вторник, 23 януари 2018 г.

Кремиковски манастир


Белотата и кристалният въздух на манастира бяха като наркотик. На юг, в подножието на обителта, трябваше да е София. При ясно време се виждала “като на длан”, сега обаче гъста снежна пелена я скриваше. В обратна посока, на север, Стара планина, огромна и бяла, беше прегърнала манастира в подножието си.

По пътеката – чисто, спретнато и тихо. Бързам да видя старата черква. Преданието разказва, че е построена по времето на Иван Александър (1331 - 1371). Първите документирани сведения обаче са от век по-късно – от 1493 г.. Българският велможа Радивой построява на мястото на разрушената от турците черква нова - в памет на двете си деца, починали по време на чумната епидемия от 1492. Каква ирония, си мисля, 1492-а е една от най-известните години в човешката история – цяла дебела книга има за нея. Така се казва книгата – „1492“. Колумб открива Америка... Евреите са изгонени от Испания... А в България – чумна епидемия!

Ето я, строена с камъни, тумбеста и доста висока – поне четири човешки боя. Нали турците не са разрешавали да се издигат храмове, по-високи от турчин на кон? Сигурно е достроявана. Питам, отговарят ми, че не е, това е черквата, строена от Радивой. Значи е имало изключения. Защото съм виждал храмове, вкопани в земята точно по тази причина. Интересно, как ли се е получило изключението? Може би боляринът е броил някакъв подкуп? Минава ми през ума, че такъв подкуп е за уважение. Значи има достойна за поклон корупция. Наскоро някакъв бизнесмен ми разказваше, как дал подкуп на депутат, за да се бори за спазването на някакъв закон. Даже измърмори ядовито: „Хората плащат да нарушават закони, аз плащам, за да се спазват! Това го няма никъде!“ Май доста се отплеснах...

Освен това, какъв е този богат българин – велможа в края на 15 век? За чорбаджии през 18 и 19-ти век съм чел, ама за много богати българи в ранните робски години – не! А, да, не били робски! Глупости! Когато един народ няма собствена държава, а е подчинен на друга, която е завоювала земите му с огън меч, разбира се, че е робство...

Влизам в предверието на старата черква. Най-напред виждам, макар, че е полутъмно, изографисаната сцена как Радивой, жена му и двете му деца (бог да бди над ангелчетата!) подаряват черква на митрополита софийски Калевит..... А, как така православен митрополит  в края на 15 век? Май тази история трябва да я чета отново. Много схематична ми е останала в главата...

До тази сцена – изографисана «Тайната вечеря». Чакай, чакай... От коя година е «Тайната вечеря» на Леонардо? Най-известната "Тайна вечеря". Излизам за малко и проверявам в Нета. 1495 – 1497 г. Хайде бе, по едно и също време с нашата фреска! Дори българската е с две години по-стара, ако е вярно, че тези сцени са връстници на самия храм. Пишеше още в Гугъла, че всички други изобразявали учениците на Христос на Вечерята с ореоли, само Да Винчи ги изрисувал без ореоли, защото искал с това да каже еди какво си...  Поглеждам тази българска «Тайна вечеря». И на нея учениците са без нимби! Значи, Леонардо не е единствен, дори не е пръв! Ами то, Гугълът американски, откъде ще знае за българските постижения зографски?! Още една задачка за след посещението...

Излязох от старата черква и хлътнах в параклис. Свещеник обясни, че го използват само през зимата. Няколко млади хора попитаха за мощи. Служителят на култа хлътна в олтарчето и извади правоъгълна кутийка, на която, на капака от вътрешна страна, бяха прикрепени три иконки, съвсем малки. Младежите целунаха стъклото на отворената кутийка и се прекръстиха.

– Чии са мощите? – питам.

– На св. Антоний..., другите двама не ги чух.

Отидох в малка едноетажна постройка, на чиято врата пишеше, че там се продават свещи. В старат черква не се разрешавало паленето, но за новата щях да си купя. Попитах жената, която продава, има ли действащи монаси или монахини. Дежурният ми въпрос.

Вече няма, имаше една рускиня, тя си тръгна, после сестра Теодора... Сега е само свещеникът – протоирей Серафим. Той е игумен...

– А мощите, които ни изнесе в параклиса, чии са?

– На Теодор Стратилат и на този... пчеларя... защитникът на пчелите...Харалампий. Третият не го помня.

– Свети Антоний?

– Не е свети Антоний...

– Нямате ли книжка за манастира?

– Нямаме. Свършихме ги. Търсим някой, който да ни помогне да я издадем пак.

Жената ме погледна с молба в очите, сякаш съзря в мен издател – дарител.

В дъното, в ляво, няколко рафта с книги. Доближих се. Една друга жена, седнал навътре, в полутъмното, побърза да обясни:

– Това е библиотека. Ако искате, ще ви запиша и ще ви дам книга...

Страшно мило,невероятно топло  – в ерата на Интернет, в столица с книжарници, пращящи от книги – книжарница от три – четири рафта.... Благодарих с най-нежния глас, който имах.

Голямата черква си беше съвременна. Строена в началото на 20 век. Просторна, с разпалени свещници. Вътре, само двама души, спрели се пред икони. И двамата млади – около трийсетте. Днес какво става, само младежи срещам тук... Момчето рязко се обърна и погледна към свещните. От проблясване видях в очите му сълзи. Пак рязко се обърна към олтара,  седна на един от столовете, разположени в центъра на храма и остана неподвижен.

Сетих се за пътеписа на Иван Вазов – щом влязъл в Кремиковския манастир, една тумба от монахини се изсипала на двора. Даже патриархът на литературата ни се притеснил – та той бил „бекярин“, а пред него толкова много млади жени!

Влезнах в Магерницата. Разбрах, че тук мога да похапна.

– Мога ли да обядвам тук?

– Може, има бобена чорба и зеленчукова супа!

– Моля Ви, една бобена чорба.

Отдавна не бях ял толкова вкусен боб. Изгладнял човек – жив ценител!

– Колко струва?

– Кой колкото остави..., жената ми посочи един буркан.

Пуснах три железни левчета и излязох.


Кристалният студен зимен въздух ми разпъна белите дробове. Беше прекрасно! Е, нямаше манастирски кон, който да си поръчам и да потегля с него към „Мургашът“. Както е направил дядо Вазов! Глупости, дядо, та той тогава е бил на 47 години...

петък, 19 януари 2018 г.

Обрадовски манастир


Трудно го открихме. Бяхме по работа в Казичене и от там тръгнахме да го търсим. GPS-ът се забавляваше – въртеше ни в кръг, вкарваше ни в невъзможни черни пътища. „Голямо шматкане из Софийското поле“, както обобщи жена ми. Благодарение на няколко местни хора го намерихме. После се оказа, че е на минути път с кола от гробищата на Орландовци – много  по-близо от центъра на София, отколкото е моят дом

На стотина метра от манастира ме блъсна остра миризма. Бях предупреден от справката, която прочетох предния ден. Мястото било мочурливо, а водата не замръзвала през зимата. Пред манастира – река и железен мост. До стъпалата, които те качват на моста, беше седнал старец.

-      Дай му нещо!

-      На връщане.

След минута острата миризма изчезна така внезапно, както и беше връхлетяла.

Обрадовски манастир „Свети Мина“.

Египтянин, живял в края на трети век и началото на четвърти. Бил е войник, после захвърлил доспехите и станал отшелник. На някакъв езически празник излязъл  насред мястото за зрелища и високо взел да говори като християнин. В годините на римските  съимператори Диоклетиан и Максимиан гоненията срещу християните били страхотни. Хванали Мина и няколко дни го измъчвали. Когато разбрали, че не могат да го пречупят, отрязали му главата и хвърлили тялото му в голям, специално разпален огън. След изгасването на огъня, казват, дошли християни, събрали останалите мощи и по-късно ги погребали в гр. Александрия. Какви точно мощи могат да останат, след като те изгорят, не знам.  И друго не разбирам. Изобразяват св. Мина винаги като войн. А той се бил отказал от военната служба и последните няколко години от живота си кръстосвал планини и пустини в пост и молитва. Иконописците изобразяват светеца с  това, което той е  отхвърлил.

На входа на манастира, в дясно – голяма икона на св. Мина, на кон. Със силно прошарени брада и коса. А той е бил убит на 24 годишна възраст... Може би за иконописците възрастта на светците няма значение. Както за нас – възрастта на националните герои. Ботев, например. Няма значение, че е загинал на 28 години. Той е голям и велик. Той е без възраст.

Още с влизането манастирът внушава мащабност, заможност и усърдни грижи. Дълга, може би 100 метра, пътека,постлана с плочи. В ляво – няколко кокетни двуетажни къщи. Може би тук живеят монахините, мисля си аз - знаех, че манастирът е девически. До една от къщите – детски кът с пързалка и люлка. Това пък, защо?

Пътеката ни отвежда направо в черквата. В дясно от нея параклис на св. св. безсребърници Козма и Дамян. В стената на параклиса – вградена чешма, на която пише „светена вода“. Това е аязмото. Научавам, че „аязмото“ е свещен извор  при манастир или църква, чиято вода се смята за лековита. А за мен, старозагорецът, „аязмото“ винаги е било огромният парк, който загражда Стара Загора от север, любимо място за отдих на жителите на града. След кратка справка за думата, чак сега разбирам, че княз Борис е приел християнството именно на старозагорското Аязмо.

 Легендата на кратко. По време на езичника Борис гр. Берое се управлявал от българския болярин Цолю. Неговата дъщеря се разболяла тежко и той се обърнал за помощ към лекари – християни, които били в затвор близо до неговата резиденция. Те завели дъщеря му при лековития извор, намиращ се във вековна гора, близо до града, кръстили я там и тя оздравяла. Цолю също приел християнството и наредил да се построи храм до извора. Една година по-късно княз Борис се кръстил в този храм, до този лечебен извор.

Влизаме в черквата и попадаме в предверие. Купуваме по две свещи – една за здраве на живите, другата – за упокой на умрелите. Питам жената, която продава свещи, коя точно е чудотворната икона на св. Мина. Тя ме поглежда леко учудено и с очи ми сочи стената в ляво от себе си. Стряскам се – това не било стена, а огромна икона – светецът в цял ръст, може би в естествени размери, на черен фон. Руса коса и руса брада. Щит, копие, ризница и кръст в лявата ръка, облечена в бяла ръкавица. Ръкавица? За пръв път виждам икона на светец в ръкавици... Строг поглед. По-късно научавам, че иконата е изписана през петдесетте години от художника Михаил Миронович Малецки и донесена на гръб до манастира. Художникът разказвал, че в съня му се явил мъж в доспехи и заповядал да бъде нарисуван. После той предал образа така, както го е видял на сън.  Още с донасянето на иконата, започнали да се случват чудеса – намерени след молитва откраднати вещи; жена излекувана от безплодие; оздравяло момче с умствени проблеми...

Докато разглеждам чудотворната икона, млада жена иска от жената със свещите ключа за параклиса, получава го, излиза от черквата, отключва, оглежда се, влиза и затваря вратата след себе си. Инстинктивно, тласкан от любопитсво, понечвам да я последвам.  Вътре, в тъмното, с нея? Отказвам се.

Прекрасни манастирски постройки. Монументални. Явно дарителите са били много богати. Явно и има доста хора, които се грижат за манастира, защото всичко блести в чистота.

Влизам в малкото магазинче, купувам две миниатюрни икони на светеца. Питам жената, която продава:

-      Манастирът е девически, нали?

-      Бил е девически. Сега има само един монах.

-      Монах? Само един?

-      Да, йеромонах Серафим.

В този огромен комплекс, мисля си, само един монах? И той е твърде млад, ако е монахът, който отслужваше панахида в черквата. А в справката пише, че Обрадовският манастир е девически...

Разглеждам книгите.  Забивам поглед в една голяма, с черна корица и с ярки жълти букви – „ЙОГА път към мрака“. Изумявам, винаги съм мислил, че йога е път към светлината. Път към физическо, интелектуално и морално пречистване. Как може да бъде атакувана? Може ли нещо да бъде отхвърляно убедително, само защото е мироглед, различен от твоя? Трябва да я прочета. Купувам я. Любопитен съм как православието ще анатемоса един кротък, съзерцателен, мистичен възглед за света. Спомних си как  дядо ми поп се мръщеше, когато му разказвах веднъж за своите ученически занимания с йога. „Това е от дявола“, каза той, но повече нищо не добави. Така и не разбрах защо е от дявола, не го питах, а и той изглежда нямаше особено желание да коментира. Явно половин век след чуването на тази реплика, щях да науча богословските основания.

Тръгваме по дългата пътека от каменни плочи обратно, към изхода на манастира. Пресичаме железният мост на реката. Старецът, седнал до стъпалата, е там. Този път го заглеждам. Дрипав,  с дълга бяла брада и без зъби, както се вижда. Кой знае каква съдба го е довяла тук.  Бил е млад, силен, а може би и с добри пари в джоба, кой знае. Нещо се е случило. Може би е загубил близки или дом.  Сигурно е с някаква жалка пенсия. Свикнал е да проси. Затварям очи и си представям как след десет години стоя срещу него, до стъпалата, които те качват на моста и прося. И гледам на кого хвърлят повече – на него или на мен. Пускам в протегнатата  му ръка шепа стотинки. А защо не стане монах в манастира? 

Питам го:

-      И тук служи само един монах?

-      Не, трима са - отговаря ми старецът.

Ха, сега де!

понеделник, 8 януари 2018 г.

Челопеченски манастир


Кал, кал, кал... След като няколко пъти обърквахме пътя и влизахме в задънени улици, на стотина метра пред нас се показа гробище и в него черква. До черквата – схлупена бяла  сграда. „Сигурно това е манастирът – храм и две три стаи за монаси“. „Не е това!“ –  по-нататък още няколко бели сгради, оформяха друг комплекс.

Четири пет човека в продълговат, стръмен двор.

„Вероятно тук няма да има хора!“ Мрачно, неприветливо време. Забелязвам входа на малка черква. Изведнъж с  изненада виждам около него – стълпотворение! Влизам трудно. Пълно с хора, няма място. Не съм си и помислял, че в този краен квартал Челопечене, Ивановден, 7-и декември, е толкова почитан!

В противоположния на олтара край на черквата – импровизирана маса за продажба на свещи. Зад масата – престаряла монахиня. Килимявка, опасана и вързана под брадата с черен воал, восъчна кожа, набраздено от бръчки лице – такова, каквото съм виждал само във фотографски списания. Бавни, плавни движения на ръцете. А погледът! Полъх на древност. Просто наблюдаващ, безучастен, строг и  тъжен.Машинално приготвих телефона за снимки. Огледах се – гъмжило, кошер. Можех ли да снимам без разрешение? Представих си възмутени погледи, които осъждат любопитството ми  -  нежелано, дори отблъскващо. Защо не поискам разрешение? Не можах обаче да прекъсна тази самота. Скверно ми се стори. Хлапашко. Неприлично и неуместно светско в затворен свят, унесен в тиха молитва. Огледах се. Все пак да снимам!

Прибрах телефона. До мен някой прошепна „Рождество Христово!“  Стреснах се! Чак сега забелязах колко много жени бяха със забрадки. По-скоро всички, с изключение на моята жена и няколко невръстни момичета. Оказа се, че черквата е старостилна.

„Първите писмени следи за манастира са от 1192 година, когато цар Асен в специален хрисовул казва: "Христолюбивият Йоан Калиман, цар на българи и гърци, надарява манастира с тази повеля царска златопечатная". Оригиналът на документа е открит и се намира в Амстердам, а копие се пази в Зографския манастир в Атон.“

Опожаряван няколко пъти по време на турското робство и възстановяван. Разлята като облак, светкавична мисъл, мина през ума ми: „Дали има нещо в България толкова разрушавано и толкова съграждано отново колкото домовете на православието?“


Без да искам срещнах погледа на престарялата монахиня. Наблюдаваше ме, лека ирония просветваше. Усмихна ми се. Не издържах погледа и обърнах очи  към олтара.  

неделя, 7 януари 2018 г.

Германски манастир


Търся си манастир за оставащите години. Господ живот и здраве да ми дава. Започвам огледа на 229-те манастира в България от Германския.

Разкошен. Построен при любимия ми български цар Петър I, малко след смъртта на  св. Иван Рилски. От северната страна на черквата, през 90-те години на 19 век, са посадени две секвои, сега огромни, величествени, от княз Фердинанд и от първата му съпруга Мария – Луиза Бурбон - Пармска. През 1936 г. в обителта засажда секвоя и синът им Борис III. В България едва ли има друг манастир , приютил засадени дървета от три царски особи. Това ме впечатлява, но не ме умилява.  Не храня особено уважение към династията Сакскобурготски, особено към Фердинанд. Въпрос на възпитание и на малко исторически познания. Виж,за  Мария – Луиза Пармска ми е мъчно. Починала на 29 години, малко след като ражда четвъртото си дете – княгина Надежда. От простуда. Тъпо. Последните й думи към съпруга й ме жегват: „Умирам, но от небето ще бдя над Вас, над децата ни и над България.“  Много човешко и много достолепно. И все пак тези думи ме стягат за гърлото – имам чувство, че за нас, българите, все някой чужденец  бди...

От 1928 г. Германският манастир е собственост на Атонския „Св. Георги Зограф“. Научавам това и особено чувство бликва -  все едно съм на Атон...

Меко, слънчево време в Лозенската планина. Дворът – чист, спретнат, уютен. От каменната чешма хора пият  вода от шепи. Двама – мъж и жена са се облегнали плътно до една от огромните княжески секвои. Сигурно следват някакво поверие. Сигурно измолват здраве. Спирам един монах – млад, слаб, с дълга прошарена брада и очилца с почти незабележими рамки.

‒ Извинете, колко монаси сте тук?

‒ Двама. Бяхме трима, единият си тръгна...

След като отговори се обърна рязко и влезе в една от вратите на едноетажна продълговата сграда, вероятно жилищната част. Преброих вратите. Само тук – пет. Значи има свободни места, може би.

Излязохме от манастира и тръгнахме по асфалтиран път. Ул. „Манастирска воденица“. Тук на времето е имало воденица, според сведения от 1874 г. Давала е 600 оки жито на година. И 150 дка ниви и ливади е имало, собственост на манастира. И 200 глави добитък  еимало... Селяните са дарявали, задругите са дарявали – земя, добитък, пари за сгради, за изографисване. А първият известен дарител е бил  император Алексий I Комнин. Мисля си - сега едва ли някой дарява. Грях ми на душата ако бъркам. Сигурно бъркам.

Отстрани, в най-дясната страна на пътя, в галоп препуска овца. Препуска в посока, обратна на манастира. Към полето, към нищото. А в овчата й главата посоката сигурно е вярна...