Кремиковски манастир

Белотата и кристалният въздух на манастира бяха като наркотик. На юг, в подножието на обителта, трябваше да е София. При ясно време се виждала “като на длан”, сега обаче гъста снежна пелена я скриваше. В обратна посока, на север, Стара планина, огромна и бяла, беше прегърнала манастира в подножието си.

По пътеката – чисто, спретнато и тихо. Бързам да видя старата черква. Преданието разказва, че е построена по времето на Иван Александър (1331 - 1371). Първите документирани сведения обаче са от век по-късно – от 1493 г.. Българският велможа Радивой построява на мястото на разрушената от турците черква нова - в памет на двете си деца, починали по време на чумната епидемия от 1492. Каква ирония, си мисля, 1492-а е една от най-известните години в човешката история – цяла дебела книга има за нея. Така се казва книгата – „1492“. Колумб открива Америка... Евреите са изгонени от Испания... А в България – чумна епидемия!

Ето я, строена с камъни, тумбеста и доста висока – поне четири човешки боя. Нали турците не са разрешавали да се издигат храмове, по-високи от турчин на кон? Сигурно е достроявана. Питам, отговарят ми, че не е, това е черквата, строена от Радивой. Значи е имало изключения. Защото съм виждал храмове, вкопани в земята точно по тази причина. Интересно, как ли се е получило изключението? Може би боляринът е броил някакъв подкуп? Минава ми през ума, че такъв подкуп е за уважение. Значи има достойна за поклон корупция. Наскоро някакъв бизнесмен ми разказваше, как дал подкуп на депутат, за да се бори за спазването на някакъв закон. Даже измърмори ядовито: „Хората плащат да нарушават закони, аз плащам, за да се спазват! Това го няма никъде!“..

Освен това, какъв е този богат българин – велможа в края на 15 век? За чорбаджии през 18 и 19-ти век съм чел, ама за много богати българи в ранните робски години – не! А, да, не били робски! Глупости! Когато един народ няма собствена държава, а е подчинен на друга, която е завоювала земите му с огън меч, разбира се, че е робство...

Влизам в предверието на старата черква. Най-напред виждам, макар, че е полутъмно, изографисаната сцена как Радивой, жена му и двете му деца (бог да бди над ангелчетата!) подаряват черква на митрополита софийски Калевит..... А, как така православен митрополит  в края на 15 век?...

По-нататък– изографисана «Тайната вечеря». Чакай, чакай... От коя година е «Тайната вечеря» на Леонардо? Най-известната "Тайна вечеря". Излизам за малко и проверявам в Нета. 1495 – 1497 г. Хайде бе, по едно и също време с нашата фреска! Дори българската е с две години по-стара, ако е вярно, че тези сцени са връстници на самия храм. Казват, че всички други изобразявали учениците на Христос на Вечерята с ореоли, само Да Винчи ги изрисувал без ореоли, защото искал с това да каже еди какво си...  Поглеждам тази българска «Тайна вечеря». И на нея учениците са без нимби! Значи, Леонардо не е единствен, дори не е пръв! Още една задачка за след посещението...

Излязох от старата черква и хлътнах в параклис. Свещеник обясни, че го използват само през зимата. Няколко млади хора попитаха за мощи. Служителят на култа хлътна в олтарчето и извади правоъгълна кутийка, на която, на капака от вътрешна страна, бяха прикрепени три иконки, съвсем малки. Младежите целунаха стъклото на отворената кутийка и се прекръстиха.

– Чии са мощите? – питам.

– На св. Антоний..., другите двама не ги чух.

Отидох в малка едноетажна постройка, на чиято врата пишеше, че там се продават свещи. В старат черква не се разрешавало паленето, но за новата щях да си купя. Попитах жената, която продава, има ли действащи монаси или монахини. Дежурният ми въпрос.

Вече няма, имаше една рускиня, тя си тръгна, после сестра Теодора... Сега е само свещеникът – протоирей Серафим. Той е игумен...

– А мощите, които ни изнесе в параклиса, чии са?

– На Теодор Стратилат и на този... пчеларя... защитникът на пчелите...Харалампий. Третият не го помня.

– Свети Антоний?

– Не е свети Антоний...

– Нямате ли книжка за манастира?

– Нямаме. Свършихме ги. Търсим някой, който да ни помогне да я издадем пак.

Жената ме погледна с молба в очите, сякаш съзря в мен издател – дарител.

В дъното, в ляво, няколко рафта с книги. Доближих се. Една друга жена, седнал навътре, в полутъмното, побърза да обясни:

– Това е библиотека. Ако искате, ще ви запиша и ще ви дам книга...

Страшно мило,невероятно топло  – в ерата на Интернет, в столица с книжарници, пращящи от книги – книжарница от три – четири рафта.... Благодарих с най-нежния глас, който имах.

Голямата черква си беше съвременна. Строена в началото на 20 век. Просторна, с разпалени свещници. Вътре, само двама души, спрели се пред икони. И двамата млади – около трийсетте. Днес какво става, само младежи срещам тук... Момчето рязко се обърна и погледна към свещниците. От проблясване видях в очите му сълзи. Пак рязко се обърна към олтара,  седна на един от столовете, разположени в центъра на храма и остана неподвижен.

Сетих се за пътеписа на Иван Вазов – щом влязъл в Кремиковския манастир, една тумба от монахини се изсипала на двора. Даже патриархът на литературата ни се притеснил – та той бил „бекярин“, а пред него толкова много млади жени!

Влезнах в Магерницата. Разбрах, че тук мога да похапна.

– Мога ли да обядвам тук?

– Може, има бобена чорба и зеленчукова супа!

– Моля Ви, една бобена чорба.

Отдавна не бях ял толкова вкусен боб. 

– Колко струва?

– Кой колкото остави..., жената ми посочи един буркан.

Пуснах три железни левчета и излязох.

Кристалният студен зимен въздух ми разпъна белите дробове. Беше прекрасно! Е, нямаше манастирски кон, който да си поръчам и да потегля с него към „Мургашът“. Както е направил дядо Вазов! Глупости, дядо, та той тогава е бил на 47 години...