпа кутията към себе си. Преди няколко дни един мал- чуган такъв шут ѝ би, че трябваше да събира стотинките в радиус от поне пет метра. Оттогава взимаше мерки.

Вече втора година беше тук. На „Раковска“, близо до площад „Славейков“, на два метра от входа на BILLA. В на- чалото му беше страшно неудобно, срамът го задушаваше. Сложи тъмни очила и пусна брада, за да не го разпознаят. Изкарваше по двайсетина лева за себе си. И по двайсетина за Шефа. Тази пропорция обаче – 1:1, си беше голям късмет.

Шефа знаел за Нако Димов отдавна. Чел бил негова кни- га. Уважавал го. Затова направил изключение с процентите.

С Шефа го свърза Марчо.

Преди години Марчо работеше при Нако. Беше момче за всичко – караше бусчето, продаваше книги. Когато изда- телството фалира и всички бяха освободени, Марчо изчезна някъде. Цяла година не го беше виждал. И веднъж, хоп! Ми- наваше по „Раковска“ и на два-три метра от входа на BILLA кого да види? Марчо! Седнал, разстлал едно чердже, сложил кутия и проси. Нако не можа да повярва. Клекна до него.

‒ Марчо, ти ли си, бе? Какво правиш тука?

Младият мъж страшно се смути, бързо се окопити обаче и дори изкара крива усмивка.

‒ Прося.
‒ И таз добра! Дотам ли я докара?
‒ Дотам.
Видяха се вечерта. Марчо му разказа набързо цялата ис-

торията – направо сценарий за филм. Цяла година бил без работа. Навсякъде удрял не на камък, а на скала. Запознал се с някакъв, който сетне се оказал „Шефа“. Шефа го взел на работа. Това си било работа... Нако също му разказа за своите приключения след фалита. Разделиха се. Разбраха се, ако при някого нещо се промени, да се търсят. Мина доста време.

Когато Нако се отчая до дъно и взе сериозно да мисли за оня ефирния, „по-добрия свят“, отново срещна Марчо.

− Тъкмо щях да те търся. – Марчо гледаше с поглед на Цезар. – Предлагам ти моето работно място. Заминавам.

− Къде?

− За Малта. Мой приятел ме вика на голям строеж като общ работник. Ще взимам... не смея и да сънувам!

− Колко?
− Хайде да не те разстройвам. Ще ти уредя и квартира.

Ставало дума за някаква съборетина, импровизирано общежитие с по пет души в стая. Пълна отврат, но покрив над главата.

− Няма да е лесно да го изкрънкам, но мисля, че ще ус- пея. – Марчо продължаваше да гледа като благодетел от първи ранг.

− Защо не ме вземеш в Малта? – Нако го зацепи главата от мисълта за новото професионално поприще.

− Аз не вземам никого, мен ме вземат. Освен това търсят хора под 35.

В този момент Нако млъкна и до края на срещата не обели дума. Само слушаше възторжения монолог и ре- гистрираше с края на окото си покровителските пози.

„Това е невъзможно, аз – просяк! По-добре да се гръм- на. Кошмарен сън!“ – тези думи избутаха всичко друго от главата на Нако. Да, ама примката около врата му се беше стегнала до задушаване. Случваше се по два дни да не сложи нищо в уста. Приятелите с безплатните легла свър- шиха. В момента живееше в някакво мазе, между кашони

и тенджери. По-надолу нямаше накъде. В ума му взеха да се вреждат и други мисли. „Просяк“ едва ли е по-надолу. Външно погледнато, може би е, но всъщност не е. След два дни се видяха отново, както се бяха договорили, и Нако прие. В началото унижението беше чудовищно. По- сле чувството избледня...

Нако погледна жената и детето, които се бяха спрели пред него. Усмихна им се. Майката нещо тихичко говоре- ше на момчето. То бръкна в джобчето си, извади монета и я хвърли в кутията. 10 стотинки. Нако сложи ръка на гърдите си, поклони се и благодари. Жената и детето подминаха.

...Преди четири години нещата тръгнаха главоломно надолу. Нако имаше собствено издателство, което криво- ляво се справяше. Хранеше него и още няколко души – редактори и общ персонал. Обикаляше страната и беше създал нелоши контакти с доста кметове. На много от тях беше правил услуги. Успяваше да им уреди по някой лев отгоре за местна култура. Те пък връщаха жеста – купу- ваха книги за читалищата...

В кутията паднаха цели пет книжни лева. Нако вдигна глава – в гръб видя добре сложен мъж в елегантен костюм. И такива пускаха пари. Вярно, рядко, но пускаха. Нако прибра петте лева и няколкото десетачета. В кутията ос- тави, както се правеше, пет-шест жълти монети за мостра.

...Минаха обаче новите местни избори. Някаква току-що пръкнала се партия направо измете от властта познатите му кметове и нещата се закучиха. Продажбите вървяха с мъка. Собствениците на книжарски вериги, картелче някакво, вдигнаха комисионната на 55%. Направо го смазаха. Осво- боди двама от издателството. Трудно плащаше заплати на останалите.

И тогава направи грешката на живота си. Взе кредит и заложи наследствената си гарсониера. Финансира една по- редица от известни български автори, които се изучаваха в училище. Беше сигурен, че ще избие задължението и ще се стабилизира...

‒ Чиче, дай пейсе стинки за баничка – някакво цигане беше застанало до черджето му и протягаше ръка.

‒ Няма толкова евтина баничка.
‒ Ма, аз имам пейсе. И ти като дадеш, става лев.
‒ Нямам, момичето ми, виждаш, и аз прося.
‒ Моля те, имаш.
‒ Нямам.
Детето свали ръчичка, обърна се и тръгна.
Нако се почеса по главата и се провикна:
‒ Ей, върни се.
Детето се върна. Нако му даде 20 стотинки. То се захили

и хукна към площада.

...Сметките излязоха криви. Вървеше слабо. Банката му взе гарсониерата. А беше погасил доста месечни вноски. Прекъсна плащането за няколко месеца, а банката май това чакаше. Гарсониерата струваше поне два пъти повече от кредита. И нещата се затъркаляха като във филм на ужаси- те. В къщи всяка вечер скандали. В издателството вкиснати физиономии, бавеше заплатите с месеци. Жена му подаде иск за развод. Съдът ѝ присъди апартамента. Нако остана на улицата. Просто не беше за вярване. Живееше в некадърно написан разказ...

Слънцето напичаше. Пред погледа на Нако минаваха вся- какви – млади, стари, опърпани, нагиздени, и всичките бър- зат, бързат... „Закъде пък са се забързали?“. На Нако му стана смешно. Той отдавна не бързаше. Още обаче не беше свикнал съвсем с погледите. Съжалителни, подигравателни, враждеб-

ни. В най-добрия случай безразлични. Е, имаше от време на време и други – благородни, съчувствени. Направо изгаряше, когато умът му сравняваше „преди“ и „сега“. Два различни живота. Май предишният беше сън. Или този сега беше сън.

Мъж се спря до него, дъвчеше пица. Нако преглътна. Беше огладнял.

...Премести се при приятел. Взе само два куфара с дре- хи. Книгите си ги закара в издателството, чийто наем вече съвсем не можеше да плаща. Жена му замина с детето за Ис- пания. Бяха ѝ намерили работа там. Продаде апартамента и изведнъж Нако се оказа пълен чужденец в София. В родната София – без семейство, без дом, дори без приятели.

Дух обаче не губеше. Щеше да изплува. Нямаше как да не изплува. Обясни на служителите си, че се разделят за кратко. Не можеше да плаща нито заплати, нито наем, но очакваше приходи. Преди дни закара на книжарите няколко книги, които нямаше как да не се продадат. Самият той беше останал без пари. Продаде тиража на две книги с по 70% от- стъпка. Върна малко заеми и сам тръгна да си търси работа. Къде обаче? Тези, при които отиде, едни го гледаха със съ- жаление, някои с насмешка. Негов конкурент, собственик на друго издателство, му предложи да го вземе като редактор. Нако побесня. „На тоя смешник ли да му стана редактор?“.

Опита без успех на още две-три места...

Някой го настъпи, отскочи и се извини. На Нако му при- маля. Явно се беше отнесъл и си беше изпружил крака пове- че от допустимото. Не можеше да се сърди на никого.

‒ Няма нищо! – Нако махна с ръка. Минувачът се извини за втори път и тръгна.

...Парите отново бяха свършили. Отказаха му второ предложение да продаде книги на зелено със 70% отстъп- ка. Порочна била тази практика, защото нямало гаранция,

че книгата ще се продаде изобщо. Заем нямаше откъде да вземе. Няколко приятели вече ги беше изръчкал. На Нако така му писна, че отиде при един собственик на книжар- ници и му продаде всички книги, които имаше. За смешна сума. Смешна, смешна, ама сума. Разплати се с приятели. Вече нямаше нищо... Тогава се появи Марчо. Като от небе- то падна пред BILLA до „Славейков“. Заминавал за Малта. Помолил Шефа да даде работата на човек, за чиято чест- ност гарантирал.

‒ Ти чуваш ли се бе, Марчо, аз да седя на килимче на улицата и да прося? Ти чуваш ли се?!

‒ Чувам се, шефе... Работа като работа. А се оказва, че Шефа те уважава. Харесва една твоя книга. И знаеш ли как- во? Предлага ти 50 на 50. Няма такава щедрост, обикновено се дават 30 процента, дори 20.

‒ Чакай, чакай, какъв шеф, какви проценти?

‒ Ти да не си мислиш, че можеш да застанеш някъде в София ей така, и да си просиш? Това е бизнес. И десетина човека владеят „синята зона“. За „зелена“ не знам. В края на града може и да няма шефове, но там нищо няма да изка- раш, освен по пазарите и кръстовищата, където не знам как стоят нещата. Не съм проучвал.

‒ Как така владеят?
‒ Ей така. И си плащат някъде.
‒ Аз се сещам къде.
‒ Не те съветвам да се сещаш. Не е твоя работа.
‒ И ако застана някъде, например пред ЦУМ, и почна да

прося?
‒ Ами опитай. Просто ще те изхвърлят. Понякога и бият.

А моето място, което ти предлагам, е VIP. Така да знаеш, VIP! И нямам много време да те чакам за отговор. Освен това ти си издател, ей къде е площадът с книгите. „Нако Ди- мов ‒ до книгите, на килимчето!“ – Марчо се опита да се пошегува. Излезе страшно дебелашки.

‒ Дай ми малко време.
86

‒ Добре, чакам. Колко?

Нощта беше кошмарна. Да приеме – ужас! Да откаже – пак ужас! Разбираше, че всъщност това място е шанс. Вдру- ги ден и него нямаше да го има. Пък какво толкова, да прие- ме! След два дни може да се откаже. Ако се откажеше сега, не се знае след два дни какво ще бъде. И прие. Сложи си тъмни очила и си залепи брада, докато му порасне неговата. Никой не го разпозна. Постепенно свикна и с тротоара, и с мисълта, че е на тротоара, за да проси...

Някой хвърли два метални лева. Не се случваше често. Момиче в дънков костюм, почти остригано, с китара през рамо. „Колежка“, помисли си Нако. Когато я погледна в очи- те, момичето се усмихна, намигна му и си тръгна.

Коремът му вече свиреше на празно. Ей сега ще си взе- ме пица. Обаче! Пет плюс два лева за нула време ‒ това си е улов, който трябва да се отпразнува. Мина му идеята да си купи билет от Националната лотария. Правеше го много рядко и винаги след като приключи работа и се отчете. Днес нещо не му се чакаше. Щеше да наруши правилата. Преди отчитане имаше право да си купи само една пица, вода и нищо друго. Пазаруване, каквото и да е то ‒ извън работно време и след отчитане. Последното обикновено става около 17 часа. Понякога се договаряше и за по-късно. „Нищо, този път по изключение...“ Нако стана, отиде до пиците, купи си една и купи талон. Седна отново на черджето. Отхапа от пицата и взе да търка. В едно изтъркано квадратче му се видя „100 хиляди“. Нако примигна. Погледът му се замъг- ли. „Глупости, 100 хиляди!“ На него 100 хиляди? Остави пицата и хвана талона с две ръце. Приближи го до очите си. 100 хиляди! Няма грешка, пишеше „100 хиляди“.

Някой сложи ръка на рамото му. Нако леко се извърна. Втори шок! Шефа!

‒ Как си, драги? ‒ Добре съм.

‒ Какво държиш? Я, да видя!
‒ А, нищо. Едно талонче, снощи си го купих..
‒ Снощи ли? И чак днес го търкаш? Ми ти имаш железни

нерви бе, Нако!
Шефа хвана с два пръста талона на едно свободно място.

Дръпна леко. Нако стисна по-здраво.
‒ Не е снощи. Сега го купи. Наблюдавам те от десетина

минути. И какво, печелиш ли? ‒ А, не...

‒ Дай да видя! – Шефа подръпна талона, този път по- силно.

‒ А бе, Шефе... – Нако също стисна по-силно.

‒ Нали знаеш, че не можеш да си купуваш нищо освен една пица и бутилче вода в работно време? И ако си купиш нещо нерегламентирано, то е мое?

‒ Знам.
‒ Е, и? Как мислиш, талонът не е ли мой?

ЛЕКЦИЯ ЗА ЩАСТИЕТО

Преди много години имаше и такава дейност. Член си на лекторско дружество „Георги Кирков“ и отиваш да изнасяш лекции на ученици по време на лятна бригада. Лятната бри- гада беше патриотично място за безплатен труд на ученици.

Ръководителите им ги събираха я в обедната почивка, я привечер след работа. Лекцията беше част от образователна и възпитателна програма, за която нямаше сезони, нямаше по- чивка. В онези години образованието и възпитанието вървяха неразделно, нещо като сиамски близнаци.

Моята лекция беше на тема „Щастието“. Наскоро бях за- вършил философия с дипломна работа по етика. Абсолютно подходящ, така да се каже, специалист по доброто и злото.

За мен определиха обедната почивка. Слушателите – петнадесетина момичета и момчета, бяха насядали в една беседка. Имах половин час, за да обясня какво е щастието.

Подпрях се на един от диреците на беседката и започ-

нах‒: Скъпи момичета и момчета, нямам претенции, че мога изчерпателно да ви обясня за половин час какво предста- влява щастието. А и аз не съм човек с някакъв страхотен опит (думи, базирани на научен подход – с тях трябваше да покажа скромност и да спечеля доверие; бях по-голям от тях едва с осем-девет години). Ще започна с това как са разби- рали щастието античните философи.

Огледах учениците. Неколцина ме претегляха от глава до пети. Други дъвчеха сандвичи, трети бяха се втренчили или в обувките си, или в хоризонта. Явно трябваше да се боря за вниманието им. Да започна с нещо ударно, дори шокиращо.

‒ Знаете ли, че според Платон, най-големият античен фи- лософ, щастието няма никаква връзка нито с богатството,

нито със социалното положение? Човек може да е много бе- ден, да е попаднал в казан от мъки (как го измислих!) и пак да е щастлив.

Още няколко погледа ме фиксираха премрежено. Явно поставих добро начало. Луничаво момче с рижава коса оба- че се почеса по носа и ме прекъсна:

‒ Чакайте, чакайте, значи човек може да е щастлив дори когато е абсолютно нещастен?

‒ Не може, разбира се. Не може и двете едновременно. Това ще се опитам да ви обясня. Не слушайте лекцията с предварително понятие за щастието. Говоря за Платон. Опитайте се да схванете неговото разбиране. Според Пла- тон човек може да е щастлив, ако е добър и добродетелен. В душата на човека трябва да има ред. Нещастието е нару- шаването на този ред.

Момчето с въпроса се усмихна иронично. Губех връзка- та. Трябваше да направя изненадващ скок. Опитах, но май скочих на място.

‒ Много по-късно основателят на утилитаристката шко- ла Джон Стюарт Мил определя щастието като наличие на удоволствие и отсъствие на болка. Само че не съм стигнал дотам. Това е XIX век. А аз ви говоря за IV век преди новата ера. Според Платон щастието е в хармонията на човешката душа и тази хармония не зависи от обстоятелствата.

‒ И другите ли антици са такива загубеняци? – прекъс- на ме едно момиче, без да ме погледне и продължавайки да дъвче сандвича си.

‒ Не са загубеняци! – почти се скарах. – Не може ли спо- ред вас щастието да се разглежда като постигнато чрез до- бродетел, противопоставена на удоволствието?

‒ А какво е добродетел?

‒ Добродетел ли?... Добродетелта е положителна морална характеристика, ама не каква да е, а такава, която изпълнява ролята на фундамент в поведението... Сега говорим за щас- тието. За понятието „добродетел“ напрегнете интуицията си.

Някой кихна, около него се разсмяха. Трябваха спешни мерки, за да овладея положението. Реших да атакувам с въ- прос:

‒ Според вас щастието може ли да е мимолетно прежи- вяване, или е характеристика на целия живот? Ето такъв въ- прос са ни завещали древните гърци.

Момчето, което кихна, се включи:
‒ Много е просто – щастието означава да ти е кеф.
‒ Да, ама Аристотел казва, че за всеки човек щастието е

крайна цел. Щом е крайна цел, тя се постига от всички дела и не може някакво парче да е щастие. Изобщо, според ан- тичните етици, не може човек да е щастлив в един момент, а да е нещастен в друг. Щастието е качество на цялостния ни живот.

Едно момиче с огромна черна плитка, което май един- ствено ме гледаше и слушаше внимателно, възрази:

‒ Това не е вярно! Хедонистите също са от Древна Гър- ция. За тях щастието е в удоволствието. И всяко удоволствие е щастие.

Неколцина се изкикотиха.

Хайде-е-е, помислих си, тук има човек, който е чел. Вди- гам нивото. Направо с конкретни имена. Трябва да спечеля авторитет.

‒ Да... Аристип, Продик, по-късно Епикур – епикурей- ството като продължение и развитие на Киренската хедо- нистична школа... Права си, хедонистите се фиксират върху удоволствието. Те смятат, че щастлив е животът, посветен на удоволствия. Да, ама, забележете, съсредоточаването върху кратковременното удоволствие има дългосрочен смисъл, става нещо, което е от значение за целия живот... Така че, и при тях може да се каже, че щастието е характеристика на целия живот, а не на част от него... Ето, Епикур прави разли- ка между два вида удоволствия. Едното е краткотрайното – храна, пиене, секс, а другото е статичното – чрез него човек осъществява себе си трайно, постигайки невъзмутимост на

духа. И стремежът към статично удоволствие може да от- хвърли консумирането на краткотрайно, ако се прецени, че последното ще затрудни балансирания живот.

Един дебелан вдигна ръка.

Усетих се, че съм започнал да пристъпвам от крак на крак.

‒ Кажи!

‒ Значи статичното удоволствие може да отхвърли яде- нето, пиенето и секса?!

‒ Не опростявай нещата, моля! Искам да кажа, че пре- ценката за балансираност на живота като негово качество може да бъде бариера за моментни удоволствия, когато се прецени, че те могат да навредят на живота. Което автома- тично означава, че удоволствието самò по себе си не може да е щастие, след като може да бъде отхвърлено в името на нещо дълготрайно, което е животът като цяло. Оттук след- ва, че дори хедонистите и епикурейците не са се отнасяли с такова огромно доверие и преклонение към всяко удоволст- вие, както може да изглежда на пръв поглед. Така че дори за хедонистите едно супер конкретно удоволствие не е продук- тивно като цел, структурираща човешкия живот.

Дебеланкото ме прекъсна:

‒ Че защо да не мога да си структурирам, както се изра- зявате сложно, целия живот около постигането на удоволст- вия? Удоволствие след удоволствие – ето ви целия живот! Ядене, пиене, секс, ядене, пиене, секс – и така цял живот... Взех да се изпотявам не само от слънцето. Повечето продъл- жаваха да си дъвчат сандвичите, а погледите им блуждаеха. Някои придрямваха. Други се подсмихваха. С активни по- гледи бяха двама-трима.

Момичето с черната плитка май ме измъкна от положе- нието:

‒ За античните философи е ясно. Кажете нещо за Буда.

Да, Буда беше спасението. Въпреки че истинското спасе- ние беше времето за лекция да свърши.

‒ „Ако пред погледа на човек не попадаха глупци, той би бил истински щастлив!“. Това е цитат от Буда.

Едно момче, което дремеше през цялото време, тръсна леко глава за събуждане и почти се провикна:

‒ Готин е тоя Буда!
Идеше ми да скоча и да побегна.
До беседката се приближи възрастен човек, явно някой

от ръководителите им.
‒ Хайде, почивката свърши. Лекцията – също. Погледнах си часовника, половиният час беше изтекъл.

Учениците един по един лениво започнаха да стават.
‒ Момчета и момичета, ако ви е било интересно, друг път можем да продължим. Не остана време за Средновеко-

вието, за Ренесанса, за съвременните философи... Отдавна не се бях чувствал толкова нещастен.

ЧОРАПИ

Ганчо Тилев си взе душ, избръсна се и се подсуши. От- крехна леко вратата на банята, за да се увери, че в коридора няма никой. Притича до спалнята, отвори чекмеджето за мъжко бельо и откри без голяма изненада, че в него няма нито потници, нито слипове, само няколко различни чора- па. Негодуванието му кипна. Както почти всяка сутрин. Той безспорно беше главата на семейството, но празното чекме- дже му се хилеше и подлагаше на люто съмнение този факт.

Точно в такъв момент през главата на Тилев светкавично минаваше цяла рота разсъждения относно главата. В сърце- то му избухваше канонада от чувства, най-вече разочарова- ние и обида. Къде беше уважението към главата? Мислите и чувствата се съединяваха в гърлото и барутната смес се превръщаше в дълбоко и дрезгаво изръмжаване.

Какво всъщност е главата на едно семейство, започваше да се пита Тилев. Главата най-вече изкарва пари, за да нами- рат другите от семейството салам и шоколад в хладилника, за да не куркат червата им, когато се занимават със своите незначителни работи. Парите на главата решават още два фундаментални проблема. Първо, те служат за купуване на всякакви парцали, с които членовете на семейството се разглеждат самодоволно пред голямото огледало в антрето. Второ, с тях тези членове могат да се възмущават от нерв- ния, скапан и несправедлив живот, като в същото време се чувстват защитени от тази скапаност и несправедливост.

Тилев стоеше неподвижен, с поглед, забит в полупраз- ното чекмедже за мъжко бельо. И какво получава главата в знак на признателност и благодарност? Какво получава, а? Нищо, освен разсеяни погледи и пълна досада, ако се опита да разясни какво всъщност ѝ се полага.

Ей сега ще отиде в другата стая и ще вдигне скандал. Ще обясни, че това вече е прекалено, че в тази къща царстват черна неблагодарност, неуважение, безразличие, дори поди- гравка. Тилев се погледна обаче и като видя, че е абсолютно гол, реши, че не е уместно да ходи така из къщата и да вдига скандали.

Отново, за кой ли път, го хвана яд, защото докато търси, намери и обуе слипове, възмущението щеше да загуби своя- та естественост и да заприлича на мърморещ тежкарлък. Тилев винаги се вбесяваше от този парадокс. Значи, когато е адски възмутен, че не намира бельо и има на върха на езика си най-точните ругатни, край него няма никой. За да намери някого обаче, той трябва да открие бельо, за да скрие това, което трябва да се крие. За употребеното време на търсене чувствата и мислите се притъпяват и не могат да произведат необходимия скандал.

И отново, за кой ли път, през главата на Тилев мина ог- ромното съжаление, че не се е родил преди новата ера като грък, който не познава темата за първородния грях и за ко- гото ще е абсолютно естествено да се втурне в другите стаи абсолютно гол, за да направи скандала в момента, в който той се ражда, и поради това е свеж и естествен.

Точно в такъв момент Тилев се възхищаваше най-мно- го на древногръцката цивилизация, а тази, в която е имал нещастието да се роди, му се струваше абсолютно неудач- на и несправедлива. Даже често си мислеше, че славата на гръцките философи е по-голяма от славата на арабските мислители например, защото гърците са можели след баня да изтряскат скандал навреме, а не да го отлагат, след като си намерят бельото. И възхищението и завистта на европей- ските християнски мъже са се превърнали постепенно в су- перлативи за тяхното философско творчество.

Тилев беше към края на обичайните си разсъждения за главата на семейството, голотата и цивилизационния къс- мет. Крайно време беше все пак да се облече. Открехна

вратата на спалнята и се увери, че там няма никой. Жена му тракаше нещо в кухнята, а дъщеря му вероятно още спе- ше. И тъй като точно дъщеря му беше нарочена да сортира и подрежда изпраните дрехи, а дневният ѝ режим тотално се разминаваше с неговия, острието на несправедливостта мушна Тилев още по-силно. Довечера, когато вероятно ще се види с дъщеря си, дневните часове ще са размили натру- паното негодувание и опитът за неговото възстановяване и експресивно поднасяне ще изглеждат неудачни и смешни. Скандал за някакво сутрешно бельо, айде бе!

Тилев пресече на пръсти разстоянието от спалнята до килера и се озова пред огромния кош с изпрани дрехи. Брък- на в него, завъртя с отработено движение ръката си и извади потник и слип. Облече ги. Оставаше да си намери чорапи. Тук от опит знаеше, че трябва да се въоръжи с търпение. Започна да рови и с двете ръце. Разни чорапи наизскачаха. Тилев взимаше по един във всяка ръка и ги сравняваше. Ес- тествено, бяха различни. Всичките бяха черни, защото Ти- лев носеше само черни чорапи, но бяха различни. Единият по-къс от другия. Той пък по-плътен от третия. Третият по- избелял от четвъртия. Проблемът можеше да бъде решен, но изискваше време и търпение. Трябваше да вземе пет-шест чорапа, да ги занесе в спалнята, да извади от чекмеджето още пет-шест, да ги разположи на леглото, ама не разхвър- ляни, а изпънати и подредени един до друг, и след това да започне да ги разглежда и сравнява. Тази процедура е обид- на. Гневът отново заклокочи в гърдите му. „И аз съм глава на семейството? Подигравка!“

Какво очакваше той от семейство? Почти символични неща. Сутрин да му бъдат чифтосани чорапите, а вечер да му е нарязана салатата. Много ли е? Едни чорапи и една са- лата в отговор на неговите фундаментални грижи на глава.

Тилев изхвърли ядовито няколко сутиена и женски бики- ни от коша. Нека си ги намерят на земята! Да им стане не- приятно, че изпрани дрехи са на пода, по който той шляпа с

мръсните подметки на чехлите си. С които ходи на балкона, а понякога изхвърля и боклука навън. Този знак ще е повече от скандал. Такъв протест ще бъде забелязан и разбран.

Тилев извади още два чорапа и ги съпостави с предиш- ните четири. Пак нямаше чифт. Тук вече си струваше да помисли за наказания. Трябва суровост. Ако подмине тази подигравка ей така, статутът му на глава ще бъде подкопан, а авторитетът му сринат. И за какъв авторитет на глава може да става дума, при положение че вече пет минути не може да намери два еднакви чорапа? В главата на Тилев взеха да се бутат разни идеи за наказания. Ще намали дневните на дъщеря си. Дори може да го направи още по-демонстратив- но, още по-тежко. Като дойде неделята, когато ѝ дава пари за другата седмица, ще се прави на ударен. И вечерта, когато тя попита „Тате, ще ми дадеш ли пари за другата седмица?“, Тилев ще замълчи, ще вкамени физиономията си и ще впе- ри поглед в тавана. Ама за случая ще се подготви. Ще обуе предварително един бял (имаше два такива) и един черен чорап и когато му бъде зададен въпросът, ще подръпне леко крачолите на панталона си. И дъщеря му ще разбере проте- ста. Ще разбере обидата, избуяла върху почвата на неуваже- нието. И ще ѝ стане неудобно. Ще се замисли. Ще изпита притеснение, съжаление и готовност за извинение.

А ако не забележи разликата в чорапите? Ако не се сети защо той си придърпва крачолите? Ами няма да си получи парите. Да мисли на следващия и на по-следващия ден. И ако продължава да не се сеща, на третия ден Тилев ще изхвърли цялото бельо от коша на пода, ще вземе два различни чорапа и ще ги сложи демонстративно на масата в кухнята. Ако и това не помогне, неин си е проблемът, да ходи без дневни. Или пък ще ѝ каже да иска пари от майка си. А на жена си... Ще ѝ сложи два различни чорапа на нощното шкафче, до книгата, с която се приспива. Тя ще няма как да не се сети.

Тилев погледна часовника си. Трябваше вече да излиза. Обу два чорапа, които най-много си приличаха по материя и

дължина, облече си риза и панталон и отиде в кухнята. Жена му беше сложила кафе на масата. Поне това!

‒ Хайде, тръгваме! – Тилев глътна кафето надве-натри. – И вземи поне боклука!

‒ Какво значи това „поне“?
‒ Ей, такова! – Тилев отказа да обяснява.
Какво да обясни − че цяла вечност е търсил два еднакви

чорапа ли? Какво означава „глава на семейство“ ли? Да на- прави съпоставка между гръцката, християнската и мюсюл- манската цивилизации по отношение на голотата, бельото и скандалите ли? Жена му щеше да го закове с поглед на до- сада и да влоши още повече скапаното му настроение. Ако пък забие и нотка на презрение, достойнството му съвсем щеше да отиде на кино. После вместо да си гледа работата, ще мисли план за отмъщение, назидание и превъзпитание.

Тилев реши да укроти огъня в себе си. Това също е израз на зрялост. И на отговорност пред семейството, защото ако се развика точно сега, ще предизвика напрежение, криза, а задължение на главата е да овладява трудните психологиче- ски моменти, да търси и намира баланси, да води членовете на семейството към разбирателство и хармония.

‒ Ти вземи боклука! – сепна го жена му. – Днес съм с две чанти, нямам три ръце.

Това отношение също беше достойно за скандал. Мъжка работа ли е да се изхвърля боклук? Обаче! Ще каже нещо остро, жена му ще отговори още по-остро и целият му ден ще се вкисне. А на нея ще ѝ мине за секунди. Ето това гла- вата реши да си го спести.

Тилев реши да накаже жена си с мълчание, взе торбичка- та с боклука и излязоха.

Денят започна.

КУФАРЪТ

Попов отвори багажника и свали куфара. Можеше и да не го сваля. Можеше да изчака шведа сам да си го свали. Куфарът си е негов. Ама не е чак толкова голямо унижение и той да го свали. Все пак е част от домакините. Един домакин може да свали куфара на своя гост просто от учтивост.

Бьоргсон продължаваше да седи на задната седалка и да си пише нещо в бележника. Попов стърчеше до куфара и мислеше усилено.

Бьоргсон е собственик на IT фирмата, в която приятелят му Пенев стана шеф и обеща да го вземе. Поне каза, че ще направи всичко възможно. Трябваше обаче да убеди соб- ственика. Защото на Пенев годините му бяха много. Мно- го-много, петдесет. Ама за IT фирма тази възраст си е стар- ческа. Може би затова Бьоргсон го гледаше снизходително, макар че се усмихваше любезно.

Пенев го помоли да придружи собственика до аерогарата и да се постарае да му направи добро впечатление. Важно било, елементарна психология.

И как да му направи добро впечатление? Докато пътува- ха, Попов се опита да каже няколко умни приказки на дърве- ния си английски. Умни приказки, ама на дървен английски.

Бьоргсон продължаваше да си пише в бележника, а По- пов да гледа куфара. Сваляне на чужд куфар от багажник... Добре, сигурно прави добро впечатление. Още какво? Ще слезе шведът от колата, ще посегне към куфара, а Попов ще го изпревари: „Нека да Ви помогна, г-н Бьоргсон!“. После ще му носи куфара до гишето за чекиране. На шведа ще му стане приятно. Всеки обича някой да му носи куфара. Да, ама Бьоргсон е тежкар. Хем богат, хем тежкар. Може би е тежкар, защото е богат. Може и никакво впечатление да не

му направи, че Попов му носи куфара. Виж, ако грабне да носи куфара на някой бедняк, на стара или бременна жена, на някой незначителен човечец, сигурно ще направи силно впечатление на човечеца. Той не е свикнал, така да се каже, на такова уважение. Тъпото обаче е, че няма никакъв смисъл да се носи куфарът на някой, от когото нищо не зависи.

Попов се замисли. Това е голямото разминаване. Носиш куфара на някого, който е важен, и затова е свикнал да му носят куфара, и не му правиш никакво особено впечатление, въпреки че смисълът да му носиш куфара се състои точно в това да му направиш впечатление. И обратно, хващаш ку- фара на някой селянин и мижитурка, произвеждаш много силно впечатление, но няма никакъв смисъл, защото соб- ственикът на куфара е селянин и мижитурка.

Попов направо се беше сблъскал с философски въпрос за доброто впечатление, куфара и значимостта на собстве- ника. Парадокс някакъв. Даже се сети за книга с логически парадокси, в която се обясняваше, че ако някой винаги лъже, той не може да каже, че лъже, защото казаното ще е истина, а това би означавало, че невинаги лъже. А бе...

Попов се опита да формулира конкретния парадокс тук и сега: значи, ти решаваш да му носиш куфара, за да му на- правиш силно впечатление, защото нещата зависят от него, а той, ако се впечатли, значи нещата не зависят от него, за- щото, ако по принцип е човек, от когото нещата зависят, би трябвало да е свикнал да му носят куфара, и следователно няма как да се впечатли.

Взе да го заболява главата. Бьоргсон продължаваше да пише, ама щеше да свърши, да слезе от колата и тогава... Попов какво прави? Взима му куфара, носи го, а шведът не се впечатлява. Защо тогава му носи куфара, при положение че смисълът на носенето всъщност е да го впечатли?

Май ще го впечатли, ако стои като дърво и изобщо не посегне към куфара. Ако Бьоргсон е свикнал да му носят ку- фара, а Попов не го направи, със сигурност ще го впечатли.

100

Така ще е изпълнил половината задача. Обаче впечатление- то няма как да е добро. А задачата не е просто да го впе- чатли, а да го впечатли положително. Ако задачата е да го впечатли как да е, може да направи куп неща. Например да му се изплези или да си поръча такси и да го остави да си пише, да си мъкне куфара и никой да не го изпраща. Да, но такова впечатляване не върши никаква работа. В смисъл на полезна работа. Тъкмо обратното.

Шведът слезе от колата, погледна Попов и му се усмихна. На Попов му оставаха части от секундата да вземе решение как да направи добро впечатление. С тази усмивка шведът подиграва ли му се? Или му е направило впечатление, че му е свалил куфара? Ако му е направило впечатление, то не може това впечатление да не е добро! Или може? Например впечатлението, че Попов е някакъв слагач, някакъв жалък подмазвач. „Не, не, няма да е така...“ Сега, ако той се е впе- чатлил положително от простото сваляне на куфара, логич- но е това впечатление да се задълбочи, ако вземе куфара и го понесе. Ако се усмихва обаче, защото го е преценил като жалък подмазвач, и ако грабне куфара, това лошо впечатле- ние ще се задълбочи. И какво като се задълбочи? Да не би в неговите очи, в очите на собственика, качеството „жалък слагач“ непременно да е лошо? Може пък, напротив, да е добро? Възможно е даже „жалък слагач“ да е „дървено же- лязо“ за баровеца. Щом си слагач, по определение не може да си жалък. И обратно, ако си жалък, по определение не може да си слагач.

Шведът на превъзходен английски му каза:
‒ Благодаря... извинете... името Ви...
‒ Казвам се Попов, г-н Бьоргсон.
‒ Благодаря, г-н Попов, че ме придружихте до летището.

Впрочем, шофьорът беше достатъчен.
Шведът енергично се наведе и хвана дръжката на куфара. На Попов му призля. Пропусна ли момента? „Лениво

животно, такова!“, помисли си той. Пропусна ли момента, 101

от който зависеше доброто впечатление? Момента, от който може би зависеше неговото назначение.

Бьоргсон се обърна и тръгна. Попов се обърка. Направи няколко крачки след него. Шведът изви назад глава:

‒ Нещо искате да ми кажете?
‒ Приятен полет, г-н Бьоргсон... Приятен полет...
‒ Благодаря Ви, г-н Попов.
Попов се спря. Горчеше му. И го хвана яд, че се сети за

книгата с логически парадокси, което го разсея, обърка и за- бави реакциите му. Това са книгите. Понякога помагат, друг път те провалят.

102

ЦЕЛУВКАТА

Нено Петров седеше на задната седалка на служебния автомобил и чакаше. Шофьорът се беше замотал някъде. Звънна му и чу обичайното „До пет минути идвам!“ Този път Петров не изнервничи.

На час беше от прекрасен рожден ден. Нямаше как да не е прекрасен ‒ стари приятели, чудесни питиета и две китари. И двамата рожденици, близнаци, след втората водка граб- ваха китарите и отнасяха компанията във вълшебен свят, в който тихи и кристални води се редуваха с огнени водопади. Върхът на концерта им беше игрива песен от македонско, която изпълняваха на шест езика ‒ от български и сръбски, през турски и гръцки, до корейски и китайски. Дали корей- ският беше корейски и китайският ‒ китайски, никой не зна- еше. Но произношението им беше така убедително, че никой не подлагаше на съмнение преводите. А песента, изпълнена едновременно на сръбски от единия близнак и на китайски ‒ от другия, направо караше гостите да падат от столовете. Петров се унесе в предчувствието за великолепна вечер.

С периферното си зрение видя как към колата се прибли- жи несретник с блестящи очи и разпъната усмивка, чиито краища май се събираха на тила му.

‒ Здравейте, г-н Петров! ‒ интонацията беше толкова възторжена, сякаш в колата седеше папата, а не обикновен директор на средна фирма. Докато Петров се усети, непо- знатият сграбчи ръката му, провесена от отворения прозо- рец, и я целуна почти страстно.

‒ Как сте, г-н Петров? ‒ от очите му бликаше или радост, или възхищение, или някаква налудност.

Петров издърпа ръката си и се опита да прецени какво се случва. Човекът не беше пиян, въпреки че леко зачервените

103

очи, торбичките и съсухрената кожа не предполагаха трез- веническа отдаденост. Лицето ‒ гладко избръснато, косата ‒ прилежно загладена, както често се нагласяват алкохолици- те, вземащи сериозни мерки да изглеждат свръхпорядъчни. Внушителният зъбен дефицит говореше за занемареност и социално дъно.

‒ Добре съм, а Вие как сте? ‒ Петров се опита да бъде любезен, макар че вкара метална нотка, за да покаже, че об- щуването трябва да спре дотук.

‒ И аз съм добре, приятна вечер! ‒ непознатият се от- дръпна толкова внезапно, колкото бе налетял.

Пак изненада. Такива типове обикновено са досадни. Искат или да ти продадат нещо откраднато, или да им дадеш няколко лева, защото толкова не им стигат за автобус до про- винцията. Естествено, защото са им задигнали портфейла.

Няма такова нещо. Човекът си тръгна, без да поиска как- вото и да е било. „Трябва да е луд!“ ‒ това заключение беше май единствено възможното. Петров порови в паметта си. Да, беше го виждал един-два пъти да говори с портиера на фирмата. Слезе от колата и отиде до входа на двора.

‒ Георги, познаваш ли го тоя?
‒ Кого?
‒ Тоя, дето преди малко се втурна към колата ми. Портиерът, както винаги сдържано усмихнат, се замисли: ‒ Слабо. Понякога идва и разговаряме. Друг път ми по-

мага, като изнасям кашони. Нищо не иска.
‒ Нормален ли е?
‒ Мисля, че е нормален.
‒ Е, как ще е нормален, като ти помага за кашоните,

а нищо не иска?
‒ Той не иска, ама аз винаги го черпя с цигара и му ку-

пувам кафе.
‒ Сигурен ли си, че точно кафе му купуваш?
‒ Шефе, аз за ракия за непознат нямам. За кафе и цигара

имам.

104

Петров се замисли.

‒ Шефе, нормален е, бе! Нищо странно не съм чул от него. Чат-пат си говорим за времето или за политика. Не четял вестници, но гледал телевизия...

Шофьорът бипна ‒ беше седнал зад волана. Петров се качи в колата и потеглиха.

‒ Така-а-а... ‒ Петров провлачи думата.

‒ Шефе, не съм виновен. Ганчев ме помоли да му помог- на. Разместваше някакви бюра...

‒ Няма нищо. Не бързам толкова. Това „Така-а-а“ не беше за теб.

Най-мразеше нещо да не му е ясно. Особено такива еле- ментарни битови ситуации. „Да бе, елементарни! ‒ Петров се почеса. ‒ Идва някакъв непознат, нахвърля ти се, целува ти ръка и нищо не иска! После се оказва, че бил нормален. Да беше опитал да продаде парфюм от 100 лева за 5 лева, ясно. Да беше поискал левче, пак ясно. Той обаче... хили се, целува, пита как си, пак се хили и тръгва. Не може да е нормален... Но портиерът има набито око. Какви ли не са минавали през него. С какви ли не е говорил ‒ от големи началници, през навлеци, до луди. Няма как да сбърка...“

‒ Тошо, ти видя ли онзи, който ми целуна ръка?

‒ Някой Ви е целувал ръка? И какво поиска? Макар че не съм виждал днес някой да целува ръка, за да поиска нещо. Днес направо се иска. В миналото не знам... Виж, мъж да це- лува ръка на жена и да се прави на кавалер или пич, да! Ама мъж на мъж да целува?! Шефе, да не е обратен? Да не Ви е хвърлил око? Или луд или обратен! Няма трето положение.

‒ Айде, гледай си пътя. ‒ Петров отново потъна в ми- словното си судоку.

„Може пък и да е обратен. Ама нямаше маниери на гей. Друго ще да е...“ Само че хипотезите взеха да му се изчерп- ват. „Не е луд, нищо не продава, за пари не моли и не е обра- тен. Друго възможно? Гледал бил телевизия...“ Петров през тази година беше участвал поне в две икономически пре-

105

давания. „Да, но този пияница да се пули на телевизионна икономика, че и да съм му се харесал? Почти невъзможно. Тоя ще иска някакво назначение. Я портиер, я нещо друго. А може да е разбрал, че започваме строителни ремонти в сградата. Може да е строител. Плочкаджия или нещо друго. Или просто хамалин. Утре ще питам Георги дали тоя е пов- дигал въпрос за работа. Ей така, уж случайно...“

На другия ден Петров попита портиера:

‒ Оня, дето вчера ми целува ръката, да ти е казвал, че ме е гледал по телевизията?

‒ Не е.

‒ Да си му казвал, че почваме ремонти и да те е подпит- вал за работа?

‒ Не е.

‒ Мамка му стара! А бе, защо ще ми целува ръка, бе? Дай някакво обяснение. Ти ги познаваш тези лумпени, дето се мотат по улиците и клечат пред входове...

‒ Шефе, какво ти става? Ти от една целувка много си се разстроил.

‒ Не съм се разстроил. Мразя да не мога да си обясня нещата. Особено тези, които се случват на мен.

‒ Ами, направо ще го питам, като намине: „Ти бе, смо- тан, защо целуваш ръка на шефа? Аз не му целувам ръка, че от нея хляб ям, ти търчиш и целуваш!“

Вечерта, щом Петров излезе на двора на сградата, портиерът му махна с ръка отдалеч:

‒ Шефе, преди час беше тук. Питах го. Купил си бил кар- тонче от лотарията. Тия, дето ги търкаш и чакаш да спече- лиш. Вчера ударил 500 лева. Бил на два метра от колата ти. Спомни си, че те е поздравил. Просто си бил първият, който му се е изпречил. Бил обезумял от радост. „Ти 500 лева на куп виждал ли си?“, вика. Та това е!

106

МАЙСТОРЪТ ЛИ БО

В градчето Ван Ди всички познаваха Ли Бо – майстора на музикални кутии. Твърдяха, че славата му се носела на- далеч.

Самият Ли Бо не знаеше тайната на успеха си. Не беше наследил умения нито от дядо си, нито от баща си. Слуша- ше песента на птиците, свистенето на вятъра и шепота на ручеите. Слушаше и пеенето на хората. Дълбоко в сърцето му мелодиите се сливаха и се раждаха нови. Негови.

Известно време помагаше на един майстор на кутии. Учеше се как се прави цилиндър, как се слагат игли, как се изработва метален гребен, как се изпиляват различните зъбци на гребена. После взе да изработва механизма сам. Нямаше наука. Имаше интуиция. Слушаше мелодиите, които избухваха от сърцето му и правеше различни гребени и цилиндри. Беше продал стотици музикални кутии.

По улиците хората му се усмихваха, спираха го, кане- ха го в къщите си, искаха да слушат мелодиите му и да си разговарят с него за тях. Често се съгласяваше. Пиеха чай и слушаха. След това си говореха за пролетни ветрове и зим- ни виелици, за вихъра на препускащи жребци, за грохота на величествени водопади, за писукането на пиленца или за жужене на пчели. Обсъждаха хармонията на света през царството на звуците.

Няколко пъти дори се случи да му целуват ръка на ули- цата. В очите на хората светеха сълзи, устните им шептяха благословии. По-младите се обръщаха след него и дълго го гледаха.

Ли Бо печелеше добре. Това обаче нямаше значение. Опияняваше го обичта на хората, тяхното възхищение и тях- ната признателност. Това беше предостатъчно.

107

Веднъж го спря възрастна жена, усмихна му се и като много други го покани в дома си. Ли Бо прие, както правеше често.

Жената му наля чай и сложи на масата музикална кутия. Една от неговите. Нави пружината и отключи мелодията. Ли Бо притвори очи. Когато ги отвори, срещна един тъжен по- глед. Жената го гледаше топло, но някак строго. Мълчеше. Ли Бо се изненада.

‒ Не ви ли харесва?
Тя продължи да го гледа втренчено и да мълчи.
Ли Бо нищо не разбираше.
‒ Ще си тръгвам...
‒ Почакай! ‒ проговори най-накрая жената. – Харесва

ми, много ми харесва... Но за друго те поканих. Искам да те предупредя. Спестявай пари. Научи се да правиш други работи.

‒ Други ли? Какви други? Аз съм майстор на музикални кутии. Най-добрият!

‒ Научи се да правиш къщи, да произвеждаш храна или нещо друго...

Ли Бо се втрещи. Тръгна си, без да отговори.
Минаха много години.
Бавно, плавно и неусетно продажбите на Ли Бо намалява-

ха. Хората започнаха да губят интерес към музикалните ку- тии. Рядко купуваха. Не му обръщаха внимание по улиците. Не го спираха. Не го канеха вкъщи. Само някои по-възрастни се вглеждаха в лицето му и питаха: „Не бяхте ли Вие Ли Бо? Ах, какво време беше!“ Веднъж един го попита:

‒ Не правехте ли навремето едни прекрасни дървени кончета?

‒ Кончета ли? ‒ На Ли Бо му се плачеше. – Правех пре- красни музикални кутии...

‒ Кутии? Не си спомням... Но лицето Ви ми е познато...

Музикалните кутии не изчезнаха съвсем. Бяха станали обаче съвсем други. Някакво скърцане, пращене, боботене.

108

Сякаш метални пръти се блъскаха един в друг. Или брадви се стоварваха върху ламарини и железни плочи.

Ли Бо не можеше да ги слуша. В тях имаше падение, някаква жестокост. Убийствена дисхармония и агресивна посредственост. Хората обаче ги купуваха, когато изобщо купуваха музикални кутии.

Ли Бо продължаваше да прави своите кутии. Излизаше на улицата и спираше хората, опитваше се да ги заговори, да им пусне музиката. Малцината, които спираха и се съглася- ваха да послушат, след минута-две махаха с ръка и подми- наваха, без да кажат нищо. Други се изсмиваха. Пронизваха го с поглед – гневен или укоряващ, или съжалителен, или просто безразличен. Ли Бо не знаеше досега, че поглед на безразличие може да пронизва. Опитваше се нещо да обяс- ни. Започваше да говори за ветрове, дъждове, водопади и табуни коне. Често това утежняваше ситуацията му.

Спестяванията му свършиха. Ли Бо тръгна да си търси работа.

Естествено, питаха го какво може да прави.
‒ Мога да правя вълшебни музикални кутии...
‒ А да печеш тухли, можеш ли? Камъни да дялаш? Хоро-

сан да бъркаш? Или да готвиш например?
Веднъж попадна на дебел пуяк, който поиска да чуе му-

зиката му. Ли Бо му пусна една от своите кутии.
‒ Лиготии... ‒ намръщи се Шишкото. ‒ Направи нещо

ударно, стряскащо. Което да разтърсва.
Ли Бо си тръгна потиснат. Сигурно можеше. Върна се в

къщи. Реши да опита. Интуицията му показа как да изпили зъбците на гребена и какви игли да сложи на цилиндъра. Нави пружината. Пусна кутията. Трион застърга, чукове заблъска- ха. Ли Бо запуши ушите си. Стана и изрита кутията толкова силно, че тя се блъсна в стената и се разпадна на части.

Ли Бо беше вече възрастен. Трябваше обаче нещо да пра- ви. Трябваше да се храни. Потърси стари приятели. Плака. Моли им се да помогнат. И те помогнаха.

109

Заведоха го при млад намахан господин, казаха прекрас- ни неща за Ли Бо.

Младият господин го взе на свой строеж. Дадоха му парче ламарина и две палки. Наредиха му да минава покрай работниците и да удря ламарината равномерно. Този ритъм повишавал концентрацията. Работата вървяла по-добре. Ли Бо издържа седмица. Хвърли ламарината и си тръгна, дори без да се обади.

Намери работа в една пекарна. Изгониха го на десетия ден, след като на два пъти прегори хляба.

Хвана се в майсторилница за надгробни паметници. Уж тръгна добре, но веднъж, както пренасяше една мраморна плоча, се спъна, падна, плочата се удари в остър камък и се счупи. Изгониха го. Преди да му посочи вратата, майсторът му каза: „Човек трябва да може да прави нещо. Явно си си загубил целия живот. Мързелът се плаща, старче“.

Един ден Ли Бо изкопа малко гробче в края на града и погреба музикална кутия.

Няколко години се препитаваше с просия. Когато умря, градската управа пое разноските за погребението. Сложи и скромен надгробен камък с надпис: „Тук почива Ли Бо. Па- метникът е дар от неговите съграждани.“

С разкривени букви някой беше дописал: „Чиято щедрост към безделниците е безкрайна“.

110

ДИНЯТА

Един приятел ми подари диня. Ей така, купил една за себе си, купил и за мен.

Сложих я в кухнята. Реших да я нарежа сутринта за за- куска.

Сутринта не ми се ядеше диня. Може би за вечеря. Диня, хляб и сирене – класика!

През деня, като се сещах за динята, ми ставаше хубаво. Подарък. Приятелят ми, както си пазарува, се сеща за мен. Нищо и никакъв жест, ама жест. Малко му трябва на човек, за да му стоплят душата.

Когато се прибрах в къщи, влязох в кухнята. Динята си стои там и чака. Да, ама не ми се яде диня. Направих си салата с домати и лук. Динята – утре за закуска.

На сутринта влизам в кухнята и гледам: на видно място – диня. Да я разрежа? По-скоро не. Мястото ѝ обаче не е там. Взех динята, занесох я на балкона и я сложих на масичката.

На другата сутрин, щом отворих очи, се сетих за динята. Отидох на балкона, за да я видя. Стоеше си на масичката и чакаше някой да я среже. „Чакаше“ ли?

Глупости, една диня не може да чака. Тя няма душа. Зе- ленчук някакъв. Не, по-скоро плод... Ха сега, де!

‒ Скъпа, динята плод ли е или зеленчук?
Жена ми ме погледна отегчено и измърмори:
‒ Май е плод.
‒ И защо е плод?
‒ Не мога да ти кажа, така ми се струва...
Влязох в Уикипедия. Чета – динята била „плодов зелен-

чук“. Ново двайсе! Впрочем, няма значение – и плод да е, и зеленчук да е, динята не може да има очаквания. Няма душа.

111

През следващите дни, не знам защо, сутрин първо отивах на балкона, за да видя динята. Кога да я разрежа? Ама като я разрежа и изям, вече няма да имам подарък диня. Някак си не ми се искаше да унищожавам подаръка. Все едно да по- сегна на едно добро отношение, на едно внимание, на една приятелска обич. А какво ще ѝ стане, ако си стои там? Си- гурно ще презрее. „Месото“ ще пожълтее, ще се разкашка... А откъде знаеш, помислих си.

Усетих се, че всъщност нищо не знам за дините. Толкова дини съм купувал, толкова съм разрязал, а нищо не знам за тях. Почуках я. Издрънча на кухо. Значи е зряла. А ако я оставя цяла седмица на балкона, ще започне ли да дрънчи на по-кухо?

В следващите няколко дни, освен че най-напред отивах да видя динята, задължително я почуквах. Опитвах се да разбера дали днес дрънчи на по-кухо от вчера. Разлика оба- че не намирах. Може би презрява по-бавно. Колко по-бавно?

През деня, докато бях на работа, често се сещах за диня- та. Влизах в интернет и прочитах по нещо за дините.

Вечер спирах до нея и я гледах. Сутрин я почуквах. Само сутрин. Вечер просто я съзерцавах. Зелена кротка топка с бели ивици. Красавица! Едва ли е подозирала, че толко- ва дни ще стои на един балкон и нейният стопанин ще ѝ обръща такова внимание, сутрин с почукване, вечер със съзерцаване.

След две седмици реших изобщо да не я разрязвам. Нека си стои. Да си презрява. Даже ми хрумна, че заедно ще ос- таряваме. Е, тя по-бързо от мен, но какво значение има ско- ростта? Процесът е един – остаряване и изкуфяване. Динята от прост подарък взе да се превръща в символ на живота и на неизбежното остаряване. А как ли умира една диня? За човека знам – спира да диша и да се движи. Просто не мърда. Виж ти, тя, динята, и сега не мърда, ама още е жива. И впрочем как се разбира, че една диня е умряла? Въпросът беше интересен. Интересен и труден.

112

Една вечер, като се прибрах от работа, отидох на балко- на, но динята я нямаше. И таз добра!

‒ Къде е динята?
Жена ми показа една тава, пълна с парчета диня.
Е, не трябваше така ненадейно, без да ме подготвят, без

да питат.
‒ Не-е-е!

113

ЛЕЧИТЕЛИ

Болките в гърба се усилиха. Включих се в програма за рехабилитация с десет масажа.

Масажистът Наско беше абсолютно сляп.

Строен млад мъж, с големи черни очила, грижливо сре- сана коса назад, енергичен и приветлив.

Когато започна масажа, затананика някаква мелодия с народни мотиви, плавна, спокойна, отпускаща, унасяща. Бавна река, дълбока вода, затворила в себе си тихата мощ на силна енергия. Пръстите му следваха ритъма ѝ.

На другия ден с масажа тръгна същата „бавна река“. Бях леко озадачен – правили са ми масажи, но никога с акомпа- нимент.

Следобяд позвъних на мой познат, диригент, и му разка- зах за Наско. Изтананиках каквото бях запомнил ‒ ако може, да ми каже откъде е.

‒ Не личи да си с гениална музикална памет... Я пак! Повторих.
‒ Не съм много сигурен, но мисля, че е Петко Стайнов,

„Ела се вие превива“. ‒ Благодаря.

На третия ден. Наско сложи ръце на гърба ми и подхвана познатите мотиви.

‒ Извинете, тази мелодия не е ли от Петко Стайнов? ‒ От него е. Ти музикант ли си?
‒ Не... И защо я тананикате, докато ме масажирате? Не отговори веднага. После прошепна:

‒ Двама слепи заедно лекуват по-добре от един...

114

НАШАТА ВИТОША

Погледнах Витоша през балкона – потопена в гъста пара, сериозна и малко навъсена. И такава я обичам. Облякох се спортно, метнах раница и тръгнах. Отидох до Симеонов- ския лифт – не работеше.

Добре де, ще потърся някоя пътека. Важно е да стъпя на зеленото ѝ. Тя е щедра – и на върха и в най-ниското. Опи- тах се да пробия вдясно от лифта. Огради, огради, огради... Тръгнах по пътя надолу и влязох в квартал Симеоново. Ка- теря малки улички. Тъкмо си мисля, че ще вляза в планина- та, и бам! – ограда! Сляпа улица. Втора, трета...

Разглеждам някаква къща. Куче с благородна осанка чак се задавя да ме лае. Пази стопанството. От мен го пази. Тръгвам нагоре. Друго куче, легнало по средата на улица- та, ме гледа втренчено. Май не е вързано. Още две-три мои крачки, и то се изправя леко и настръхва. Започвам с кожата си да усещам колко е свещена частната собственост. Едно е да четеш книги и да го научаваш с ума си, друго е да го разбираш чрез кожата си. И оттук няма да стане.

Намирам друга малка уличка, стръмна, започвам и нея да катеря. На едно място отново спирам, за да си почина. Гледам, на дувара до мен, табела – „Не спирай, пречиш на гаража!“. Тръгнах веднага. „Кой съм аз, че да преча на га- раж, бе?“.

Поемам обратно. Опирам се на оградата на някакъв дворец. Ей така, малко да отдъхна и да разгледам. Поредно куче, този път вързано, съобщава за моето нахалство. Дере се. Махам му с ръка, усмихвам му се, правя физиономии. От някаква будка излиза старец и се вторачва в мен. Усмихвам се глупаво и на него, и с жестове се опитвам да покажа, че се радвам на кучето – много е сладко. По погледа на стареца

115

разбирам, че не трябва така – кучето също е свещена частна собственост, няма какво да го зяпам. Тръгвам. Симеоново ме изплюва на Околовръстното. Вървя по него. Гледам от- ляво Витоша – мрачна и недостъпна. Днес май няма как да се докосна до нея.

Магарешки бодил, голям, леко изсъхнал, снимам го на фона на Витоша. Все е нещо. Гледам в краката си охлюв. Милият... Не знам защо, но изпитвам желание да седна до него, да се смаля, много да се смаля и някой да ни снима. Аз и той – на Околовръстното, в полите на Витоша.

116

СЛЕПИЯТ И ГЛУХИЯТ

Слепият и глухият живееха на един етаж. Събираха се от време на време, общуваха. Слепият бавно и изразително артикулираше думите, а когато другият имаше проблеми с разбирането, използваше жестомимичния език. Специално го беше научил. Глухият говореше, но когато другият има- ше проблеми с разбирането, използваше брайловото писмо. Специално го беше научил. Общо взето се разбираха.

Слепият:

‒ Съжалявам те, братко, че не можеш да чуеш музика- та. Музиката е най-великото достижение на човечеството. Цялата човешка история, цялата човешка душевност, цяла- та човешка възвишеност са събрани в музиката. Всичко е музика. Светът е музика. Не само това, което е създадено за човешките инструменти. Ромонът на потока, свистенето на вятъра, оглушителният тътен на гръмотевиците, жуже- нето на пчелите, плясъкът на вълните, детският смях... А човешкият глас? Няма как да разбереш човека, ако не чуеш гласа му. Всичко може да изрази този глас ‒ радост, скръб, щастие, омраза, любов, завист, презрение, надменност, роб- ство. Всичко...

Глухият:

‒ Винаги ми се насълзяват очите, когато си помисля за теб, братко мой. Извинявай, но нещастието ти е пълно. Светът е цветове. Светът е светлина. Пурпурът на изгрева, когато денят се събужда; лавата на залеза, когато денят зас- пива. Нежно зеленото на никнещата трева, матово жълтото на окосената трева. Знаеш ли, без цветовете и светлината не можеш да разбереш, нито раждането, нито смъртта. Живота не можеш да разбереш. Бликащата радост на пролетта, кога- то светлина залива света и прави всичко ярко, свежо, младо

117

и жизнено... Зрелият и меланхоличен килим на есента, из- тъкан от всички цветове и всички техни нюанси – кафяво жълто, пурпурно червено. Тюркоази, сапфири и рубини на- всякъде ‒ по дърветата, по земята, на небето.

Слепият:

‒ Светлината е абсолютно нищо. Пълна заблуда. Цвето- вете са поквара, която ви откъсва от истинския живот, от ис- тинския свят. Светлината е това, което парализира мозъците ви... А и какво друго ви остава, след като не можете да се докоснете до божествеността на музиката, до вълшебството на звуците? Диктатурата на светлинните образи унищожава всеки кълн на човешкото в душите ви.

Глухият:

‒ Звуците и музиката, вашата какафония е абсолютно не- щастие за човешкия род. Вселенско проклятие. Тоталната лъжа на свят, потънал в мрак. Мракобесие... Няма истина в мрака, няма живот в мрака. Живеете опипом, разтворени в скрибуцането на вашата измислена вселена. А как да бъде иначе? Как? След като са ви склопени очите за божествено- то слънце и за вълшебните звезди? Тиранията на бъркоча от звуци изцежда всяка надежда за душевна хармония.

Слепият:

‒ Уж си интелигентен човек, братко мой, а в каква бездна от заблуди си хлътнал. Скатове сте вие, плоски, заврени в тинята, морскодънни скатове!

Глухият:

‒ Главата ми не я побира твоята мрачна безпросветност, братко мой. Прилепи сте вие, пещерни вампирясали прилепи!

В съседен блок през една улица живееше друг слепец. Слепият скочи и тръгна към него.

В съседен блок през друга една улица живееше друг глух. Глухият скочи и се запъти към него.

Кварталът потъна в хармония. 118

МИСТИКА

119

120

ТРЕТОТО ОКО

Стига с тези книги за Третото око. Практика ти трябва. Пристъпѝ към отварянето му. Чел си какъв ще бъде ефек- тът. Ще станеш наблюдател на собственото си съществува- не. Каквото и да се случва, теб няма да те засяга. Защото ще бъдеш просто свидетел. След това ще можеш да четеш чуждите мисли. Още малко усилия и тренировки, и ще мо- жеш да направляваш чужди мисли и поведение.

Знаеш, че всъщност Третото око се намира в епифизата. А тя е между двете мозъчни полукълба, точно зад между- веждието.

Ако си възрастен, трябва да положиш усилия да декал- цифицираш епифизата. С годините тя натрупва калций и Третото око стои здраво затворено.

И така – пречистване на епифизата.

Най-напред спираш да ядеш халогениди – съединения на флуор, хлор и бром. Епифизата много обича халогени- дите и силно ги привлича. Лиши я от тях. Спираш всичко, което е с много калций. Забравяш за млякото и сиренето. Избягваш чешмяната вода, заместваш я с тази от магазина, по възможност с „Девин“. Лишаваш се от всичко, в което има живак. Имай предвид, че живакът се среща най-много в риба тон, риба меч, треска, мерлангуса и щука. Махаш от менюто си пестицидите, подсладителите, алкохола, ка- фето и цигарите. Включваш масирано органично олио от риба скат. Много черен шоколад. Много лимонена кисе- лина – сутрин по три супени лъжици или по седем лимо- на. Не дръж лимоните в порцеланови съдове. Съхранявай ги в щайги от дъб. Дъбът като многовековно дърво помага за появата на мистични преживявания. Чесън, чесън и пак чесън. Яж диметил сулфонил и метил-сулфонил-метан.

121

Те съдържат необходимата сяра. Масло от риган и много йод.

Щом свикнеш с диетата, започни сутрин петминутка със специални упражнения за активиране на Третото око. Затва- ряш очи и се концентрираш между двете вежди, точно по средата. Съсредоточаваш цялото внимание. Епифизата мно- го обича вниманието. Никоя част от тялото не обича толкова вниманието. Стой така пет минути. Това време е достатъч- но, за да има ефект концентрацията на двете ти затворени очи върху Третото око, което още не е отворено.

След няколко седмици си готов.

Наблюдавай как се случва най-лесното – да бъдеш свиде- тел. Наблюдаваш се. Изплува някаква тревожна мисъл. Ти я гледаш. Каишка като на кученце ѝ връзваш и я разхождаш. Даже се забавляваш. Мисълта ще се подразни, ще започни да нервничи и накрая ще си тръгне. После идва друга – още по- мръсна, страховита. Тя се опитва да те сграбчи, да те изкорми от притеснения, с примка да те удуши. Към нея се прибавят други – искат да те влачат, да те въртят, да те подхвърлят, в стени да те праскат. Ти обаче си потънал в себе си, стъпил си на здрава почва и им гледаш сеира. Те са си те, ти си си ти. Изобщо не те засягат. Камо ли да те влачат, притискат и изстискват. Да си отворил Третото око, значи преди всичко да не ти пука, когато си най-нещастен. Ако си нещастен, но не ти пука от това, ти си направил първата крачка към Про- светлението.

Същото отношение трябва да приложиш и към всичко с табелата „щастие“. Идват мисъл и чувство, които те тласкат да станеш доволен, удовлетворен, приповдигнат и прочее. Наблюдаваш ги. Не им позволяваш да те докоснат. Ще питаш „Защо?“. Ще кажеш, че това е хубаво, и е тъпо да не му се отдаваш. Тъпо е, обаче ако се отпуснеш и се предадеш в плен, Третото око ще се затвори, и после като дойдат страховитите мисли, няма да можеш да не ти пука. И така, когато се чувст- ваш щастлив, трябва това да ти е абсолютно безразлично.

122

Когато постигнеш да си свидетел на всичко, което се случва в теб, Третото око се отваря още по-широко и ти пре- минаваш на следващ етап – да четеш мислите на другите.

Само не се стъписвай! Толкова простотии ще прочетеш – че си прост, нахален, некадърен, завистлив, егоист, нагъл и прочее. В такъв момент включваш първото постижение – ставаш свидетел и престава да ти пука.

Може да се случи и обратно. Да прочетеш, че си мил, умен, съобразителен, талантлив, въпреки че това се случва значително по-рядко. Ако хората знаят, че им четеш мисли- те, може и по-често да си го мислят, защото я си шеф, я си родител с пари, я си клиент. Те обаче не знаят. Ако все пак попаднеш на такава ситуация, не се поддавай. Бъди свиде- тел! Ако ти стане хубаво, значи нещо куца в тренировките, в умението. Защо трябва да си безразличен – виж обясне- нието за щастливите мисли и необходимостта да не им се обръща внимание.

Следва най-трудното и последно – да караш хората да мислят и да правят това, което ти искаш.

Ако си социално ангажиран, мини направо на геополи- тическо ниво. Срещни например Путин и Обама. Накарай ги да си организират съвместен банкет. А сега направи след- ното. Гледал ли си американския филм „Сталин“? В него Хрушчов играе до Сталин казачок, и като приклекне, Ста- лин му излива шампанско на голата глава.

Какво ще поискаш, зависи от твоята оценка за тези две личности. Имам предвид Путин и Обама. Можеш да накараш Обама да играе казачок, а Путин да му излива шампанско на къдравата императорска глава. Можеш и обратно – Путин да играе казачок, а Обама да му излива шампанско на русата евразийска глава. Аз лично предпочитам първото. Такива са ми геополитическите възгледи – при тях Обама трябва да играе казачок, а Путин да му излива на главата шампанско.

Най-интересното е, че и при двете събития може да се очаква един и същ глобален ефект. Еднополюсният свят ще

123

разбере, че все някога другите ще разливат шампанско за не- гова сметка. Или кандидат-организаторът на многополюсния свят ще разбере, че трябва да мине време, преди Империя- та да спре да разлива шампанско за негова сметка. Всички може би ще проумеят, че е по-добре да се играе казачок и да се разлива шампанско, отколкото и единият, и другият да се въоръжават безкрай. Накратко, еднаквият глобален ефект се състои в това светът и в двата случая да започне да разбира, че трябва да наблегне по-скоро на танците и шампанското, отколкото на геополитическото зъбене, извиване на ръце и трошене на гръбнаци.

След като постигнеш такова отваряне на Третото око, че да предизвикваш промени в поведението на глобално рав- нище, заеми се с по-лесни неща. Например накарай само с мисъл децата ти да изхвърлят боклука или жена ти да тръгне навреме, защото на нея все не ѝ стигат някакви десетина минути.

Някой ще оспори, че неправилно съм подредил нещата. Някой ще каже, че трябва да се върви от лесното към труд- ното, а не обратно. Абсолютна заблуда. Когато постигнеш трудното, лесното става още по-лесно, а ако постигнеш лес- ното, нямаш никакви гаранции, че трудното става по-малко трудно.

Това обаче е истина само ако си успял да си отвориш Третото око.

124

Ето го!

ПРЕДДВЕРИЕТО

Той. Влиза в стаята ти или те среща на улицата, или те вика в кабинета си. Той е един от тях. От тези, които те из- правят на нокти. От които те свива стомахът. От които на- стръхваш в очакване на напрежение, гняв или унижение. От тези, които, ако бяхте животни, щеше да се нахвърлиш и да го захапеш за гърлото.

Не можеш да избягаш, не можеш да се скриеш. А и тряб- ва да бъдеш любезен. Или най-малкото учтиво сдържан. По десетки социални причини.

Какво правиш? Гледаш уж спокойно и чакаш той да ско- чи с ботуши в душата ти. Да каля, да тъпче, да рита. Дори леко се усмихваш. А предвкусваш десетките тояги на голо.

Не е задължително той да е груб, да е нагъл, да е де- мон. Възможно е ти, щом го видиш, да ставаш беззащитен, хиперчувствителен, раним. Като дълбока кожна рана спря- мо няколко прашинки сол.

Направи следното. Представи си как му слагаш ски. Добре ги вържи. Яко ги стегни. Избери за ските някакъв приказен цвят. Вземи цвят от тези приказки, в които всич- ко е възможно. Например цвят на син залез (както било на Марс). Или цикламено зелено. Или рубинено жълто. Или изумрудено черно. Ако не можеш, тури им цвят, който не обичаш. Или ти е безразличен. Аз например съм безразли- чен към виолетовото.

Сега си представи, че душата ти е езеро. Измисли някакво заклинание, с което укротяваш ветровете. Тези, които бръч- кат, пенят и завихрят водата на езерото. Укроти повърхност- та. След това нагнети въздушна възглавница над езерото.

125

Плътна, непреодолима възглавница. Увери се, че всичко е готово.

Сега пусни този със ските над душата си. И му гледай сеира. Скача той, натиска възглавницата, иска да я пробие, иска да стигне до водата. Не успява. Лицето му е изкривено, зачервено. Иска човекът да пробие повърхността на езеро- то, да размъти водата, да я разплиска, да я изпари или да я превърне в лед. Няма как обаче! Възглавницата го пързаля, подхвърля, премята. И ти го гледаш.

Внимавай само за цвета на ските. Да не би автоматично да придобият твой любим цвят. Това е опасно. Цветът и по- върхността на езерото ще започнат да се привличат и това може да доведе до пробив във възглавницата. Провери и закопчалките. Трябва да си сигурен, че няма да се разкачат.

Този скиор, този спортист иска нещо, което няма да по- лучи. И на теб ти става забавно. Присъстваш на състезание с един състезател. Той се състезава със стихиите, с природ- ните закони, не с теб. Няма как да спечели. Той обаче не знае това и натиска, скача, натиска, скача. Остави го, не му помагай, не му и пречи!

В един момент ще почувстваш как пред теб се разтваря едно преддверие. Ти стоиш в пространство, от което можеш да тръгнеш към спокойствието, равновесието, забавление- то, празничното настроение, дори щастието. Преддверието не е самото спокойствие и всичко друго изброено. То обаче е покана, предпоставка, шанс, мост. Просто преддверие!

Ако успееш, след това даже ще искаш да срещаш ТОЗИ. Той ще е проверка за твоята способност да укротяваш повърхността на своята душа езеро. Велика способност! Това да постигнеш в живота, постигнал си всичко.

И помни, този човек, тези хора, са ти помогнали да бъдеш на прага на щастието. Какво друго заслужават, освен огромна благодарност.

Бъди им признателен. От цялото си сърце, от цялата си душа. От цялото си езеро.

126

ИГРА С ИЗКУШЕНИЕТО

Какво е да си изкушен?

Да си изкушен, само на пръв поглед изглежда елемен- тарно състояние. Да си изкушен, е връх на еволюцията. За растенията няма изкушения. За животните няма изкушения. Еволюцията е работила стотици милиони години, докато създаде изкушението.

В случая няма значение какво е то – цигара, шоколад, чашка, пържола, излежаване или нещо друго. За да има из- кушение, трябва да са налице силно „за“ и силно „против“ определено действие. Изкушението раздвоява психиката, противопоставя една част от нея на друга. Изкушението е първата създадена арена за вътрешна борба.

Когато изпиташ изкушение, направи си експеримент.

Седни удобно, осигури си тишина и потъни в себе си. Сега застани на „правилната“ страна. Обещай си след сеан- са да не посегнеш към изкушението. Обещай си да бъдеш твърд, силен и издръжлив. Представи си как след минути стоиш срещу изкушението и го наблюдаваш презрително и победоносно. (Ако изкушението е излежаване, гледай пре- зрително леглото.) Ще успееш да победиш привличането. Ще успееш да устоиш. Ще бъдеш като скала. Ще бъдеш като железен воин. Обещай си го! Даже се закълни! Изчисти раз- двояването, противостоенето, борбата. Стани монолитен. Ето след малко, след няколко отделени минути, ще станеш и ще бъдеш пълен господар над себе си.

Сега, ако си бил със затворени очи, а това е препоръчи- телно, отвори ги. Стани. Ако изкушението има предметен образ, посегни към него. Престъпи клетвата си. Направи на пух и прах обещанието си. Запали си цигара или си сипи чашка, или се заври в хладилника...

127

Няма друго същество, освен теб – човекът, който да е способен да вземе някакво решение и след секунди да на- прави точно обратното. Няма. Това е трошене на вериги, разкъсване на усмирителни ризи. Трошене, защото всяко самозадължаване е самонатикване в ъгъла, самопоробване. Кажи „Майната му!“ на обещанието и почувствай свободата. Това те прави част от духовно измерение, което е по-близко до божественото, отколкото до природното.

Кой може да прави каквото си поиска и да не му пука? Само боговете! Виж старогръцката митология, надникни в писанията за ведическите богове, зарови се в Библията. И изпитай гордост. Гордост от това, че не си роб на някак- ви дълбокомислени разсъждения, примитивни страхове, маниакални желания и тиранични предразсъдъци.

Препоръчително е дори да усложниш нещата. Връщаме лентата назад – в момента между отварянето на очите и по- сягането към изкушението. Погледни в себе си! Виж дяво- лът и ангелът как се измерват с поглед отгоре до долу, как се ежат страховито един на друг, после как се хващат за ръце и започват да танцуват. Най-добре е да си представиш ча-ча, куик степ или фогстрот. От време на време те те поглеждат и всеки от двамата се моли да го предпочетеш. Молят ти се! Ти ги наблюдаваш отвисоко и още не си решил кого да посочиш. Ти си над тях, ти си техен владетел!

Утре го направи пак. Вдругиден пак. Струва само някол- ко минути на ден. И след няколко дни ще те напуши смях.

И ако те напуши смях, не го сдържай. Залей се от смях! Задави се от смях! И тогава ще постигнеш, макар и за секун- ди, най-великата, най-божествената комбинация – свобода плюс смях, игривата свобода, освободителния смях. Сега, в която и посока да тръгнеш, ще бъдеш Господ(ар). Свобо- ден и избиращ. Избиращ и забавляващ се.

Опитай!

128

ПЪТУВАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

На 50 години си.
Направи си пътуване във времето.
Организирай един ден, в който да си сам.
Когато се събудиш, сто мисли ще нахлуят в главата ти:

трябва да направя това, трябва да направя онова...
В този момент започни пътуването.
Представи си, че всички тези мисли са от миналото. Все

едно са отпреди 20 години. Просто си ги сънувал. Сън, който те е върнал с две десетилетия назад. Сън, пълен със стари ан- гажименти, притеснения, страхове и радости. Случва се чо- век в сънищата да се връща в миналото. На всеки се случва. Даже често.

Замести тези мисли с нови. С мисли на 70-годишен. Въображението е на ход! Конструирай!

Отдавна не работиш. Децата са големи, отлетели птици. Нямаш ангажименти. Ще станеш, ще пиеш кафе, после ще решиш какво още да правиш. Ще четеш книга. Ще чакаш на гости стар приятел. Ще готвиш. Ще поправяш развален уред. Ще гледаш телевизия.

Стани и тръгни към огледалото. Като го наближиш, за- твори очи, застани пред него и си представи как би изглеж- дал след 20 години. Защо да заставаш пред огледалото, след като ще мижиш ли? Защото така образът ще бъде по-ярък. Проверено е. Не отваряй очи, защото ще провалиш пъту- ването.... Много повече бръчки, естествено... Цветът на ко- сата... По-малко блясък в очите. Ако си мъж, количеството коса... Ако си жена, виж шията, виж гърдите... Не отваряй очи! Напълни образа! Трябва да бъде конкретен, жив. Така както в сънищата образите могат да бъдат конкретни, живи и пълни.

129

Напусни огледалото!

Седни някъде – в кухнята, на дивана в хола, няма значе- ние. Погледни ръцете и затвори очи. Ръце на 70-годишен. С кафяви точици... С физическия образ дотук.

Ще нахлуват мисли, ангажименти, притеснения на 50-годишния. Отпрати ги: „Стига с този сън! Не мога цял ден да сънувам миналото!“. После ги върни, но вече като спомен. Спомен отпреди 20 години: „Сякаш вчера беше!“. Не се съпротивлявай, дай воля на всичко, което ще влезе в главата. Наблюдавай го. Наблюдавай тези спомени, далечни, но ярки. Всеки има ярки спомени, дори от ранното детство.

Би ли променил нещо, ако някой вълшебник те върне с 20 години назад? Би ли започнал да правиш нещо ново? Та пред себе си имаш толкова много години! Да учиш език? Да учиш класическа китара? Да се заровиш в слабо позната от теб област – история, физика на Космоса, математическата безкрайност, логика, литература... Систематично, всеки ден по малко, или по много, за 20 години такива приключения би си доставил! Или спорт?

„Та кой почва да спортува на 50?“. Всеки ден или лицеви опори, или разходка в парка, или плуване. С всяка седмица леко ще увеличаваш натоварването. С всеки месец ще на- мираш (крадеш?) все повече време за това. Още пет минути повече, още десет минути повече...

Преди 20 години си започнал нещо. Постепенно си го превърнал в неотменна част от всекидневието. Превърнал си го в част от себе си.

Остави да изплуват притеснения и тревоги на 50-го- дишния. Как ги преценяваш сега? Като съдбоносни или като смешни? Може би са били съдбоносни. Сега обаче са забавни.

Изпий си кафето. Или си сипи едно питие. Вземи книга и полегни на дивана. Това е една много, много стара книга. Човек понякога чете много стари книги. После си пусни филм. Човек понякога гледа много стари филми. А някои

130

са вечни. Гледал си ги като дете, сега пак ти е кеф да ги гледаш.

Нека денят мине така. Бъди в сън. От време на време обстоятелствата ще го прекъсват, мисли и чувства ще искат да го анулират, но ти се връщай в него. Нещо те изважда от съня, ти се връщаш. Нещо ти казва, че си губиш времето, че се занимаваш с глупости, но ти отхвърляш оценките и продължаваш. И така до вечерта. Легни си и заспивай!

На сутринта се събуждаш и – о, чудо! – „Аз съм на 50 години! А вчера бях на 70! Сега ли сънувам? Преди ли съну- вах?“. Не са сънища...

Просто съм се върнал във времето. Чудо е станало. Защо пък чудо? Квантовите физици твърдят, че пътуването във времето теоретично е възможно.

„Сега имам пред себе си 20 години. Непокътнати! Колко неща от днес мога да започна? Едно пътуване до 70, в кое- то толкова прекрасни неща ще открия. Толкова прекрасни неща ще трупам ден след ден!“.

131

ЗАХЛУПЕНАТА ЧАША

Време за лягане. Напълних чашата и отидох в спалнята. Изпих водата и захлупих чашата на нощното шкафче. Муш- нах се под завивките. Загасих лампите. Защо я захлупих ли? Древен източен ритуал.

Защото е възможно тази нощ Черният ангел да дойде и да ме отведе със себе си. Без симптоми, без подсказване, без предупреждение. Най-добрата смърт. Най-щадящата. По- милван си от съдбата да не очакваш месеци наред грозния край на фатално заболяване. Помилван си да не изживееш ужаса на секундата преди смъртоносната катастрофа. Или минутата, когато дробовете ти се пръскат, но нямаш сили да покажеш глава над водата. Или когато последните сили на дълбоката старост бият камбаната за края.

И така. Представям си как тази нощ Черният ангел идва. Смята да ме изненада, но няма да може. Аз знам, че ще дой- де. Затова изпих водата до дъно и захлупих чашата. Захлуп- ването означава прощаване с живота.

Три са вариантите за „след това“. Религиозен, неутрален и атеистичен. При първия ме чака Рай или Ад, при втория ме чака Прераждане. При третия Черният ангел е просто ме- тафора на окончателния Край.

***
Ако са верни представите на християнството и на ис-

ляма, този ми земен живот е единствен. Благодаря! Много добро видях, много любов срещнах, макар че невинаги ги ценях. Сега ги ценя. Връщам се мислено и отново прежи- вявам конкретни добрини и конкретни любови. За мъките, тъгите и страховете няма да мисля. Били, каквито били. Без тях не може. Както денят не може без нощта. Сега ще заспя

132

и ще приключа. Ще ме отведат, ще литна и ще получа това, което съм заслужил.

Раят... Той ли ми е отреден? Ще натежи ли доброто, кое- то съм правил? Вярвах ли достатъчно? Ако вярата в Бог като конкретно същество е решаващият „билет“, спукана ми е работата! Няма обаче да е честно. Възпитанието, средата, в която съм живял... За всичко ли нося персонална отговор- ност? Не е възможно. Сигурно „делата“ са решаващи. Дано! Абе, какво „дано“? Да не би да си мисля, че белите камъчета в торбата на моя живот са повече от черните? Не знам... Там, горе да преценяват! И какъв ще да е този Рай? Градини, свет- лина, химни...? Много е земно, твърде е примитивно... И откъде тяло, което да се разхожда в някакви градини? Нали тази нощ умирам, заравят ме и край с тялото... Може би ня- какво ново, ефирно. Лекичко, прозрачно, подскача си новото ми тяло в градините... И защо ще са тези плодни дръвчета? За да ям плодове? То, ако ям, тялото ще трябва да е подобно на това, което оставям тук. Няма да е така. Измислили са го древните, за да бъдат конкретни, образни, разбрани. Че как да обясниш на простите хора Рая? Човекът например една книга не е прочел, почти няма абстрактно мислене, как да му разкажеш за Рая? Как да го съблазниш, как да го мотиви- раш да прави добри неща?

Разправят, че в Ада на чукчите изобщо няма огън. Има лед, ужасен лед... Сигурно в техния Рай има огън. Да се греят. Само че няма как да има сто вида Рай! Един за поляр- ниците, друг за пустинниците, трети за умерения климат... Няма да е така. Това с градините, „реките, които текат под тях“, както казва Коранът, ще да е метафора. За по-простите.

Раят ще е някакво състояние. Пребивава душата някъде и ѝ е хубаво. Много хубаво. Стои си в райски екстаз. Опия- нява се от вселенска любов. Би трябвало да е нещо такова... И ще бъде безкрайно! Само че това няма ли да ми омръзне? Когато пребиваваш дълго време в някакво добро чувство, то би трябвало да се притъпи. Да не те радва толкова. Даже да

133

ти стане досадно. Ама това си е излизане от Рая! За такова нещо никъде не се говори. Сигурно душата без тялото ще има различна чувствителност, различно себеусещане? Да бе, различно, като че ли не си познавам душата!...

Адът... Ами, ако него съм заслужил? Разбрахме се – щом няма да има градини и плодни дръвчета, значи няма да има казани, катран и дяволи, които с вили да ме натискат, когато си подам главата... Сигурно и това са образи за необразова- ните, за простите. И това ще е метафора.

Виси някъде душата и се измъчва. Скръб, мъка, завист, комплекси, разяждаща алчност, грандиозно чувство, че ма- щабно си прецакан... Това по-лесно си го представям. По- знато ми е. Значи с Ада ще сме на ти. Само че вечно... И тук, за разлика от райското вдъхновение, няма как да се притъпи. Някой да е свикнал със скръбта или с чувството, че е гнида? Когато свикне, това вече не е скръб. Тя си е тръгнала. Нещо като излизане от Ада.

В Корана пише, че след много хиляди години Аллах пак ще преценява. В исляма има шанс. Колкото и да е дълго, ще свърши. В Библията не си спомням. Там се говори за вечни мъки. Теолози обаче тълкуват „вечно“ не като „безкрайно“, а като „много продължително“. „Вечно“ произлиза от век. То е нещо, което все пак има край. И няма как да е иначе. За- щото велика е милостта Божия. Ако се четат внимателно и Библията, и Коранът, величието на тази милост е там, има я. Не е възможно за няколко десетилетия грехове да има без- крайно наказание. Несъразмерно е. Не подхожда на без- крайната милост на Бога. Значи спокойно... Рай ли ще е, Ад ли ще е, хепиендът е логичен и вероятен.

Сега да видим какво ще се получи, ако е верен неутрал- ният вариант. Възможен е и с Бог, и без Бог. „Прераждане“. Една отсечка от маратона тази нощ приключва. Започва следващата. Любопитен съм. Да идва! През този живот съм изчистил някаква карма... Леле, колко претенциозно звучи! Това значи, че съм страдал и че благодарение на страданието

134

съм изкупил някакви грехове. Отработил съм карцера, така да се каже. Отработил съм Ада. Тази версия пò ми харесва. Няма един Ад накрая, има много Адове, и с всеки от тях из- купваш вини. Ако натрупаш нови вини, чака те конкретният Ад на следващия ти живот. И така хиляди пъти, пък не бяха ли милиони, и накрая пречистен, избелен, преставаш да се прераждаш, за да пребиваваш в нещо като окончателен, генерален Рай. Тук хепиендът е заложен ясно, концептуал- но; не трябва да разсъждаваш, за да стигнеш до него по ло- гичен път.

Само че от едното до другото тяло има времеви отрязък. Пребиваваш някъде известно време, конкретните спомени от миналия конкретен живот постепенно изчезват, за да ос- танат фундаменталните нагласи – принципното отношение към другия и към себе си. В добрия случай – способността ти да посрещаш конкретиката на живота със спокойствие, разбиране, състрадание, жертвоготовност, любов и прочее. В лошия случай – дамгата да се изправяш срещу тази кон- кретика с тревога, отрицание, отхвърляне, егоизъм, омраза и прочее. Или смес в някаква пропорция и от двата. Пра- виш на спокойствие равносметка, анализираш отношението си към живота, който е приключил, и се готвиш за новия. Колкото си по-стар дух, толкова равносметката, анализът и подготовката са по-задълбочени. Ако си млад дух, има ги в зачатък, в някакво аморфно състояние, полуавтоматично. Като натрупаш с времето животи, ще ги задълбочиш.

Къде обаче пребиваваш по време на тази ваканция, или по-точно казано, докато си на скамейката между две със- тезания? В различните епохи сигурно си го представят по различен начин. Аз си го представям по следния:

Всяко нещо, което съществува, представлява информа- ционна система. Всяка такава система е точно определен начин на подреждане и взаимодействие на материални ком- поненти. Тук „материално“ е в най-широкия философски смисъл – на съществуващо само по себе си, на битие. Всяко

135

изречение е точно определен начин на подреждане на думи. Всяка дума – на букви или звуци. Всяка буква – на чертички. Всяка картина – на бои. Всяка мелодия – на звуци. Всяка клетка – на молекули, и т.н. Моята душа ще да е информа- ционна система от подреждане на елементи, чиято природа не ми е известна. На никого не е известна. Цялото е ефирно, невидимо за човешкото око. При смъртта се отделя от тяло- то и започва самостоятелен живот. Връщам се към въпроса къде ще пребивава? Съвременните технологии предлагат добра аналогия. Когато стоя зад компютъра и си пускам ме- лодия или филм, те къде пребивават? Говоря за безжична връзка. Би трябвало да са в стаята. Иначе компютърът няма как да ги „улови“. Те са тук и „улавянето“ става с точно оп- ределен „адрес“, което всъщност си е код. И тъй като мога да „извикам“ милиони информационни системи – мелодии, картини, филми и пр. , значи, около мен има милиони такива системи. Някой някъде ги генерира и те чрез ретланслатори се пренасят. Къде се пренасят? Общо взето, навсякъде по земното кълбо. Това е така, защото SMS-ът, пратен отнякъ- де, аз ще го получа независимо дали се намирам в България, Китай или Австралия. Следователно той е едновременно в България, в Китай, в Австралия и в безчет други места. Благодарение на WiFi всяка пусната в Мрежата информация практически е навсякъде, и то едновременно.

По същия начин си представям и душата. Тя е генери- рана информационна система, която благодарение на Все- ленския WiFi е практически навсякъде. И милиарди души могат спокойно да съсъществуват в едно пространство, без да се смесват и без да си пречат. Образно казано, аз ще бъда една мелодия, която ще е обгърнала земното кълбо в очак- ване някоя оплодена яйцеклетка да разполага с „адреса“, с „кода“, чрез който ще ме „изтегли“. Аз ще вляза в нея и ще бъда само в нея, и няма да бъда навсякъде. За разлика от мелодиите и филмите, които си висят в пространството и могат да бъдат теглени от безброй хора. Преди да бъда „из-

136

теглен“ обаче, аз ще съм си като конкретна мелодия, която е уникална. Или като божествен SMS.

Взе да ми се приспива. Това с мелодията много ми харе- са. Като се гледам в огледалото, вместо ефирна мелодия – пълен дръвник. Само че това се отнася за тялото. А иначе, от гледна точка на душата, съм си Мелодия.

Сега ще прехвърля през ума си последния вариант. По-набързо, защото ще взема да заспя, без да съм изчерпил концептуално кръга от възможности, който ме чака. Това ще бъде недовършена работа, а да си оставиш работата недо- вършена в последните часове на живота си, някак си не е достойно, не е естетично.

Последният вариант е атеистичен. Един-единствен жи- вот. Нямало ме е, имало ме е, после пак ще ме няма. Без- крайно време ме е нямало, безкрайно време няма да ме има. Имало ме е за някакъв жалък отрязък от време. Сравнен с безкрайността, този отрязък е толкова нищожен, че на прак- тика може да се смята за несъществуващ. Имало ме е за малко, ама все едно ме е нямало. Такива са последиците от разсъжденията, когато нещо крайно се сравнява с безкрай- ността. Да се притесняваш, да се вайкаш, да хленчиш за нещо, което всъщност е нищожно, си е дребнавост отвсякъ- де. Щом от единия край има безкрайно Нищо и от другия – също безкрайно Нищо, значи моето естествено състояние си е Нищо отвсякъде.

Ако е верен атеизмът, благодарността ми е най-голяма. Шансът да се родя точно Аз е хиляди пъти по-малък от шан- са да ударя джакпота на Тотото. Това е така, защото всеки е комбинация от две конкретни полови клетки. Едната да е различна от „моята“, друг ще да се е родил. Няма да съм бил Аз. И шансът ми, появил се веднъж, е щял да изчезне. Мъжът на ден произвежда милиони сперматозоиди. Умно- жено по 365, после 40–50 години, ега ти! И всъщност Аз съм бил потенция на един от тези всичките! Само в един съм бил заложен Аз, и той взел, че е имал късмета да оплоди

137

яйцеклетката на майка ми. Какъв е бил шансът точно той да даде живот? Почти нулев. Ако е оплодил друга клетка на майка ми, пак нямаше да бъда Аз. Щеше да бъде някой Друг. И шансът от почти нулев се превръща в съвсем почти нулев. Е, тук мисълта за еднояйчните близнаци леко смуща- ва теорията ми, но в живота винаги е така. Все ще се намери някой или нещо, който да развали хармонията. Ще поставим проблема в скоби. Важен е генералният извод! Огромни бла- годарности за това, че съм ударил невероятния джакпот на Вселенското тото! Бил съм благодарение на една повече от невероятна случайност и сега си отивам. Там, откъдето съм дошъл. В Нищото. Съжалявам ли, че съм бил Нищо преди да се родя? Не! Тогава? Логично ли е да страдам, че пак ще бъда Нищо?

Заляха ме вълни от благодарност, налегна ме оптимизъм, мисълта взе да се разрежда и започнах да потъвам в послед- ния си сън.

***
Слънцето гъделичка очите ми. Отварям ги лениво. Сеп-

нах се! Боже мой, та аз съм жив! Какви бяха тези пригото- вления снощи? Какво беше това сбогуване? Какви бяха тези благодарности? Поглеждам чашата. Захлупена! Черният ангел е отложил прибирането. Бях обаче готов за него. Дава ми още време. Още време! Още живот! От този, сигурния! От гледна точка на пустата безкрайност ми е дал още една секунда. Ще се възползвам. Ще я изживея както трябва, ис- тински! Благодаря!

Ставам, взимам чашата, пълня я, изпивам водата. Оста- вям я в кухнята. Пак ще ми потрябва. Някой път. Ей така, за да изживея две благодарности. Една при заспиване и една при събуждане.

138

КАБАЛА МЕДИТАЦИИ

(Подготвителен курс – 10 дни)

Увод

Ейн Соф – Богът, Чистата мисъл, Дао-то, Световният разум, Разумната природа – необятният, неразличимият, неизразимият, непостижимият, избухва чрез Големия взрив, за да създаде материалния свят – плътен, различим в своите комбинации и йерархии и познаваем.

За да постигне сътворението, Ейн Соф, чрез Големия взрив и чрез своята безпределна воля, трябва да хвърли мост между себе си и предстоящия материален свят. Ейн Соф тряб- ва да диференцира и конкретизира своята необятна светлина. С тази цел Той създава сефирот (сефира в единствено число). Сефирот са божествените еманации; трансформаторите, кои- то намаляват светлината на Ейн Соф. Сефирот са различни съсъди, чрез които Ейн Соф ограничава собствената си без- граничност. Сефирот са и реалности, които дават възможност за различни начини за възприемане на Бога. Сефирот са едно- временно Божията същност и Божиите инструменти.

Ейн Соф създава десет сефирот. Това са десет проявле- ния на Безкрайното. Десет аспекта на Божественото. Как- вото е Троицата за християнството, това е Десетицата за Кабалата, древноеврейската мистика. Десетте сефирот са средствата, чрез които Ейн Соф пълни материалния свят със своята Божественост. Десетте сефирот са средствата, чрез които Бог ръководи света.

Ейн Соф подрежда сефирот по строго определен начин. Кетер е най-близко до Него. Малкут е най-далеч от Него.

Човекът, създаден по образ и подобие на Бог, е изпълнен от Божественото. Сефирот съществуват в него подредени

139

така, както Ейн Соф ги е подредил за Вселената. Човек тряб- ва да усети, разкрие и разбере сефирот, които носи в себе си. Човек трябва да се придвижи чрез сефирот, различните

съсъди, за да се доближи до Бог.
Един ден материалният свят ще се изкачи до Ейн Соф,

като използва сефирот като обратен мост. Когато това стане в своята пълнота, Бог ще се върне при своята единственост, безкрайност, неизразимост и непостижимост.

Защо му е на Ейн Соф този кръг, това творчество на Волята Му, знае само Той.

Първи ден: Малкут ‒ десета сефира

„Малкут е портата, която трябва да преминем, когато започнем да се изкачваме по стълбата на сефирот обратно към Ейн Соф. Именно през нея минава нашият достъп до Божията сила в Дървото на живота“ (Елизабет Клеър Про- фет, „Кабала“, ИК „Кибея“, 2011 г. стр. 54).

Малкут има и друго име. То е Шехина – женският аспект на Бога. „Женският аспект“ означава творящото начало. Тази сефира, тази врата, е затворена, когато човек е безраз- личен, безчувствен към творящото начало.

Когато се събудиш сутринта, не ставай веднага. Отвори очи, после ги затвори. Повтори няколко пъти. При затворени очи си обещай, че днес, точно днес, няма да се занимаваш с абстракции, идеологии, размисли за световната несправед- ливост и всякакви други отвлечености. Днес ще потънеш в конкретиката на деня и ще се опиташ да доловиш в нея всичко, което принадлежи на творческото начало.

Особено внимателен и учтив трябва да бъдеш към всичко женско. Защото Малкут/Шехина е въплъщение на женското начало, което е другото име на творческото начало.

Стани, и ако има жена в леглото ти, погали я по главата. После ѝ направи кафе. Покани я с усмивка. Кажи ѝ, че днес е прекрасна. Ама не ѝ го казвай по начин, при който тя да си помисли, че само днес я мислиш за прекрасна.

140

Ако няма жена в леглото ти, е по-трудно. Тогава можеш да съзерцаваш за няколко минути снимка на жена. Може да е майка ти, съпруга, дъщеря или баба. Изпълни се с благого- вейно чувство към образа. И бъди конкретен. Малкут е кон- кретният свят, конкретният Аз, конкретният земен творец.

След като излезеш навън, не потъвай в своите проблеми, претенции, опасения и блянове. Огледай се. Търси инкарна- циите на творческото начало. Подходящи за целта обекти на съзерцание са бременните жени и майките с малки деца.

Жената не е единственият обект на почит към творчест- вото. Ако вървиш по улица, гледай сградите, особено краси- вите стари здания, и мисли за техните архитекти. Изпитай благодарност към тях. Ако минеш покрай цветарски мага- зин, помисли за хората, които с толкова труд и нежност са отгледали тези цветя. Във всичко през деня търси „утроба- та“ в най-широкия смисъл на думата.

След като денят мине, преди да си легнеш, затвори очи и си прожектирай набързо лентата на преживяното. Ако си се радвал на конкретните въплъщения на творческото начало, ти си влязъл през портата Малкут.

Втори ден: Йесод ‒ девета сефира

Йесод означава „основа“. Наричат я още и Цадик (Пра- ведния).

Вчера постигна някакво отношение към съзиданието. Днес трябва да почувстваш противоположностите и тяхната сила. И силата на тяхното сблъскване. Защото този сблъсък е Основата на всичко, което се случва в света.

Йесод е средището на физическото и духовното удо- волствие. Още щом станеш, премисли какви физически и духовни удоволствия можеш да си доставиш. Не ограни- чавай обаче своята фантазия до пържолите и шоколадите, когато мислиш за физическо удоволствие. Опитай се да разшириш кръга колкото се може повече. Лицеви опори? Сауна? Малко плуване? Направи същото и с кръга на духов-

141

ните. Не се ограничавай до поредния пост във Фейсбук или до решаването на судоку. Разширявай, разширявай! Малко специална музика? Малко четене на вицове? Любима кни- га, макар и чак вечерта? Хубав филм, който отдавна не си гледал? Омешай двата кръга – физическия и духовния. Така ще почувстваш кое всъщност образува солидната основа на живота.

Трети ден: Ход – осма сефира

Ход означава „великолепие“ или „величие“.

Днес, в третия ден на преживяването на сефирот, потъни в материалното. Твоето материално. Толкова много неща си придобил в живота си дотук!

Свикнал си с тях, дори повечето неща не ги забелязваш. Станали са твой фон. Задачата ти днес е да деавтоматизи- раш своето отношение към това, което притежаваш. Пог- ледни масата, дивана, вазата, картината, телевизора. Отвори гардероба си. Виж колко много дрехи притежаваш. Докосни стените на стаята. Това са стените на твоя дом! Тези стени те приютяват, пазят от външния свят, между тях ти се чувст- ваш защитен, спокоен, сигурен.

Ако имаш цветя, застани до тях. Погледай ги. Давал ли си си сметка, че твоят дом е и техен дом? Те пият от светли- ната, вдишват от въздуха и ти благодарят, че си ги приютил. Че си им дал дом. Тихо ти се радват, тихо те благославят.

После пак обърни поглед към някоя вещ – книга, хи- микал, свещник, картина, килим, фотьойл... Всяка от тези вещи е материализиране на желание, на потребност – твои или на твой близък. Духовното се е превърнало в мате- риално. Всичко, което те заобикаля и което притежаваш, е проекция на твоята душа. Ти си се материализирал в това, което си купил, изработил или съхранил. Върни се на- зад във времето и опитай да си спомниш как дадена вещ е станала твоя. Какво си чувствал, какво си мислил, какво си преживявал миг преди да я придобиеш? Опитай с втора,

142

с трета вещ. Възкреси своето минало и преживей прехода от духовно към материално. Преживей моменти на материа- лизиране на твоята душа. Имаш ли вещи, които си наследил от своите родители, от своите баба и дядо? Върни се още назад. Запали въображението си, постави се на мястото на своята майка, баща, баба или дядо и се потопи в момента, в който те са придобили тази вещ. Движи се от материал- ното към духовното и от духовното към материалното. И в един момент ще почувстваш, че те са едно и също. И тогава ще бъдеш изпълнен с това, което наричат Великолепие.

Четвърти ден: Нецах – седма сефира

Нецах означава „победа“ и „издръжливост“.

Историята на всеки живот е история на върволиците от победи и поражения. Можеш ли да си спомниш тази история? Можеш ли да проследиш върволицата на твоите победи?

Няма как да си спомниш всички. Днес се опитай да си спомниш колкото се може повече от тях.

Какво е победа? Победа е всеки факт на изпълнено же- лание, на реализирано намерение. Върни лентата на своя живот и ще бъдеш учуден колко победи си имал! Искал си играчка, и са ти я купили. Искал си да препускаш из двора на дядовата къща, и са те оставяли да го правиш. Искал си да бъдеш обичан, и са те обичали. Искал си да имаш прияте- ли, и си ги намирал. Искал си да имаш любим човек до себе си, и си го имал. Победа до победа! Живот, пълен с изпълне- ни желания и намерения. Живот, пълен със сбъднати мечти! Живот, пълен с молитви, които са постигали своята цел. Ако си спомниш десет, сто, хиляда свои победи, ще почувстваш какъв късмет си имал, как щастието е било до теб в толкова много моменти на твоя живот. И всяко хленчене днес ще ти се стори глупаво, нелепо, израз на тъпа неблагодарност.

Мечтал си да спечелиш от тотото? Да, но не си спечелил. Това е поражение, това е друга върволица, с която днес няма да се занимаваш! Нея я няма в сефирот. И няма как да я има,

143

защото сефирот са божиите съсъди, по които тече божията енергия. Това са стъпалата, които трябва да изкачиш, за да се доближиш до Него. А пораженията няма как да те водят към Него. Затова просто ги сложи в графата „Почивка от победи“.

Пети ден: Тиферет – шеста сефира

Тиферет означава „красота“. Нарича се още Рахамим – „състрадание“.

Тиферет е най-важната сефира. Тя се намира в центъра на Дървото на живота и представлява най-богатата емана- ция на Ейн Соф. Тя е толкова пълна, толкова богата, тол- кова уравновесяваща други божествени еманации, че много еврейски мистици разпознават в нея самия Син Божи (не казвам Исус). „В Божественото дърво Тиферет е Сърце на Сърцата... В човешката душа Тиферет е Азът, най-вътреш- ната същност на личността“, казва Halevi.

Тук е трудно да се предложи каквато и да било медита- ция. Тиферет уж се намира в центъра на Дървото на живота, но няма как да се твърди, че тя е по-низша от която и да било друга сефира. Тиферет уж е отделна сефира, но тя няма как да бъде почувствана, ако човек не се е докоснал поне малко до другите сефирот. Тиферет сякаш е магнит, който дърпа всичко към себе си и повелява на всичко да бъде част от нея, неин аспект.

Ейн Соф е излъчвал други свои трансформации преди да стигне до Тиферет, но сякаш Тиферет е била неговата изна- чална цел, ако не броим крайния материален свят. Ейн Соф сякаш е искал да събере цялото свое величие в една-един- ствена своя конкретизация. Тиферет уж е част от моста, но всъщност е цялото в някакъв уплътнен и умален негов вид.

Затова, ако някой иска да изучава Кабала, трябва да про- бяга всички сефирот, за да се върне в Тиферет, и ако може, да пребъде в нея.

И все пак. Остани сам и застани в сърцето си. В сърцето си, защото Тиферет е централната сефира на триадата на

144

морала. Триадата на интелекта е по-нагоре, сякаш по-близо до Ейн Соф, и еврейските мистици са единствените мисти- ци на света, които поставят интелектуалните еманации по- близо до Неизразимото от моралните или интуитивните.

Какво означава да застанеш в сърцето си? Звучи банал- но, но почувствай уникалността, красотата и тържеството на живота. Между другото, най-висшите неща звучат банално, защото човечеството ги е повтаряло до втръсване и е замъг- лило техния блясък. Така е с „любов“, така е със „свобода“, така е с много други висши и трудно достижими неща. Из- викай в себе си моментите, в които си бил изпълнен с обич. Имало е такива моменти, в които си преливал от безбрежна обич. Тези моменти не се забравят. След това извикай спо- мени, в които си бил суров към някого. Пълен с присъди, дори гневен. Опитай се да разбереш как е възможно без- крайната любов и безкрайната суровост да бъдат състояния на едно и също същество. Преминавай от едното състояние в другото, от единия спомен в другия, усети нюанси, усети преходи, почувствай себе си като палитра, като огромен об- лак, оцветен във всякакви цветове, и ще почувстваш какво богатство Си. Твоето Аз е безкрайно, както и Азът на всяко човешко същество, оркестър с хиляди инструменти. След това извикай моментите, в които си изпитвал състрадание, емпатия, съчувствие. Тези чувства хвърлят мост към дру- гите същества, правят те част от тях, превръщат теб и тях в едно цяло, едно неразличимо цяло, което се нарича Живот.

Започни с уникалността на твоя живот, премини през па- литрите и усети себе си като прашинка от всемирния живот. Казват, че който успее да хвърли мост между двете усещания, се е докоснал до висшето Аз. Докоснал се е до Тиферет.

Шести ден: Гевура – пета сефира

Гевура означава „могъщество“, „сила“ или „строгост“. Често я наричат още Дин, което означава „присъда“ или „справедливост“.

145

Гевура е може би най-лесната за разбиране сефира. Все- ки за секунди може да посочи олицетворения на могъщество и сила. Върху всеки се е стоварвала строгост – от най-ранно детство до гишето за вземане на пенсии в дълбока старост. Присъдите са навсякъде около нас, блюстителите на спра- ведливостта – също. Без присъда и сила няма ред.

Днес погледни на света със строги очи. Някой пак не е из- хвърлил боклука. Някой пак си е метнал чорапите там, където изобщо не им е мястото. В службата пак някой се мотае, друг се прави на голям началник, на опашката за кафе пак някой се опитва да прережда. Светът е пълен с опити да бъде нару- шен порядъкът. Гледай строго и си помисли всъщност колко е несправедлив светът към теб. И ако ти имаше нужната сила, всекиго и всяко нещо би сложил на мястото му. Ако беше мо- гъщ, щеше да сложиш ред в целия свят. Да издадеш присъди срещу лентяите, злодеите, тарикатите и алчните. И когато се почувстваш олицетворение на строгостта, присъдата и сила- та, бързо се погледни в огледалото. Даже си направи селфи. И веднага ще почувстваш, че да пребиваваш в тази строгост и осъдителност, е нещо твърде задушаващо. Нещо липсва. Нещо не е наред. Ред има или ще има, но нещо не е наред.

Строгостта изгражда порядъка, но като че ли притиска, свива, мачка. Върни се в спомените си и нека изплуват хора, които са претендирали да са носители на реда и справед- ливостта от най-висш порядък. Присвити ли са очите им? Присвити ли са устните им? Едва ли тези хора са били щаст- ливи. А може би с размахания пръст са компенсирали някак- ва своя изначална непълнота.

Ако успееш да преживееш Силата и Строгостта едновре- менно, и като необходима Справедливост, и като отблъсква- ща Присъда, значи си успял да се докоснеш до Гевура.

Седми ден: Хесед – четвърта сефира

Хесед означава „любов“ или „милост“, но би могла да бъде също „благоволение“ или „любяща доброта“.

146

Това е еманацията на Ейн Соф на безпределната любов, на безграничното разширяване. Тази еманация се огранича- ва от Гевура и двете сефирот пребивават в баланс и хармо- ния в Тиферет.

Тук, вместо медитация – поредица от образи. Ако успееш да задържиш някой образ за по-дълго, той се превръща сам по себе си в медитация.

Пролет, която прелива от свежест и цветове. Тих и мо- гъщ безбрежен океан. Спокойни води, които изведнъж с тътен се изливат от водопади, сто пъти по-големи от Ниа- гарския. Бездънно лятно небе и милиарди звезди, в които шепти безкрайността на Вселената. Майчина ласка в дет- ството ти, при спомена за която преливаш от благодат. Даве- ща обич към любим или любима, която след секунди може да те строши на милиони парчета. Искра, която се превръща в пламък, след това в огън, след това в пожар, огромен и все- силен, който изпепелява всичко, докъдето стига погледът ти. Скъсва се въжето, което те свързва с космическия кораб, той отлита, превръща се в точка, после изчезва, а ти оставаш завинаги в синьо-сива безкрайна пустош. Гигантска златна статуя на Буда (Маркс или Айн Ранд), толкова огромна, че ти си се събрал в шепата ѝ.

Осми ден: Бина – трета сефира

Бина е „утроба“. Тя получава „семето“ от втората сефира Хохма, за да зачене всички останали сефирот. Всички по- низши сефирот „в процеса на еманацията са излъчени от тайнството на раждането като седем деца“ („Зоар“).

Само че ти се движиш в обратна посока. Не от Кетер към Малкут, а от Малкут към Кетер. Ти се движиш от „де- цата“ към „утробата“.

В този осми ден се настрой да възприемаш себе си не като регистратор на външни същности, не като реализирана същност и не като творец на света около теб (за последното – следващата сефира). Настрой се да възприемаш себе си като

147

„утроба“, като потенциален източник, родител на качества и реалности. Дори да си в условията на своето нормално всекидневие, можеш да постигнеш това. За своето минало и бъдеще обаче можеш да го постигнеш в медитация – преди нормалният ден да започне или след като свърши.

Колко намерения оставяш без последствия? Към изпъл- нението на колко мечти се втурваш, но след първите крач- ки се спираш и се отказваш? Колко зараждащи се чувства потискаш, удавяш и изхвърляш вследствие на определени съображения и обстоятелства? Колко възможни приятел- ства си прекъснал в зародиш? И обратно, колко потенциал- ни врагове си избегнал, заобиколил? Колко красиви мигове си съсипал още в тяхното начало, било от несръчност, било от глупост, било от припряност? Колко протегнати ръце си отблъснал? Колко души са отблъснали твоята протегната ръка? Колко любими занимания си захвърлял в килера на своята душа? Колко чакани влакове си изпуснал? На колко случайни влакове си се качвал, било от любопитство, било от моментна страст, било от принуда, било от моментна ску- ка? Въпросите могат да бъдат продължени до безкрайност.

Опитай се през този осми ден да видиш себе си като потенциален източник на много заченати, но нереализира- ни неща. И като реален източник, разбира се, на реализи- раните. Съпостави ги! Почувствай как вторият източник, реалност, е някакъв лилипут пред първия, потенциалния! Проследи мига, деня, седмицата, годината и живота по прекъснатата нишка на това, на което си бил утроба; на това, което е било заченато, но не се е родило. Отприщи въображението си, върни се в миналото, виж колко пъти си имал възможност да тръгнеш по различни пътища, из- живей своите кръстопътища и почувствай на колко различ- ни животи и съдби си бил „утроба“. Изживей себе си като потенциален източник на различни, дори противоположни неща. Както за целия живот, така и за вчерашния ден, така и за сегашния миг!

148

В една секунда ще почувстваш цялата свобода, която си имал винаги, но не си я забелязвал. В следващата секун- да почувствай как си бил роб на обстоятелствата, но си си въобразявал, че си свободен. Сблъскай усещанията си за свобода и робство и бъди свидетел на зарята, която ще се получи! След зарята се отпусни и зачакай следващия ден. Божественото се е движело от него към Бина, но ти изкач- ваш обратния път.

Девети ден: Хохма – втора сефира

Хохма е „семето“. Това, което оплодява. В този девети ден опитай да бъдеш чувствителен към всичко, което си съз- дал. Опитай да почувстваш себе си като творческо начало. А човек през живота си е създал много неща. Засадил е дър- во, гледал е цветя, създал е деца. Бил е създател на тишината и мира в един конфликт. Бил е създател на конфликти. Под- реждал е дома си. Разхвърлял е дома си. Написал е книга или статия, или писма. Винаги, когато си слагал отпечатък на света, в който си живял, ти си бил „семето“.

През целия ден, каквото и да вършиш, нека един наблю- дател у теб регистрира това, което създаваш или рушиш. Всъщност рушенето също е създаване на нещо друго, нещо ново. Дали ще го наречеш „създаване“ или „рушене“, зависи от моралната оценка, която му даваш. И в двата случая обаче ти си „семето“. Ти си творческото начало. Ти си Началото на Нещо. Нека този девети ден бъдеш изпълнен с тази мисъл, с тази констатация, с това чувство, с това преживяване. И те не са фантазии. Те отразяват една действителност. Те носят истината. Те са истината. Тя обаче стои скрита, заровена в някой пласт на душата ти, и е необходимо усилие, за да я из- ровиш. Така както е необходимо усилие, за да изровиш ня- кой предмет от задръстеното мазе или дреха от задръстения гардероб. Този предмет и тази дреха съществуват, въпреки че ти може десетки години да прекарваш, без да ги виждаш и без да се сещаш за тяхното съществуване.

149

Изрови твореца в себе си. И го преживей! През първия ден, когато беше в Малкут/Шехина, ти беше станал чувст- вителен към творческото начало в света, който те заобикаля. Сега обърни погледа и чувството навътре, дълбоко в себе си, за да откриеш в себе си твореца на света, който те заобикаля. Деветата сефира повтаря нещо от първата сефира. Тя обаче е почти на върха на Дървото на живота, докато Малкут е в основата.

Ако успееш да преживееш себе си като творческо нача- ло, като архитект, като семе, ти ще бъдеш на една крачка от последната сефира. Тази, на която трябва да посветиш последния ден от десетдневното пробягване на сефирот.

Десети ден: Кетер – първа сефира

Кетер е единствената сефира, която черпи същност и енергия директно от Ейн Соф. Достигайки до Кетер, ти си на една крачка до докосване на безкрайното и неизразимото.

Този ден целият трябва да бъде прекаран в медитация. И тъй като едва ли си способен да медитираш 12 или 14 часа (на което са способни монасите, специално обучени), меди- тирай, прекъсвай и пак медитирай.

Влез в себе си и отстрани думите. Ако те се появяват, а те ще се появяват, остави ги да преминат като облаци в чисто небе. Извикай чувството на своята слятост с Вселената. И това не е фантазия! На много дълбоко ниво ние сме неразличи- ма част от Вселената. Извикай чувството за собствената си безкрайност. И това не е фантазия, защото ние действително сме безкрайни в дълбочина. Ако една твоя клетка можеше да мисли, за нея тялото ти щеше да бъде безкрайната Вселе- на. Ако един твой атом можеше да мисли, клетката, в която се намира, щеше да бъде неговата безкрайна Вселена. Ако

един мюон можеше да мисли...
Ние сме безкрайни. И това е реалност, а не фантазия.

Тази безкрайност може да се почувства, макар и много, мно- го трудно.

150

Сега внимавай! Всяка безкрайност е толкова голяма, кол- кото всяка друга безкрайност. Не може от две безкрайности едната да бъде по-голяма, а другата по-малка. Това би влязло в противоречие със самото определение за безкрайност. Ето защо между 1 и 10 няма повече числа, отколкото между 5 и 6. Въпреки че 5 и 6 са отрязък от редицата от 1 до 10. Една безкрайност може да бъде част от друга и в същото време да не е по-малка от нея. Неслучайно един от гениалните изсле- дователи на математическата безкрайност – Георг Кантор, не е издържал тези уж противоречия и е полудял.

Ти си точно толкова голям и всеобемен, колкото и Все- лената. Твоята енергия е точно толкова много, колкото и енергията на Вселената. Ти съдържаш толкова много неща, колкото и Вселената. И това не е фантазия, това е самата реалност, потвърдена от съвременната физика. Съвременна- та физика достига преди стотина години до извод, до който мистиците са достигнали преди хиляди години.

Преживей тази своя безкрайност. Не я мисли, почувствай я! Преживей тази своя енергия, която е безкрайна колкото енергията на цялата Вселена. Преживей своята безкрайна светлина, защото в крайна сметка всичко е светлина. Знае го всеки физик. Ако успееш да преживееш това дори за стотна от секундата, ти си бил за стотна от секундата в Кетер. Ти си бил на крачка от Ейн Соф. А Ейн Соф е Световният раз- ум, който някои наричат Бог.

151

152

153

МНОГО ЛИЧНИ

154

МОЯТА ФИЛОСОФСКА ИСТОРИЯ

Откакто се помнех, та чак до края на 10 клас, винаги съм искал да следвам медицина. Това намерение не подлежеше на коментар. Дали ми беше внушено от родителите, които се отнасяха с благоговение към лекарската професия, или беше свързано с любовта ми към биологията, не знам. Във всеки случай малката ми лична библиотека беше пълна с популяр- ни книги за животните, за анатомията и физиологията на чо- века, за психологията, с подчертан уклон към медицинските ѝ приложения.

Към края на 10 клас изненадващо за всички отсякох: „Няма да бъде медицина! Философия ще следвам!“. Роди- телите ми недоумяваха. На въпроса „Какво ще работиш?“ нямах отговор. Не знаех какъв искам да стана. Знаех обаче, че искам непременно да следвам философия. Как се случи този обрат?

В моето юношество се сблъскаха два огромни миро- гледни авторитета. Баща ми беше атеист. Както обичах да казвам, „атеист фундаменталист“. Дядо ми поп, бащата на майка ми, беше дълбоко религиозен човек. Летата, по два- три месеца, прекарвах при дядо на село. В огромната част от времето четях религиозна и религиозно-философска литература. Общо взето, всичко, което четях, се превръ- щаше в тема на безкрайни разговори, особено по време на обедите и вечерите, като често тези разговори се полива- ха с добро количество домашно червено вино и нерядко завършваха на високи децибели. Дядо ми беше изключи- телен ерудит и в областта на християнството, и в област- та на философията като цяло. Накратко казано, някъде към края на август всяка година ставах убедено религио- зен. През зимата течеше обратният процес. Естествено,

155

споделях с баща ми мирогледните си открития и метамор- фози. От него получавах атеизъм в шокови количества. Този атеизъм беше армиран допълнително от десетките атеис- тични книги, които търсех и намирах, за да си отговоря на многобройните въпроси. Така някъде към май всяка година ставах убеден атеист, подкован с неизброимо количество научни аргументи. През юни започваше обратният про- цес...

Битката между религиозното и атеистичното съзнание направо ме изпепеляваше. Това не беше обикновена, стра- нична за живота ми битка. Тя обсебваше цялото ми мисле- не и в един момент оформи въпросите, които като юноша смятах за най-важни в живота си. Сблъсъкът между татко и дядо беше толкова безкомпромисен за моята душа, че ня- къде към девети клас бях председател на Окръжния клуб на младия атеист в Стара Загора, а през лятото пеех в селската черква*.

Каква медицина, какви пет лева? Аз трябваше да реша фундаменталния въпрос „Има ли Бог?“. От отговора му зависеше всичко! Представях си как преуспявам в живота, но по вина на своето неверие се обричам на вечни мъки в задгробния живот. Какъв смисъл щеше да има тогава преус- пяването? Представях си и обратното – пълен с вяра в персоналния Бог в един свят, обективно лишен от Творец. Тогава непрекъснато щях да живея в лъжа. В една голяма, фундаментална Лъжа! Как да реша този проблем? Татко и дядо бяха дали каквото могат да дадат. От тях повече нищо не можех да очаквам. Тогава? Философия, разбира се. Ще запиша философия с главната задача да си отговоря на фун- даменталния за мен мирогледен въпрос!

*Тази история се превърна в новелата „Дядовата къща“, която най-напред излезе в руското литературно списание „Москва“ (2016, кн. 7), а после и на бъл- гарски език, като част от книгата ми „Школата на сферата“ (2018), издадена от издателство „Захарий Стоянов“.

156

** *
Кандидатствах философия, приеха ме и заминах за две

години в казармата. Дали обаче няма да затъпея за толкова дълго време, мислех си. Трябваше да поддържам форма. Да чета философска литература, доколкото условията позволя- ват това. Поисках от родителите си да ми донесат книга на из- вестен философ. Оригинална обаче, не преразказ. Вече знаех, че професионалният философ се различава от философа ама- тьор по това, че първият чете оригинални трудове, а вторият – преразкази и критики. А вече бях стъпил на пътеката на про- фесионализма.

Още на първото свиждане след войнишката клетва майка ми донесе „Пролегомени“ на Кант. Огледах книгата, обър- нах я един-два пъти и попитах: „Нямаше ли нещо по-дебе- ло? Тази ще я свърша за седмица“. „Библиотекарката каза, че ако искаш да я разбереш, ще я четеш по-дълго – поясни майка ми. – Ще ти донеса и втора, сега започвай тази“.

Още от първата страница ме обзе ужас. Препрочитах изреченията по няколко пъти, но в главата ми общо взето оставаше някаква мъгла. „Ако това е истинската философия, мислех си, спукана ми е работата!“. Прочетох „Пролегоме- ните“ поне три пъти – бавно и спокойно. Мъглата малко се разсея. Отдъхнах с облекчение. После ми донесоха „Капи- талът“ на Маркс. Той не беше точно философия, според раз- биранията ми, но татко каза, че истинският философ мате- риалист трябва да опознае много добре най-напред Маркс, а после всичко останало. Не се чувствах точно материалист, но се съгласих и се заех с „Капиталът“ – и с четирите тома. Те ми отнеха някъде към година, защото казарменото време за четене не беше в изобилие.

** *
Споменът ми за първата година от следването е като за един

слънчев, жизнен и обаятелен свят, пълен с нови приятелства, с нови авторитети и с много, много интелектуални празници.

157

Две са фигурите, които са се врязали дълбоко в съзнанието ми – проф. Ради Радев и доц. Аристотел Гаврилов. Древно- гръцката философия е море, за което в известен смисъл бях подготвен от дядовата библиотека. Отношението „битие – съзнание“ обаче, в което ни потопи доц. Гаврилов, беше докосвана, но – сега разбрах – абсолютно непозната земя. Навлизайки в нея, имах чувството, че потъвам; в момента, в който кракът ми докосваше твърда почва, тя сякаш се стопя- ваше, за да изпадна отново в космическа безтегловност. Бях научен вече да оспорвам понятия, да поставям под въпрос ак- сиоми, но такова интелектуално разклащане, на каквото бях подложен от проблемите на материята и съзнанието, не бях преживявал. В един момент, някъде по средата на първи курс, получих просветлението, че всъщност напредването във фи- лософията не е трупане на знания, а изграждане на умението, или по-точно утвърждаване на рефлекса всичко да проблема- тизираш. Там, където другите виждат аксиоми, философът вижда теореми. Някои очевидности се превръщаха в абсурди, а някои абсурди ставаха философски очевидности.

Цялата тази мисловна еуфория не се дължеше просто на лекциите, упражненията и книгите. Ние, първокурсниците, философствахме постоянно – в междучасията, докато обяд- ваме, докато се разхождахме, докато се черпехме привечер в нечия студентска квартира. Всичко беше философия! Всеки час, всяка минута!

Ако оставя настрана образователния процес и безкрай- ните философски разговори с колеги, най-ярък спомен за първата година от следването в мен е оставил възпитател- ният процес, на който ме подложиха тогава моите родите- ли. Месечната „субсидия“, която получавах от тях, беше 90 лева**. От нея плащах 40 лева за квартира и ток. Отде-

** Средната месечна работна заплата в онези години беше от порядъка на 150 лева.

158

лях по 1 лев на ден за храна. Студентският купон беше 30 стотинки. За обяд – 30 стотинки, за вечеря – 30 стотин- ки, и за закуска – обикновено 14-16 стотинки за кифла или баничка с боза. Оставащите от това перо по 25 стотинки дневно се акумулираха, за да се превърнат по някое вре- ме в парче сирене, салам или хляб. От субсидията оставаха 20 лева. 5-6 лева отиваха за цигари „Стюардеса“. В остана- лите 15 лева се побираха алкохолът (обикновено от най-ев- тината мастика), транспортът и книгите. Спомням си, че за книги гледах да отделям по 5 лева месечно. Толкова струваха от 2 до 5 книги, главно руски, в книжарницата за чужда ли- тература на „Алабин“ и „Витошка“. Пари за кино или за лека почерпка с някого някъде оставаха само ако успявах да изце- дя някой лев от основните пера.

Разбира се, че правех опити да укрепя финансовите си възможности. Хванах се да работя нощна смяна в един завод за кашони на гара „Искър“. Надницата беше по 10 лева на нощ. Кралска сума! Проблем беше да се съчета- ват лекциите и упражненията през деня с пренасянето на ка- шони нощем, но за 4-5 нощи се издържаше. Едни допълни- телни 50 лева позволяваха поне по няколко гуляя на месец, повече книги, цветя за някое момиче и от време на време по-качествен алкохол.

Веднъж, след две последователни нощни смени и разби- ра се, учебен процес през деня, баща ми ненадейно дошъл в квартирата ми и ме будил половин час. Тъй като очите ми били кръвясали, първият въпрос, който чух, когато се събудих, беше: „Ти пиян ли си?“. Не бях вкусвал и капка алкохол, но след 48 часа будуване и само час-два сън така съм изглеждал. Наложи се да обясня, че работя, което силно възмути баща ми: „Аз съм те пратил тук да ставаш философ, а не хамалин!“. Забележката беше придружена със 100 лева и обещание от моя страна, че ако отново закъсам толкова, ще си искам пари, разбира се, с добра аргументация. Това допълнително финансиране обаче не се случи.

159

** *
Във втори курс голямото приключение бяха логиката и

естетиката. Проф. Добрин Спасов, със своя плътен, но ме- лодичен глас и виртуозна конструкция на изреченията, на- право ме омагьосваше. От неговите лекции разбрах, че фи- лософското умение е умението на аргументацията. Ние се готвехме за специалисти по аргументация. Философът всич- ко може да аргументира, стига да му позволиш определени предпоставки. И обратно, философът всичко може да обо- ри, ако съумее добре да се прицели в предпоставките. Това усещане се добави към усещането за силата на Сократовата майевтика, с която се запознахме в първи курс. Майевтика- та на Сократ е метод, при който чрез въпроси тласкаш своя опонент към собствено противоречие. Уж не спориш, само питаш, но питаш така, че в един момент опонентът се хваща за главата, разбирайки какви капани си му заложил.

За разлика от проф. Добрин Спасов, при когото красота- та на речта беше в изяществото на логическото съждение, при проф. Исак Паси грабваха остроумието и поезията на един изказ, който на пръв поглед изглежда лек, но опитът да го осмислиш те хвърля в изтощителен водовъртеж на мисълта. На изпита по естетика ми се падна естетиката на Кант. Невероятно трудна тема. Говорех, говорех, започнах да се изчерпвам, вече се страхувах да не изръся някоя глу- пост, затова рязко спрях и доста унило казах: „Проф. Паси, не я разбирам естетиката на Кант!“. Той ме погледна с леко присвити очи, взе студентската ми книжка, написа нещо в нея и отговори: „Аз също не го разбирам, колега!“. Когато пред кабинета отворих книжката, не можах да повярвам на очите си – беше ми писал „отличен“!

За мен втори курс беше най-забележителен с това, че по- лучих отговор на въпроса, заради който зарязах идеята за медицина и кандидатствах философия – „Има ли Бог?“. От- говорът дойде благодарение на Кант. Класикът ме убеди, че естествените граници на човешкия разум не позволяват да

160

имаме отговор с доказателства на няколко въпроса, единият от които е този за Бога. И да има Бог, той е отвъд нашите възможности за познание. Самото му съществуване или не- съществуване е отвъд тези възможности. Човек може да си избере отговор и да вярва в неговата истинност. Това обаче е вяра, а не знание. Във второкурсното ми съзнание отговорът звучеше така: „Ако искаш, вярвай, ако не искаш, не вярвай! Отговорът е въпрос на избор. Тук понятието истина е ире- левантно“. Отдъхнах си. Един голям проблем се свлече от плещите ми. Автоматически обаче се появи друг – „А какво да избера? Кой отговор ми се струва по-вероятен?“.

15 години след като Кант даде спокойствие на съвестта ми, една журналистка от „24 часа“ ме попита дали вярвам в Бог. Правеше анкета сред депутати от 36-ото Народно съ- брание. „Мога ли да отговоря не с „да“ или „не“, а с цяло изречение? – попитах. – Но ако публикувате името ми, да ме цитирате точно!“ „Слушам Ви, г-н Борисов!“ „Добре, напи- шете, че съм пантеист от шарденистки тип с лек уклон към Тантра!“ Така и не видях името си сред анкетираните във вестника.

И този дълъг отговор обаче не беше съвсем точен. За да бъда прецизен и изчерпателен, трябваше да изнеса на жур- налистката кратка лекция. Вярно, бях по-склонен да мисля за себе си като за пантеист, отколкото за атеист, но и този пантеизъм беше вероятностно допускане. Най-точно беше да отговоря, че съм „темпорален агностик“. Знаех, че чо- вешкият ми ум няма капацитет да разбере истината за Бога, но бях отворен за факти, които, ако ги преценя за надеждни, могат да укрепят вярата ми, че съществува божественост на Битието.

В края на втори курс бях вече женен, с дете на година и половина. Съпругата ми не прекъсна следването си, както се правеше обичайно, за да се гледа дете. Тъй като тя беше започнала една година преди мен, без прекъсване щеше да завърши една година преди мен. Тогава решихме аз да

161

съкратя следването си с една година, тоест да взема две учебни години за една.

Днес окачествявам това решение като пълна глупост. Най- естественото и най-спокойното щеше да бъде съпругата ми да прекъсне за година и да се дипломираме заедно през 1981. Защо взехме другото решение, не знам. Нямам отговор на този въпрос. Може би някакво бързане да приключа колкото се може по-скоро „подготовката за живота“ и да се гмурна в самия живот.

И така, приключението „две години за една“ започна. Не ходех на лекции, не ходех на упражнения, а постоянно четях и се явявах на изпити по индивидуална програма. Семестър и сесии вече за мен нямаше. Когато преценявах, че съм го- тов за даден изпит, администрацията ми го насрочваше, а аз се явявах и продължавах нататък. При тази система имаше и парадоксални ситуации. Изпита по „Диалектическа логи- ка“ например го взех в началото на учебната година, но за да ми се признае семестърът, трябваше да получа подписи от всички преподаватели – професори и асистенти. Когато отидох за подпис при асистента по „Диалектическа логика“ обаче, получих студен душ: „Колега, очите не съм ви виж- дал. Не мога да ви дам подпис!“. „Ама аз – взех да обясня- вам – вече съм взел изпита, и то с отличен, и то още преди да започнат упражненията!“. Показах и студентската си книж- ка. „Това, че сте взели изпита, е добре. Само че аз давам под- писи за присъствие на упражнения“. „И какво ще правим сега?“, питам. „Ще се явите на изпит при мен“. „Ами да се явя!“. „Сега ли?“. „Ако може, сега!“. Асистентът извади от чекмеджето тесте с въпроси, теглих листче и започнах да говоря. След 15 минути получих заветния подпис за заверка на семестъра.

На един изпит се явих два пъти – в суматохата и напре- жението просто бях забравил, че съм го взел. Дори не си спомням името на предмета, беше свързан с военна подго- товка.

162

Случвало се е с жена ми да имаме изпит в един и същи ден. Тогава си предавахме количката с детето, като багажни отделения на гарата. Общо взето, едновременната ни сту- дентска заетост, моята – вдигната на квадрат, ни създаваше често проблеми. От това дъщеричката ни печелеше от вре- ме на време чашка бира. Когато трябваше да чета усилено, а едновременно с това да гледам и едно гласовито бебе, не намирах друго решение. Детето смучеше бирата през бибе- рона, за мое щастие горчивото не го разколебаваше и скоро заспиваше, което ми осигуряваше час за спокойно четене.

В същото време пишех и дипломна работа. Бях си избрал темата „Анализ на моралната отговорност“. Цяло щастие беше, по-късно осъзнах това, че мой научен ръководител стана главен асистент Волга Тодорова – един изключително деликатен, търпелив и бих казал, обичащ човек. Времето не ми позволяваше да задълбавам много с четене по темата. Носех си винаги специална тетрадка и пишех навсякъде – по пейки и градинки, в студентски столове, дори на жп гара- та, докато чаках да посрещна някого там.

Започнах трети курс през октомври 1979 година, аз се дипломирах през юни 1980 година.

Много скоро, когато започнах да учителствам, разбрах каква глупост съм направил. В познанията ми имаше ог- ромни бели петна. Повечето от това, което знаех, беше от учебни помагала, с които се готвех за изпити. Нямаше го внимателното слушане на лекции, нямаше ги упражненията, където темите буквално се разнищват с помощта на асис- тентите, липсваха безкрайните разговори с колеги, в които суровото философско тесто се меси, меси, докато се получи готова „пита“. Галопирането по изпити ми даде оценки за студентската книжка, но ме лиши, както се оказа, от истин- ското философско проникване, без което не може да се из- гради философски ум.

Често си припомнях тази интелектуална безсмислица, да завърша за 2 години и 9 месеца висше философско об-

163

разование, когато по-късно разговарях с преподаватели по философия, които не са завършили философия. Това беше възможно за преподаватели в Медицинска академия напри- мер, чието базово образование беше фармация или меди- цина. Тези колеги знаеха много, бяха прочели планини от книги, но нещо в разговорите с тях ми липсваше. Има нещо неуловимо, ефирно и в същото време безценно, което човек получава при нормалното си следване. Това не са точно зна- ния, това е един особен дух. С други думи, с глупостта да взема две години за една бях спечелил (по-късно не знаех какво точно), но бях и загубил изключително много от фи- лософския дух. Такъв дух се изгражда с много месеци и в много разговори. За цял живот у мен остана усещането, че в крайна сметка съм хвърлил в „пещта“ една недоомесена и с недостатъчно подправки философска „пита“. Опитах се по- късно да наваксам загубеното – след дипломирането си ра- ботих три години като учител и седем години като асистент по философия. Нямам чувството, че съм наваксал всичко. Така и до днес не разбирам казаното във „Феноменология на духа“ на Хегел. Не разбирам и казаното в „Битие и нищо“ на Сартър. Което не означава, че ако изтегля на изпит въпрос за хегелианството и за екзистенциализма, няма да изкарам шестица. Впрочем на изпитите и по класическа немска фи- лософия, и по съвременна буржоазна философия имах „от- личен“. Това обаче не бяха шестиците на философа. Това бяха шестиците на взелия изпитите по философия.

Не само философският ми дух пострада от това изто- щително, но твърде повърхностно състезание с учебници- те. През целия си живот по-нататък се чувствах ощетен, че връзката ми с колегите от курса не беше пълноценна. Пър- вите две години – добре, но през следващата, която беше последна за мен като студент, почти не ги виждах и съот- ветно почти не общувах с тях. Това е все едно в казармата да си свинар или артелчик, или мияч на чинии – уж си с другите войници, но не си с тях – нито на учения ходиш с

164

тях, нито търпиш техните тегоби, с други думи, съдбите ви се различават съществено. Така беше за мен и в курса по философия – уж бяхме състуденти, но съдбите ни бяха раз- лични. По-късно при няколкото срещи на випуска, обикно- вено на годишнини или на организирани екскурзии, усещах отношението към мен на моите състуденти като любезно и усмихнато, но го нямаше „намигването“, свойското чувство за „мой човек“, с когото си делил хляб и сол по университет- ски банки и в бригадирски приключения.

И все пак, и все пак... За някои от тях имам ярки споме- ни, защото и две години не са малко време. Ачо (Митрев) на- пример беше човекът с голямото сърце, за когото постоянно си мислех дали не е сбъркал, като е предпочел философията пред изкуството – самият той разказваше за увлечението си по театъра. Изключително емоционален, чувствителен, дори бих казал, раним. Няма да забравя как веднъж, докато обядвахме в мензата, той рязко спря да се храни, въпреки че чинията му беше почти пълна. „Защо не ядеш бе, Ачо?“ „Не мога да ям, само като си помисля как по света деца умират от глад...“. Вече не си спомням коя страна даде за пример.

Кин (Стоянов), кръстен на баба си Кина, както ни обяс- няваше синът на Радой Ралин, който носеше сатиричния дух на баща си и винаги намираше начин да погледне на света откъм комичната му страна... Саймъна, пълен с енергия, ви- наги в добро настроение, когото свързвах повече с безгри- жието на младежкия живот, отколкото с прилежното битие на студента... Коцето (Пампов), който изричаше философски сентенции с дяволит поглед и тържествена осанка. Таня (Же- лязкова) още тогава гледаше като класен ръководител, който много обича учениците си... Венци (Михайлов), разбира се, с когото сме израснали заедно по мазета и тавани в Стара Загора... Митко (Гинев), който ни фрустрираше още от пър- вите седмици на следването с невероятно високия стил на философския си изказ, не бях сигурен, че и асистентите го разбираха... Жоро (Донев), когото съм запомнил с това как

165

бавно и тържествено съобщаваше мисли на Кант... Иван (Камбуров), който постоянно си наместваше очилата, докато ни информираше с апломб какво е чел предния ден... Милата Оля (Милчина) (Бог да я прости!) – голяма, сърдечна, къд- рава като Анжела Дейвис... Вечно засмяната и невероятно жизнена Таня (Дронзина)... Вальо (Канавров), който още от втори курс започна да потъва в дълбините на най-сложната за нас материя тогава – немската класическа философия... Цецо (Давидков), оженил се рано като мен, с когото си дру- гарувахме и в студентските общежития... Асен (Комшев), който почина още докато бяхме студенти, Бог да го прости... С него много-много не съм общувал, но помня осанката му – висок, строен, с черна коса и светли очи. На погребението му Митко (Денков), с когото бяха близки, бил казал: „Асене, дано да има Рай, за да си правим и там мачлета!“... И самия Денков, разбира се, ерудитът, на когото и досега завиждам за задълбочените му познания върху марксизма...

** *
През есента на 1980 година започнах работа като учи-

тел по новия за образователната система предмет „Морал и право“ в гимназията, която бях завършил едва пет години преди това – Френската езикова гимназия „Ромен Ролан“ в Стара Загора. Довчерашните ми учители станаха мои коле- ги, а ръководството ме произведе в класен ръководител на 10 клас. Бях само 6 години по-голям от възпитаниците си... В началото това ми създаваше определени проблеми. Някои опитаха още в началото да ми се качат на главата, разчитай- ки на моята неопитност. Родителите се отнасяха към мен с очевидно недоверие. Беше жестоката борба за авторитет на всички фронтове – ученици, колеги, родители. В плоскостта на тази борба имам и ярки спомени.

Спомням си например как един ученик, изключително начетен, изпреварил с години своите съученици в знанията си, се опитваше да ме постави в неловко положение. Зада-

166

ваше ми въпроси, явно старателно подготвяни с помощта на речници и философска литература. По принцип бяха не- разбираеми за другите от класа, а аз не можех постоянно да обяснявам, че нямат връзка с преподавания материал. Но за да съхраня авторитета си, ми се налагаше да им отговарям, колкото и претенциозни да бяха понякога.

Веднъж, докато обяснявах нещо за „истината“, младежът попита: „Бихте ли обяснили накратко принципа на верифи- кация на неопозитивизма?“.

Направо дюшеш! Едно от нещата, които ми бяха най- интересни от съвременната буржоазна философия, беше подходът на неопозитивистите към проблема „истина“. Реших да направя демонстрация. „Добре, отговорих, но не мога само този принцип да обясня. За да стане ясна мате- рията, ще се наложи да обясня и принципа на фалшифи- цируемост на Карл Попър. Съгласен?“ Умникът отговори положително. „Съгласни ли сте?“ – попитах и останалите. „Да-а-а!“ – класът направо изрева, предчувствайки инте- лектуален екшън.

Изнесох цяла лекция от 30 минути. Включих всички не- разбираеми за учениците термини, за които се сетих. От вре- ме на време спирах и задавах контролни въпроси на ученика, предизвикал темата: „Следиш ли внимателно мисълта ми, това е важно“. Той се затрудняваше да отговори, а на два пъти призна: „Не разбирам въпроса“. Класът избухна в смях. По- сле разбрах, че не съм единственият обект на интелектуална атака от негова страна, по същия начин се опитвал да затруд- нява и учителя по история... „Представлението“ завърши с голям конфуз за момчето в конкретния час и пълна промяна на поведението му оттам нататък. Както се случва в глутница вълци, бях признат за „Алфа“, за водач!

Емоционални препятствия имах и с родителите.

На първата родителска среща стоях пред вратата на клас- ната стая, изчаквайки да се съберат достатъчно родители, за да проведа срещата. Доста от тях, преди да влязат в стаята,

167

ми задаваха въпроса: „Извинете, класният ръководител тук ли е?“. „Аз съм класният!“, процеждах през зъби. После ре- ших да си отмъстя. Изнесох им дълга лекция за възпитание- то на десетокласника...

Само след половин година се случиха необичайни неща. Инспектори ми влизаха в часовете, харесаха ги и един ден получих шокиращото предложение да стана учител мето- дист по „Морал и право“. Учителят методист е с ранг на инспектор, различаваше се от него само по това, че има и часове – половин норматив. По принцип учители методисти имаше по предмети, по които преподаваха по-малък брой учители. Инспекторската работа обаче си беше инспектор- ска. Обикалях градове и села, посещавах часове по „Морал и право“, правех им разбор пред посетените учители, а по- някога и пред техните директори, и пишех отчети за това как се справят учителите с преподаването на новата материя и какви основни проблеми срещат.

Най-разтърсващото обаче в тази одисея беше не само- то инспектиране на учители, които бяха с по 20–30 години по-възрастни от мен. Най-разтърсващото беше, че в средата на 1981 година ме пратиха във Философския факултет на Софийския университет за подбор на бъдещи учители по разпределение по обществени дисциплини. Бях включен в комисия, която да разговаря със завършващите, т.е. и с... мои състуденти! Тук шокът беше толкова голям, че паметта ми днес изобщо не е услужлива, за да ми подаде някакви подробности. Направо се чудех къде да се скрия. Беше абсо- лютно неестествено, перверзно, бих казал, да агитирам и да преценявам като инспектор кои „млади хора“ да поканя да работят като учители в Старозагорски окръг...

** *
След три години учителстване спечелих конкурс за асис-

тент по философия в Медицинска академия в София и се преместих с цялото си семейство в столицата.

168

Тъй като преподавах на медици, фармацевти и стома- толози, още през първата година на моето асистентстване ме накараха да държа изпити по „Биология“, „Хистология, ембриология и цитология“, „Анатомия“ (за медицински сес- три), „Физиология на човека“. Бях подготвил и „Патофизио- логия“, но нещо се случи и този изпит не го държах.

Записах аспирантура с тема на дисертацията „Методо- логичен анализ на психология на установката (Школата на Узнадзе)“. Реших да я разработя и защитя за година – година и половина. Въпреки че ползвах половин година служебен творчески отпуск, препускането беше отново невероятно. Преживяване, близо до това на завършването на две години за една.

Ето и най-яркия спомен от това второ галопиране.

Трябваше да се явя на кандидатски минимум по „Фило- софски въпроси на естествознанието“ при акад. Поликаров. Времето ми за подготовка беше съвсем кратко, отново не зная защо. В деня преди изпита бях изключително притес- нен. Хващах една тема, оставях я, хващах друга... Хаосът в главата ми беше епохален. Легнах си рано, за да се на- спя добре – навик още от студентските години. Сънувам един огромен лист с въпроси, като първият и последният са заградени с червено. На сутринта, като станах и си изпих кафето, се нахвърлих на първия и последния въпрос от въ- просника. Суеверие някакво. Имах на разположение около час. Припомних си ги добре.

Отидох в Института по философия на „Патриарха“ и почуках на указаната врата. В стаята беше около 60-го- дишен човек. „Проф. Поликаров?“. „Заповядайте колега, вие сте, предполагам, за изпита по „Философски въпроси на естествознанието“, кандидатски минимум“... Седнах. Академикът започна да рови в чекмеждето си, после в чантата си, но явно не намираше каквото търси. „Колега, забравил съм тестето с въпроси. Философска ми работа... Имаме два подхода. Първият е да дойдете утре по това

169

време. Другият е да ви посоча аз два въпроса, по които да говорите!“. „Нека да е второто, не ми се отлага!“ Проф. Поликаров взе списъка с въпросите, по който се готвех, извади дебел флумастер и огради първия и последния в червено. Щях да припадна...

След защитата на кандидатската степен започнах да гот- вя голям докторат на тема „Научният диалог в историята на психологията“. Този път бях твърдо решил да работя бав- но, методично, с внимателно оглеждане на детайлите. Да се отърся от бързането като мой специалитет. И наистина успях – в следващите три години работата ми беше плавна и спокой- на. Краят обаче беше брутално рязък. Ето как се случи:

През лятото на 1989 година се „самозаточих“ на Ста- розагорските минерални бани, за да довърша доктората си. По моя преценка ми бяха необходими не повече от три-четири месеца. На Баните щях да приключа „грубия строеж“, а в София да нанеса фините настройки. Послед- ната вечер имах огромен проблем с някакво сложно изре- чение. Въртях го оттук, въртях го оттам, и все не можех да сложа точка. Ту конструкцията ми се виждаше много усукана, ту пък мисълта недовършена. Ядосах се, а бях и страхотно уморен. Реших да оставя изречението недовър- шено, ей така, на запетайка...

На следващия ден, беше в края на септември, се прибрах в София. Завъртяха ме разни проблеми. Отложих работата по дисертацията – докато намеря отново спокойно време накуп. Отмина октомври, дойде ноември... Тодор Живков падна, обществото забръмча като кошер. Като много дру- ги колеги философи се втурнах в „ремонта“ на обществото. Философията се „сви в ъгъла“ и си зачака времето. А вре- мето взе да препуска бясно. Създаване на Социалистически младежки съюз, избори за Велико народно събрание, после 36-то обикновено... От време на време посягах към фило- софията и си отдръпвах ръката... След малко, нека това да се случи, онова да мине... Така и времето за философия при

170

мен не дойде отново. Останах си на запетайката, в пренос- ния, но и в буквалния смисъл.

** *
Днес пенсионирането чука на вратата. Работил съм раз-

лични неща – и като учител по „Морал и право“, „Естетика“, „Логика и психология“, „Обществознание“, и като асистент по философия, и като народен представител, и като съвет- ник на видни политици, и като журналист. През цялото вре- ме философското ми образование беше фундаментът, който направляваше и мисълта, и действията ми, независимо от характера на професионалните задачи. Вечното изкушение да проблематизираш, да търсиш интелектуални проблеми при „очевидното“, да строиш аргументации...

Дефектът от прибързаното ми завършване си остана за цял живот. Не можах да наваксам. И днес изпитвам едно тай- но желание – когато се пенсионирам и разкарам от живота си всички случайни занимания, особено тези, чрез които си изкарвам прехраната, да отида във Философския факултет на СУ или някъде другаде, да проверя кога мои състуденти- професори четат лекции, и тихичко да седна на последния ред, за да довърша философското си образование. Да потъна в това море, в което съм газил само до колене***.

*** Този спомен е публикуван в юбилейния сборник „Философи 1981 г. 40 години по-късно. Продължаващи истории“, изд. СТИЛУЕТ, 2021 г. , който съдържа разкази за философския път на по-голямата част от моите състуденти.

171

ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА

Мили мои мъртви... Някои сте наблизо – ще изтръгна плевелите от пръста ви, ще погаля камъка на паметните ви плочи, ще погледам очите на снимките ви. На мама ще сло- жа два стръка маргаритки, а на тате – патронче гроздова. Ще поседна на пейчиците ви. И ще се заслушам в тишината. Обичам тази тишина – дълбока, космическа, тайнствена.

Други сте далеч. Знам обаче вечните ви места. Ще сти- сна очи и ще дойда. Искам и вас да погаля. Ще погаля бу- ците пръст и камъка. Ще постоя прав или ще приседна. И ще бъдем заедно. Вие ще ме обгръщате, сияйни и чисти, ще прониквате през порите ми, ще се сливате с мен. Малка е разликата между нас, аз съм плътен, вие сте безплътни. Просто различна концентрация.

Други, мили мои, не знам къде са ви местата. Така се случи, научих, че сте отлетели, но не дойдох да ви спусна в земята. Малко ми е мъчно, но вие не ми се сърдите. Сигурен съм. Нали сте навсякъде? Елате в сърцето ми, елате в душа- та ми и постойте! Хубаво ми е с вас. Пълно ми е.

Сега, приятелю мой, две думи специално за теб. Връст- нико мой! Най-далечният ми спомен с теб – вървим си из Аязмото на Стара Загора, почти деца, почти юноши, с едва наболи мустачки, и си говорим за щастието, за циганското лято и за безсмъртието. А последно помня смеха ти по те- лефона и иронията ти. Годината току-що беше започнала и ти редеше нещо за нашите планове. За твоите и за моите. Съжалявам, останаха само моите. Твоите ти си ги отнесе някъде.

Не ти се сърдя, но ми е чоглаво. Защо пожела да те из- горят и да разпръснат праха ти в планината? Много необ- мислено желание. Дори егоистично. А толкова често ми се

172

иска да дойда до вечното ти място, да изтръгна плевелите от пръстта ти, да погаля буците и камъка и да приседна на пейчицата ти. Да разлея две чаши уиски. Да изпия моята, после да изпия твоята, все едно ти я пиеш. Лиши ме от това удоволствие. Нищо. Утре, след Задушница, ще отида висо- ко, високо в планината, на самия връх ще отида, ще затворя очи, ще разгърдя ризата и ще повикам вятъра. И той ще те донесе. Ще вдишам дълбоко въздуха и ще те усетя с ноздри- те си. И пак ще бъдем заедно. Нищо, че нямаш нито гроб, нито урна. Няма къде да се скриеш.

Мили мои... Викате ли ме? Още малко търпение. Окосе- те тревата, полейте цветята, разсейте облаците, та слънцето ослепително да блесне, поканете пойните птички, застелете масите и наточете червеното вино. И чакайте!

18 юни 2016

173

СЪДЪРЖАНИЕ

ИМПРЕСИИ

Дракони по Коледа ..........................................................7

Черният ангел ..................................................................9

Старах се, Господи! .......................................................11 Утро.................................................................................13

Тишината като отговор...................................................14

Корени без дърво ...........................................................15

Огънчето .........................................................................16

Сезони .............................................................................17

Танцът на стареца...........................................................18

Светлина .........................................................................20

Кълбо на живота ............................................................21

Душа и тяло ....................................................................23

Ум и дух ..........................................................................26

Гъсеницата .....................................................................28

Кабинката .......................................................................30

Ракурси ...........................................................................33

Слабото място ................................................................34

Интерпретации ...............................................................35

Йерархия .........................................................................36

Средства ..........................................................................38

Отлагане .........................................................................39

Щастие изненада ............................................................41

Училище „Чертата“ ........................................................42

Самохвалството като научен проблем ..........................45

Плащайте си пощенските разходи! ..............................47

Новогодишна молитва ...................................................49

Безгрешен в словото ......................................................51

174

Разбойникът и Раят ........................................................52 Жълти листа през юли ..................................................53

РАЗКАЗИ

Боклук .............................................................................57 ЧИ ....................................................................................65 Портретът ........................................................................69 Възрасти ..........................................................................72 До книгите, на килимчето .............................................81 Лекция за щастието .......................................................89 Чорапи .............................................................................94 Куфарът ...........................................................................99 Целувката ......................................................................103 Майсторът Ли Бо .........................................................107 Динята ...........................................................................111 Лечители ........................................................................114 Нашата Витоша ............................................................115 Слепият и глухият ........................................................117

МИСТИКА

Третото око ...................................................................121 Преддверието ...............................................................125 Игра с изкушението .....................................................127 Пътуване във времето ..................................................129 Захлупената чаша .........................................................132 Кабала медитации ........................................................139

МНОГО ЛИЧНИ

Моята философска история ........................................155 Черешова задушница ...................................................172

175

Юрий Борисов
Дракони по Коледа
(Импресии, разкази, мистика, лични истории) Първо издание

Редактор ДОРА ЧИЧКОВА

Корица ЛАТА ГОЧЕВА

Издател
ДИПЛО-М bg.mondediplo.com
e-mail: bg.mondediplo@gmail.com

Формат 16/60/90 Печатни коли 11

Печат Авангард прима

176

Дракони по Коледа

Няма коментари: