Чекотински манастир

           – Влязохме в село Калугерово! След него на няколко километра е манастирът!

Хубави, заможни къщи, някои във възрожденски стил. Минаваме покрай двуетажна сграда, на която е сложен надпис, чета го на глас:

            – " Клуб на възрастни и хора с увреждания "Надежда"".

         – Трябва да се добави "последна" – Любен се пошегува, което май не ни развесели.

         – Вижте, вижте! – Дора сочеше с ръка – на едно място няколко дървени табели, изписани красиво! Това съседни села ли са?

         – Не, това са квартали на селото! – сега ще ви прочета един списък, защото съм се подготвил. Разгънах едно листче, което държах в портмонето си и зачетох - Габрика, Чекотин, Димитровци, Джиджелковец, Златовци, Мека поляна, Кардашица, Трънето, Стайковци, Рударец, Kостадиновец, Връбчовци, Бундаците… Да сте чували за село с повече квартали? Не сте! А манастирът се казва Чекотински просто защото е до квартал Чекотин.

Появява се и табела, според която светата обител е на 1 км.

Още от паркинга разбираме, че манастирът е твърде особен. Построен е на няколко тераси, броих ги четири, но едно място май бяха шест. Една от сградите беше построена на  и на четирите нива. Голяма табела разказваше, че манастирът е от 12 век, разрушен от турците в края на 14 в., после възстановен, после разграбен и разрушен от кърджалиите.

С такава история, с такава поредица от убийства и възкресения  се сблъсквахме често. И съзнанието ми реагираше винаги с една и съща мисъл: "Един български манастир ако не е разрушен от турци и кърджалии, или го блъска земетресение или изгаря… Това е съдбата на българските манастири. После се строи отново. И се чудим защо в политиката ни всеки си мисли, че трябва да започне отново. Че то ни е в гените да почваме отново. Старото е разрушено и се тръгва от нулата…"

Други текстове, закачени на едно табло, бяха по-спокойни:

"Продаваме яйца, сладко, мед, тиквички, краставички, копър, магданоз."

"Търсим преподавател по религия за ученици от региона Правец, Ботевград."

"Приемаме доброволци за физическа работа. Братя и сестри християни, желаещи да останат за повече от един ден ще могат за нощуват в манастирските сгради. Бог да ви благослови! Йеромонах Михаил."

"Братя и сестри християни, манастирът приема дарения за довършване за започната голяма трапезария."

"Във връзка със сигурността на манастира се извършва видеонаблюдение."

Преди да влезем в комплекса още два текста ни привлякоха вниманието. Бяха сложени в големи бели дървени рамки. Единият беше Химнът на България, а другият – " Химнът на любовта - Първо послание на апостол Павел до коринтяните "

"… Да имам пророчески дар и да знам всички тайни,

да имам пълно знание за всички неща

и такава силна вяра, че и планини да мога да преместям, -

щом любов нямам,

нищо не съм…"

Красив текст. Много красив текст…

Още щом влязохме през вратата, от една стая излезе млад монах и ни поздрави с тих и топъл глас:

         – Честит празник! Идвали ли сте друг път?

         – Не, за пръв път! – отговорих от името на трима ни – 30 юни – денят на всички български светии, нали?

         – Точно така. Втора неделя след Петдесетница. Ден на всички български светии.

…През 1954 г. Българския Свети Синод определя 30 юни за ден на всички български светии. Те са групови и индивидуални. Когато четох за тях най-разтърсен бях от разказа за Ардинските новомъченици. Не за Баташките мъченици, най-популярните, а за Ардинските! Може би защото клането е станало много след освобождението на България от турско робство.

 Арденските новомъченици. 204 деца християнчета изклани от турски аскер на 25 септември 1913 г. в Армаганската долина, Ятаджик и в околността при брега на р. Арда до днешния град Маджарово. Заедно с тях изклани  други около 8000 жени и възрастни. И още други към 10 000 бежанци българи християни избити от 23 септември до 4 октомври при Фере, Аврен и от Дедеагач до бродовете на р. Арда от аскер и башибозук….

Отчето продължи:

         – Това е старата черква, там има свещички да си запалите.

         – А това новата ли е? – питам, като посочвам сградата, която се намира на нашето ниво.

         – Това са помещенията за живеене… Като излезете от църквата, после надолу по алеята можете да отидете до аязмото. Там има табела. След това се върнете, и се изкачите  до параклисчето, аз ще ви изчакам там. Ще ви помоля вътре в църквата да не снимате и нас да не ни снимате, а отвън може!

         – Вие сте?

         – Аз съм монах.

Че е монах беше ясно, Дора искаше  да чуе името му, но монахът го спести. Вечерта един местен, с който се заговорихме за манастира ни каза следното: "Отчето ли? Това е Петко. Не му знам духовното име. Светското е Петко. Баща му е бизнесмен, доста успешен. Семейството е заможно. Какво накара момчето да стане монах, не знам. Питал съм, и другите не знаят! "

Искаше ми се да науча повече неща от този разговор:

         – Тук е имало легендарна крепост…

         – Да, крепостта "Боженишки урвич". До нея се стига пеша за около три часа през гората, иначе може с кола през Ботевград и село Боженици.  

… В крепостта открили надпис - "Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия (областен управител) и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах вярата на Шишмана царя." .

Надписът носи трагизма на последните дни на Второто българско царство. Севаст Огнян, гражданският и военен управител на Софийска област, защитавал крепостта  години след падането на Търново. Това е последната българска твърдина, която турците превзели. Последната! Тук, наблизо до Чекотинския манастир!..

                  – Тук може ли да се нощува? –  в справките за манастира ясно пишеше, че може.

                   – При нас само на празника на манастира и на Великден. Два пъти в годината.

         – Може, може, ама не може! – това си го измърморих така, че да не ме чуе отеца.

Дора обаче ме чу и почти шепнешком се изказа:

         – Ти пък все търсиш манастир – хотел.

         – Не, в момента ми трябва ресторант, ама няма да питам…

         – Това е старата църква. А нова?

         – Новото е параклисчето.

Монахът даде да разберем, че  разговорът е приключил.

Влязохме в притвора на черквата. Той беше нов – с розов мраморен под и свежа дървения. На външната стена на черквата бяха изрисувани сцени от Ада. Змей бълваше огнена река, в която горяха хора, според надписите – блудница, Арий, сребролюбец, врачка, еретик. На друго място плуваха чудовищни риби, захапали човешка глава, крак…

В черквата беше тъмно. Полюлей с електрически свещи, естествено. Стенописите – нови - свети Иван Рилски, Серафим Саровски Чудотворец, Константин и Елена… общо взето традиционните, горе на тавана – Исус Христос, Свети Архангел Михаил...

Знаех, че северната ниша е скривала тайна врата, но в тъмното се отказах да я търся. В нишата започвал подземен тунел, водещ до битова сграда, която до 1943г. се е извисявала на скалата до черквата. Левски също бил ползвал подземния тунел.

Тръгнахме да търсим аязмото. Манастирът беше потънал в зеленина, цветя и лози. Толкова разчупена архитектура, разположена на толкова нива, не бях срещал. Каменни стълби, каменни алеи… Новите манастирски сгради са  били построени през 90-те години на 20 век.

Отидохме в параклиса и наистина, отчето беше там, както обеща.

         – Видяхте ли черквата? При нея най-интересното е... Когато кърджалиите се развилнели из българско, монасите затрупват черквата, за да не бъде открита от разбойниците. Така я спасяват. Това се случва в края на 18 век. Години по-късно две пастирчета пропаднали в пукнатина в църковния свод и така случайно открили черквата. Възстановена  е между 1820-1830 г. и от тогава не е затваряна.

         – Красива легенда… - не скрих недоверието си. – Навсякъде пише, че манастирът е разграбен и разрушен от кърджалиите.

         – Манастирът като цяло – да, но черквата – не. Вярвам в тази легенда.

         – Ако това е вярно, манастирът е уникален с такава черковна съдба. Да засипеш с пръст цяла черква, за да я спасиш… Ако го разкажа това на западняците, чиито манастири стоят непокътнати по десет – петнадесет века, няма да повярват…

           – Малко народи знаят какво е да си феникс… - монахът все едно прочете мислите ми. – Сега затрупваме душите си…

              – За да не ги разграбят... Пак ще възкръснем!

От двора се чу някаква глъч. Погледнах през прозореца трудно и повярвах на очите си – върволица от деца на около 10 – 15 години.

         – Я, колко много деца! Сигурно са повече от 20! Толкова деца в манастир, не може да бъде!

         – Защо да не може? Нали ще възкръсваме… - монахът тихо се засмя.

Тържишки манастир

Закусихме и тръгнахме от семейния хотел "Горската фея" към Тържишкия манастир. Казаха ни, че е наблизо и че лошият път е един – два километра. "Дано да не е като вчера", помислих си. Предният ден пътят от Чекотинския манастир до "Феята" го взехме за повече от час, а километрите не бяха повече от десетина. И за него местните ни бяха казали: "Лош е, но се минава – кратък е!" Чакъл, дупки, остри камъни, пълна пустош – с никого не се разминахме за час и почти през целия път – никакъв телефонен сигнал. Мисълта, че колата се разваля в този лунен пейзаж без връзка със света раждаше молитви, съчетани с други, по-земни  емоционални изрази.

Лошият път действително беше кратък, а в неговия край табела ни съобщи, че манастирът е на километър. Пътуването стана спокойно, а природата – изведнъж невероятно красива. В дясно, в далечината се спускаха отвесни скали, в които забелязахме голяма, хармонично очертана дупка. Вероятно това беше скална черква или просто скална килия. Как се стигаше до нея – пейзажът не ни даваше отговор. "Първият въпрос е готов, дано има кой да ни отговори", подготовката за посещението вече започваше по същество.

Насреща пеша се зададе монахиня, която говореше по мобилния си. Спряхме, за да я попитаме колко път имаме още.

         ‒ Съвсем малко, карайте! А аз отивам до ж.п. гарата "Струпец" – ще посрещна една сестра! – дали тази информация не целеше да й предложим транспорт?

"Тук изобщо няма как до обърнем!" – казах си, благодарихме и продължихме напред.

Първото впечатление от манастира беше дълга триетажна сграда, опасана със скеле. Знаехме, че светата обител е в ремонт. Знаехме също така, че черквата е отворена по принцип и че тук живеят монахиня и отец, от които сигурно щяхме да научим нещо, което го няма в справките.

…Тържишкият манастир, който наричат още "Струпешки" е основан през Втората българска държава. В манастирски тефтер е записано, че е разрушен при нашествието на турците. До началото на 19 век няма информация за функционирането му. Говори се за възстановяване, което започва през 1824 г. по инициатива на Димитраки Хаджи Тошев, който оглавявал борбата за църковна независимост във Врачанския край. След насилствената му  смърт манастирът за кратко запустял. Жилищните постройки са от периода 1851 – 1857 г. Тогава е била осветена и голямата триетажна сграда, в която се помещавал параклис "Св. пророк Илия".  Тук са пребивавали Васил Левски и Никола Обретенов . Те са организирали революционен комитет в село Струпец, в който е взел участие и тогавашният игумен на манастира йеромонах Панталеймон. Тържишкият манастир е горял три пъти, като през 1972 година са изгорели 2/3 от него…

В центъра на двора беше старата черква от 16 век. Ниска, малка, скромна – каквато се е полагало на християните в османските времена. Северната и южната стени бяха укрепени с метални релси, а само южната – с  каменни напречни триъгълни стени – контрафорси.  За съжаление – заключена. Знаех за интересни стенописи в нея и сигурно щях да помоля да я отворят. Не разбирах защо при две черкви – стара и нова, обикновено се служеше в новата. Старите черкви винаги носят особена атмосфера, която те пренася в историята, омиротворява те, изпълва те със спокойствие и респект, и сигурен съм – ако си религиозен ти дава тази тиха тържественост, която трудно ще получиш в нова сграда.

По край мен мина свещеник с две жени, запътили се към новата черква. Попитах:

         ‒ Извинете, бихте ли отворили старата черква? Проявявам специален интерес към стенописите!

Отчето се спря за секунда, сякаш се колебаеше, но отговорът му беше еднозначен:

         ‒ Не бива. Някой беше надраскал един стенопис и монахинята е много сърдита…

         ‒ Да я попитам ли?

         ‒ По-добре недейте!

Отецът и жените продължиха и влязоха в новата черква. Последвахме ги. Тримата застанаха до малка масичка, на която бяха  сложени свещи. Отчето разтвори някакво листче и започна да чете молитва. Жените  стояха смирено и от време на време се кръстеха. След няколко минути свещеникът погледна едната жена и каза на по-висок глас, та успях да го чуя:

         ‒ Това е от ядове, да знаете, не е магия!

         ‒ Как разбрахте?

         ‒ Когато е от магия, аз го чувствам… Започвам да запъвам, молитвата не е същата. Не е магия… Ще го преодолеете, сигурен съм…

Стенописите бяха нови, от 2000-та година. На северната стена бяха изрисувани в цял ръст, с едно изключение, само български светци.  Св. Злата Мъгленска, св. княгиня Олга (за произхода на която историците още спорят), св. Наум Охридски, св. патриарх Евтимий Търновски, св. Иван Рилски,  св. Климент Охридски, св. цар Борис I, св. св. Кирил и Методий, св. Софроний Врачански. Изключението беше на св. мъченик Каленик. От цялата поредица малко известна ми беше само св. Злата Мъгленска. Изпитах  приятно чувство да наблюдавам тази композиция. Такава дълга поредица от български светци не бях срещал в  друг манастир.

… Злата е живяла във втората половина на 18 в. Българка от село Слатино, Мъгленска епархия. Турчин я харесал за жена, отвлякъл я и започнал да я увещава да приеме исляма. Злата категорично отказала. Отказала дори когато принудили родителите й и двете й сестри да я молят да смени вярата си, за да спаси животите им. Сменили увещанията с мъчения. Цели три месеца я подлагали на всякакви жестокости. Изрязвали ленти от кожа и плът от тялото й, пробождали главата й с нажежено желязо. Освирепели от нейната твърдост, накрая я обесили и насекли тялото й на късове. Злата Мъгленска предала душата си на Бога на 18 октомври 1795 г…

…Св. Олга, с рождено име Елена, е дъщеря на Анна Българска – шестото дете на цар Борис I. Съпруга е на киевския княз Игор и майка на княз Светослав, от чието име управлява между 945 г. и 963 г.. Прабаба е на прочутите руски светци и князе Борис и Глеб. Канонизирана е през 1547 г.

 Литературата, свързана със спора за произхода на св. Олга е твърде богата. Аз помнех само един цитат, но и той ми беше достатъчен.  В Родословец русских князьей, наричан и Государев родословец от XVвек  дословно е записано: "Игоря же жени в Болгарѣхъ, поятъ же за него княжну именемъ Ольгу. И бѣ мудра велми" (Игор взе жена от българите…)…

Купихме си свещи и тъй като нямаше други горящи, помолихме отчето за огънче. Той любезно ни предложи запалка. Запалихме по две свещи и излязохме на двора с тлеещата надежда, че ще успеем да влезем и в старата черква.

Докато разглеждах известната чешма от 1862 г. с четири чучура и с поетични надписи, вдълбани в камъка, забелязах, че Дора разговаря с млада жена, облечена в светски дрехи. Като се присъединих към тях, разбрах, че това е "сестрата", за чието посрещане на гара Струпец беше тръгнала монахинята. Попитах я:

         ̶  Вие послушничка ли сте? Не вярвам да сте монахиня…

         ̶  И послушничка не съм. Идвам да помагам. Бъдещето ще покаже…

Разбрахме, че е от Шумен и че е медицинска сестра. Живеела с родителите си, помагала им, а сега  дошла да поживее в манастира.

         ̶  Родителите ми не бяха съгласни, но все пак съм на 40 години…

         ̶  Не се ли страхувате? В манастира животът сигурно е много суров…

         ̶  Извинете, а къде животът не е суров?

Нямах готов отговор на такъв въпрос. И тримата замълчахме. От някъде се появи монахинята. С широка усмивка и добри очи ни каза:

         ̶  Вас срещнах по пътя, нали? Ако знаех, че сте още тук, щях да дойда, да ви покажа някои неща…

Светкавично почувствах как въпросът ни е решен:

         ̶  А, то не е късно! Бихте ли ни отворили старата черква?

         ̶  Разбира се, с удоволствие. Рядко я отваряме. Само на големи празници.

Макар и реставрирани през 80-те години на миналия век, личеше си, че стенописите са стари. Още с влизането чувството за допир до българското средновековие се появи. В черквата беше полутъмно, образите бледи и разпознаването на светиите и сюжетите изискваше усилие, но аз знаех какво търся. Застанах в центъра на черквата, погледнах отвесно нагоре и на най-високата точка от свода го видях. "Старият по дни"!

… "Старият по дни" или "Ветхий денми" (на руски) е много рядко срещан иконографски образ. Лично аз не на картинка  за пръв път го виждах тук. Изобразява Исус Христос като старец – с бели коси и брада. Вдъхновен е от старозаветната "Книга на пророк Даниила", който описвайки свое видение казва: "Видях най-сетне, че бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни; облеклото Му беше бяло като сняг, и космите на главата Му -  като чиста вълна…" (7:9). Най-старото известно изображение на "Старият по дни" е икона от VII век, която се намира в Синайския манастир "Света Екатерина". От XI век насам обаче "Старият по дни" започва да се използва предимно за изобразяването на Бог Отец. И напълно законен става въпросът: "Кого в същност изобразява "Старият по дни" – Исус Христос или Бог Отец"? Горещи спорове по този въпрос могат да се срещнат и днес в Интернет.

 От една страна векове наред църквата е смятала за неканонично изобщо да се изобразява  Бог Отец. Той никъде в Библията  не се е появявал в човешки образ. В самата  "Книга на пророк Даниила"  се казва, че "Нему бе дадена власт, слава и царство, за да му служат всички народи…" (7:14). На Христос може да бъде дадена" власт и слава". Няма кой да даде власт и слава на Бог Отец. Бог Отец е властен изначално, преди всичко и преди всички.  Добре, но Даниил казва и друго: "Гледах в нощните видения и ето – на небесни облаци идеше сякаш Син Человечески, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него" (7:13). Шах! Христос е доведен до "Стария по дни" !

В същност тази дилема не ме вълнуваше. Друго привличаше философската ми природа  ̶  наблюдавах образ, който е побрал в себе си толкова силно противоречие и който е в дъното на толкова спорове през вековете! А естетическото ми чувство  се радваше  да докосва толкова рядък иконографски образ!

         ̶  Елате, вижте! Тази иконопис е уникална – "Качване на Христос на кръста". Не знам да я има на друго място в България! – монахинята истински се радваше, че ни показва нещо много рядко.

         ̶  Кой е финансирал реставрацията досега? Тя приключила ли е или ще продължи? – Дора като един истински журналист, за когото подробностите са важни, затрупа монахинята с въпроси.

Получи обаче отговор на човек, който живее над нещата:

         ̶  Иконописите говорят, че тук в миналото е имало духовен живот. Важното е да има духовен живот и днес! Другото не е толкова важно!

Примирихме се с философския отговор, разгледахме още малко и излязохме.

         ̶  Отецът, с който разговаряхме, живее тук, в манастира, нали?

         ̶  Да, и обслужва осем села!

         ̶  Не са ли много? – спомних си, че дядо ми поп служеше в три села и това беше свързано със сериозни усилия.

         ̶  Много са, но свещениците в България са малко! А и българите въобще останахме малко. Пожелавам ви да имате много деца и внуци, та някое да се посвети на Бога!

         ̶  Че аз имам четири дъщери! – когато станеше дума за деца, напънът ми да се похваля  беше винаги по-силен от мен, никога не можех да го спра…

         ̶  Ето, чудесно, дано една от тях  прегърне кръста!

         ̶  По-скоро баща им! Някога, след години, когато социалният живот съвсем ми се стори абсурден!

         ̶  Че сега не ви ли е достатъчно абсурден?

         ̶  Не, издържа се още!

На двора имаше огромен ясен, вероятно столетник, на който беше вързана люлка. Прииска ми се да се полюлея, на се сетих, че няма да ми отива на годините и се отказах. Благодарихме на монахинята, пожелахме сбъдване на мечтите на новодошлото момиче и си тръгнахме.

След минути, минавайки през село Курново, забелязах на една стара къща голяма каменна плоча.

         ̶  Любене, моля те спри! Щом на тази съборетина има плоча, значи е важно!

"В този хан през 1872 г. ВАСИЛ ЛЕВСКИ проведе заседание на местния революционен комитет".

Технологиите светкавично се притекоха на помощ: "Къщата е построена през 1866 г. като хан за почивка на пътуващите по пътя София - Ботевград."

Обиколих я, огледах я. Във всеки момент можеше да рухне. Добре, не във всеки - след две седмици, след два месеца...Ще дойдат багерите и камионите, може би ще отделят плочата за регионалния музей и ще натоварят камъните, керемидите и дървенията за някое близко сметище. И с това част от нашата история ще отиде на боклука. "Нашето сбогуване с цивилизацията" - вчера с такова заглавие Симеон Николов написа кратък коментар. Прав  беше.  Днес ние всеки ден се сбогуваме с историята си. А това означава, че се сбогуваме с цивилизацията.

Интернет продължи с тъжните истории. В дясно от хана се намира черквата "Св. Архангел Михаил". През 2009 г. при изследването й със скенер констатират, че под пода има сандък с книжнина. Предполагат, че са документи от Възраждането. "Сдружение „Курновска защита" води кореспонденция с Министерството на културата и музея във Враца, да бъде извадена находката", информират ни медии в дописки от 2012 г. Местните се тревожели, че докато институциите бездействат, иманяри ще си свършат работата.

Качих във Фейсбук тази информация с молба ако някой знае продължението на историята, да ми пише. След малко реагира Руси Статков, стар мой приятел от някое от Народните събрания на миналия век: "Имам приятел в Курново. Той знае. Николай. Обади му се от мое име"  и следваше телефон… "Чуй се с Николай непременно! Ще откриеш съмишленици!"  Разбира се, че щях да му се обадя.