Обрадовски манастир

Трудно го открихме. Бяхме по работа в Казичене и от там тръгнахме да го търсим. GPS-ът се забавляваше – въртеше ни в кръг, вкарваше ни в невъзможни черни пътища. „Голямо шматкане из Софийското поле“, както обобщи жена ми. Благодарение на няколко местни хора го намерихме. После се оказа, че е на минути път с кола от гробищата на Орландовци – много  по-близо от центъра на София, отколкото е моят дом

На стотина метра от манастира ме блъсна остра миризма. Бях предупреден от справката, която прочетох предния ден. Мястото било мочурливо, а водата не замръзвала през зимата. Пред манастира – река и железен мост. До стъпалата, които те качват на моста, беше седнал старец.

-      Дай му нещо!

-      На връщане.

След минута острата миризма изчезна така внезапно, както и беше връхлетяла.

Обрадовски манастир „Свети Мина“.

Египтянин, живял в края на трети век и началото на четвърти. Бил е войник, после захвърлил доспехите и станал отшелник. На някакъв езически празник излязъл  насред мястото за зрелища и високо взел да говори като християнин. В годините на римските  съимператори Диоклетиан и Максимиан гоненията срещу християните били страхотни. Хванали Мина и няколко дни го измъчвали. Когато разбрали, че не могат да го пречупят, отрязали му главата и хвърлили тялото му в голям, специално разпален огън. След изгасването на огъня, казват, дошли християни, събрали останалите мощи и по-късно ги погребали в гр. Александрия. Какви точно мощи могат да останат, след като те изгорят, не знам.  И друго не разбирам. Изобразяват св. Мина винаги като войн. А той се бил отказал от военната служба и последните няколко години от живота си кръстосвал планини и пустини в пост и молитва. Иконописците изобразяват светеца с  това, което той е  отхвърлил.

На входа на манастира, в дясно – голяма икона на св. Мина, на кон. Със силно прошарени брада и коса. А той е бил убит на 24 годишна възраст... Може би за иконописците възрастта на светците няма значение. Както за нас – възрастта на националните герои. Ботев, например. Няма значение, че е загинал на 28 години. Той е голям и велик. Той е без възраст.

Още с влизането манастирът внушава мащабност, заможност и усърдни грижи. Дълга, може би 100 метра, пътека,постлана с плочи. В ляво – няколко кокетни двуетажни къщи. Може би тук живеят монахините, мисля си аз - знаех, че манастирът е девически. До една от къщите – детски кът с пързалка и люлка. Това пък, защо?

Пътеката ни отвежда направо в черквата. В дясно от нея параклис на св. св. безсребърници Козма и Дамян. В стената на параклиса – вградена чешма, на която пише „светена вода“. Това е аязмото. Научавам, че „аязмото“ е свещен извор  при манастир или църква, чиято вода се смята за лековита. А за мен, старозагорецът, „аязмото“ винаги е било огромният парк, който загражда Стара Загора от север, любимо място за отдих на жителите на града. След кратка справка за думата, чак сега разбирам, че княз Борис е приел християнството именно на старозагорското Аязмо.

 Легендата на кратко. По време на езичника Борис гр. Берое се управлявал от българския болярин Цолю. Неговата дъщеря се разболяла тежко и той се обърнал за помощ към лекари – християни, които били в затвор близо до неговата резиденция. Те завели дъщеря му при лековития извор, намиращ се във вековна гора, близо до града, кръстили я там и тя оздравяла. Цолю също приел християнството и наредил да се построи храм до извора. Една година по-късно княз Борис се кръстил в този храм, до този лечебен извор.

Влизаме в черквата и попадаме в предверие. Купуваме по две свещи – една за здраве на живите, другата – за упокой на умрелите. Питам жената, която продава свещи, коя точно е чудотворната икона на св. Мина. Тя ме поглежда леко учудено и с очи ми сочи стената в ляво от себе си. Стряскам се – това не било стена, а огромна икона – светецът в цял ръст, може би в естествени размери, на черен фон. Руса коса и руса брада. Щит, копие, ризница и кръст в лявата ръка, облечена в бяла ръкавица. Ръкавица? За пръв път виждам икона на светец в ръкавици... Строг поглед. По-късно научавам, че иконата е изписана през петдесетте години от художника Михаил Миронович Малецки и донесена на гръб до манастира. Художникът разказвал, че в съня му се явил мъж в доспехи и заповядал да бъде нарисуван. После той предал образа така, както го е видял на сън.  Още с донасянето на иконата, започнали да се случват чудеса – намерени след молитва откраднати вещи; жена излекувана от безплодие; оздравяло момче с умствени проблеми...

Докато разглеждам чудотворната икона, млада жена иска от жената със свещите ключа за параклиса, получава го, излиза от черквата, отключва, оглежда се, влиза и затваря вратата след себе си. Инстинктивно, тласкан от любопитсво, понечвам да я последвам.  Вътре, в тъмното, с нея? Отказвам се.

Прекрасни манастирски постройки. Монументални. Явно дарителите са били много богати. Явно и има доста хора, които се грижат за манастира, защото всичко блести в чистота.

Влизам в малкото магазинче, купувам две миниатюрни икони на светеца. Питам жената, която продава:

-      Манастирът е девически, нали?

-      Бил е девически. Сега има само един монах.

-      Монах? Само един?

-      Да, йеромонах Серафим.

В този огромен комплекс, мисля си, само един монах? И той е твърде млад, ако е монахът, който отслужваше панахида в черквата. А в справката пише, че Обрадовският манастир е девически...

Разглеждам книгите.  Забивам поглед в една голяма, с черна корица и с ярки жълти букви – „ЙОГА път към мрака“. Изумявам, винаги съм мислил, че йога е път към светлината. Път към физическо, интелектуално и морално пречистване. Как може да бъде атакувана? Може ли нещо да бъде отхвърляно убедително, само защото е мироглед, различен от твоя? Трябва да я прочета. Купувам я. Любопитен съм как православието ще анатемоса един кротък, съзерцателен, мистичен възглед за света. Спомних си как  дядо ми поп се мръщеше, когато му разказвах веднъж за своите ученически занимания с йога. „Това е от дявола“, каза той, но повече нищо не добави. Така и не разбрах защо е от дявола, не го питах, а и той изглежда нямаше особено желание да коментира. Явно половин век след чуването на тази реплика, щях да науча богословските основания.

Тръгваме по дългата пътека от каменни плочи обратно, към изхода на манастира. Пресичаме железният мост на реката. Старецът, седнал до стъпалата, е там. Този път го заглеждам. Дрипав,  с дълга бяла брада и без зъби, както се вижда. Кой знае каква съдба го е довяла тук.  Бил е млад, силен, а може би и с добри пари в джоба, кой знае. Нещо се е случило. Може би е загубил близки или дом.  Сигурно е с някаква жалка пенсия. Свикнал е да проси. Затварям очи и си представям как след десет години стоя срещу него, до стъпалата, които те качват на моста и прося. И гледам на кого хвърлят повече – на него или на мен. Пускам в протегнатата  му ръка шепа стотинки. А защо не стане монах в манастира? 

Питам го:

-      И тук служи само един монах?

-      Не, трима са - отговаря ми старецът.

Ха, сега де!