петък, 27 декември 2013 г.

Айрянът


Поставих половин литровата бутилка айрян на бар-плота, който разделя кухнята от трапезарията. Как го купих, почти не помня. Бях излязъл от магазина с био продукти, натоварен с мляко и сирене от кашу, безсолни оризови питки, царевично брашно, сусамов тахан, елда и люцерна за покълване. До него – магазин за млечни продукти. Секунди, след като подминах вратата, се спрях, обърнах се машинално, влязох, с отривисто движение бръкнах в хладилния шкаф, сграбчих бутилка с айрян и я сложих пред касата.

-      Това ли е?, попита продавачката, като ме гледаше втренчено.

След като се прибрах в къщи, седнах на фотьойла си, затворих очи и се опитах да се видя през нейните очи. Влиза някой в магазина с енергични, отсечени движения; с поглед на новобранец, хвърлен в първата си военна битка; устремява се към хладилния шкаф, сякаш ще превзема укрепление; отваря, грабва и затваря като робот; треска бутилката на щанда с енергията на щангист; държи два лева, като че ли ще плаща марихуана на кварталния пласьор и гледа с вторачен, искрящ поглед. Клиент, който притеснява, защото по всичко личи, че не можеш да отгатнеш какво му е в главата.

-      Това ли е?

-      Това е!

Отново преживях отговора си. Решимост, категоричност, заричане, клетва, че е искам това и нищо друго.

Също така машинално сложих айряна в торбата с био продукти. Веднага, обаче го извадих. Не биваше да се смесват нещата. Тези неща са от различни светове. Принадлежат на различни цивилизации. Не може в една торба неща, към които отношението ти е абсолютно различно. Едните – природосъобразни, благословени от естествените потребности на организма, забравени или анатемосани от издевателстващия върху своето тяло съвременен човек. Другото – тъпкано със сол, която убива жизнеността  и на всичко отгоре – продукт на друг биологичен вид. Все едно теле да мъкне торба с човешко мляко.

Сложих айряна в джоба на канадката си, нека бъде в изолация. По целия път до вкъщи обаче се хванах, че опипвам джоба си, да не би случайно дяволският продукт да е изпаднал.

Оставаха шест дни до края на постите. Всяка година през ноември – декември постя три седмици – без месо, сирене и мляко. Тази година реших дните да са четиридесет, както е разписано по православния календар. Двадесет дни – класическо постене и двадесет дни, освен класиката, в добавка - без хляб и сол. Оставаха шест дни до приключването на тези четиридесет.

Нарочно оставих айряна на бар-плота между кухнята и трапезарията. Така, от мястото, на което обикновено стоя в хола, не го виждам. Пречи ми една колона на камината, изградена в средата на голямо помещение, което твърде условно е разделено на три части. В трапезарията почти не сядах. Което означаваше, че айрянът нямаше да ми се пречка пред погледа. В кухнята влизах рядко, само за да си взема нещо от хладилника. През тези седмици – обикновено фреш и ядки. А като ровя в хладилника съм с гръб към бар-плота. Идеално място за забранен продукт.

Десет минути след като го бях оставил да стърчи между панички и една саксия с цветя, станах от фотьойла, за да видя дали е там. Не, че някой можеше да го вземе. Ама, за всеки случай. Беше си там. Затворих очи докато минавам покрай него, отвори ги когато застанах с гръб към бар-плота, отворих хладилника, взех си фреш от моркови и цвекло и заобиколих от другата страна, за да си седна на мястото.

През нощта сънувах кошмар. Къпех се в някаква река, под водопад. Изведнъж водата взе да побелява. Пръските, които влизаха в устата ми бяха солени. Вдигнах очи. Върху ми се изсипваше мощен водопад от айрян. Погледнах към брега. Там бях оставил една торба с фрешове от цитросови плодове. Изведнъж видях как бутилките се размекват, стопяват се, фрешът се разлива и попива в земята. От там започнаха да никнат с огромна бързина някакви зелени стръкове. За минута станаха високи метър. От върховете им започнаха да се появяват пъпки, ставаха големи, разпукваха се и от там вместо цветове, взеха да се появяват някакви бели бучки. Боже мой, та това беше сирене! Изведнъж стръковете взеха да се накланят към мен. Бяха станали дълги по два – три метра. Сиренето висеше над главата ми. Трудно си поемах въздух. Отворих уста като шаран на сухо и с ужас установих, че не мога да я затворя. Айрянът падаше направо в гърлото ми. Солта се разливаше по цялото ми тяло. Обхвана ме някакво забранено блаженство. Изведнъж главата ми забуча до пръсване. Сякаш копие бе пронизало черепа. „Предателство! Как можеш?! Остават само пет дни! Боклук, такъв!“  

Събудих се в ужас. Почти парализиран. Плувнал в пот. Да, в пот, не в айрян! Не в айрян! Това беше добра новина. Успокоих се. Беше само сън. Компрометиращ, предателски, излъскал слабостта на духа до бялото на… А, не!

Скочих от леглото. Отидох в кухнята. Айрянът си стоеше на бар-плота. Взех го, сложих го в една найлонова торбичка. Веднага обаче го извадих, защото торбичката беше прозрачна. Сложих го в платнена. Отидох в кабинета, отворих секцията, в която държах книгите на Кастанеда и Ошо, издърпах три книги напред и мушнах торбата с айряна зад тях. Така не се виждаше. Нямаше го. Сега спокойно можех да си се разхождам из трапезарията и кухнята. Още пет дни!

Беше неделя. Никъде нямаше да излизам. До никакви магазини нямаше да ходя. Ще си зобам елдата, ще си мажа млякото от кашу върху оризова питка, ще си пия фрешчето и ще чакам деня да мине.

Жена ми влезе в хола и с някакъв укор в гласа ми каза:

-      Айрянов ти звъня! Три пъти!

-      Моля, ти подиграваш ли ми се? Нещо искаш да ми кажеш ли с тази фамилия?

-      Какво му е на фамилията?

-      Забранявам в следващите пет дни да се споменава „айрян“ и производни думи!
-      Какъв „айрян“?

-      Каза, че ме е търсил Айрянов! Нямам такъв познат!

-      Казах, че те е търсил Байданов! Ти добре ли си?

-      Извинявай, така ми се счу! Добре съм, извинявай!

Излязох да хвърля боклука. На втория етаж, рускинята Люси нещо се суетеше около три торби. Чух я да мърмори:

-      Ай! Ай! Ай!

Погледнах я с най-злобния и враждебен поглед, на който бях способен. Минавайки покрай нея изсъсках:

-      Рян! Рян! Рян!

-      Юра, какво ти става? Нещо Руската академия на науките ли ти е в главата?

-      Не казах „РАН“, а „рян“!

-      И какво е това?

-      Такова!  Второто на първото! Ти защо пелтечиш? Не се прави на три и половина! Защо ме дразниш? Не можеш ли направо да кажеш „айрян“, вместо да повтаряш „Ай“, „Ай“?

-      А, бе, Юра, какъв айрян, аз като се ядосвам на домашните, които пак не са изхвърлили боклука си викам „ай“! Толкова ли е неестествено?

-      Извинявай, Люси, от кошмара е. Още не мога да се събудя.

Изхвърлих боклука. На бегом изкачих стълбите до четвъртия  етаж, нахлух в къщи, после нахлух в кабинета. Отворих секцията с книгите на Кастанеда и Ошо, издърпах стърчащите три книги, извадих айряна от платнената торбичка, отвъртях капачката сякаш издърпвам предпазителя на бомба – лимонка, и отпих от айряна! Солта се разля по тялото. „Ужас! Може ли да е толкова солен?“ Погледнах етикета. Същият, любимият ми айрян. Не беше сън! Истина беше! Божествено!

Главата ми пак забуча. Сякаш копие проби черепа ми. „И какво, издържа 35 дни и не можа да устискаш още пет? Ей, боклук! Чакай, чакай, кога започна? Всъщност не станаха ли 40 дни? Май станаха! Не се ли обърка в броенето?“

Втурнах се в кухнята и погледнах календара, на който бях отбелязал с кръст началото на постите. Жалко, бяха минали 35 дни. 40 дни без пет! „Добре де, ама 35 дни е повече от 21, колкото постя по принцип! Освен това, какво е това число 40? 35 е седем по пет. И седем е свещено число и пет е свещено число! Не е ли достойно за уважение? Или ще се правиш на маниак? Маниак такъв! Луд!“

Монологът ме успокои. Върнах се в кабинета, взех спокойно преполовената бутилка айрян, върнах се в хола, седнах на фотьойла и сложих внимателно и плавно бутилката на малката скована от дъски масичка пред мен. Погледнах бутилката. Гледах я с любов. Тя също ме гледаше с любов. Хармония! Животът се беше върнал. Солта на живота.

неделя, 8 декември 2013 г.

Крушката


Всяка вечер, след като се прибера от работа, констатирам, че крушката в кухнята не свети. Взимам стол от трапезарията, качвам се, отвивам три болта, за да сваля плафониерата, оставям последната на бар плота, завивам леко крушката, слизам от стола, после натискам електрическия ключ, лампата светва, качвам се на стола, поставям плафониерата, завъртам трите болта, слизам от стола и го поставям на мястото му. И така три месеца. Всяка вечер!

В началото ми беше досадно. След това стана супер досадно. Малко по-късно взех да побеснявам. Мисълта за крушката ме обсебваше един-два часа преди да приключа работа. Целият ритуал десетки пъти минаваше през главата ми. Столът, болтовете, плафониерата, крушката, електрическия ключ, столът, плафониерата, болтовете, столът… Имаше нещо твърде подигравателно в това самоотвъртане на крушката. Как се получаваше това самоотвъртане, идея нямах. Малко по малко взех да намразвам кухнята.

Два – три пъти реших да прескоча ритуала. В края на краищата в тази тъпа кухня има и стенна луминесцентна лампа. Който иска нещо да си върши там, нея да си включва. Да, ама, тъкмо се разположа на фотьойла до камината и си запаля лулата, някой от домашните се завърти около хладилника или печката и започва да мърмори: „Тази крушка пак не свети!“ „Добре де, сега ще я завъртя!“ Хвърлям лулата и се залавям за ритуала. Казах, че направих два – три опита да се направя на ударен. Ако се ослушам и не я завъртя, сядам до камината и наострям уши - дали някой няма да започне да мърмори? Случвало се е и никой да не измърмори. Тогава обаче е още по-тегаво. Следиш кой влиза в кухнята и слухтиш. Ако гледаш телевизия, преставаш да гледаш. Ако четеш книга, преставаш да четеш. Ако си се вторачил в огъня, преставаш, защото слухтенето замества всичко. Най-тежко беше една вечер, когато жена ми и двете ми дъщери през една минута влизаха в кухнята и нищо не казваха. Слухът ми изострен, нервите – опънати, а те нищо! Ровят си в хладилника и мълчат. Не издържах и почти креснах: „А бе, вие не забелязвате ли, че крушката не свети? На ударени ли се правите? Подигравате ли ми се?“ Скачам, хващам стола и я завъртам. Преди това обаче естествено развъртам болтовете, за да сваля плафониерата. След тази кошмарна вечер вече не си позволявах психическия лукс да пропусна завъртането. След него проблемът приключва за деня и спокойно можеш да мислиш за други работи.

Който не е мразил предмет, той не знае за какво става дума. Мълчи си предметът, не мърда и остава абсолютно неутрален, дори ако започнеш да му крещиш. Няма по-гадно нещо от това, някой или нещо да посреща яростта си с пълно безразличие.

В рамките на тези три месеца една от седмиците беше особено кошмарна. Още от обяд в главата ми нахлуваше картината: „Влизам в къщи, натискам електрическия ключ, лампата не светва… Започвам процедурата…“ „Какво да правя? Как да прекратя този ад? Да викам електротехник? За една крушка? Та нали ще се изсмее, а аз ще потъна в земята от срам! Тогава, да сменя фасонката, сигурно там е проблемът! Кой, аз да сменям фасонка? Аз, докторът по философия? Авторът на четири книги и петата почти готова за печат! Я, всеки да се занимава с това, за което е учил! Ами, все пак, дали да не извикам електротехник? Да бе, за една фасонка!“ Пълна безизходица. Битов кошмар, който може да те вкара в лудница!

Някъде към средата на втория месец нещата се промениха. Внезапно. Завъртам си крушката аз и някаква нова, непозната мисъл ме обсеби: „Всъщност, какво е виновна крушката? Да не би да иска да се самоотвърта? Да не би тя сама да си е сложила тази скапана фасонка? Да не би да й е приятно всяка вечер да я пипам? А може би се самоотвърта, за да прекъсне самотата, да получи малко внимание!  Защо си мислим, че само хората и животните имат нужда от внимание? Какво всъщност знаем ние за предметите? Не бях ли чел някъде как водата помни, как си пренарежда структурата в зависимост от отношението към нея? Как водата може да обича и да мрази? След като водата може, крушката защо да не може?“

Нещо се пречупи в мен – „Какво толкова си се разкиснал! Какъв е този яд, тази омраза? За по-малко от минута вършиш целия ритуал… И тази минута да я правиш на такъв въпрос! Явно егоизмът няма край! Много ли е да посветиш една минута на една нещастна крушка? А, много ли е?“

Цялостното ми отношение се промени. Малко по малко започнах да се привързвам към крушката така, както най-малката ми дъщеря се беше привързала към хамстера. Обичали ли сте предмети? Аз обикнах крушката.

През деня, като се сещах за нея, някаква топлина ме обливаше. Тя стои и чака. Чака мен. Чака да се кача на стола, да развия болтовете, да сваля плафониерата и да я завия… И тя светва в знак на благодарност, на любов. Имах усещането, че чувствата ни са взаимни. Тя чакаше търпеливо вечерния миг и аз го чаках. Изпитвах радост, че съм търпелив и грижовен. Обхващаше ме мъка, като си помислях, че един ден тя ще изгори. И сигурно ще попадна на някоя надута, самовлюбена и безразлична към света крушка, която няма да се самоотвърта, няма да гасне. Колкото и да си приличат външно, аз ще знам, че тази нова крушка няма нищо общо с онази, старата, която всяка вечер търси помощ, търси общуване, търси любов… И сигурно в този ден ще плача така, както плака най-малката ми дъщеря, когато умря хамстерът. Такъв е обаче животът. Неумолим. Човек трябва да се готви психически за разделите…

Сепна ме една мисъл: „Ами ако ел. таблото започне да гърми всяка вечер? Нещата ще бъдат по-сложни, отколкото с крушката!“ Боже, дали ще мога да побера в сърцето си толкова любов?

петък, 6 декември 2013 г.

Животът между два мига


„Начинът, по който диша човек, може да се превърне в мощен преобразуващ фактор на цялата му психика; на отношението му към всичко, в което е потопен; на целия му живот. Не случайно йогите твърдят, че Пранаяма е ключ към тотална трансформация на духа. Когато не решаваш някакви неотложни и специални задачи с ума си; в моменти, в които той не ти трябва практически; когато свободно се рееш в лавината от случайни мисли и чувства, дай му отпуск. Започни да следиш дишането си. Нека вниманието изцяло е погълнато от него. Нека дишането и ти бъдете едно неразличимо цяло, вън от което нищо не съществува. Разбира се, тази прегръдка неизбежно ще бъде прекъсвана от изскочила мисъл, образ или чувство, но остави ги да минат, да изчезнат и се върни в прегръдката.

Дишането има четири компонента. Мигът, в който издишването се превръща във вдишване; вторият – самото вдишване; третият – мигът, в който вдишването се превръща в издишване и четвъртият – самото издишване. Това се елементите, когато няма задържане на въздуха. Това са естествените елементи. В началото отделяй време за наблюдение или сливане и с четирите елемента. Когато свикнеш да го правиш, първото нещо, което ще разбереш е колко свободно време в същност имаш. Човек прекарва голяма част от деня си в предъвкване на всякакви психически парчета.

Няма как в началото да отделяш много време за това. Все ще се появява нещо, което прекъсва наблюдението – случайна мисъл, конкретна задача или конкретен разговор. Почувствай тези моменти като блокове, като острови, които се настаняват от време на време в ежедневието. Това е първото действие.

Второто е трудно. Постави си за задача винаги да осъзнаваш, да бъдеш слят, с  първия и с третия елемент. Това са двата мига, в които издишването се превръща във вдишване и обратно. Това действително са мигове, част от секундата. Не следи самото вдишване и издишване. Тогава, когато те се случват, бъди в света, т.е. да живей така, както си свикнал. След време на постоянство, с изненада ще установиш, че можеш да пребиваваш през цялото будно време в такова раздвояване. Вършиш си работата, разговаряш с някои или се мяташ безцелно от мисъл на мисъл, но точно в тези мигове, ти си с дишането, или по-скоро с „обръщалата“. Когато усвоиш разпределението на вниманието, това връщане в себе си не пречи на нищо. Времето за връщането е толкова нищожно, че нищо не можеш да изпуснеш от случващото се с теб или около теб. В тези части от секундата нищо не може да се случи, което да не забележиш или което да не можеш автоматично да реконструираш.

Третото действие е по-трудно от първото, но е по-лесно от второто. В мига, условно посочен като първи; този, в който издишването се превръща във вдишване; представи си, че се раждаш. Истинското раждане, тънката граница между небитието и битието, е първото вдишване на новороденото. С него то идва на този свят. Заявява, че е част от света. Без това вдишване, има тяло, има органи, има нервна система, има всички предпоставки за живот, но живот няма. Затова казваме, че дете, което не проплаче, което не направи първото си вдишване, всъщност е мъртво родено. Условна граница, но абсолютно ясна. Първото вдишване е стартът на живота.

Във втория миг, когато започне издишването, представи си, че умираш. Човек умира с последното си издишване. Наистина, и след това има тяло, има мозък, който функционира още известно време, но живот няма. Човек е мъртъв с последното си издишване. Условна граница, но ясна. Някои ги връщат към живот и след като спрат да дишат, но обърни внимание на израза – „връщат ги“! Това означава, че те са напуснали живота. Връщането винаги е действие, което показва, че за някакво време не си бил там, където те връщат.

Раждане, умиране. Раждане, умиране. И тази представа не е разсъждение, а усещане. Тя не е плод на разума, а на душата. Това усещане като времетраене е нищожно; точно толкова нищожно, колкото е и мигът, в който то пребивава. Умът, разбира се, ще се бунтува. „Глупави фантазии! Няма толкова кратък живот!“ Разбира се, че „кратко“ е плод на съпоставка. Еднодневката, ако можеше да мисли и да споделя и ако е родена в дъждовен ден, би казала, че животът е един безкраен дъжд. Естествено, че е безкраен, след като се случва през целия й живот. Ако има същества, които живеят по 30 хиляди години, биха казали, че човекът е еднодневка.

Раждане, умиране. Раждане, умиране. Ако се научиш на това, очаквай чудото! Всичко, което вършиш, а ти ще го вършиш пълноценно, ще се превърне във фон, в пълнеж, в сцена. Нещо се случва между безкрайните ти раждания и смърти, но това нещо няма как да е важно и фундаментално. Няма по-фундаментално от раждането и смъртта. Ако успееш да почувстваш това, животът ти ще стане съвършено друг. Светът се затваря между мига, в който все още нищо няма значение и мига, в който вече нищо няма значение. Освен благодарността, че идваш на този свят и благодарността, че Бог ти е дал възможността да бъдеш на този свят. Затвориш ли света, ежедневието, живота си между две благодарности, този живот се превръща в спокоен екстаз. Повечето хора си мислят, че „спокойствие“ и „екстаз“ са несъвместими. И бъркат. В тяхното съчетаване е чудото, за което говоря.

Опитай!“

Този текст всъщност не е мой. През 1986 г., след като дядо ми поп почина, аз и още един наследник  се втурнахме да прибираме от книгите му това, което ни харесва. На тавана, любимото ми място, в голям сандък, от който често си взимах прастари списания и книги, между два броя на един вестник, не помня името му, открих дебел сноп от листове, изписани на ръка с химикал. Част от снопа е и „Приказка за Буда“, първа публикация в този блог, която, вече ще си призная, защото съвестта яко ме гризе, публикувах като своя книга през 1999 г. в издателство „Захарий Стоянов“. От мен добавих само заглавието и пояснението, че есето е по „Книга на тайните“  том 1 – 5 на Ошо. Идеята ми хрумна, след като забелязах много допирни точки между интерпретацията на Просветления в този ръкопис и споменатите книги на Бхагван Шри Раджниш. А може и да няма допирни точки. Може и да са плод на моята фантазия. Няма как анонимният автор на есето да е взаимствал от Ошо. Индиецът е роден през 1931 г. и естествено сборниците с беседи са с много по-късна дата. Освен това, спомням си, че единият от вестниците, между които се намираше ръкописът, беше посветен на сватбата на Борис Трети, цар български, с Джована Савойска през 1930 г. Предполагам, че ръкописът е придобит от дядо ми по това време, не вярвам по-късно да му е търсил специално място между двата вестника. Тогава дядо поп е бил на 24 години, с две годишна дъщеря – Анка, майка ми. От къде го е взел, естествено нямам никаква представа. Първоначално си помислих, че той го е писал. Сравних почерка от ръкописа с дядовия, не открих особени прилики. Разбира се, аз познавах почерка на един шейсет – седемдесет годишен човек. Има вероятност силно да се е променил  след тази 1930 г.

Имам и съдържателни аргументи да отхвърля хипотезата, че ръкописът е на дядо. Той беше фанатично привързан към източното православие и няма как да е писал текст с основен герой Буда. Дядо мразеше Петър Дънов, негов личен познат, и се отнасяше с насмешка към източните религиозни системи. От къде го е взел тогава? Имам бегъл спомен от негов разказ, за негов приятел, който се увличал по Изтока. Разделили се още като млади. Възможно е този негов приятел да му е дал ръкописа за мнение, а след това по някакви причини да не си го е прибрал. Както и да е. Тази тайна е в гроба на дядо.

Ще призная още нещо. Част от импресиите в този блог също са от  ръкописа. Не, не са всичките. Някои са мои. Нагло плагиатство! А как се постъпва с ръкопис, който е анонимен, може би без художествена стойност, но на мен много ми харесва? Освен това, признанието сваля греха от душата ми. А и няма кой да има претенции. Със сигурност авторът отдавна е под земята. И е добре неговите текстове да имат читатели. Какво, да ги публикувам с бележка „анонимни есета, намерени в един тавански сандък“?

Това, с което се забавлявам, е да пиша текстове, които по дух, тематика, подход, маниер и изразни средства, много приличат на текстовете от ръкописа. Или поне аз си мисля, че много приличат. Защо да има талантливи имитатори на картини, а да няма талантливи имитатори на текстове? Разбира се, има мои текстове, които лесно ще бъдат разконспирирани. Не съм се предпазвал от това. В тях е ясно, че са вдъхновени от модерни случки и интериори. Да, ама май има и вечни неща. Та, ще продължа да ги смесвам, докато изчерпя количеството на намерения ръкопис.

Сега, за пръв и последен път, признавам, че текста, с който почва публикацията, е на непознатия автор. Дано Бог е милостив към душата му. И към моята – крадливата. А, ако душата на автора ме гледа отгоре, нека ми прости. Така или иначе, текстовете бяха в едни сандък, част от чието съдържание бе спасено от мен, част – изхвърлено (със сигурност) от хората, на които майка, леля и вуйчо, продадоха къщата.

вторник, 5 ноември 2013 г.

Грях


-    Статията ти е прекрасна. Малко е дълга, но се чете на един  дъх. С много финес, с  много лекота си направила диагноза на страшно сложни неща.

Стажантката поруменя. Секунда преди да свали поглед, долових радостта и благодарността.
    
Отидох да си взема кафе.

-      Знаете ли защо винаги от тук си купувам кафе? Страхотно го правите! А и твърде рядко човек получава нещо с усмивка. При вас тя е в изобилие!

Продавачката се усмихна.

-      Е, при тези думи на човек му идва по цял ден да прави кафета и да се усмихва.

В стаята влезе шефът. Веднага му изстрелях думите:

-      Шефе, при това отношение няма как да не ти работя като древен египтянин на пирамида!

-      Какво отношение?


-      Казал си на един колега, че съм незаменим. И че ще направиш всичко, за да ме запазиш.

-      Какво съм казал?!


-      Хайде, хайде, строгостта като фундаментално качество на добрия ръководител. Дядо ми, навремето, казваше, че дете трябва да се целува само докато спи!
     
Шефът страшно се развесели.

-      А бе, знаеш ли, може и да съм го казал. Вчера на рождения ден след втората водка всички ми изглеждахте прекрасни. Ама, да не се обидиш! Аз наистина държа на теб! Много си готин!

На връщане от работа по стълбите срещнах домоуправителката.

-      Здрасти! Ако не си ти, тоя блок ще се скапе! Виждала ли си по-приятна градинка до някоя друга кооперация?

-      Какво?!


-      Добре де, ако някой не ти е благодарен, е пълен идиот.

Лицето на жената светна.

Влязох в кабинета. Отворих Библията. На любимото място. Моисей току що бе получил от Бог Десетте заповеди. Заковах си погледа на деветата -  „Не лъжи!“. Не е казано точно така, ама аз така го схващам. Очите ми се насълзиха. Леко се разхлипах. Размекнах се, но бързо се стегнах. Мъжете не трябва да плачат. Дори когато вършат грехове.

Затворих Библията. Допрях дланите си, повдигнах леко глава и затворих очи. „Господи, прости ми! Много лъгах днес! Прости ми! Никога повече няма да лъжа!“

Погледнах пак Библията. Нещо ме сепна. Погледнах в себе си.  „А бе, ти на Бога ли говориш така, нещастник!“

И се разревах неудържимо.