четвъртък, 29 май 2014 г.

ЧРД



Петьо Петров стоеше зад бюрото си и беше забил мътен поглед в монитора. Климатикът едва мъцаше, трошка някаква. Август. Нямаше по-отвратително от това да си на работа през август. Останалата общинска администрация се правеше, че работи и гледаше стенните часовници.

-      Колега, днес Колев има рожден ден! Не е зле да му звъннеш един телефон! – му проговори съседното бюро.

Стана му неприятно. Естествено, че знаеше кога зам.-кметът има рожден ден. От десет години не беше пропускал да поздрави който и да е от колегите си. Включително и Колев. Защо му напомнят?

Петров си замълча. И защо да отговаря? Да не би съседното бюро да му е началник? Не е. Тогава? Само че напоследък този Златев нещо се беше сближил със зам.-кмета. И не пропускаше да го покаже. „Ние с Колев така си говорихме, онака си говорихме…“ Много важно…

Много е тъпо да му се обажда по телефона. Сякаш е чакал да дойде този ден и „хоп!“, набира номера! Да направи добро впечатление. Да покаже, че го уважава. Абсолютно подмазване! Всъщност от няколко месеца много му се дразнеше. Колев беше станал един сприхав, заядлив… Вярно е, че всеки си има проблеми. Да си ги изкарва обаче на него, чиновника с 30 годишен стаж, не му се виждаше много любезно. Нито справедливо.

Да му се обади, за да чуе важния му глас… А ако е на плажа? Стои си човекът под чадъра и телефонът звъни. Кой? „Чиновникът Петров! Ах, този Петров, трепери да не пропусне, трепери да не сбърка…“ Петров даже си помисли, че ако е на негово място, ще се ядоса. Да има човек рожден ден не означава, че трябва всеки да му досажда. Особено от службата. Особено подчинен.

Петров обаче се замисли и взе да прехвърля и друга гледна точка.  Ако не поздрави, всъщност защо не поздравява? Забравил? Не му е приятно? Придава си важност? Не е ли най-нормалното нещо, ако имаш познат с рожден ден, да му звъннеш? Елементарно уважение… Не подмазване, а именно уважение. От уважението до подмазването разстоянието е  колкото от Земята до Луната! „Да, бе … една крачка е!“ Освен това няма как да се прави, че е забравил. Златев току що го подсети. И като нищо, довечера, нали нещо станаха близки, ще му звънне и ще го попита: „Петров обади ли те се? Не? Аз нарочно го подсетих. Прави се на три и половина!“

Петров реши да не звъни. Ако шефът му беше тук, на работа, щеше да го изчака да влезе в стаята им и съвсем сдържано щеше да се изправи, да погледне любезно колкото може, и да каже: „Честит рожден ден, шефе!“ Ако пък не влезеше, щеше да намери повод с някоя папка да почука на вратата му, да влезе и пак същото: „Честит рожден ден, шефе!“ Сега обаче беше друго. Колев беше в отпуск. „Да си почива! Няма да му звъня! Да си мислят и Колев и Златев, каквото си искат! Човек  все пак има достойнство.“

Мислите май бяха разбъркани по друга причина. От сутринта му беше чоглаво. Днес имаше рожден ден и един негов много скъп приятел. През последните години обаче нещо му стана. Не се обаждаше. Рядко вдигаше телефона. А преди се виждаха през ден. Не можа да разбере причината. Георги само му обясни, че не е лично отношение. Бил решил просто рязко да ограничи контактите си. Така му било по-добре. Уморен бил.

А на толкова много негови рождени дни е бил… И винаги у тях, в домашна обстановка. Георги мразеше ресторантите. Както и шумните компании. Виж, на него си струваше да звънне. Освен радост, приятелят му друго едва ли би изпитал. Е, може би и досада… Беше станал страшно саможив, много особен. Ама и да се подразнеше, какво от това?

Петров си подпря главата с две ръце. „Не, ще звънна на Георги, а  шефът да го духа!“  Набра телефона. Беше изключен. „Нарочно го е изключил! Голяма маймуна!“ Стана му тъпо. Не можеше така да приключва едно приятелство. „Защо не се вдигна и да отида до тях? Ще го изненадам. Ако е там, разбира се… Ще разбере какво е истински приятел! Ще разбере, че нещата не могат да приключват ей – така!“

Петров си измисли някаква работа навън, обясни на колегите, че му е необходимо малко повече време и че няма да успее да се върне. Излезе от администрацията и влезе в съседен магазин за сувенири. Избра една малка икона на свети Георги Победоносец. Така се зарадва на хрумването си! Хем светецът му е патрон, хем ще му пожелае победа! Победа над това абсолютно ненормално състояние на откъсване от света. На откъсване от живота и приятелите. Разгледа луксозните хартиени торбички. Имаше един оригинален чешит – с „ЧРД“, последвано от най-популярните български имена. Купи точната торбичка и излезе от магазина.

Седна на една пейка. Трябваше нещо да напише. С което да го зарадва още повече. На гърба на иконата написа „ЧРД!“ и се замисли. Какво да му пожелае? Най – добре: „Скъпи Георги, нека победата бъде с теб!“

Тъкмо се приготви да го изпише и телефонът му звънна. Петров с досада погледна дисплея и онемя! Беше зам.-кметът! „Не може да бъде!“ – помисли си Петров и включи бутона.

-      Слушам, г-н Колев, радвам се да Ви чуя!

Оттатък гласът леко фъфлеше:
                                                                                            
-      Петьо, кво праиш бе! На работа ли си?... Знаеш ли кво, каня те на скромен рожден ден! Тази година така съм решил! Аз в отпуск, а празнувам с колеги! Много е шик, много е фънки, нали? Ха-ха! Къде си?

-      Ами, почти до работата! Наложи ми се да изляза за малко…

-      Чудесно! Не се връщай там! Ние сме отсреща, в ресторанта „Петте лъва“. Сега ще звънна и на Златев. Тук сме вече четирима! Хайде, брато!

За секунди Петров замълча.

-      Ей, Петров, чуваш ли ме?

-      Чувам… Идвам, г-н Колев…

Петров затвори телефона, отново взе химикалката и добави на гърба на иконата след „ЧРД“-то: „Уважаеми г-н Колев, нека победата бъде с Вас!“ Сложи подаръка в торбичката и се завлачи към ресторанта.

неделя, 18 май 2014 г.

Бях там

Преди 14 милиарда години...

Бог, душа, превъплъщение, елементарна частица, Вселена, Теория на струните, еволюция... Думи, които научих по-късно...

                                          *   *   *

Заповедта попи в мен така, както мастилена капка се разтваря в чаша вода. Бях изненадан. Въпреки, че заповедта не идваше отвън. Не беше натрапена. Появи се от нищото, от моя собствен център и мълниеносно се приплъзна по всички струни.

Изненадата ме накара да реагирам. Разширих се, навлязох в полетата на Другите, там беше същото. Заповедта беше навсякъде. Можех още да се разширявам и да вплитам съзнанието си в това на другите, но нямаше смисъл. Едва ли заповедта беше за краен брой съзнания. Почувствах я като заповед от цялото към цялото.

Бяхме безброй единици. Естествено, този факт не беше плод на броене. Този факт беше втъкан в мен като очевидност.

Притежавах още няколко факта. В спокойно състояние си имах собствено поле. Чиста енергия, която на равни интервали се уплътняваше в струни. На определено ниво подредбата на тези струни беше уникална и формираше моята индивидуалност. Тя обаче нямаше строги граници. Моят ансамбъл се преплиташе с други. Аз влизах в тях и те влизаха в мен. На това ниво бяхме мелодии, съчетани в един безкраен хармоничен концерт.

Когато се разширявах, спецификата избледняваше и в един момент срещаше стена, което означаваше „До тук!“. Невидими ластици ме връщаха в изходно състояние.

Имах на разположение и друго движение. Потъване. При него индивидуалната подредба се изпаряваше, уплътненията – струни изчезваха и Аз-ът се разтваряше в Основата -  абсолютно равномерна и хомогенна. Нивото на чистата енергия, на бялата и ослепителна светлина, на чистото съзерцание. На това ниво всички бяхме Едно.

Разширяването беше рутинно действие, но потъването се случваше изключително рядко.

                               *    *    *
Заповедта беше за ново, абсолютно необичайно действие. И тъй като съпротивата срещу тази заповед беше невъзможна, то тя по същество не беше заповед, а предупреждение. Цялото ни предупреждаваше, че предстои гигантско свиване.

Всъщност това, което предстоеше, го чувствах като заповед или предупреждение само на структурираното струнно ниво. За да разбера по-добре, се потопих в Основата. На това ниво почувствах предстоящото като решение. Наше решение… Въпреки, че използването на  множествено число в полето на Основата не е  съвсем адекватно…

Когато бях „долу“ успях да се проникна със смисъла на решението. Чистата енергия беше решила да напусне собствената си монотонност, да умножи многократно разнообразието и да отиде на ново, по-висше ниво. В какъв смисъл това ниво щеше да бъде „по-висше“, не ми беше дадено да знам. Само го чувствах.

                                *    *    *

Свиването започна. Шеметно пропадане.

Съзерцаващата ми същност попи Плана. Чистата и хомогенна енергия щеше да се уплътни безкрайно. Впрочем и досега при нея всичко беше безкрайно. Тя не познаваше други състояния. Безкрайността беше нейна фундаментална характеристика. Струните щяха да загубят сегашната си структурираност, ние Всички щяхме да бъдем приспани и принудени да функционираме на по-долното ниво, където Всички сме Едно. Щеше да се постигне плътност, при която енергията щеше да добие творческа способност да умножи  Различието. Основата нямаше да се промени, тя просто щеше да бъде основата на нова структура. Струните щяха да се прегрупират и да създадат това, което може да се нарече „ансамбълът на тухлите на мирозданието“. Те от своя страна, въоръжени с правилата на чистата енергия, щяха да създадат нови структури. Последните – нови, следващите – нови и така до безкрайност. Просто безкрайността щеше да бъде организирана по нов начин. Тя щеше да добави към своите характеристики още една. Преди свиването безкрайността беше на две нива, предстоеше й да получи безброй нива. Нещо като безкрайност и във вертикала. Усложняването, безкрайното усложняване, беше цел на Плана. Междинна цел, която става основно средство. Различията също щяха да получат статут на безкрайност. Техните индивидуализирани представители щяха да влизат в безкрайни битки и съюзи, да творят едно неимоверно разнообразие, което, както го чувствах в съзерцанието си, щеше да даде ново качество на осъзнатост на Основата. Това ново качество беше целта на Плана. Защо й трябваше на Основата това ново качество, защо Ни трябваше, защо Ми трябваше, не знаех. Вероятно някакъв вътрешен закон.

Опитах се да схвана този закон. Основата беше система, която обхващаше цялото битие, имаше познание за себе си и можеше да използва това познание за своето развитие. Вероятно тя беше превърнала този потенциал, това можене, в свой императив.

Ансамблите от струни пък, мелодиите от сегашното второ ниво, щяха да се втурнат през Времето в новия свят, да се променят и обогатяват, без да губят дълбоката си същност.

                                  *    *    *

В някакъв момент шеметното пропадане приключи. Свиването приключи. Сега щеше да започне обратният процес. С преструктурирането на безбройните струни ни беше съдено да излезем от Основата и да получим нови индивидуалности. За разлика от предишните, те нямаше да бъдат монотонни и вечни, а динамични и саморазрушаващи се. Предстоеше ни дългият път на поредица от индивидуалности, които бяха призвани да превърнат в  своя същност Усложняването, Различието, неговите съюзи и битки. За да се завърнем някога в опростеното битие на Основата. Основа, която щеше да има ново ниво на осъзнатост. Само Основа, без второ ниво на структуриране. Поне това ми даде като представа съзерцанието на Плана.

Свиването приключи. Сега щеше да започне обратният процес.

Още малко… Още малко…

Взрив!!!

Походът на мелодиите беше започнал.

събота, 17 май 2014 г.

Пренареждане


Повиши ми тон! И то как! Рязко, грубо, с неприязън. От два месеца е началник, а вече - изкушен да мачка. И тази стомана в очите... Никакво уважение към възрастта и опита... Ама и аз май вече издишам. Просто започнах да забравям. Не прочетох тази тъпа социология преди заседанието. Не се подготвих. Откъде да знам, че рубриката, която толкова ревностно защитавах, тотално си е сринала рейтинга? Не знам как ще я карам. Годините... Умората... Отвратително!

...а зам. министърът беше просто чудесен...

Това хейтърство просто смазва! С две изречения да си отвориш устата и са те изяли! Просташки квалификации. Никакво внимание към аргументите. Лепнат ти някакъв етикет и мразят, мразят... А ти от дъното на душата си извадил темата. Искреност, болка... А насреща какво? Ураган от раздразнителност! Човек му иде да хвърли всичко, да се затвори в себе си и на свой ред да намрази света. Отвратително!

... това писмо с благодарността така ме стопли...

Ега ти късмета да се родя в тази скапана държава! Всичко се срива. Черен рекорд до черен рекорд! Здравеопазване, доходи, образование... Всичко! Може ли да сме такава мърлява сбирщина? Отвратително!

... изследванията са добри, бях се поуплашил...

                                                *    *    *

Направо съм изумен! Зам. министър, а ведър, спокоен, гледа те топло. Никакво високомерие. Представям му предложението за информационно обслужване, а той задава допълнителни въпроси. Значи внимава! Не като повечето с празни погледи: “Добре, добре, оставете го тук! Ще го разгледам!” Голям началник, а нормален. С всеки жест и с всяка дума показва уважение. И целият ти ден става пълен, ведър! Чудесно! Прекрасен ден!

... шефът нещо се развика. А бе и на него не му е лесно...

Няма как да не си щастлив след такова писмо! Авторът благодари... Чудесни думи на благодарност... Бил ме следял от години. Възхищавал ми се. Всяка моя статия му носела радост. Бил горд, че му публикувам анализа. Показал го на приятели, чели го на глас в кафенето. И писмото завършва “С уважение и обич!” Пълниш се с радост, знаеш, че някъде там, има някой който очаква твоите думи. Прекрасен ден!

... някакви малоумници са си изляли отровата след мой пост... Защо изобщо ги чета?...

Това виене на свят от време на време... Докторът се смее: “Какво си се спекъл, бе човек! Всичко е ОК! Преумора, нищо особено. На най-модерния апарат те гледах”. Щом здравето е наред, всичко е наред. А и нещата в страната са спокойни. Като чета какво им се стоварва на други! Земетресения, атентати, граждански войни, убийствена суша, глад... Голям късмет извадих! Късмет! Късмет!


... е, в Люксембург е по добре...

неделя, 11 май 2014 г.

Учителят



„2 - 30 – 45. Финджиков. След пет дни! Обеща! Чакам!”

Намерих тази бележка в един кашон с тетрадки и снимки от детството ми. Финджиков - моят учител от първи до четвърти клас. От неговите часове помня само флейтата. Оставяше последните десет минути от всеки час за нея. Тя беше винаги на бюрото му.

                                      *    *    *

Спомням си как в първите една-две минути гледах червендалестото му лице и едрите пръсти, които изненадващо чевръсто се вдигаха и спускаха върху отворите на инструмента. После затварях очи. Музиката влизаше в мен и се разтваряше...

Всички притихваха. Дори Ради Маймуната и Добри Прасето, които стояха зад мен. По принцип в час те непрекъснато пръхтяха, мучаха, бутаха се, а за разнообразие ме цапаха с мастило зад ушите. Флейтата ги усмиряваше.

                                     *    *    *

Взирах се в бележката известно време, без да разбера какво означава. И изведнъж споменът изплува.

Бях в десети клас, края на октомври, разхождах се в градската градина. А срещу мен - огромен мъж, с буйна къдрава коса, обърната назад, прошарена. Беше Финджиков.

-        Другарю Финджиков, здравейте!

-        Здравей, млади момко, познаваме ли се?

-        Аз съм Юрий. От 4-ти Б. Помня вашата флейта.

-        Юрий от 4-ти Б? Аз Юрий си го спомням! Ама теб... не те познавам.

По лицето му се разля широка усмивка.

-      Здравей, моето момче! Извинявай, че не те познах! Много се радвам... В кой клас си сега?

-        В 10-ти.

Учителят ме погали по рамото. Лицето му сияеше.

-        Пишеш ли?

-        Какво да пиша?

-      Това, което виждаш... И което чувстваш. Ти трябва да пишеш.

-        И какво например?

Учителят се засмя и погледна нагоре.

-    Например, за тези листа на дърветата. Виж цветовете им. Не са ли прекрасни? Можеш ли да ги опишеш? Да уловиш красотата им? Тъгата им?

-        Защо тъгата?

-        Защото си отиват… защото умират. И те го знаят!

-        Листата?!

-        Да, знаят...

Учителят ме хвана под ръка и седнахме на една дървена пейка.

-        Разкажи, какво правиш?

„Какво да му разкажа?“

-       Намалиха ми поведението!

-       Защо?

-      Защото съм ходел из града с цветни дрехи. Защото ме хванаха два пъти да пуша. И защото съм гледал учителите надменно.

-        А ти наистина ли ги гледаш надменно?

-       Не знам какво значи това. Двама обаче не ги обичам. Тъпи са. А самочувствието им, ужас!

-       Те имат ли флейти?

-      Моля?

-      Затова си ги гледал явно надменно. Защото нямат флейти!

-      Шегувате се!

-      Повярвай ми, флейтата променя нещата... Разбира се, че се шегувам! – разсмя се от сърце  - Моля те, опиши тези есенни листа. Десетина  изречения!

-      Това важно ли е?

-     Важно е! Не се чуди. Аз съм даскал. Няма как да разбереш какво е важно за един даскал.

-       Добре, ще ги опиша!

-      След пет дни искам есето! Съгласен? Ще ми звъннеш, ще дойдеш в къщи, а аз ще ти посвиря. Ей така, като благодарност за написаното.

И драсна листчето, което намерих в кашона.

                                   *    *    *

Погледнах отново бележката. Стана ми мъчно. Много го обичах. Не изпълних странната му молба. Няколко години по-късно научих, че е починал. “Бог да го прости!”, си казах.

Нещо взе да гори в мен.  “Ще ги опиша! Помня тези есенни дървета!”

Написах десетина изречения. За листата, които цял живот събират слънцето в себе си, а като остареят започват да излъчват жълто, оранжево и червено. И зелено, разбира се, като спомен от младостта. За богатството и радостта, които носят. За очакването на зимата. За тъгата им. За обречеността. За красотата, която е възможна преди смъртта. 

Нагънах листа на много. Сложих го в една кутийка от копчета за ръкавели. Взех си два дни отпуск и се качих на влака за Стара Загора.

Отидох на гробищата. Намерих го, запалих свещ. Поставих кутийката до паметника и седнах на малката пейка. Наоколо нямаше никого. Напрегнах слух - гробна тишина. Унесох се. Изплува ми образ на междучасие.

... Звънецът бие и момчетата се изстрелваме в коридора. Викаме, блъскаме се, бягаме. Някой подлага крак на друг и “Пльос!” на пода. Разнася се смях...

Нещо като с магнит привлича погледа ми. В дъното на дългия коридор, облегнат на стената, усмихнат, със сияещ поглед, ни гледа Учителят. В ръцете си държи флейтата. Повдига я към лицето си. И изведнъж... долавям мелодията. Нежна, ангелска мелодия. Не знам защо, но тя не идва просто от дъното на коридора. Идва отвсякъде. Много тиха. От много далеч. От вдън земята. От Рая.

Сепнах се. Образът изчезна. Мелодията на флейтата обаче остана още... Станах и тръгнах. “Сега сме квит, учителю! След 40 години.”

четвъртък, 8 май 2014 г.

Щурецът



Гладен съм.

Бог ни даде тази гъдулка. Веднага след сътворението Бог обгърнал със светлина първия щурец, сложил гъдулката пред него и го благословил.

От татко я взех. На щурчето ще я дам, когато ръцете ми престанат да слушат.

Всичко мога да изтръгна от нея. Тиха нежност, смазваща тъга, буреносен гняв. Всичко мога да събера в нея. Цялата топлота на света. Целия копнеж на живота.

Ще докосна мравките с това вълшебство.

Минава една, гледам я – смее се, слуша музиката и нещо си тананика. Значи й е хубаво! Гледам аз в торбата, тя се чумери. Пита ме: “Ти защо не събираш храна?” “Аз събирам звуци”, отговарям й. Тя се смее: “Звуци ли? Звуци, а не зърно, така ли? Я сега си тропни едно хорце!” Вирва нос и подминава.

Музиката е магия. Опиянява ме. Изпълва ме с хармонията на цялата Вселена. Като затворя очи, потопен в морето от звуци, ставам голям колкото Вселената. Не мога да оставя гъдулката. Бог ми я прати.

Гладен съм.

Минава мравка с мравчето си. Едно дебело, четвъртито, едва се тътри. Спира се, гледа ме. Слуша. По лицето обаче – нищо. Не го докосвам. Не го вкарвам със себе си в божествения океан. Мравката го гълчи нещо, сграбчва му ръката и го повлича след себе си.

На другия тротоар, гледам, друг щурец. И той, братът, с виртуозни пръсти и пъргав лък изтръгва от гъдулката обич, обич, обич. Една мравка му хвърля в шапката зърно. Късметлия! Не, не завиждам. И на мен ще ми хвърлят! И аз съм добър, много добър.

Вчера съчиних невероятен текст. За любовта между Слънцето и Луната. И за тяхната орис на вечна раздяла. За гърлото те хваща. Сега нея ще пея. Камък може да разтопи. Небесни дъги може да роди. С нея по вода като божество мога да ходя.

Ниже се мравешката върволица. Смеят се, карат се. Помъкнали торби с жито. Спира една стара мравка, блещи ми се, клати глава и цъка с език: “Виж какъв си голям – казва – пет торби можеш да събереш и на гръб до хоризонта да ги носиш! А ти?” И подминава.

Ще го разбера Бог. Обичам го, затова ще го разбера. Когато ни е връчил гъдулката, благословия ли е дал или ни е проклел? Благословия ще да е било. Като дръпна струните, тялото сякаш изчезва. На дух ставам, цялото щастие мога да побера и на малки порции да го раздавам!