петък, 7 юни 2024 г.

Уроците на дядо: "Духовната крепост"

  В девети или в десети клас, не помня вече (1973/74 г.), на Учителски съвет внесоха предложение за намаляване на поведението ми. В онези години в средното училище дисциплината беше много сериозна и намаляването на поведението беше голям резил. Освен излагация в очите на всички възрастни, намаляването на поведението беше и изпитание. Учителите започваха да те гледат доста по-строго и придирчиво от обикновено и малките провинения, които по-принцип  бяха подминавани, можеха да се превърнат в проблем.

Причините за стоварването на тази педагогически удар върху мен бяха няколко накуп – нарушаване на вечерния час, неуниформено облекло, цигари и алкохол. Имаше някаква градска учителска хайка, която ме заклещи към 11 ч. в някакво заведение, с чаша водка в ръка и цигара между зъбите, провери документите, установи къде уча и направи доклад до директора на Френската езикова гимназия, с препоръка естествено да ми бъде намалено поведението с предупреждение за изключване. Директорът, който по-принцип се отнасяше много мило, дори приятелски с мен, след докладването на жертвите на хайката, се е опитал да омаловажи провинението ми, обяснявайки, че това ми се случва за пръв път, но към мен учители повдигнали ново обвинение - бил съм се държал надменно, а това в отношенията „ученик - учител“ било недопустимо. Аз нямах спомен за надменност, но двама от учителите безкрайно ме дразнеха с високомерието си и аз от време на време си позволявах реплики, които явно са дали основание за разгромяващата квалификация.

Ситуацията беше отвратителна. Към тези двама учители, които допълнително ме бяха натопили, изпитвах гняв. Изобщо не бях сигурен, че ще мога да скрия този гняв и се опасявах, че мога да попадна във въртележка с непредвидим край. От татко и майка ми беше крайно неудобно – знаех какво им причинявам. Особено на майка, която беше учител в друго училище. Изпитвах и страх – изобщо не бях сигурен, че мога да променя поведението си на 180°, за да издържа карантинния период на едно примерно поведение. В по-голям капан не бях попадал. Трябваше с някого сериозно да обсъдя ситуацията. Нито майка ми, нито баща ми ставаха за това. На мен ми беше необходим равностоен диалог, а не възпитателни лекции. Баща ми се задоволи с „Натискай си парцалите!“, а майка ми даде железни наставления за превръщането ми в херувим.

Един петък вечерта тръгнах за село с влак, пътуващ за Русе, който за 7 часа щеше да ме достави при дядо. В неделя по обед щях да взема обратен влак за Стара Загора.

Оставих сериозния разговор за обяда. Баба беше заклала кокошка, сготви я, а дядо сложи на масата традиционните шише ракия и вино.

Разказах му цялата отвратителна ситуация, като не спестих нито едно чувство, което ме беше връхлетяло.

          - Гняв, казваш! Неудобство, казваш! Страх, казваш!  - тонът му уж беше строг, но по лицето му плъзна усмивка.

Подразних се, въпреки че усмивката му беше дискретна:

          - На чужд гръб и сто усмивки са малко!

Дядо не обърна внимание на язвителната ми бележка. Прибра усмивката и напълно спокойно взе да говори:

          - Нищо особено не се е случило. Когато губиш не знаеш какво печелиш…

- …И когато печелиш не знаеш какво губиш! – довърших поговорката.

-  Точно така!  Такива ситуации са златен шанс да погледнеш в себе си. Гняв ли? Много ти е силно егото, момче! Смири го малко! Има си йерархия и ти трябва да я приемаш!

- Прекомерното самочувствие, а понякога и ироничните подмятания, на тия двама даскали ме унижават!

- Не бъди толкова зависим от външните оценки! Майка ти и баща ти те съветват да промениш външното си поведение. Аз те съветвам да промениш нещо вътре в себе си. Никога нищо не става просто изведнъж! Използвай обаче такива ситуации, за да пренастроиш някои неща в душата си! Естествено трябва да знаеш какво точно и в момента точно това започвам да ти обяснявам.  Не трябва външните оценки да се превръщат във вътрешни оценки. Някой те погледнал иронично и ти в този момент започваш да се чувстваш нищожен. „Аз“ -ът, Его ти е силно, то се сблъсква с силното усещане за нищожност и при този сблъсък се получава експлозия от гняв! Първо не си толкова велик, бъди сигурен! Смали малко Егото си. Чуждата ирония си е чужда оценка, няма защо да изпитваш чувство на нищожност. Когато и двете величини са малки, сблъсък няма. Ако психичната ти стена е здрава тази ирония ще се счупи в нея! Тогава няма да има никакъв гняв!

- Гневът се ражда светкавично! – какво мога да направя, запротестирах. А и какво толкова лошо има в гнева?

-  Много лошо има. Гневът те кара да страдаш! С него ти се самонаказваш, с него ти се самобичуваш! И по-важното - ако си му подвластен, ти ставаш елементарен! Освен това, гневът замъглява съзнанието. Започваш да виждаш по-малко неща! Започваш да разбираш по-малко неща! И с това ставаш елементарен. Човек трябва да бъде на нивото на сложността, която Бог е вложил в него! Знай, че винаги трябва да уважаваш Твореца! Това е човешкият път. Ще ти прозвучи помпозно, но това е Пътят, който е даден на човека, за да се доближава до Бога…

След тази тирада, дядо млъкна. Аз също мълчах. Погледът му говореше, че подбира думите си или се чудеше как да ми каже това, което искаше ми каже.

          - Има едно монашеско понятие – „безчестене“. То се отнася за всички, не само за монасите. Човек трябва да изгражда в себе си абсолютна устойчивост на обиди, на унижения. Не става дума да не им обръщаш внимание! Става дума за това, че човек не трябва да допуска да го разклащат, да го смаляват, да го правят елементарен! Това, как ще реагираш външно на обидите и униженията, е друга тема. Христос е бичувал търговците в Храма не като първична реакция на гняв, а защото е трябвало да даде урок, за да каже нещо, да утвърждава някаква ценност.

          - Ти пък откъде знаеш, че Христос не е изпитвал гняв?

          - Дадено ми е да знам! Освен това цялото му известно поведение, всичките му думи, не оставят място за гняв или чувство на обида, или чувство на унижение!

          - И какво? „Безчестене“… Да бъда без чест, така ли?

          - „Честта“ е качество, което се поражда във взаимоотношенията ти с другите. Честта винаги най-напред е външна оценка за теб. За Робинзон Крузо понятието „чест“ е неприложимо. Той не може да бъде „безчестен“, защото няма спрямо кого да бъде „безчестен“. Обикновено ти държиш на тази външна оценка и гледаш с поведението си да я подкрепяш, да я оправдаваш. Скъсай с тази зависимост! Отговорен си само пред Бога! А ако си безбожник, бъди отговорен само пред собственото си разбиране за добро и зло! Не позволявай някой да ти налага кое е добро и кое е зло!

          - Май някъде съм срещал из твоите книги това „безчестене“…

          - Може, някъде в текстове за „юродивите“. Знаеш ли кои са „юродиви“? Това са отдадени на Бога, които не само не се съобразяват с хорското мнение, но постоянно го предизвикват! Те постоянно си навличат укорите, иронията, опита за унижаване! И знаеш ли защо го правят? Защото се стремят да станат абсолютно независими от чуждата оценка! Това е изграждане на психологична стена, това е изграждане на психологичен дом, в който ти се безспорен господар, непоклатим в своята устойчивост!

          - Подскажи ми някакъв пример!

          - Без да подбирам много – Симеон Юродиви. Влизал е в църквата, гасил им свещите, замерял там хората с орехи… На пазара на търговците им събарял масите… И много често е ял бой!

          - И ти ми го даваш за пример за поведение! – бях шокиран.

          - Юродивите сами предизвикват върху себе си страхотни унижения, за да смалят Егото си, да го овладеят, да станат независими от него! Юродивият смачква в себе си всяка горделивост! Това е крайна форма на аскеза! И не мога да го препоръчвам на никого. Юродивостта е безкрайно трудна дори за монаси, които са се отдали на любовта към Бога. Давам ти краен, крещящ пример за изграждане на независимост от материалния свят!

          - Дядо, много се отдалечихме от моя проблем!

          - Не сме се отдалечили! Приближихме се! Използвай тази ситуация, за да работиш върху себе си! Ситуацията ти е трудна, но много благоприятна! Учи се да не допускаш външните оценки да те травмират! Изграждай независимостта на духа си! Когато успяваш, ти ще тикаш в миша дупка гнева си, постоянната склонност да сипеш укори, злопаметието си! А и страха си, защото страхът винаги е силна зависимост от външни ситуации, които не харесваш! В подобни ситуации човек има възможност да атакува наведнъж много от лицата на своята греховност!

          - Ама това „да се боря със своята греховност“ изобщо не ми харесва като постановка!

          - Добре, ще го кажа на твоя език – изграждай способността си да бъдеш щастлив! Защото вътрешната сила да не те мачка света е щастие!

          - Вътрешната… А външно?

          - Не бъди „юродив“, защото това няма да е по силите ти! Леко се затвори в себе си и недей много да „мърдаш“! Не им давай поводи да трупат нови оценки и нови квалификации! И не разглеждай това поведение като примиряване! Защото ако поставиш на себе си оценка „примирявам се“, това е ново връщане на зависимостта ти от външния свят!

          - Толкова много неща каза, а татко май каза същото с едно изречение „Натискай си парцалите!“

Дядо избухна в смях. Смехът му беше толкова заразителен, че и аз се разкикотих неистово.

          - Да, да… външно моето и това на татко ти много си приличат! Само, че разликата между тях е от земята до небето! Той ти говори за подчинение на външния свят, аз ти говоря за изграждането на вътрешните ти брони!

          В този момент телефонът звънна. Беше майка ми.

          - Юрка, как си моето момче? Получи ли съветите на стареца?

          - Да, майко! Каза ми „да си натискам парцалите“!

          - Ей, чудесно! Баща ти и дядо ти… Веднъж и те да са на едно мнение!

Предадох думите на майка ми и това много развесели дядо. След миг отново стана сериозен.

          - Сега, момчето ми, ще ти кажа най-главното! Повечето хора преценяват нещо което им се е случило по очакваните последствия. Ако спечели шестица от тотото може да си купи апартамент. Ако му изгори къщата, ще остане на улицата. Ако сгафи нещо много яко в службата, могат да го уволнят. Твоята ситуация е от този порядък. Трябва да се научиш да оценяваш нещо, което ти се е случило, по това, какви възможности ти предлага да погледнеш в себе си. И да пипнеш нещо в себе си. Доброто да усилиш, лошото да намалиш. Една ситуация е като обикновено стъкло пред теб. Друга е като огледало. И огледалата са с различно качество. В едните се вижда мътно, в други се вижда ясно, ярко, прекрасно. Това, в което си попаднал и за което идваш да ме питаш, е много добро огледало. Оцени го! Разгледай го! Зарадвай му се! И проучи внимателно образа отсреща. И това, което не ти харесва – опитай се да го поправиш. „Среши се“, „обръсни се“, така да се каже!

          - Ама, последствията са си последствия! – опитах се да го апострофирам.

          - И последствията ще са различни – зависи как използваш „огледалото“! Недей гледа толкова втренчено в бъдещето! Него го няма! Има настояще, с него се занимавай!

          - Добре де, в крайна сметка как да постъпвам в тази ситуация?

          - Външно си „натискай парцелите“! Вътрешно нека нещата в теб да  заврят, да заклокочат! Да те пречистят, да те направят по-силен и по-независим!

петък, 22 март 2024 г.

СОПОТСКИ МАНАСТИР

   Сопотският мъжки манастир „ Възнесение Господне” („Свети Спас“) се намира на около 1 км северозападно от град Сопот. Разположен е в подножието на Стара планина и на левия бряг на река Манастирска.

         Манастирът

Аз пък го виждам във душа си,
опрян до Стара планина,
кат някой старец беловласи
впил мисли в прежни времена.

Чердаци глухи и високи,
мълчи тревясалия двор,
стърчи в небето тъмний бор,
разперил клонове широки.

Немеят  хладните келий,
де старците за отдих седат,
и древний храм, в кой ред светий
с избодени очи те гледат.

                                 Иван Вазов


Тръгнахме към Сопот сравнително рано – в 8 часа. Не знам защо си бях внушил, че можем да заварим литургия в манастирската черква. Все пак беше голям християнски празник, 17 март – „Сирни заговезни“ и „Прошка“.

-        Обикновено в този състав ходим на манастир наблизо, в Софийско или в Пернишко. Защо реши да се вдигнем чак до Сопот? – пита Любен. 

-        Искам да запаля свещ в манастира, в който Левски е замонашен – отговарям. – През февруари много ми дойдоха фойерверките и политическите речи. Голям шум. Искам да запаля свещ за Апостола и да бъда сам. И прошка ще искам. 

-        Как да си сам? Ние сме четирима. 

-        В черква всеки е сам. 

…Не се знае със сигурност кога е построен манастирът „Свети Спас“. Легендите говорят, че светата обител е наследник на намирал се в Сопотския район средновековен манастир Св. Троица“, съществувал до XI-XII век. Знае се, че има три грамоти от българския цар Смилец (1292 - 1298 г.). „Царски“ манастир е бил.  Грамотите се пазели в манастира до 1870 г., когато били предадени на възрожденеца Найден Геров. Днес не се знае къде се намират… 

-        Вили, имам и друг мотив да тръгнем към Сопотския манастир. В олтара на черквата се пазели стенописи на Георги Данчов, приятел на Левски, които са… 

-        С избодени очи! – Велислава ме изпревари. 

…През годините на османското робство Сопотският манастир „Св. Спас“ е многократно разрушаван. Манастирската черква е изцяло възстановена едва през 1870 г., когато художникът Георги Данчов я изографисва. По време на Освободителната война 1877-1878 г. манастирът пострадва жестоко. Ето как разказва това изследователят Петър Берлиев в своята книга „Сопотски мъжки манастир „СВЕТИ СПАС“: „През август 1877 г. манастирът „Св. Спас“ е ограбен, опожарен и разорен от подивели башибозушки орди. В него по най-зверски начин са изклани и избити около 150 души сопотски граждани – предимно жени, деца и старци, потърсили прибежище и спасение там. Следите на това клане личаха, дори до преизписването на манастирския храм в 1978/79 година. В храма петната кръв от изкланите вътре сопотненци избиваха през варовата замазка, което наложи изкъртването и нанасянето на нова такава, преди да се изпише храмът отново.  Ни книга, ни утвар, ни богослужебни дрехи останали в ограбения и опожарен храм и манастир“. След тази вакханалия оцелява само олтарът на храма, а очите на светците върху иконите му са избодени от башибозука. Възстановяването на манастирският комплекс започва през 1879 г., когато игуменът Рафаил изгражда нова голяма църква и чешма… 

-        Любчо, познай, Сопотският мъжки манастир „Свети Спас“ мъжки ли е или девически? 

-        Щом така питаш, сигурно е девически. 

-        Явно го знаеш. В случая „мъжки“ е останало в името от миналото. От средата на ХХ век манастирът е девически. 

Пътят мина в разговор за погребението на патриарх Неофит. Вчера опелото беше ръководено от Вселенския патриарх Вартоломей на гръцки. Службата вгорчи, така си мисля, траурния ден на всички, които уважават българската родова памет и знаят за вековния фанариотски църковен диктат над българското население. Българското православие е запазило през вековете българския дух, което ще рече българския етнос, и една от най-големите му битки е била правото в черквите да се служи на български. Гръцкият на Вартоломей звучеше обидно, нагло, ехидно. Все едно на борбата за оцеляване на българската църква беше сложен кръст. 

През цялото време на церемонията по погребението на патриарх Неофит имах чувството, че сме свидетели на откровена политическа демонстрация. Вартоломей беше довел със себе си украинско духовно лице, представител на разколническата украинска църква, непризната от много автокефални църкви, включително и от българската. Демонстрация имаше и спрямо руският представител, но когото не бе позволено да участва пълноценно в опелото. Изобщо войната, слава Богу, още не гореща, между Русия и Запада, ожесточила се след началото на руско-украинския конфликт, слага печат на всичко, включително на прощаването с духовния водач на българското православие патриарх Неофит. 

Пристигнахме.

Посреща ни на вратата обичайното предупреждение за подходящо облекло (жените в дрехи с дълги ръкави, затворени деколтета, поли под коляното, покрити глави; мъжете в дълги панталони и с дълги ръкави). Предупреждение също, че жени с червило не трябва да целуват иконите и че олтарните икони се целуват само от духовниците. Монети не е позволено да се поставят на иконите или в светената вода. 

Бели зидове, ограждащи манастира; просторни  поляни, внушителни кипариси, дворни пространства  с големи каменни плочи и обичайната чистота навсякъде. В двора на манастира – внушителна триетажна сграда, със сигурност жилищна. Вляво от входа на черквата, на земята, е поставена камбана, дарена на манастира от сопотненци, които живеят в Крайова. 

Влизаме в черквата. На това място, в предшественика на тази църковна сграда, на 7 декември 1858 г. рилският таксидиот в Карлово отец Кирил е подстригал бъдещия Апостол, давайки му монашеското име Игнатий. Пак тук през 1875 г.  Каблешков наново заклева членовете на възобновения Сопотски революционен комитет, на който става член и самият Иван Вазов. 

В стъклена кабина са поставени църковните одежди, които е носил и монах Игнатий. 

…Още с основаването в манастира съществува скрипторий, от който са оцелели няколко десетки книги, най-старата от тях е от 1480 г. Тук игумен Партений прави два преписа на История славянобългарска (от 1828 г. и 1845 г.), станали известни на науката като Сопотски преправки. 

-         Извинете, днес дали имаше литургия сутринта? – питам жената, която продава свещи. 

-        Не, тук много рядко има литургия! 

-        Е, такива са времената! В миналото сигурно всяка неделя е имало литургия. 

-        Зависи за кое минало говорите. В далечни времена в храма е имало всекидневна литургия. 

-        Откъде знаем това? 

-        Има запазен манастирски миней за септември, който съдържа служби за всеки ден от месеца. 

-        Откога е този миней? 

-        Писан е през 1660 г. 

Най-голямото удоволствие при моите посещения на манастири е да попадна на домакини, които знаят много. 

След първите въпроси ми идва апетитът за питане: 

-         Вчера в „Александър Невски“ слушахме опело на гръцки език. В тази черква на какъв език се е служило? 

Жената се замисли, после се усмихна: 

-        В този храм винаги се е служило на църковнославянски. Дори във времената на турското робство. Знаем го от един руски изследовател, Виктор Григорович се казва, посетил манастира в 1845 г. Той казва, че в Сопотския манастир винаги се е служило на църковнославянски език. 

Храмът е просторен, достолепен. Всеки сантиметър е стенописан.

-        Кога са правени стенописите? – отново попитах жената на свещите. 

-        Стенописите са съвременни, изографисани са през 1978-1979 г. от пловдивски художници. Само в олтара са на Георги Данчов – от  времето на Левски.

От таваните се спускат огромни полилеи. Направи ми впечатление и подът – мозайка е на големи бели и черни квадрати. Такова редуване на черно и бяло е характерно за масонските храмове. Дали тук строителите не са оставили знак за масонска принадлежност?

На излизане от черквата вниманието ни привлече делтапланер.

Църковната жена, която беше излязла след нас, като забеляза погледите ни, поясни:

-        Тук от високото често се спускат. Ще направи няколко кръга и ще кацне ей там, на поляната до манастира! 

Спуснахме се по улиците на Сопот. Удоволствие е да се разхождаш из град, запазил възрожденския си вид, явно забранил си всякакви модернистични „подобрения“. 

За нас очарователна изненада беше „Библиотека Тополата“. Огромна топола, засадена през 1848-1849 година, както разяснява информационната табела. Преди 50 години тополата се е извисявала на около 40 метра, а обиколката на дънера й  била 3-4 метра. В началото на 90-те години дървото е поразено от мълния, вследствие на което от нея са изрязани 8 кубика дървесина. Оттогава започва да съхне този символ на града. В чест на 170-годишнината от рождението на Иван Вазов община Сопот решава да консервира и съхрани оцелялата част от тополата и да я превърне в библиотека. Няколко рафта с книги са поставени в корубата на дървото. Човек може да си отвори монтираната в дървото врата и да си вземе книга за четене. Мило, топло, очарователно. 

Споменът за Левски, който исках да възкреся, нямаше да е пълен, ако бяхме останали само в Сопот. Естествено, отидохме до Карлово. 

В къщата музей жената на касата, като видя Велислава Дърева, цялата засия и попита: 

-        С кого сте тук? 

Вили ни посочи. 

Жената се обърна към мен  ̶  бях се наредил на опашката за билети – и каза: 

-        Заповядайте, вие сте гости на къщата музей! 

Видяното в Сопот и в Карлово се сля в ума ми в една картина. От Сопот - черквата "Свети Спас"; Девическият манастир, известен като Метохът, с неговата 400-годишна лоза; скривалището на Левски под килията на неговата леля Христина, заклана от турците; от Карлово - повече от скромната родна къща на Левски;  златните коси на Апостола, поставени в стъклен куб в параклиса на мемориалния комплекс … Златните коси на Апостола, единствените мощи, които имаме… 

Урокът по история беше чудесен. Урок, с който сме израснали от деца и който никога не ни стига… Уроците, които, ако бъдат изтрити от паметта ни, ще ни оставят беззащитни. Без тях ще бъдем никои.