ЧРД

Петьо Петров стоеше зад бюрото си и беше забил мътен поглед в монитора. Климатикът едва мъцаше, трошка някаква. Август. Нямаше по-отвратително от това да си на работа през август. Останалата общинска администрация се правеше, че работи и гледаше стенните часовници.

-      Колега, днес Колев има рожден ден! Не е зле да му звъннеш един телефон! – му проговори съседното бюро.

Стана му неприятно. Естествено, че знаеше кога зам.-кметът има рожден ден. От десет години не беше пропускал да поздрави който и да е от колегите си. Включително и Колев. Защо му напомнят?

Петров си замълча. И защо да отговаря? Да не би съседното бюро да му е началник? Не е. Тогава? Само че напоследък този Златев нещо се беше сближил със зам.-кмета. И не пропускаше да го покаже. „Ние с Колев така си говорихме, онака си говорихме…“ Много важно…

Много е тъпо да му се обажда по телефона. Сякаш е чакал да дойде този ден и „хоп!“, набира номера! Да направи добро впечатление. Да покаже, че го уважава. Абсолютно подмазване! Всъщност от няколко месеца много му се дразнеше. Колев беше станал един сприхав, заядлив… Вярно е, че всеки си има проблеми. Да си ги изкарва обаче на него, чиновника с 30 годишен стаж, не му се виждаше много любезно. Нито справедливо.

Да му се обади, за да чуе важния му глас… А ако е на плажа? Стои си човекът под чадъра и телефонът звъни. Кой? „Чиновникът Петров! Ах, този Петров, трепери да не пропусне, трепери да не сбърка…“ Петров даже си помисли, че ако е на негово място, ще се ядоса. Да има човек рожден ден не означава, че трябва всеки да му досажда. Особено от службата. Особено подчинен.

Петров обаче се замисли и взе да прехвърля и друга гледна точка.  Ако не поздрави, всъщност защо не поздравява? Забравил? Не му е приятно? Придава си важност? Не е ли най-нормалното нещо, ако имаш познат с рожден ден, да му звъннеш? Елементарно уважение… Не подмазване, а именно уважение. От уважението до подмазването разстоянието е  колкото от Земята до Луната! „Да, бе … една крачка е!“ Освен това няма как да се прави, че е забравил. Златев току що го подсети. И като нищо, довечера, нали нещо станаха близки, ще му звънне и ще го попита: „Петров обади ли те се? Не? Аз нарочно го подсетих. Прави се на три и половина!“

Петров реши да не звъни. Ако шефът му беше тук, на работа, щеше да го изчака да влезе в стаята им и съвсем сдържано щеше да се изправи, да погледне любезно колкото може, и да каже: „Честит рожден ден, шефе!“ Ако пък не влезеше, щеше да намери повод с някоя папка да почука на вратата му, да влезе и пак същото: „Честит рожден ден, шефе!“ Сега обаче беше друго. Колев беше в отпуск. „Да си почива! Няма да му звъня! Да си мислят и Колев и Златев, каквото си искат! Човек  все пак има достойнство.“

Мислите май бяха разбъркани по друга причина. От сутринта му беше чоглаво. Днес имаше рожден ден и един негов много скъп приятел. През последните години обаче нещо му стана. Не се обаждаше. Рядко вдигаше телефона. А преди се виждаха през ден. Не можа да разбере причината. Георги само му обясни, че не е лично отношение. Бил решил просто рязко да ограничи контактите си. Така му било по-добре. Уморен бил.

А на толкова много негови рождени дни е бил… И винаги у тях, в домашна обстановка. Георги мразеше ресторантите. Както и шумните компании. Виж, на него си струваше да звънне. Освен радост, приятелят му друго едва ли би изпитал. Е, може би и досада… Беше станал страшно саможив, много особен. Ама и да се подразнеше, какво от това?

Петров си подпря главата с две ръце. „Не, ще звънна на Георги, а  шефът да го духа!“  Набра телефона. Беше изключен. „Нарочно го е изключил! Голяма маймуна!“ Стана му тъпо. Не можеше така да приключва едно приятелство. „Защо не се вдигна и да отида до тях? Ще го изненадам. Ако е там, разбира се… Ще разбере какво е истински приятел! Ще разбере, че нещата не могат да приключват ей – така!“

Петров си измисли някаква работа навън, обясни на колегите, че му е необходимо малко повече време и че няма да успее да се върне. Излезе от администрацията и влезе в съседен магазин за сувенири. Избра една малка икона на свети Георги Победоносец. Така се зарадва на хрумването си! Хем светецът му е патрон, хем ще му пожелае победа! Победа над това абсолютно ненормално състояние на откъсване от света. На откъсване от живота и приятелите. Разгледа луксозните хартиени торбички. Имаше един оригинален чешит – с „ЧРД“, последвано от най-популярните български имена. Купи точната торбичка и излезе от магазина.

Седна на една пейка. Трябваше нещо да напише. С което да го зарадва още повече. На гърба на иконата написа „ЧРД!“ и се замисли. Какво да му пожелае? Най – добре: „Скъпи Георги, нека победата бъде с теб!“

Тъкмо се приготви да го изпише и телефонът му звънна. Петров с досада погледна дисплея и онемя! Беше зам.-кметът! „Не може да бъде!“ – помисли си Петров и включи бутона.

-      Слушам, г-н Колев, радвам се да Ви чуя!

Оттатък гласът леко фъфлеше:

                                                                                            

-      Петьо, кво праиш бе! На работа ли си?... Знаеш ли кво, каня те на скромен рожден ден! Тази година така съм решил! Аз в отпуск, а празнувам с колеги! Много е шик, много е фънки, нали? Ха-ха! Къде си?

-      Ами, почти до работата! Наложи ми се да изляза за малко…

-      Чудесно! Не се връщай там! Ние сме отсреща, в ресторанта „Петте лъва“. Сега ще звънна и на Златев. Тук сме вече четирима! Хайде, брато!

За секунди Петров замълча.

-      Ей, Петров, чуваш ли ме?

-      Чувам… Идвам, г-н Колев…

Петров затвори телефона, отново взе химикалката и добави на гърба на иконата след „ЧРД“-то: „Уважаеми г-н Колев, нека победата бъде с Вас!“ Сложи подаръка в торбичката и се завлачи към ресторанта.