понеделник, 30 ноември 2015 г.

Целувката


Нено Петров седеше на задната седалка на служебния автомобил и чакаше. Шофьорът се беше замотал някъде. Звънна му и чу обичайното "До пет минути идвам!" Този път Петров не изнервничи. На час беше от прекрасен рожден ден. Нямаше как да не е прекрасен - стари приятели, чудесни питиета и две китари. И двамата рожденика, близнаци, след втората водка, грабваха китарите и отнасяха компанията в някакъв вълшебен свят, в който тихи и кристални води се редуваха с огнени водопади. Върхът на концерта им беше игрива песен от Македонско, която изпълняваха на шест езика - от български и сръбски, през турски и гръцки, до корейски и китайски. Дали корейският беше корейски и китайският - китайски, никой от компанията не знаеше. Но произношенията бяха толкова убедителни, че никой не подлагаше на съмнение преводите. А песента, изпълнена едновременно на сръбски от единия близнак и на китайски - от другия, направо караше гостите да падат от столовете от музикално - текстови шок. Петров се унесе в сладко предчувствие за великолепна вечер.

С периферното си зрение видя как към колата се приближи някакъв несретник, с блестящи очи и разпъната усмивка, чиито краища май се събираха на тила му.

- Здравейте, г-н Петров! - интонацията беше толкова тържествена и възторжена, сякаш в колата седеше папата, а не обикновен директор на средна фирма. Докато Петров се усети, непознатият сграбчи ръката му, провесена от отворения прозорец и я целуна почти страстно.

- Как сте, г-н Петров? - от блестящите очи бликаше или радост, или възхищение, или някаква налудничавост.

Петров издърпа ръката си и се опита за секунда да прецени какво се случва. Човекът не беше пиян, въпреки че леко зачервените очи, торбичките и съсухрената кожа не предполагаха трезвеническа отдаденост. Тъкмо обратното. Лицето гладко избръснато, косата прилежно загладена, както често се нагласяват алкохолиците, вземащи сериозни мерки да изглеждат свръх порядъчни. Внушителният зъбен дефицит, издаден от безкрайната усмивка, говореше за занемареност и социално дъно.

- Добре съм, а Вие как сте? - Петров се опита да бъде любезен, макар че вкара метална нотка, с която показа, че общуването трябва да спре дотук.

- И аз съм добре, приятна вечер! - непознатият се отдръпна и тръгна нанякъде също толкова рязко, колкото светкавично бе налетял.

Пак изненада. Такива типове обикновено бяха досадни. Искаха, или да ти продадат нещо откраднато, или  някой лев, защото толкова не им стигало за автобусен билет до провинцията. Естествено, защото им били задигнали портфейла.

Няма такова нещо. Човекът си тръгна без да поиска каквото и да е било. Петров нещо не схващаше. Втурва се някой към теб, целува ти ръка, казва "Приятна вечер!" и си тръгва рязко. "Трябва да е луд!" - това заключение беше май единственото възможно. За миг Петров порови в паметта си. Да, беше го виждал един два пъти да говори с портиера на фирмата. Петров слезе от колата и отиде до входа на двора.

- Георги, познаваш ли го, тоя?

- Кой?

- Тоя, дето преди малко се втурна към колата ми.

Портиерът, както винаги сдържано усмихнат, се замисли за секунди:

- Тоя, дето почти си вкара главата в колата ли? Слабо. Познавам го. Понякога идва и разговаряме. Понякога ми помага, когато изнасям кашони. Нищо не иска.

- Нормален ли е?

- Мисля, че е нормален. Нищо му няма.

- Е, как ще е нормален, като ти помага за кашоните, а нищо не иска?

- Той не иска, ама аз винаги го черпя с цигара и му купувам кафе!

- Сигурен ли си, че точно кафе му купуваш?

- Шефе, аз за ракия за непознат, нямам. За кафе и цигара - имам.

Петров се замисли.

- Шефе, нормален е, бе! Нищо странно не съм чул от него. Чат - пат си говорим за времето или за политика. Не четял вестници, но гледал телевизия...

Шофьорът бипна - беше седнал зад волана. Петров се качи в колата и потеглиха.

- Така - а - а... - Петров провлачи думата.

- Шефе, не съм виновен. Ганчев ме помоли да му помогна. Разместваше някакви бюра...

- Няма нищо. Не бързам толкова. Това "Така - а - а" не беше за теб.

Петров най-мразеше нещо да не му е ясно. Особено такива елементарни битови ситуации. "Да бе, елементарни! - Петров се почеса. - Идва някой непознат, нахвърля ти се и ти целува ръка! И нищо не иска! После се оказва, че бил нормален! Трябва да има някакво обяснение тази целувка! Ако беше извадил да му продаде парфюм от 100 лева за 5 лева, ясно. Ако му беше поискал левче, пак ясно. Той обаче - хили се, целува, пита как съм, пак се хили и тръгва! Не може да е нормален... Портиерът обаче с 30 години стаж има набито око. Какви ли не са минавали през него. С какви ли не е говорил - от големи началници, през навлеци, до луди. Няма как да сбърка..."

- Така - а - а... - Петров пак провлачи думата, която според интонацията можешe да означава всичко - и досада, и гняв, и учудване, и закана, и объркване, и какво ли не.

- Шефе, какво е това "Така..."?

- Тошо, ти видя ли онзи, който ми целуна ръка?

- Някой Ви е целувал ръка? И какво поиска? Въпреки, че не съм виждал някой да целува ръка, дори нещо да иска. Днес направо се иска. В миналото не знам... Може и да са целували. Виж, мъж да целува ръка на жена и да се прави на кавалер или пич, да! Ама мъж на мъж да целува?! А бе, шефе, тоя да не е обратен? Да не Ви е хвърлил око?

- Не знам, утре ще питам. Ако беше обратен, Георги щеше да го е забелязал. И щеше да ми каже. Значи не е обратен.

- Шефе, или луд или обратен! Няма трето положение.

- Айде, гледай си пътя! - Петров отново потъна в мисловното си судоку.

"Може пък и да е обратен. Аз не изглеждам зле. Ама нямаше маниери на гей! Движенията резки, интонацията - твърда... Друго ще да е..." Само че хипотезите взеха да му се изчерпват. "Не е луд, нищо не продава, за пари не моли и не е обратен. Друго възможно? Гледал бил телевизия..." Петров през тази година поне в две предавания беше участвал. Икономически. Обичаше макроикономиката, обичаше темата "държава - бизнес" и го канеха от време на време. "Да, но този пияница да се пули на икономически предавания, да ме е гледал и слушал, че на всичко отгоре да съм му се харесал? Почти невъзможно, въпреки че лумпените са всеядни, гледат всичко. Сърбат ракията, боцкат каквото има и гледат каквото падне. Аз обаче не съм шоумен, нито водещ на новини, експерт някакъв... Едва ли моите приказки ще предизвикат такъв блясък в очите и такава почти страстна целувка! От друга страна обаче, знаеше името ми! Значи ме е гледал! Знаеше името ми... Оп-па! Тоя ще иска някакво назначение. Я портиер, я нещо друго. А може да е разбрал, че започваме строителни ремонти в сградата. Сигурно е някакъв строител. Плочкаджия или нещо друго. Или просто хамалин. Май нещата си идват по местата. Утре ще питам Георги дали тоя е повдигал въпрос за работа. Ей така, уж случайно..."

На другия ден до ранния следобед Петров беше извън фирмата. Когато се прибра в офиса попита портиера:

- Оня, дето вчера ми целува ръката, да ти е казвал, че ме е гледал по телевизията?

- Не е.

- Да си му казвал, че почваме ремонти и да те е подпитвал за работа?

- Не е.

- Мамка му стара! А бе, Жоро, защо ще ми целува ръка, бе! Дай някакво обяснение! Ти ги познаваш тези лумпени, дето се мотат по улиците и клечат пред входове...

- Шефе, какво ти става? Ти от една целувка много си се разстроил!

- Не съм се разстроил. Не че ми е приятно мъж да ми целува ръка. Мразя да не мога да си обясня нещата. Особено тези, които се случват на мен.

- Ами, направо ще го питам, като намине! Ще го питам: "Ти бе, смотан, защо целуваш ръка на шефа? Аз не му целувам ръка, че от нея хляб ям, ти търчиш и целуваш!"

- Питай го, моля те, че побеснявам!

Вечерта, щом Петров излезе на двора на сградата, портиерът му махна с ръка отдалеч:


- Шефе, преди час беше тук. Питах го. Купил си бил картонче от лотарията. Тия, дето им изтриваш покритието и чакаш да спечелиш. Вчера ударил 500 лева. Бил на два метра от колата ти. Спомни си, че те е поздравил. Просто си бил първият, който му се е изпречил. Бил обезумял от радост. Даже ме пита: "Ти 500 лева на куп виждал ли си?" Ама за целувка нищо не си спомнял. Та това е!

неделя, 8 ноември 2015 г.

Майсторът Ли Бо


В градчето Ван Ди всички познаваха Ли Бо – майстора на музикални кутии. Твърдяха, че славата му се носела далеч извън градчето.

Самият Ли Бо не знаеше тайната на успеха си. Не беше наследил умения нито от дядо си, нито от баща си. Слушаше песента на птиците, свистенето на вятъра и шепота на ручеите. Слушаше и пеенето на хората. Дълбоко в сърцето му мелодиите се сливаха и се раждаха нови. Негови.

Известно време помагаше на един майстор на кутии. Учеше се как се прави цилиндър, как се слагат игли, как се изработва метален гребен, как се изпиляват различните зъбци на гребена. После взе да изработва механизма сам. Нямаше наука. Имаше интуиция. Слушаше мелодиите, които избухваха от сърцето му и правеше различни гребени и цилиндри. Беше продал стотици музикални кутии.

По улиците хората му се усмихваха, спираха го, канеха го в къщите си, искаха да слушат заедно с него мелодиите му и да си разговарят с него за тях. Често се съгласяваше. Пиеха чай и слушаха. След това си говореха за пролетни ветрове и зимни виелици, за вихъра на препускащи жребци, за грохота на величествени водопади, за писукането на пиленца или за жужене на пчели. Слушаха и обсъждаха хармонията на света през царството на звуците.

Няколко пъти дори се случи възрастни жени да му целуват ръце на улицата. В очите им имаше сълзи, устните шептяха благословии. По-младите се обръщаха след него и дълго, дълго време го гледаха.

Ли Бо печелеше добре. Това обаче нямаше значение. Опияняваше го обичта на хората, тяхното възхищение, тяхната признателност. Това беше предостатъчно.

Веднъж го спря една възрастна жена, усмихна ме се и както много други, го покани в своя дом. Ли Бо прие, както правеше често. Предвкусваше магията на собствената си музика от някоя своя музикална кутия, после разговора за пролетните ветрове и зимни бури. На крачка беше от възхищението, на което щеше да се наслаждава.

Старата жена му сипа чай и сложи на масата музикална кутия. Една от неговите. Нави пружината и отключи мелодията. Ли Бо притвори очи и си представи как жената го гледа. Когато отвори очи, видя срещу себе си един тъжен поглед. Жената го гледаше топло, но някак строго. Мълчеше. Ли Бо се изненада. За пръв път му се случваше някой да мълчи продължително след негова мелодия. Леко се смути.

-         Не ви ли харесва?

Жената продължаваше да го гледа втренчено и да мълчи.

Ли Бо нищо не разбираше.

-         Ще си тръгвам...

-         Почакай! - Най-накрая старата жена проговори. – Харесва ми, много ми харесва... За друго те поканих. Искам да те предупредя. Спестявай пари. Научи се да правиш други работи.

-         Други ли? Какви други? Аз съм майстор на музикални кутии! Най-добрият!

-         Научи се да правиш къщи, да произвеждаш храна или него друго...

Ли Бо се втрещи. Стана. Излезе без да отговори.

Минаха много години.

Бавно, плавно и неусетно, продажбите на Ли Бо намаляваха. Хората бяха започна да губят  интерес към музикалните кутии. Рядко купуваха. Не му обръщаха внимание по улиците. Не го спираха. Не го канеха в къщи. Само някои по-възрастни хора се вглеждаха в лицето му и питаха: “Не бяхте ли Вие Ли Бо? Ах, какво време беше!” Веднъж един старец, както разговаряше с него за разни работи, го попита: “

-         Някъде съм Ви виждал... Не правехте ли навремето едни прекрасни дървени кончета?

-         Кончета ли? -  На Ли Бо му се плачеше. – Правех прекрасни музикални кутии...

-         Кутии ли? Не си спомням... Но лицето Ви ми е познато...

Музикалните кутии не изчезнаха съвсем. Станали бяха обаче съвсем други. Някакво скърцане, пращене, боботене. Метални пръти се блъскаха един в друг. Брадви се стоварваха върху ламарини и железни плочи.

Ли Бо не можеше да ги слуша. В тях имаше някакво падение, някаква жестокост. Убийствена дисхармония и агресивна посредственост. Хората обаче ги купуваха, когато изобщо купуваха музикални кутии.

Ли Бо продължаваше да прави от своите. Излизаше на улицата и се опитваше да спира хора, да ги заговори, да им пусне от своята музика. Повечето го подминаваха. Малкото, които спираха и се съгласяваха да послушат, след една – две минути махаха с ръка и си тръгваха без да кажат нищо. Някои се изсмиваха. Други го пронизваха с поглед – или гневен, или пълен с упрек, или съжалителен, или просто безразличен. Ли Бо не знаеше досега, че поглед на безразличие може да пронизва. Ли Бо се опитваше нещо да обясни. Започваше да говори за ветрове, дъжд, водопади и табуни коне. Често това утежняваше ситуацията му.

Спестяванията му свършиха. Ли Бо тръгна да си търси работа.

Естествено, питаха го какво може да прави.

-         Мога да правя вълшебни музикални кутии... Знам, че не върши работа...
-         А да печеш тухли, можеш ли? Камъни да дялаш, можеш ли? Хоросан да бъркаш? Или да готвиш, например?

Веднъж попадна на някакъв дебел пуяк, който прояви интерес към правенето на музикални кутии. Ли Бо му пусна една от своите. Шишкото се намръщи:

-         Лиготии... Направи нещо ударно, стряскащо. Трябва да разтърсва.

Ли Бо си тръгна приведен, смачкан. Сигурно можеше. Върна се в къщи. Опита се. Интуицията му показа как да изпили зъбците на гребена и какви игли да сложи на цилиндъра. Нави пружината. Пусна кутията. Трион застърга. Чукове заблъскаха. Ли Бо сграбчи главата си с две ръце. Запуши ушите си. Стана и изрита кутията толкова силно, че тя се блъсна в стената и се разпадна на части.

Ли Бо беше вече възрастен. Трябваше обаче нещо да прави. Трябваше да се храни. Потърси стари приятели. Плака. Моли им  се. Трябваше да му помогнат. И те му помогнаха.

Заведоха го при един млад, намахан, господин, говореха му, казаха му прекрасни неща за него.

Младият господин го взе на свой строеж. Дадоха му парче ламарина и две палки. Наредиха му да минава покрай работниците и да удря ламарината равномерно. Обясниха му, че този музикален ритъм повишавал концентрацията на работниците. Работата вървяла по – добре. Ли Бо издържа седмица. Хвърли ламарината и си тръгна дори без да се обади.

Негови приятели му намериха работа в една пекарна. Изгониха го на десетия ден, след като на два пъти прегори хлябове.

Хвана се на работа в майсторилница за надгробни паметници. Уж тръгна добре, но веднъж, както пренасяше една каменна плоча, спъна се, падна, плочата се удари в остър камък и се счупи на две. Изгониха го. Преди да му посочи вратата, майсторът му каза: “Човек трябва да може да прави нещо! Явно си си загубил целия живот. Мързелът се плаща, старче!”

Ли Бо повече не потърси работа. Взе малко килимче, отиде на една от големите улици, седна на килимчето и взе да проси.

В началото взе със себе си една от най – добрите си кутии. Навиваше я, пускаше я и протягаше напред ръка. Няколко пъти някакви хлапета сритваха кутията и играеха на футбол с нея.

Един ден Ли Бо изкопа малко гробче в края на града и погреба музикалната кутия.

Продължи да проси. Слагаше килимчето, сядаше на петите си и протягаше ръка. Добри хора пускаха по монета в картонената кутийка, която беше сложил пред себе си. Обикновено в другия край на улицата гърмеше грохот, стържеха метали. Там продаваха от новите музикални кутии.

Няколко години Ли Бо се препитаваше с просия. Когато умря, градската управа пое разноските за погребението и за скромен надгробен камък. На него бяха написали:

                                    “Тук почива Ли Бо

               Паметникът е дар от неговите съграждани”

С разкривени букви някой беше дописал:

               “Чиято щедрост към безделниците е безкрайна”.