Владайски манастир

GPS-ът достави таксито до "Владайското ханче" на пътя "София – Перник". Манастир не се виждаше. Нямаше да е далеч обаче, си помислихме, и освободихме колата. Момче от ресторанта  обясни на съпругата ми, че манастирът действително е близко, но трябва да се върви по ж.п. линията, което било опасно. Препоръча да вземем на половин километър от тук автобус до центъра на село Владая и от там да хванем асфалтов път, който води до светата обител.

След час и половина ходене, чакане, возене и катерене по много стръмен път , застанахме пред дворната врата на манастира. Беше мрачно и пусто. Голям двор, разхвърляни малки постройки, навеси с маси и пейки, беседки и в дъното, на върха на хълмистия двор – малко по-голяма постройка, вероятно черквата. Приличаше на консервиран за зимата и напълно изоставен комплекс. Пълно разминаване с предварителното ми очакване за оживен манастир.

Явно престоят ни щеше да бъде кратък. Много по-кратък от времето, което ни беше необходимо, за да се изкачим от селото до тук.

Параклисът св. Неделя – заключен.

…Неделя - име, преведено от гръцкото Кириакия - млада жена, живяла през 3-ти век при управлението на големия враг на християнството  – император Диоклетиан. По негово време гоненията срещу последователите на Исус  са били безкомпромисни и жестоки. Зверски измъчвана. Починала в молитвата си, преди да бъде посечена. Погребана в Мала Азия. Българските царе Асеновци организирали пренасянето на мощите на светата великомъченица  в старопрестолния град Търново. Защо пък точно нейните мощи?  - запитах се. Каква ли е връзката между Асеновци и св. Неделя?...

Мàгерницата – заключена. Навеси и пейки подсказват, че през лятото има добра посещаемост. Малко по-навътре в двора - едноетажна сграда с пердета на прозорците. Вероятно жилищни стаи, когато има монахини. И тя, заключена. Като натиснах бравата се почувствах много неловко – неканен, нежелан, газещ правилата за добро възпитание… Срещу сградата – беседка с окачена табела "Архондарик. Място за посрещане на поклонници и водене на душеспасителни беседи". Поклонници имаше, беседа – нямаше, помислих си. Обикновено по манастирите Архондарикът е стая за посрещане на поклонници. Чувал съм, че на Атон имало дори Царски Архондарик. А тук – беседка. Явно всичко при Владайския манастир е пригодено за летен живот. Което пък влиза в противоречие с обясненията, написани на друга табела, че службите в параклиса на св. Неделя са от 14 октомври до Великден…

На върха на двора - черквата "Света Петка".

…Петка, българка, родена в селище близо да Цариград. Прекарала години в пустинята на пост и молитви. В края на живота си се върнала в родния си град, но когато умряла, я погребали извън града, защото всички я мислили за чужденка. Има някаква история, която довела до разравянето на гроба й – тялото било непокътнато. Препогребвана в Търново, Видин, Белград, Цариград... Днес мощите й били в гр. Яш, Румъния. Защо там? Българската православна църква защо не си ги измоли? Или замени с други мощи? Не са толкова българските светци, които са почитани и извън България! И какво ли представляват мощите на св. Петка? Ако са кости, нищо особено. А ако има плът? Науката отказва да се занимава с обяснението на мощи със запазена плът, пък била тя и само кожа…

Застанах пред вратата на черквата и ми стана разкошно, че манастирът носи името на българска светица. Колко ли са такива случаите в България?...

Натиснах бравата. Почувствах се като тих и добронамерен кърджалия. Заключено. Опитах се да погледна през прозорчетата. Те бяха толкова тесни, а вътре толкова тъмно, че любопитството ми увисна като свалено бойно знаме.  Добре…Седнах на пейка до стената на черквата. Какво знаех за манастира? Много малко…

…Легендата разказва, че през 1328 година кръстоносци са разрушили тук съществуващ манастир и са избили монасите. Няколко оцелели поставили на мястото голям каменен кръст, а под него заровили Евангелие и две икони – на Св. Петка и Св. вмч. Неделя  - още тогава манастирът бил двупрестолен, тоест посветен и на двете светици. За такъв кръстоносен поход не бях чувал. Последният номериран, деветият, е бил в края на 13 век. След това има походи, наречени "балкански", но те са чак в края на 14 век и по средата на 15-ти.Най-известният от тях е през 1444, предвождан от полският и унгарски крал Владислав III, в училище сме учили за него. Помним го като Варненчик. Походът освобождава цяла северна България. Решаващата битка обаче е край Варна. Венецианците, за да потвърдят славата си на добри търговци,  превозват срещу солидна сума огромна турска войска от Мала Азия. Двайсетгодишният Варненчик влиза лично в бой с тях, убиват го, отрязват му главата и я понасят на кол. Това деморализира християнските войски и те губят битката. А са я били почти спечели…

Вярно, през тази 1328 година, записана в легендата за манастира, много кръв се е леело по сегашните български земи.  Гражданската война във Византия е била в разгара си. Дядото Андроник II е бранил трона си от внука Андроник III. Тогова и сърби са влизали по земите ни, за да помагат на когото решат. Българският цар Михаил Шишман яко воювал – ту се съюзявал с внука, ту с дядото и и си мечтаел как влязъл веднъж като съюзник в Цариград го превзема и става цар на българи и ромеи…

Сепнах се. А какво ми оставаше при тези залостени врати освен да опреснявам знанията си по история?

Второто нещо, което знаех за манастира, беше присъствието тук, така казват, на десет многовековни дъба. Многовековни? Нямаше как да проверя. Станах от пейката и се озърнах. Едно от дърветата прикова погледа ми.

Строен дъб и толкова висок, сякаш с най-горните си голи клони отиваше отвъд свъсеното, сиво февруарско небе. Толкова широко в най-разперената част на клонака си, колкото и високо, хармонично дърво, сякаш създадено от ръката на скулптор. На какви ли епохи е било свидетел? Величествено, недостъпно,  явно здраво вкопано в земята. Пред него се почувствах така, както би се чувствала буболечка в ръката ми,  ако имаше съзнание. Еднодневка, довята тук от любопитството на своя еднодневен разум. И посрещнат от заключени врати и мокри, прашясали пейки. Изпращан обаче от мълчаливо величие с многовековна памет под формата на дъб.

Преди да си тръгнем, погледнах в дълбоката падина, събрала в един букет къщите на квартал Владая. На село Владая. И за секунда изпитах сладкото превъзходство да гледаш на света от високо. Сигурно наблюдавах миниатюрните къщи, играчки за джуджета така, както дъбът наблюдаваше  мен. Ако някой ми беше казал, че в  манастир ще бъда най-силно впечатлен от едно дърво, щях да се засмея.

На излизане, до дворната врата, се разминахме с мъж и жена, които влизаха, вероятно водени от същото поклонническо любопитство, като нашето.