неделя, 8 декември 2013 г.

Крушката


Всяка вечер, след като се прибера от работа, констатирам, че крушката в кухнята не свети. Взимам стол от трапезарията, качвам се, отвивам три болта, за да сваля плафониерата, оставям последната на бар плота, завивам леко крушката, слизам от стола, после натискам електрическия ключ, лампата светва, качвам се на стола, поставям плафониерата, завъртам трите болта, слизам от стола и го поставям на мястото му. И така три месеца. Всяка вечер!

В началото ми беше досадно. След това стана супер досадно. Малко по-късно взех да побеснявам. Мисълта за крушката ме обсебваше един-два часа преди да приключа работа. Целият ритуал десетки пъти минаваше през главата ми. Столът, болтовете, плафониерата, крушката, електрическия ключ, столът, плафониерата, болтовете, столът… Имаше нещо твърде подигравателно в това самоотвъртане на крушката. Как се получаваше това самоотвъртане, идея нямах. Малко по малко взех да намразвам кухнята.

Два – три пъти реших да прескоча ритуала. В края на краищата в тази тъпа кухня има и стенна луминесцентна лампа. Който иска нещо да си върши там, нея да си включва. Да, ама, тъкмо се разположа на фотьойла до камината и си запаля лулата, някой от домашните се завърти около хладилника или печката и започва да мърмори: „Тази крушка пак не свети!“ „Добре де, сега ще я завъртя!“ Хвърлям лулата и се залавям за ритуала. Казах, че направих два – три опита да се направя на ударен. Ако се ослушам и не я завъртя, сядам до камината и наострям уши - дали някой няма да започне да мърмори? Случвало се е и никой да не измърмори. Тогава обаче е още по-тегаво. Следиш кой влиза в кухнята и слухтиш. Ако гледаш телевизия, преставаш да гледаш. Ако четеш книга, преставаш да четеш. Ако си се вторачил в огъня, преставаш, защото слухтенето замества всичко. Най-тежко беше една вечер, когато жена ми и двете ми дъщери през една минута влизаха в кухнята и нищо не казваха. Слухът ми изострен, нервите – опънати, а те нищо! Ровят си в хладилника и мълчат. Не издържах и почти креснах: „А бе, вие не забелязвате ли, че крушката не свети? На ударени ли се правите? Подигравате ли ми се?“ Скачам, хващам стола и я завъртам. Преди това обаче естествено развъртам болтовете, за да сваля плафониерата. След тази кошмарна вечер вече не си позволявах психическия лукс да пропусна завъртането. След него проблемът приключва за деня и спокойно можеш да мислиш за други работи.

Който не е мразил предмет, той не знае за какво става дума. Мълчи си предметът, не мърда и остава абсолютно неутрален, дори ако започнеш да му крещиш. Няма по-гадно нещо от това, някой или нещо да посреща яростта си с пълно безразличие.

В рамките на тези три месеца една от седмиците беше особено кошмарна. Още от обяд в главата ми нахлуваше картината: „Влизам в къщи, натискам електрическия ключ, лампата не светва… Започвам процедурата…“ „Какво да правя? Как да прекратя този ад? Да викам електротехник? За една крушка? Та нали ще се изсмее, а аз ще потъна в земята от срам! Тогава, да сменя фасонката, сигурно там е проблемът! Кой, аз да сменям фасонка? Аз, докторът по философия? Авторът на четири книги и петата почти готова за печат! Я, всеки да се занимава с това, за което е учил! Ами, все пак, дали да не извикам електротехник? Да бе, за една фасонка!“ Пълна безизходица. Битов кошмар, който може да те вкара в лудница!

Някъде към средата на втория месец нещата се промениха. Внезапно. Завъртам си крушката аз и някаква нова, непозната мисъл ме обсеби: „Всъщност, какво е виновна крушката? Да не би да иска да се самоотвърта? Да не би тя сама да си е сложила тази скапана фасонка? Да не би да й е приятно всяка вечер да я пипам? А може би се самоотвърта, за да прекъсне самотата, да получи малко внимание!  Защо си мислим, че само хората и животните имат нужда от внимание? Какво всъщност знаем ние за предметите? Не бях ли чел някъде как водата помни, как си пренарежда структурата в зависимост от отношението към нея? Как водата може да обича и да мрази? След като водата може, крушката защо да не може?“

Нещо се пречупи в мен – „Какво толкова си се разкиснал! Какъв е този яд, тази омраза? За по-малко от минута вършиш целия ритуал… И тази минута да я правиш на такъв въпрос! Явно егоизмът няма край! Много ли е да посветиш една минута на една нещастна крушка? А, много ли е?“

Цялостното ми отношение се промени. Малко по малко започнах да се привързвам към крушката така, както най-малката ми дъщеря се беше привързала към хамстера. Обичали ли сте предмети? Аз обикнах крушката.

През деня, като се сещах за нея, някаква топлина ме обливаше. Тя стои и чака. Чака мен. Чака да се кача на стола, да развия болтовете, да сваля плафониерата и да я завия… И тя светва в знак на благодарност, на любов. Имах усещането, че чувствата ни са взаимни. Тя чакаше търпеливо вечерния миг и аз го чаках. Изпитвах радост, че съм търпелив и грижовен. Обхващаше ме мъка, като си помислях, че един ден тя ще изгори. И сигурно ще попадна на някоя надута, самовлюбена и безразлична към света крушка, която няма да се самоотвърта, няма да гасне. Колкото и да си приличат външно, аз ще знам, че тази нова крушка няма нищо общо с онази, старата, която всяка вечер търси помощ, търси общуване, търси любов… И сигурно в този ден ще плача така, както плака най-малката ми дъщеря, когато умря хамстерът. Такъв е обаче животът. Неумолим. Човек трябва да се готви психически за разделите…

Сепна ме една мисъл: „Ами ако ел. таблото започне да гърми всяка вечер? Нещата ще бъдат по-сложни, отколкото с крушката!“ Боже, дали ще мога да побера в сърцето си толкова любов?

Няма коментари: