петък, 21 август 2015 г.

Тишината като отговор



Когато някой близък те огорчи.

Не бързай да отговаряш с думи. Отговори с тишина.

Позволи си я. Всяко говорене, каквото и да е то, ще разкрие незащитени твои места. Отново ще те превърне в мишена.

Не бъди пантера. Не бъди орел. За всяко от тях има куршуми. Бъди бял дракон на бяла стена. Другият не те вижда. Няма как да видиш на бялата стена белия дракон. И няма как да намериш оръжие за него. Единствено можеш да усетиш, че там има дракон. И не знаеш кога ще изригне.

Тишината като отговор е като тъмнината. Другият не вижда нищо, не знае накъде да тръгне. Защото ако тръгне накъдето и да е, не знае на какво ще налети. Тишината като отговор притеснява като тъмнината. Всичко може да има в нея. И дяволи и ангели. И мъст и прошка. И сила и слабост. Другият не знае какво има.

Всяко говорене, особено когато си огорчен, е като здраво въже, което те връзва. Всяка позиция, особено когато си гневен, те свива, ограничава и лишава от изходи. Лишава те от отстъпления.

Тишината като отговор е абсолютната свобода. След миг, след час, след ден, можеш да тръгнеш във всяка посока.

Ако Другият те упреква за тишината, то той е показал своята слабост, своя страх. Защото как можеш да упрекваш тишината? В какво да я упрекваш? Че не виждаш ли? Че не знаеш накъде да тръгнеш ли? Че не знаеш на какво ще стъпиш ли? Тишината не е виновна за това. Виновен е другият, че не намира източник на светлина. Или просто, че очите му не могат да привикнат.

Опитай!

сряда, 19 август 2015 г.

Лакърдии



-      Много сте готини! Благодаря ви, че дойдохте да почерпя на патерица! Голям купон направихме снощи с две приятелски семейства! Пия за ваше и за мое здраве! – министърът на финансите погледна в очите всеки от тримата си гости, усмихна се и отпи от „Brunello di Montalcino” 2000.

-      Кольо, стълб наш финансов, да хилядиш! – вдигна чаша и Иван, министърът на търговията.

-      Бъди здрав, Коле! Тук просто е прекрасно!  - Вяра, министър на земеделието, стана права и отговори на усмивките с топъл  поглед.

-      Коле, тук  е невероятно, ти си невероятен, компанията е невероятна! Желая ти радост, радост и само радост! – Петър, министър на туризма, вдигна чашата бавно и тържествено, сякаш го очакваше амброзия, а не уиски.

Слънцето, червено и сънливо, вече се спускаше зад Витоша. Огромната веранда от матово бял мрамор с кафяви жилки, безупречно излъскана, хвърляше искри. Пред нея зеленият безкраен килим от късо подстригана трева, плод на упорит труд и виртуозност, омагьосваше с тиха игра преди заспиване с всички нюанси на зеленото. Над и встрани от гостите десетки дюзи разпръскваха феерични водни пелени – температурата продължаваше да държи 30. Масата не беше претрупана – две бутилки бяло вино, уиски, минерална вода, лед, три купи с плодове – грозде, праскови и сливи, малки купички с ядки, две тавички със суши и свински ребърца. Млад мъж в елегантни черен панталон и бяла риза с къси ръкави, стоеше почти мирно на десетина метра и наблюдаваше масата, готов да се намеси, ако нещо свърши или ако някой от гостите поиска нещо друго.

                                       *    *    *

Марков стана прав и взе в ръка чашата си с ракия.

-      Скъпи мои приятели, днес навършвам 62. Извинете, че ви поканих тук, в кварталната кръчма, където и без това си пием заедно през ден. Тук обаче ни е добре. Тук сме като у дома си. Пийте по едно за мое здраве! Аз пък ще пия за вашето!

-      Марков, може да си пием често тук, но друго си е рожден ден! Сто да направиш! – бай Дочо също вдигна чашата си.

-      А къде другаде бе, Марков? На кой да правим оборот, на нашия квартал или на друг? Да се не отървеш от приятели! – включи се Лъчо.

-      Хайде, и от мен, бъди здрав, гледай си внуците и им наливай мъдрост в главите! – Ганчо завърши краткия официален ритуал.

Четири чаши звъннаха.

Камен специално за случая беше лъснал дългата дървена маса, разположена в центъра на малко, уютно и грижливо поддържано дворче. Свечеряваше се, въздухът отпускаше малко по малко железните горещи клещи. Няколко едри мухи продължаваха да бръмчат като хеликоптери. На масата – четири шопски салати, вода и бутилка „Сунгурларска“. На съседната малка маса, някакъв непознат, леко придремваше, явно стоеше там отдавна и вероятно ракиите му бяха повече от три.

                                         *    *    *

- Приятели, ако ви е омръзнало, да пусна нещо друго?

Почти час дискретна и нежна панфлейта извираше от четири колони. Рожденикът обожаваше изпълненията на Дамян Лука и Джордже Замфир.

Четиримата министри вече бяха се поразходили из клюките за Министерския съвет, миналите и предстоящи почивни дни и последните публикации за себе си в големите вестници.

-      Добре си е, Коле! – отговори Вяра, сякаш от името на тримата гости. – Прекрасен фон!

-      Коле, ти обичаш да смяташ! Какво ще направим на местните избори? – министърът на търговията подхвана политиката.

-      Как какво, ще спечелим разбира се! Не си ли се убедил, че на нашата Партия за страхотен прогрес никой не може да излезе? – министърът на финансите погледна нагоре, за да демонстрира, че наистина смята. – Половин милион – твърд електорат. Може и да са повече, но да бъдем скромни. После… 140 хиляди държавна администрация. От тях очаквам не по-малко от 200 хиляди гласа. От 22 хиляди общинска администрация две трети са наши. Те ще бъдат по-мотивирани, хлябът си е хляб. От тях и техните семейства – да речем 40 хиляди. Ще понапазаруваме още стотина хиляди, ама културно – съветници, застъпници, наблюдатели… Сложи още 200 хиляди, които вървят със силните…

-      Много са важни тези избори! – прекъсна го министърът на туризма. – Всички знаем какви пари ще разпределят кметовете. Европа взе, че се преориентира с кинтите към местната власт. После става перпетум – мобиле.  Кметовете режат тортата и подготвят електорат за парламентарните избори. Тия нещастници от Партията за разтърсващи реформи пак ще духат супата. Горките, можем да ги оставим с два – три областни кмета, и това им е много. Нито пари имат, нито медии… Верче, така ли е?  

-      Така е, Петьо! Ние сме най-големият работодател… Освен това, субсидиите… От земеделците до пчеларите… Нямаме ли право да искаме благодарност и почтеност?

-      Вижте, скъпи приятели, като министър на търговията ви го казвам. – включи се и Иван. Приказките на журналята за търговията с гласове си е димна завеса. Дръж ключови фигури по места с европрограмите, с централно финансиране на разни проекти, с финансовия контрол, с професионална перспектива и ще видите как целуването на ръка се превръща в гласове. Много е просто!

-      Точно така, бизнесът… - продължи домакинът. – Хиляда сътрудника имаме…

-      Как хиляда, бе Коле? – учуди се Вяра. Нали бяха около 200?

-      Верче, Верче, романтична душа си ти! 180 са постоянните. Другите до хиляда са предизборни, наборни, така да се каже. 12 хиляди секции – по 12 секции на човек. От няколко месеца работят. Знаят кои са основните работодатели на хората от тези секции. И подходът към тези работодатели е индивидуален. С едни – с добро. С други – с леко предупреждение. Знаете ли колко в крупния бизнес са обявили загуба за миналата година? Ако някой иска след четири месеца вместо Дядо Коледа да получи джуджета от НАП, да си каже… А и медиите са интелигентни, с този проблем не се занимават. Интелигентни са, щото и те са бизнес.

                                          *    *    *

- Камене, намали малко тази музика! Няма да се надвикваме! – рожденикът Марков поиска тишина. Явно се готвеше да захване любимата си политика. За час вече бяха изчерпали другите теми – времето, Левски, ЦСКА, тениса на Гришо и Маша, кварталните клюки.

Камен смени сръбското с някаква тиха италианска музика. Марков се усмихна, кимна одобрително, глътна от втората ракия и се приготви да държи реч.

-      Скъпи мои приятели, да ви питам аз, кога ще започне да дърпа нашата мила държава? Ей тук, преди време, обсъждахме възможните национални цели. Помните ли? Ще ви припомня. Някой каза, че ще се оправим, когато вместо 40 хиляди тона ябълки започнем да произвеждаме и изнасяме по 400 хиляди тона. Както е било преди 30 години…

-      Кой беше този някой, бе Марков? – бай Дочо се почеса по главата.

-      Проверявам ви! Кой ли? Аз бях! Лъчо разви тезата за хиперферми за агнета и охлюви, защото проблемът ни е безработицата на нискообразованите. Дай на 100 хиляди поминък от по 500 лева на месец и те веднага изтърчават и ги хвърлят в магазините. Можете ли да смятате? От тук дръпва и търговията и производството!

-      Да, това е пътят! – включи се и Лъчо, явно поласкан, че го цитират. – Аз говорих и за минералните води, на които трябва да докараме скандинавските баби. Най-силната минерална вода в Европа! Дори чехите бием! Ще сборим Велинград с Карлови Вари, стой та гледай!

-      Така… - продължи Марков. – Простете за нескромността, но аз формулирах най-добре националната ни цел № 1…

-      Май нещо с Германия беше свързана… - прекъсна го Ганчо. – Стига с тези германци, бе! То от слушане на разни Меркел – Беркел сме на този хал!

Марков сви устни.

-      Ганчо, Ганчо, нищо не си спомняш! Из казах така. Днес за цяла година изнасяме толкова, колкото Германия за седем дни. Нашата национална цел № 1 трябва да бъде за година да изнасяме толкова, колкото Германия за десет дни! Не е ли гениално? Почти да удвоиш износа си, това ще дръпне всичко – и производство, и работни места, и социална политика.

На Лъчо вече му светеха очите. Обичаше компанията да говори за икономика, защото беше в свои води.

-      Знаете ли, момчета, вчера четох справките на НСИ за износа за първото полугодие. Сетете се, кое е най-смешното. За Русия сме изнесли стоки за 370 млн. лева, а за Македония – за 350 млн. Не е ли смешно за руския пазар да изнасяме  толкова, колкото за бутиковия македонски?

-      Е, санкции… - прекъсна го бай Дочо.

-      Не е от санкциите, преди тях сме изнасяли за по 500 млн. за Русия. Пак смешно – от общ износ от 22 млрд лева!

-      И аз я четох тази статистика. Мина по вестниците. На теб ти е смешно за Русия и Македония, на мен ми е обидно от нещо друго. -  намеси се рожденикът. – Чета аз, че сме изнесли „Електрически машини и апарати“ за 1,2 млрд. лева и то само за Европа! Викам си „Брей! Машини изнасяме за германците и французите!“ Чета разбивката обаче и какво се оказва? Електрически машини – друг път! – Марков си вдигна лакътя и тупна по него с длан. – става дума за жици, кабели, релета, прекъсвачи и реостати. А бе, не можем ли поне да ги сглобяваме?...

                                        *    *    *

Министърът на финансите обходи с поглед гостите си. Бяха се умълчали. Бяха зареяли погледи в потъмнелия безкраен тревен килим и отпиваха от чашите си.

-      Харесва ли ви Жан Мишел Жар?

От половин час слушаха тиха електронна музика.

-      „Oxygene“ ли е това, Коле? – попита Вяра.

-      Топло, топло, Верче! „Equinoxe“. „Oxygene“, част от него, мина…

-      Пак ще кажа, имаш невероятен вкус…

-      Просто явно харесваме сходни неща, Верче!

-      Ние и в политиката, Коле, май имаме сходни вкусове! Вкусът е много важно нещо… - Вяра за секунда замълча, като че ли преценяваше дали си струва да продължи темата. – Ето, ти например, винаги си елегантен, със спокоен и топъл поглед…

Кольо изпъна нагоре ръце за ободряване.

-      Добре, Верче. Хайде, стига с тези вкусове. Михаиле, смени асортиментите! Ние ще се поразходим. Сменяме италианското вино с френско. Сложи от "Cheval Blanc " пак реколта 2000, за сравнение, синьо сирене, дай от тортичките – онези от „Френска селска торта“ и още грозде! Искате ли да се поразходим по тревата?

Гостите станаха. Младият мъж с елегантните черен панталон и бяла риза се зае с масата.

Четиримата министри тръгнаха по килима. Приглушени светлини от четири градински лампи чертаеха вълшебни пътеки. В градината, сякаш разхвърляни, стояха не много големи мраморни статуи на римски богове.

-      Кольо, откъде са тези статуи? – попита министърът на туризма.

-      Реплики. Купих ги от Италия.

-      Чудесни са.

-      Боговете са винаги чудесни… – засмя се министърът на финансите. – А ей, там, на десетина метра, - Кольо посочи с ръка, - има статуя на Лао Дзъ.

-      Той пък за какво ти е? Не е бог…

-      Той ми е кумир. Легендата разказва, че когато се е родил, вместо да изплаче, като всички хора, се е изсмял…

-      Интересно…

Министрите бавно се отдалечаваха от верандата. От мрачината края на двора вече не се виждаше.

-      Знаеш ли, Кольо, - министърът на търговията го прегърна през рамо. – Нещо не разбирам. Тази вила ти е от преди да станеш министър, нали?

-      Да.

-      Знам, че имаш превъзходен бизнес в чужбина. Защо ти беше да се буташ в политиката?

-      Бизнесът е добър. Даже вече няма нужда да се намесвам много. Брат ми се справя. Политиката… Ваньо, как да ти кажа… Тръпка, братко… Състезание! Супер шах! Усещането е друго…

                                        *     *      *

В кварталната кръчма очите на компанията взеха да натежават. Приключваха втората бутилка. Разговорът за България, за производството, търговията и националните цел продължаваше, но вече някак вяло, тъжно, уморено.

Марков огледа гостите си.

-      Хайде, стига с тази политика! Ние като седнем, от всичко разбираме! Българи! За политиката си има хора! Някой да предложи друга тема.

Бай Дочо се беше подпрял с две ръце и блуждаеше.

-      Добре, бе Марков, спираме, ама позволи ми последно, нещо не разбирам… Защо ни стоят запечатани урановите мини? Съкровище тъпчем, а дрипави ходим…

-      Леле, - сепна се Ганчо – какво чувам от устата на бивш служител на Министерството на екологията?

-      А бе, екология… - бай Дочо махна с ръка все едно пъдеше муха. – Защо дадохме златото си на канадците, вместо да си го добиваме? Защо българската държава продаде на чешката държава електроразпределението?  Та то по дефиниция е печелившо! Формираш цената, след като сложиш печалбата…

-      Да, ама ЧЕЗ бяха обявили, че девет години са работили на загуба! – прекъсна го Лъчо.

-      Ей те, това, умът ми не го побира!

Марков ги погледна почти отегчено и вдигна ръце в знак да спрат.

-      Хайде, философите ми, не разбирате, защото е сложно. Това е висша политика. Хайде сега, наздраве! Дядо ви Марков навърши 62 години. Преди половин час!

Марков си погледна часовника. Знаеше от майка си, че за пръв път е изплакал в 23 часа.



неделя, 9 август 2015 г.

Състезания


Животът като броеница от състезания.

Шах ли е животът, белот ли е или бридж с импова таблица?

При шаха състезателите тръгват от еднакви позиции. Печели този, който обяви мат. Обикновено го постига по-добрият.

 При белота печели този, който натрупа повече точки. По принцип се случва на този, който е получил по-силни карти.

При бриджа с импова таблица печели този, който изиграе най-добре картите си. Независимо дали са слаби или силни. Можеш да вземеш повече ръце от противника, но да загубиш. Картите ти са изисквали по-добър резултат. Можеш да вземеш много по-малко ръце, но да спечелиш. Изиграл си слабите си карти както трябва. Имаш карти с определена сила и си длъжен да постигнеш резултат, който е адекватен на тази сила.

                                                *     *     *

Настоях да извикаме младия човек пред борда на директорите. Дразнеше ме неговата самоувереност. Възприемах я като нахалство. Посрещаше почти всяко мое нареждане с оспорване. Побеснявах. Не мога за всяка задача да изсипвам куп аргументи.

Извикахме младия мъж. Обясних за неговото “недопустимо” поведение. Поисках понижаването му. Човекът гледаше надолу, вдигаш от време на време поглед към шефа и се усмихваше. Мен не ме забелязваше. Това ме настърви още повече. Започнах нервно да обяснявам, че в предприятието има ред и в конкретния случай аз съм олицетворение на реда. Отсреща трябва да има подчинение. Младият мъж изслушваше спокойно и се опитваше да анализира конкретни ситуации. Прекъсвах го, стремях се да го объркам. Бях извън кожата си. След час обсъждане, шефът помоли човекът да излезе и ми каза:

-         Какво ще кажеш, да подминем случая?

-         Или аз или той! – бях бесен.  

-         Добре, ще го понижа, да бъде както искаш. Само че не е зле да си починеш някъде за малко. С толкова нерви няма как да ръководиш. Искам да кажа – да ръководиш естествено и успешно.

Понижихме го. Стана на моята.

Спечелих ли? Загубих ли?

За шах не можеше да става дума. Нямаше равни изходни позиции. От гледна точка на белота бях спечелил. От гледна точка на имповата таблица бях загубил.

                                                *     *     *

Съгласих се да участвам в тези дебати. Мисля, че бях подготвен. Говорех с факти. Говорех с аргументи. Насреща – иронични усмивки и подигравателни погледи на опонента. Отговаряше със сарказъм. Публиката му ръкопляскаше. Когато аз приключвах с някой от отговорите – гробна тишина. При други мои отговори – кикотене и подмятания. Бях попаднал в клопка. Публиката беше подбрана специално. Публиката беше враждебна към мен. Не слушаха аргументи. Клакьори някакви. Успях да запазя самообладание. Бях точен с фактите и бърз в реакциите си.

След дебатите социолози чрез телефонно допитване определиха резултата – бях загубил с 40% на 60%.

Отново нямаше шах. В белота бях загубил. В бриджа бях спечелил.

                                                 *     *     *

 От днес започвам да играя само бридж с импова таблица. По-клубно е. По-аристократично.