Челопеченски манастир

Кал, кал, кал... След като няколко пъти обърквахме пътя и влизахме в задънени улици, на стотина метра пред нас се показа гробище и в него черква. До черквата – схлупена бяла  сграда. „Сигурно това е манастирът – храм и две три стаи за монаси“. „Не е това!“ –  по-нататък още няколко бели сгради, оформяха друг комплекс.

Четири пет човека в продълговат, стръмен двор.

„Вероятно тук няма да има хора!“ Мрачно, неприветливо време. Забелязвам входа на малка черква. Изведнъж с  изненада виждам около него – стълпотворение! Влизам трудно. Пълно с хора, няма място. Не съм си и помислял, че в този краен квартал Челопечене, Ивановден, 7-и декември, е толкова почитан!

В противоположния на олтара край на черквата – импровизирана маса за продажба на свещи. Зад масата – престаряла монахиня. Килимявка, опасана и вързана под брадата с черен воал, восъчна кожа, набраздено от бръчки лице – такова, каквото съм виждал само във фотографски списания. Бавни, плавни движения на ръцете. А погледът! Полъх на древност. Просто наблюдаващ, безучастен, строг и  тъжен.Машинално приготвих телефона за снимки. Огледах се – гъмжило, кошер. Можех ли да снимам без разрешение? Представих си възмутени погледи, които осъждат любопитството ми  -  нежелано, дори отблъскващо. Защо не поискам разрешение? Не можах обаче да прекъсна тази самота. Скверно ми се стори. Хлапашко. Неприлично и неуместно светско в затворен свят, унесен в тиха молитва. Огледах се. Все пак да снимам!

Прибрах телефона. До мен някой прошепна „Рождество Христово!“  Стреснах се! Чак сега забелязах колко много жени бяха със забрадки. По-скоро всички, с изключение на моята жена и няколко невръстни момичета. Оказа се, че черквата е старостилна.

„Първите писмени следи за манастира са от 1192 година, когато цар Асен в специален хрисовул казва: "Христолюбивият Йоан Калиман, цар на българи и гърци, надарява манастира с тази повеля царска златопечатная". Оригиналът на документа е открит и се намира в Амстердам, а копие се пази в Зографския манастир в Атон.“

Опожаряван няколко пъти по време на турското робство и възстановяван. Разлята като облак, светкавична мисъл, мина през ума ми: „Дали има нещо в България толкова разрушавано и толкова съграждано отново колкото домовете на православието?“

Без да искам срещнах погледа на престарялата монахиня. Наблюдаваше ме, лека ирония просветваше. Усмихна ми се. Не издържах погледа и обърнах очи  към олтара.