петък, 31 януари 2020 г.

Долнолозенски манастир


Лозенският манастир „Свети Апостоли Петър и Павел” се намира на изток от София, под магистрала Тракия, в близост до разклона за гара Верила.

На един хвърлей място от София, в землището на село Долни Лозен, близо до магистрала „Тракия“, на пет минути път с кола след „Църна маца“. Отдалеч личи, че е новопостроен манастир. Портата за двора – метална, черквата – внушителна, със сводове на няколко нива, сякаш архитектът е положил специални усилия сградата от далеч да грабне погледа и да внушава респект.

… Народната памет твърди, че тук е имало манастир още от 10 век. Бил е мъжки с голямо братство – около четиридесет монаси. В края на 14 в., когато турците завладяват България, манастирът е процъфтявал и в духовно и в материално отношение. Обграден с гъсти гори, известно време е действал необезпокояван, но след като турците го откриват го сриват със земята, а монасите избиват до един. Цели пет века селяните от околните села, в знак на уважение към паметта на манастира, не използват земята му за нищо – нито я обработват, нито пасат добитъка, нито почиват дори на нея. Едва в началото на 20 век на мястото на старата черква бил построен малък параклис. През 30-те години дядо Будин от село Долни Лозен, след откровение насън, напуснал семейството, поел обет да не яде месо и да не се подстригва  и заживял в параклиса. А наследниците на дядо Будо, както го наричали в селото, и до днес помагат усърдно на манастира. В края на 80-те години по основите на стария параклис селяните от Долно Лозен построяват малка чърква. В началото на 1993 година по благословението на Патриарх Максим в манастира идва на послушание монахиня Вероника. Тогава в манастира няма никакви други сгради освен църквата. През 90-години са построени две жилищни сгради. Сегашната църква, „Светите апостоли Петър и Павел“ е осветена на Петровден 2005 година от Българския Патриарх Максим…

В храма – чисто, спретнато, стените сякаш прясно варосани, без стенописи, но с много икони.Запалени свещи – само в притвора. Най-напред потърсих иконата на света Богородица, чиято история се помни от Руско – турската война през 1878 г.

…Руски войник, участвал в боевете на Шипка, я носел със себе си; отседнал в селото; в къщата – домакин гласели сватба; поканили го за кум, той се съгласил и тъй като нямал нищо друго, подарил на младите тази икона. Техни наследници я подарили на изградения по-късно параклис…

В храма две икони бяха „достойни“ за тази съдба. Първата беше поставена в пищен иконостас, с метална ювелирна бродерия, с грабваща от далеч специална почит. Пред втората, по-близо до олтарния иконостас  гореше кандило. И на двете икони бяха открити само лицата на света Богородица и на Младенеца. Цялата останала площ на иконите беше с метално, блестящо, може би позлатено, покритие.

          − Извинете, коя е иконата на Богородица, която е дошла от Русия? – попитах единствената жена в храма, която явно беше служителка тук.

Жената се зачуди, вдигна вежди и така остана замислена за няколко секунди. „Има си хас да не знае за тази икона!“, помислих си добавих:

          − Войник, който е участвал в Руско-турската освободителна война, я е донесъл тук!

          − Така кажете… защото в храма има доста икони дошли от Русия и подарени на манастира...

          − Може би е една от тези двете? – и вдигнах ръка по посока на иконите, които ме бяха впечатлили.

          - Не, не са те! Тази, по-близката е „Света Богородица - Утешение“, а онази, със запаленото кандило пред нея е „Достойно есть“! Иконата, за която питате не е тук, тя е в параклиса!

          - Мога ли да я видя?

          - След малко ще ви кажа! – изричайки това, жената излезе от храма.

Бях заинтригуван от информацията, че тук има доста руски икони. Опитах се да позная поне някои от тях. Близо до олтарния иконостас беше поставена икона на последния руски император Николай Втори, заедно с императрица Александра, четирите им дъщери и принц Алексей. „Тази със сигурно е подарък от Русия – в България рядко се среща“. Близо до изхода пък беше закачена много голяма икона на свети Тихон, патриарх руски. „Тази -също“.

Жената влезе в наоса, видя ме, че разглеждам иконата на свети Тихон и каза:

          −Тази икона също ни е дар от Русия, тази на свети Лука – лечителя – също. Ето там – на мъчениците от императорското семейство – също. За двете свети Богородици май ви казах…

После  тихичко добави:

          − Тук предпочитаме руските, някак си са по-топли, по-сърдечни. Гръцките са по-строги… Да Ви заведа да видите „Света Богородица - Знамение“?

          − Тази войнишката, чудотворната, нали?

          − „Достойно есть“ и „Утешение“ също са чудотворни. От Вашите молитви зависи… Иначе, да, войнишката!

Излязохме от храма и се качихме по тесни дървени стълби на втория етаж на сградата отсреща.

          − Тук имаше литургия и сега няколко души са седнали да си приказват… Да не се притесните!

Влязохме в неголяма стая, заета почти цялата от продълговата маса. Около нея бяха седнали двама свещеници и четири – пет жени. На масата бяха сложени сладки и чаени чаши. Погледнаха ни с любопитство, но без изненада – явно бяха предупредени.

Заобиколихме масата, жената дръпна плътна плюшена завеса и ни показа една икона. Малка, в скромен иконостас. Снимах я с разрешение и побързахме да излезем.

          − През зимата се служи главно тук. В храма е студено, за гласовете не е добре…

„Какво нещо - помислих си - „Света Богородица - Утешение“ − нагласена, украсена, положена в „кралско ложе“,сякаш е най-ценната икона в манастира, а тази малката, скромната, си я взимат през зимата в параклиса, където се служи! Коя е по-почитана? Коя е по – на сърцата им?“

          − „Знамение“ ли казвате, че се нарича?

          − Да, „Знамение“! Това е  „войнишката“, както я нарекохте вие!

…“Света Богородица - Знамение“ е икона, на която Божията майка е изобразена с вдигнати за молитва ръце, а Исус е поставен в медальон на гърдите Й. Най-известната „Знамение“ е „Новгородската“. Пред нея вярващите са се молили по време на бедствия и нашествия на врагове, за изцеление на слепота и очни болести, при епидемии, за помирение на враждуващи. Исторически описано чудо, извършено от нея, е помощта при обсадата на Новгород от суздалците: след молитва пред иконата „Знамение“ нападателите внезапно побягнали (1170 г.) Известни са много чудотворни нейни копия…

„Сигурно войникът, който е донесъл иконата, се е надявал на нея да им помогне в битките с турците“, помислих си.

          − Бихте ли ни казали нещо интересно за първата монахиня тук – Вероника?

− С удоволствие! Била е научен работник. Изведнъж решила, че ще стане монахиня. За всичките й близки и познати било необяснимо. А и тя не държала да обяснява. От Бог е доведена… Вероника е спяла и зиме и лете в черквата, преди да направят жилищна сграда…

          − Колко монахини са сега в манастира? – попитах.

Обикновено на този въпрос получавах отговор. Жената обаче се усмихна, наведе глава и каза:

          − Има монахини… в множествено число са…

          − Питам, защото манастирът е прекрасен, подреден, уютен, явно с много стаи… Питам, защото по принцип положението с монашеството в България е трагично. Преди месец бяхме в Годечкия манастир. Служеше само един монах – игумен, а и той държеше ключовете на още два съседни манастира. Все пак, колко са монахините тук?

          − Повече от една, - беше отговорът и на пръв поглед без никаква връзка попита:

          − Нали знаете кой е духовен наставник на този манастир?

          − Да, пловдивския митрополит Николай, той е служил тук когато е бил студент…

          − Точно така и има голяма заслуга за това как изглежда манастирът! С него си тръгнаха доста монахини, отидоха в пловдивски манастири..

          − Например в „Свети Кирик и Юлита“, нали?

Жената почти зяпна от изненада, след секунда се засмя:

          − Точно така… Добре сте информиран…

          Ами, налучквам! – казах и се обърнах към спътника си:

          − Любене, помниш ли каква разправия имахме там с една монахиня? От тогава като чуя манастир в Пловдивска епархия, само за „Свети Кирик и Юлита“ се сещам…

Последните думи казах толкова тихо, че жената да не ги чуе. Все пак не е голяма гордост да излезеш от манастир със скандал. Нищо, че преди да бъде възстановен като света обител е бил  хотел, ресторант и дискотека.

Огледах витринките, за да си купя нещо за спомен. Посочих малка иконка „Неопиващата чаша“. Стори ми се, че жената ме погледна странно.

          − Не, не е това, което си мислите!

          − Какво си мисля?

          − Не съм  нито наркоман, нито пияница! – усмихнах се широко, за да придам весел вид на репликите си.

…На иконата, известна с името „Неопиващата чаша“, пред Света Богородица е поставена чаша, от която излиза Младенеца.Иконата се  прославя в Русия през 1878 г. Един селянин от Тулска област, който имал проблем с алкохола, пропил всичко, което имал, и съвсем обеднял. Получил парализа на единия крак, но не престанал да пие. Веднъж на сън му се явил  благолепен старец, който му казал да отиде в град Серпухов, в манастира, посветен на Св. Богородица, за да се моли там пред Нейната икона „Неопиваща чаша”.  Селянинът изпълнил съвета. Като влязъл в манастира, той разказал за видението си и помолил да отслужат молебен пред иконата „Неопиващата чаша”. В обителта обаче никой не знаел за такава икона. Най-сетне си спомнили, че в един  коридор стои потъмняла Богородична икона, на която е нарисувана чаша. Внимателно я разгледали и на гърба й открили надпис: „Неопиваща чаша”. След молебена селянинът не само че оздравял от парализата, но се избавил и от алкохолната страст. Вестта за чудото се разнесла навсякъде из Русия и при чудотворната икона започнали да идват хора, страдащи от пиянство. Днес молитвите пред тази икона са за избавяне от алкохолизъм, наркомания и други зависимости. ..

Излязохме от черквата заедно с жената. Тя ни посочи голям камък с желязна халка отгоре:

          − Ето тук цар Борис Трети е връзвал коня си.  Той много е обичал да идва тук.

          −И има запазени снимки от литийно шествие и панихида от 1943 г. след неговата смърт. Явно в този край много са го почитали, - опитах се вляза в темата.

          −Точно така.

Жената беше изключително приветлива, любезна, енергична. Гледаше ни в очите,  сякаш за да отгатне наши желания, за да ги изпълни.

Побъбрихме си още малко за различни нещо и се сбогувахме.

          − Любчо, какво ще кажеш за този манастир?

          − Изключителен… Чист, подреден, хармоничен… И толкова близко за София, от магистралата сигурно се вижда, а никога не сме обръщали внимание, стотици пъти сме минавали… Грабва те веднага, като любовта от пръв поглед!

          − Днес си поет…

          − Наистина, малко са манастирите, които после в спомените си не можеш да ги сбъркаш с друг! Тук, в този…има някаква непостижима нежност… Въпреки внушителната черква! Нежност, мащабност и хармония  на едно място…

         

         




сряда, 22 януари 2020 г.

Самоковски манастир


Самоковският девически манастир се намира в самия град Самоков, който е на 45 км от София.

− Вземете си букетче, господине! Вземете си и вие, госпожо!

− Свети Атанасий със здраве да ви дари! Вземете си!

От двете страни на външната порта на манастира бяха седнали две жени, разстлали пред себе си миниатюрни букетчета от зелени клонки и цветя. И двете се бяха превили ὀ две, сякаш това щеше да ги предпази от студа. Зачервените носове и ръце ги издаваха, че са тук поне от няколко часа. Какво ли можеха да спечелят?

− Вземете си! Ей това букетче е един лев, а другото, с цветето е два!

В центъра на черквата имаше поне двайсетина души. Млад поп на около 30 години говореше тихо на жена, прегърнала малко дете. В един момент повиши глас:

− Да се свети името на малкия Атанас! И след 20 години ще дойдете тук да го оженим!

Черквата беше огромна, трикорабна, с много висок иконостас, който впечатляваше с хилядите си резбовани мотиви. Явно беше правен с голямо самочувствие, майсторска гордост и с размах на свободни хора.  Всичко в черквата беше мащабно, сякаш искаше да компенсира вековната смаленост и скромност на култовите сгради, правени по време на турското робство. В най-горната част на иконостаса бяха запалени десетки силни електрически лампи, които придаваха ненатрапчива тържественост на наоса. Беше все пак голям празник – Атанасов ден!

…Манастирската черква на Самоковския девически манастир "Покров Богородичен" е построена през 1837 – 1839. Самият манастир е основан през 1772 г. като девически метох на Хилендарския манастир. Първоначално за нуждите на светата обител е използвана къща в центъра на града на известна дарителка. Основаването на манастира се свързва с името на баба Фота, бабата на Константин Фотинов, приела монашески сан в Русия. Самоковският манастир се е издържал главно със сукнарство. Черквата е построена със спечелени от монахините пари. В  края на 19 в. монахините в манастира достигнали до сто…

Няколко минути след като влязохме, лампите угаснаха – явно бяха запалени само за ритуала. Светлинната феерия се смени с полумрак. Към мащабността сякаш се добави покана за усамотение и молитва. Почти всички напуснаха черквата.

Съвсем близо до царските двери на иконостаса стояха мъж и жена. Държаха запалени свещи и си говореха тихо с една монахиня. Доближих се.

− Огънят в кандилата никога не угасва. Това е благодатният огън, който идва от Йерусалим! – монахинята посочи с ръка многобройните кандила, разположени под електрическите свещи.

Монахинята тръгна да излиза от черквата, проследих я с поглед. В ръцете си носеше парче пита, голямо колкото половин хляб, вероятно останало от кръщенето. Спря се пред служителката, която продаваше свещи, бутна й питата в ръцете:

− Това е за теб!

− О, много благодаря! Няма ли да вземете малко?

− Не, не, всичкият е за теб!

Поставихме букетчетата до иконата на свети Атанасий и започнахме да разглеждаме, наоса, стенописите и иконите. Искаше ми се да вляза и в олтара, бях любопитен да видя трите абсиди, с тяхното изографисване, но нямаше как – това си го позволявах само тогава, когато бяхме сами в черквата.

… „Покров Богородичен“… На 1 октомври  910 г. град Валхерна е нападнат от сарацините. Част от населението се втурва в главната черква на града, за да търси божие спасение. Свети Андрей Юродиви, който е бил в черквата, като вдигнал глава, видял под купола света Дева Мария, която свалила връхната си дреха – омофор и я разстлала над главите на хората  в знак на защита. Свети Андрей Юродиви сръчкал своя ученик, който бил до него. „Вдигни глава! Виждаш ли я?“. „Виждам я!“ – отговорил ученикът и свети Андрей се уверил, че не халюцинира. Градът бил спасен от нашествениците…

Сцената с Богородица с покривало (покров) в ръцете беше изобразена на три места – два пъти в наоса и веднъж  над вратата в притвора. Любопитното беше, че и на трите места Светата Дева беше с крила. Света Богородица с крила се среща рядко в православната живопис. Чувал съм, че идеята за нейното изобразяване с крила идва от „Закрилница“, от „Света Богородице, закриляй ме!“

Монахинята отново влезе в наоса. Едра, здрава, с енергични и отривисти движения, тя нещо подреждаше край иконата на свети Атанасий. Нямаше да е в стила ни, ако я оставехме без въпрос.

Извинете, - опитах се да налучквам исторически факти – името „Покров Богородичен“ има ли нещо общо с конкретната  история на манастира?

− Има! Със своя покров Богородица е спасявала града!

− А можем ли да видим мощите на свети Сава Сръбски?

− За съжаление, не! Те се изнасят само на най-големите празници!

…Свети Сава Сръбски е най-почитаният сръбски светец. Той за сърбите е това, което за нас е свети Иван Рилски. Първият сръбски архиепископ. Заедно с баща си е съосновател на Хилендарския манастир. През 1235 г. е поканен от българския цар Иван Асен Втори да посети Търново. Тук се разболява от пневмония и умира. Погребан е в църквата „Св. Четиридесет мъченици“. През 1237 г. мощите му са пренесени в Милешевския манастир в Сърбия. В края на 16 век мощите на св. Сава са изровени по нареждане на Синан паша и изгорени на централния площад в Белград. Днес са запазени ръка, на която липсва малкият пръст и която се съхранява в манастира „Св. Троица“ в Плевля, Черна Гора, и липсващият пръст, който се намира в Самоковския девически манастир…

− Жалко… А мощите на свети Мина, можем ли да видим?

− Нямаме мощи на свети Мина.

− Така пише в специализиран сайт за манастирите в България…

− Не всичко, което пише, е вярно… Имаме мощи обаче на свети Пантелеймон! Елате да ви ги покажа!

Монахинята ни отведе до икона на свети Пантелеймон и ни показа под стъклото нещо като медальон, съставен от четири метални фигури, с инкрустирани във всяка от тях вероятно скъпоценни камъни. Това изобщо не ми приличаше  на мощи, но решиш да не питам за детайли.

− А икона на свети Мина имате ли?

− Разбира се! А защо Ви е точно икона на свети Мина?

− Защото търся икона на свети Мина, на която светецът да не е с бяла коса. Още нямам отговор на въпроса защо навсякъде го рисуват с бяла коса, въпреки че когато са му отсекли главата е бил на 24 години…

Монахинята се засмя сдържано:

− Имате късмет! При нас косата му е леко прошарена, но не е бяла. Ето там, в десния край на иконостаса!

Благодарих и тръгнах да се уверя дали монахинята не се шегува. Права беше – свети Мина не беше с бяла коса! Имах и още един въпрос във връзка с този светец – защо винаги го изобразяват във военни доспехи, въпреки че много време преди екзекуцията той напуска армията и тръгва из пустинята? Не го зададох, защото почувствах, че ще прекаля.

В храма попаднах на пространствено решение, което ме стъписа. Част от дървените столове бяха обърнати с гръб към центъра на наоса и гледаха към стените. За пръв път виждах стол, в който ако седнеш, ще бъдеш  с гръб към изнасящите службата свещеници.

Имах още един въпрос и започнах да се оглеждам на кого да го задам. В един от коментарите под публикация за манастира пишеше: „Румяна Иванова за Самоковски манастир, 01.09.2014. Здравейте. При посещението ми в Манастира останах удивена от една Икона - Милващата Икона с Младенеца....докато си сложа ръката върху иконата, усетих много силно мравучкане в цялото ми тяло. Ако може да ми покажете начин да си я имам…“

Монахинята отново си беше тръгнала, но сега в черквата нещо подреждаше жената, която продаваше свещи и сувенири.

− Извинете, коя икона е „Милващата Богородица“?

Жената изобщо не се поколеба:

− Елате с мен! Заведе ми почти до вратата между притвора и наоса и  в ляво (на излизане) ми посочи една малка икона на Богородица.

До нея имаше друга икона на Богородица – много по-голяма, поставена на място сякаш специално изработено за нея и затова попитах:

− Тази малката или тази голямата?

− Малката, - беше отговорът.

Погледнах я, на външен вид – нищо особено. Обикновено иконите, които се смятаха за чудотворни, стояха на специални поставки, в резбовани рамки и пред тях винаги имаше цветя. Отношението към тази икона изглеждаше съвсем неспециално. В основата на иконата имаше надпис: „Зографска чудотворна икона на пречистата Богородица АКАТИСТНА“.

….През 13 век православието било подложено на голямо изпитание. Папите през този век били решени на всичко, за да разпрострат властта си върху православните християни. Особено агресивен бил папа Григорий X. Той имал и силен съюзник – византийския император Михаил VIII Палеолог. Кръстоносци опустошавали страната, с меч налагали властта на папата. Особен интерес, разбира се, имали към Света гора – крепостта на православната вяра.

Близо до Зографския манастир живял в своя килия старец, който непрестанно се молел пред икона на Света Богородица. Веднъж, когато произнасял поздрава към Пресвета Дева Мария - “Радвай се!”, внезапно чул и от Нейната света икона думите „Радвай се и ти, старче Божий!“ Старецът се вкаменил от страх. „Отиди в манастира – му наредила Света Богородица – и предай на монасите, че моите врагове и враговете на моя Син скоро ще ги нападнат. Нека слабите се укрият, а смелите да защитят своята вяра!“ Старецът хукнал към Зографския манастир да изпълни заповедта. Когато стигнал портите на манастира, видял че иконата  вече е там. Влязъл с нея при игумена и разказал пророчеството. Част от монасите се укрили. Други – 22-ма и четирима миряни останали да чакат нападателите. Когато кръстоносците дошли, 26-имата се заключили в кулата на манастира. Кръстоносците ги увещавали да се предадат и да приемат папското върховенство. Когато получили категоричен отказ, те натрупали дърва и запалили кулата.  Всички, и монасите и миряните, изгорели. По-късно в пепелта намерили иконата, дошла заедно със стареца, невредима. Това се случило на 10 октомври 1276 г. При българските монаси тази икона е известна с името „Херово“ (от гръцки – „Радвай се!“). Мястото, на което старецът получил  чудесното откровение също се нарича „Херово“.  Иконата се нарича още и „Предвестителка“.  В делнични дни  в черквата „Успение на Пресвета Богородица“ четат акатист пред чудотворната икона, затова тя е известна и  с името „Акатистна“. Тази икона и до днес се намира в Зографския манастир. Нейни копия има в целия православен свят…

Такова копие беше и пред мен. Защо обаче жената в коментара я нарича „Милваща“? След като попитах за „Милващата Богородица“ и служителката на храма без никакво колебание ме доведе точно до тази икона, значи тук така я наричат!

…Изображенията на Пресвета Богородица са основно два типа – Одигитрия (Пътеводителка) и  Елеуса – „Милостива“, „Милваща“. Тези основни архетипи дават началото на редица следващи иконографски типове. Богородица Одигитрия е изобразена в тържествена поза като с лявата ръка придържа  Младенеца, а с дясната го сочи като „Пътят, Истината и Животът“.Богородица Елеуса прегръща Младенеца като е допряла лицето си до неговото. С това тя символизира и безграничната любов…

Внимателно погледнах иконата пред мен. По всички характеристики тази икона беше от архетипа  Одигитрия, а не от архетипа Елеуса. Защо тогава я наричаха „Милваща“?

Помилвах иконата и се дръпнах в страни, където ме очакваше още един въпрос. На икона беше изобразен Исус Христос, застанал на едно коляно, с твърде угрижено лице, подпрял с едната си ръка глава, а в другата ръка…държащ миниатюрно детско телце, от което капеше кръв… Явно това щеше да ми е за домашно – не исках да измъчвам любезната служителка на черквата.

Излязохме от храма.

На двора – покрай стените на манастира – едноетажни и двуетажни постройки.В някоя от тях имало и стаи за поклонници. В магерницата предлагали храна за бедни. Стопански постройки, нацепени дърва, два кошера, малка оранжерия и чешма, подарена през 1980 г. от патриарх Максим. И табло, от което става ясно, че манастирът е газифициран.

До една от сградите на дървени дъски лежеше каменна плоча с надпис: „Апостолът на свободата Васил Левски идва в гр. Самоков през 1871 г. за да създаде таен революционен комитет. Той се укрива в девическия манастир“.

На излизане от манастира, от ляво на външната порта, забелязах барелеф на Васил Левски. „Навсякъде по манастирите е почитан като светец, без да е светец“, помислих си.

Премръзналите две жени продължаваха да стоят сгънати ὀ две и да подканят влизащите да си купят от малките им букетчета. Едните по един лев, по големите – по два. Купих още две букетчета, без да знам за какво са  ми – можех да дам на бабите по левче, но не исках да мислят, че им давам милостиня.

Сложих букетчетата под барелефа на Левски, прекръстих се и се качих в колата.