Дървенишки манастир

Когато реших да го посетя, трудно си представях как насред София, на границата между два огромни бетонни комплекса – Младост‒2 и Дървеница, можеше да има манастир. Мястото изключваше съществуването на света обител. Манастирът е уединение, самота, тишина... Няма как да има общение с Бога в центъра на грохота, лудата житейска скорост и суетата. Не можеше да има манастир в квартал "Младост‒2".

Спряхме  до висок зид, който не подсказваше какво пространство затваря в себе си. Страничната стена беше изградена от тухли, а „лицето“, успоредно на  ул. „Андрей Сахаров“ – от бетон. През улицата, срещу дървената врата на манастира, се издигаха три строежа, на различна степен от своето завършване. Пред единия беше спрял огромен бетоновоз, прострял гигантската  тръба над внушително тяло от желязо, цимент и тухли. Колите и рейсовете си фучаха така, както се полага на един оживен столичен квартал.

Цялата тази картина на банална, грандоманска и невротична цивилизация усили усещането ми, че зад оградата ме чака някаква недомислена бутафория, с претенции за святост.

Отворих вратата, влязох и затворих след себе си. Не!

Шумът на столичната лудница се сви, сякаш фокусник беше превърнал разярен лъв в притихнало коте. Пред мен се ширеше огромно пространство, равно, тихо, светло, пресечено от дълга циментова пътека. Снегът явно скриваше грижливо поддържана къса тревата. Обърнах се, погледнах вратата, след това отново погледнах полето, което се разстилаше пред мен. Този свят и онзи свят. Шум, препускащи коли, циментови чудовища и почти бягащи тела на хора, отделени чрез прост зид от бяло зелен простор, спокоен, приглушен, замрял и замръзнал в тиха зимна поза. Не бях прекрачил просто някакъв праг след някаква дървена врата. Бях минал през Хари Потъровия перон 9 ¾, от който се тръгваше към училището за магьосници. Бях пренесен през границата на два свята, които взаимно се отричаха. Не ‒ взаимно се изключваха.

По пътеката срещнах свещеник, не монах, със спокойно, одухотворено лице, прошарена брада и грижливо прибрана назад на опашка коса. В едната си ръка носеше броеница, а в другата – дебела книга в твърда черна подвързия.

‒ Добър ден!

‒ Дал Бог добро!

Влязох в черквата и застанах пред стъклото, зад което стоеше прав обичайният ми източник на информация – жената, която продава свещи, малки икони и църковни сувенири. Купих свещи и попитах за книжка за манастира. Нямаше.

‒ Извинете, къде е гобленът – икона, подарен на манастира от папа Йоан Павел Втори?

Знаех за тази свръх любопитна случка. Страхотно интригуваща. Защо папата е избрал точно този малък, бих казал неестествен градски манастир, за да му подари икона? И то не просто икона, а гоблен? Сигурно има тайна историческа причина. Ако беше Владайският манастир, за който се твърди, че е бил разрушен от католици – кръстоносци, щях да разбера. Подарък - извинение и благословия. А тук? Светият отец не прави случайни неща…

‒ Това са глупости, господине! Не е вярно!

‒ Как така, глупости? Четох го в сайта „Манастирите в България“! Не е възможно Светият Синод да пише измислици! Още повече по такъв въпрос!

‒ Светият Синод няма нищо общо с този сайт! И от други съм чувала тези небивалици. Сайтът е туристически.

‒ Ясно…

Реклама някаква. Човек да няма вяра вече в нищо! Спомних си за разходка с  мой приятел историк по брега на морето. Говорехме за туризъм. В един момент приятелят ми се спря, изпъчи се леко, посочи с показалец някъде към пясъка и тържествено произнесе следната реч: „Скъпи мой философе, много сме глупави! Такива пари можем да правим от туризъм! Например, ако забием камък ей тук, на брега, и кажем: „На този камък е седял първият нудист!“, цели легиони от туристи ще се довлекат в България! И да знаеш, звучи страшно правдоподобно! Адамитите… само ние имаме такава секта… Ходели са голи, чисто голи…  Е, и в Индия, някои са ходели голи, ама то е било защото им е било горещо. По идейни причини само в България е имало хора, които са ходили чисто голи!  Автентични нудисти… България, майката на нудизма! Страхотно!“

Мисълта ми се върна в черквата.

‒ Добре, щи питам за още нещо. За произхода на манастира. През 1595 г. е имало софийско въстание срещу турците. На това място са били избити всичко въстаници. Местните жители са поставили тук голям кръст, после са построили параклис, после са изградили манастир. И това ли е туристическа измислица?

‒ За въстание, не знам. Знам друго. През 50‒те години, една местна жена, Бона Велинова се казва, споделила за свое видение и посъветвала хората да копаят на това място. Копали и изровили много човешки кости. Кости изровили и войничетата, които в тези години са прекарвали на това място канал – имало идея за плавателен канал, тръгващ от Панчаревското езеро…

‒ Значи е възможно тук да са заровени избити въстаници… За такова въстание обаче от друг източник не знам.  Жалко и тъпо е, ако някой е жертвал живота си за свободата, а популярната история  да не го запише поне с един ред!..Възможно е и друго – тук да са били обикновени гробища.

‒ Възможно е…

Купих си картичка с чудотворната икона на манастира, както ми обясни жената.

‒ Мога ли да видя иконата? 

‒ Света Богородица „Достойно есть“. Не може, съжалявам. Тя е в параклиса, а той е заключен. За посетители е отворен на 11 юни, на храмовия празник.

Странно, помислих си, манастирът се казва „Свети Илия“, а храмовият празник е на 11 юни… Пророкът честваме на 20 юли…

От преддверието влязох в самата черква. Запалих двете свещи – едната за здраве на живите, другата – за упокой на мъртвите. Прекрасни стенописи, явно твърде съвременни. Само една икона ме впечатли. Света Богородица с изрисуван светъл кръг на корема и в кръга – дете. За пръв път виждах икона на бременната Света Майка. Още повече с изображение на плода – бъдещия Христос.

На излизане попитах:

‒ Има ли монахини тук?

‒ Да, две.

‒ И живеят и служат тук?

‒ Естествено.

До самата черква, няколко гроба на монахини. Единият – на сестра Анисия, игуменка, починала през 2009 г. Жената със свещите ми спомена за нея.

Тръгнах по пътеката, за да изляза от манастира. Предупредиха ме за това, за което прочетох и на външната дървена порта. От 12 ч. до 14 ч. манастирът е затворен за посетители. Както и в понеделник.

Януарското слънце ме заслепяваше. Тишината, тази кротост, посети в сърцето градските гиганти, продължаваше да ме изумява.

Излязох от манастира. Някаква кола профуча под носа ми. Отсреща, на строежа, се разнасяше мощно тракане. Погледнах лицата на хората, които минаваха край мен – намусени и напрегнати. Бях се върнал в моя свят.